Копието на съдбата (окултната сила на копието, пронизало гърдите на Христос)

ТАЛИСМАНЪТ НА ВЛАСТТА

Тази сцена, която доказва ранната убеденост на Адолф Хит­лер, че го очаква съдба, предопределяща световната история, е от времето, когато той бил на петнайсет години. След като с изгаря­що въодушевление слушал Вагнеровата опера „Риенци", разказ­ваща историята за шеметното възкачване и пропадане на един рим­ски „народен трибун", Хитлер се покатерил на върха на планината Фрайнберг, надвиснала над родния му град Линц. Зад него, ед­ва смогвайки да го настигне, се катерел единственият му приятел Аугуст Кубицек, син на беден тапицер. Там, под ярките звезди на лятната вечер, Хитлер изрекъл пророческите думи, които щели да се сбъднат с такава потресаваща точност.

Четири години по-късно, когато Адолф Хитлер и Аугуст Ку­бицек споделяли гъмжаща от дървеници стая в едно виенско предградие, младежките мечти на Хитлер сякаш щели да се ока­жат само въздушни кули.

Не бил успял да постъпи във Виенската художествена академия, защото скиците му не отговаряли на необходимите стан­дарти, а Колежът по архитектура му отказал прием, защото не притежавал нужната квалификация. Хитлер нямал желание да започне работа, затова живеел мизерно благодарение на вече поч­ти изчерпаните спестявания на покойната си майка и на незна­чителната си сирашка пенсия, която получавал заради вярната служба на баща си в Дирекция на митниците и която не след дълго щяла да бъде спряна.

„Познатите му от Виена през онази година не можеха да про­умеят противоречието между възпитаното му поведение и вид, об­разования му начин на говорене и самоувереността му, от една страна, и мизерния му начин на живот, от друга, и го преценява­ха като високомерен и претенциозен. Той не бе нито едно от две­те. Просто не се вписваше в буржоазния порядък... В сърцето на един корумпиран град моят приятел се бе оградил със стена от непоколебими принципи, шито му позволяваха да си изгради усе­щането за вътрешна свобода въпреки всички изкушения наоко­ло... Следваше пътя си, напълно неповлиян от ставащото около него. Той си оставаше един самотник и спазваше монашеския ас­кетизъм на „Светият пламък на живота".¹⁰

Принуден да разчита единствено на себе си и неспособен да спечели приятели, Хитлер с всеки изминал ден се превръщал във все по-самотна и озлобена личност. Разочарованието му се изострило още повече от невероятния успех на Аугуст Кубицек в Музикалната консерватория. Но въпреки липсата на перспек­тиви пред себе си, той с мрачна упоритост започнал да се само-образова. Никой не би могъл основателно да го обвини в безде­лие през тази година, макар мнозина да смятат, че усилията му са били насочени в погрешна посока.

Хитлер прекарвал ежедневно часове наред в библиотеката „Хоф", изучавайки скандинавска и тевтонска митология и фолк­лор и запознавайки се обстойно с германската история, литера­тура и философия. Но основните усилия на Хитлер по онова вре­ме все още били насочени към архитектурата и той градял пла­нове за амбициозни строителни проекти, които нямали дори ни­щожен шанс да бъдат осъществени на практика.

„Върху рисувателната маса на един деветнайсетгодишен мла­деж, който живееше в една тъмна и мръсна стая в предградието Мариахилф, старата имперска столица се превръщаше в просто­рен, слънчев и процъфтяващ град с къщи с пет, осем и шестнай­сет стаи за семействата от работническата класа".¹¹

През дългата лятна ваканция, когато Кубицек се връщал у до­ма в Линц, той се тревожел за приятеля си, който гладувал и живеел сам-самичък в малката и неуютна стаичка, и убеждавал майка си да му изпраща щедри колети с хранителни провизии.

„Питах се какво ли прави съвсем сам в стаичката ни и често мислех за него. Вероятно се възползваше от факта, че сега стая­та е изцяло на негово разположение, за да започне отново да чер­тае строителните си планове. Неотдавна бе решил да построи от­ново виенския Хофбург. Много от идеите му вече бяха формули­рани и само трябваше да се напишат на хартия. Дразнеше се, че старият Хофбург и съдебната палата са изградени от тухли, кои­то не са достатъчно здрав материал за монументални постройки. Затова смяташе, че те трябва да се сринат до основи и да се из­дигнат наново в подобен стил, но от камък. Адолф искаше да съ­четае прекрасния полукръг от колони на новия дворец със съот­ветен от отсрещната страна и по този начин да се получи едно прекрасно ограждение на Хелденплац... От другата страна на пръстена две внушителни триумфални арки трябваше да обеди­нят в единен комплекс музея „Хоф" и прекрасния площад".¹²

Аугуст Кубицек още дълго щял да продължава да се чуди какво прави Хитлер. Той видял приятеля си отново едва двайсет и че­тири години по-късно, когато Хитлер вече се бил превърнал във велик фюрер на Третия райх. Защото докато Кубицек отсъствал през онази лятна ваканция, Адолф Хитлер направил едно изклю­чително важно откритие - откритие, което щяло да промени на­чина му на живот и да го накара да поеме самотния път към абсолютната власт.

Докато работел над рисунките си пред двореца Хофбург, Хит­лер изпаднал в най-дълбоката си депресия. През целия ден тре­перел от студ и се боял да не би отново да се възпалят бронхите му, което отново щяло да го прикове за дълго към постелята в мизерното му жилище. Небето било притулено от облаци и пър­вият студен есенен вятър болезнено запращал дъждовните струи към лицето му. Скицникът му бил прогизнал. Това бил миг на болезнено самоосъзнаване. Хитлер с ослепителна яснота проз­рял, че всичките му грандиозни архитектурни планове, в които бил вложил тялото и душата си, са напълно безполезни. Кой изоб­що щял да ги погледне? Внезапно той се видял такъв, какъвто бил в действителност - безнадежден неудачник. Отвратен, раз­късал скицника си и се изкачил по стълбите към съкровищница­та, където знаел, че ще намери топлина, подслон и възможност да преосмисли безнадеждното си положение.

Адолф Хитлер стоял на централната пътека, без почти да за­белязва короните, скиптрите и скъпоценните накити около себе си, потънал дълбоко в размисъл за собственото си безнадеждно положение. Твърди, че не е забелязал и групата официални ли­ца, която вървяла към него, разглеждайки експонатите - чуждо­земни политици, които обикаляли музея, водени от някакъв екс­перт от музейните архиви.

„Тези чужденци стояха точно пред мястото, където се нами­рах, когато екскурзоводът им посочи древното острие на някакво копие. Отначало изобщо не си дадох труд да слушам какво гово­реше за това копие експертът, защото гледах на хората от група­та просто като на натрапници в самотата на собствените ми от­чаяни размисли. И в този момент чух думите, които щяха да про­менят целия ми живот: Според свързаната с това копие леген­да, който предяви права над него и разгадае тайните му, за доб­ро или зло, държи съдбата на света в свои ръце".

Тласкан от вродените си тиранични и завоевателски инстин­кти, Адолф Хитлер се оживил и внимателно се заслушал, докато компетентният на вид експерт обяснявал, че корените на тази легенда отвеждат до копието, с което един римски центурион пронизал гърдите на Исус Христос на разпятието. Той твърдял, че според недоказаната, но доста разпространена мълва изложе­ното в двореца копие се смята за въпросното оръжие.

Явно историята му можела да се проследи само до герман­ския император Отон Велики. Гвоздеят, намиращ се на сигурно място в острието, един от стотиците, които се съхранявали в цър­квите и музеите на Европа, бил добавен към копието едва през тринайсети век. Някои от германските императори през средно­вековието свързвали легендата именно с това копие, но през пос­ледните петстотин и повече години никой не вярвал в тази исто­рия, освен, разбира се, Наполеон, който изискал копието след битката при Аустерлиц, ала то било предварително изнесено от Нюрнберг и укрито във Виена, за да бъде държано далеч от ти­раничните му ръце.

Групата подминала, а Хитлер като омагьосан пристъпил ня­колко крачки напред, за да разгледа отблизо предмета, свързан с толкова необикновена легенда.

Самотното желязно оръжие, почерняло от годините, почива­ло в отворен кожен калъф върху покрит с избеляло червено кадифе подиум. Дългото му острие се крепяло на широка основа с метални ръбове, изработени във формата на гълъбови криле. Гвоздеят, който бил поставен в нарочен отвор в средата на ост­рието, бил прикрепен с нещо като маншон и привързан с тел. Отстрани на най-долната част на основата се виждали два ре­лефни златни кръста.

„Светкавично осъзнах, че това е много важен момент в живо­та ми - признава Адолф Хитлер впоследствие, разказвайки за преживяванията си, когато за пръв път видял копието. - Но въп­реки това не можех да си обясня как един толкова недвусмисле­но християнски символ може да оказва подобно въздействие вър­ху мен. Стоях и в продължение на няколко минути безмълвно го наблюдавах, напълно забравил за обстановката около себе си. Копието сякаш бе носител на някакъв скрит смисъл, който нах­лу в мен, смисъл, който почувствах, че знам, но не мога да изви­кам в съзнанието си. През ума ми преминаха думите от „Майстерзингерите" на Рихард Вагнер:

Усещам го, ала не проумявам.

Не мога да го задържа, ни да го забравя,

а уловя ли го, не мога да го обозра.

До този момент бях приемал този стих като израз на невъз­можността на другите да разберат самия мен и смисъла на моята съдба, ежедневна проповед и неизменна утеха в най-мрачните и самотните ми часове".

А сега бледият и болнав на вид младеж, който толкова бързо загърбил предишното си безнадеждно и унило настроение, по­чувствал как тези тайнствени стихове обобщават собствената му невъзможност да проумее изплъзващото се послание, което древ­ният талисман на властта му отправял, без да го разкрива напълно.

„Копието ми заприлича на някакъв магически медиум на от­кровението, защото то притегли света на идеите в такава непос­редствена близост и ги постави в толкова жива перспектива, че човешкото въображение ми се стори по-истинско от сетивния свят.

Изпитах усещането, че самият аз съм държал копието в ръце­те си през някое отминало столетие - че съм го поискал за свой талисман на властта и съм държал в ръцете си съдбините на це­лия свят. Но нима това бе възможно? Що за лудост обсебваше мозъка ми и предизвикваше такова бушуващо вълнение в гърди­те ми?"

Адолф Хитлер продължавал да стои като омагьосан пред това древно оръжие, когато започнали да затварят вратите на съкро­вищницата на Хофбург и му подсказали, че е време да си тръгва.

ВТОРА ГЛАВА

КОПИЕТО НА СЪДБАТА

Могат да бъдат наречени герои, доколкото са извлекли целта и призванието си не от обичайния ход на нещата, одобрен от съ­ществуващия ред, а от един таен извор, от вътрешния си дух, все още скрит под повърхността, който се блъска във външния свят като в мидена черупка и я раздробява на парченца.

„ Философия на историята", Георг Вилхелм Фридрих Хегел

Адолф Хитлер се ориентирал между рафтовете с книги на прочутата библиотека „Хоф" не по-зле от всеки студент в уни­верситета, защото бил прекарал почти цяла година в жадно пог­лъщане на знания в тишината и топлия уют на добре уредената голяма читалня.

„Книгите бяха целият му свят. Във Виена той използваше биб­лиотеката „Хоф" с такова усърдие, че веднъж съвсем сериозно го попитах дали не възнамерява да изчете всички томове, с което, разбира се, си навлякох някои доста груби забележки. Един ден той ме взе със себе си в библиотеката и ми показа читалнята. Ос­танах смаян от огромните камари е книги и го попитах как успя­ва да намери каквото му трябва. Той се зае да ми обяснява как се използват различните каталози, което ме обърка още повече".¹⁵

В деня след като открил Копието на съдбата, Адолф Хитлер не отишъл както обикновено да преглежда произволно подбра­ни книги, за да намери смисъл и подкрепа за несигурните въз­душни кули на мечтите си. Този път той влязъл в читалнята с _; отмерена походка и с едно целеустремено намерение - да тръгне по следите на копието на райха, намиращо се в съкровищни­цата на Хофбург, назад през вековете до времето, предшестващо изричното му споменаване в хрониките за управлението на им­ператор Отон Велики.

Не след дълго вследствие на умелата му работа с каталозите и с различни книги, съдържащи исторически отпратки, той ус­тановил съществуването на множество копия, които в един или друг период са предявявали по-големи или по-малки претенции да бъдат оръжието, с което са пронизани гърдите на Исус Хрис­тос на разпятието.

Копието в Хофбург било споменато за пръв път в древна сак­сонска хроника за битката при Лех (близо до Виена), където Отон постигнал съкрушителна победа над монголските орди, чиито страховити конни стрелци с лъкове успели да доведат разруши­телната си инвазия до самото сърце на Европа. Следващото спо­менаване на това копие, на което също се приписвали легендар­ни способности, било свързано с момента, когато Отон колени­чил в Рим пред папа Йоан XII, който го докоснал с копието по време на свещения ритуал, провъзгласяващ Отон за свещен рим­ски император.

Проследявайки пътя на това копие през вековете и преценя­вайки знаменитите личности и управляващи династии, прите­жавали копието и претендирали да използват силата му, Хитлер с вълнение установил, че столетие след столетие невероятната легенда за копието се е сбъдвала за добро или за зло.

Мавриций, който бил манихейски християнин, възроптал сре­щу заплахата на Максимиан да накаже подчинените му легионе­ри заради християнската им вяра и като последна проява на па­сивна съпротива коленичил пред строя на собствения си легион, за да предложи своя живот в замяна на техния. Твърди се, че последните му думи били: In Christo Morimur.

Мъченическата гибел на Тиванския легион ударила слабото място на езическия свят и проправила пътя за шеметното въз­качване към властта на Константин Велики и налагането на хрис­тиянството в цялата Римска империя.

По-късно лукавият Константин използвал силата на „змия­та", скрита в копието, за да срази пасивната съпротива на „гълъба" и да впрегне новата религия в служба на собствените си ам­биции за продължаване на военния дух на Рим от времето на Ромул. Притиснал към гърдите си свещения талисман на властта и откровението, той застанал пред светите отци от първия Вселенс­ки събор досущ като тринайсети апостол и облечен в имперското пурпурно, проявил дързостта да обяви догмата за Светата Троица и да я наложи на църквата. Вече възрастен, решил да изгради вто­ри Рим в Константинопол - бастион, който щял да устои на вся­какви нападения в продължение на хиляда години. Константин държал пред себе си копието, докато отьпквал очертанията на мяс­тото, където щял да се намира новият град, с думите: „Следвам стъпките на Онзи, когото виждам да върви пред мен".

жүктеу/скачать 1.77 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: