Литература за 10 клас Мигел де Сервантес Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча



бет3/4
Дата19.06.2016
өлшемі388 Kb.
#146663
түріЛитература
1   2   3   4

СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ


ЗА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД, ЦАРЕ И СВЕТИИ И ЗА ВСИЧКИ БЪЛГАРСКИ ДЕЯНИЯ И СЪБИТИЯ. СЪБРА И НАРЕДИ ПАИСИЙ ЙЕРОМОНАХ, КОЙТО ЖИВЕЕШЕ В СВЕТА ГОРА АТОНСКА И БЕШЕ ДОШЪЛ ТАМ ОТ САМОКОВСКАТА ЕПАРХИЯ В 1745 ГОДИНА. А СЪБРА ТАЗИ ИСТОРИЯ В 1762 ГОДИНА ЗА ПОЛЗА НА БЪЛГАРСКИЯ РОД.
ПРЕДИСЛОВИЕ КЪМ ОНИЯ, KОИТО ЖЕЛАЯТ ДА ПРОЧЕТАТ И ЧУЯТ НАПИСАНОТО В ТАЯ ИСТОРИЯ
Внимавайте вие, читатели и слушатели, роде български, които обичате и имате присърце своя род и своето българско отечество и желаете да разберете и знаете известното за своя български род и за ващите бащи, прадеди и царе, патриарси и светии как изпърво са живели и прекарвали. За вас е потребно и полезно да знаете известното за делата на вашите бащи, както знаят всички други племена и народи своя род и език, имат история и всеки грамотен от тях знае, разказва и се гордее със своя род и език.

Така и аз ви написах подред това, което е известно за вашия род и език. Четете и знайте, за да не бивате подигравани и укорявани от други племена и народи. Твърде много обикнах българския род и отечество и много труд употребих да събирам от различни книги и истории, докато събрах и обединих историята на българския род в тая книжчица за ваша полза и похвала. Написах я за вас, които обичате своя род и българското отечество и обичате да знете за своя род и език. Преписвайте тая историйца и платете,нека ви я препишат, които умеят да пишат, и пазете я да не изчезне!

.....Но някои не обичат да знаят за своя български род, а се обръщат към чужда култура и чужд език и не се грижат за своя български език, но се учат да четат и говорят по гръцки и се срамуват да се нарекат българи. О неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език? Или българите не са имали царство и държава? Толкова години са царували и са били славни и mрочути по цялата земя и много пъти са взимали данък от силни римляни и от мъдри гърци. И царе, и крале са им давали своите царски дъщери за съпруги, за да имат мир и любов с българските царе. От целия славянски род най-славни са били българите, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-много земя те завладели. Така от целия славянски род били най-силни и най-почитани и първите славянски светци и просияли от българския род и език, както и за това подред написах в тая история. И за това бъларите имат свидетелство от много истории, защото всичко е истина за българите, както вече и споменах.
ИСТОРИЧЕСКО СЪБРАНИЕ ЗА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД

Изпърво откъде са произлезли (българите), понеже ни се случи много пъти да прочитаме различни ръкописни и печатни истории, които русите и московците да издали отделно за славянския род: откъде са повели своето племе и после как се отделили от тях българите и дошли, та се заселили в българската земя.

Но не били научени да се покоряват на царе, а били свирепи и диви, безстрашни и силни във война, люти като лъвове. Един отивал срещу десет без страх, както и досега от север излиза всесилен и мощен във война и бран народ. Такива били в началото българите, силни и яки във война.

ТУК Е ПОТРЕБНО ДА СЕ СЪБЕРАТ ЗАЕДНО ИМЕНАТА НА БЪЛГАРСКИТЕ КРАЛЕ И ЦАРЕ. КОЛКОТО СЕ НАМИРАТ. И КОЙ СЛЕД КОГО Е ЦАРУВАЛ

1. Пръв крал бил Вукич. 2. Крал Драгич. Вукич и Драгич били двама родни брата. 3. Крал Борис. 4. Крал Братоя Силни. 5. Крал Свети Тривелия. 6.Крал Тербал, син на Тривелия. 7. Крал Мойсей, син на Тривелия. Имената на седемте крале се намират записани в началото. Българските князе и войводи били много, но техните имена и деяния не са запизани и тъй първите вождове и князе преминали в забрава. Имената и деянията на седемте крале накратко се намират и са описани в тая историйца подред.


ЗА СЛАВЯНСКИТЕ УЧИТЕЛИ


Потребно е накратко да споменем за свети Кирил и Методий в кое време съставили буквите и книгите на славянски език.

Кирил и Методий живели във времето на цар Михаил Иконоборец. Родили се в град Солун от баща по име Лъв, високопоставен, богат и добродетелен човек. Свети Методий станал славянски или български войвода и научил славянски език. След десет години оставил военната служба и приел монашески чин. Свети Кирил бил по-млад Методиев брат, после учил философия в Цариград заедно с малкия цар Михаил, Теофилов син, и бил отличен и славен философ в Цариград. По съвета на своя брат Методий оставил света, приел и той монашески чин и водил свет живот.

Свети Кирил постил 40 дни, съставил 38 букви и съчинил писмо на славянски език. Най-напред написали евангелието на Йоана "В началото бе словото" и го показали на царя и на другите, и на патриарх Йгнатий. И те много похвалили това и им казали да учат българите и славяните на техния език и да превеждат от гръцките книги на славянски. И те отишли в Охрид при архиепис коп Климент. Той бил родом българи, но четял на гръцки. И там се събрали петима философи от българския род, знаели елинските премъдрости и писанието. Климент, Сава, Наум, Еразъм, Ангелария - това се всичките свети пет учители, изкусни и премъдри. Така събирали избрани и прави думи от българите, от сърбите, от русите, от московите, от словените, от леховете. Много време събирали думи от тия народи, докато съставили псалтира, евангелието и други книги. Предали го първо на българите и книгите били наречени български, както и досега гърците знаят това.

Така българите по-рано от всички славянски народи приели православието, по-рано имали свой патриарх и цар и започнали да четат на своя език. Но България се намира сред турците, близо до Цариград, затова българите са така угнетени и поробени от турците, както се вижда. Затова не могат да възприемат никакво книжовно умение или мъдрост. Русите и московите имат царство и черковна свобода много години, създали училища и така постепенно възприели от гърци, латини и други народи писмена мъдрост, понеже им е възможно, и печатат славянски книги. Затова на своя език превеждат и пишат мнго речи, както им е угодно. Така и сърбите, които са поданици на турчина, са много по-прости и по-бедни от българите, а които са в немската държава, те са малко по-изкусни да четат и пишат, защото имат черковна свобода. Отскоро са почнали да се учат в училища, имат архиереи от своя народ и се грижат за своя народ да се учи. Някои от русите и немските сърби се подиграват и ругаят българите, че са прости и некнижни в писането. Но тия руси и сърби да благодарят на бога, задето ги е запазил от агарянското робство и от гръцката архиерейска власт, от която българите страдат. Да бяха малко опитали от това, те биха благодарили много на българите, защото в толкова страдание и насилие държат неизменно своята вяра.

Внимавай тук добре, читателю, за да запомниш в кое време българските царе поставили свой патриарх в Търново и колко светци има от българския народ. Българският цар Симеон, наричан Лабас, наследил престола след Михаил, както по-рано написах. Между гърцте и римляните имало голяма разпра и прение поради българите, кой да ги има под своя власт. И затова гърците и римляните съвсем се проклели и разделили и българите останали няколко време под Цариградската патриаршия. Но гърците искали от търновските царе много злато и дарове за назначава не на търновски архиепископ. Но Симеон Лабас водил голяма борба и жестока война с гърците дълго време за това светопекунство, което взимали за поставяне на архиерей. И поради друг гняв, който имал към гърците, той отстъпил от Цариградската партиаршия и искал да се присъедини към римляните. Ето защо всички четирима гръцки патриарси, едно, за да създадат с българите мир и съгласие, и друго, да не ги изоставят в римската ерес благословили и поставили в Търново самостоятелен патриарх на българите.
ПОСЛЕСЛОВИЕ

Аз, Паисия, йеромонах и проигумен хилендарски, събрах и написах, от руските прости речи преведох на българските и славянски прости речи. Разяждаше ме постепенно ревност и жалост за моя български род, че няма наедно събрана история за преславните деяния от първите времена на нашия род, светци и царе. Така и много пъти сърбите и гарците ни укоряваха, че нямаме своя история. Аз видях по много книги и истории написани много сведения за българите. Затова положих много труд за две години да събирам по малко от много истории; и в Немска земя повече с това намерение ходих. Там намерих Маврубировата история за сърбите и българите, накратко за царете , а за светците никак не писал. Бил латинин, не почитал българските и сръбските светци, които просияли после, когато латините се отделили от гърците. Но и за сръбските светци пише лошо и скрива, а за българските никак не се споменава. Така аз презрях своето главоболие, от което много време страдах, така и от стомах много време боледувах - това презрях поради голямото желание, което имах. И от много време погребаните и забравени неща едва събрах заедно - написах речи и думи. Не съм учил никак нито граматика, нито светски науки, но за простите българи просто и написах. Не се стараех според граматиката да нареждам речите и да намествам думите, но да събера заедно тая историйца.



И я съставих в манастира Хилендар, при игумена Лаврентия, мой роден брат от една майка и по-стар от мене; той тогава имаше 60 години, а аз - 40. В това време Хилендар даваше данък на турците три хиляди гроша и беше задлъжнял 27 хиляди гроша. И имаше голям смут и несъгласие между братята. Затова не можах да изтърпя това в Хилендар, изязох и дойдох в Изограф и там намерих още сведения и писания за българите. Прибавих и завърших казаните неща в тая историйца в полза на нашия български род, за слава и похвала на нашия господ Исус Христос. Нему подобава всяка слава, чест и поклонение с безначалния му отец и пресветия, преблагия и животворящ негов дух, сега и винаги и във вечни векове. Амин..

Добри Чинтулов
Стара майка се прощава със сина си
Прощавай, синко, много здраве,

едничка рожбо на светът;

така съдбата нам направи

син с майка да се разделят.
Това ли чаках аз от тебе,

откак си още малък бил,

та сега в мойто старо време

в път дълъг си се наредил?
В страни ти чужди ще да идеш,

къде ти сочи съвестта,

светът и хората да видиш

и да си търсиш там честта.
Но мислиш ли ти, рожбо мила,

че ще да имам аз покой,

кога от старост и без сила

любезний образ спомня твой?
Ако да видя буря страшна

със силен дъжд да завали,

то моята душа нещастна

от страх ще скоро затрепти.
Ако трескавицата слушам

и страшен гърмел да гърми,

то аз със страх голям ще думам:

ах, сега де ли е син ми?
Когато овците заблеят,

играят, тичат по поле;

когато птичките запеят

под синьо-ясното небе,
ще думам аз: ах, птички, овци,

и вий си имате деца,

при вас играят ваште рожби,

но мойта в чужда е страна!
Кога се вече ти находиш

по чуждостранни градове

и в тази къща пак си додиш,

кой ще ти помощ подаде?
Къде е мойта майка мила,

роднините ще питаш ти,

но само нейната могила

тогаз щът ти покажат тий.
Душата ти не ще забрави

това, що ти хортувах аз.

Върви, носи си много здраве

и споменувай пак за нас.

Добри Чинтулов

Стани, стани, юнак балкански
Стани, стани юнак балкански

от сън дълбок се събуди,

срещу народа отомански

ти българите поведи!
Че сълзи кървави пролива

във робство милий наш народ;

високо той ръце простира

да го избави вишний бог!
И тъй ний много претърпяхме,

но стига толкоз да търпим,

да бъдем пак, каквито бяхме,

ил' всинца да се изтребим.
Докога, братя, да се губим?

Защо да се не съберем?

Така ли вечно ще се трудим

и в робство всинца да измрем?
Я вижте, братя, погледнете

на ближните нам племена!

От тях добър пример вземете

как си прославят имена!
Станете, братя, вий станете,

начало покажете вий;

и сабите си запашете,

и помощ ще ви се яви.
На помощ сърби, черногорци

със радост ще се затекат,

а и от север храбри руси

тозчас ще да се появят.
Догде е мъничка змията,

елате да се съберем!

С крака да й строшим главата,

свободни да се назовем!
Да стане лева наш балкански,

от него вятър да повей,

та полумесец отомански

под тъмен облак затъмней!
Да си развием знамената,

да светне нашата земя,

да си прославим имената,

да гинат турски племена.
Вятър ечи, балкан стене
Вятър ечи, Балкан стене,

сам юнак на коня

с тръба зове свойте братя:

всички на оръжие!
Дойде време, ставайте,

от сън се събуждайте,

доста робство и тиранство,

всички на оръжие!
Който носи мъжко сърце

и българско име,

да препаше тънка сабя,

знаме да развие!
Българийо, мила майко!
Българийо, мила майко,

ще ли още ти да спиш?

Ил не знаеш колко сладко

ти ще ни развеселиш?
Твойте синове юнаци

искат в Балкан да вървят

и със дядови криваци

мръсни турци да секат.
Нека пращат други сили

свойте войски във Балкан,

те ще паднат тамо лесно

от българский ятаган.
Те ще паднат, то се види,

бог на помощ ни върви,

който против нази иди,

той сам себе си срами.
Ний с хайдушки славни чети

ще отидем във Балкан,

с нази сърби, черногорци

против общият душман.
Къде си вярна, ти любов народна?
Къде си, вярна ти любов народна?

Къде блестиш ти, искра любородна?

Я силен пламък ти пламни,

та буен огън разпали

на младите в сърцата,

да тръгнат по гората.
Пламни, пламни ти в нас, любов гореща,

противу турци да стоим насреща!

Да викнем всинца с глас голям

по всичкия Коджабалкан:

голямо, мало, ставай,

оръжие запасвай!
На пояс тънки сабли запашете,

за бащината си земя станете,

колете турски племена,

пълнете с техните тела

пространните равнини,

дълбоките долини!
За нашето отечество и слава,

за нашата свобода и държава

да си пролеем вси кръвта,

да си добием волността

от нашите тирани,

неверни мюсюлмани!
Байраци български навред да вдигнем,

към бога със краст във ръка да викнем:

о, наш създательо Христе,

я виж от ясното небе,

нашето мъчение,

дългото търпение.
Благослови ти нашето желание,

на тебе имаме ний упование,

подвигът да ни е осветен,

на твоя вяра утвърден,

на славното ти име,

предвечний божи сине!
Кога в български предели настъпим,

кога вразите си от нас изгоним.

Да се възвишат знамена

на българските рамена

от върха на Дуная

в Тесалия до края.
Кога свободата си ний доставим,

кога си имената ний прославим,

да видим всички мир тогас,

и ний да викнем всички с глас,

живейте православно,

в България държавно.
Българи юнаци
Българи юнаци,

ще ли още спим?

Дигайте байраци,

да се освободим!
О лъв, събуди се

от дълбокий сън,

силно провикни се

от Балкана вън.
Сбирай си децата

в гъстите гори,

силен им в сърцата

огън разпали!
Те като в гората

ще да се сберат,

после в градищата

ще да пропълзят.
Олеле горкана!

Нашият народ

вика по Балкана

да го избави бог.
Пушки и топове

като загърмят,

саби и ножове

ще да зазвънчат.
Левски глас

вика нас,

турски глас

П.Р. СЛАВЕЙКОВ

Изворът на Белоногата
Помежду Иби иХарманли на пътя има една чешма,

която ся казва Акъ балдъръ чешмеси,



Видиш ли долу в полето
дет се мержеят, чернеят
дестина дръвя върбови?
Там било село Бисерча,
в стари години, отколе,
там се родила, живяла
мамина мила Гергана.
     Гергана, пиле шарено,
Гергана, кротко агненце,
кат бисер между мъниста
тя била между момите;
първо й либе Никола -
вакло огиче пред стадо
помежду селски ергени!
      Гергана още Никола,
двамата лика прилика,
като два стърка аглика;
двамата млади, зелени,
един за други родени,
един у други влибени,
влибени вярно, примерно.
     Либил Никола Гергана,
либил я и я задирял:
заран и вечер по извор,
по хора` всяка неделя,
по тлъки всяка прилука,
и по седенки всяка нощ.
     Било то вече посреднощ.
Седенките ся разиждат -
праща Никола дома й
своята мила Гергана,
китка и цвете поиска.
Гергана тихо говори:
-  Късно е, либе, за китка,
месечинка си залезе,
а петли не са попели -
време е сега потайно,
грозна, невярна полунощ;
звезди блещукат над нази,
веди прелитат край нази -
змееве, змейски духове
и самодиви-пощянки,
ще видят, ще ни завидят -
китка се дава за обич,
кога се зора зазори;
в зори е китка кръвена,
утре ти китка готова.
дигни се рано да станеш,
утре на нива да идеш,
на изворът ме почакай,
биволи докат напоиш,
аз с бели менци ще дойда
за прясна вода студена,
ще ти дам китка кичена
от мое чело на твое,
с тебе за мене да бъде. . .
     Черна им честта, горките,
черна веда ги подслуша,
подслуша, та им завиде,
на зло ги око мернала,
сторила да ги погуби.
     Рано ранила Гергана,
станала, та се умила,
пред икони се прекръсти,
тихо се богу помоли.
Росна е китка набрала
и я на чело забола.
Дига кобилца на рамо,
та си на извор отива.
Не сваря тамо Никола,
чай сваря бели чадъри.
Нощя е везир пристигнал,
с войска си тука застанал.
      Гергана вода налива,
бели си крака измива,
везир пред чадър седеше,
гледал Гергана, чудил се -
чудил се хубост таквази,
де се е зела на село.
Гледал я везир, сматрял я,
и от сърце я поревнал.
Допраща слуги, вика я.
     Везир й дума продума:
- Българко, млада девойко,
що ми си рано ранила
за прясна вода на извор?
     - Рано съм, аго, ранила
за прясна вода студена,
по-рано да си ошетам...
Тейко ми, стара стария,
бърза на нива да идем.
    - Ходиш ли, млада девойко,
ходиш ли и ти на нива.
да гориш лице снежано,
да косиш ръце нежани?
Ти не си за туй родена,
най си родена, дарена
бяла ханъма да бъдеш,
все по чардаци да ходиш. . .
Я хайде, бяла българко,
хайде на Стамбул да идем,
дето ще шеташ на други,
други на тебе да шетат.
     - Добре съм, аго, аз тука
при старий баща и майка,
мен не тежи ми шетнята.
Откакто съм се родила,
все тъй съм расла, порасла,
кога по нива, по лозе
на стар бащица на помощ,
кога пък в кьщи да шетам -
на мила майка отмяна.
     - Ще дойдеш, бяла българко,
ще дойдеш с мене на Стамбул,
ще дойдеш, друго не бива.
     - Жив да си, аго, недей ме!
Как ще оставя баща си,
майка си, как ще замина?
     - Туй ли се грижиш и мълвиш?
Не щеш ли и тях да вземем,
да ги заведем с нази си?
     - Мили ми, аго, ливади;
свидна ми мала градинка!
     - Ливади искай от мене,
все по ливади да ходиш,
каквито искаш градини
и цветя вътре всякакви. . .
     Жално въздъхна Гергана,
умилно дума продума:
- Няма там, аго, по вази,
няма там стени таквизи,
зиме със здравчец обрасли,
лете със сива лиляка;
няма там бяло кокиче,
ни теменужка дъхава
между къдрави шубрачки;
в поля чернока аглика
на всяко рано пладнище -
злат минзухарец в равнище,
ни ален божур в странище...
В моята мала градинка
доста е мене, що имам:

всякакви ружи шарени,


шарени жълто, алени,
дребен босилчец черночък,
син кремък, жълта латинка,
бял кремък чисто сребърен,
бисерно, росно леденче,
крехка върбица клоната,
стволяста камха рехата,
червен седянко вечерен,
синкави рохли ранници,
карамфил зимен и летен,
ширбой ми кичест ператен
и морав стратул бархатен. . .
Тез живи цветя няма ги
в ваште, аго, градини!
Там всичко расте насила
и дето расте, там вене. . .
Хубаво всичко на село,
охолно, аго, на воля!
     - Хубава, млада българко,
защо си толкоз глупава!
Склони ти само да дойдеш,
на Стамбул да те заведа:
да видиш де е хубаво,
да познаш що е охолно!
Аз ще заръчам, щом идем,
да ти изградят градини
каквито искаш, дето щеш.
И ще направя за тебе
в градини нови сараи
със дванадесет капии,
с триста прозорци джамлии.
С миндери ще ги обградя,
с ястъци ще ги обредя,
с дюшеци ще ги постеля
да седиш на тях, да гледаш,
додет ти видят очите. . .
     - Стамбул е, аго, за мене
тука, дето аз съм родена,
а най-хубави сараи
там онзи моят бащин дом.
Що ми са много капии,
когато мога от една
да ходя и да дохождам?
Що ми са триста прозорци,
когато мога всякога
от едно само прозорче
да гледам деня слънцето
и вечер ясен месечка
с мильони звезди около!
Какви по-светли сараи
от тез небесни сводове?
Какви по-добри миндери
от таз зелена морава!
     - Младо, безумно момиче!
Ти още нищо не знаеш,
мене повярвай, послушай,
да си намериш късметът:
бяла ханъма да станеш,
злато, коприна да носиш,
в светли хареми да седиш,
жълти жълтици да нижеш
размесом с дребен маргарец.
     - Хубаво, аго, жив ми бил,
но аз съм проста селянка,
не ми са драги хареми,
нито свилени премени;
не искам жълти жълтици,
не искам дребен маргарец.
Стига ми това, що имам:
таз огърлица мъниста
и този плетен косичник. . .
Най-подир, аго, знаеш ли?
Ако не знаеш, да знаеш:
аз съм се клела, заклела
и клетвата ми вярна е.
Първо ми либе Никола
първо венчило той ще е. . .
     - Колко си проста, безумна!
Та що е твоят любовник
пред мене и пред властта ми?
     - Пред тебе, аго, нищо е;
но за мен, знаш ли, всичко е -
воля аз него, та него. . .
     - Волиш ти него, та него -
отвърна везир сърдито, -
но своя воля ти нямаш,
мойта е воля над тебе;
господар аз съм над тебе -
аз ще ти бъда стопанин. . .
     Гергана дума продума:
- На живот ми си господар,
но на волята не ми си;
Без воля стопан ставаш ти
на мъртво сърце студено. . .
     Смая се везир с Гергана,
вярност в любов й почете;
пусна момата свободна
и надари я богато,
после за помен поръча:
изворът чешма да стане.

Дюлгери чешма градили,


в село се дума разчуло,
че са Гергана вградили.
Истина било, тъй стана.
Залиня мома Гергана,
като лист рано ознобен,
залоша, още закрея
кат ран босилек в засуха.
Крея Гергана на крака
нещо ми до три месеца,
легна Гергана на дрехи. . .
Ходи Никола, дохожда,
води й врачки, знахари,
с разни я билки цериха,
от нищо не и преиде.
Година време не сключи,
богу душица предаде. . .
Сето я село пожали
и всички са ся събрали,
всякой свещица запали. . .
Моми и венци изплели
момци и гробник сковали. . .

От къщи кат я дигнали,


ред я по редом носили,
до тъмен гроб я занесли,
занесли, там оставили. . .
     Никола, верен любовник,
рано ранява у вторник,
та си на гробът отива,
с бял тамян гробът прикадил,
с руйно го винце поприлял,
и вощеница запалил. . .
Върнал ся от гроб Никола,
но не се върнал дома си,
и до ден днешен няма го. . .
Счува се само дълбоко
цафарата му, тъмната,
тъжно да свири и тътне,
кога се вести Гергана,
там на чешмата седнала,
на месечинка да преде.

1873 г



любен каравелов

Българи от старо време

I. Хаджи Генчо

Хаджи Генчо е такъв един българин, какъвто се рядко ражда и на Еньовден: такъв човек ти не можеш намери ни в Ингелизко. Хаджи Генчо е твърде почтен човек, твърде добър, много учен и разумен; той всичко знае и на всичко е готов да ти отговори, защото е жива душа и пъргаво сърце. По всичко се види, че тоя човек не е напразно имал уши и очи и не е напразно гълтал просеника! Между българите такъв един човек е чисто злато: у другите българи небосклонът е не твърде обширен и това, щото тия знаят, знаят го в еднакъв смисъл, който е останал у тях от дядо и от баба, а хаджи Генчо не е такъв, той обработва своето знание и ако е майка му знаяла три, то той знае цели триесет. Когато ти попиташ някой други българин за нещо, то той ще да ти каже това, щото е чул от майка си, а хаджи Генчо ще да ти разкаже за всичко подробно, като по книга. Е, например попитай го...

....Освен черковнославянските писания хаджи Генчо знае още влашки, малко руски, малко турски, малкo гръцки, с една дума, той се счита за най-учен човек не само в Коприщица, а и в Стрелча, и в Краставо село, и в Татар Пазарджик, и по Мараша в Пловдив. Когато кадият дойде в Коприщица и когато рече на коприщенци да му изпроводят някой по-умен от самите коприщенци човек, за да си поговори с него да мъртвото тяло или за някоя друга работа, то коприщените, като умни и опитни хора, всякога му пращат хаджи Генча. И ето, иде хаджи Генчо при кадията, разговаря се с него, много говори, сладко говори така, щото кадият почти всякога прехапе устната си и рече: "Окумуш адам (учен човек) е тоя хаджи Генчо!" - Повече не знае и що да каже, не намира думи...

Хаджи Генчо е учител в Коприщица:

Когато се върне из черкова дома, то хаджи Генчо опече на жаравата едно парченце месо, налее си малко червено винце, вземе соленицата и седне, както говори той сам, да пооправи червата си; но преди да захване да яде, той отреже едно малко парченце месо и нахрани своя приятел дебели котурак, който прилича повече на прасе, нежели на котка. Опашката на котурака е отрязана на свети Харалампия, а за удостоверение на това свидетелствува самата опашка, която е обвита в една хартийка, а на тая хартийка е написано: "На свети Харалампия, през деня, в 1841 година аз отрязах опашката на моя котурак и нарекох ему име Бундук. Аз хаджи Генчо, милостию божию учител в Коприщица." Котурака си хаджи Генчо много обича, защото тоя котурак, както се види из много исторически факти, е бил единственото същество, което се е ползувало от хаджи Генчовата любов и което е можало да се нарече негов другарин. Но тука се появява един философически вопрос: когато хаджи Генчо е обичал своя котурак, то защо му е отрязал опашката? Нима той не знае, че всяко едно рязане причинява болест и мъки? - Всичкото това хаджи Генчо не е искал и да знае, защото той обича всичко, щото е извънредно и старовременско, и затова боляло ли е котуракът му, или не, а той му отрязал опашката твърде хладнокръвно! Но да ви кажа право, хаджи Генчо не всякога разделява своя залък със своя котурак - той понякогаж го храни с бял, а в празник с чер дроб. Тоя дроб той взема от един касапин за дар, защото учи сина му Нонча да чете велико повечерие и да пише рокам. Хаджи Генчо никога не дозволява на жената си и на децата си да участвуват на неговата трапеза; тия ядат отделно и ядат ръжен хляб и сухо бито сирене, из което маслото или хранителните частици са били извадени още тогава, преди то да захване да се нарича сирене.

Хаджи Генчо е добрейше същество. Той не пропуща ни една сватба, ни един помен, а понякогаж и сам чете псалтир за починалите; не пропуща той така също ни едно кръщене, ни една понуда, ни един Бабинден. Ако никой из коприщенските чорбаджии дава зефет или ако повика гости в къщата си, то без хаджи Генчо се не може - хаджи Генчо трябва да е на челото...

...Хаджи Генчо обича да гради къщи и всякакви кочеци и сенници. Рядко се минува година, през която тои да не направи някое помещение; а още по-рядко се случва, щото някой от съседите му да го не повика на съд пред кадият за това, че тоя "нечестив човек" е надвисил своите стрехи над чуждите дворове. Но всичките кадийски или, по-вярно да кажа, съседски съдопроизводства обикновено са се свършвали така, щото всичките хаджи Генчови къщици стоят и до днес на своето място и техните стрехи са надвисени, като крилата на квачката, над чуждите дворове и съседските кокошки благославят хаджи Генча, че тоя "добър човек" им е направил убежище, дето тия могат спокойно да се скриват със своите пиленца от дъжда, от южното парливо слънце и от всичките лошави явления на природата...

В своя чифлик, който се нарича училище, хаджи Генчо храни всевъзможни животни, а най-повече мисирки, гъски, кокошки, патки и осем сури свине с къдра четина и за удивление на всичкото човечество той ги храни, без да харчи никакъв капитал. Както у поповете играят най-голямата роля порязаниците и посварите, то у хаджи Генча играе още по-завидна роля училището. Хаджи Генчовото училище е Калифорния! В хаджи Генчовото училище има голямо множество ученици, които, когато дойдат утринта в училището, донасят със себе си хляб и различни ястиета и обядват в училището. И ето, когато някоя кокошка, гъска или мисирка измъти пилета, мисирчета или патета, то хаджи Генчо се качи на трибуната и захване да говори на учениците си:

- Ето, мои деца и ученици, че с божията помощ нашата кокошка излюпи "единадесет" пилета, ази на всинца ви ще да харижа по едно пиленце, ала и вие трябва да ми бъдете благодарни и да храните своите храненичета колкото се може повече.

В хаджи Генчовото училище се учат около двесте деца и в къщата на тоя многоучен учител почти нищо се не е работило без това, щото децата да не приложат към общите дела и своите отделни сили и да не станат верноподаници на хаджи Генчовата монархия. И ето с помощта на тая деятелна сила и с могъщественото братско участие хаджи Генчовите пиленца твърде скоро стават петли и кокошки. С една дума, всекиму и на всичко било добре, мило и утешително, т. е. и на учениците било весело, и хаджи Генчу - полезно, и на пиленцата - сито. Хаджи Генчо се радвал, че пиленцата растат, и мислил си, че тия пилета не произвождат на учениците му никаква тежест, а децата, които на драго сърце платили данока си, в най-малкото дело се приготовляли за големи и славни подвиги: тия от малки се приучвали да обичат пилетата и мисирчетата, а после тая любов преминувала и в по-големите неща - тия се научавали да обичат ближните си, да обичат и сами себе си. Аз мисля, че само самолюбивите хора биват полезни и за другиго! Благодариме ти, стари хаджи Генчо, за твоите пилета и мисирчета!...



II. дружбата на Хаджи Генча с дядо Либена

И ето, пред очите ни стърчи Коприщица. Южното слънце е съживило вече и балканската природа и донесло е закъснялата пролет. Било утро и слънцето осветлявало вече всичкото село. Бил празник. Росата още лежала по тревата и блестяла като едър маргатар; от всяка една страна се чували бръмчания от пчели и бръмбали, чуруликане и пеене от пиленца, а тия пиленца били цели стада; гората, която е пълна с благоухание, се представлявала като истинно жилище на самодивите, по воздуха се преносвала миризма от младите треви и бурени, а возточният вятър разносвал тия миризми по всичка България. А знаете ли какъв е тоя вятър? Тоя вятър нежи човеческото чувство и приводи човека в някакво си непонятно блаженство. Ралата вече браздят полетата, от всяка една страна изскачат цели стада овце, крави, кози и цели ергелета коне. Слънцето се търкаля весело над човеческите глави, а човекът, като погледа как е около него хубаво и мило, моли се и остава с пълна надежда, че и неговият беден и тежък живот след време ще да бъде еднакъв с естествените природни явления...

Обичам те, мое мило Отечество! Обичам твоите балкани, гори, сипеи, скали и техните бистри и студени извори! Обичам те, мой мили краю! Обичам те от всичката си душа и сърце, ако ти и да си обречен на тежки страдания и неволи! Всичко, щото е останало досега в моята осиротяла душа, добро и свято - всичко е твое! Ти си оная благословена земя, която цъфти, която е пълна с нежности, със сияния и величие, следователно ти си ме научило да обичам и да плача над всяко едно човеческо нещастие - а това е вече много за един човек...

Дядовата Либенова къща е изградена на една джоглина, следователно - дядо Либен може да види всичкото село. Около тая знаменита къща растат в голямо изобилие люляци, трендафили и други

миризливи цветя и дървета. От лявата страна на дядовата Либенова, къща се намира една твърде голяма градина, която е пълна до най-крайната степен с всякакви плодовити и неплодовити дървета: ябълки, круши, дренки, череши, вишни, праскови, сливи, драгуни, а така също и едно орехово дърво и круша, дотолкова висока и кичеста, щото вие не можете и да си я въобразите, с една дума - рай и нищо повече.

Дядовата Либенова брада е обръсната, а дългите му и изкуствено засуканите му мустаци стърчат на горнята му устна така, както стърчат и мустаките на най-големия рак. В България всеки човек бръсне брадата си освен поповете, калугерите и старците, който не живеят вече с жените си мнозина благочестиви мъже говорят, че дядо Либен би трябвало отдавна вече да си отпусне брадата, но той не ще нито да чуе хорските съвети, щото никак му се не иска да изгуби своя юнашки вид, а освен това и по други още много причини...

Дядо Либен, който отбира кои пушки са по-хубави, кои коне са по-добри, не е напразно проживял своите млади години. Дядо Либен през своя живот е видял и голямо щастие и голямо нещастие, и зло и добро, и сиромашия и богатство, и кървави сълзи и извънредна радост... Той е бил и хайдутин и чорбаджия, и капасъзин и мирен и справедлив гражданин; в младостта си той ходил по шумата и изтреблял турците, а после се съединял с турците, ходел с кърджалиите, делибашиите и арнаутите и клал християните; бунтувал се против правителството и помагал на Карафезията. Но при всичкото това дядо Либен имал и една малка слабост: той обичал своето отечество, но не всичкото, а само Коприщица. Когато кърджалиите или делибашиите мислили да направят някоя пакост на Коприщица, то дядо Либен отивал напред в своето рождено селце, извещал жителите, че им грози опасност, и накарвал ги да бягат и да оставят къщите си. И така ту с обири, ту с хайдутлук, ту с беглихчилък - с последний занаят той се занимавал малко по-късно - той печелил големи богатства, но тия богатства се унищожали лесно защото лесно се и добивали. Когато дядо Либен напълвал кесията си, то той оставял и кърджалиите, и хайдутлука, дохождал си в Коприщица и захващал да харчи своите махмудии. Дядо Либен живял богато, а понякогаж харчил даже и съвсем на вятъра: той събирал в къщата си цяло стадо хрътки и копои, цели ергелета коне и цяла тайфа измекяри, оруженосци (ясакчии), чубукчии и така нататък.

Ето, гледайте, отива той на лов, за да се поразходи малко, а след него вървят до петдесет души слуги и пазаргидени...



V. Годеж

На другия ден после сватането Павлин увил една китка цвете и отишъл в къщата на своята годеница. Това станало утринта рано. Веселото и невинното пеене на пиленцата посрещнало пробуждението на великата природа; дългите сенки на крушите, на върбите, на сливите и на дъбовете се разпространяли още далече по полетата, а полетата били покрити със сребърна бисерна роса; гъстият и миризливият орех, под когото можели да се скрият от слънцето около хилядо овце заедно с кучетата, с конете и овчарите, разпространял около себе си със своята млада шумица живот и здраве; зелената и дългата шума на прасквите и на кайсиите, които приличат на най-роскошната коса на най-хубавичката девическа главица, пущали така също от себе си миризмица и утринна пара. Реката шумяла весела между зелените брегове и отражала и зелените върби, които висели над водата, и кичестия лещак, и всичко, щото се намирало над брега. С една дума, наоколо било добро и весело, навсякъде мило и велико - и на небето, и на земята; весело било и на Павлиновото сърце. Той влязъл в къщата на хаджи Генча, поцелувал му ръката, а така също и ръката на хаджи Генчовица; в Лила, като видяла, че иде Павлин, излязла в другата стая.

- Що, мой синко? Какво ми носиш? - попитал хаджи Генчо.

- Мене ме прати тато да ви донеса някои дарове - отговорил Павлин.

- А за кого са тия дарове?

- За вашата къща.

- Аз зная вече, че тия дарове не са за мене, ами са за моето момиче. Почакай малко да повикам Лила, за да се поразговориш с нея - и хаджи Генчо излязъл, но скоро се върнал назад и довел дъщеря си за ръка.

- На ти един безценеи камък - казал той, - когото съм аз вардил като гледача на окото си, варди го и ти мой синко!

После това той хванал ръката на Павлина, подал му малката и гиздава Лилина ръчица и захванал да плаче. Не трябва да ви разказвам, че хаджи Генчо плакал с чужди сълзи - обичая ради!

Старците излезли из стаята и оставили младоженците сами, тия им дали воля да си поговорят между себе си, да се позапознаят и да открият един другиму душите си. Когато старците изчезли, то Павлин и Лила дълго време седели, гледали надолу и мълчали: Павлин час по час погледвал на своята бъдеща другарка с упоение, а Лила воздишала и кършела пръстите си. Най-после Павлин с голямо волнение и с разтреперано сърце рекъл:

- Какво искаш да ти купя за годежа, Лило? Копринена ли кутния за фустан, или чоха за кожух?

- Каквото ти искаш, това и да купиш - казала тя

- А що, Лило, драго ли ти е, че ще да бъдеш моя невеста? Обичаш ли ме, или не?... Драг ли съм ти?

- Много, Павлине, много, аз съм дотолкова радостна, щото, чини ми се, от радост ще да полудея.. Аз, да ти кажа право, съм по-щастлива от всичкия свят.

- Е, ако е тъй, то е добро, Лило! Аз тебе, Лило, ще да те обичам твърде много, като очите си; аз ще да те вардя; аз ще да те милвам; аз ще да те къткам като злато... Ех, дано настанеше и сватбата ни по-скоро!...

Влязъл хаджи Генчо и разговорът се прекратил. Като поседял около половин час, Павлин се върнал дома си и скачал от радост...

- Сега ще да видиме, свате, останала ли е в тебе барем капка от старата младост - рекъл хаджи Генчо дяду Либену.

- Ех, хаджи, ти се не грижи за мене, аз не ще да се засрамя пред никого.

И дядо Либен засукал мустаките си и пуснал се като препелешка по стаята. Разгоряла се старешката кръв, налели се жилите, лицето почервеняло като рак; пот захванал да чучурка като град и дядо Либен подмладял, той свалил от шията си най-малко около триесет години. Ето, погледайте го! Върти се на една пета, кляка и вика "Ха-ха-ха! Хай-де-де! Ицуцу-ц!" И дядо Либен изпълнял стародревния посадник с всичките негови археологически подробности.

- Ти си се уморил вече, почини си малко - рекъл хаджи Генчо.

- Не съм се уморил, хаджи: аз тамам сега захващам.

- Ех, юнак ти е дядо Либен, юнак над юнаците - рекъл Петко Гъбата, който е басмаджия в Коприщица

- Тоя дядо Либен играе по-харно и от самодивите.

- Аз вече не мога... - казал хаджи Генчо и изплезил езика си...




Достарыңызбен бөлісу:
1   2   3   4




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет