Къща-музей "Иван Вазов" в Берковица
-
Къща-музей „Иван Вазов“, родният дом на патриарха на българската литература — град Сопот, Пловдивска област, част от Стоте национални туристически обекта Родната къща на поета, роден на 9 юли 1850 г., е разрушена при опожаряването на града по време на Руско-турска война (1877-1878). През 1920 г. се взема решение за възстановяването ѝ и през 1935 г. музеят е открит.
-
Къща музей „Иван Вазов“, домът на Вазов в София, на едноименната улица при пресечката с улица „Георги Раковски“.
-
Къща музей „Иван Вазов“ в Берковица.
Награди
Награден е със златен медал за наука и изкуство 1896г.
Творчество
При Рилския манастир
Сега съм у дома. Наокол планини
и върхове стърчат; гори високи, диви
шумят; потоците, кристални и пенливи ,
бучат — живот кипи на всичкитe страни.
Природата отвред, кат майка нежнa съща,
напява ми песни, любовно ме пригръща.
Сега съм у дома. Над мен Еленин връх
боде лазурний свод и мен при себе кани;
отсреща Бричебор ми праща здравий дъх
на своите ели и бори великани;
а Царев връх от юг издига се огромен
с плешивия си лоб и царския си спомен.
Сега съм у дома, сега съм в моя мир —
мир въжделен и драг. Тук волно дишам ази,
по-светло чувствувам; свещен, отраден мир
изпълня ми духът, от нов живот талази
нахлуват в мен, трептя от нови ощущенья,
от прясна сила, мощ и тайни песнопенья…
Сега съм у дома, сега съм пак поет —
във лоното на таз пустиня горска, свята;
разбирам на леса любовний тих привет,
на струите шума, на бездната мълвата.
Разменям тайна реч с земя и синий свод
и сливам се честит във техния живот.
Сега съм у дома, в сърцето съм на Рила.
Световните злини, тревоги са далеч —
за тях е тя стена до небеса турила —
усещам се добър, почти невинен веч.
Духът ми се цери след жизнената битва,
вкушавам сладък мир във песни и молитва.
Сега съм у дома. По часове, благат,
край бистрата река, при звучната? песен,
мечтая ил чета… Ил кат оренадвесен
над бездните стоя, и моят ум фъркат
блуждае в хаоса, до господа отива,
на мирозданьето във тайните се впива.
Сега съм у дома — не съм тук странен гост.
Природата всегда, но буйната природа,
що пълни я живот, шум, песен и свобода,
бе моят идеал величествен и прост
Поклон, скали, води! Поклон, ели гигантски!
Вам, бездни, висоти! Вам, гледки великански!
Сега съм у дома — участник в рилский хор.
Аз тук не се родих — тук бих желал да тлея —
под горский вечен шум — дълбока епопея —
и на Еленин връх под вечно будний взор;
да имам гроб, подир живот-синджир теглила,
в величествените обятия на Рила.
1891
Отечество любезно, как хубаво си ти!
Отечество любезно, как хубаво си ти!
Как чудно се синее небето ти безкрайно!
Как твоите картини меняват се омайно!
При всеки поглед нови, по-нови красоти:
тук весели долини, там планини гиганти,
земята пълна с цвете, небето със брилянти…
Отечество любезно, как хубаво си ти!
II
Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?
Ти сбираш в едно всички блага и дарове:
хляб, свила, рози, нектар, цветя и плодове,
на Изтокът светлика, на Югът аромата;
горите ти са пълни с хармония и хлад,
долините с трендафил, гърдите с благодат.
Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?
III
Отечество, не си ли достойно за любов?
Кой странник без въздишка можe да те остави?
Кой има сила твоите картини да забрави?
Що нямаш ти? Що липсва под синий ти
покров и своя рай прекраен и Емудана.
Отечесво, не си ли достойно за любов?
iv
Ти рай си, да; но кой те прилично оценява?
Не те познават даже децата ти сами
и твойто име свято не рядко ги срами!
Какъв ли свят прекрасен в теб йоще скрит остава?
Какви ли тайни дремят, богатства, красоти
по твоите долини, поля и висоти?
Ти рай си, да; но кой те прилично оценява?
V
Ах, ний живейме в тебе, кат същи чужденци,
и твоят дивен вид ни не стряска, не привлича.
Рогачът в планините по-много те обича,
по-харно те познават крилатите певци,
но ний не видим нищо, нам нищо не ни тряба,
доволно е, че даваш покривката и хляба,
и ние в тебе, майко, ще умрем чужденци!
Достарыңызбен бөлісу: |