Максим Мизов завършва философия с профил социология в су „Климент Ох

215 
„индулгенция“ за иначе трудно приемливата социално-класова трансформация. 
Още повече, че такъв анонс или ракурс е доста ясно и разбираемо афиширан в 
дискурса на Лоренц фон Щайн за мисията на консервативния социализъм. Не 
случайно изтъкнатият германски мислител подчертава, че мисията на социал-
ната държава (на равнище на държавното управление) има две главни задачи - 
първата, да способства и публично легитимира, а пък и да оправдава класовото 
подвижничество, смяната на класовия статус, етос и патос, и, втората, да спо-
мага по всички възможни, необходими и законово допустими начини за помощ и 
подкрепа, съчувствие, съпричастие и окуражаване на изпадналите в бедност. В 
нашия случай, както се вижда или предполага, обитателите на „върховете“ на 
държавната, обществената и партийната власт не са застрашени от бедност, 
мизерия и безработица, тъй като пребиваването им в коридорите и по високите 
етажи на властта (като принцип) винаги е съпроводено и с тяхното обогатяване.
Публична тайна е, че в годините на т.нар. демократичен преход някогаш-
ното морално призвание за ангажиране с политическа дейност, или реално от-
даване на личния живот в полза на обществото или държавата беше тотално за-
менено от меркантилни подбуди, или дори очевадни комерсиални съображения. 
Стигна се и до одиозното положение, че младите хора вече без всякакъв свян 
публично афишират своите желания, стремежи и сериозни намерения да станат 
политици, обаче не за да бъдат полезни на народа, обществото и държавата, а 
за да си осигурят висок жизнен стандарт, или партийно-политически статус без 
обикновено да притежават съответно крайно необходимите за партийно-полити-
ческа работа професионални качества, или ценните нравствени добродетели.
Такава меркантилизация на гражданската активност или подобно тотално 
комодифициране на политиката в съвременния свят и публичен живот, естест-
вено, са мощни предпоставки, благоприятни условия, пружини, а даже и солидни 
основания за придобиване и увеличение на ненаситните властови апетити на хо-
ра, които искат да влязат в политиката, не за да живеят за нея, а единствено за 
да вегетират, или да се придвижат скорострелно нагоре чрез асансьорите на ко-
нюнктурата и партийната кариера, като задължително следва и да се облажват 
от или чрез нейните възможности, придобивки, привилегии, „екстри“ и услуги. И 
това вече се превръща даже в масово тиражиран стереотип - да се живее не за 
политиката, а от и чрез нея, като човек не отдава знанията, уменията и силите 

216 
си за доброто на народа, обществото и държавата, а само за своето добруване, 
материално благоденствие и духовното си благополучие, за сметка на другите. 
За подобни типажи радикалната идейно-програмна замяна на демокра-
тичния с консервативния социализъм може да, а и реално има само едно изме-
рение, но и приоритетно значение - те користно да се възползват от шансовете, 
които такава рокада открива за тях, или за партийно-политическата им кариера. 
Целият „букет“ от разнообразни парадигми, митологеми и идеологеми на 
теорията, или концепцията за консервативния социализъм може чудесно да об-
служи подобни нравствено-нечистоплътни мотивации, или поведенчески линии. 
Конюнктурно приелите в духовните си обятия визии за този вид социализъм ли-
ца ще могат вече да не изпадат в неудобни публични ситуации или казуси, в 
които да им се налага да разиграват всевъзможни роли, за да воалират, или пре-
мълчават видоизменената си класова идентичност, манталитет и маниерност. 
В крайна сметка, консервативният социализъм не изисква твърдо или не-
поколебимо отстоявани принципи на личностно равнище, нито задължава него-
вите адепти да проявят траен интерес, но и солиден ангажимент към опасни за 
кариерите им, публично табуирани, или идеологически стигматизирани идейни, 
или поведенчески вкусове и трафарети, като, примерно, революционно мислене, 
чувстване и действие - нещо, което все още е присъщо, или одобрявано от зна-
чителна част от сегашния членски състав на социалистическата партия. Но той 
предполага и дори задължава към усвояване и утвърждаване в манталитета и 
маниерите на новите му собственици, а и ползватели да се формират и развият 
тъкмо противоположни идейни, емоционални, поведенчески вкусове и привички. 
Чрез неговото историческо, а на персонално-екзистенциално ниво и всекиднев-
но апробиране и експлоатиране стават далеч по-лесно поносими в духовно-мо-
рален план идейните предателства, мутациите на принципите, или измяната на 
идеалите и трайните ценности от историческия пантеон на лявата памет, и т.н.
Едва ли има необходимост да се обяснява подробно, детайлно или с все-
възможни факти и доказателства, защо, как, кога, къде и пред кого такива пер-
сонажи, или типажи се опитват да се представят в образи, които не отговарят на 
реалното им мислене и поведение, но са приемливи и одобрявани от конкретно-
ситуативната публика, особено от партийните структури и електорати. В този кон-
текст става дума за напълно съзнателна, преднамерена и автоконтролирана пуб-
лична демонстрация, или даже имитация на желан/дължим статус и патос, кой-

217 
то да е валиден пред съответна партийна, но и електорална маса. Защото без 
такава (целенасочена и инструментална) демонстрация, или поведенческа ими-
тация партийно-политическата, а чрез нея и на останалата им социална кариера 
и статусна (прикривана и премълчавана) принадлежност могат да бъдат поста-
вени под въпрос, пред различни предизвикателства, опасности, или рискове. 
Макар вече да мислят, чувстват и постъпват като останалите представи-
тели на дребната, средната, или даже на едрата (конюнктурно рекрутирана) бур-
жоазия в условията на радикални преходи, или мащабни трансформации на об-
ществото и държавата, такива персонажи, или типажи не искат тези им статусни 
промени да бъдат обект на масови, особено на вътрешно-партийни коментари. 
Този ракурс на техните - публично, умишлено и инструментално демонстрирани 
пред съответни аудитории или в конкретни ситуации - манталитети и маниери е 
провокиран от техните конформистки намерения, ориентации и нагласи, от же-
ланията, стремежите и опитите им да се „впишат“ меркантилно, користно, или 
даже „на всяка цена“, в т.ч. и чрез аморални деяния, в конкретно изникналите 
ситуации, каузи, или в социални среди, при което те конюнктурно и епизодично 
разиграват съвършено различни (социални и особено класови) роли. Донякъде 
за подобни мутации в съзнанието и поведението на новите политици известна 
роля има и естеството на доминиращата в нашата съвременност постмодер-
ност, която фаворизира процесите на едновременна индивидуализация и на ин-
струментално вписване, комформистка адаптация към реалностите в социума. 
Известна утеха и значимо облекчение в тези кардинално изменени пуб-
лични репертоари и гастроли на новите властници предлагат и особеностите на 
обществено-историческата реалност, социокултурния пейзаж и политическата 
конюнктура, в които върлуват мащабни социално-класови деструктивни, или по-
не аморфизиращи процеси на социално-класовата идентичност, които са съпро-
вождани от целенасочено и инструментално фаворизиране на таксономията на 
социално-стратификационната мобилност, идентичностната им размитост и дис-
персираност. В днешното либерално или квази-демократично общество, напри-
мер, вече се смята за архаика, или за табу да се говори публично за класи, кла-
сови ценности, класови принадлежности, класови борби и т.н.. За сметка на тях 
обаче, умишлено се толерират социално-стратификационните процеси, или ста-
тусните изменения. А в подобна обществено-историческа атмосфера или реал-
ност, ангажирането с употребата на класовите терминологии и дискурси е крайно 

218 
нежелателна за представителите на новите елити на „политическата класа“. 
Вместо някогашното задължително класово противопоставяне, дори стълкнове-
ние, изисквано от марксистко-ленинската идеология и политическа теория, риго-
ризмите на консервативния социализъм са тотално ориентирани и ангажирани с 
класовите примирения, социално-класовото партньорство, разнообразните и 
представяни като безалтернативни компромиси и идеологически меркантилизи-
рани консенсуси, ползите или облагите от извършването на които обикновено се 
падат на елитите, заради което и последните нерядко са склонни и способни на 
големи идейни рокади в програмното дефиниране и стратегическо ориентиране 
на техните партии, или пък на собственото им идейно-политическо прозелитство. 
Консервативният социалист не е, нито пък трябва да бъде бунтар, а още 
по-малко и революционер в своето мислене, социално чувстване, а и поведение. 
Точно обратното, - приел охотно новото си идейно кръщение, той може да бъде 
последователен и решителен опортюнист, или ревизионист спрямо историята и 
теорията на неговата партия в миналото и в актуално пулсиращото настояще, 
при това без да изпитва каквито и да са сериозни морални угризения, или тежки 
душевни колизии във връзка с идеологическото си прозелитство, неофитство. А 
подобен „съвременен и модерен“ манталитет и маниер на радикално променено 
отношение към историческото минало не се отнася или спира единствено до 
биографичността или потайностите на политическата организация, към която се 
приобщават, или в която членуват такива кардинално изменени персонажи, или 
типажи. Този кардинално видизменен смислово и ценностно-нормативно пре-
насочен манталитет и маниер отиват вече и доста по-надалеч, като съществено 
засягат тяхното отношение, но и публичната им активност спрямо историята, 
културата и наследствата на тяхното общество и държава, които вече мащабно 
променят символните и семантичните си валенции, налагат и коренно различна 
телеология и деонтология към националното, държавното, общественото и пр. 
Лесно понятно е, че такива ролеви (социално-класови) метаморфози ня-
мат (и не могат да имат) нищо общо, или истинско с реалното, действителното и 
актуалното мислене и поведение на такъв субект, което е „форматирано“, но и 
ориентирано към съвсем друг модел и начин на изява в съответни обкръжения. 
Такава особа вече изобщо не отстоява, нито фактически одобрява, например, 
революционно класовите принципи, а и прийоми на ситуационно постъпване. Но, 
ако се наложи от обстоятелствата, тя може въпреки своите вътрешни задръжки 

219 
да изиграе утилитарно нужните й етюди на революционно мислеща и готова на 
крути действия личност, която е принципно вярна и даже напълно отдадена на 
революционния арсенал и репертоар, познат на, одобряван от дадена общност. 
Това, разбира се, е възможно и практически осъществимо, но само формално, 
на думи, чрез конюктурно необходимата й моментно-ситуативна имитация. Ина-
че, ако тя действително трябва да извърши такъв революционен поведенчески 
акт, никога не би могла практически да го стори, още повече, ако той й създава 
определени трудности, препятствия, дори заплахи и опасности за кариерата й, 
най-вече за високопоставения й конюнктурен статус, който не желае да изгуби. 
В нашата преломна обществено-историческа, свръхполитизирана и сил-
но идеологизирана действителност има твърде много примери и красноречиви 
доказателства за такива морално нечистоплътни публични изпълнения на лич-
ности, които са готови на хамелеонски прояви заради своите користни подбуди.
За да не изглежда или звучи току-що казаното/написаното абстрактно, а и 
нереалистично, ще дам и конкретен пример. Когато беше „златното време“ на 
Симеон Сакскобургготски, т.е. върхът на неговата обществено-политическа по-
пулярност, някои представители (в т.ч. и на БСП) в различни медии, в свои пуб-
лични изказвания, или на официални приеми, на които той присъства, или поли-
тическите му намерения, а и дела биват публично, или даже неформално комен-
тирани, такива особи визираха конкретната персона с „Негово величество“, или 
като „Царят“, загърбвайки, или забравяйки, че България е република, и че той не, 
а и не може да е монарх на съвременната ни държава, на Родината ни. В случая 
отново става дума за конюнктурно, меркантилно и аморално използване на поли-
тическа вербалност, която е принципно недопустима за представителите на та-
кава политическа партия, която (в миналото) се е борила срещу монархо-фа-
шизма, за установяване на републикански строй в Отечеството ни. В сервилната, 
даже комично изглеждаща или преценявана (от разумните и морално почтените 
хора) като лакейска вербалика на такива персони много ясно се забелязват и 
„щрихите от портрета“ на социални типове, които са „винаги готови“ на всякакви 
компромиси или ужасни предателства, стига те да им гарантират някаква полза. 
Нещо повече, дори на пленуми, заседания, партийни комисии или съвети 
на висшите органи на БСП отделни лица (с подобен манталитет и маниер) си 
позволяваха да титуловат въпросната персона с „Негово величество“, при това 
като те бяха наясно с крайно отрицателното настроение, отношение на огромна 

220 
част от партийната членска маса към „приносите“ и „заслугите“ на тази особа. А 
в този контекст не бива, обаче, да се забравя и едно друго, много важно обстоя-
телство. То е плътно свързано с процесите или тенденциите на мощна ерозия на 
публичния авторитет на републиканските ценности, принципи, идеали и инсти-
туции. А не е тайна за никой разумен, честен и по-системно интересуващ се от 
политиката човек, че нашата смутна, но и преломна исторически съвременност 
предложи неочаквано благоприятни предпоставки, условия и всевъзможни ката-
лизатори за неимоверно динамично и очевадно обществено дискредитиране на 
републиканските идеи, ценности, идеали и обслужващите ги инстутиции. Не бива 
да се пренебрегва или отминава с аристократично високомерие знаменател-
ното обстоятелство, че в края на 2022 и самото начало на 2023 година все по-
често в публичното време-пространство се върти рефренът за опасността от 
подмяна на републиканско-демократичното и парламентарното управление на 
страната от дискретния и последователен коварен замисъл на президента на 
Републиката за трансформация към президентско управление чрез дълготрай-
но възпроизвеждане на служебни правителства в условията на тежка парламен-
тарна криза и неспособност за избор на кабинет на страната. В случая е и много 
важно да се подчертае, че вместо да осъзнаят собствената си политическа без-
отговорност, импотентност и липса на твърда воля, ръководствата на немалко 
политически партии, рекрутирани в състава на Народното събрание, перфидно, 
или даже цинично обвиняват президента в гибелни сценарии за превземане на 
властта в държавата и обществото чрез избраните от него служебни кабинети. 
Нещо повече даже: колкото повече нараства импотентността и безволието на 
парламентарно представените партии да направят компромиси в името, а и за 
благото на държавата, гражданското общество и нацията, толково по-чести и по-
гръмогласни са исканията за незабавен импийчмънт на президента Радев, кого-
то същите тези партийни елити обявяваха публично преди известно време за 
единствен символ и истински гарант на съдбовно необходимите демократични 
реформи, съдбовни обновления и радикални промени в българската държава. 
Истината, обаче, налага ясно и категорично да се посочи, че от самото на-
чало на трагичния за българския народ т.нар. „демократически преход“ няма ка-
къвто и да е солиден аргумент или факт, доказващ искреното желание на само-
званата политическа класа да укрепи и дори сакларизира републиканизма. Точно 
обратно става в преходната ни обществено-историческа действителност, в която 

221 
непрестанно, а и ескалиращо ценностите, принципите, идеалите и заветите на 
републиканизма съвсем целенасочено се дискредитират, даже и нагло подми-
нават, брутално омаловажават, или съвсем игнорират от новите „силни на деня“.
Изглежда парадоксално или даже абсурдно, но е очеваден факт, че в нас-
тоящия момент публично се разиграва доста елементарна и прозрачна по сми-
съла и телеологията си политическа драматургия, която има за главен сюжет 
неоснователното, а и безскрупулното „превземането на властта“ в държавата и 
обществото от президента, след като повече от три десетилетия българският об-
ществено-политически живот беше непрестанно „торпилиран“ от всевъзможни 
публични вайкания, или оплаквания, че изпълнителната власт е окупирала на-
пълно, дори безостатъчно цялата власт, а президентството е сведено изцяло и 
само до определена декоративна, или основно церемониална институция. Сега, 
обаче, се оказва, че всемогъщата изпълнителна власт е станала плячка и раз-
менна монета в коварните замисли на президента. Такива предупреждения и да-
же заплахи се носят както от страна на партийно-политически елити, които пряко 
и напълно съзнателно са го избрали и подкрепили в изборните кампании, така и 
от онези елити, които само допреди две години бяха в неописуем възторг от не-
говите решителни и непоколебими действия в публичните му изяви, критикува-
щи и разобличаващи многостранно авторитаризма на партия ГЕРБ. Дори нещо 
повече, иронията на Историята за пореден път си прави лоша шега с българ-
ските политици и с тяхната умишлено къса памет. Ако преди година-две те се 
възторгваха от размахания юмрук на президента, днес този му жест вече се так-
сува по кардинално различен, пък и по абсолютно противоположен начин - като 
символ и въплъщение на ненаситен ламтеж за власт и господство над всички. 
Постоянните „заигравки“ с непрекъснато вадения от фризера на анемич-
ната ни преходната памет Симеон Сакскобургготски са и най-яркото свидетел-
ство за този политически цинизъм на новите властници в България. Оказва се, 
че всички държавници от предишния, а и колкото ги има в сегашния период не 
струват и пукнат грош в сравнение с бившия монарх и огромните му „таланти“.
Съвременните конформистки модуси спрямо монархизма и за сметка на 
републиканизма, обаче, притежават и още една, твърде важна характеристика. 
Тя е обвързана с умишлено разработваните и публично налаганите от най-раз-
лични консерваторски, но и неолиберални мислители, а и центрове представи, 
че републиканизмът е одиозен, силов, репресивен властови феномен и инстру-

222 
мент. Ето защо не е случайно очевадното за нашата преходна история и обще-
ствено-политическа реалност оневиняване, или даже оправдаване на фашизма 
чрез натрапчивото фаворизиране на ползите от монархизма в миналото и днес. 
За да се харесат на своите евроатлантически ментори или господари, преход-
ните ни елити стигат до предварително ясни с негативните си последици дейст-
вия. Като нагледен пример ще дам априорно известното крайно негативно реаги-
ране на властите и обществеността в Северна Македония срещу провокативно-
то назоваване на новооткритите български културни клубове с имената на Ванче 
Михайлов и Цар Борис ⅡⅠ, който са тясно обвързани с монархо-фашистки деяния. 
Срещу подобна одиозна тенденция, а и срещу дезавуирането, дискредитиране-
то, даже стигматизирането на републиканизма в нашата историческа съвремен-
ност се лансират и утвърждават алтернативни теоретически опции, според които 
републиканизмът е символ и въплъщение на свобода, която, обаче, не е орга-
нично свързана с господство, нито само с редица модуси на притежание.
225
Но 
подобни референции са от огромно значение в контекста на (тук и сега) анализи-
раната проблематика, защото са контра-пункт на ред базови идеи на Лоренц фон 
Щайн, според които свободата неизбежно предполага, или изисква определени 
форми и инструментариуми на материално/духовно притежание и господство в 
различни жизнени сфери на социума и на индивида. А в този контекст не бива 
високомерно или пренебрежително да подминаваме и една друга фундамен-
тална парадигма на Л. фон Щайн - неистовата му страст и всевъзможните му 
опити да фаворизира, или даже и да глорифицира конституционната монархия 
чрез апология на нейната социална политика/държава, естествено за сметка на 
републиканските идеи, ценности, форми и институции. Не бива да се пренебрег-
ват или заобикалят и твърде съществените факти, че, според постмодернистката 
рефлексия, доста услужливо, а пък и целево възприета от неолиберализма, зна-
менитата Велика Френска революция от 1789 г. вдига бариерата пред ескали-
ращото и мащабно нашествие и даже възцаряване на репресивни логики и тех-
ники на управление чрез инструментите на републиката. Но тъкмо в подобна, но 
и твърде опасна насока върви днес перверзната дискредитация на република-
низма от лавинообразно растящ брой съвременни западни историци които пък 
нашите съвременни историци цитират неуморно, а пък и с неприкрит захлас. 
225
Виж подр.: Петтит, Ф. Республиканизм. Теория свободы и государственного правления. М., изд. Инс-
титута Гайдара, 2016. 

223 
В крайна сметка, доминиращият в глобален план олигархичен модел на 
господство и управление на държавите и обществата вече не се нуждае от силни 
и здрави държави и граждански общества, нито от републикански идеали. Вме-
сто това той залага „ва банк“ на дискретни, но и силно йерархизирани властови 
структури, в които обикновено, или задкулисно „дърпат конците“ на обществено-
историческите събития, процеси и тенденции някакви авторитарни и всевластни 
„сиви кардинали“, за които обществото не знае, или пък не може да ги различи. 
В годините на т.нар. „демократичен преход“ у нас системно и ескалиращо 
се натрапваха спекулативно-манипулативни клишета за примитивизма, безкул-
турието и селяндурщината на републиканското управление под диктата на ко-
мунистите. Такива заблуди неусетно и дискретно подкопаваха основите на пуб-
личния авторитет на републиканизма, затрудняваха или напълно прекъсваха ис-
торическото съхранение, препредаване и използване на републиканските тради-
ции.
226
Такива (инструментално-конструирани и упорито внедрявани в масовата 
психика и общественото съзнание) представи не бяха, а и не са присъщи само 
за нас. Те са валидни и за други общества, или държави, намиращи се в сход-
ни/различни условия на много тежки, дълги кризи и мащабни трансформации.
227
Естествено, за тези опасни и нелицеприятни процеси, а и на свързаните с 
тях коментари, обикновено избягвани, премълчавани, или правени с приглушен 
тон, има редица сериозни причини и непренебрежими обстоятелства. А в този 
аспект не бива да се прикрива и премълчава фаталната, даже пагубната роля на 
неолиберално конструирания и натрапен глобалистичен модел. Защото негови-
226
За тях виж подр.: Хархордин, О. - ред. Что такое республиканская традиция. СПб., изд. ЕУ, 2009. 
227
Виж подр.: Бугров, К., С. Соколов Российский республиканизм ХⅤⅡⅠ - начало ХХ века в сравнитель-
но-историческом контексте. Екатеринбург, изд. УУ, 2019, глава 7, сс. 85-97; Соловьев, К.А. ред. Res 
Publica. Русский республиканизм от Средневековья до конца ХХ века. М., НЛО, 2021. В годините на „пе-
рестройката“ в СССР, а и в постсъветските времена и реалности, под влияние на инспирирани отвън и от-
вътре неолиберални идеологеми и митове в съзнанието на хората се насаждаха възгледи, според които бол-
шевишката власт от самото начало на създаването на СССР е предпоставила мощни и дълготрайни про-
цеси на плебеизация на структурите на властта. Нещо аналогично стана и у нас в годините на т.нар. „демо-
кратичен преход“, когато ревизията на историческата памет върви успоредно с конвейрното създаване, 
дистрибутиране и рекламиране на фикции, според които трагедията на българската държава и общество 
през втората половина на ХХ век, дължаща се на комунистическата диктатура, е била обусловена и от сис-
темната инфилтрация на неграмотни, бедни, безкултурни типове, които единствено чрез насилия се удър-
жали властта в държавата и обществото. Не случайно в тези смутни години и у нас ескалиращо нараст-
ваше опцията, че във властта би трябвало да влизат само хора от заможни, но и културни фамилии, „до-
казали“ (в далечното минало, или пък и в настоящето) своите демократични манталитети и маниери. Фак-
тически, принудително извършената реституция целеше не само възстановяване на отнетата някога собст-
веност, но и публична реалибитация на буржоазията, а и на селските чорбаджии в нова България. Ес-
тествено, най-солидното и най-безспорното доказателство в този аспект беше, но и днес е яростният ан-

жүктеу/скачать 2.13 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: