На Блайт, Дължа благодарност на Емили Бестлър, Джейсън Ка

труп.

инвалидната си количка в кабинета на Леонардо Ветра и

с ефикасност на робот започна да преглежда документите

му. След като не намери каквото търсеше, директорът

продължи със спалнята. Горното чекмедже на нощното

шкафче бе заключено. Кьолер го отвори е нож от кухнята.

Вътре откри точно каквото му трябваше.

Лангдън скочи от скелето на земята и

изтупа дрехите си. Витория го иосрещиа.

- Пак ли нищо?

Той поклати глааа.

- Прибраха кардинала в багажника.

Професорът погледна паркираната кола, вьрху чийто

преден капак Оливети и група гаардейци бяха разгърна-

ли карта.

- На югозапад ли търсят?

Тя кимна.

- Няма черкви. Първата е чак „Свети Петър".

Лангдън изсумтя. Поне бяха единодушни. Той се приближи

до Оливети. Швейцарците му направиха път.

Командирът вдигна глава.

- Нищо. Но тук не са представени всички черкви.

Само големите. Петдесетина.

- Къде сме сега? - попита професорът.

Оливети му посочи Пиаца дел Пополо и прокара с

показалец права линия на югозапад. Тя минаваше доста

далеч от групата черни квадратчета, обозначаващи по-

големите храмове в Рим. За съжаление, те също бяха и

по-старите храмове... които бяха съществували през ХУП

век.

- Сигурен ли сте за посоката?

Лангдън си представи протегнатата ръка на ангела.

Изпитваше все по-силно усещане за неотложност.

- Да, сигурен съм.

Оливети сви рамене и пак прокара правата линия. Тя

пресичаше моста „Маргерита", Виа ди Риецо, Пиаца дел

Рисорджименто и стигаше чак до средата на площад „Св.

Петър".

- Какво й е на базиликата? ~ попита един от гвардей-

- Нали е черква?

Лангдън поклати глава.

" Трябва да е обществено място. В момента „Свети

Петър" едва ли е такова.

- Но линията минава през площада - отбеляза надзъртащата

над рамото на професора Витория. -- А той е

публично място.

Лангдън вече бе обмислил този въпрос.

- Само че няма статуи.

-- В средата няма ли един монолит?

Младата жена беше права. На площад „Св. Петър" се

издигаше египетски монолит. Лангдън погледна към обе-

лиска на площада пред тях. „Високата пирамида." Странно

съвпадение, кааа си той. После отхвърли тааи идея.

-- Ватиканският монолит не е от Вернини. Донесъл го

е Калигула. И няма ниш;о обш;о с „въздух". - Имаше и

друг проблем. - Освен това се предполага, че елементите

са пръснати в Рим. Площадът „Свети Петър" е във Ватикана.

- Зависи кого питате - обади се един от гвардейците.

Лангдън го погледна.

- Моля?

площадът „Свети Петър" е във Ватикана, но тъй като

е извън стените, римските власти векове наред са твърдели,

че е в Рим.

- Шегувате се - каза професорът. Никога не бе чувал

за това.

госпожица Ветра питаха за скулптура, свързана с въздух

- прибави швейцарецът.

Лангдън се ококори.

- А вие знаете ли такава на площад „Свети Петър"?

- Не точно. Всъщност не е скулптура. Сигурно не е

важно.

- Да чуем - нареди Оливети.

- Знам за това, защото обикновено давам караул на

площада. Познавам го като собствената си длан.

- Скулптурата - подкани го Лангдън. - Как изглежда?

- Започваше да се чуди дали илюминатите наистина

не са били толкова дръзки, че да поставят втория си знак

точно пред базиликата „Св. Петър".

- Всеки ден патрулирам там - продължи младежът.

- По средата е, точно там, където минава линията. Това

ме подсети. Както казах, не е точно скулптура. По-скоро

е... блок.

Оливети видимо се ядоса.

- Блок ли?

- Да, господин командир. Мраморен блок до монолита.

Но не е правоъгълен, а елипсовиден. И е така изваян,

че изобразява духащ вятър. - Той замълча за миг, -

Или въздух, ако щете.

Лангдън го зяпна смаяно.

- Релеф! - внезапно възкликна той.

Всички го погледнаха.

- Релефът е вид скулптура! - поясни професорът.

„Скулптура е изкуството да се извайват обемни образи и

релефи." Години наред пишеше дефиницията на черните

дъски. Релефите бяха двуизмерни скулптури като профила

на Ейбрахам Линкълн върху монетите. Медальо-

ните на Бернини в параклиса „Чиги" бяха друг пример

за релефи.

- Bassorelievo? - попита на италиански гвардеецът.

- Да! Барелеф! - Лангдън почука с кокалчетата на

пръстите си. по капака. - Изобщо не ми хрумна за това!

Плочата на площад „Свети Петър", за която говорите, се

казва Западният вятър. Също е известна като Respiro di

Dio.

- Божия дъх?

архитект!

Витория се обърка.

. - Но нали архитект на „Свети Петър" е Микеланджело!

- Да, на базиликата! — тържествуващо възкликна

Лангдън. - Но площад „Свети Петър" е дело на Бернини!

Върволицата коли напусна Пиаца дел Пополо. Всички

прекалено много бързаха, за да забележат буса на Би

Би Си.

Като даваше газ и маневрираше сред

четирите еднакви автомобила, които

пресякоха река Тибър по Понте Маргерита. При други

обстоятелства репортерът щеше да се опита да поддържа

дистанция, ала днес едва успяваше да не изостава.

Тези хора направо хвърчаха.

Макри седеше на задната седалка и довършваше телефонния

разговор с Лондон. Накрая затвори и потупа

Глик по рамото. Трябваше да надвика рева на трафика.

- Първо добрата или лошата новина искаш да чуеш?

Той се намръш;и. Отношенията с редакцията съвсем

не бяха прости.

- Ядосаха се, че сме зарязали поста си.

- Каква изненада.

- Освен това смятат, че човекът, който ти се обади, е

измамник.

- Естествено.

- И шефът току-ш;о ме предупреди, че чашата била на

път да прелее.

Глик свъси вежди.

- Страхотно. А добрата новина?

- Съгласиха се да видят материала, който заснехме,

Намръщеното му лице се отпусна в усмивка. „Тогава

ще видим дали чашата е на път да прелее,"

- Ами тогава им го прати.

- Не мога в движение.

Глик излезе на Виа Кола ди Риенцо.

- Сега не мога да спра. - Той последва алфите, които

направиха остър .завой покрай Пиаца дел Рисорджименто. '

Макри трябваше да придържа плъзгащата се по пода

и седалката компютърна техника.

- Само ми счупи предавателя и ще трябва пеш да ходим

до Лондон, за да занесем материала - предупреди го

тя,

стигнахме.

Операторката вдигна глава.

- Къде?

пред тях, и се усмихна.

- Точно там, откъдето тръгнахме.

Четирите алфи ловко се вляха в трафика покрай площад

„Св. Петър", разделиха се и се пръснаха наоколо.

Гвардейците слязоха на избрани места, смесиха се с туристите

и репортерите около площада и мигновено станаха

невидими. Някои навлязоха в колонадата и също

сякаш се изпариха. Пред погледа на Лангдън примката

около базиликата се стягаше.

Освен хората, които току-що бе пратил, Оливети се

беше свързал с Ватикана и бе разположил цивилни гвар-

дейци при Западния вятър на Бернини. Докато гледаше

откритите пространства на площада, Лангдън размишляваше

над един познат въпрос. „Как възнамерява да се

изплъзне илюминатският убиец? Как ще убие кардинала

пред всички тези хора?" Той си погледна часовника.

20:54. Още шест минути.

Оливети се обърна от предната седалка и погледна

Лангд-ьн и Витория.

- Искам двамата да отидете при тоя блок на Бернини

или там както му викате. Същото упражнение. Вие сте

туристи. Обадете се по мобифона, ако забележите нещо.

Преди професорът да успее да отговори, Витория го

хвана за ръката и го задърпа навън.

Пролетното слънце залязваше зад базиликата и сенките

обгръщаха площада. Докато двамата навлизаха в

хладния полумрак, Лангдън усети, че го полазват зловещи

тръпки. Той се вторачваше във всяко срещнато лице

и се чудеше дали убиецът не е наблизо. Дланта на Витория

бейае топла.

Докато прекосяваха откритото пространство на площад

„Св. Петър", американецът осъзна, че огромната

пиаца оказва точно онова въздействие, което творецът бе

искал да постигне - „да смири всеки, който попадне там".

Самият той определено се чувстваше смирен. „И гладен"

- каза си Лангдън и се изненада, че точно в този момент

може да му хрумне такава мисъл.

- Към обелиска ли? - попита Витория.

Професорът кимна и зави наляво.

- Колко е часът? - Младата жена крачеше енергично,

но нехайно.

- Без пет.

Тя не отговори, ала Лангдън усети, че стиска ръката

му по-силно. Пистолетът отново бе в джоба му. Надяваше

се Витория да не реши, че й трябва. Не си представяше

как ш;е го извади насред площада и ще започне да

гърми по убиеца пред камерите на световните медии. Но

пък такъв инцидент нямаше да е нищо в сравнение с

жигосването и убийството на кардинал.

„Въздух - помисли си Лангдън. - Вторият елемент на

науката." Опита се да си представи клеймото. Начина на

убийство. Пак плъзна поглед по гранитната пиаца - открита

пустиня, обсадена от швейцарската гвардия. Ако

хашишинът наистина посмееше да го извърши, професорът

не си представяше как ще успее да избяга.

В средата на площада се издигаше триста и петдесет

тонният египетски обелиск на Калигула. Пирамидалният

му връх се извисяваше на двадесет и пет метра и отгоре

му имаше кух железен кръст. Достатъчно нависоко,

за да улови последните слънчеви лъчи, кръстът сияеше

като вълшебен... Твърдеше се, че вътре имало частици

от кръста, на който бил разпнат Христос.

От двете страни на обелиска в идеална симетрия бяха

разположени два фонтана. Историците на изкуството

знаеха, че те обозначават точните геометрични центрове

на елипсовидния площад на Бернини, ала до- днес Лангдън

никога не се беше замислял над тази архитектурна

особеност. Рим сякаш внезапно се бе изпълнил с елипси,

пирамиди и поразителна геометрия.

Когато наближиха обелиска, Витория забави крачка |

и дълбоко въздъхна, като че ли даваше знак на Лангдън

да се успокои.

Някъде край този обелиск, дръзко поставен пред най-

голямата черква на света, се намираше вторият олтар на

науката - Западния вятър на Бернини, елипсовидна плоча

на площад „Св. Петър".

Гънтър Глик наблюдаваше от сенките на колоните

около площад „Св. Петър". При други обстоятелства |

мъжът със сако от туид и жената с тъмнозелени къси

панталони нямаше да му направят абсолютно никакво.

впечатление. Приличаха на обикновени туристи, които

разглеждат площада. Ала днес обстоятелствата бяха извънредни.

Днес беше ден на телефонни съобщения, трупове,

необозначени коли, фучащи из Рим, мъже със сака

от туид, катерещи се по скелета в търсене на Бог знае

какво. Репортерът нямаше намерение да ги изпуска от

поглед.

Макри. Операторката стоеше точно там, където я бе пратил,

и небрежно носеше камерата си, ала макар да се

преструваше на отегчена журналистка, биеше на очи

повече, отколкото му се искаше. В онзи край на пиацата

нямаше други репортери и съкращението „Би Би Си"

върху камерата й привличаше вниманието на туристите.

Точно в този момент видеопредавателят в буса излъчваше

записа на голия труп, хвърлен в багажника. Глик

знаеше, че кадрите вече пътуват за Лондон. Чудеше се

какво ще кажат от редакцията.

Щеше му се с Макри да бяха стигнали до трупа преди

да се появи армията от цивилни войници. Същата армия,

знаеше той, сега се бе разгърнала и беше обсадила

площада. Щеше да се случи нещо важно.

„Медиите са дясната ръка на анархията" - бе казал

убиецът. Глик се зачуди дали е пропуснал шанса си за

голяма сензация. Той хвърли поглед към другите журналистически

коли в далечината и видя, че Макри следи

загадъчната двойка от отсрещния край на пиацата. Нещо

му подсказваше, че все още е в играта...

Лангдън видя каквото търсеше десетина

метра преди да стигнат до плочата. Сред

пръснатите наоколо туристи бялата мраморна

елипса на Бернини изпъкваше на фона на сивите

гранитни павета на площада. Витория очевидно също я

забеляза и се напрегна.

— Спокойно — прошепна й той. — Използвай метода си

с пиранята.

Младата жена се поотпусна.

Всичко им се струваше заплашително спокойно. Мотаеха

се туристи, около площада бъбреха монахини, едно

момиченце хранеше гълъбите до обелиска.

Американецът потисна желанието си да си погледне

часовника. Знаеше, че моментът не е далеч.

Стигнаха при елипсовидния камък и спряха - не рязко,

просто двама туристи, надлежно разглеждащи забележителност,

която представлява известен интерес. '

- Западният вятър - прочете надписа Витория.

Лангдън погледна мраморния релеф и изведнъж се

почувства наивен,"Никога не бе разбирал значението на

тази творби - нито от книгите по история на изкуството,

нито при многобройните си посещения на Рим.

Досега.

лице - Западният вятър, представен като ангел.

От устата му излизаше силен дъх, чиято посока бе

обратна на Ватикана... Божият дъх. Така Бернини беше

изобразил втория елемент... въздуха... зефира, излизащ

от устните на ангела. Лангдън осъзна, че подтекстът

на творбата е още по-дълбок. Скулпторът бе изваял

въздуха на пет отделни повея... пет! Нещо повече, от

двете страни на медальона имаше две сияйни звезди.

Професорът се замисли за Галилей. „Две звезди, пет

повея, елипси, симетрия..." Почувства се празен. Заболя

го главата.

Витория скоро отново закрачи.

- Струва ми се, че ни следят - каза тя.

Лангдън вдигна поглед.

- Кой?

метра. После посочи Ватикана, сякаш му показваше нещо

на купола.

- Върви по петите ни през делия площад. - Витория

нехайно се озърна през рамо. - Още ни следва. Не спирай.

- Мислиш ли, че е хашишинът?

Тя поклати глава.

- Не, освен ако илюминатите не използват жени с

камери на Би Би Си.

Оглушителният звън на камбаните на „Св. Петър" ги

сепна. Часът бе настъпил. Бяха заобиколили Западния

вятър в опит да се откъснат от репортерката, но сега се

връщаха към релефа.

Въпреки биещите камбани наоколо изглеждаше съвсем

спокойно. Туристите продължаваха да обикалят площада.

При обелиска дремеше пиян бездомник. Момиченце

хранеше гълъбите. Лангдън се зачуди дали репортерката

не е подплашила убиеца. „Съмнително" - каза си

той, спомнил си неговото обещание. „Ще направя вашиг

те к;ардинали медийни звезди."

Когато заглъхна ехото на деветия камбанен удар, над

площада се възцари тишина.

После... момиченцето запищя.

Лангдън пръв стигна при пищящото момиче.

Ужасеното дете стоеше като вцепенено и

сочеше към стъпалата в основата на обелиска, където

отпуснато седеше дрипав пияница. Човекът представляваше

жалка гледка - очевидно поредният римски бездомник.

Сивата му коса висеше на мазни кичури пред

лицето му, цялото му тяло бе увито в мръсни парцали.

Момиченцето тичаше към тълпата и продължаваше да

пищи,

Беше обзет от ужас. По дрипите се разливаше тъмно,

разширяващо се петно. Прясна, изтичаща кръв.

После сякаш всичко започна да се случва едновременно.

Старецът политна. Професорът се хвърли напред, ала

закъсня. Мъжът се строполи на стъпалата и падна по

очи. И остана неподвижен.

Лангдън приклекна до него. Витория се приближи.

Трупаше се тълпа.

Витория допря пръсти до гърлото на мъжа.

- Има пулс - каза тя. - Обърни го.

Американецът вече го правеше - хвана го за раменете

и го преобърна. В този момент парцалите се свлякоха

като мъртва плът. Мъжът се отпусна по гръб. По средата

на голите му гърди имаше овъглено петно.

Витория ахна и се отдръпна.

Лангдън сякаш бе парализиран, едновременно обзет

от отвращение и благоговение. Символът излъчаше ужа-

сяваш;а простота.

- Air - задавено прочете Витория английската дума

за „въздух". - Това е... той.

Сякаш отникъде се появиха швейцарски гвардейци,

започнаха да дават заповеди, втурнаха се след невидимия

убиец.

мъж любезно помогнал на този стар, хриптяш; бездомник

да прекоси площада... дори поседнал малко на стъпалата

при клетника, после пак изчезнал в навалицата.

Витория смъкна останалите дрипи от тялото на мъжа.

Имаше две дълбоки прободни рани, по една от двете страни

на клеймото, точно под гръдния кош. Тя вдигна главата

му назад и започна да му прилага дишане уста в

уста. Лангдън не беше подготвен за онова, което се случи

после. Когато Витория издиша, от раните със съскане

шурна кръв като вода от дихателни отвори на кит. Тъмната

течност обля лицето на американеца.

Витория се ужаси.

- Дробовете му... - запелтечи тя. - Пробити са...

Лангдън избърса очи и погледна двата отвора. В тях

клокочеше пенлива кръв. Дробовете на кардинала бяха

пробити. Той бе мъртъв.

Витория покри тялото, докато дойдат швейцарските

гвардейци.

Професорът се изправи. И тогава я видя. Наблизо беше

клекнала жената, която ги бе следила. Видеокамерата

беше на рамото й и работеше. Погледите им се срещнаха

и Лангдън разбра, че е заснела всичко.

Чинита Макри тичаше. Беше заснела репортажа

на живота си.

Видеокамерата й тежеше като котва, докато

прекосяваше площад „Св. Петър" и си проправяше

път през събиращата се тълпа. Всички сякаш се движеха

в обратната посока... към центъра на смута. Макри се

опитваше да се отдалечи колкото може повече. Мъжът с

туидовото сако я бе забелязал и сега тя усещаше, че я

гонят други, мъже, които не виждаше, ала които се приближаваха

от всички страни.

Все още беше ужасена от сцената, която току-що бе

заснела. Вече не смяташе тайнствения човек, който се бе

обадил на Глик, за луд.

Докато бързаше към буса на Би Би Си, от тълпата

пред нея изскочи млад мъж с определено военен вид.

Погледите им се срещнаха и двамата спряха. Той светкавично

вдигна радиостанцията си и каза нещо. После се

запъти към нея. Макри се завъртя и с разтуптяно сърце

потъна обратно в навалицата.

Докато си пробиваше'път сред плетеницата от ръце и

крака, извади заснетата видеокасета от камерата си.

„Целулозно злато - помисли си операторката, пъхна

касетата под колана на кръста си и пусна полите на

дрехата си да я покрият. За пръв път се радваше на

наднорменото си тегло. - Къде си, Глик, по дяволите?!"

От лявата й страна се появи друг войник. Макри разбра,

че няма много време. Вмъкна се пак в тълпата, извади

празна касета от чантата си и я зареди в камерата.

После започна да се моли.

Беше на тридесетина метра от буса на Би Би Си, когато

двамата мъже изникнаха точно пред нея. Стояха със

скръстени ръце. Нямаше къде да бяга.

- Лентата - изсумтя единият. - Веднага.

Макри се отдръпна и притисна камерата към себе си.

- Няма.

- Ами застреляйте ме - каза операторката и сама се

удиви от дързостта си.

- Лентата - повтори първият.

„Къде е Глик, по дяволите?" Макри тропна с крак и

извика колкото можеше по-силно:

- Аз съм професионален видеограф от Би Би Си! По

силата на параграф дванайсети от закона за свободната

преса тази лента е собственост на „Бритиш Броудкастинг

Корпорейшън"!

Двамата мъже дори не мигнаха. Онзи с пистолета пристъпи

към нея.

светия устав, който е в сила тук, вие подлежите на

обиск и арест.

Около тях започваше да се събира тълпа.

- При никакви обстоятелства няма да ви предам лентата

в тази камера, без да разговарям с лондонската си

редакция - извика Чинита. - Предлагам ви...

Гвардейците приключиха въпроса. Единият дръпна

камерата от ръцете й. Другият я сграбчи за китката и я

принуди да се завърти с лице към Ватикана.

- Grazie* - каза той и я поведе през блъскащата се

тълпа.

задържи касетата, докато...

* Благодаря (ит.). - Б. пр.

Изведнъж се случи невъобразимото. Някой в навалицата

заопипва под палтото й. Макри усети, че й дръпват

касетата. Тя се завъртя, но преглътна думите си. Зад нея

задъханият Гънтър Глик й намигна и потъна в тълпата.

Робърт Лангдън с олюляване влезе в тоалетната

до папския кабинет. Избърса

кръвта от лицето и устните си. Не беше

негова. Беше кръвта на кардинал Ламасе, умрял от ужасна

смърт на оживения площад пред Ватикана. „Девствени

жертви на олтарите на науката." До този момент ха-

шишинът изпълняваше заплахата си съвсем точно.

Професорът се погледна в огледалото. Чувстваше

се безпомощен. Очите му бяха хлътнали, по бузите му

тъмнееше четина. Помещението, в което се намираше,

бе безукорно чисто и пищно - черен мрамор със

златни орнаменти, памучни пешкири и ароматичен

сапун.

което беше видял преди малко. Въздух. Образът не

се махаше. Откакто се събуди сутринта, бе видял три

амбиграми... и знаеше, че го очакват още две.

От стаята долитаха гласове - изглежда, Оливети и капитан

Роше обсъждаха какво да предприемат. Очевидно

до този момент не бяха намерили антиматерията. Гвардейците

или бяха пропуснали контейнера, или убиецът

беше проникнал във Ватикана по-дълбоко, отколкото бе

готов да признае командирът,

Лангдън избърса ръцете и лицето си. После се обърна

и потърси писоар. Нямаше. Само тоалетна чиния. Той

вдигна капака.

Докато стоеше там и напрежението напускаше тялото

му, постепенно го изпълваше замайващо изтощение. В

гърдите му напираха безброй противоречиви чувства.