На Блайт, Дължа благодарност на Емили Бестлър, Джейсън Ка

командира си настрани. След десетина секунди Оливети

кимна и се върна.

- Запишете номера. - Той продиктува цифрите.

Витория ги записа,

- Сега се обадете.

Тя избра опцията за автоматично набиране. Телефонът

на колана на командира иззвъня. Оливети вдигна.

- Влезте в сградата, госпожице Ветра, огледайте се,

излезте, обадете ми се и ми кажете какво сте видели.

- Благодаря ви, господин командир.

Лангдън беше обзет от неочакван покровителствен

инстинкт.

- Чакайте малко - каза той на Оливети. - Сама ли

ще я пратите вътре?

Витория го погледна намръщено.

- Всичко е наред, Робърт.

Гвардеецът пак каза нещо на командира си.

- Опасно е - рече й Лангдън.

- Той има право - съгласи се Оливети. - Даже най-

опитните ми хора не действат сами. А и както току-що

посочи лейтенантът, маскарадът ще е по-убедителен, ако

влезете двамата.

„Двамата ли? - поколеба се професорът. - Всъщност

имах предвид..."

- Така ще приличате на двойка туристи - продължи

командирът. - И ще можете да си помагате. А и аз ще

съм по-спокоен.

Витория сви рамене.

- Добре, но трябва да побързаме.

Лангдън изпъшка. „Браво, каубой."

Оливети посочи улицата.

- Първо ще излезете на Виа дели Орфани. Завийте

наляво. Ще стигнете направо при Пантеона. Ш,е ви отнеме

най-много две минути. Аз ще командвам хората си

оттук и ще чакам да се обадите. Предпочитам да сте въоръжени.

- Той извади пистолета си. - Някой от двама

ви може ли да борави с това?

Сърцето на Лангдън се разтуптя. „Не ни трябва пистолет!"

Витория протегна ръка.

- От четирийсет метра мога да улуча с маркираща

стреличка изскочил на повърхността делфин, при това

от носа на люлеещ се кораб.

- Добре. - Оливети й подаде оръжието. - Скрийте го.

Тя погледна късите си панталони. После се обърна

към Лангдън.

„А, не, недей!" - помисли си професорът, ала Витория

действаше прекалено бързо. Тя разтвори сакото му и

пъхна пистолета във вътрешния му джоб. Сякаш камък

падна в сакото му. Единствената му утеха бе, че листът

от „Diagramma" е в другия джоб.

- Имаме безобиден вид - каза младата жена, хвана

Лангдън под ръка и закрачи по улицата.

- По-добре се хванете за ръце - извика след тях шофьорът.

- Не забравяйте, вие сте туристи. Даже младоженци.

Докато завиваха зад ъгъла, Лангдън можеше да се

закълне, че е зърнал едва забележима усмивка на лицето

на Витория.

Оперативният център на швейцарската

гвардия се намира в съседство с казармата

на Согро di Vigilanza и се използва

главно за подготовка на охраната на папата по време на

публичните му прояви. Днес обаче се използваше за друго.

Пред събралите се мъже говореше заместник-коман-

дирът на швейцарската гвардия капитан Елиас Роше,

широкоплещест човек с месесто лице. Той носеше традиционната

синя капитанска униформа и килната на една

страна червена барета. Гласът му звучеше изненадваш;о

ясно за толкова едър мъж. Очите му обаче бяха мътни

като на нощно животно. Гвардейците го наричаха „orso"

- Мечока. Понякога се шегуваха, че Роше е „мечокът,

който се крие в сянката на усойницата" - с други думи,

на Оливети. Капитанът съш;о бе смъртно опасен, но човек

поне виждаше приближаването му.

Хората на Роше стояха мирно и никой не помръдваше

дори мускул, въпреки че сведенията, които току-що им бе

съобщил, рязко бяха повишили кръвното им налягане.

На застаналия в дъното на стаята лейтенант Шартран

му се искаше да е бил сред онези деветдесет и девет процента

кандидати, които не бяха приети в швейцарската

гвардия. Двадесетгодишният новобранец, най-младият

сред колегите си, беше във Ватикана едва от три месеца.

Подобно на всички останали, Шартран бе служил в швейцарската

армия и беше изкарал допълнително двугодишно

ausbildung* в Берн преди да се яви на изтощителния ва-

тикански prova**, провеждан в секретна казарма край

Рим. Нищо обаче не го бе подготвило за такава кризисна

ситуация.

Отначало Шартран си беше помислил, че това е някакво

странно учение. „Футуристични оръжия? Древни

култове? Отвличане на кардинали?" После Роше им показа

йа видеозапис въпросното оръжие. Очевидно не ставаше

въпрос за учение.

- Ще изключваме електричеството в определени райони,

за да елиминираме външните магнитни смущения

- обясняваше капитанът. - Ще се движим на групи от

по четирима. Ще носим инфрачервени очила. Търсенето

ще се извършва с обичайните детектори за подслушва-

телни устройства, пренастроени за магнитно поле под три

ома. Имате ли въпроси?

* Обучение (нем.). - Б. пр.

** Изпит (ит.). - Б. пр.

Нямаше.

— Дми ако не го открием навреме? - изпусна се той и

веднага му се прищя да не го е правил.

Мечока го изгледа изпод червената си барета. После

освободи групата е мрачно отдаване на чест.

- Успех, господа.

На две преки от Пантеона Лангдън и

Витория вървяха покрай редица таксита,

чиито шофьори дремеха зад воланите.

Това бе обичайна гледка във Вечния град - вездесъщата

дрямка на обществени места, местен вариант на

следобедните спести, родени в древна Испания.

Лангдън се опитваше да се съсредоточи, но положението

му се струваше прекалено странно, за да разсъждава

рационално. Допреди шест часа беше спал в Харвард.

Сега се намираше в Европа и участваше в свръхестествена

борба на древни титани, носеше полуавтоматичен пистолет

в джоба на туидовото си сако и държеше за ръка

жена, която едва познаваше.

Той погледна Витория, която се взираше право напред.

Стискаше го здраво, което издаваше независим и

решителен характер. Пръстите й бяха обвити около неговите

с утехата на вродена доброжелателност. Без колебание.

Тя все повече го привличаше. „Опомни се" - каза

си професорът.

Младата жена сякаш усети безпокойството му.

- Спокойно - без да се обръща, каза тя. - Трябва да

приличаме на младоженци.

- Спокоен съм.

- Ше ми смачкаш ръката.

Лангдън се изчерви и се поотпусна.

- Дишай през очите си -.рече Витория.

- Моля?

- Това отпуска мускулите. Казва се „пранаяма".

- Не пираня. Пранаяма. Няма значение.

Завиха зад ъгъла, излязоха на Пиаца дела Ротонда и

пред тях се извиси Пантеонът. Както винаги, гледката

изпълни Лангдън с възхита и благоговение. „Пантеонът.

Храм на всички богове. Езически богове. Богове на природата

и Земята." Отвън сградата изглеждаше, по-тежка,

отколкото си я спомняше. Колоните и триъгълният фрон-

тон на портика почти напълно скриваха купола. И все

пак дръзкият и нескромен надпис над входа го увери, че

са попаднали на вярното място: М AGRIPPA L F COS

TERTIUM FECIT. Както винаги, Лангдън развеселено го

преведе. „Построи го Марк Агрипа,"консул за трети път."

„Толкова за скромността" - помисли си той и се огледа.

Из района се мотаеха туристи с видеокамери. Други

седяха и се наслаждаваха на най-хубавото айскафе в Рим

в „Ла Таца ди Оро". Както беше казал Оливети, пред

входа на Пантеона стояха четирима въоръжени италиански

полкцаи.

- Изглежда съвсем спокойно - отбеляза Витория.

Лангдън кимна, но не беше спокоен. Въпреки че участваше

лично в цялата тази история, тя му се струваше

нереална. И въпреки очевидната убеденост на Витория в

правотата му, той съзнаваше, че е заложил всичко на

един стих. Пак си спомни илюминатското стихотворение.

„От гроба земен на Санти... от дупка дяволска". Да,

това бе мястото. Гробницата на Санти. Много пъти беше

идвал тук под кръглия отвор на Пантеона и бе стоял

пред гроба на великия Рафаело.

- Колко е часът? - попита Витория.

Той си погледна часовника.

- Седем и петдесет. Още десет минути до купона.

- Надявам се, че тези момчета ги бива - каза тя и

плъзна поглед по туристите, които влизаха в Пантеона.

- Ако вътре се случи нещо, ще попаднем под кръстосан

огън.

тежеше в джоба му. Зачуди се какво ще стане, ако

полицаите го обискират и намерят оръжието, ала те не

му обърнаха внимание. Явно дегизировката им беше убедителна.

- Някога стреляла ли си с нещо друго освен с приспивателни

стрелички? - шепнешком попита той Витория.

- Нямаш ли ми доверие?

- Какво доверие? Та аз едва те познавам.

Тя се намръщи.

- А аз си мислех, че сме младоженци.

В Пантеона бе хладйо и влажно, самият

въздух беше пропит с история. Куполът

се издигаше над тях, сякаш безтегловен

- висок четирийсет и три метра, по-голям дори от купола

на „Св. Петър". Както винаги, на влизане в просторната

зала го побиха тръпки. Тази сграда бе поразително

съчетание на строително майсторство и изкуство. През

прочутия кръгъл отвор в покрива нахлуваше тесен сноп

лъчи. „Oculus - помисли си професорът. - Дяволският

отвор."

Погледът му се плъзна по дъгата на свода към колоните

при стените и накрая стигна до полирания мраморен

под. Слабото ехо на стъпките и шепотът на туристите

отекваха под купола. Лангдън огледа десетината туристи,

които безцелно обикаляха из сенките. „Тук ли

си?"

~ Изглежда съвсем спокойно - без да пуска ръката

Той кимна.

- Къде е гробницата на Рафаело?

Професорът се замисли за миг и се опита да се съсредоточи.

После пак се озърна. Гробници. Олтари. Колони.

Ниши. Той посочи един особено украсен саркофаг в отсрещния

край на черквата. ,

- Струва ми се, че е ей там.

Витория също се огледа.

- He забелязвам никой, който да прилича на убиец,

готвещ се да убие кардинал. Ще пообиколим ли?

Лангдън кимна.

- Тук има само едно място, където може да се скрие

човек. Най-добре да проверим в rientranze.

- В нишите ли?

- Да. - Той посочи с ръка. - Нишите в стената.

Макар че не бяха огромни, полукръглите ниши бяха

достатъчно големи, за да скрият някого в сенките си.

Лангдън знаеше, че някога в тях са били поставени статуите

на олимпийските богове, ала когато Ватиканът

превърнал Пантеона в християнска черква, езическите

скулптури били унищожени. Обзе го гняв при мисълта,

че стои при първия олтар на науката, а самия знак вече

го няма. Зачуди се коя статуя е била и накъде е сочела.

Не си представяше по-силно вълнение от това да открие

илюминатски ключ - статуя, тайно сочеща Пътя на просвещението.

И пак се запита кой е бил анонимният илюминатски

скулптор.

- Аз поемам лявата дъга - рече Битория и посочи

лявата половина на Пантеона. - Ти тръгни надясно. Ще

се видим след сто и осемдесет градуса.

Американецът мрачно се усмихна.

Когато тя се отдалечи, Лангдън напълно осъзна целия

зловещ ужас на ситуацията. Когато се обърна и закрачи

надясно, гласът на убиеца сякаш зашепна край него.

„Осем часът. Девствени жертви на олтарите на науката.

Математическа прогресия на смъртта. Осем, девет, десет,

единайсет... и в полунощ." Той си погледна часовника.

19:52. Още осем минути.

Приближи се към първите ниши и мина покрай гробницата

на един от първите католически владетели на

Италия. Подобно на много други в Рим, саркофагът беше

разположен накриво спрямо стената. Това очевидно смущаваше

група туристи. Той не спря, за да им обясни, че

християнските гробове не са ориентирани спрямо сградата,

а в посока изток-запад, като черквите. Предишния

месец бе разгледал това древно суеверие в краткия си

курс по история на символите.

- Това е пълна нелепост! - възкликна една студентка

от предните редове, когато професорът обясни причината

за тази ориентация на гробовете. - Защо им е на християните

гробовете им да гледат към изгряващото слънце?

Нали сме християни... а не слънцепоклонници!

Гризейки ябълка, Лангдън усмихнато се заразхожда

пред черната дъска.

- Господин Хицрот! - извика той.

Дремещият на последния ред студент се стресна.

- Какво! Аз!

Лангдън посочи висящия на стената плакат на ренесансова

изложба.

- Хмм... цякой светец?

- Браво. И откъде познахте, че е светец?

- По нимба.

- Отлично. А този златен нимб да ви напомня за нещо?

Хицрот се усмихна.

- Да! На ония египетски неща, дето ги учихме миналия

семестър. Ония... хм... слънчевите дискове.

- Благодаря, господин Хицрот. Можете пак да заспите.

- Лангдън се обърна към студентите. - Подобно на

много други християнски символи, нимбовете са заемка

от древноегипетската религия, която се основава на култа

към слънцето. Християнството изобилства на примери

за слънчев култ.

- Извинете, че ви прекъсвам - обади се момичето от

първия ред. - Аз редовно ходя на черква и не виждам да

се практикува никакъв слънчев култ!

- Нима? А какво празнувате на двайсет и пети декември?

- Коледа. Рождество Христово.

- И все пак според Библията Христос е роден през

март. Тогава какво празнуваме в края на декември?

Мълчание.

Лангдън се усмихна.

- Двайсет и пети декември,.приятели, е древният езически

празник на sol invictus - непобедимото слънце, -

който съвпада със зимното слънцестоене. Тъкмо през това

прекрасно време на годината слънцето се завръща и денят

започва да расте.

Професорът пак отхапа от ябълката.

- Налагащите се нови религии често възприемат съществуващите

празници, за да направят прехода по-без-

болезен - продължи той. - Това се нарича „трансмута-

ция". Тя помага на хората да се приспособят към новата

вяра. Богомолците спазват същите свещени дати, молят

се на същите свещени места,. използват подобни символи...

и просто променят божеството.

Сега вече момичето от предния ред побесня.

- Намеквате, че християнството е просто някакво си...

префасонирано слънцепоклонничество!

- В никакъв случай. Заемките на християнството не

се ограничават само до култа към слънцето. Ритуалът на

християнското канонизиране е зает от древния Евхеме-

ров обред на „обожествяване". Практиката на „богои-

зяждането" - тоест светото причастие - я има и при

ацтеките. Дори идеята, че Христос е умрял заради

нашите грехове, не е чисто християнска - саможертвата

на млад мъж с цел опрощаване греховете на неговия

народ се среща в най-древните предания за Ке-

цалкоатъл.

Момичето го изгледа гневно.

- Остава ли нещо чисто християнско?

- Съвсем малка част от която и да било организирана

вяра е изцяло оригинална. Религиите не се раждат от

нищо. Те се развиват една от друга. Съвременната религия

е колаж... сбор от историята на човешкия стремеж

да разбере същността на божественото.

- Хм... почакайте - обади се вече будният Хицрот. -

Сещам се за нещо християнско, дето е чисто оригинално.

Какво ще кажете за нашата представа за Бог?

Християнското изкуство никога не изобразява Господ

като слънчев бог с глава на ястреб, ацтрк или нещо

подобно. Бог винаги е представен като старец с бяла

брада. Значи нашият образ на Господ е оригинален,

нали така?

Лангдън се усмихна.

- Когато се отказали от предишните си божества -

езическите, римските и гръцките богове, слънцето. Митра

и така нататък - първите християни попитали Църквата

как изглежда техният нов християнски Бог. И Църквата

благоразумно избрала най-страховитото, могъщо и

познато лице в цялата писана история.

На лицето на Хицрот се изписа скептицизъм.

- Старец с бяла брада ли?

Лангдън посочи висящото на стената табло с йерархията

на античните богове. На върха седеше старец с бяла

брада.

Лекцията приключи като по даден знак.

- Добър вечер - разнесе се мъжки глас.

Лангдън се сепна. Отново беше в Пантеона. Обърна се

и видя възрастен мъж със синя пелерина и червен кръст

на гърдите. Непознатият му се усмихна.

- Вие сте англичанин, нали? - със силен италиански

акцент попита мъжът.

Професорът объркано запремигва.

- Всъщност не. Американец съм.

Мъжът се смути.

- 0, небеса, простете ми. Толкова изискано сте облечен,

че просто реших... моите извинения.

- С какво мога да ви бъда полезен? - с бясно разтуптяно

сърце попита Лангдън.

- Всъщност си мислех, че аз мога да съм ви полезен.

Аз съм чичероне. - Мъжът гордо посочи табелката с името

си. - Мой дълг е да направя престоя ви в Рим по-интересен.

„По-интересен ли?" Лангдън бе убеден, че точно този

му престой в Рим е достатъчно интересен.

- Изглеждате ми видна личност и несъмнено се интересувате

от култура повече от обикновените туристи

- поласка го екскурзоводът. - Ако желаете, мога

да ви разкажа историята на тази очарователна сграда.

Лангдън учтиво се усмихна.

- Много любезно от ваша страна, но самият аз се занимавам

с история на изкуството и...

- Отлично! - Очите на чичеронето проблеснаха, като

че ли беше ударил джакпота. - Тогава със сигурност ще

ви хареса!

- Струва ми се, че предпочитам да...

- Пантеонът е построен от Марк Агрипа през двайсет

и седма година преди Христа - зарецитира италианецът.

- Да, и през сто и деветнайсета е възстановен от Ад-

риан - прибави Лангдън.

- Това беше най-големият свободно стоящ купол до

хиляда деветстотин и шейсета, когато го надмина Супер-

куполът в Ню Орлиънс!

Американецът изпъшка. Този човек бе неудържим.

- Един теолог от петц век нарекъл Пантеона „Дом на

дявола" и предупредил, че дупката в покрива му е вход

за демони!

Лангдън престана да го слуша. Погледът му се плъзна

нагоре към отвора и пред очите му проблесна допуснатата

от Витория възможност... жигосан кардинал, който

пада през дупката и умира на мраморния под.-„Виж,

това вече ще е истинска сензация." Той се озърна наоколо

за репортери. Нямаше. Професорът дълбоко си пое

дъх. Идеята беше абсурдна.

Лангдън продължи обиколката си, а бъбрещият екскурзовод

го последва като зажадняло за обич пале. „Това

ми напомня, че няма нищо по-лошо от любителите в областта

на историята на изкуството" - помисли си американецът.

За пръв път, откакто беше научила вестта за убийството

на баща си, Витория оставаше съвсем сама. Мрачната

реалност на последните осем часа най-поел е започваше

да я обгръща. Бяха убили баща й - жестоко и ненадейно.

Почти също толкова мъчителен бе фактът, че

бащиното й откритие е попаднало в ръцете на терористи.

Изпълваше я с угризения мисълта, че собственото й

изобретение е позволило пренасянето на антиматерия-

та... че сега нейният контейнер отчита изтичането на

секундите някъде във Ватикана. Опитвайки се да помогне

на баща си в неговото търсене на истината... тя се бе

превърнала в съучастница на хаоса.

Странно, в момента единственият светъл лъч в живота

й беше присъствието на един абсолютно непознат човек.

Робърт Лангдън. В очите му намираше необяснимо

убежище... подобно на океанската хармония, която рано

сутринта бе напуснала. Радваше се, че той е до нея. Не

само че извличаше от него сила и надежда, но и Лангдън

беше впрегнал изключителния си интелект, за да осигури

тази единствена възможност за залавянето на бащиния

й убиец.

Пред очите й се редяха неочаквани видения на лично

отмъщение, които цял ден бяха обсебвали мислите й.

Макар и заклета защитничка на живота... тя мечтаеше

за смъртта на палача. Днес никакви кармически философии

не можеха да я накарат да обърне и другата буза.

Младата жена усещаше, че в италианската й кръв тече

нещо, за чието съществуване не бе подозирала досега...

шепотът на сицилианските й предци, настояващи да защити

семейната чест с жестока справедливост. „Венде-

та" — помисли си Витория и за пръв път в живота си

разбра.

до гробницата на Рафаело Санти. Дори от разстояние

се виждаше, че този човек е бил особено изтъкнат.

За разлика от другите, неговият саркофаг беше защитен

с плексиглас и се намираше в ниша в стената.

Витория разгледа гробницата и прочете надписа на

плочата до нея.

После го препрочете.

И... още веднъж.

И след миг ужасено се втурна към Лангдън.

- Робърт! Робърт!

Лангдън донякъде бе забавен от екскурзовода,

който продължаваше неуморната

си тирада.

- Тези ниши, изглежда, особено ви харесват! - с видимо

удоволствие отбеляза чичеронето. - Знаете ли, че'

именно постепенното изтъняване на стените придава безтегловния

вид на купола?

Без да го слуша, американецът кимна и се приготви

да разгледа последната ниша. Внезапно някой го хвана

изотзад. Витория. Задъхана, тя го задърпа за ръката. По

ужасеното й изражение Лангдън можеше да си представи

само едно. „Намерила е труп." Обзе го страх. '

- А, съпругата ви! - очевидно развълнуван от появата ,

на още един гост, възкликна екскурзбводът и посочи

късите й панталони и туристическите й обувки. - Вие

вече определено сте американка!

Витория го изгледа с присвити очи.

- Италианка съм.

Усмивката му помръкна.

- Божичко!

- Робърт - като се опита да обърне гръб на чичеронето,

прошепна тя. - Галилеевата „Diagramraa". Трябва ми.

- Галилеевата „Diagrarama" ли? - пак се намеси екскурзоводът.

- Господи! Вие двамата: явно добре познавате

историята! За съжаление този документ не е наличен.

Той се съхранява в забранения ватикански ар...

- Бихте ли ни извинили? - прекъсна го Лангдън. Паниката

на Витория го смущаваше. Той я отведе настрани,

бръкна в джоба си и внимателно извади листа от

„Diagramma". - Какво става?

- Каква дата носи това нещо? - Тя плъзна поглед по

страницата.

Чичеронето пак се приближи и зяпна листа.

- Това не може... наистина...

- Туристическа репродукция - отвърна Лангдън. -

Благодаря ви за помощта. С жена ми искаме да останем

насаме.

- Датата - повтори Витория. - Кога е публикувана

тази книга?

Професорът посочи римските цифри в долния край.

- Ето я датата на публикуване. Какво става?

- Хиляда шестстотин трийсет и девета ли?