На Блайт, Дължа благодарност на Емили Бестлър, Джейсън Ка



бет25/40
Дата09.07.2016
өлшемі2.82 Mb.
#188485
1   ...   21   22   23   24   25   26   27   28   ...   40

Скулптори като Бернини бяха извайвали миниатюри

от глина и бяха наемали други да ги претворяват от

мрамор. Лангдън знаеше, че ако сам е изпълнявал всичките

си поръчки, Бернини би трябвало да работи до ден

днешен,


- Показалец - каза на глас той в опит да се съсредоточи.

После обърна книгата отзад с намерението да потърси

на буквата „F" заглавия, съдържащи думата „fu6co"

- „огън" - ала заглавията с „F" не бяха на едно място.

Лангдън изруга. „Какво са имали срещу азбучния ред

тези хора, по дяволите?"

Творбите очевидно бяха въвеждани хронологично, една

по една, след като Бернини ги беше създавал. Всичко бе

вписано по дата. Което не му помагаше с нищо.

Докато се взираше в списъка, му хрумна друга неприятна

мисъл. Името на скулптурата, която търсеше, изобщо

можеше да не съдържа думата „огън". В предишните

две произведения, Авакум и ангелът и Западния вятър,

не се споменаваше нито за „земя", нито за „въздух".

Минута-две той прелиства книгата наслуки с надеждата

някоя илюстрация да привлече вниманието му. Не

откри нищо особено. Видя десетки творби, за които не

беше чувал, но много други познаваше... Даниил и лъва,

Аполон и Дафна, както и няколко фонтана. Когато видя

фонтаните, мислите му за миг се понесоха напред. Вода.

Зачуди се дали четвъртият олтар на науката не е фонтан.

Връзката с водата бе очевидна. Надяваше се обаче, че ще

заловят убиеца преди да се наложи да мисли за това -

Бернини беше създал десетки фонтани в Рим, повечето

пред черкви.

Върна се към огъня. Докато разглеждаше книгата, си

спомни окуражаващите думи на Витория. „Ти познаваше

първите две скулптури... сигурно ще знаеш и тази."

Отново отвори на показалеца и потърси познати заглавия.

Нищо не му направи впечатление. Разбра, че няма

да свърши скоро, затова въпреки волята си реши да изнесе

книгата от хранилището. „Това е обикновена книга

- успокои се той. - Не е като да изнеса оригинален лист

от Галилей." Спомни си за листа в джоба си и си обеща

на излизане да го върне на мястото му.

Понечи да вдигне тома, ала в този момент видя нещо,

което го накара да спре. Макар че показалецът съдържаше

множество заглавия, онова, което зърна, му се стори

странно.

Отнасяше се за една от известните скулптури на Бернини,

Видението на св. Тереза, която малко след завършването

си била преместена от първоначалното си място

във Ватикана. Само по себе си това не бе направило впечатление

на Лангдън. Той вече познаваше историята на

паметника. Въпреки че някои го смятали за шедьовър,

папа Урбан 18-ти отхвърлил Видението на св, Тереза като

прекалено сексуално откровена за Ватикана статуя и я

пратил в някакъв затънтен параклис в другия край на

града. Вниманието на американеца беше привлякъл фактът,

че творбата се намира в една от петте черкви от

списъка му. Нещо повече, в книгата се посочваше, че е

била преместана там „per suggerimento del artista".

„По предложение на художника ли?" Лангдън се обърка.

Нямаше логика Бернини да поиска да скрият неговия

шедьовър на някакво забутано място. Всички творци

искаха произведенията им да са изложени пред очите

на всички, а не...

Лангдън се поколеба. „Освен..."

Страхуваше се дори да си го помисли. Нима бе възможно?

Дали Бернини нарочно беше създал толкова откровена

творба, за да принуди Ватикана да я скрие на

точно определено място? Предложено от самия него?

Навярно отдалечена черква, намираща се в една линия с

дъха на Западния вятър?

Въпреки че възбудата му растеше, Лангдън знаеше,

че произведението няма нищо общо с огъня. Както щеше

да се съгласи всеки, видял статуята, тя беше всичко друго,

но не и научна - може би порнографска, но категорично

не и научна. Един английски критик бе заклеймил

Видението на св. Тереза като „най-неподходящата

украса за християнска черква". Естествено професорът

разбираше това противоречие. Макар и блестящо изпълнена,

скулптурата изобразяваше света Тереза, легнала

по гръб, в конвулсиите на разтърсващ оргазъм. Което

едва ли беше подходящо за Ватикана.

Лангдън припряно прелисти на описанието на. творбата.

Когато видя скицата, за миг го обзе неочаквана надежда.

Света Тереза наистина, изглежда, изживяваше

необуздана наслада, ала имаше още една фигура, за която

американецът бе забравил.

Ангел.

Внезапно си спомни легендата...



Света Тереза била монахиня, канонизирана след като

заявила, че в съня й при нея дошъл ангел. По-късно критиците

решили, че тази среща по-скоро е била сексуална,

отколкото духовна. В долния край на листа Лангдън

видя познат откъс. Думите на самата света Тереза не оставяха

почти нищо на въображението:

„... неговата огромна златна стрела... изпълнена с

огън... няколко пъти се заби в мен... прониза вътрешностите

ми... такава безкрайна сладост, щото желаех

болката да трае вечно."

Той се усмихна; „И това ако не е метафора на страхотен

секс, не знам какво друго може да е." Усмихваше се

и заради описанието на произведението. Текстът беше на

италиански и думата „fuoco" се срещаше няколко пъти:

ангелска стрела е връх от огън..."

„ ... ангелска глава, от която струят лъчи от огън..."

нсена, възпламенена от огнена страст..."

Лангдън окончателно се убеди едва когато пак вдигна

поглед към скицата. Огнената стрела на ангела бе вдигната

нагоре и сочеше пътя. „И ангели над елементи,бдят."

Изглежда, беше важен дори избраният от Бернини вид

ангел. „Това е серафим - разбра професорът. - Което

буквално означава „огнен"."

Робърт Лангдън не бе от хората, които търсят потвърждения

свише, ала щом прочете името на черквата, в

която се намираше скулптурата, реши, че в края на краищата

може да* стане вярващ.

„Санта Мария дела Витория".

„Витория - усмихнато си помисли той. - Идеално."

Професорът с олюляване се изправи. Зави му се свят.

Погледна към стълбата и се зачуди дали да върне книгата

горе. „Да върви по дяволите - помисли си. - Може да

го направи и отец Джаки." Затвори я и я остави до стелажа.

Тръгна към светещия бутон на електронната врата.

Дишаше плитко и мъчително. Въпреки това се чувстваше

ободрен от късмета си.

Късметът му обаче се изчерпа преди да стигне до из-

хода.


В хранилището ненадейно се разнесе звук, напомнящ

измъчена въздишка. Светлините угаснаха, бутонът също,

В следващия миг, подобно на някакво грамадно умряло

чудовище, архивният комплекс потъна в пълен мрак.

Някой бе изключил електричеството.

Ватиканските катакомби се намират под

пода на базиликата „Св. Петър". Там се

погребват мъртвите папи.

Витория се спусна по спиралното стълбище и влезе в

катакомбите. Тъмният тунел й напомни за Големия

адронов колидер в ЦЕРН - черен и студен. Сега го

осветяваха само фенерчетата на швейцарските гвар-

дейци и в него се усещаше нещо призрачно. В стените

от двете страни имаше ниши, в които се мержелееха

саркофази.

Побиха я тръпки. „От студа е" - каза си тя, макар да

знаеше, че не е съвсем вярно. Имаше чувството, че ги

наблюдават, не някой от плът и кръв, а духове в мрака.

Върху гробниците лежаха статуи на папите, изобразени

мъртви, със скръстени на гърдите ръце. Телата сякаш

изплуваха от нишите и натискаха нагоре мраморните

капаци, сякаш се опитваха да избягат от смъртното си

ложе. Лъчите на фенерчетата се плъзгаха напред и папските

силуети се издигаха и спускаха по стените, издължаваха

се и изчезваха в зловещ мъртвешки танц.

Всички мълчаха. Витория не знаеше дали е от уважение,

или от страх. Самата тя изпитваше и двете. Шамбе-

ланът крачеше със затворени очи, сякаш отлично познаваше

пътя. Младата жена предположи, че след смъртта

на папата многократно се е спускал тук... може би за да

се моли на гроба му за напътствие.

„Дълги години работих под напътствието на епископа.

- бе казал Карло Вентреска. - Той ми беше като баща."

Бе изрекъл думите с почит към кардинала, който го беше

„спасил". Сега обаче Витория разбираше всичко. Същият

този кардинал, който бе взел шамбелана под крилото

си, очевидно по-късно беше станал папа и бе довел със

себе си младото си протеже.

„Това обяснява много неща" - помисли си тя. Винаги

беше имала усет за чувствата на хората и нещо в свещеника

цял ден я бе човъркало. Откакто го беше видяла,

усещаше в него мъка, която едва ли се дължеше на сегашното

положение. Зад благочестивото му спокойствие

се криеше човек, измъчван от личните си демони. Сега

разбираше, че е била права. Той не само беше изправен

пред най-страшната заплаха в историята на Ватикана,

но и бе лишен от своя наставник и приятел... и трябваше

да пилотира сам.

Гвардейците забавиха ход, като че ли не бяха сигурни

точно къде е погребан последният папа. Шамбеланът

уверено продължи напред и спря пред мраморна гробница,

която сякаш лъщеше по-силно от другите. Отгоре й

лежеше изваяна фигурата на покойния папа. Когато

Витория позна лицето му от телевизията, внезапно я обзе

страх. „Какво правим?"

- Знам, че нямаме много време - каза Карло Вентреска.

- Въпреки това нека се помолим.

Всички швейцарски гвардейци сведоха глави. Витория

ги последва. В тишината чуваше бясното туптене на

сърцето си. Шамбеланът коленичи пред гробницата и

започна да се моли на италиански. Младата жена слушаше

думите му и изведнъж я изпълни неочаквана скръб,

която се изля в сълзи... сълзи за нейния наставник...

нейния свят отец. Молитвата сякаш се отнасяше колкото

за папата, толкова и за баща й.

- Свети отче, съветнико, приятелю - глухо отекна

гласът на свещеника. - Когато бях млад, ти ми каза, че

гласът в сърцето ми е на Господ. Каза ми да го следвам,

на колкото и мъчителни места да ме води. Сега чувам

този глас и той иска от мен невъзможни неща. Дай ми

сили. Дай ми своята прошка. Каквото правя... правя го

в името на всичко, в каквото вярваше ти. Амин.

- Амин - промълвиха гвардейците.

„Амин, татко." Витория избърса очите си.

Шамбеланът безшумно се изправи и се отдръпна от

гробницата.

- Отместете капака.

Швейцарските гвардейци се поколебаха'.

- Синьоре, по закон ние сме под ваше командване -

каза единият. - Ще изпълним заповедите ви...

Карло Вентреска сякаш прочете мислите на младежа.

- Някой ден ще ви поискам прошка, че съм ви поставил

в това положение. Днес искам от вас да ми се подчинявате.

Ватиканските закони са създадени, за да пазят

Църквата. Тъкмо в този дух ви нареждам да ги нарушите.

Последва миг на мълчание, после старшият гвардеец

даде заповед. Тримата оставиха фенерчетата си на пода и

сенките им затанцуваха по тавана. Осветени отдолу, мъжете

се приближиха до гроба, опряха ръце на мрамора,

стъпиха здраво на земята и се приготвиха. После по даден

знак едновременно започнаха да бутат. След като

капакът не помръдна, Витория с надежда си помисли, че

е прекалено тежък. Изведнъж я обзе страх от онова, което

щяха да открият вътре.

Швейцарците удвоиха усилията си, ала безуспешно.

- Апсога* - каза шамбеланът, запретна ръкавите на

расото си и се присъедини към тях. - Хайде! - Всички

забутаха едновременно.

Витория тъкмо се канеше да предложи помош;та си,

когато капакът започна да се плъзга. С пронизително

стържене на камък върху камък той описа въртеливо

движение и застана под ъгъл - мраморната глава на статуята

сега се намираше в нишата, а краката й стърчаха в

коридора.

Всички се отдръпнаха.

Един от гвардейците колебливо се наведе, вдигна фенерчето

си и го насочи надолу. Лъчът потрепери. Останалите

швейцарци последваха примера на другаря си.

Въпреки мрака Витория усети, че са ужасени. Един след

друг те се прекръстиха.

Раменете на шамбелана се бяха прегърбили. След дълго

мълчание той се извърна.

Витория се беше опасявала, че устата на трупа ще е

здраво затворена и ще трябва да предложи да счупят челюстта

му, за да видят езика. Това обаче се оказа излишно.

Бузите му бяха хлътнали и устата на папата зееше

широко отворена.

Езикът му бе черен като смъртта.

Никаква светлина. Нито звук.

В Тайния архив цареше мрак.

Страхът, осъзна Лангдън, беше силен

мотиватор. Задъхан от липса на въздух, той опипом зап-

ристъпва към въртящата се врата. Намери бутона на стената

и го натисна с длан. Нищо. Опита отново. Вратата

не помръдваше.

* Хайде пак (ит.). - Б. пр.

Професорът извика, ала гласът му прозвуча задавено.

Опасността, която го заплашваше, внезапно го обгърна.

Дробовете му се напрягаха за кислород, в същото време

адреналинът удвои сърдечния му ритъм. Все едно текущо

го бяха ударили в корема.

Натисна вратата и за миг му се стори, че тя започва да

се върти. Отново я натисна и пред очите му се появиха

звезди. Разбра, че се върти цялото помещение, а не вратата.

Олюля се, отдръпна се назад, спъна се в основата

на една стълба на колела, падна и удари коляното си в

ръба на съседния стелаж. Изруга, изправи се и заопипва

за стълбата.

Намери я. Беше се надявал да е от дърво или желязо,

но установи, че е от алуминий. Вдигна я и я понесе като

таран. Затича се в мрака към стъклената стена. Оказа се

по-близо, отколкото си мислеше. Стълбата се блъсна в

стъклото и отскочи. Ако се съдеше по слабия звук, щеше

да му трябва нещо много повече от алуминиева стълба,

за да го разбие.

За миг се обнадежди, когато си спомни за пистолета,

после надеждите му угаснаха. Оръжието го нямаше. Оли-

вети му го беше взел в кабинета.на папата, за да не е

въоръжен в присъствието на шамбелана. Тогава му се бе-

сторило логично.

Лангдън отново извика, дори още по-слабо от предишния

път.


Сети се за радиостанцията, която гвардеецът беше оставил

на масата до хранилището. „Защо не я взех, по

дяволите?! -Пред очите му затанцуваха лилави звезди и

той се опита да се съсредоточи. - И преди съм попадал в

капан - каза си той. - Още по-страшен. Бях малък и

въпреки това се измъкнах. - Смазващият мрак го притискаше

отвсякъде. - Мисли!"

Отпусна се на пода и легна по гръб. Първо трябваше

да се овладее.

„Отпусни се. Пази си силите."

. След като вече не трябваше да се бори с гравитацията,

за да изпомпва кръвта му, сърцето му забави ритъма

си. Този трик използваха плувците, за да опресняват

кислорода в кръвта си между две напрегнати състезания.

„Тук има много въздух - успокои се той. - Много. А

сега мисли." Почти очакваше осветлението да се включи

всеки момент. Не се случи нищо. Докато лежеше, постепенно

го обзе зловещо примирение. Обзе го спокойствие.

Той го пропъди.

„Измисли нещо, по дяволите! Но какво..."

Мики Маус щастливо фосфоресцираше на китката му,

сякаш се радваше на мрака; 21:33. Половин час до огъня.

Струваше му се много по-късно. Вместо да се съсредоточи

върху спасителния план, умът му ненадейно започна

да настоява за обяснение. „Кой е изключил електричеството?

Дали Роше разширява обсега на претърсването?

Оливети не го ли е предупредил, че съм тук?!" В

момента обаче това нямаше значение.

Той широко отвори уста и задиша колкото може по-

дълбоко. Мислите му се проясниха. Насили се да се съсредоточи.

„Стъклени стени - каза си Лангдън. - Обаче от адски

дебело стъкло."

Зачуди се дали в това хранилище няма тежки стоманени

огнеупорни шкафове. В други архиви бе виждал

такива, ала не и тук. Освен това търсенето в мрака щеше

да му отнеме много време. Не че щеше да успее да вдигне

стоманен шкаф, особено в сегашното си състояние.

„Ами масата? - Знаеше, че в средата на това хранилище,

също като в другите, има маса за четене. - И какво

от това?!" Нямаше да може да я повдигне. Даже да успееше

да я помръдне, нямаше да стигне далеч. Стелажите

бяха разположени нагъсто и пътеките между тях бяха

прекалено тесни.

„Пътеките са прекалено тесни..."

Внезапно се сети нещо.

Обзет от увереност, той прекалено бързо скочи на крака.

Зави му се свят и трябваше да се облегне някъде.

Ръката му откри съседния стелаж. Лангдън изчака малко

и се насили да пази силите си. Щеше да има нужда от

тях.


Опря се на стелажа и го натисна. „Само да успея някак

си да го съборя." Ала той не помръдна. Лангдън зае

друго положение и отново опита. Краката му се плъзнаха

по пода. Стелажът само проскърца.

Имаше нужда от опора.

Пак намери стената и по нея стигна до отсрещния край

на хранилището. Изведнъж се блъсна в стъклото и силно

удари рамото си. Изруга, заобиколи стелажа и го хвана

приблизително на равнището на очите. После опря

единия си крак в стъклото зад себе си, а другия на долните

лавици и започна да се катери. Наоколо му падаха

книги и трополяха в мрака. Не им обръщаше внимание.

Инстинктът му за самосъхранение отдавна бе взел връх

над всичко останало. Усети, че абсолютната тъмнина

пречи на равновесието му, и затвори очи. Това му позволи

да се движи по-бързо. Колкото по-високо се изкачваше.

Толкова по-рядък му се струваше въздухът. Като

алпинист, стигнал до върха, професорът се хвана за последната

лавица. Изпъна крака зад себе си, опря ги в стъклената

стена и застана в почти хоризонтално положение.

„Сега или никога, Робърт."

С усилие, от което му се зави свят, натисна стелажа.

Не се случи нищо.

Задъхан, той промени позата и отново опита. Стелажът

съвсем леко помръдна. Американецът продължи да

натиска и стелажът се залюля няколко сантиметра напред,

после се върна обратно, Лангдън се възползва от

движението, дълбоко си пое дъх и за пореден път натисна.

Стелажът се залюля по-силно.

„Като люлка - каза си той. - Не спирай. Още малко."

Клатеше стелажа и с всяко натискане изпъваше крака.

Мускулите му пламтяха от болка, но той не й обръщаше

внимание. Махалото беше в движение. „Още три

натискания."

Всъщност трябваха още две.

Настъпи миг на безтегловна несигурност. После Лангдън

и стелажът полетяха напред с грохот на свличащи

се от лавиците книги.

По пътя към пода стелажът се блъсна в съседния.

Професорът успя да се задържи и прехвърли тежестта си

напред, за да събори и другия стелаж. След няколко секунди

на неподвижна паника вторият стелаж заскърца

под тежестта и започна да се накланя. Лангдън отново

падаше.


Стелажите се катурваха като някакво-гигантско домино.

Метал се блъскаше в метал, навсякъде хвърчаха

книги. Вкопчен в своя стелаж, Лангдън се зачуди колко

са общо. Колко ли можеха да тежат? Стъклото беше дебело...

Неговият стелаж вече бе почти в хоризонтално положение,

когато американецът чу онова, което чакаше.

Далече. В края на помещението. Силен удар на метал в

стъкло. Хранилището се разтърси и той разбра, че последният

стелаж е паднал върху стената. Последвалият

звук беше най-неприятният, който бе чувал някога.

Тишина.

Нямаше трясък на стъкло, само глухо вибриране -



стената беше поела тежестта на стелажите, които сега се

бяха опрели на нея. Лангдън смаяно лежеше върху купчините

книги. Някъде в далечината се разнесе изскърц-

ване. Ако имаше достатъчно кислород, щеше да затаи

дъх.

Една секунда. Втора...



Докато се олюляваше на ръба на съзнанието, той долови

далечно пращене... паяжина от пукнатини, обхващаща

стъкло. После внезапно стъклото избухна като топ.

Стелажът под Лангдън се сгромоляса на пода.

В мрака се посипаха парченца стъкло и в хранилището

с могъщо свистене нахлу въздух.

След тридесет секунди електронно. изпищяване на

радиостанция наруши тишината във ватиканските ка-

такомби. Гласът, който се разнесе от нея, звучеше задъхано.

- Обажда ее Робърт Лангдън! Чува ли ме някой?

Застаналата пред трупа на папата Витория вдигна поглед.

„Робърт!" Изведнъж страшно й се прииска американецът

да е до нея.

Гвардейците се спогледаха озадачено. Един от тях свали

радиостанцията от колана си.

- Господин Лангдън? Вие сте на трети канал. Командирът

чака да му се обадите на първи.

- Знам, че е на първи канал, по дяволите! Не искам

да говоря с него. Трябва ми шамбеланът. Бързо! Някой

да го потърси!

Лангдън стоеше сред парчетата стъкло в мрака на

Тайния архив и се опитваше да си поеме дъх. Усещаше,

че по лявата му ръка се стича кръв. Гласът на шамбела-

на го стресна.

- Карло Вентреска слуша. Какво става?

С все още бясно туптящо сърце, професорът натисна

бутона.

- Мисля, че някой току-що се опита да ме убие!



Отговори му мълчание.

Лангдън се насили да се успокои.

- Освен това знам къде ще е следващото убийство.

Гласът, който му отговори, не беше на шамбелана. А

на командир Оливети.

- Нито дума повече, господин Лангдън.

Окървавеният часовник на Лангдън показваше

21:41. Професорът тичешком

прекосяваше двора „Белведере" към фонтана

пред сградата на швейцарската гвардия. От дланта

му вече не течеше кръв, но много го болеше. Когато стигна,

около него се струпаха всички - Оливети, Роше, шамбеланът,

Витория и неколцина гвардейци.

- Робърт, ти си ранен! - възкликна Витория,

Преди Лангдън да успее да отговори, пред него се изправи

командирът.

- Радвам се, че сте добре, господин Лангдън. Съжалявам

за случилото се.

- Отлично знаехте...

- Аз съм виновен - разкаяно каза приближилият се

Роше. ~ Нямах представа, че сте в архива. Захранването

на части от нашите бели зони е свързано с тази сграда,,

Разширявахме обсега на претърсването. Аз изключих

електричеството. Ако знаех...

- Папата е бил отровен, Робърт - каза Витория, хвана

ръката му и разгледа раната. - Илюминатите са го

убили.

Лангдън чуваше думите, ала почти не разбираше смисъла



им. Беше му хубаво. Усещаше единствено топлите

ръце на Витория.

Шамбеланът извади от расото си копринена кърпичка

и му я подаде, за да избърше кръвта. Мълчеше. В зелените

му очи сякаш пламтеше нов огън.

- Каза, че си открил къде ще убият третия кардинал

- рече Витория.

- Да, в...

- Не - прекъсна го Оливети. - Когато ви помолих да

не казвате нито дума повече по радиостанцията, господин



Достарыңызбен бөлісу:
1   ...   21   22   23   24   25   26   27   28   ...   40




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет