На Блайт, Дължа благодарност на Емили Бестлър, Джейсън Ка

виждат къде стъйват.

Докато странната гонитба продължаваше, мислите й

препускаха. Какво можеше да направи долу шамбеланът?

Даже да откриеше антиматерията? Нямаше време!

Интуицията й подсказваше, че Карло Вентреска е прав.

Поставянето на антиматерията дълбоко под земята 'изглеждаше

почти благородно и милостиво решение. Така

анихилацията щеше да е частично овладяна. Нямаше да

има топлинен взрив, летящи шрапнели нямаще да наранят

зяпачите, просто земята щеше да се разтвори и грамадната

базилика щеше да потъне в кратера.

Дали това бе проява на благородството на Кьолер? Да

' пощади живота на хората? Витория все още не можеше

да проумее ролята на директора. Разбираше омразата му

към религията.,, но този ужасен заговор не й се струва-

ine в негов стил. Дали ненавистта му наистина беше била

толкова силна? Да унищожи Ватикана? Да наеме убиец?

Да убие баща й, папата и четирима кардинали? Изглеждаше

невъобразимо. И как бе успял да извърши всичко

това зад стените на Ватикана? „Роше е бил вътрешният

човек на Кьолер - каза си Витория. - Бил е илюминат."

Капитан Роше несъмнено беше имал ключове отвсякъде

- от покоите на папата, II Passetto, Некропола. Можеше

да е поставил антиматерията в гроба на свети Петър -

строго забранено за посещения място - и после да е наредил

на гвардейците си да не губят време с претърсване

на забранените зони. Роше бе знаел, че никой няма да

намери контейнера.

„Но не е взел предвид посланието на шамбелана."

Посланието. Това бе скок на вярата, който Витория

все още трудно приемаше. Наистина ли Бог беше разговарял

с шамбелана? Инстинктът й подсказваше, че не е-

така, и все пак нейната област от физиката се занимава-

ше с взаимосвързаността. Ежедневно бе присъствала на

чудотворни контакти - две яйца от морска костенурка,

разделени и поставени в лаборатории на хиляди кило-

метри една от друга, се излюпваха в един и същи мо-

мент... акри медузи, пулсиращи в съвършен ритъм, сякаш

подвластни на един общ разум. „Навсякъде има невидими

свързващи нишки" - помисли .си тя.

Ала между Бог и човек?

Искаше й се баща й да е тук, за да й даде вяра. Веднъж

й беше обяснил божественото общуване от научна

гледна точка и я бе накарал да повярва. Все още си спомняше

деня, когато го видя да се моли и го попита:

- Татко, защо си правиш труда да се молиш? Бог не

може да ти отговори.

Леонардо Ветра с бащинска усмивка се откъсна от

медитацията си.

- Дъщеря ми скептичката. Значи не вярваш, че Бог

разговаря с човек? Ще ти го обясня на твоя език. - Той

свали модела на човешки мозък от лавицата и го постави

пред нея. - Както сигурно знаеш, Витория, хората обикновено

използват съвсем малка част от мозъчния си капацитет.

Ако обаче попаднат в емоционално натоварени

ситуации - например физически травми, силна радост

или страх, дълбока медитация - ненадейно невроните

им започват да действат като побъркани и рязко увеличават

яснотата на ума.

- И какво от това? - попита тя. - Това, че можеш да

разсъждаваш ясно, не значи, че разговаряш с Бог.

- Аха! - възкликна Леонардо Ветра. - И все пак блестящите

решения на привидно нерешими проблеми често

се откриват тъкмо в такива моменти на яснота. Някои го

наричат „висше съзнание". Биолозите - „променливи състояния".

Психолозите - „суперразум". - Той замълча за

миг. - А християните го смятат за отговор на молит-

вите си. - Баща й широко се усмихна и прибави: -

Понякога божественото откровение просто означава да

настроиш мозъка си, за да чуеш онова, което сърцето

ти вече знае.

И сега, докато потъваше в мрака, на Витория й се

струваше, че баща й е бил прав. Толкова ли бе трудно да

се повярва, че поради травмата си, шамбеланът е изпаднал

в състояние, в което просто е „разбрал" къде се намира

антиматерията?

„Всеки от нас е Бог - беше казал Буда. — Всеки от нас

знае всичко. Само трябва да отворим ума си, за да чуем

собствената си мъдрост."

И докато се спускаше все по-дълбоко в земята, Витория

усети, че умът й се отваря... и чу собствената си

мъдрост. Без никакво усилие разбра намеренията на

шамбелана. И това откритие й донесе страх, какъвто не

бе изпитвала през целия си живот.

- Отче, не! - извика в тунела тя. - Вие не разбирате!

- Представи си множеството около Ватикана и кръвта й

се смрази. - Ако занесете антиматерията горе... всички

ще умрат!

Лангдън прескачаше по три стъпала наведнъж. Тунелът

беше тесен, но той не изпитваше клаустрофобия.

Някогашният му омаломощаващ страх бе засенчен от

много по-дълбок ужас.

- Отче! - Професорът усещаше, че скъсява разстоянието

до сиянието на фенера. - Трябва да оставите анти-

материята където е сега! Няма друг избор!

Дори докато изричаше тези думи, Лангдън не им вярваше.

Не само че беше приел божественото откровение

на свещеника за местонахождението на антиматерията,

но и настояваше за унищожаването на базиликата „Св.

Петър" - едно от най-великите архитектурни постижения

на света... както и на всички произведения на изкуството

в храма.

„Но хората навън... това е единственият начин."

Каква жестока ирония - че единственият начин да

спасят хората, бе да унищожат храма. Лангдън си помисли,

че тази символика е забавлявала илюминатите.

От дъното на тунела се издигаше студен и спарен въздух.

Някъде долу се намираше свещеният некропол...

гробът на свети Петър и безброй други ранни християни.

Побиха го тръпки. Надяваше се, че не извършва самоубийство.

Внезапно лампата на шамбелана като "че ли спря. Лангдън

бързо се приближи.

Краят на стълбището ненадейно изплува от сенките.

Пътя им преграждаше порта от ковано желязо с три релефни

черепа. Карло Вентреска тъкмо я отваряше. Професорът

се хвърли напред, блъсна вратата и отново я

затвори. Другите също дойдоха при тях, всички призрачно

бели на светлината на прожектора на видеокамерата...

особено Глик, който с всяка следваща крачка изглеждаше

все по-прежълтял.

Шартран хвана Лангдън за ръката.

- Пуснете шамбелана да мине!

- Не! - задъхана каза Витория. - Трябва веднага да

се евакуираме! Не можете да изнесете антиматерията оттук!

Ако я качите горе, всички навън ще умрат!

Гласът на шамбелана звучеше странно спокойно.

- Всички вие... трябва да ми се доверите. Имаме малко

време.

- Вие не разбирате - отвърна Витория. - Горе експлозията

Свещеникът я погледна. Зелените му очи бяха напълно

разумни.

- Кой говори за експлозия горе?

Тя го зяпна.

- Тук долу ли ще оставите контейнера?

Неговата увереност действаше хипнотично.

- Тази нощ повече никой няма да умре.

- Но, отче...

- Моля ви... малко вяра. - Гласът му накара всички

да замълчат. - Не моля никого да идва с мен. Всички сте

свободни да си тръгнете. Моля ви само да не пречите на

Неговата воля. Оставете ме да изпълня онова, за което

съм призван. - Шамбеланът напрегнато впери очи в тях.

- Трябва да спася Църквата. И мога да го сторя. Кълна

се в живота си;

Последвалата тишина имаше силата на гръм.

23:51.

мъртвите".

, Нищо, което Робърт Лангдън беше чел за това място,

не го бе подготвило за очакващата го гледка. Грамадната

подземна кухина беше пълна с'древни мавзолеи като

къщички на дъното на пещера. Миришеше на смърт.

Между ронещите се паметници, повечето от които бяха

тухлени с мраморна облицовка, се виеше неправилна

мрежа от пътеки. Подобно на колони от пръст, нагоре се

издигаха безброй стълбове неразкопана земя, които поддържаха

свода, ниско увиснал над мрачното селце.

„Град на мъртвите - помисли си Лангдън. Изпитваше

странна смесица от научна почуда и първичен страх.

Групата навлизаше все по-дълбоко в лъкатушещите проходи.

- Дали не направих грешен избор?",

Шартран пръв се поддаде на магията на шамбелана,

отвори вратата и потвърди вярата си в свещеника. По

предложение на Карло Вентреска Глик и Макри благо-

родно се съгласиха да осигурят светлина, макар че като

се имаха предвид наградите, очакващи ги, ако излезеха

горе живи, мотивите им определено бяха подозрителни.

Витория изглеждаше най-неохотна и Лангдън бе видял в

очите й умора, която обезпокояващо много приличаше

на женска интуиция.

„Вече е късно - каза си той, докато двамата бързаха

след другите. - Вътре сме."

Младата жена мълчеше, ала Робърт знаеше, че си

мислят едно и също. „Девет минути не са достатъчни, за

да избягаме от Ватикана, ако шамбеланът греши."

Докато тичаха сред мавзолеите, Лангдън усети, че

краката му се уморяват и с изненада установи, че се изкачват

по постоянен наклон. След миг обяснението го

накара да се разтрепери. Топографията под стъпалата му

бе същата като по времето на Иисус.. Тичаше по някогашния

Ватикански хълм! Беше чувал учени да твърдят,

че гробът на свети Петър се намирал близо до върха на

хълма, и винаги се бе чудил откъде знаят. Сега разбираше.

„Проклетият хълм все още съществува!"

Имаше чувството, че тича по страниците на историята.

Някъде пред него бе гробът на свети Петър - най-

християнската реликва. Трудно можеше да си представи,

че първоначалният гроб е бил обозначен само със

скромен храм. Не и днес. С разпространението на славата

на Петър върху стария храм бяха строили нови и сега

почитта се извисяваше на сто тридесет и четири метра до

Микеланджеловия купол, чийто връх се издигаше точно

над древния гроб.

Продължаваха да се изкачват по лъкатушните проходи.

Лангдън си погледна часовника. „Осем минути." Започваше

да се чуди дали двамата с Витория няма завинаги

да останат при мъртъвците.

- Внимавайте! - извика Глик. - Змийски дупки! ,

Робърт ги видя навреме. Поредица малки дуцки осей-

ваха пътеката пред тях. Той просто ги прескочи.

Витория последва примера му. Докато тичаха, тя тревожно

го попита:

- Наистина ли са змийски дупки?

- Не точно - отвърна той. - Повярвай ми, по-добре да

не знаеш. - Дупките, току-що бе осъзнал професорът,

представляваха „тръби за възлияния". Ранните християни

бяха вярвали във възкресението на плътта и през тези

дупки буквално бяха „хранили мъртвите", изливайки

мляко и мед в криптлте под пода.

Шамбеланът едва се държеше на краката си.

Той тичаше напред и намираше сили единствено в

дълга си към Бог и хората. „Почти стигнах. - Изпитваше

невероятна болка. - Умът може да донесе много повече

мъки от тялото." Въпреки това бе изтощен. Знаеше,

че има съвсем малко време.

- Ще спася твоята Църква, Отче, кълна се.

Въпреки прожектора на видеокамерата, за чиято

светлина беше признателен, шамбеланът държеше газената

си лампа високо във въздуха. „Аз съм фар в

мрака. Аз съм светлината." Газта във фенера плискаше

и той за миг се уплаши, че може да се разлее и да

го изгори. За тази нощ Кьолер достатъчно бе изгорил

плътта му.

Когато наближи върха на хълма, целият плуваше в

пот и едва дишаше. Но когато прехвърли хребета, се почувства

като прероден. Стигна до равното място, където

беше стоял много пъти. Тук пътят свършваше. Нататък

се издигаше стена от пръст. Имаше малка табела с надпис:

„Mausoleum S".

„La toraba di San Pietro".*

Ha равнището на кръста в стената зееше отвор. Нямаше

позлатена плочка. Нямаше фанфари. Просто дупка в

стената, в която имаше скромен саркофаг. Шамбеланът

впери очи в дупката и изтощено се усмихна. Чу, че другите

идват след него, остави газената лампа на земята и

коленичи за молитва.

„Благодаря ти. Господи. Почти се свърши."

Заобиколен от смаяните кардинали, Мортати се взираше

във видеостената и наблюдаваше драмата, която се

* Гробът на свети Петър (ит.). — В. iip.

разиграваше в подземния некропол. Вече не знаеше какво

да вярва. Целият свят ли беше станал свидетел на

онова, което бе видял той? Наистина ли Бог беше говорил

с шамбелана? Наистина ли антиматерията щеше да

се появи в гроба на...

- Гледайте! - ахна множеството.

- Там! - Всички внезапно посочиха към екрана. -

Чудо!

но се виждаше достатъчно ясно. Образът беше

незабравим.

Сниман изотзад, шамбеланът се молеше на колене.

Пред него зееше грубо изсечена дупка в стената. Сред

купчината камъни вътре имаше керамичен ковчег. Въпреки

че само веднъж през живота си го бе виждал, Мортати

знаеше какво има вътре.

San Pietro.

He беше толкова наивен и разбираше, че виковете на

радост и удивление, които се разнесоха от тълпата, не

изразяват ъъзторг от една от най-светите християнски

реликви. Гробът на свети Петър не бе причината хората

да падат на колене в спонтанна молитва и признателност.

А предметът върху гроба му.

Контейнерът с антиматерията. Той беше там... където

бе останал цял ден... скрит в мрака на Некропола. Модерен.

Безмилостен. Смъртоносен. Откровението на шамбелана

се оказваше вярно.

Мортати. удивено зяпна прозрачния цилиндър. Капчицата

течност продължаваше да е в центъра му. Пеще-

ричката наоколо премигваше в червено, докато броячът

отчиташе последните'пет минути живот.

Само на сантиметри от контейнера беше безжичната

охранителна камера.

Кардиналът се прекръсти, убеден, че това е един от

най-страшните образи, които е виждал. След миг обаче

разбра, че най-лошото предстои.

Шамбеланът рязко се изправи, вдигна антиматерията

и се обърна към другите. Лицето му изразяваше пълна

съсредоточеност. Свещеникът заобиколи групата и се

затича надолу по склона по същия път, по който беше

дошъл.

Камерата улови вцепенената от ужас Витория Ветра.

- Имайте вяра! - възкликна той, докато се отдалечаваше.

Витория се обърна към Лангдън.

- Какво ще правим?

Робърт Лангдън се опита да спре шамбелана, но Шар-

тран не му позволи, очевидно убеден в правотата на свещеника.

Картината, която предаваше камерата на Би Би Си,

бясно заподскача. Заредиха се мимолетни кадри на смут

и ужас, докато изпадналият в хаос кортеж се втурна обратно

към изхода на Некропола.

Мортати уплашено въздъхна.

- Тук горе ли ще го донесе?

По телевизорите из целия свят шамбеланът тичаше

към изходи на Некропола, протегнал антиматерията пред

себе си.

- Тази нощ няма да има повече смърт.

Ала шамбеланът грешеше.

Карло Вентреска изскочи от вратата

на базиликата „Св. Петър" точно в

23:56. Олюля се пред ослепителния

блясък на прожекторите; носеше антиматерията пред себе

си като някакво божествено жертвоприношение. Можеше

да види самия себе си, полугол и ранен, да се извисява

като исполин на видеостените около площада. Никога

не беше чувал нещо подобно на рева, който се издигаше

от тълпите - плач, крясъци, химни, молитви... смесица

от благоговение и ужас.

- Избави ни от лукавия - промълви той.

Чувстваше се напълно изтощен. Спускането в Некропола

едва не беше свършило трагично. Робърт Лангдън

и Витория Ветра бяха искали да го хванат, да хвърлят

контейнера обратно в неговото подземно скривалище, да

избягат назън, за да се скрият. „Слепи глупци!"

В която и да е друга нощ, с ужасна яснота разбираше

шамбеланът, никога нямаше да спечели това надп-

реварване. Господ обаче пак беше бдял над него. Миг

преди Робърт Лангдън да го настигне, верният Шарт-

ран го бе задържал. Естествено репортерите бяха вцепенени

и мъкнеха прекалено много техника, за да се

намесят.

Шамбеланът чу, че другите идват след него... видя ги

на екраните да се приближават. Събра сетните си сили и

вдигна антиматерията високо над главата си. После изправи

голите си рамене в проява на предизвикателство

към илюминатското клеймо на гърдите си и се спусна по

стълбището.

Оставаше му да'свърши още нещо.

„Бог с теб - помисли си свещеникът. - Бог с теб."

Четири минути...

Когато излезе от базиликата, Лангдън едва гледаше.

Морето от телевизионни прожектори отново опари ретината

му. Можеше да различи само неясния силует на

шамбелана точно пред себе си. Сияещ в ореола си от ме-

дийни светлини, за миг Карло Вентреска му заприлича

на някакво модерно божество. Расото му висеше на кръста

като саван. Тялото му бе покрито с белези и рани,

нанесени му от ръцете на неговите врагове, ала той

беше изтърпял всичко. И продължаваше да тича, високо

изправен, призоваващ света да има вяра - приближаваше

се към масите, понесъл своето оръжие за

унищожение.

Лангдън се втурна след него. „Какво прави той? Ще

убие всички!"

— Направеното от сатаната няма място в Божия дом!

- извика шамбеланът и се затича към ужасената тълпа.

- Отче! - изкрещя Лангдън. - Няма къде да идете! '

- Погледнете към небето! Ние забравяме да гледаме

към небето!

В този момент Робърт видя накъде се е запътил шамбеланът

и величествената истина го обгърна. Макар че

прожекторите го заслепяваха, той знаеше, че спасението

им е точно над тях.

Обсипаното със звезди италианско небе.

Хеликоптерът, който бе повикал шамбеланът, за да

го откара в болницата, бе пред тях, пилотът седеше в

кабината и перките се въртяха. Когато Карло Вентреска

се насочи натам, Лангдън изведнъж се обнадежди.

В главата му забушуваха шеметни мисли...

Първо си представи безкрайните простори на Средиземно

море. Далече ли беше? На десет километра? На

петнадесет? Знаеше, че плажът при Фиумичино е само

на седем минути с влак. Но с хеликоптер, с триста и

двадесет километра в час, без спирки... Ако успееха да

откарат контейнера достатъчно навътре в морето и да го

хвърлят... Имаше и други възможности. Чувстваше се

почти в безтегловност, докато тичаше. La Cava Romana!

Мраморните кариери на север от града бяха на по-малко

от пет километра. Колко бяха големи? Пет квадратни

километра? Сигурно пустееха в този час. Ако хвърлеха

контейнера там...

- Всички назад! - извика шамбеланът. Гърдите го боляха

От тичането. - Отдръпнете се! Бързо!

Швейцарските гвардейци, които стояха при хеликоптера,

зяпнаха при вида на приближаващия се шамбелан.

- Назад! - извика свещеникът.

Гвардейците отстъпиха.

Пред удивените очи на целия свят Карло Вентреска

заобиколи хеликоптера откъм лявата врата и я отвори.

- Слизай, синко! Бързо!

Гвардеецът скочи на земята.

Шамбеланът погледна високата седалка в кабината и

разбра, че в това си изтощено състояние ще има нужда

от двете си ръце, за да се качи. Той се обърна към треперещия

до него пилот и му подаде контейнера.

- Подръж го и ми го дай, когато седна вътре.

Докато се качваше, свещеникът чу, че Робърт Ланг-

дън развълнувано вика и тича към хеликоптера. „Вече

разбираш - помисли си Карло Вентреска. - Вече имаш

вяра!"

познати лоста и се обърна към прозореца за контейнера.

Ала гвардеецът, на когото го бе дал, стоеше с празни

ръце.

Сърцето на шамбелана се сви.

- Кой?!

Гвардеецът посочи с ръка.

Робърт Лангдън се изненада от тежестта на контейнера.

Той изтича от другата страна на вертолета и скочи

на задната седалка, където само преди часове бяха

седели двамата с Витория. Остави вратата отворена и

си закопча предпазния колан. После извика на шамбелана:

- Излитайте, отче!

Карло Вентреска се обърна към него с пребледняло

лице.

- Какво правите?!

отвърна Лангдън. - Няма време! Излитайте!

Шамбеланът за миг се вцепени. Телевизионните прожектори

блестяха в кабината и подчертаваха бръчките

по лицето му.

- Мога да го направя и сам - промълви той. - Трябваше

да го направя сам.

Робърт не го слушаше. „Излитай! - чуваше се да крещи

професорът. - Бързо! Тук съм, за да ти помогна!" Той

погледна контейнера и дъхът му секна, когато видя цифрите.

- Три минути, отче! Три!

Това сякаш върна свещеника към действителността и

той без колебание се обърна към пулта. Хеликоптерът с

мощен рев се издигна във въздуха.

През облака прах Лангдън видя, че Витория тича към

машината. Погледите им се срещнаха, после тя изостана

като потъващ камък.

Воят на двигателите и вятърът от

отворената врата оглушаваха Лангдън.

Площад „Св. Петър" се отдалечаваше

под тях и накрая се превърна в аморфна сияеща

елипса сред морето на градските светлини.

Контейнерът с антиматерията тежеше в ръцете му.

Той здраво го стискаше с хлъзгавит!е си от кръв и пот

длани. Капчицата в капаца спокойно висеше в центъра и

пулсираше в червено на светлината на брояча.

- Две минути! - извика Робърт. Чудеше се къде шамбеланът

възнамерява да хвърлят кутията.

Светлините на града се разстилаха във всички посоки.

В далечината на запад Лангдън виждаше мъждукащото

очертание на средиземноморския бряг - назъбена

граница, отвъд която се простираше безкрайна чернота.

Морето му се стори по-далеч, отколкото предполагаше.

Нещо повече, светлините по крайбрежието му припомниха,

че дори в открито море експлозията може да има

опустошителни последици. Изобщо не си бе помислил за

въздействието на десеткилотонната вълна върху брега.

Когато се обърна и погледна право напред, отново се

обнадежди. Пред тях се виждаха сенките на римските

хълмове. Те бяха осеяни със светлини - вили на големите

богаташи, - ала на около километър на север цареше

мрак. Там нямаше никакви светлини. Абсолютно нищо.

„Кариерите! - помисли си Лангдън. - La Cava Romana!"

Йапрегнато вперил очи в голата земя, той усети, че

площта е достатъчно голяма. И бе наблизо. Много по-

близо от морето. Обзе го възбуда. Очевидно шамбеланът

се насочваше точно натам! кариерите! Странно обаче, не

забелязваше да се приближават. Озадачен, Лангдън погледна

през вратата, за да се ориентира. Изпълни го паника.

На хиляди метри под тях сияеха прожекторите на