На Блайт, Дължа благодарност на Емили Бестлър, Джейсън Ка

Ще ми трябва време, за да ти обясня...

Но шамбеланът знаеше, че никога няма да разбере.

Лъжец! Аз вярвах в теб1 БОГ вярваше в теб!

С едно-единствено изречение папата срути целия свят

на Карло Вентреска. Всичко, в което беше вярвал за своя

наставник, се сгромолясваше пред очите му. Истината се

заби в сърцето му с такава сила, че той изскочи от папския

кабинет и повърна в коридора.

- Чакай! - извика след него папата и се втурна по

петите му. - Моля те, позволи ми да ти обясня.

Но шамбеланът избяга. Как можеше Негово светейшество

да очаква, че ще търпи повече? 0, каква жалка

поквара! Ами ако научеше някой друг? Какъв позор за

Църквата! Нищо ли не означаваха светите обети за папата?

Безумието скоро го връхлетя и запищя в ушите му -

а после той дойде на себе си пред гроба на свети Петър. И

тогава му се яви Бог.

ТВОЯТ БОГ ОТМЪСТИТЕЛЕН!

Двамата заедно съставиха плана. Заедно щяха да спасят

Църквата. Заедно щяха да възвърнат вярата на този

безбожен свят. Злото бе навсякъде. И все пак светът беше

станал недосегаем! Двамата щяха да разкрият мрака пред

света... и Бог щеше да победи! Ужас и Надежда. Тогава

светът щеше да повярва.

Първото Божие изпитание не бе толкова ужасно, кол-

кото предполагаше шамбеланът. Да се промъкне в спалнята

на папата... да напълни спринцовката му... да за-

пуши устата на измамника, докато тялото му се мяташе

в предсмъртни мъки. На лунната светлина шамбеланът

беше видял в обезумелите му очи, че папата иска да му

каже нещо.

Ала бе късно.

Папата беше казал достатъчно.

- Папата имаше дете.

Шамбеланът произнесе думите решително.

Три думи с поразително съдържание.

Всички присъстващи в Сикстинската капела сякаш

едновременно се ояюляха. Обвинителните погледи

на кардиналите се. преобразиха в ужасени изражения,

като че ли всички в черквата се молеха свещеникът да

греши.

Лангдън също се смая. Ръката йа Витория потръпна в

неговата. Мислите на Робърт, вече вцепенени от множеството

въпроси без отговори, се мъчеха да открият притегателен,

център.

Думите на шамбелана сякаш увиснаха във въздуха

убеждение. Робърт искаше да се освободи, да си

каже, че се е изгубил в някакъв страшен кошмар, да се

събуди в логичен свят.

- Това е лъжа! - извика един от кардиналите.

- Не вярвам! - възрази друг. - Негово светейшество

беше най-благочестивият човек на света!

После се обади Мортати. Измъченият му глас едва се

чуваше.

- Приятели, шамбеланът казва истината. - Всички

ли Мортати бе извикал нещо мръсно. - Папата наистина

имаше дете.

Кардиналите пребледняха от ужас.

Шамбеланът се смая.

- Вие сте знаели? Откъде?

Мортати въздъхна.

- Когато Негово светейшество беше избран... аз бях

адвокатът на дявола.

Разнесе се всеобщо ахване.

Лангдън разбра. Това означаваше, че думите на Карло

Вентреска най-вероятно са истина. Прочутият „адвокат

на дявола" се занимаваше със скандалните сведения

във Ватикана. Скелетите в килера на папата бяха опасни

и преди изборите се провеждаше тайно разследване.

„Адвокатът на дявола" бе кардинал, който трябваше

да потърси основания кандидатите да не бъдат избрани.

Той предварително се назначаваше от папата в

подготовка за собствената му смърт. Адвокатът на

дявола никога не биваше да разкрива своята самоличност.

Никога.

- Аз бях адвокатът на дявола - повтори Мортати. -

Кардиналите зяпнаха. Очевидно тази нощ всички правила

излитаха през прозореца.

Сърцето на шамбелана се изпълни с ярост.

- И не сте... казали на никого?!

- Отидох при Негово светейшество - отвърна Мортати.

- И той ми се изповяда. Разказа ми цялата история и

само ме помоли да оставя сърцето си да насочи решението

ми дали да разкрия тайната му.

- И сърцето ви подсказа да скриете информацията,

така ли? .

- Той беше абсолютен фаворит. Хората го обичаха

Скандалът дълбоко щеше да навреди на Църквата.

- Но той е имал дете! Нарушил е светия обет за безб-

рачие! - Шамбеланът вече крещеше. Чуваше майчиния

си глас. „Обещанието пред Господ е най-важното обещание.

Никога не нарушавай обещание, дадено пред Господ."

- Папата е нарушил обета си!

Мортати изглеждаше смазан от мъка.

- Карло, неговата любима... е била непорочна. Той не

е нарушил обета си. Не ти ли го обясни?

- Какво да ми обясни? - Шамбеланът си спомни как

бе избягал от кабинета, докато папата го беше викал.

„Нека ти обясня!"

Бавно и тъжно Мортати започна да разказва историята.

Преди много години, като млад свещеник, папата се

влюбил в млада монахиня. И двамата били положили

обет за безбрачие и нито за миг дори не помислили да го

нарушат. Ала се обичали все по-силно и макар че успели

да устоят на съблазните на плътта, копнеели за нещо,

което изобщо не очаквали - да застват в най-голямото

Божие чудо на сътворението. Дете, Тяхно дете. Особено

при нея копнежът станал непреодолим. Ала Бог стоял

на първо място. След година, когато желанието станало

почти непоносимо, тя дошла при него силно развълнувана.

Току-що прочела статия за ново чудо на науката —

процес, при който двама души, без да имат сексуални

връзки, могат да имат дете. Усещала, че това е знак Божи.

Свещеникът видял щастието в очите й и се съгласил.

След година тя родила дете с помощта на чудото на изкуственото

осеменяване...

- Това не може... да е вярно - изпаднал в паника,

запелтечи шамбеланът. Надяваше се, че морфинът въздейства

върху сетивата му. Със сигурност му се причува-

ше.

В очите на Мортати блестяха сълзи.

науката. Той смяташе, че е неин длъжник. Науката

му беше позволила да преживее радостта на бащинството,

без да наруши обета за безбрачие. Негово светейшество

ми каза, че съжалява само за едно - че положението

му в Църквата не му позволило да е с жената, която

обичал и която отгледала неговото дете.

Карло Вентреска усещаше, че лудостта отново се завръща.

Искаше му се да раздере плътта си. „Откъде можех

да зная?"

- Папата не е съгрешил, Карло. Той беше непорочен.

- Но... - Шамбеланът прерови измъчения си ум за

някакъв аргумент. - Помислете за опасността... от делата

му. - Гласът му беше слаб. - Ами ако се бе появила

оная негова курва? Или, Боже опази, детето му? Представете

си позора, който щеше да изтърпи Църквата.

Гласът на Мортати трепереше.

- Детето вече се е появило.

Всички се вцепениха.

- Карло... - промълви Мортати. - Детето на Негово

светейшество... си ти.

В този момент шамбеланът усети, че огънят на вярата

в сърцето му угасва. Той стоеше разтреперан на олтара

под Страшния съд на Микеланджело. Знаеше, че току-

що е зърнал самия ад. Свещеникът отвори уста да проговори,

ала устните му само беззвучно помръдваха.

- Нима не разбираш? - задавено попита старият кардинал.

- Затова Негово светейшество е дошъл при теб в

болницата в Палермо. Затова те е взел и те е отгледал.

Монахинята, в която се влюбил, се казвала Мария... твоята

майка. Тя напуснала манастира, за да те отгледа, но

не нарушила строгия си обет пред Господ. Когато чул, че

е загинала при експлозия и че ти, неговият син, чудодейно

си оцелял... папата се заклел пред Бог, че никога

няма да те остави сам. И двамата ти родители са били

непорочни, Карло. Изпълнили са обетите си пред Господ.

И все пак намерили начин да те създадат. Ти си

тяхното чудотворно дете.

Шамбеланът запуши "уши, за да не слуша повече. А

после неговият свят внезапно се изплъзна изпод краката

му. Той се свлече на колене и нададе мъчителен вой.

Секунди. Минути. Часове.

Времето сякаш изгуби всякакво значение между четирите

стени на капалата. Витория усещаше, че бавно се

освобождава от вцепенението, което беше обзело всички.

Тя пусна ръката на Лангдън и мина между групата кардинали.

Вратата на черквата й се струваше на километри

и все едно се движеше под вода.

Докато си проправяше път между черните одежди,

движението й откъсна и други от транса им. Едни кардинали

започнаха да се молят. Други заплакаха. Трети я

проследиха с поглед. Почти бе стигнала края на тълпата,

когато някой я хвана за ръката. Жестът беше деликатен,

но решителен. Тя се обърна и видя съсухрен кардинал.

Очите й се замъглиха от страх.

- Не - прошепна мъжът. - Не бива.

Витория го зяпна смаяно.

До нея се приближи друг кардинал.

- Трябва да.мислим преди да действаме.

И трети.

Заобиколиха я отвсякъде. Тя ги гледаше удивено.

- Но тези събития днес, тази нощ... светът трябва да

научи истината.

- Сърцето ми е съгласно, но това е път, от който няма

връщане - отвърна съсухреният кардинал, като все още

я държеше за ръката. - Трябва да мислим за разбитите

надежди.' За цинизма. Ще могат ли хората изобщо да си

вярват?

Изведнъж пътя й преградиха още кардинали. Пред

- Чуйте хората на площада - каза някой. - Какво ще

направи това със сърцата им? Трябва да проявим благоразумие.

- Имаме време, за да помислим и да се помолим -

рече трети. - Трябва да действаме предвидливо. Отраженията...

- Той уби баща ми! - заяви Витория. - Убил е и своя

баща!

- Сигурен съм, че ще плати за греховете си - тъжно

И Витория беше сигурна, защото възнамеряваше да

се погрижи за това. Опита се-отново да продължи към

вратата, но кардиналите се скупчиха още по-плътно. На

лицата им се изписваше страх.

- Какво ще правите? - възкликна тя. - Ще ме убиете

ли?

Старците пребледняха и Витория мигновено съжали

Тази нощ се бяха нагледали на насилие. Не искаха да я

заплашват. Просто бяха в капан. Бяха уплашени. Опитваха

се да се окопитят.

~ Искам... да постъпим както трябва - каза съсухреният

кардинал.

- Тогава я пуснете - изкънтя зад тях. дълбок глас.

Думите бяха спокойни, ала категорични. Робърт Лангдън

се приближи до нея и тя усети, че стиска ръката й. -

С госпожица Ветра си тръгваме. Незабавно.

Кардиналите нерешително, колебливо започнаха да се

отдръпват от пътя им.

- Чакайте! - Беше Мортати. Той се приближаваше

към тях по централната пътека-, оставил сломения шам-

белан сам на олтара. Изглеждаше още по-стар и изтощен.

Движенията му изразяваха срам. Той спря и постави

едната си ръка на рамото на Лангдън, а другата - на

Витория. Тя усети искреност в докосването му. Очите му

бяха просълзени.

- Разбира се, че сте свободни да си вървите - каза

Мортати. - Разбира се. - Той замълча, мъката му бе

почти осезаема. - Моля ви само за едно... - Старецът

дълго се взира в пода, после вдигна поглед към Витория

и Лангдън. - Нека аз да го сторя. Още сега ще изляза на

площада и ще намеря начин. Ще им обясня. Не знам

как... но ще намеря начин. Изповедта на Църквата трябва

да идва отвътре. Сами трябва да разкрием провалите

си. " .

- Карло, ти доведе Църквата до катастрофа. - Кардиналът

млъкна. На олтара нямаше никого.

По страничната пътека се разнесе шумолене и.вратата

се затвори.

Шамбеланът беше изчезвал.

Бялата роба на Карло Вентреска се

развяваше, докато се отдалечаваше по

коридора от Сикстинската.капела.

Швейцарските гвардейци се озадачиха, когато излезе сам

от капалата и им каза, че има нужда от усамотение. Ала

се подчиниха и го пуснаха да мине.

Докато завиваше зад ъгъла и се скриваше от погледа

им, шамбеланът изпитваше вихър от емоции, каквито

не бе предполагал, че е възможно да преживее човек.

Беше отровил човека, когото бе наричал „свети отец",

човека, който се беше обръщал към него със „синко".

Карло винаги бе вярвал, че думите „отец" и „син" са религиозна

традиция, ала сега знаеше дяволската истина

- те бяха били буквални.

Също като през онази съдбовна нощ преди две седмици

шамбеланът усещаше, че диво се носи към мрака.

Онази сутрин, когато ватиканският персонал затропа

на вратата на шамбелана и го събуди от неспокоен сън,

навън валеше. Папата, казаха те, нито отварял покоите

си, нито отговарял на телефона. Духовниците бяха уплашени.

Единствено шамбеланът можеше без предизвестие'

да влиза при светия отец.

Карло Вентреска влезе сам и също като предишната

вечер, завари папата сгърчен и мъртъв в леглото си.

Лицето на Негово светейшество изглеждаше като лика

на сатаната. Езикът му беше черен като смъртта. В леглото

на папата спеше самият дявол.

Шамбеланът не страдаше от угризения. Бог му бе проговорил.

Никой нямаше да забележи коварството... засега. Това

щеше да стане по-късно.

, Той съобщи ужасната новина - Негово светейшество

беше починал от удар. После започна да се приготвя за

конклава.

Гласът на майка му шепнеше в ухото му. „Никога не

нарушавай обещание, дадено пред Господ."

- Чувам те, майко - отвърна Карло. ~ Този свят е

безбожен. Хората трябва да бъдат върнати на праведния

път. Ужас и Надежда. Няма друг начин.

- Да - каза тя. - Ако Hfe ти... кой? КоЙ ще изведе

Църквата от мрака?

Определено не фаворитите. Те бяха стари... ходеща

смърт... либерали, които щяха да следват папата, да подкрепят

науката в негова памет, да търсят съвременни

последователи, като се отказват от древните традиции.

Отчаяно изостанали от времето старци, смехотворно претендиращи,

че са в крак с модерния свят. Щяха да се

провалят, естествено. Силата на Църквата се състоеше в

нейната традиция, а не в преходността й. Целият свят

беше преходен. Църквата не трябваше да се променя,

само трябваше да напомня значението си на света! Злото

е живо! Бог ще го победи!

Църквата се нуждаеше от водач. Старците не можеха

да вдъхновят никого! Иисус вдъхновяваше хората! Млад,

енергичен, силен... ЧУДОТВОРЕН.

- Изпийте си чая - каза шамбеланът на фаворитите

преди да ги остави в личната библиотека на папата. -

Водачът ви скоро ще дойде.

Те му благодариха, развълнувани, че ще имат възможност

да влязат в прочутия Passetto. Крайно необичайно!

Преди да излезе, шамбеланът отключи вратата на

тунела. Точно в уречения час тя се отвори и чуждестранен

наглед свещеник с факел покани възбудените фаворити.

Четиримата кардинали така и не излязоха оттам.

Те ще са Ужасът. Аз ще съм Надеждата.

Не... Аз съм ужасът.

Карло Вентреска залиташе в мрака на базиликата „Св.

Петър". В безумието и угризенията, в образите на баща

си, в мъката и откровението, дори в мъглата на морфина...

някак си бе открил кристална яснота. Усещане за

предопределеност. „Знам за какво съм създаден" - благоговейно

си помисли той.

Тази нощ още отначало нищо не ставаше точно според

плановете му. Бяха се появили неочаквани пречки, но

шамбеланът ги преодоляваше с дръзки ходове. И все пак

изобщо не беше подозирал, че всичко ще свърши така.

Сега обаче съзираше предопределеното величие на този

край.

Не можеше да свърши по друг начин.

се дали Бог го е забравил! 0, какви дела му бе предопределил

Той! Обзет от съмнения, шамбеланът бе паднал

на колене, напрягайки уши да чуе Божия глас, ала беше

чул единствено тишина. Бе се молил за знак. За напътствие.

Такава ли беше Божията воля? Църквата да бъде

унищожена от скандал и мерзост? Не! Бог му бе заповядал

да стори всичко това. Нали?

И тогава го беше видял. Докато седеше на олтара. Знак.

Божествена поличба - нещо обикновено, видяно в необикновена

светлина. Разпятието. Скромно, дървено.

Иисус на кръста. В този момент всичко му бе станало

ясно... шамбеланът не беше сам. Никога нямаше да е

сам.

Бог винаги беше искал големи саможертви от хората,

които най-много обичаше. Защо шамбеланът го бе проумял

толкова бавно? Може би защото прекалено много се

беше страхувал? Или от прекалена скромност? Нямаше

значение. Бог бе намерил начин. Сега разбираше защо се

е спасил Робърт Лангдън. За да разкрие истината. За да

се стигне до този край.

Това беше единственият път към спасението на Църквата!

Шамбеланът все едно летеше, докато се спускаше в

нишата с палиумите. Морфинът все повече го 'замайваше,

но той знаеше, че Господ го води.

В далечината чу смутената глъчка на кардиналите,

които се изсипваха от капел1ата и даваха нареждания на

швейцарската гвардия.

Нямаше да го открият навреме.

Усещаше, че нещо го привлича... все по-бързо... надолу

по стълбището в подземната крипта, където ярко светеха

деветдесет и деветте газени лампи. Бог го връщаше

на Светата земя. Карло Вентреска се приближи до решетката

на отвора, който водеше към Некропола. Там '

щеше да свърши тази нощ. В свещения подземен мрак.

Той вдигна един светилник и се приготви за спускането.

Ала докато прекосяваше нишата, внезапно спря. Нещо

не му се струваше наред. Как щеше да послужи на Бог

това? Самотен и безшумен край? Иисус бе страдал пред

очите на целия свят. Божията воля определено не можеше

да е такава! Шамбеланът се заслуша за Божия глас,

но чу само далечния шум на морфина.

Карло. - Беше майка му. - Бог има планове за теб.

Объркан, той продължи напред.

После изведнъж се появи Бог.

Шамбеланът отново се закова на мястото си. Светлината

на деветдесет и деветте лампи бе хвърлила сянката

му върху мраморната стена. Гигантска и страшна. Мъглява

фигура, обгърната в златисто сияние. Заобиколен

от мъждукащите пламъчета, свещеникът приличаше на

ангел, възнасящ се на небето. Той постоя за миг, вперил

очи в собствения си образ. После се обърна и погледна

към Стълбището.

Божието послание беше ясно.

В хаотичните коридори пред Сикстинската капела бяха

изтекли три минути и все още никой не можеше да намери

шамбелана. Като че ли го бе погълнала нощта, Мор-

тати тъкмо се канеше да обяви пълно претърсване на

Ватикана, когато откъм площад „Св, Петър" се разнесе

ликуващ рев. Спонтанните възгласи на тълпите бяха гръ-

мовни. Кардиналите сепнато се спогледаха.

Мортати затвори очи.

- Бог да ни е на помощ.

Колегията на кардиналите за втори път тази нощ се

изсипа на площада. Лангдън и Витория бяха повлечени

от тяхното, множество. Телевизионните прожектори и

камери бяха насочени към базиликата. И там, току-що

излязъл на свещения папски балкон, разположен точно

в центъра на високата фасада, с вдигнати към небесата

ръце стоеше Карло Вентреска. Дори от разстояние приличаше

на въплъщение на чистотата, Жива статуя. Облечена

в бяло. Окъпана в светлина.

Енергията на площада сякаш растеше като вълна и

изведнъж бариерите на швейцарската гвардия поддадоха.

Масите еуфорично се устремиха към базиликата.

Хората плачеха, пееха, проблясваха фотографски светкавици,

Стълпотворение. Когато народът наобиколи черквата,

хаосът стана неовладяем и накрая като че ли нищо

не бе в състояние да го спре.

Ала го спря.

Застанал високо над тълпите, шамбеланът направи

съвсем малък жест. Сключи ръце пред себе си. И сведе

глава за безмълвна молитва. Постепенно хората последваха

примера му.

Площадът замлъкна... като омагьосан.

Във водовъртежа на вече блуждаещия му ум молитвите

на шамбелана бяха хаос от надежди и скърби...

„прости ми, Отче... майко... милостива... ти си Църквата...

за да разбереш саможертвата на своя син.

Иисусе Христе... спаси ни от адските огньове... вземи

всички души в рая и особено онези, които най-много се

нуждаят от Твоята милост..."

Шамбеланът не отвори очи, за да види тълпите на

площада, телевизионните камери, целия свят, вперил

поглед в него. Усещаше го в душата си. Въпреки мъката

му единението на този момент беше опияняващо. Сякаш

във всички посоки по земното кълбо се бяха стрелнали

краищата на свързваща мрежа. Пред телевизорите, у

дома, в автомобили, светът се молеше като един. Подобно

на синапен на исполинско сърце, всички действащи в

един и същи миг, хората търсеха Бог на десетки езици, в

стотици страни. Думите, които шептяха, бяха току-що

родени и в същото време им бяха познати като собствените

им гласове... древни истини... заложени в душата.

Това сякаш продължи цяла вечност.

Тишината отново се замени с ликуващо пеене.

Той разбра, че мигът е настъпил.

„Света Троице, давам Ти най-скъпото Тяло, Кръв,

Душа... в отплата за безчинствата, светотатствата и безразличието..."

Шамбеланът вече изпитваше физическа болка. Тя се

разпространяваше по кожата му като чума, искаше му

се да дере плътта си като преди седмици, когато Бог за

пръв път беше дошъл при него. „Не забравяй какви мъки

е изтърпял Иисус." Усещаше дима в гърлото си. Дори

морфинът не можеше да притъпи болката.

„Делото ми тук е свършено."

Ужасът беше негов. Надеждата бе тяхна.

В нишата с палиумите шамбеланът се беше подчинил

на Божията воля и бе помазал тялото си. Косата си. Лицето

си. Ленената си роба. Плътта си. Целият беше мокър

от свещената газ от лампите. Тя ухаеше сладко като

майка му, ала гореше. Неговото възнесение щеше да е

милостиво. Чудотворно и бързо. И нямаше да остави след

себе си скандал... а нова сила и чудо.

Той пъхна ръка в джоба си и стисна малката златна

запалка, която бе взел от нишата.

После промълви един стих от Съдии. „Когато пламъкът

почна да се издига от жертвеника към небето. Ангел

Господен се издигна в жертвения пламък."

Карло се приготви.

На площад „Св. Петър" пееха...

Светът никога нямаше да забрави тази гледка.

Високо на балкона, като душа, откъсваща се от своя-

та телесна обвивка, от тялото на шамбелана изригнаха

огнени пламъци. Те се стрелнаха нагоре и за миг го обгърнаха.

Шамбеланът не извика. Той вдигна ръце над