На Блайт, Дължа благодарност на Емили Бестлър, Джейсън Ка

каменни очи, които по-рано същия ден го бяха посрещнали

в ЦЕРН. В смъртта дори изглеждаха още по-непреклонни,

защото омразата и презрението бяха изплували

на повърхността.

Тялото на учения потрепери и Лангдън усети, че той

се опитва да помръдне. Всички други в кабинета бяха

при шамбелана и на професора му се искаше да извика,

ала не можеше да реагира. Бе хипнотизирай от напрежението,

което се излъчваше от Кьолер в тези последни

секунди от живота му. Директорът с огромно усилие повдигна

ръка и издърпа малко устройство от страничната

облегалка на количката. После го протегна към Лангдън.

За миг Робърт се уплаши, че е оръжие. Но не беше.

- Д-дайте... - Кьолер произнесе последните си думи с

хриплив шепот. - Дайте го... на п-пресата. - В следващия

миг се отпусна неподвижно и устройството се изтърколи

в скута му.

Поразен, Лангдън се вторачи в голямото колкото кибритена

кутийка електронно устройство. Отпред бяха отпечатани

думите „SONY RUVI". Беше една от новите

ултраминиатюрни камери. „Какъв наглец! - помисли си

той. Кьолер очевидно бе записал някакво последно послание,

което искаше медиите да покажат... несъмнено

някаква проповед за значението на науката и злините на

религията. Робърт реши, че тази нощ е направил достатъчно

за каузата на този човек. Преди Шартран да види

камерата, професорът скришом я пъхна в джоба на сакото

си. - Последното послание на Кьолер може да изгние

в ада!"

Тишината наруши гласът на шамбелана. Той се опитваше

- Кардиналите - задъхано промълви на Шартран свещеникът.

- Още са в Сикстинската капела! - възкликна лейтенантът.

- Капитан Роше нареди...

- Евакуирайте ги... веднага. Всички.

Шартран прати един от гвардейците да отключи кардиналите.

Шамбеланът сбърчи лице от болка.

- Хеликоптерът... отпред... закарайте ме в болница.

Пилотът седеше в кабината на вати-

канския хеликоптер и разтриваше

слепоочията си. Глъчката на площад

„Св. Петър" заглушаваше звука на двигателите. Това не

беше тържествено бдение със свещи. Изненадваше се, че

още не са избухнали безредици.

До полунощ оставаха цо-малко от двадесет минути, а

хората продължаваха да се тъпчат, някои се молеха, други

плачеха за Църквата, трети крещяха мръсотии и заявяваха,

че тя си го заслужавала, четвърти пееха апокалиптични

стихове от Библията.

Главата на пилота се пръскаше от болка, усилвана от

телевизионните прожектори, които блестяха в предното

стъкло. Той примижа и прочете развяващите се над тълпата

лозунги.

АНТИМАТЕРИЯТА Е АНТИХРИСТЪТ!

УЧЕН = САТАНИСТ

КЪДЕ Е СЕГА ВАШИЯТ БОГ?

Швейцарският гвардеец изпъшка. Главоболието му се

изостряше. За малко да грабне найлоновото платнище и

да го хвърли върху стъклото, но знаеше, че след някол^

ко минути ще трябва да излети. Лейтенант Шартран току-

що го беше повикал по радиостанцията, за да му съобщи

ужасна новина. Максимилиан Кьолер нападнал шамбе-

лана и тежко го ранил. Шартран, американецът и жената

в момента изнасяли шамбелана, за да го евакуират в

болница.

Пилотът се чувстваше лично отговорен за покушението.

Укоряваше се, че не е реагирал инстинктивно. Когато

бе взел Кьолер от летището, беше усетил нещо в мъртвите

очи на учения. Не бе разбрал какво, но не му беше

харесало. Не че имаше значение. Роще командваше парада

и заповедта идваше от него. Очевидно бе сбъркал.

Тълпата пак се развълнува и пилотът видя редица

кардинали, които тържествено излизаха от Ватикана на

площад „Св. Петър". Облекчението им, че напускат ели-

центъра на взрива, бързо отстъпи място на озадачение

от зрелището пред черквата. .

Виковете отново се усилиха. Главата на пилота се пръскаше!

Имаше нужда от аспирин. Може би три таблетки.

Не обичаше да пилотира, когато е взимал лекарства, но

няко.|1ко аспирина определено нямаше да му подействат

по-зле от ужасното му главоболие. Той се пресегна за

аптеч!ката, която държеше при картите и наръчниците в

кутия, монтирана между двете предни седалки. Когато

се опита да отвори капака обаче, установи, че е заключен.

Потърси наоколо ключа и накрая се отказа. Тази

нощ определено нямаше късмет. Отново почна да разтрива

слепоочията си.

В сумрачната базилика Лангдън, Витория и двамата

гвардейци задъхано вървяха към главния изход. След

като не намериха нищо по-подходящо, четиримата носе-

ха ранения шамбелан върху една тясна маса. Вече чуваха

рева на тълпите навън. Шамбеланът беше на ръба на

съзнанието.

Времето изтичаше.

Когато Лангдън излезе от базиликата

„Св. Петър", беше 23:39. Заслепи

го силна светлина. Светлините на телевизионните

прожектори се отразяваха от белия мрамор

като слънчеви лъчи в снежна тундра. Той присви

очи и потърси убежище зад дебелите колони на фасадата,

но светлината идваше от всички страни. Над тълпата

се издигаха грамадни видеоекрани.

Застанал на великолепното стълбище, което се спускаше

към площада, Лангдън се почувства като актьор на

най-голямата сцена в света - а не го искаше. Някъде зад

пламтящите светлини се чуваше бръмченето на хеликоптера

и ревът на стотици хиляди гласове. Наляво процесията

от кардинали се евакуираше на площада. Всички

спряха, забелязали сцената, която се развиваше на стълбището.

- Сега внимателно - предупреди Шартран, когато започнаха

да слизат към хеликоптера.

Робърт все едно се движеше под вода. Ръцете го

боляха от тежестта на шамбелана и масата. В този

момент видя двамата репортери от Би Би Си. Глик и

Макри тичаха към тях. Камерата на операторката работеше.

„Лешоядите идват" - помисли си американецът.

- Alt! - извика Шартран. - Назад!

Но те не му обърнаха внимание. Лангдън предположи,

че на другите мрежи ще им трябват около шест секунди,

за да разпространят поредния репортаж на живо.

Грешеше. Отне им две. Сякаш свързани с някакво универсално

съзнание, всички видеостени на площада прекъснаха

предаването си и включиха една и съща картина

- разтърсва.щи кадри от стълбището на Ватикана.

Накъдето и да погледнеше, Робърт виждаше отпуснатото

тяло на шамбелана.

„Това е отвратително!" "- каза си той. Искаше да се

намеси, но не можеше. Пък и нямаше да постигне нищо.

Дали от рева на тълпата, или от хладния нощен въздух,

Лангдън никога нямаше да узнае, ала в този миг се случи

невъобразимото.

Като човек, събуждащ се от кошмар, шамбеланът отвори

очи и рязко седна иа масата. Изненадани, Робърт и

другите се препънаха от прехвърлянето на тежестта.

Предната страна на масата се наклони надолу и свещеникът

започна да се плъзга. Опитаха се да запазят равновесие

и да оставят масата, но закъсняха. Невероятно,

той не падна. Стъпи на мрамора и се изправи. За миг се

олюля, после, преди някой да успее да го спре, тръгна

надолу към Макри.

- Не! - извика Лангд-ьн,

Шартран се втурна напред и се опита да вразуми шам-

белана, ала той/се обърнд към него с обезумели очи.

- Оставете ме!

Дейтенантът отскочи назад..

Положението стана още по-лошо. Разкъсаното расо на

Карло Вентреска, което Шартран само беше загърнал на

гърдите му, започна да се изхлузва. Отначало Робърт си

помисли, че дрехата ще се задържи, но расото се свлече

от раменете му и увисна на кръста му.

Ахването, което се надигна от тълпата, сякаш за миг

обиколи света. Камерите бръмчаха, проблясваха фотографски

светкавици. Грамадните екрани показваха отблизо

жигосаните гърди на шамбелана. Някои видеосте-

ни дори замразиха образа и го завъртяха на сто и осемдесет

градуса.

Лангдън се вторачи в клеймото на екраните. Въпреки

че бе отпечатък от квадратното клеймо, което беше видял

в папския кабинет, сега символът бе ясен. Съвсем

ясен. Ужасяващото въздействие на знака го блъсна като

влак.

за символите. „Кога квадратът не е квадрат?" Освен това

беше забравил, че подобно на гумените печати, железните

клейма никога не изглеждат като отпечатъците. Бяха

обърнати огледално. Лангдън бе видял негатива на клеймото!

Докато хаосът обхващаше всичко наоколо, един стар

илюминатски цитат придоби нов смисъл: „Безупречен

диамайт, роден от древните елементи с такова съвършенство,

че всички, които го видят, могат само да му се

удивляват".

Сега знаеше, че митът е истина.

Четири английски думи.

Earth. Air. Fire. Water.

Земя. Въздух. Огън. Вода.

Илюминатският диамант.

Робърт Лангдън не се съмняваше, че

хаосът и истерията, обхванали площад

„Св. Петър", са без прецедент в

историята на Ватикана. Никоя битка, разпване, поклонение,

мистично видение - нищо в миналото не можеше

да се сравнява с мащабите и драматизма на този момент.

Докато се разиграваше трагедията, Лангдън се чувстваше

странно дистанциран. Действието се разтегляше.

Сякаш попаднало в изкривяване на времето, безумието

забавяше хода си...

Жигосаният шамбелан... обезумял пред целия свят...

Илюминатският диамант... разкрит в цялата си

дяволска гениалност...

Часовникът на видеостените, отчитащ последните

двадесет минути от съществуването на Ватикана...

Драмата обаче едва започваше.

Сякаш в някакъв пост-гравматичен транс, шамбела-

нът изведнъж се изпълни с енергия, като че ли го бяха

обладали демони. Той заломоти, зашепна на невидими

духове, вдигна очи към небето и протегна ръце нагоре

към Господ.

- Говори! - извика на небесата свещеникът. - Да,

чувам Те!

В този миг Лангдън разбра. Сърцето му натежа като

камък.

- Той е в шок. Халюцинира. Мисли си, че говори с

Бог!

„Някой трябва да прекрати това - каза си американецът.

в болница!"

Очевидно открила идеалната позиция, на стълбището

под тях Чинита Макри снимаше всичко. Образите от камерата

й мигновено се появяваха на видеостените зад

гърба й... като безкраен филм, в който постоянно се разиграваше

една и съща страшна трагедия.

Сцената изглеждаше епична. В разкъсаното си расо с

обгореното клеймо на гърдите си, шамбеланът приличаше

на древен герой, преодолял всички кръгове на ада за

този миг на откровение. Той ревеше към небесата.

- Ti sento, Dio! Чувам Те, Господи!

Шартран заотстъпва благоговейно.

Над тълпата се спусна пълна тишина. За миг сякаш

тя обхвана цялата планета... всички пред телевизорите

си бяха затаили дъх.

Шамбеланът стоеше на стълбището пред света и протягаше

ръце нагоре. Почти приличаше на Христос, бос и

ранен пред цялото земно кълбо.

- Grazie! Grazie, Dio!

Нищо не нарушаваше тишината.

- Grazie, Dio! - отново извика Карло Вентреска. Като

слънце, разкъсало облаците на бурно небе, на лицето му

се изписа радост. - Grazie, Dio!

„Благодаря Ти, Господи?" Лангдън смаяно се взираше

в него.

поглед към небето и енергично закима.

- На тоя камък ще съградя църквата Си! - После пак

протегна ръце нагоре и се засмя. - Grazie, Dio!

Очевидно беше полудял.

Светът гледаше като хипнотизирай.

Ала никой не очакваше кулминацията.

С последен радостен възглас, шамбеланът се обърна и

се втурна обратно в базиликата „Св. Петър".

23:42.

че ще участва в отчаяния ескорт, който

се хвърли в храма по петите на шамбелана... и още

по-малко, че ще го води. Но професорът беше най-близо

до вратата и реагира инстинктивно.

„Той ще загине тук" - помисли си Робърт и викна:

- Отче! Спрете!

Посрещна го пълен мрак. Зениците му се бяха свили

от блясъка навън и сега виждаше само на няколко метра.

Американецът спря. Някъде в тъмнината чу шумолящото

расо на шамбелана.

Витория и гвардейците го настигнаха. Включиха фенерчетата

си, но батериите им се бяха изтощили и те не

осветяваха почти нищо. Лъчите се плъзгаха насам-на-

там и разкриваха само колони и гол под. Шамбеланът не

се виждаше никъде.

- Отче! - извика Шартран уплашено. - Почакайте!

Синьоре!

обърнат. Вътре се вмъкна едрата фигура на Чинита Мак-

ри. Тя носеше камерата на рамото си й светещата червена

лампичка отгоре показваше, че продължава да излъчва

картината. Глик тичаше по петите й с микрофон в

ръка и й крещеше да го изчака.

Лангдън не вярваше на очите си. „Сега не е моментът!"

- Вън! - изсумтя Шартран. - Това не е за вашите очи!

Ала Макри и Глик продължаваха да се приближават.

- Чинита! - уплашено каза репортерът. - Това е самоубийство!

Няма да дойда с теб!

Тя не му обърна внимание и натисна едно от копчетата

на камерата. Прожекторът отгоре заблестя и заслепи

всички.

отново погледна обаче, черквата около тях бе осветена

на тридесетина метра.

В този момент някъде в далечината отекна гласът на

шамбелана.

- На тоя камък ще съградя църквата Си!

Макри насочи камерата си към звука. В сивотата в

периферията на обсега на прожектора се развя черен плат

и разкри позната фигура, тичаща по главната пътека на

базиликата.

Последва мимолетно колебание - всички зяпаха странната

сцена. После бентът се отприщи. Шартран се втурна

покрай Лангдън и спринтира след шамбелана. Робърт

бе втори, последван от гвардейците и Витория.

Процесията завършваше с Макри, която осветяваше

пътя им и показваше гонитбата на света. Глик неохотно

тичаше до нея и запъхтяно коментираше събитията.

Главната пътека на базиликата „Св. Петър", отдавна

беше установил лейтенант Шартран, бе по-дълга от футболно

игрище. Тази нощ обаче му се струваше два пъти

по-дълга. Докато гонеше шамбелана, гвардеецът се чуде-'

ше накъде се е запътил. Карло Вентреска очевидно беше

в шок и халюцинираше, несъмнено в резултат от физическата

травма и трагедията в папския кабинет.

Някъде напред, извън обсега на прожектора, гласът

му весело изкънтя: .

- На тоя кам'ьк ще съградя църквата Си!

Шартран знаеше, че свещеникът цитира Светото писание

- Матей 16: 18, ако не грешеше. „На тоя камък

ще съградя църквата Си!" Почти жестоко неподходящо

хрумване - Църквата скоро щеше да загине. Шамбеланът

определено беше полудял.

Или не?

За миг го обзе надежда. Свещените видения и божествените

- резултат от надеждите на прекалено набожни умове,

чуващи каквото искат да чуят. Бог не контактуваше пряко!

След малко обаче сякаш самият Свети Дух се спусна,

за да убеди младежа в Своето могъщество. На Шартран

му се яви видение.

На петдесетина метра пред него, в центъра на храма,

се появи призрак... прозрачен, сияещ силует. Бледата

фигура на полуголия щамбелан. Привидението излъч-

ваше светлина. Лейтенантът се олюля и спря, в гърдите

му се стегна възел. „Шамбеланът свети!" Тялото

засия още по-силно. Сетне започна да потъва... все

по-надълбоко, докато не изчезна като по чудо в чернотата

на пода.

че му се е явило вълшебно видение, но когато подмина

смаяния Шартран и се затича към мястото, където

беше изчезнал шамбеланът, разбра какво се е случило.

Карло Вентреска бе стигнал до нишата с палиумите -

подземното помещение, осветено с деветдесет и деветте

газени лампи. Те сияеха отдолу и го бяха осветили като

привидение. После, когато се беше спуснал по стълбището,

свещеникът сякаш бе изчезнал под пода.

Задъхан, Робърт спря на ръба на криптата и се вторачи

вътре. На дъното видя шамбелана да тича по мраморния

под към стъклените врати, водещи към стаичката с

прочутото златно ковчеже.

„Какво прави той? - зачуди се американецът. - Едва

ли си мисли, че златното ковчеже..."

Шамбеланът рязко отвори вратите и се втурна вътре.

Странно, не обърна никакво внимание на ковчежето и

профуча покрай него. На метър и половина оттам свещеникът

падна на колене и с усилие повдигна тежка желязна

решетка.

се е запътил. „Мили Боже, не!" Той се затича надолу

по стълбището.

- Недейте, отче!

Докато мине през стъклените врати, решетката се отвори

с оглушителен трясък и разкри тясна шахта и стръмно

стълбище, което потъваше в небитието. Когато шам-

беланът понечи да влезе в дупката, Лангдън го хвана за

голите рамене и го задърпа назад. Кожата на Вентреска

бе хлъзгава от пот, ала Робърт не го изпусна.

Шамбеланът се сепна и рязко се обърна към него.

- Какво правите?

Когато погледите им се срещнаха, Лангдън се изненада.

Свещеникът вече нямаше изцъклените очи на човек,

изпаднал в транс. Очите му бяха ясни и в тях пламтеше

решителност. Клеймото на гърдите му очевидно му причиняваше

страшна болка.

- Не можете да слезете долу, отче - каза професорът.

- Трябва да се евакуираме.

- Синко - със зловещо нормален глас отвърна Карло

Вентреска. - Преди малко получих послание. Знам...

- Отче! - Това бяха Шартран и другите: дотичаха по

стълбището и криптата се освети от прожектора на Мак-

ри.

му се изпълниха е ужас. Той се прекръсти и стрелна

Лангдън с признателен поглед, задето е спрял шамбела-

на. Робърт разбра - бе чел достатъчно за ватиканската

архитектура, за да знае какво има под решетката. Това

беше най-святото място на християнството. Terra santa.

Светата земя. Някои я наричаха „Некропола". Други -

катакомбите. Според разказите на малцината избрани

духовници, които през годините се бяха спускали долу,

Некрополът представлявал тъмен лабиринт от подземни

крипти, които можели да погълнат човек, ако се изгуби.

Определено не искаха да гонят шамбелана на такова

място.

- Синьоре - умолително каза Шартран. - Вие сте в

долу. Това е самоубийство.

Шамбеланът протегна ръка и я постави на рамото му.

- Благодаря ви за загрижеността и за вашата служба.

Не мога да ви обясня как. Не мога да ви кажа, че го

разбирам. Но имах откровение. Знам къде е антиматери-

ята.

Всички го зяпнаха.

- На тоя камък ще съградя църквата Си! Това беше

посланието. Смисълът е ясен.

Лангдън все още не можеше да проумее убеждението

. на шамбелана, че е говорил с Бог, та камо ли че е разгадал

посланието. „На тоя камък ще съградя църквата Си"?

Тези думи бяха изречени от Иисус, когато беше избрал

Петър за свой пръв апостол. Какво общо имаше това?

Макри се приближи, aia да снима сцената в близък

план. Глик бе онемял.

Шамбеланът заговори по-бързо:

- Илюминатите са поставили своето гибелно оръжие

върху самия крайъгълен камък на този храм. В основите.

- Той посочи надолу по стълбището. - На камъка,

върху който е построен този храм. И аз зная къде е този

камък.

опровергае свещеника и да го отведе. Колкото и нормален

да изглеждаше, той приказваше глупости. „Камък

ли? Крайъгълният камък на основите?" Стълбището пред

тях не водеше към основите, а към Некропола!

- Цитатът е метафора, отче! Няма истински камък!

Лицето на шамбелана стаца странно тъжно.

- Има камък, синко. -Той посочи в дупката. - Pietro

е 1а pietra.

Ладгдън се вцепени. Изведнъж всичко му стана ясно.

И от суровата простота го побиха тръпки. Застанал

заедно с другите и вперил поглед в дългото стълбище,

той разбра, че наистина има камък, погребан в мрака

под черквата.

Pietro е 1а pietra. Петър е камъкът.

Заради твърдата вяра на Петър в Бог Иисус го бе нарекъл

„камък" - верният ученик, на чиито рамене щял

да изгради своята Църква. Точно на това място, осъзна

Робърт, на Ватиканския хълм, бяха разпнали и погребали

Петър. Първите християни построили малък храм на

гроба му, С разпространението на християнството храмът

ставал все по-голям, пласт след пласт, превръщайки

се в огромна базилика. Цялата католическа вяра

буквално бе изградена върху свети Петър. Върху камъка.

- Антиматерията е в гроба на свети Петър - с кристално

ясен глас каза шамбеланът.

Въпреки привидно свръхестествения произход на тази

информация Лангдън усети пълната й логичност. Сега

поставянето на антиматерията в гроба на свети Петър му

се струваше очевидно до болка. В акт на символично

предизвикателство илюминатите бяха поставили антиматерията

в сърцето на християнството, и буквално, и образно.

„Абсолютното проникване."

- И ако ви трябва материално доказателство, току-

що заварих тази решетка отключена - вече нетърпеливо

прибави свещеникът и посочи дупката в пода. -

Тя никога не е била отключена. Някой е слизал долу...

наскоро.

След миг шамбеланът с измамна ловкост се завъртя,

грабна една от газените лампи и се вмъкна в отвора.

Камецните стъпала стръмно се спускаха

в земята.

„Ще умра тук долу" - помисли си

Витория, стиснала тежкия въжен парапет. Въпреки че

Лангдън се беше опитал да убеди шамбелана да не влиза

в шахтата, Шартран се бе намесил, беше хванал Робърт

и го бе задържал. Очевидно младият гвардеец вече беше

убеден, че Карло Вентреска знае какво прави.

След кратка схватка американецът и Шартран бяха

последвали свещеника, Витория инстинктивно се бе хвърлила

след тях,

И сега стремглаво се спускаше по опасен наклон, по

който всяка грешна стъпка можеше да означава смъртоносно

падане. Далеч надолу виждаше златистото сияние

на газената лампа. Зад себе си чуваше репортерите от Би

Би Си, Прожекторът на камерата хвърляше възлести

сенки по стените на шахтата и осветяваше лейтенанта и

Лангдън, Витория не можеше да повярва, че светът става

свидетел на това безумие, „Изключи тая проклета камера!"

Но пък разбираше, че светлината им помага да