Никол данева



бет14/44
Дата27.06.2016
өлшемі2.72 Mb.
#162529
1   ...   10   11   12   13   14   15   16   17   ...   44
- Не, не те оставяме тук!... В никакъв случай!... – една през друга заговориха близначките. – Идваме с теб!
Той само ги изгледа, свивайки възмутено рамене. Познаваше ги добре. Веднага бе доловил онези особени нотки в гласовете им, които прозвънваха, когато си бяха наумили нещо. Тогава никой и нищо не бе в състояние да ги спре. Накара ги да си вържат по един навлажнен шал през лицето и закрачи към гората, следван от момичетата.
- Без излишен героизъм, моля ви... С голи ръце сте, пазете се... моля ви! - обърна се той към тях, когато стигнаха до първото изпречило им се огнище малко по-нагоре по хълма. Отряза по един клон и им показа как да заглушават с него плъзналите по земята пламъци.
Мария и Магдалена с дружни усилия ги загасиха, после се насочиха към съседните храсти и с все сила започнаха да брулят с клоните си горящите листа. Отнякъде, май от близкото село, се изсипаха още хора. С вой пристигна колата на пожарните, долу на пътя спря и един военен камион. Войничетата наскачаха и се втурнаха нагоре, към огнения ад...
Момичетата продължиха да удрят с клоните си пламъците, а когато те се счупиха, сами си откършиха по някоя вейка, опитвайки се с последни сили да бъдат полезни. Искрите хвърчаха на рояци, топлината ги задушаваше, очите им смъдяха от дима, но най-страшен бе онзи глух тътен, с който пожарът приближаваше и на който гората отвръщаше с някакъв почти човешки стон...

Габриела затвори телефона и вежливата усмивка моментално се изличи от лицето й. Александър бе в отпуска. Негов колега я осведоми, че дори бил заминал някъде извън София. Същото казаха и родителите на близначките, на които се представи като тяхна съученичка. Допълниха обаче, че тримата били заедно...
Усети се, че е впила нокти в хлъзгавата дамаска на креслото и се готви да я раздере като котка, която си остри ноктите... Ах, с какво удоволствие би слушала съскането на разкъсвания плат, представяйки си умолителното хленчене на онази никаквица, Магдалена... И изкормената мека вътрешност така би приличала на влажната плът на онази, другата... На Мария, която й бе влязла под кожата, за да я предаде после... И как би разпарчосала и стъпкала останките на тази дизайнерска мебел, представяйки си, че танцува върху кокалите на Александър...
Стана, разходи се из стаята, излезе на хотелския балкон, но горещината я халоса като удар с чук по главата и тя отново се прибра вътре на хлад. Падането на нощта не бе донесло дългоочаквания свеж повей. Жегата и тежкото време в София ли й действаха така? Или онзи заспал в гърдите й вулкан напираше вече да изригне, подклаждан от палещия софийски въздух?
Трябва да се вземе в ръце... Трябва да внимава да не направи някой погрешен ход...
Още няколко напъна, още малко преструвки – и щеше да се добере до Върховните. Към силата на парите, с която се бе сдобила благодарение на Росен, щеше да прибави и тяхната сила, щеше да черпи от нея, както тя си знаеше... И тогава нейното могъщество нямаше да има граници, тъй както няма граници и властта на нейния господар, Сатаната... Този, на когото се бе обрекла тук, в София, преди близо три години... Този, на когото служеше, и когото почиташе...
С тези мисли Габриела извади от гардероба черното кожено куфарче, с което не се разделяше никога при своите пътувания. Избра удобно място за походния си олтар и го отвори. Подплатата от вътрешната страна на капака беше от черен сатен, върху него със златна боя бе изрисуван обърнат пентаграм, вписан в пламтящ кръг. Повдигна двойното дъно, където в специални гнезда пазеше необходимите за ритуала принадлежности, извади ги и отново затвори дъното. Подреди отгоре в кръг шест черни свещи, като ги сложи върху извезаните с червен копринен конец древни символи. Запали ги и отблясъците от пламъците им заиграха по сатанинския символ. Сложи в средата една метална чаша, напълни я с гъсто, почти черно вино, като хвърли вътре щипка стрити зърна от една метална кутийка. Свали от врата си верижката на Ордена с кръста и розата, пусна я на земята, а на нейно място закачи стария си пентакъл от Братството, който представляваше вписан в кръг пентаграм. Бе го обърнала с върха надолу при онова свое Черно посвещаване... Тъй, както й бе повелил Господарят...
Коленичи пред подредения олтар, свела глава и шепнеща молитвата си към Него.
Когато се почувства достатъчно съсредоточена, взе в двете си ръце магическия жезъл, топна го отвесно във виното и изобрази с него върху себе си знака на Сатаната. Остави го до чашата и отвори една стара поизръфана книга с пожълтели листа, в която най-важните места бяха отбелязани със стърчащи навън цветни хартиени лепенки. Бе толкова четена и препрочитана книга, че краищата й дори се бяха позакръглили, а от нея се излъчваше тънък мирис на мухъл, екзотични подправки, различни химикали и години, прекарани ту в слава, ту в опасност, ту в забвение. Габриела се отнасяше трепетно към тази своя придобивка, открита случайно в един антикварен магазин, и не се разделяше с нея нито за миг, въпреки че знаеше съдържанието й почти наизуст, друго си беше да чете текста от тези вехти страници, попили силата на поколения магьосници... Веднага намери интересуващата я страница с магическия квадрат, даващ й сила над демоните. Начерта го с бял тебешир върху приготвената от по-рано черна дървена плочка, сложи я върху олтара на мястото на чашата, отпи от виното и отново хвана с две ръце жезъла. Като го движеше бавно в четирите световни посоки, започна с нисък и приглушен глас да произнася заклинанието, с което призоваваше своя господар да й прати на помощ своите слуги, демоните, и да й съдейства за замисленото...
За да бъдат близначките потопени в огнените пламъци на Ада...
Да ги настигне висока вълна...
Да ги затрупат тонове пръст...
Дробовете им да се разкъсат от разяждащо отровен въздух...

- Как ти е ръката, Маги? Боли ли те много? – попита Мария, докато ровеше в аптечката. – Ето, намерих дефламол, намажи се!
Сестра й пое тубичката с крема. Зачервеното място под лакътя беше набъбнало, вече се надигаха първите мехури. А дори не беше забелязала как се бе изгорила, едва в колата почувства парещата болка. И макар гелът донякъде да я успокои, не я премахна. Магдалена тихичко си подухваше върху ръката с надеждата да я разхлади и да поразкара червенината.
- Нищо, ще ми мине...
- Изглеждаш ми пребледняла... Как си?
- Боли ме малко главата, и ми се повръща...
- Май си се нагълтала с пушек – погледна я Александър с тревога. – Може би трябва да идем на лекар. Вие ли ти се свят? Треперят ли ти ръцете? Дишаш ли трудно? Болят ли те гърдите? – затрупа я той с въпроси.
- Не, не... Ше се оправя, не ми е толкова зле. Наистина!
- Ох, ами ако си се натровила? Опасно е, Маги, сестриче...
- Мария е права. Това си е цианидно отравяне. Вдишването на дим също може да го причини... Ще те водя на доктор! – отсече Александър, а тя, като го чу, направо подскочи на седалката.
- Ама вие прекалявате, бе хора! Никъде няма да ме водите! Съвсем съм си добре!
- Сигурна ли си? – пак я погледна внимателно Александър, като протегна ръка и докосна челото й, после я хвана за китката и провери пулса.
- Ама, разбира се! Нищо ми няма.
- Ще видим, дано да е така. Все пак ще те закарам на лекар като пристигнем. И теб, Мария...
- Уф, Алекс... Просто съм потресена от станалото... Беше ужасно! Умът ми не го побира. Така да изгори гората заради нечия небрежност! Или заради нечии интереси!... И тези дървета, които стърчаха голи и черни...
- Не знам как ще ги рисувам вече... – въздъхна и Мария. - След като видях как умират! Древните са вярвали, че във всяко дърво живее нимфа, може би са били прави, не мислите ли? Не е ли тъжно, че сме го забравили? Знаете ли, струваше ми се, че ги чувах как плачат...
- И аз ги чух!
- Аз също... – обади се Александър. - Колкото и да не ви се вярва. Гората наистина стенеше... Но вие се държахте геройски, момичета! Направо се гордея със...
- Стига, Алекс! – прекъсна го Магдалена. - Не ти прилича да си патетичен... Нищо кой знае какво не сме направили. За съжаление. Точка!
- Ами затова, защото нищо не си правила, сега те боли ръката! А може и да си се натровила... Не е ли тъй, таралежче? Не забеляза ли колко коли просто подминаха?
- Всеки има право... дали да рискува... – отвърна тя.
- Да, когато е пред избор, човек преценява кой път да избере. Макар че понякога изобщо не би трябвало да се замисля... Но ти си права в едно. Всеки решава сам за себе си.
- И остава насаме със себе си в един момент – обади се тихо Мария. – Но дали ще хареса това, което ще види? Или ще се изненада от личния си Минотавър, който отглежда в дъното на душата си... Ако изобщо има кураж да влезе в собствения си лабиринт.
- Някъде четох, че срещата със себе си е като слизане в ада и среща с дявола – съгласи се с нея Магдалена. - Прозвуча ми доста откачено, макар че има нещо вярно в това... Но се питам: защо непременно с дявола? Защо не с Бога?
- Хубав въпрос... – каза Александър. – Ако питаш мен, ще ти кажа, че и Христос е казвал нещо подобно. Всички сме божии чеда и Бог е вътре във всекиго от нас, но затова трябва първо добре да се опознаем.
- Май не е казвал точно това – погледна го със съмнение Магдалена. - И все пак, ако се върнем към нашия разговор, към всички онези личности, за които ни разправяше... преди пожара, преди да спрем... За онези месии... Те са се изявявали, както разбрах, само в една определена плоскост - магии, чудеса, въстания... Никой от тях, колкото и да е бил велик, не е оставил след себе си учение, което да го надживее, нали? Никой не е преобърнал тъй световната история.
- Никой.
- Мисля си... Е, мисля, че знам какво и къде трябва да търсим!... – тържествено заяви Магдалена, като дори направи ефектна пауза, преди да продължи. - Ти, Алекс, посочи какво е било нужно, за да бъде признат някой за велик маг и месия, а ти, Мари, даде идея къде и как може да е бил обучен Исус, за да се превърне той освен това и във велик Учител... Досещам се за едно такова място!... И то благодарение на теб – обърна се тя отново към сестра си. - Ако не ми беше разказала за онези мистерии и връзката им с траките, и ако не бяхме отишли на Перперикон, едва ли щях да се сетя за орфизма... И за връзката на Орфей с християнството. Просветна ми, че преди доста време четох нещо такова... Бях го забравила. Когато почнах да сънувам онези мои сънища, исках да науча повече за посланията им и ми попадна една книга от школата на Юнг... За символите и как те влияят върху подсъзнанието на човека. Та там ставаше дума за митологичните архетипове и за това, как при първите християни се припокривали образите на Орфей и Христос като добрия пастир. Тогава ми става по-понятен и сънят ти, Алекс... За могилата и розите...
- И на мен ми минаваха такива мисли. Да сънувам онова място, където Мария Магдалина...
- Ама вие сте се побъркали! – извиси изведнъж глас Мария. - И аз се досещам накъде биете... Да не смятате, че е бил по нашите земи?! И Мария Магдалина го е последвала?! Хайде, за нея – както и да е. Горката, къде ли не я пращаха, какво ли не писаха за нея, в какво ли не я забъркаха... И на Марс да я пратите, пак може да се измисли някакво доказателство – все някак ще вържете червената планета с червените великденски яйца! Ама пък това, което сте си нафантазирали!...
- Мари, струва ми се, че викаш толкова, защото знаеш, че сме на прав път... – обърна се към нея Магдалена, несъзнателно повтаряйки това, което бе чула от приятеля си, когато също тъй разпалено бе възразявала на думите му. - Ама щом споменаваш яйцата, ще ти кажа и за онуй яйце, дето уж го занесла на императора в Рим... Това си е пълна измишльотина!
- Сестра ти е права, Мари – подкрепи я Александър. - Тиберий според някои е бил обратен, изобщо не се интересувал от управлението на империята и се усамотил на остров Капри, където се занимавал най-вече с астрология и поезия. Не приемал никого, само от време на време пращал писма до своя заместник в Рим.
- Може и така да е, може да не е ходила чак в Рим, и Тиберий да е бил обратен, и... Ама пък да е идвала тук заедно с Исус Христос!... Е, не!... Видяхте на картата едно име на връх - и си въобразихте какво ли не!...
- Да не те е страх от нещо, та така реагираш? – още по-разпалено извика Магдалена. - Ама нали знам, че не си от страхливите! Какво те спира, Мари? Едва ли е случайност, че точно ти намери онази плочка... А после точно ти видя и онези мъже, които крият нещо в рудника... Не почувства ли, че някаква тайна просто се носи там във въздуха!? А и ние с Алекс, ние направо сме като обсебени от образа на Мария Магдалина... Едва ли е случайно! Трябва да има връзка между всичко това, усещам го, разбираш ли? Не знам каква е, но я има!
- Ох... – изпъшка Мария и се облегна назад, внезапно притихнала и странно изтощена. – Май си права, сестриче... И на мен тъй ми се струва...
- Ето, знаех си!
- Още когато Елена ми разказваше за всички онези герои от митовете, които търсели тайната на безсмъртието... Още тогава ми мина като светкавица мисълта за Христос. Но имам и някакво предчувствие... Тази работа няма да свърши на добре. Ама щом сте решили... – Тя се усмихна малко тъжно и тръсна глава. - Хубаво, де! Ще помагам и аз с каквото мога!
- Мария – намеси се Александър, - ти знаеш повече за траките и за Орфей, можеш да се поровиш в тази посока, а ние ще подхванем въпроса от другата страна, откъм евангелската.
- В рудника беше по-лесно – измърмори Мария. – Ти каза, Алекс, че нагазваме в мътни води, помниш ли? Почвам да се боя, че ако не се научим да плуваме в тях, ще се удавим...
И като ехо от думите й се раздаде телефонен звън. Тя отговори на повикването и по изведнъж падналия й глас Магдалена разбра, че се е случило нещо много лошо.
- Митко... Димитър! – едва продума сестра й и се разплака. – Елена ми се обади. Станало снощи... Катастрофирал...
- Ще се оправи ли? – също почти беззвучно прошепна тя, усещайки как кръвта се смъква от лицето й.
- Не... Загинал е.
- Как е станало?
- Връщал се от някакво село... И не успял да вземе един завой, където имало пропадане на пътя... Имало сложена временна сигнализация, но явно не я е видял... Намерили го тази сутрин... Но как така? – извика внезапно Мария с безсилен яд в гласа. – Та той познаваше всички пътища като петте си пръста! Израснал е там!... Дори аз го знам това свлачище! Под Исусов връх е... Защо не е внимавал?! Защо?!...
В колата се възцари тишина. Сякаш отвсякъде надзърташе усмихнатото лице на екскурзовода Митко и ги приканваше да се присъединят към групата му... Навлизаха вече в Созопол, но бляскавото вечерно море, белите къщи и ваканционната шарения само още повече ги караха да се чувстват обгърнати от някаква мрачна сянка.
- За последно го видели в селската кръчма. Разпитвал за Исусов връх... – подсети се изведнъж Мария, когато Александър спря на едно кръстовище да пита за пътя. Двете сестри се спогледаха. Никоя от тях не поиска да изкаже на глас мисълта, която им хрумна едновременно... Бяха се разбрали без думи.
Намериха лесно хотела. Изкачиха стръмната уличка, спряха пред входа... и отново не забелязаха следващия ги от разстояние тъмен форд, който зави бавно зад ъгъла и също спря...

Сградата на хотела бе нова, построена съвсем наскоро върху удачно избрано място на хълма над залива и от стаите денем се откриваше гледка към отсрещния нос, където сега в тъмното блещукаше огърлицата на крайбрежните фенери. Нощният бриз довяваше мирис на водорасли и бодри ритми от близката дискотека. Денят бе приключил с едно ходене до лекарския кабинет, където момичетата бяха прегледани, Магдалена бе превързана и след като бе накарана да приеме куп противоалергични и извеждащи токсините лекарства, тримата с облекчение се бяха сбогували с любезния доктор, пожелавайки си взаимно да не се налага повторна среща. А с падането на нощта поутихнаха и тревогите. Александър и близначките бяха седнали на терасата с по чаша вино, тримата имаха уморен вид.
- Е, за Бог да прости Митко! – каза тихо Мария, отсипа капка от рубинената течност на земята и отпи.
Другите последваха примера й и пак се умълчаха. В настъпилата тишина звънът, раздал се от вътрешността на апартамента, проехтя като изстрел и ги стресна, макар да го очакваха.
- Това е Ники! Най-сетне! – зарадва се Мария и се втурна към компютъра.
Магдалена изпрати с поглед сестра си и безмълвно се сгуши в прегръдката на Александър, сякаш търсейки закрила. Не познаваше добре загиналия, но краткият контакт с него бе достатъчен, за да запази сгряващ сърцето й спомен. Отвътре се дочуваше приглушеният глас на Мария. Разказваше на приятеля си за последните събития и дори от разстояние се усещаше колко е разстроена, макар той да се опитваше да я успокои. На Магдалена й дожаля за нея. Не след дълго сестра й се показа на терасата и ги извика. Николай имал някакви сведения...
- Струва ми се, че цялата тази история някак е свързана с Перперикон и находката на Мария. Възможно ли е? – попита го Магдалена, след като се настаниха пред екрана на компютъра.
- Рано е да се каже, макар че... Разбрах вече за интереса ви към онзи връх, и за разговора ви с момчето, и за мястото на катастрофата. Съвпадението е повече от странно.
- Имам чувството, че нещо като че ли не трябва да изплува на повърхността. Някой като че ли полага усилия нещо да не бъде разгласено... – замислено проговори Александър.
- Преди малко с Мари си говорихме точно за това – отвърна Николай. - И тя се чудеше, каза, че сякаш се въртите край някаква тайна. Както разбирам, и вие самите нямате яснота до какво може би сте се добрали. Или се приближавате... Явно ще е нужно време.
- Не е ли добре тогава да се поразрови още малко в тази посока? Или по-скоро в обратната... Имам предвид, че ако има някаква охранявана тайна, тя трябва да е била пазена и по-рано. Значи ще е добре да се види има ли започнати, но прекъснати разследвания за иманярски канали, за изчезвания на антики или за други престъпления... Неразкрити престъпления...
- Говориш за съзнателно потулване на информация, Алекс, нали? И аз мислих по въпроса. И точно по тази линия направих някои проверки.
- Откри ли нещо? О, Ники, настръхвам... – потръпна Мария, втренчена в екрана.
- След като се запознах с мистериозната смърт на Кръстанов, стана ми интересно какво може да се е мътило в началото на осемдесетте... Затова ви извиках, да ви кажа... Наистина изплуваха интересни подробности. Научих за две също толкова мистериозни убийства на високопоставени свещенослужители. През една и съща година, 1982-ра. Странното е, че единият е бил свързан с колекционирането на антики, а при другия делото е било най-нахално иззето и потулено. Отгоре, от висшестоящ орган.
- Какви антики? Пак ли свързани с погребения?
- Да, дребна погребална пластика. Знаело се за тази негова страст... В църковната йерархия заемал доста високо място, служел в синода. Бил намерен в дома си гол, увит в килим, и заклан като прасе. По-интересното обаче е друго. Антиките липсвали, но той имал още една сбирка - от празни бутилки от уиски, най-различни марки!...
- Да не се е комкал с уиски вместо с вино? – усмихна се насила Мария.
- Че какво! Като е поп, не може ли да си пийне и нещо друго! – опита се да разведри атмосферата сестра й.
- Не бързайте да реагирате така – отвърна Николай на недоумението на момичетата. – По онова време в магазините не се намирал такъв алкохол, само в корекомите.
- Какво е кореком? – попита Магдалена.
- Валутен магазин. При социализма притежаването на валута се е преследвало много строго. И пристрастието на този висш свещеник към марковото уиски било директен знак за нерегламентирани връзки с чужденци, както навремето били наричани, и с които се занимавала Държавна сигурност. А по думите на баща ми, който точно тогава отговарял за линията „религия”, при тях изобщо не е постъпвала информация за този случай. Странното в тази история е, че с разследването се заело единствено районното управление на милицията, където липсвали съответно обучени кадри. Защото тогава всички по-сериозни престъпления, в които можело да се усети дългата ръка на „врага”, се разследвали от Държавна сигурност, районните милиционери се занимавали с най-традиционните – там кражби, битови скандали, криминални убийства и други подобни... И случаят бил закрит.
- Някой отгоре не е искал да се рови около убития, така ли?
- Най-вероятно. Баща ми едва наскоро разбрал за него, едва след като го помолих да поразпита за други странни престъпления, свързани с изчезнали антики. Но слушайте нататък. Другото убийство е още по-мистериозно. Бил нападнат не кой да е, а вторият човек в синода. Бил намерен със само една, но страховита рана на гръдния кош.
- Пак ли гол... в килим?
- Не. Бил напълно и според канона обут и облечен – в дълга черна свещеническа дреха, с малък кръст на врата. Бил положен на пода в хола, легнал по гръб, с опънати крака и със скръстени ръце. Но убийството не било извършено там, бил е преместен. То станало в другата стая, която била нещо като кабинет – с библиотека, бюро, кушетка... Нямало следи от борба, нито някакви улики за чуждо присъствие, нито за влизане с взлом, нито за кражба на предмети от дома.
- И кое тогава е мистериозното? – попита пак Магдалена.
- Раната имала странна форма – в гърдите му сякаш била издълбана дупка. Патоанатомът определил тогава като оръдие на убийството някакъв предмет с формата на кирка... Такъв предмет не бил намерен.
- Кирка?! В градски апартамент?! Чакай, чакай... – извика Мария. – Възможно ли е... да е бил заклан със... с кръст?! Ако се гледат само двете рамена на кръста, ето така – показа тя с ръце, - може да се приеме, че образуват нещо като кирка... Извинявай, но... Както го разказваш, прилича на ритуално убийство!
- Кръст ли? – погледна я с уважение Николай. – Не очаквах, че ще се досетиш толкова бързо.
Тя доволно се усмихна, а на Магдалена й поолекна, че сестра й отново заговори със звънък глас, а в очите й се бе появил блясък. След известието за нелепата смърт на Митко съвсем беше посърнала.
- Същото попитах и аз баща ми – продължи Николай. - Той е бил първият, който влязъл в апартамента и видял трупа. Много добре си спомняше всичко. И потвърди. Наистина такава следа би могла да бъде оставена от кръст. Но навремето не им хрумнало за него, ритуалните убийства още не били познати у нас като явление... Кой знае, може би са щели да стигнат и до този извод. Само че те не успели дори работна версия да изградят, защото се занимавали със случая само няколко дни. Бил им е отнет. Генералът извикал баща ми и му наредил да предаде делото... Успели обаче да проверят дали мотивът не бил свързан с финансови злоупотреби, тъй като този архимандрит освен всичко друго...
- Какво друго? – прекъсна го Мария, цялата напрегната и устремена напред.
- Ами говорело се, че бил обратен. И първо се усъмнили, че може да е някакво лично отмъщение, но цялата обстановка, пълното му облекло, липсата на следи от... присъствие на любовник, говорели против тази възможност. Затова се заели със служебните му отношения. Той бил ковчежник на синода. Но документацията била изрядна, не били установени никакви липси, имало дори известна малка сума отгоре...
- А как е бил положен, в коя посока е била главата му? Това пита ли го?
- Да. Припомни си разположението и каза, че главата му сочела на изток. Точно на изток.
- Само е било ритуално убийство, Ники! – плесна с ръце тя. - Сплашващо и предупреждаващо като първото...
- Трябва да е бил наказан за нещо – подкрепи я сестра й. - Нещо, което е направил... или се е канел да направи...


Достарыңызбен бөлісу:
1   ...   10   11   12   13   14   15   16   17   ...   44




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет