Никол данева
жүктеу/скачать 2.72 Mb.
|
| - И става най-подаряваното цвете! Толкова подарявано, че по всички сергии предлагат някакви подобия на рози, стръкове без мирис и форма, почти изкуствени, които дори не съумяват да се разтворят както трябва... Вместо кралица на цветята – безлични... суфражетки! Каква Дева, какъв Христос!... Какъв символ на любовта! Добре, че успяхме да намерим тези! – вдъхна тя аромата, притваряйки за миг очи, защото въздействието му беше наистина омагьосващо.
- Права си, душице, няма по-двойнствено цвете от това, дори и тази подмяна, за която спомена, е показателна... Розата повърхностно се приема за ясен и достъпен символ, но от нея всъщност лъха на мистика. Тя е сложен и противоречив символ, емблема на Афродита и на нейния възлюбен Адонис, от чиято кръв пониква това цвете... Емблема е още на Аврора, на Слънцето и на Дионис. Тя е едновременно знак за плодовитост и... девственост! Плътска чувственост, но и най-чиста любов, божествено съвършенство, но също тъй смърт, скръб и болка... Розата – това е тайната на живота и прераждането. А розата и кръстът заедно – тайната на безсмъртието, постигнато с цената на страдания и посветеност. Ти правилно каза... В сърцето на лабиринта има кръст, а ако начертаеш само пътя в него, ще видиш, че наистина прилича на роза. А по нашия път, който поехме, откривахме това послание навсякъде. - И който път ни доведе до този връх... – подсмихна се Магдалена, предусещайки това, което скоро щеше да се случи. Бяха вече в подножието... Цветята в скута й излъчваха все по-силен мирис, сякаш предусещайки предназначението си... Тя хвърли поглед към Александър и с учудване забеляза леката тръпка, която премина през лицето му. Да не би да се бе смутил от стъпката, която се канеше да направи? Може би си мислеше, че тя е в неведение, нали бяха тръгнали към Исусов връх като на поклонение... С идеята да оставят цветя на мястото, където може би е седял Исус, където може би е тъгувала за загубената си любов Мария Магдалина, непризнатият тринайсети апостол, най-любимият Исусов ученик... Магдалена подозираше, че ще се случи и нещо друго. Не напразно приятелят й бе толкова мълчалив още от тръгването им... Стана й някак мило, но и малко неловко. Александър не беше от хората, които лесно се вадят от релси, знаеше винаги какво иска и как да го постигне. Усети неговото чувство да се пренася към нея и започна също да се притеснява. Тръсна глава. Имаше едно нещо, което трябваше да изясни, преди да стигнат върха. Непременно трябваше... - Алекс, жал ми е за Габриела... - Какво? – погледна я учудено той, толкова беше рязка промяната в разговора, че не успя да проследи мисълта й. - Ники каза, че не можело да повдигнат обвинения срещу нея, защото нямало никакви доказателства, никакви улики... Освен това не успели дори да я разпитат, защото била невменяема след инцидента. Дошла в съзнание, ако може така да се нарече състоянието й, защото всъщност... Полудяла е... Тя е полудяла, Алекс! - Беше си чудо, че изобщо е оцеляла. При това падане. Явно си е ударила зле главата – накъсано отвърна той. Най-малко за нея искаше да се сеща сега... - Не, не... Мисля, че загубата на равновесието при нея е започнала по-отдавна, още преди да избяга в Щатите, нали я видях тогава... Залутала се е в собствения си лабиринт... И си мисля още, че трябва да й се извиним, за да може да излезе от него. - Какво?! – толкова силно се учуди Александър, че дори натисна спирачките, обръщайки се с цялото си тяло към Магдалена. Каращият след тях Николай весело присветна с фаровете, докато ги задминаваше. Май двамата с Мария бяха решили, че спират по друга причина, защото тя закачливо им се закани с пръст. - Дочу ми се, че каза нещо за извинение... - Да, като се посъвземе, за да може да ни разбере. Трябва да й се извиним – повтори тя, вече по-твърдо. - Да не си се ударила и ти? Или се шегуваш? - Напълно съм сериозна. - Тя се опита да ни убие, Маги! Тя нас, не ние нея! Кой на кого трябва да се извинява, а?! – развика се Александър. - Ама... – леко се смути от напора му Магдалена, замижа, сякаш се канеше да скочи в дълбокото и изрече на един дъх: - Ако има прераждане, каквото е едно от посланията на лабиринта, Габриела не е изцяло виновна за това, което стана! - А кой, ние ли?! - И... ние. Да! - Май ти не си наред! – сложи ръка на челото й той. – Нямаш температура, и ръката ти вече се оправи... Пак бих те разбрал, ако ми говореше за прошка, която да й дадем. Но да й се извиняваме ние!... Ние да искаме прошка от нея - след всичко, което ни причини! Е, не, таралежче! Не ти ли се струва, че малко прекаляваш? - Не, не... Чуй, Алекс! Ако има прераждане... Ако всеки път, при всеки свой нов живот Габриела се е влюбвала в теб отново и отново, и все е била изоставяна от теб, и после не е виждала друг изход, освен да търси отмъщение... Това е огромна неудовлетвореност, разбираш ли? Тя се натрупва, и натрупва... и накрая някак трябва да й бъде даден отдушник, да бъде освободена веднъж завинаги от това зацикляне. Как може да се сложи край, ако не се осъзнае началният тласък? - Откъде знаеш как е било? - Някак... знам. Не мога да го обясня, просто го знам. - Учудваш ме, Маги... – изпъшка Александър, потегляйки отново бавно нагоре. – Да стигнеш до такъв извод! - Но... ако някой ти е станал враг, не е ли редно да се замислиш защо, дали нямаш самият ти вина? И нали още Исус е учил, че трябва да обичаме и враговете си, защото е много лесно да обичаш приятелите... И че единствено любовта, подкрепена с вяра, може да ни изведе в Божието Царство. Както и да го наричаме това царство – Нирвана, край на веригата от прераждания, сливане с Абсолюта, със Светлината или с Бога – същността е една. Видяхме това и в посланието на легендата за лабиринта, в червената нишка, която сочи пътя към това царство, и която символизира Любовта. Защото само Любовта е гарант за успешното завършване на този цикъл. Само тя може да запази равновесието между двете начала, мъжкото и женското, и поддържайки тъй световния ред, да противостои на Хаоса, на който му викаме вече ентропия... Само тя може да даде сили на доброто в битката с Мрака, връщайки като Орфей душите там, откъдето са тръгнали – от Светлината, родила се заедно с Големия взрив, от божественото начало... - Хм... Така погледнато, доброто побеждава злото, но на каква цена?... И дали победите на злото не са всъщност всичките онези болести на душата, от които страдаме всички ние, повече или по-малко? Това ли искаш да кажеш? – свъси леко вежди Александър, обръщайки се към Магдалена. Очите й го изнeнадаха. Имаше в тях толкова бездънна светлина, та чак му се зави свят. Той стисна по-здраво волана и думите на съгласие излязоха от него някак от само себе си, без да се замисля повече. - Добре, де, нека Габриела се посъвземе... Ще видим... Ще поискам прошка, щом имам и такъв дълг към нея... Той отпусна съединителя и потегли. Излязоха на последната права отсечка към върха. Горе вече бе спрял опелът на Николай, а приятелите им ги чакаха, застанали прегърнати на ръба и вгледани в простора пред себе си. Александър дръпна спирачката, а Магдалена веднага изскочи, преди той да успее да й отвори вратата. Изправи се до колата и с усмивка го наблюдаваше как недоволства, че не го е оставила да се прояви като кавалер. Николай и Мария също се приближиха, любувайки се на розите. Четиримата полека и в мълчание тръгнаха към най-високото достъпно място, току до телевизионната кула. Исусов връх се извисяваше над долината на Арда с бялата си грамада, предлагайки отгоре незабравима гледка. Водата в ширналия се долу язовир проблясваше, огряна от редки слънчеви лъчи, околните хълмове зеленееха със синкав оттенък в маранята на въздуха, а отдясно се кълбяха облаци, привлечени от мощната снага на Родопите. - Сякаш сам Бог е избрал това място, за да ни покаже величието си... – промълви Магдалена. – Всичко е толкова... съвършено! - И пълно... – обади се Мария, разтваряйки ръце като за прегръдка. – И петте стихии са тук. Въздух и земя, огън и вода... И божественият дух, който изпълва всичко... Усещате ли го? – обърна се тя към мъжете. Те не казаха нищо, но лицата им бяха красноречиви. Дори сдържаният обикновено Николай, който за пръв път идваше на Исусов връх, се бе поддал на магията. Кимна и я прегърна. Постояха още малко, зареяли поглед в простора и вдишвайки с пълни гърди свежия въздух. После Мария се огледа, в очите й проблясна искра, сякаш припознаваше нещо отдавна видяно и забравено. С леко отнесен вид мина между камъните и се спря пред един, широк и плосък, вкопан надълбоко в земята. Наведе се и сложи длан отгоре му. Пръстите й леко погладиха излъсканата от времето повърхност. - Тук... – прошепна тя. – Тук е била плочата... Тримата, които я наблюдаваха отстрани, бяха притихнали като при свещенодействие. Приближиха се. Без думи положиха върху бялото каменно чело тринайсетте рози. Коленичиха, сведоха глави и помълчаха, държейки се за ръце и брулени от поривите на вятъра, който развяваше косите на момичетата... После полека станаха, сякаш боейки се да не разплискат това ново чувство, което препълваше гърдите им. Усещаха душите си пречистени и леки, готови да се понесат над хълмовете, над безкрая, към Вечността... Изправяйки се, Александър бръкна в джоба си, извади малка кутийка и се обърна към Магдалена. Тя разбра, че моментът бе дошъл. Щеше да иска ръката й... Хвърли смутен поглед към сестра си. Прегърнати, Мария и Николай ги гледаха насърчаващо. И в този миг вятърът странно утихна. Слънцето блесна иззад облаците и ярък слънчев лъч озари букета, а ароматът на розите се надигна и изпълни въздуха... В настъпилата тишина Александър произнесе вечните думи на Любовта. Сякаш цялата природа запя... край жүктеу/скачать 2.72 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|