Никол данева
жүктеу/скачать 2.72 Mb.
|
| - Възможно е. Все пак имало предположение и за липса. Сред изключително добре и чисто подредения му дом не била открита неговата колекция от антики, за която се знаело сред по-близките му колеги. Но дали е била открадната, или той сам се е разпоредил с нея, никой не можел да каже със сигурност.
- Пак изчезнали антики, събирани от хора, свързани с Църквата! Ето я връзката! – възкликна Мария. - А тези свещеници дали са се познавали? – попита Магдалена. - Вече толкова време е минало, няма как да научим. Но вие двете май се запалихте... И дано пак не ми отворите работа! – позасмя се Николай, вече се беше сблъсквал с ентусиазма на близначките да разчепкват загадъчни ситуации. – Добре, че всичко това е станало преди четвърт век и няма как да се забъркате... - Вярваш ли си, Николай? – позасмя се Александър, а момичетата се нацупиха. - Е... – намигна им капитанът. - Ако трябва да обобщим, ето какво се получава – в една и съща година са убити двама високопоставени служители на синода, колекционери, при това най-вероятно имащи връзки със съответните среди зад граница. Убийствата носят сплашващ характер, имат скрито послание и са потулени. - Някой е положил още тогава усилия някаква информация да не бъде разгласена – отново изказа първоначалното си предположение Александър. - Също като при Митко... – посърна пак Мария, а очите й се насълзиха. Тя стана и излезе на терасата. Сестра й я последва. - Още там, на онзи връх, имах странно предчувствие... – прегърна я тя. - Какво става, Маги? - Ако можех да знам... Но, кълна ти се, нищо няма да ме спре, ако някой посегне на тези, които обичам... - И аз... Постояха така, сгушени една в друга и загледани в кръглия диск на Луната. След малко при тях дойде Александър. - Мария, Николай те вика – каза той, а когато тя влезе в стаята, притегли към себе си Магдалена, сложи я да седне на коленете му и като подхвана леко брадичката й, обърна лицето й така, че да вижда очите й. – Чуй ме добре. Николай е обезпокоен. Има неща, които не може или не иска да ни каже. Обещай ми да не предприемаш нищо без мое знание. Никакви самодейни разследвания този път, чуваш ли? - Да... Обещавам... – прошепна тя и се облегна на гърдите му. – Но за Мари не гарантирам... Той само дълбоко въздъхна. На сутринта денят отново започна със слънце и безоблачно небе. Беше само за плаж, но тримата поеха точно в обратната посока, насочвайки се към центъра на стария град. В Созопол жегата не се усещаше така, както във вътрешността на страната, а в музея беше дори прохладно. Нямаше много посетители. Ако не се броеше групичката почервенели от слънцето немски туристи, шумно коментиращи експонатите, край витрините се виждаха още само двама-трима случайни посетители. Положението се променяше едва с настъпването на септемврийските празници, когато отвсякъде тук пристигаха истински и не толкова истински почитатели на изкуствата. В някои среди беше престижно да се похвалиш ей така, между другото, какво и кого си видял на тазгодишната „Аполония” и кои са най-новите течения в изкуствата и литературата, и кой каква пластика на лицето си е направил, че и на други части на тялото, или в кой престижен курорт си е прекарал лятото, или кой с кого се е разделил, събрал, скарал, ама как, вие още ли не сте чули кой спонсорирал книгата на тази и как си направи рекламата... Музеят изведнъж ставаше притегателен център и място за всякакви изложби, срещи, концерти и литературни четения, завършващи в някой по-луксозен бар или по-простонародна кръчма. А дотогава мравунякът от хора пъплеше на тълпи по калдъръмите на Стария град и „стъргалото” на новия, пълнеше плажовете, магазините за сувенири и многобройните заведения, но заобикаляше тази стара сграда, пълна с антики и спомени... С влизането си тримата се разделиха, за да разгледат по-бързо многото изложени предмети. Бяха се разбрали предварително, че ще търсят едно точно определено нещо – онзи кръст с четирите точки, който можеше да бъде изобразен върху съд, или плоча, или дори върху някакъв накит. - Хей, елате да видите! – тихичко се обади по едно време Магдалена, наведена над малка жълто-кафява съдина, приличаща на делва. Върху нея една петниста дива коза беше уловена от неизвестен художник в състояние на вечен скок. - Какво е това? – попита сестра й, като се вгледа в табелката. – Пише, че е родоско ойнохое, от седми век преди новата ера. О-хо! Виждате ли какво има там, зад козичката? - Прилича на свастика със завъртени спираловидно краища. Точно заради нея ви извиках. - Нали знаете, че това е един от най-древните символи? – каза Александър, който се беше присъединил към момичетата. – Изобразява съединение на мъжкото и женското начало, на движението и покоя, това е хармония и равновесие на противоположни, но допълващи се сили. - Разбира се! – възкликна Магдалена. – Кой не знае за нея, и че я има в два варианта... - И колко жалко, че Хитлер е успял така отвратително да съсипе този символ! – добави Мария. - Но за древните тя винаги е била знамение за щастие – продължи Александър. - Изобразявала кръговрата на живота, благополучие, дълголетие, плодовитост... А в светлината на това, което търсим, тази тук може да се приеме и като вариант на кръста с точките – линията излиза от всеки връх, завърта се и спира в съответната точка. Определено ми напомня нещо... Но още не мога да се сетя какво. Да гледаме нататък... Тримата продължиха да вървят покрай витрините. От обща култура можеха да разпознаят само амфорите, другите изложени съдове за тях бяха просто чаши, купи и разнообразни делви, нашарени най-често в червено-черни краски. Едни приличаха на издължени стомни, други имаха формата на дълбоки разлати купи, трети донякъде им напомняха глинени чайници. Странните наименования лекит, киликс, ойнохое, хидрия и други подобни не им говореха нищо, но изобразените върху тях сцени привличаха вниманието им и го задържаха дори против волята им. А те не се и съпротивляваха. Магията на древните предмети ги завладя неусетно за тях самите и тримата започнаха да се спират почти пред всеки експонат. Четяха указанията към него и се пренасяха в един приказен свят на герои и легенди. На едно място Тезей побеждаваше Минотавъра, на друго пак той се бореше с Прокруст, на трето – Херакъл укротяваше Критския бик... Имаше богове и богини - Аполон с неизменната му лира, Артемида с лък или със сърна, Дионис със свитата си, но все пак преобладаваха по-земните мотиви... Имаше музи, свирещи на различни инструменти, певци, получаващи почести, воини, изпращани на война... Сцени от ежедневието се редуваха с митологични герои, жени в дълги хитони сменяха млади голи атлети, които демонстрираха съвършени тела... Имаше дори изображения на тракийски ездач и увлечен от битката тракийски боец, но загадъчният кръст с точките все още не се появяваше никъде върху рисунките... Те не се отчайваха. Продължаваха да вървят от съд към съд и да го оглеждат от всички страни, докато най-накрая упоритостта им бе възнаградена. Както всичко бе започнало от откритието на Мария, пак тя беше първата, която видя търсената фигура. - Ето! – извика силно и веднага прикри с ръка устата си, смутена, че е нарушила тишината. Туристите обаче си бяха тръгнали отдавна, залите се бяха изпразнили и само някакъв мъж се мотаеше недалеч, обърнат с гръб към тях и втренчен в някакъв надпис. Тя бе избързала малко напред и сега с тържествуващ пръст сочеше една голяма червено-черна чаша на столче, висока около четиридесет сантиметра. Съдът имаше камбановидна форма, широко и извито навън устие, под което стърчаха като ушички две дръжки, а тялото бе видимо слепено от парчета, като липсата на някои от тях бе компенсирана със сходна по цвят запълваща материя. По-пострадала беше предната част, където около една седнала менада с тимпан танцуваха вакханки, а зад нея пристъпваше гол сатир. Отзад рисунката бе напълно запазена. И точно там се виждаше някаква ритуална сцена – три облечени в дълги дрехи фигури. По двете изобразени колони се разбираше, че са в някакво помещение. Двама от мъжете бяха по-млади и държаха големи кръгли предмети с нарисувани върху тях кръстове и точки. - Ето, точно нещо такова видях! - възторгът на Мария действаше заразително. - Намерихме го! Алекс! – извика силно и Магдалена, която веднага дотича при сестра си. Забравила за изгорелия си лакът, плесна с длани и веднага се смръщи от болка, но това не й попречи да изтанцува вариант на туземски танц пред витрината. Получи се добре, макар че държеше малко сковано бинтованата си ръка, а и можеше да си го позволи – музеят вече беше напълно празен. Дори онзи мъж не се виждаше. - Само че моята плочка беше по-малка... - Тук пише, че това е кратер от четвърти век преди новата ера, намерен в некропола на Аполония през 1966 година – прочете Александър пояснителната табелка. - И няма нито думичка какво представляват тези нашарени плочки! – възмути се Магдалена, наведена също над текста. - Преди малко пак видяхме кратер. Помните ли? – продължи той. – Онзи, дето от предната му страна трима полуголи мъже се бяха излегнали и пиеха вино, а отзад също имаше такива плътно загърнати фигури. Приличаха на тези. И стояха от двете страни на една колона. Само че плочките не им бяха в ръцете... - А имаше ли такива изобщо, Алекс? - О, да, Маги! – утвърдително кимна приятелят й. - Може би не си им обърнала внимание, защото бяха доста схематично нарисувани – криви кръгове с по една несиметрично разположена точка. Там беше написано, че кратерът се е използвал като ритуален съд при Дионисиевите празници. Не ви ли се струва, момичета, че тези двамата тук са обърнати към мъжа вдясно като ученици на някакъв изпит?* Забележка под линия: *Снимки на тези експонати могат да се видят и в книгата на Михаил Лазаров „Антична рисувана керамика в България”, изд.„Български художник”, 1990. - Ха, точно така! Сякаш му предават дипломните си работи! – засмя се Магдалена. - По-скоро е посвещаване... – обади се внезапно Мария, която се беше умълчала и съсредоточено разглеждаше рисунката. – Някакъв обред като онези мистерии, за които ми разказваше Елена. Може би това са младежи, които са преминали изпитанието и биват приемани за мисти... - Ако е така, изглежда логично с този знак в техните среди да са символизирали някакво тайно знание, което им е било разкривано при посвещаването – каза Александър. - Тогава става ясно защо при първия кратер, който видяхме, художникът е нарисувал върху плочките само по една точка. Просто за него тази фигура не е имала смисъл... Може би дори не ги е виждал, а само е чувал за тях. Кръстът тогава не е бил чак толкова широко разпространен и обичаен символ както е в нашата култура, а пък с добавените между раменете му точки явно се е превръщал в някакъв код само за посветени... Като ъгълът и пергелът, вписаното в пирамида око, кръстът и розата... И други подобни символи, използвани по-късно. От масони, розенкройцери и други... - Тайно знание? – възкликна внезапно Мария. – Точно така! Информация, която трябвало да бъде скрита, потулена, да не изплува... Като при Елевзинските мистерии... - Какво намекваш? Скрита, потулена... Да не искаш да кажеш, че и сега има пазители на онова тайно знание отпреди две хиляди години? И проговорилите се наказват със смърт? - О, не, Маги... Нямам предвид точно онези мистерии. Само си мислех... Мислех си за разните там тайни общества, за които намекна Алекс, и за големите пари, които се въртят в тях... Сетих се пак за убийствата на свещениците, откраднатите антики, изчезналия саркофаг... И за смъртта на Кръстанов, а сега и на Митко... Като че ли почвам да виждам връзката, но нещо ми се губи... - А-а, не! Тъй няма да се разберем, мили момичета! Тръгнали сме на разходка, разглеждаме музеи, после ще ходим на плаж... И не се занимаваме с никакви убийства! Ясно ли е? Иначе ви качвам на колата, после на самолета и ви връщам в Германия, където няма разпорени свещеници и откраднати саркофази!... Близначките го погледнаха, стреснати от внезапно появилата се сурова нотка в гласа му. Май не се шегуваше. Те се спогледаха, но кимнаха, изразявайки съгласие с думите му. - Да видим нататък! – отправи се към следващата витрина Александър, последван от Магдалена. Мария остана да стои все така замислено вгледана в червено-черния съд и като че ли дори не чу какво си говореха. - Жалко, че не мога да го докосна... – каза тихо тя, опряла пръсти в стъклената преграда. - Мари! Ела да видиш! – извика я сестра й, този път с още по-силен глас. - Толкова много кратери!... И пак същото. Пак ги има онези фигури! Ела, Мари, тук кръстът с точките е много по-добре нарисуван! Ела бързо! Тримата се скупчиха около следващата витрина. Въодушевени от откритието си, те не усещаха върху себе си втренчения поглед, идващ от един мъж, застанал до перилата на горния етаж. Беше същият, който доскоро се мотаеше наоколо. Същият, който ги следваше с форда си още от Родопите... Габриела прегледа още веднъж написаното. Освен подробен отчет за добре свършената работа в Института по тракология, тя можеше да се похвали и с успешно протеклите сондажи, които бе провела на още две-три места. Бе се срещнала с известни и с не толкова известни в академичните среди учени, занимаващи се в различни области на науката – антрополози, историци, културолози, изкуствоведи... Все хора, имащи възможност да разбулят тайната на онзи символ, чието послание трябваше да остане разбираемо само за малка група посветени. Остана доволна от проведените разговори, при които много внимаваше да не насочи интереса им към кръста с точките. Никой не се бе приближил дори на стъпка към разгадаването на смисъла му, дори не бяха забелязали, че крие някаква тайна... Докладът се получи изчерпателен, но стегнат, съдържаше също и предложения за някои инициативи, които тя смяташе за уместно да предприеме. Пооправи тук там някоя дума, усмихна се със задоволство и го прати по електронната поща. Оставаше да чака отговор от Ордена, след което щеше да прескочи до Перперикон, където имаше още малко работа, трябваше да провери как стоят нещата на място... С това мисията й щеше да се смята за приключена. И щеше да удари часът на най-сладостното и дълго отлагано раздаване на справедливост – онова, което изпълваше сънищата й, и което тя предвкусваше с тръпнещо очакване от съпровождащото го удоволствие. Все още не се бе спряла на конкретния начин, по който щеше да си отмъсти на Александър и близначките, но имаше няколко идеи, коя от коя по-съблазнителна с префинената си жестокост. Можеше да ги разболее от смъртна и мъчителна болест, да им съсипе кариерата, да навреди на близките им... А междувременно, докато ги чакаше да се приберат в София, можеше да се погрижи и за личните си интереси. Документите на новата компания „Ада майнинг” все още се бавеха в Министерството по екологията, откъдето трябваше да получи най-последното разрешително, онзи почти златен документ, наречен ДОВОС. След няколко телефонни разговора тя установи в коя канцелария трябва да си ги потърси, договори си и среща със съответния чиновник. Погледна часовника, пресметна колко е часът в Щатите и търпеливо изчака отсрещната страна да вдигне телефона. Там още не се бе съмнало, но нейният финансов съветник затова получаваше големи хонорари, за да бъде на разположение по всяко време на денонощието. Имаше няколко въпроса към него преди да пристъпи към финализирането на сделката... Получаването на необходимите подписи и печати изискваше жертви. Тя беше наясно с това и знаеше как да се справи. И какъв риск да поеме... Защото придобиването на тази компания, правейки я по-силна, беше част от нейното отмъщение. Отмъщение към всичко живо в тази страна, където бе изпитала най-голямото си унижение и разочарование... Изиграна от най-близките, оскърбена от съпруга си, отхвърлена от любимия, преследвана, охулвана... Освен огромните печалби от златото, извадено изпод Ада тепе, тя щеше да изпита и позабравеното опиянение от това да вършиш съзнателно зло. Адското удовлетворение от властта да рушиш, да унищожаваш, да разкъсваш... Морето бе като огледало. Някъде навътре може и да оправдаваше името си, което бе получило заради опасните бури, потапящи корабите на първите мореплаватели, но край брега бе прозрачно-тюркоазено и влудяващо лениво, а по-навътре цветът му се сливаше с небето и сякаш целият свят бе само една синева. Заради жегите водата се бе нагряла до температурата на топъл чай и черноморските курорти бяха препълнени. Всички плажове край Созопол също бяха претъпкани с хора. Тримата едвам си намериха местенце на Харманите, въпреки че отидоха към два часа, когато голяма част от летовниците вече се прибираха за следобедна почивка. Тълпите бяха в постоянно движение и ако някой си тръгваше, веднага се появяваше кандидат за мястото му. Трябваше да си бърз или да имаш късмет, за да успееш да се вредиш. Александър и близначките бяха доволни, че случиха чадър на предна линия, а и за съседи им се паднаха спокойни хора, без малки деца или шумни увлечения, съпровождани с цветисти изрази. И сега Магдалена седеше сама под сянката му, радвайки се, че поне има поглед към морето... Бе се потопила заедно с другите на плиткото, вдигайки високо бинтованата си ръка и внимавайки да не я намокри. Заради нея можеше само да се разхлажда от време на време покрай брега, но не и да плува навътре, както обичаше. Затова пък сестра й почти не излизаше от водата. Ако не плуваше навътре с Александър, то се плацикаше като децата сред почти заспалия прибой, или строеше заедно с тях замъци. За да не се дразни излишно, Магдалена стана, поразходи се, после седна на пясъка близо до плискащите се едва-едва вълнички и си намери занимание. Разчисти горния слой и се зае да рисува върху влажната основа. Начерта кръста с четирите точки и започна да ги съединява с прави или извити линии. Получаваха се различни фигури, но никоя от тях не я удовлетворяваше. Изтриваше ги с длан и започваше наново. Така се появиха и изчезнаха някакво подобие на снежинка, на свастика, на четирилистна детелина, на роза с кръст по средата... Така се бе увлякла, че когато отгоре й падна сянка, се стресна. Мокрият Александър я напръска леко и смеейки се на възмущението й, се настани до нея. - Много се забавихте – погледна го тя без укор, като потърси с очи сестра си. Беше легнала по гръб на плиткото и се бе оставила на слабите вълнички да я полюшват. - Водата е чудна. Искаш ли да отскоча до магазина и да ти взема един дюшек? С Мария ще те повозим. - Не, не се разкарвай, моля те. Утре ще го купим! На мен сега и така ми е добре... - Какво рисуваш? Тя накратко му обясни, като му показа и най-сполучливите от фигурите, които се бяха получили. - Знаеш ли, в това има нещо... А и в музея ми се стори, че виждам една възможност... – замисли се Александър, като също се захвана да свързва върховете на кръста с точките, но след няколко фигури с недоволно пъшкане изтри всичко. Докато разгребваше пясъка, между пръстите му попадна малка черупка от охлюв. Приближи към очите си конусовидната раковина и се взря в нея. Магдалена видя как изведнъж лицето му светна, сякаш някакъв вътрешен огън запали искра в погледа му. Той възторжено възкликна, бързо надраска две спирали, които се пресичаха само на едно място, в началото на пътя си. Всяка от тях се въртеше обратно на другата, а пък бяха и така разположени, че втората обхващаше първата. - Ето, това е! – каза със задоволство той. Магдалена премигна учудено. Нямаше и помен от онази ъгловата фигура, допълнена от самостоятелните точки. Вместо нея тя видя изображение, напомнящо вихър или стилизирана роза, но не и кръст. - Нищо не разбирам... – каза тя, а той заглади отново пясъка, и като събра няколко миди и раковини, нареди ги симетрично в редици по три. - Всъщност имаме матрица от девет пункта – обясни й Александър, но като че ли говореше повече на себе си. – Ако ги съединя ето така и така през центъра – тегли той две черти, - ще получа кръст и ще останат свободни четирите крайни точки... Но ако възприемем тази конструкция като математически модел на определен тип връзки, можем да видим развитието на две функции... Дали са две еволюти? Не, не... - Докато си мърмореше под носа подобни неразбираеми неща, пръстът му бързо се стрелкаше по влажния пясък, прокарвайки улейчетата на двете закривени линии. - Тук май имаме по-скоро две монотонно нарастващи функции с граници от нула до безкрайност, като Архимедовата спирала, логаритмична спирала... Точно така! И ако направим интерполация... и ги наложим върху кръста, можем да получим следното... Александър нарисува наново онези спирали, но сега те имаха по-укротен вид. Едната тръгна от най-горната лява мида, изви се като дъга отгоре над първия ред, без да докосва другите две раковини, и по посока на часовниковата стрелка стигна до десния край на втория ред. Прониза като стрела трите средни черупки, образувайки по този начин хоризонталата на кръста, но не се спря. Продължи пак като концентрична крива, минавайки от външната страна на първия полукръг. Извъртя се почти на 360 градуса и стигна до най-долната дясна точка. Получи се красива двойно завъртяна линия, движеща се само по посока на часовниковата стрелка. Той вдигна пръста си и огледа незавършената фигура. - Останаха четири мидички – обади се Магдалена. - Да. Те са за другата производна... Този път пръстът му тръгна от най-горната дясна черупка и с лека извивка наляво нацели средната горна мида, спусна се от нея към централната, където пресече улея на първата линия, и продължи право надолу. Получи се вертикалата на кръста. Без да спира, мина през средната долна мида и с широк замах обгърна цялата конструкция отвън, движейки се обратно на часовниковата стрелка. Направи почти цял кръг и спря в последната свободна точка – най-долната лява раковина. - Красиво е... Много е красиво! Но какво се получи, Алекс? Какво е това? - Това е лабиринт! - Хм! – погледна го недоверчиво Магдалена. – Майтапиш ли се с мен? Лабиринтът има много разклонения, задънени участъци... Изобщо е едно объркано място, където е трудно да се ориентираш. А това тук... Никак не ми изглежда объркано! Наистина има вход, има и дъно... Но, както го гледам, има и само един път. Ето! – Тя посегна и го начерта. Стройната картина се развали. Станаха твърде много линии, а някои се допряха, тъй като във въодушевлението си тя бързаше и пръстът й на места се отклони. Изпъшка недоволно и започна да събира още миди и раковини. - Ей-сега ще го поправя. Виж, така става дори по-хубаво! - Бързо и сръчно Магдалена нареди черупките. - Готово! Къде виждаш тук лабиринт, Алекс? - Колкото и да не ти се вярва, точно така са изглеждали първите лабиринти. Има ги надраскани по скалите къде ли не – от индианците в Южна Америка, от древни племена в Азия, в Европа... По цял свят са открити подобни скални рисунки отпреди хиляди години. Просто аз в първия момент не можах да направя връзката... - Не може да бъде! - Но какво чудно има в това, Маги? Погледни например ето тази раковина, и ще го видиш!... - Но защо тогава възприемаме лабиринта като нещо съвсем друго? - Защото се придържаме към съвременното понятие, а то възникнало, когато започнало увлечението по парковите градини някъде през шестнайсети-седемнайсети век. Благородниците много се забавлявали да търсят пътя из преплетените алеи... - О, прав си! Сетих се! На немски тези градини така се и казват: Irrgarten! Ах... – плесна с ръце тя и разтвори широко очи. – Сякаш някакъв сън мина пред погледа ми, Алекс... Някакво дежа вю. Сякаш за миг се озовах в такава градина и не можех да намеря пътя... – Тя тръсна глава, засмя се и го погледна. - Градина на заблудите... колко точно са го казали немците! жүктеу/скачать 2.72 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|