Никол данева
жүктеу/скачать 2.72 Mb.
|
| - И пак стигаме до Инквизицията...
Магдалена изпъшка и зарея поглед по хълмовете. Александър се намръщи, но не каза нищо, само стисна по-здраво волана. Край колата се мерна табела, че навлизат в село Стремци. До рудника оставаха два километра... Двете коли изскочиха иззад хълма, с прилична скорост се понесоха по правия участък, изчезнаха при следващия завой, после се появиха отново вече по-близо. Габриела веднага позна тойотата на Александър, следвана от опела на приятелите му. Мишките бързаха към примамката... Тя подаде уговорения знак, като провеси един червен парцал пред заслона и изчака ответното проблясване, за да се увери, че е била забелязана. Това приятно я възбуди. За всеки съвременен човек, свикнал с комуникационната техника, беше най-малкото странно да борави с такива допотопни средства за предаване на съобщения като размахването на флагчета или пращането на светлинни сигнали. Но в района на рудника телефоните бяха безмълвни. Тук сякаш времето бе спряло... И всичко, което ставаше напоследък, беше странно по един особен начин, беше тъй сюрреалистично, тъй приличащо на халюцинация или кошмарен сън, че Габриела се питаше дали не продължава да сънува. Това не й пречеше да се наслаждава на ситуацията като актриса, получила дългоочакваната роля. Роля, която й предоставяше едно ново амплоа, защото мястото на богаташката Великова изобщо не беше тук, по тези чукари, дебнейки в някаква колиба за някакви търсачи на силни усещания... Тя можеше с едно щракване на пръстите да получи желаното, имаше на разположение добре платени и контролирани служители, които се грижеха за увеличаване на благосъстоянието й, живееше в разкош... Но отдавна бе престанала да прави нещо сама, със собствените си ръце. И предоставената й възможност самолично да прати на онзи свят най-омразните й хора я опияняваше почти до безумие. Колите скоро щяха да пристигнат на поляната с чешмата, откъдето тръгваше нагоре черният път с наскоро сложената бариера. Габриела гореше от нетърпение да види всичко с очите си. Според предварително разработения план тя не трябваше да мърда от мястото си до момента на взрива, но вътрешният огън така я изгаряше, че реши да действа по свое собствено усмотрение. Напусна бивака и се промъкна към рудника, страхувайки се, че ще закъснее. Успя да стигне там доста бързо, четиримата все още стояха отпред и се преобличаха. Зачуди се кое ги бе забавило, но в следващия миг видя двата прясно отсечени ствола, подпрени на входа до останалия им багаж. Носеха кирки, лопати, кофи... Май някой от тях добре си разбираше от работата, дали не бе ги подценила?... Направи й впечатление, че бяха донесли със себе си подходящи за случая гащеризони и ботуши, отнякъде се бяха снабдили дори със специални пещерняшки каски със система за осветление. Каските изглеждаха достатъчно здрави, за да предпазят главите им от падащи камъни... Какво пък, помисли си Габриела, толкова по-зле за тях. Ще се мъчат по-дълго. Тя се сниши зад храстите и впи поглед в Александър. Сърцето й най-неочаквано прескочи няколко пъти и сякаш се продъни някъде от мисълта, че го вижда за последен път. Зачуди се какво става с нея. Защо само допреди миг желаеше да го разкъса с нокти, а сега отново не знаеше какво иска... Нима й е толкова слаба волята, че едно зърване на този мъж й стигаше, за да загуби ума и дума?!... Да забрави обидата, желанието за мъст и унищожение... Нима само далеч от него бе в състояние да го мрази?! Беше на стъпка от порива да се изправи и да извика името му, да го спре... Да не влиза в тази черна дупка, от която няма да излезе жив... Дори направи крачка към него. Все още можеше да промени избора си... и съдбата му... Той се обърна в нейната посока, засмя се с онази негова усмивка, тъй до болка позната, та чак й прималя, и каза нещо... После се наведе към едната от близначките. По превързаната й ръка Габриела се досети, че това трябва да е Магдалена, толкова да не може да си опази крайниците това момиче... Преди години, като й правеше магии, онази само си беше навехнала глезена, сякаш някаква сила я закриляше тази малка никаквица!... Александър й помогна да облече гащиризона, провери дали не й стягат ластиците, които придържаха крачолите стегнати край прасеца, прекара длани нагоре, стигна до ремъците на каската, затегна и тях... Чукна я шеговито по носа, склони се към лицето й, целуна я по устата... И имаше толкова нежност в движенията му... Вкопчена в някакво клонче, Габриела го стисна със страшна сила, без да усеща как ноктите й се впиват в дланите. Единственото, за което съжаляваше в този момент, бе, че Александър можеше и да не разбере кой му е приготвил всичко това, което щеше да последва в най-скоро време... Нищо, успокои си тя, вътре щеше да се досети... Не беше глупав и щеше да се досети. Особено след последната им среща... - Последна проверка. Готови ли сте, всичко ли взехме? – огледа Николай с опитно око приятелите си. - Всичко, всичко... – обадиха се момичетата. – Хайде! Готови сме вече. Да влизаме... - Ей, това да не ви е разходка в парка? - смъмри ги той. - Един пещерняк трябва да е сигурен, че от главата до петите всичко му е в изрядно състояние. От въжето, та чак до пакета за самопомощ. - Ама нали още в София подредихме нещата – измърмори Магдалена. – Защо да се бавим? - Спокойно, душици златни... Не пречи да хвърлим един последен поглед какво имаме тук, нали? – посегна Александър към оранжевата раница, приличаща по-скоро на мешка, и огледа съдържанието. – Кибрити, запалки, свещи, сух спирт, фолио... аптечка, доста пълна, между впрочем... игла с конци... захар на бучки... Къде са ви ножчетата? – обърна се той към момичетата, а те се потупаха по вътрешните джобове, където по нареждане на Николай бяха сложили най-необходимото. - А туй огледалце за какво ми е? – измъкна оттам Магдалена малък бляскав диск от алпака и се огледа. - Да си оправям грима ли? Или да виждам какво има зад мен, ако не мога да се обърна? - По-скоро се надявам да не ни потрябва – отвърна Николай. - Защо? - Защото е за случаи, в които на някого е необходима помощ. Например, ако трябва да се провери дали човек има дъх, или ако трябва да се подаде сигнал за бедствие, „светлинно зайче”... - Брр-р! Няма да питам повече. Досещам се за останалото... Тя прибра лъскавата вещ обратно, притисна лепящия цип на джоба и прокара пръсти отгоре, за да провери дали някъде не се образуваше издутина. Николай предварително им бе дал някои напътствия и едно от тях беше, че не бива да имат по дрехите си нищо, което да се издува, да виси или да се закача. При едно слизане под земята човек не знаеше през какви теснини и препятствия може да му се наложи да мине... Магдалена реши, че е напълно готова и се огледа. Мъжете разглеждаха картата от пещерния клуб, Мария също си проверяваше екипировката. Наближаваше обяд, слънцето вече доста напичаше и почваше да й става горещо в гащеризона и каската, но си премълча, седна и зачака командата за влизане. Стори ли й се или наистина нещо прошумоля в храстите? Магдалена се озърна към другите, но никой нищо не бе забелязал, и тя плъзна по-внимателен поглед натам, следейки дали шумът ще се повтори. Не се случи повече нищо. Сигурно бе някое дребно горско животинче, реши тя. Гората наоколо бе като потънала в морна дрямка, нямаше причина душата й да се изпълва със смътно безпокойство. Нямаше причина да се чувства тъй, сякаш я следяха чифт очи. Още с пристигането Александър и Николай бяха обиколили района и никъде нищо подозрително не бяха забелязали. От миналото им идване тук не се бе променило нищо, само някаква дървена бариера бе сложена долу в началото на отбивката, но и тя бе по-скоро символична, защото всеки можеше да я повдигне и да мине. Сигурно бе дело на горските... Магдалена отново се озърна. Странно, сестра й също бе някак напрегната... Мъжете уточниха маршрута, прибраха картата, разпределиха багажа, и най-сетне обявиха, че е време да влизат. Един по един, четиримата се насочиха към входа, разделящ двата свята – този, на светлината и топлината, от другия, където цареше хладен мрак, влага и където тайнствени сенки от миналото сякаш се плъзгаха по стените, бягайки от лъчите на прожекторите... Габриела рязко се отдръпна назад, проклинайки слабостта си да изпрати с поглед последните стъпки на Александър, отвеждащи го завинаги от белия свят. Дали не бе забелязал нещо? Дали не се бе усъмнил, че всичко това е един капан? Онези тримата вече бяха вътре, а той все още се бавеше да престъпи през черната паст на рудника. Останал последен в редицата, стоеше отпред и се оглеждаше на всички страни, плъзгайки остър взор през листака. Стори й се, че ще я надупчи с него като с картечен откос. Заболя я цялото тяло. Заболя я чак вътре в гърдите от мисълта, че ако би могъл, би го направил. Бе предпочел заедно с онази малка никаквица да тръгне към неизвестността и риска, отхвърляйки предложението й. Много добре разбираше, че то означава безопасност и сигурност, богатство, лукс и страст... Но не! Предпочете да я нарани още по-жестоко!... И успя. Заболя я още по-силно, отколкото преди три години, когато му бе отправила същото предложение и той пак го бе отхвърлил. А беше готова да му прости... Беше готова да забрави... Очите на Александър бяха вперени в нейната посока и тя затаи дъх. Ами ако я види? Дали няма да се впечатли от силата на любовта й, изпратила я сред тези пущинаци по следите му, дали няма да си спомни най-сетне миналото? Едно време им беше добре заедно, не може да е забравил онези горещи нощи... Дали не беше по-добре да я види през шумата и тя да се опита за последно да го привлече... щяха да са сами... както по-рано, онези не влизаха в сметката... Този път можеше и да успее... видя колебанието в очите му, когато го бе прегърнала... Дали да не го извика? Или все пак да изпълни плана си? Три дълги години се подхранваше от клокочещото в гърдите й желание за мъст и искаше най-сетне да го излее навън, да удави с него Александър и близначките... Да приключи с тази мъка... Застинала външно като каменно изваяние, Габриела в душата си се мяташе между любовта и омразата, раздвоена както никога в живота си. Беше изправена пред най-последния си избор и съзнаваше това. Живот или смърт, отчаяние или надежда, презрение или блаженство... – от нейния избор зависеше към коя от тези възможности щеше да се завърти стрелката на Съдбата. Времето летеше с бясна скорост, ставаше въпрос за секунди, а на нея й се струваше, че е спряло... Но ето, той се обърна, направи няколко крачки и изчезна в отвора. Габриела полека се отпусна на земята. Изведнъж се почувства опустошена и ненужна като захвърлена стара опаковка. Още с първите стъпки Николай беше впечатлен от уменията на древните рудокопачи и веднага отбеляза, че именно правилната форма на галериите, издържани строго във формата на арки, бе осигурила тяхната стабилност и затова нямаше нито една, затрупана от само себе си. Когато стигнаха първото срутване, спряха за малко да изчакат Александър, който нещо се бе позабавил при влизането. - Това тук е било комин... Ти беше прав, Алекс, срутването е изкуствено предизвикано – обърна се Николай към приятеля си. - Тогава са се осветявали с факли и целият дим и саждите от тях е трябвало да излизат нанякъде, освен това им е бил необходим приток на свеж въздух, за да не се задушат. Служили са като отдушници, тези комини... Може да са имали вътре и някакви подемни устройства. А когато са преграждали достъпа до рудника, са изсипали през тях отбит материал. Ето, вижда се, че съставът му е различен – наведе се той към втвърдената маса долу, осветявайки я с лампата на каската си. После се изправи, погледна нагоре и посочи едно ръбато монолитно място на около метър височина. – Да, така трябва да е било. Това тук е камък, пуснат нарочно. Послужил е като тапа, за да може отворът да се задъни и запълни. Ситнежът е паднал под него, а той с тежестта си допълнително го е циментирал. - Май коминът е леко стеснен надолу – огледа го и Александър. – Камъкът доста стабилно е заседнал. - Да, ако е така навсякъде, това донякъде ще ни облекчи задачата – съгласи се Николай. - Ще издълбаем проход отдолу и тези подпори, дето ги носим, може и да не ни потрябват. - А дали ще определим правилно къде точно да копаем? Не са едно или две... – попита Мария, прилепвайки пръсти към каменната преграда, сякаш се опитваше да усети какво има зад нея. - Нека влезем по-навътре. Повечето срутвания бяха на места, зад които на картата се виждаше продължение на плетеницата от проходи. Явно са били запушвани всички комини наред, за да бъде осуетен достъпът... Имаше обаче две-три устремени към вътрешността на хълма галерии, които прекъсваха най-внезапно и изненадващо с тези изкуствено направени прегради. Какво криеха те – неизкопано злато, съхранени съкровища? И колко ли голяма бе останалата част от рудника?... А от всичките такива галерии средната изглеждаше най-перспективна, защото отиваше право към центъра и стигаше най-далеч. Решиха да не губят време и да се насочат към нея. Случайно или не, но точно там се бе озовал и Александър, преди прилепите да ги прогонят от владенията си. И там наблизо Мария бе изживяла своето видение. Всъщност именно то беше решаващо за избора им. Ако имаше нещо, оставено от последните обитатели на рудника, то трябваше да е някъде там, далеч от входа, скрито от хора и зверове. Веднъж взели решението, продължиха уверено напред към дъното на лабиринта, без да се лутат и без да изследват останалата част. Вървяха в определен ред, като групата се водеше от Александър, следван от момичетата. - Защо правиш това? – обади се по едно време Мария, която се бе спряла да изчака Николай и го наблюдаваше как на поредното разклонение вади метална стрелка, изрязана от капачка за буркан, и я закрепва на избраното от него място. - Вече си имаме карта, няма начин да се изгубим. Знаем къде отиваме, значи ще можем и да се върнем. Защо оставяш тези неща, Никенце? - Защото е пълна заблуда, че ако имаш карта, ще се ориентираш правилно. При това в естествена пещера все може да запомниш някой по-особен белег, а тук... Я се огледай! Бяха излезли насред едно разширение, от което се отделяха други два прохода. Тя се озърна, внимателно се взря в единия, после в другия, прекара длан по равната, на места мокра повърхност, и прехапа устни. - Вярно... Всичко е еднакво!... - Виждаш ли? Дори и с карта рискът да се загубиш е огромен. Няма как да определиш точното място, на което си попаднал. Все ще ти се струва, че тук вече си бил... И освен това на влизане всичко ти изглежда по един начин, на излизане – по друг. А като слагам тези белези, при всяко разклонение вече ще ни е ясно откъде сме минали и накъде да хванем при обратния път. Той освети с прожектора си галерията и Мария ахна. Тихо извика на другите да погледнат назад. Металните стрелки просветваха и като указателни палци сочеха пътя към външния свят. - Невероятно! – приближи се към сестра си Магдалена. - Път към спасението... - Хитро! – одобри и Александър видяното. – Въжето може да се оплете, да не стигне, да се претрие и скъса... И да се чудиш после в този лабиринт откъде си дошъл и накъде отиваш! А твоите знаци спестяват мъчителния избор. Сега излизаш от един тунел и в началото на онзи, който ти трябва, те чака стрелка, сочеща правилния път. Ако можеше и в живота да е така... Момичетата се спогледаха. Без да си продумат, двете едновременно се сетиха за дебнещия в дъното на всеки лабиринт Минотавър. Май бяха сега в неговите владения... Мъжете тръгнаха напред, а Мария се приближи до сестра си и я прегърна. - Нещо си притеснена... Още преди да влезем те видях, че се озърташ, Маги. - Имам някакво предчувствие. Не ми казвай, че не си усетила и ти... - Не се страхувай, сестричето ми. Знам за какво говориш. - Усети нещо, нали, Мари? - Да, но... Сама знаеш, ако истински се страхуваш от нещо, то се случва. Не се поддавай на страха, Маги. - Ами ако страховете ти не са въображаеми? - Точно затова стават реални. С цялата си същност ги предизвикваш, защото вярваш в тях. Трябва ти сила, за да ги отхвърлиш. Тогава успяваш... Знаеш ли... Момчетата наредиха на никого да не казваме, но аз им се обадих... - На кого? – погледна я учудено Магдалена, досещайки се. – На... твоите... от Братството ли? - Да. Казах на Дамира къде отиваме. И в какво сме се набъркали... Ще се съберат заради нас... Може вече да са се събрали. - Ти си луда... Ако разбере Ники... - Аз им вярвам, разбери! Вярвам в Силата! – зашепна възбудено Мария. – И че могат да ни я пратят... да ни помогне... - Ама ти да не си... Магдалена искаше да възрази, да й каже, че май е превъртяла, но в този момент до тях се появи Александър, който се бе върнал да ги търси. С тревожен поглед ги попита защо са спрели, има ли някакъв проблем, но двете в един глас го увериха, че няма. Той ги изгледа със съмнение, но не продължи да настоява, само ги подкани да не се отделят и да не изостават, като ги пусна пред себе си. Те тръгнаха към светлината, идваща от Николай, а той се вгледа в тъмнината зад гърба им. До дъното оставаше още съвсем малко... Момчето и момичето слязоха от колата и се огледаха, преценявайки мястото. Прозорците бяха отворени, отвътре бумтеше ритъмна музика, която изпълни поляната, прониквайки дълбоко навътре в гората. Бяха направили кръгче преди да паркират в горния край, току до дърветата, и следите още показваха с каква мощ е бил форсиран двигателят. - Виж, там има път. А пък ето я и чешмата, за която говореха онези, от Перперикон... - Има и някаква бариера. - Значи сме където трябва! Дай ми бариери на мен да прескачам! Йеп-йеп-иху-у-у! – направи се на герой момчето, потупа покрива като каубой, хвалещ коня си след успешно родео, пресегна се и наду клаксона. Пежото беше ново, лъскаво и момчето явно се гордееше с него. Потърси в очите на момичето одобрение, хвърли пак поглед към металния си кон, но се смръщи и приклекна до калниците. – Язък! Как сме се изцапали! Чак до дръжките... Сутринта още светеше! Той извади кърпичка, клекна и се опита да изтрие една от по-големите пръски. - Мама му стара... Да пукна, ако това не е... - Стига, бе, коте... Сега с колата ли ще се занимаваш? Нали спряхме да се поразходим... – приближи се момичето, като се опита да привлече към себе си вниманието с няколко ласки. – После ще я измием, ела... - Чакай, не виждаш ли? Това е... злато! - Как... злато?! Кал си е... Жълта кал... - Ами виж сама! Виж как е залепнало! Изобщо не мога да го изчистя, като циментирано е... И блести! Откъде ли е дошло? – озърна се момчето, забеляза стичащата се в другия край на поляната вода и задърпа момичето. – Ей оттам минахме. През онуй мокрото. Давай да видим откъде идва! Само е от тракийския рудник, за който говореха онези... Мама му стара! Май наистина тук има злато... По водата, по водата – и ще го намерим! - Голям мозък си, да знаеш, коте!... Представяш ли си? Наистина да намерим нещо! А? Коте... – притисна се тя към него, целувайки го между думите. – Да намерим някое... парченце... злато.. - Ако ни излезе късметът... – отвърна на целувките й той, прегърна я по-силно и се загледа в очите й. – Ама едва ли, те не се търкалят току-тъй... Пък ние вече си имаме друг късмет... Аз вече съм си намерил златото, тъй да знаеш!... Да се поразходим ли, коте? Да вземем ли одеалото? Тук ми изглежда подходящо да поостанем... Двамата тръгнаха нагоре, екзалтирани, радостни, и много, много влюбени. Габриела изсумтя, изфуча като котка, пресегна се към близкия храст, откърши клон и с ожесточение се зае да му къса листата. Вече не се опасяваше оставя ли следи или не. Мишките отдавна бяха влезли в капана, той трябваше да щракне всеки момент, но ето че не всичко вървеше по плана на онзи. Най-неочаквано възникнаха непредвидени обстоятелства, сякаш самото провидение се бе загрижило за жертвите й. За краткото време, през което бяха свалени забранителните надписи и ленти, веднага се намериха двама досадници да се изтърсят там, където не трябваше. Някакви малоумни туристи щъкаха наоколо и тя нищо не можеше да направи, за да ги прогони. Можеше само да ги чака, докато се налудуват, след което момчетата на онзи щяха да дръпнат най-сетне шалтера. Не трябваше да има свидетели... А времето си течеше, Александър отдавна бе изчезнал в черната паст на рудника и тя жадуваше час по-скоро тази дупка да се превърне в огромен склеп. Бе изчезнал от взора й и тя вече се учудваше на предишните си колебания. На тяхно място се бе настанило чувство на екзалтация. Още малко и щеше да получи възмездие за мъките си... Поемаше въздух с разширени ноздри, тръпнеща да усети онзи сладостен мирис на кръв, и отброяваше едва ли не секундите, делящи я от нейния триумф. Пръчката в ръцете й изсвистя и със замах посече върховете на тревите пред нея. От клончето се бе получил доста жилав камшик. Как й се искаше да нашиба с него до кръв тези викащи, смеещи се, влудяващо досадни хлапета!... Добре поне, че се отказаха да търсят входа, увлечени в играта си... Александър подаде поредната пълна кофа. Магдалена пое дръжката и я помъкна към близкото разширение, където събираха изкопания материал. Там беше се образувала вече една доста внушителна купчина от пръст и дребни камъни, която продължаваше да нараства. Полека я изсипа, за да не се вдига прах, и тръгна обратно по галерията, водеща към дъното. Отначало й беше страшно да се отдалечава толкова от другите, но след няколко тура свикна и започна да й се струва, че донякъде разбира древните рудокопачи, минавали и те като нея по този маршрут напред-назад... На връщане се размина със сестра си, която вече изглеждаше доста изцапана и изморена. Магдалена се позасмя на вида й и докато чакаше да напълнят отново кофата, извади огледалцето си. Ето че го използваше по прякото му предназначение! Нагласи лампата тъй, че да си види отражението. Разсмя се още повече. И тя беше същата, същинско чудовище... Тази мисъл й се понрави. Бяха стигнали края на лабиринта, почти бяха прокопали и преградата, криеща сърцето му, а никакъв Минотавър не се спотайваше наоколо, дори прилепите кротуваха нейде из галериите. Може би всичките й страхове бяха напразни... - Успяхме! – извика в този миг Александър и Магдалена скочи. Мъжете се бяха прилепили към стената и надничаха един след друг през току-що направения отвор. Тя се понадигна на пръсти, но от раменете им нищо не се виждаше. - Има! Там има нещо!... – дочу се гласът на Николай, кънтящ като в бъчва. Бе успял да се провре малко повече в дупката. Отстъпи на приятеля си, който повтори същите думи. Двамата започнаха като луди да дълбаят, без повече да пълнят кофите. Пръст и камъни се сипеха под краката им, чуваше се как падат и от другата страна. - Какво, какво видяхте?! – не издържа момичето. - Май някакви сандъци... – каза Александър, без да спира. - Къде е Мария? – обърна се Николай, видя я, махна й с ръка и отново се зае да дълбае. Тя бързаше към тях. Почти тичаше, а очите й бяха станали направо огромни. По оживлението на тримата беше разбрала, че само няколко крачки ги делят от находка, която можеше да се окаже безценна. Магдалена я пресрещна, двете се прегърнаха и оставиха мъжете да довършат работата си. Когато дупката беше разширена дотолкова, че да могат да минат, решиха пръв да влезе Николай. Бяха единодушни, че като бивш пещерняк е най-подготвен. За всеки случай подпряха камъка-тапа с предвидливо донесените подпори, макар да бе ясно, че е заседнал яко в стените, пак за всеки случай вързаха и Николай с въже. Той изчезна в черния отвор, а тримата попиваха отвън всеки звук, всяка негова дума. жүктеу/скачать 2.72 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|