Никол данева



бет37/44
Дата27.06.2016
өлшемі2.72 Mb.
#162529
1   ...   33   34   35   36   37   38   39   40   ...   44
Дали пък не бяха я изпратили на това задание поради легналата върху миналото й сянка? Дали този изпит, който отваряше вратите към по-горните стъпала, не беше всъщност един последен тест за вярност?
И ако не го издържи, те ще бъдат за нея окончателно залостени... Че и по-зле... Защото там умееха да наказват отстъпниците по начин, за чийто истински двигател никой никога не разбираше...
Споменът за последното посещение в централата на Ордена прониза Габриела и премина като тръпка през тялото й.
Онзи мъж, който бе присъствал на срещата й със Супериора... Онази невероятно възбуждаща аура, която се завихряше около него и я всмукваше в орбитата си... Допирът на пръстена му и на неговата ръка до челото й... Примамващата тайна на Върховните, до която скоро можеше да се докосне, да пие от Извора, да стане една от тях...
Всичко това можеше да е нейно. Все още можеше да направи своя избор, тъй като дотук не бе прекрачила чертата. Намираше се в лабиринт, пред съдбоносен избор и само от нея зависеше в коя посока да поеме. Все още бе в нейна власт да загърби желанието за мъст, да се качи на самолета и да се завърне в хубавия си дом във Флорида, да отиде на доклад при Супериора, да получи похвала и предложение за преминаване към следващото стъпало в йерархията...
А онзи църковен атлет нека има грижата сам да довършва останалото...
Габриела тръсна глава и скочи. Излезе на балкона и подложи пламнали бузи на хладния ветрец, носещ се откъм реката, чиито води бяха укротени и събрани в ложето на ширналия се досами града язовир с красивото име „Студен кладенец”. Пак намек за извор... Тя въздъхна и пое с пълни гърди свежия нощен въздух. Дали пък наистина да не се откаже?...
Да избере пътя към дома... Да загърби всичко, да се върне...
Но тогава ще й се наложи да предотврати взривяването на рудника! Беше придобила собственост върху него, имаше достатъчно време и възможности да стопира операцията, и нямаше никакви извинения за протакане... Орденът не се месеше нито в бизнеса, нито в личните връзки, но нямаше да й прости нейната малка палава забежка, ако допуснеше да се изпълни планът на онзи. Защото тя вече знаеше за подготвяния „инцидент”... И допускането му бе в разрез с правилата, задължителни за всички членове.
Но така пък щеше да спаси живота на Александър и на двете малки никаквици, Мария и Магдалена!...
Габриела стисна юмруци и заскърца със зъби, усетила почти с кожата си притискащата я безизходица. Този звук резна ушите й и извади друг спомен - за онзи сън с огледалата, които не искаха да отразят лицето й... Какъв беше все пак този сън?! Защо не можеше да се види, нима губеше себе си като личност? Чертите й се размиваха в неясно петно, нея просто я нямаше!...
Тя сви отново юмруци и удари със сила парапета на балкона. Болката пренасочи мислите й.
Наистина беше на път да изневери на себе си!...
Как можа да допусне близостта на Александър да й даде надежда, че нещата могат да се променят?! Как можа дори за миг да се откаже от тъй дълго лелеяното желание за мъст! Тъй обилно поливано с нейната омраза към двете близначки и торено с парливата болка от пренебрежението на Александър, избухнало с нова сила след срещата с него... И пуснало вътре в нея толкова дълбоки корени, че вече бе прораснало почти като отделна и самостоятелно живееща същност... Като някакво демонично създание, нашепващо й денем и нощем какво се очаква от нея да стори, за да може тази нейна втора същност да разправи снага и да избуее с пълната си мощ...
Тя отново блъсна с юмруци парапета.
Как да постъпи, по кой път да поеме... Дали да избере примамливата тайна на Върховните? Или да отприщи демоничното създание вътре в себе си?
Дали надрасканите няколко реда в бележника на Росен не й даваха всъщност напътствие?... Безкрайност, злато, прпрк!
Примамливият блясък на златото също не беше за изпускане...
Габриела нададе приглушен стон като ранено животно, влезе в стаята и се метна към куфарчето-олтар. Би било много по-подходящо да медитира, да си възстанови равновесието, помисли тя за един кратък миг, но вътрешният огън така я гореше, че веднага изпепели всяка представа за релаксация. Ръцете й трепереха, очите трескаво блестяха, устните бяха изтръпнали. Изглеждаше като наркоман, закъснял с дозата си...

Денят отново бе топъл и слънчев, но с преминаването на студения фронт времето се бе преобърнало. Както обикновено, пороят след „горещниците” бе донесъл успокоение, в което се чувстваваха първите признаци на приближаващата есен. Небето бе придобило ярък цвят, подсилен от блясъка на кълбящи се като сапунена пяна облаци, и от него вече не лъхаше на зной, а на изворна чистота и хладна свежест, особено осезаема по сенчестите места. Компанията пътуваше към Родопите в прекрасно настроение. Дори съмненията на Александър като че ли бяха поутихнали, или поне той не ги показваше. Предната вечер двамата с Николай още веднъж бяха обмислили ситуацията и когато крайното решение бе, че при известни мерки за сигурност може да си направят тази екскурзия, момичетата бяха на върха на възторга. Той все още преливаше от тях, действайки заразително и на мъжете.
Кой повече, кой по-малко, но и четиримата вярваха, че им предстои важно откритие в недрата на стария рудник. Александър бе описал подробно на Николай онова срутище, на което се бяха натъкнали, бе му разказал за предположението, че е изкуствено предизвикано, а от това следваше само един извод – трябваше да копаят именно там и да проникнат в онези галерии, които в продължение на шест века бяха успели добре да опазят съхранената в тях тайна, но времената вече се бяха променили и всеки момент там се очакваше да нахлуят иманярите, на чиято екипировка археолозите можеха само да завиждат...
Те самите също имаха съответната екипировка, имаха дори нещо повече – единият от тях бе пещерняк с опит в прокопаването на такива проходи. И някъде там, на дъното на този странен рудник, ги чакаше неизвестността... Ето защо с приближаването към мястото се покачваше и възбудата, и макар всеки да се стремеше да не я вади на показ, тя се проявяваше в известна нервност на реакциите.
Бяха тръгнали рано сутринта, бяха пили набързо само по едно кафе и малко след като слязоха от магистралата, решиха да спрат за по-сериозна почивка. Харесаха си едно кокетно заведение в Хасковските Минерални бани, където мъжете си избраха нещо по-съществено за хапване, а момичетата се ограничиха с леки закуски и докато чакаха поръчката, Магдалена измъкна от чантата си Библията. Позасмя се на учудения поглед на Николай и я разгърна на едно от местата, отбелязани с хартиени лепенки в ярки цветове.
- Не съм мръднала, Ники, не се страхувай... Заради всичко туй, в което се забъркахме, я нося... Стана някак неусетно. Просто нямаше начин да му противостоим!...
- Да не си открила поредното камъче? – усмихна се Александър.
- Ами да... След тези апокалиптични събития край нас, прочетох най-сетне и Откровението по-внимателно. Признавам си, по-рано нямах търпение за всичките му там описания на зверове, блудници, конници, тръбни гласове от небето, подправени със знамения, воюващи армади и още куп ужасии, връхлитащи Агнето и нещастния човешки род... Някой с по-лабилна психика може и да откачи от всичко това, толкова завладяващо и образно е... Но определено си заслужаваше! Открих нещо много интересно! Ти беше напълно прав, Алекс, че Исус е бил на четиридесет. Ето какво се казва още в трета глава: „И видяха делата Ми четиридесет години.” А малко по-нататък става въпрос за неговото огорчение от отношението на сънародниците му, юдеите. Там Йоан се произнася още по-директно: „А против кои негодува четиридесет години?” – с тържествен апломб прочете Магдалена цитатите, огледа компанията и млъкна, сякаш чакаше отговор на незададен въпрос.
- Е, и? – подкани я Мария. – Нищо ново...
- Просто исках да дам пример, че този, който е писал този текст, може и да е бил малко мръднал, защото виденията му са като на човек с болен разсъдък... Ах!... Ей, сестриче, да не помислиш нещо?... Нямах предвид, че и ти... Твоите видения...
- Спокойно – засмя се тя. – Знам, че не искаше да прозвучи така.
- Ух, още веднъж извинявай... Просто исках да кажа, че макар и с развинтено въображение, този Йоан, който не е Йоан евангелиста, явно е имал достатъчно точна представа за разполагането на някои събития във времето.
- Може би е така – кимна утвърдително Николай, видимо доволен, че и той може да се произнесе. - Затова има толкова тълкувания на този текст, и толкова спекулациии с датата на предстоящия Апокалипсис, и разните там наказания и възмездия... И убийства в тази връзка... което вече е по моята част... Това ли се каниш да направиш? Ще ни изтълкуваш нещо от текста ли?
- Аха, позна! Сега аз ще направя едно мое тълкувание, пък вие го наричайте както си щете! Ама първо прочетете много внимателно дванайсета глава! Една страничка е – тикна им разтворената Библия Магдалена, после се облегна назад, скръстила ръце. Очите й мятаха искри...
Александър се пресегна и я придърпа към себе си, а Мария и Николай се наведоха над книгата, почти допрели глави. Бързо прочетоха текста и я загледаха с очакване.
- Какво си открила тук? – не издържа пръв капитанът. - Тази жена, дето избягала, Богородицата ли е? Нали уж тя отишла с Йосиф и малкия Исус в Египет... А тук се споменава и някаква пустиня. Само че... Каква е връзката?
- Не, не! На абсолютно погрешен път си, Ники. Дори и каноничните тълкуватели не виждат в тази раждаща жена майката на Исус. Пеят си техните песни за Църквата като Христова невеста, за Сатаната, който бил надъхал Ирод да погуби Младенеца, и как делото на Месията било спасено... Но това е безинтересно. Попски приказки! Казах ви вече, тук става дума за време, по-точно за един период...
- Период от... колко бяха там дните? Дните, през които се укривала... – погледна в книгата Мария, прочете пак текста, после го повтори на глас: – „И жената побегна в пустинята, гдето имаше място, приготвено от Бога, за да я хранят там хиляда двесте и шестдесет деня”. Чакай, чакай малко! Ами да!... Колко прави това? – запали се момичето, извади мобилния си апарат и се зае да смята.
- Само ще кажа още, че тълкувателите не могат да дадат обяснение на тази цифра. Било поетичен образ... – засмя се Магдалена, като гледаше въодушевлението на сестра си. – Е, като видиш резултата, Мари, ти май сама ще кажеш на какво ти прилича. И помни, че в Библията няма нищо случайно...
- Това прави... Точно четиридесет и два месеца, което пък прави три години и половина... Ах! Ама разбира се! „И нейното чадо бе грабнато и занесено при Бога...”. И на плочата на Мария Марилина е отбелязано същото! Три години! Мариус Юстус бил на три годинки, върху надгробните паметници се отбелязва навършената възраст... И според Откровението жената, която загубила сина си, прекарала там, на това пазено от Бога място, малко повече от три години... а тази земя, край Перперикон, още не е била римска, значи е била сигурна, пазена!...
- Нали затова започнах с годините на Исус, за да ви покажа, че май онзи Йоан е знаел много точно какво пише...
- Какво ли се е случило? Детето е умряло и тя не е могла да го превъзмогне?... Угаснала е като свещ... И са ги положили в един гроб?
- Може би... Може никога да не узнаем, а може отговорът да лежи на дъното на рудника – обади се Александър.
- Горката жена... Загубила е всичко! – тихо промълви Мария с пребледнели устни, а очите й се взряха в нещо, което само тя виждаше, дори не отреагира на прегръдката на Николай.
Магдалена я погледна и се намръщи. Не искаше сестра й отново да потъне в онова свое настроение, при което се вживяваше в отдавна отминали събития така, сякаш е техен очевидец. Побърза да пренасочи мислите й.
- Мари, сестриче... Снощи остана нещо, което щеше да ни казваш, но се отплеснахме. Нещо за Сабазий и последното изречение на Христос...
- О, да! – включи се веднага Николай. – И на мен ще ми е интересно да те послушам, нали снощи не успях...
- Да, Мари, добре ще е преди да слезем под земята, да уточним и този момент, с последните думи на Исус – подкани я Александър.
- Признавам ви, доста добре се изявявате като следователи... – намеси се пак Николай, а Мария цялата грейна, съзряла отново онези любими зелени пръски в очите на приятеля си. - Всъщност правите това, което правя и аз – анализирате информация, откривате връзките между привидно несвързани събития, виждате под друг ъгъл вече известни факти, задавайки през цялото време най-важния при едно разследване въпрос: „Защо?”. Хайде, разкажи ни сега какво ново си открила!
- Ами... това са си мои догадки... - започна да говори на всички тя, но виждаше само него. Личеше й, че е притеснена. - В книгата имаше твърде малко думи, около триста, като по-голямата част от тях дори не бяха цели, а само някакви части... части от думи, наричат ги глоси... И сред тях не открих точно онези, неговите... „Или, или, лама сабахтани.” Това ме амбицира, започнах да търся варианти на думите му. Изходих от факта, че в различните езици и в различните евангелия също има разлики, и наистина си зададох въпроса на какво се дължат. Най-логичното обяснение беше, че никой не можеше да гарантира какво точно е произнесъл Исус. Няма оригинал, само преводи от преводи!... Правени във времена, когато още не е била изнамерена граматиката, та всеки, който бил що-годе грамотен, можел сам да си определя правилата. И като събрах различните варианти, започнах да ги анализирам.
- Много логично, Мари – усмихна й се окуражително Николай.
- О, дори направих таблица – зарадва се тя, но все още в гласа й се долавяше полъх от несигурност. - Първата дума, която Исус казва два пъти, е ту „или”, ту „елои”, ту „хели”. Последното го видях във Вулгата... И този разнобой идва от използването ту на „епсилон”, ту на една особена гръцка буква, която в античността се е наричала „хета” и в определени случаи се е произнасяла като „и” с придихание, или като „е” в по-късно време... После идва думичката „лама”, но пък тя се появява още и като „лима”, и като „лема”... Най-малко ме затрудни последната, въпреки че я срещнах в най-много варианти - „савахтани”, „сабахтани”, „сабактани”, „забафтани”, и дори „зафтани” с нещо средно между „ф” и „п” с придихание. Нея я разделих на две части, защото видях, че тук има за какво да се хвана. Неизменното „тани” веднага ме накара да си спомня в колко много езици се среща при названията на дадена земя: Узбекис-тан, Туркменис-тан...
- Таджикис-тан, Булгарис-тан, Бри-тания, Маври-тания... – пое с въодушевление топката Магдалена.
- Акви-тания, Окси-тания... – намеси се внезапно и Александър, който обикновено нямаше навика да прекъсва. Видя питащи погледи и побърза да поясни. – Първото е историческа област и съвременен регион в югозападна Франция, а второто е общото наименование на доста обширна площ в южна Франция, където се е говорил окситански език. Земята и езикът на катарите.
- Точно така – продължи Мария, като кимна одобрително. – Затова реших, че в случая също става въпрос за някаква земя. Вече говорихме за тракийския Сабазий, който е споменат и като Себадий или Сабадий. И тук ми дойде на помощ книгата на Дуриданов, където бе много добре обяснена етимологията на тази дума. От същия корен е и нашата дума свобода, което се подкрепя още с това, че гръцкият Дионис е известен като Свободния, Освобождаващия, на което пък в римския вариант съответства Либер.
- Ах... И на плочата имаше нещо подобно! – възкликна Магдалена. – „Топус либерис суис”...
- Да, и аз видях паралелите... А пък вече казахме, че с последните си думи Исус трябва да е дал и своето последно напътствие към най-любимите си хора. И тогава, вярно или не, аз реших, че е логично това да бъде едно последно напомняне да отидат там, където е бил обучен... Там, където са пазели спомена за него, а и тях самите щели да опазят – там, в земята на Свободния, на Сабазий. Точно така ми звучи това сабахтани, сабактани, забафтани... Този звук в средата не случайно е неопределен, а пък и появата на „з” е смущаваща. Сякаш не са разбрали какво са чули. Тази дума нищо не им е говорела и затова не са могли да я предадат точно. Свели са я до нещо, според тях по-приемливо, всеки според представите си... Това е! – вдигна очи към Николай Мария, а в тях се четеше толкова горещо очакване да получи именно неговото одобрение, че той се усмихна и я прегърна.
- Мен ме задоволява едно такова обяснение, милото ми! – отвърна. – Наистина! Напълно е възможно.
- Знаеш ли, права си, Мари! – плесна с ръце сестра й. - Ако Исус е проговорил на арамейски или на старосирийски, наистина нямаше да има толкова варианти на думите му! Тези езици са били още живи тогава, а значи и евангелистите биха могли да бъдат по-точни! Ако съм чула нещо на италиански, например, и за мен е много важно да го предам на хората, няма да наподобявам езика и да налучквам, а ще потърся някой, който го знае, за да ми каже дали правилно съм го записала... Но ако им говори за земята на Сабазий, какво означава тогава началото? Онова, дето го превеждат като „боже мой, боже мой”... Не се връзва. И, знаеш ли, мисля си, че е преведено така, защото според мен Марко си е направил едно малко упражнение!
- Как тъй? – учуди се Мария.
- Матея пише „или”, както вероятно е било в оригинала, в онзи ръкопис Q, но Марко не се задоволява с тази дума, която в представите му явно не е достатъчно силна, и я замества с „елои”, което вече е близко до староеврейското „елохим”, бог*. Чиста стъкмистика! И ще ви кажа защо го подозирам в подмяна. Иначе нямаше и при двамата евангелисти хората да са единодушни, че Исус бил викал Илия! И да казват още на тези, дето му дават гъбата с оцет, да го оставят, за да видят дали щял Илия да дойде да го избави!... Поне при Марко щяха да имат по-адекватна реакция, нали? Не може да чуват „бог”, а да се озъртат за Илия! Следователно наистина е казал нещо, напомнящо името му... Но какво може да е означавало? Ти какво откри, казвай, де! За всички варианти ли си търсила?
Забележка под линия: *??? ??? ???? ????????? – Мат. 27:46
???? ???? ???? ????????? – Марк. 15:34
- Разбира се. Нямате представа колко ме измъчиха тези „или-елои” и „лима-лама-лема”!... Как ли не ги разделях тези срички, къде ли не ги търсих, цялата книга изядох с кориците! Почна нещо да ми просветва, но без конкретни доказателства, само някакви откъслеци...
- Значи нямаме нищо?
- Напротив! Докато ти, сестриче, си правеше слънчеви бани, аз премятах страниците... и си заслужаваше, защото ми просветна да ги потърся на друго място... В албанския!
- Ха, защо пък там? Аз се пекох на слънце, ама май тебе те е хванало – разсмя се Магдалена.
- Не е толкова абсурдно, колкото ви се струва на пръв поглед! Там е била римската провинция Илирик, населена също с траки, а езиците на различните племена са били сходни. От друга страна, Албания през цялата си история е била доста обособена - поради религиозни, икономически и разни други причини, да не се задълбаваме сега... Съответно и албанският език е бил сравнително запазен от външни влияния. Затова има известно тъждество в структурата на думите, наричат го тракийско-албанска успоредица. За да ме разберете по-добре, ще ви дам само един пример. Така на тракийското „бур, бурис, борис”, което означава мъж, в албанския език съответства „буръ”*. Забележка под линия: burre. Между впрочем Дуриданов отбелязва, че преди третото хилядолетие най-големи са били родствените връзки на тракийския с балто-славянските езици, с дакийския и „пеласгийския”, както е прието да се нарича предгръцкия. Затова разсъдих, че тъй като първите вече са претърпели значителни промени, а останалите пък отдавна са мъртви, най-перспективно ще е да се насоча именно към албанския. И открих в речника думата ylli, която значи звезда.
- Звезда? Защо звезда? Сигурно... Ах, колко... мило! – потръпна Магдалена от пронизалата я догадка. - Той е нарекъл любимата си звезда...
- Възможно е, нали? – зарадва се Мария и гласът й укрепна. - И аз тъй реших. Произнася се с едно особено омекотено „и” в началото, малко дори като „ью”.
- Вече е по-разбираема и постъпката на Марко – обади се Александър. – Ако на някого му се е счуло като „йели”, до записването на думата като „елои” има само една стъпка. Бил е убеден, че е прав.
- Впечатлен съм... А по-нататък? – попита Николай и в гласа му се долавяше гордост от неочакваните лингвистични способности на приятелката му. - Не се съмнявам, че си разшифровала цялата фраза!
- Дотук добре, казах си – продължи вече съвсем уверено Мария. – Няма да ви занимавам с всичките манипулации и дисекции, които направих върху последната неизвестна дума. След като прегледах и отхвърлих различните варианти, спрях се на „лима” от един много стар сирийски превод, защото „лема” е на по-нов гръцки, а онова „лама” идва от Вулгата.
- Уф! – изпъшка Магдалена. – Пак тази Вулгата...
- А докато търсех съответствия, сетих се, че на албански бях видяла думичката im, която значи „моя”. При това я видях употребена именно в този ред, именно след съществителното – ylli im! И тогава отделните парченца веднага се подредиха като пъзел. Всичко пасна! От по-рано знаех, че „ма” на тракийски е майка, а пък самото „ли-ма” прекрасно можеше да бъде дочуто в поредицата от звуци „йил...ли...им...ма”. И се получи следното: йилли, йилли им, ма... сабахтани! Разбрахте ли сега какво е казал?
- „Звездо, звездо моя, майко... В земята на Сабазий!...” – едва чуто промълви сестра й. – Колко е... истинско!
- Браво, Мари! – Николай изостави цялата си сдържаност, пресегна се и целуна приятелката си право по устата, нежно и страстно. Тя грейна, доловила голямата похвала, защото знаеше колко рядко, и как само в изключителни случаи показваше чувствата си. Отначало тази негова привидна хладина я объркваше, защото с развитата си интуиция долавяше колко плам и трепетна нежност се крият под повърхността. После разбра. Той не беше старомоден, нито робуваше на остарели норми, нямаше скрупули, нито пък беше студенокръвен - просто не обичаше да се разкрива. И понякога й се искаше да разчупи тази негова сдържаност, да я обели от него като някаква черупка. Дали обаче нямаше да го нарани?...
- „Звездо, звездице моя, майко... Идете в земята на Сабазий!...” Това им е казал... Направо мога да го чуя!... – продължи Магдалена и очите й се насълзиха. - Нарекъл е жена си своя звездица... Висял е на кръста, търпял е нечовешки болки, издъхвал е... а в подножието му със сетни сили са се крепяли една друга - ни живи, ни умрели, любимата съпруга, чакаща неговото дете, и майка му... Гледали са го как издъхва, с нищо не са могли да му помогнат... Освен своята болка, той е усещал и тяхната! Разбира се, че последните му думи ще бъдат към тях двете! Разбира се!... И който ми възрази, в очите ще го нарека... – преглътна тя силната дума и завърши, цялата зачервена от вълнение, а тихият, пресекващ в началото глас бе укрепнал, вече почти викаше. – Ще го нарека догматик, схоластик с капаци на очите, нечувствителен и безмозъчен...
- Стига, стига, таралежче мое... Успокой се... – помилва я Александър, прегърна я и се обърна към сестра й. – Мисля, че си напипала нишката, Мария. Наистина може да е било така, защото останалите евангелия косвено го доказват. Лука предлага друг вариант на тази сцена. Явно е усетил колко невъзможно изглежда Месията да хленчи от кръста, цитирайки псалм, в който оскърбеният правоверен упреква Бога, че го бил изоставил, и никой да не разбира цитата, а да се озъртат за Илия... За разлика от Марко, той вече променя съвсем съзнателно смисъла, защото знаем, че и тримата са ползвали един и същ оригинал. Изоставя неразбираемата фраза и му слага в устата едно доста високопарно изречение, твърде общо и твърде изтъркано... При Йоан виждаме обаче един Исус, който се разделя с живота достойно и прави това, което прави всеки умиращ човек – обръща се към най-близките си. В последните си мигове действително им дава завет, макар че кой е бил...


Достарыңызбен бөлісу:
1   ...   33   34   35   36   37   38   39   40   ...   44




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет