ГЛАВА ПЕТА Разсъждения за Сигурността – Национална и Международна

Националните измерения на сигурността, са неразривно свързани с процеса на планиране от държавното ръководство на политиката за сигурност и отбрана, с разпределението на ресурсите, които то може да отдели за оптималното обезпечаване на тази му политика.

Обикновено всички идеи и виждания, представи и схващания за националните измерения на сигурността се разписват в документи с програмен характер. Те са наричани различно – напр. стратегия, доктрина, концепция (вкл. и Бяла Книга) за национална сигурност.

Учени, философи, военни специалисти от най-дълбока древност са писали, че главна сред причините за възникване на Държавата е именно потребността да се гарантира сигурността (т.е. отбраната и общественият ред) на обществото (рода, племето, клана, полиса).

Напълно естествено е, че Държавата е резултат от стремежа на обществото и отделния човек за повече сигурност. Или както пише Роман Херцог: “Сигурността по отношение на враговете винаги е била великолепен мотив за основаване и укрепване на държави”.[1]

Но и обратното е вярно - Сигурността е следствие от Държавата – само така тя можела да бъде надеждно и оптимално гарантирана.

Релацията Държава-Сигурност е сложна, нелинейна, с наличието на т.нар. обратна връзка – към това ще се връщаме многократно. Между двете има непрекъснат процес на взаимодействие, взаимно проникване, на взаимно укрепване или съответно - отслабване.

През вековете съвсем логично се е смятало, че повече Държава означава повече Сигурност. И най-често това е било така. От един момент нататък обаче, с мултиплицирането на заплахите не може да се каже, че връзката, зависимостта между Държава и Сигурност остава все така пряка. Повече Държава престава да значи винаги повече Сигурност, а дори понякога се оказва, че води до по-малко Сигурност. Защото освен сигурността се появяват, развиват и дори започват да се конкурират с нея редица други ценности и блага – като свободата и човешките права. И преди всичко - Демокрацията.

С развитието на Демокрацията, Сигурността изживява дълбока и многопосочна еволюция. Тя завинаги е свалена от пиедестала на абсолютната ценност. Демокрацията снема ореола ù на абсолютно благо и я прави относително благо, което не само предпоставя нагласите, стремленията и целите на хората, но се превръща и в тяхна функция. Обществото не е съгласно вече да стои покорно и пасивно в построената от властта златна клетка на Сигурността. И не само обществото: това може да се каже и за обикновените хора.

Много остро възниква проблемът: Що е Сигурност на Държавата? Но най-напред - на коя Държава? На Държавата като история, като пространствено-времева материална и духовна протяжност, която даден народ населява, обустройва, уплътнява и обитава с векове - заедно с традициите, вярата, идеалите си. И-Или на Държавата като власт, като конкретен режим на управление. Държавата-Власт постоянно се стреми да представи своята Сигурност основно като Сигурност на Държавата-История. И от нея да черпи легитимност и подкрепа, несъизмерими понякога с конкретните ù заслуги и дела.

Това донякъде е приемливо, защото обществото не бива да бъде непрекъснато поставяно пред шизофреничното разделение - коя от двете Държави всъщност в момента подкрепя. То много повече е готово да търпи неволи заради сигурността на Държавата-История (за нас тя е 13-вековна България - от Аспарух до наши дни). Но ако оттегли съпричастността си към Държавата-Власт само защото не му харесва конкретното правителство, то знае, че може да нанесе непоправими поражения на сигурността и на Държавата-История.

Пълноценната демокрация се грижи за сигурността на властта, но търси ефективни средства да отдели сигурността на обществото от сигурността на политическия елит, сигурността на управляваните – от сигурността на управляващите. Приоритет за демокрацията е винаги сигурността на обществото, на управляваните. Сигурността на политическия елит, на управляващите не може да е самоцел за държавата; тя е следствие от нормалното ù функциониране. Иначе картината е позната – силовите структури се натоварват с функции по опазването на режима, а не по опазването на обществения ред.

При тоталитарната държава сливането на сигурността на режима и сигурността на държавата е пълно, а сигурността на индивида, на различните общности се принася обикновено в тяхна жертва. Чрез насилие, промиване на мозъците, пропаганда, намиране на враг - външен или вътрешен, обществото в такава страна често е карано да слее, идентифицира сигурността си със сигурността на режима или поне да заживее с мисълта, че те са с един и същ приоритет.

Държавата така може да “изяде” сигурността на своето общество.

Историята ни доказва, че избраната по демократичен начин власт не винаги се оказва задължително и автоматично демократична.

Сигурността в демократичното общество “излиза” по-евтино, при прочие равни условия - разбира се, - в сравнение със сигурността в недемократичното общество: авторитарно или тоталитарно. Т.е. за едно и също ниво на сигурност, в недемократичните общества се отделят повече средства отколкото в демократичните; а при едни и същи заделени средства, нивото на сигурност в демократичните общества е по-високо от нивото на сигурност в недемократичните...

Можем условно да покажем това по следния начин. Нека със Σ_d – обозначим разходите, които демократичното общество отделя за сигурност. Можем да разпишем тези разходи, както следва:

Σ_д = Σ_с + Σ_р + Σ_т + Σ_к

Тук сме обозначили: със Σ_с – същинските разходи – за издръжката на хората и институциите от системата за национална сигурност; със Σ_р - разходите, свързани със средата за сигурност (ситуацията) в региона, т.е. те отчитат регионалните особености – ако регионът е спокоен, тези разходи са по-малки, ако той е неспокоен, тогава те са значителни; със Σ_т - разходите, които трябва да бъдат заделени заради целите на трансформацията на системата за национална сигурност - във връзка с новите предизвикателства (напр. борбата с тероризма, войните от следващото поколение, революцията във военното дело и др.); със Σ_к - разходите, свързани от членството в система за колективна сигурност – по-късно ще уточним, че винаги в една система за колективна сигурност едни държави са повече производители на сигурност (контрибутори) и техните съответни Σ_к са по-големи, а други държави са повече потребители на сигурност (консуматори), а техните Σ_к са нищожни, често дори и отрицателни.

Ако пък със Σ_н – обозначим разходите, които недемократичното общество отделя за сигурност, то бихме имали почти аналогично:

Σ_н = Σ_с + Σ_р + Σ_т + Σ_к+ Σ₀ (където Σ₀ ≥ 0)

В общия случай, при прочие равни условия, може да се каже, че за двата типа общества съответните Σ_с, Σ_р, Σ_т и Σ_к са съизмерими.

Тогава получаваме следната (разбира се условна) зависимост:

Σ_н=Σ_д+Σ₀ (където Σ₀ ≥ 0), т.е. Σ_н ≥ Σ_д

Това именно показва смисъла на нашето твърдение - разходите за сигурност на недемократичното общество надвишават - със Σ₀ - тези на демократичното. Не е трудно да се определи същината на Σ₀ - това са средствата, които недемократичният режим заделя за укрепване на собствената си (персонална и управленска) сигурност - напр. преторианска гвардия, политическа полиция, тайни служби.

Тази формула е илюстрация, че недемократичното общество като правило влага повече средства за сигурност от демократичното, че сигурността при него излиза “по-скъпо” на обществото и на народа.

Появата на една значителна по размер сума Σ_о в общество, което претендира, че е демократично, е знак, критерий или тенденция, че нещо недобро започва да става с политическия режим, че той като че ли е започнал да придобива характеристики на недемократичен. И дори на аморален, защото използва парите на поданиците, за да укрепва властта си над тях или да са отделя с непристъпни охрани или зидове от тези, които го избират по демократичните процедури.

В същото време трябва да сме бдителни – за да не се използва борбата с тероризма като претекст от самовъзпроизвеждащите се политически елити - да укрепват своята власт над собствените си народи чрез създаване на мощни полицейски и специални служби.

Защото има реална опасност, увлечени в противодействието на тероризма (когато обществото и отделните граждани са готови на ограничение на правата в името на повече сигурност), да се окаже някой ден, че всъщност под лозунга на битка с тероризма, елитът е създал мощни силови структури, способни да му служат за защита срещу всички, които не са съгласни с прекомерната му власт.

А противоречието, че САЩ, смятащи се за най-демократичната държава, са с най-големи разходи за сигурност, се обяснява с това, че те гледат на себе си като на страна(та) с глобални отговорности.

Всеки проблем на сигурността по и на света САЩ възприемат и като проблем на собствената си сигурност, като техен ангажимент.

Демокрацията е изключително сложна форма на управление от гледна точка на постигането на условия за оптимална сигурност за обществото. Тя е разделение на властите, дебат, дискусия, баланс на лични, групови, партийни, корпоративни и национални интереси.

Това – вън от всякакво съмнение - не е най-добрият механизъм за действие в кризисни ситуации, когато са нужни категорични и бързи мерки за укрепване на сигурността, за стабилност и спокойствие.

Демокрацията, особено ако тя е превръщана в сбор от формални процедури, може силно да затрудни гарантирането на сигурността.

Чрез демокрацията, свободата може да се изроди в свободия - да се снемат всякакви обществени, корпоративни и лични задръжки.

При демокрацията се сблъскват компетентността и изборността, либерализмът и ясната потребност от ред, общите цели и личният егоизъм, интересите на управляващото мнозинство (носител на статиката, защото е получило властта от съотношението на силите и нагласите към изборния ден, но скоро това съотношение може да се промени и най-често непредсказуемо се променя) и интересите на обществото (носител на динамиката, на постоянната промяна).

Вече споменахме: сигурността не само предопределя нагласите, стремленията и целите на хората, но става тяхна функция. В сила е обаче и другото твърдение: сигурността е не само резултат от състоянието на обществото и негова функция - тя самата поражда процеси в обществото. Тук е в сила обратната връзка – при която причината и следствието периодично си сменят местата, влияят си взаимно и различно: както позитивно - като причината “успокоява”, “гаси” следствието, а следствието – причината; така и негативно - като следствието “възбужда”, “разпалва” причината, а причината – следствието. Това са прояви на нелинейност и сложни структури.

Демокрацията в теоретичен план най-добре знае интересите на обществото (защото държи ръка на неговия пулс) и затова, но пак теоретично, най-добре може да планира средствата за сигурност.

При тежки социални проблеми и лошо развитие на икономиката, обществото лесно става готово да размени повече демокрация за повече сигурност (демокрацията е първото, което в тия условия то е готово да пожертва). Но макар демокрацията да не е панацея, тя самата, нейното укрепване и консолидация са ключови средства за защита и гарантиране на сигурността. Демокрацията е спасително лекарство - проблемите на сигурността могат да се лекуват само с повече демокрация – обаче не формална, а истинска (граждански и парламентарен контрол, прозрачност и отчетност, реално свободна преса, независима съдебна власт, неподкупни и будни структури на гражданското общество). Но нека помним, че като всяко лекарство, и при това дозата е много важна, за да не се превърне то изведнъж в отрова. Тук най-сериозен се оказва въпросът - колко сигурност е необходима на обществото, за да се съхрани като демократично и колко демокрация е потребна, за да не се разпадне сигурността му.

Както нерядко се случва, махалото залитва от едната крайност в другата. Виждаме тенденция на абсолютизиране на демокрацията. За общества, свикнали със сигурността като извечна, полагаща им се привилегия, демокрацията става главна и единствена ценност и те налагат тази си представа на други страни, където сигурността е остър дефицит. Напразно. Защото идва време за реабилитация на сигурността. Неоправдано подценена, тя неизменно става коректив срещу абсолютизирането на демокрацията. И така ù отмъщава за отнетия си статут. Двете са само относителни, не абсолютни блага.

Абсолютно благо е това, в името на което обществото е съгласно да пожертва всичко останало. Не бива да се внушава чувството на вина у тия, които искат малко повече сигурност вместо прекомерна демокрация. Не бива да се смята също така, че обществата имат еднаква потребност от демокрация и еднаква поносимост към несигурността. Това са величини, които се менят от едно общество към друго, и от едно състояние към друго - вътре в обществото.

Сигурността и Демокрацията са ту сиамски близнаци (отделянето на които е безкрайно рисковано – но понякога се налага единият да се принесе в жертва на другия), ту коренни противоположности, ту скачени съдове. Те си взаимодействат или се борят една с друга, надпреварват се, опитват се да се уязвят или “изядат” една друга. Техните отношения са понякога симбиоза, понякога - безразличие, понякога - несъвместимост. Те са в конкуренция и сътрудничество, в конфликт и съгласие. Намират се от време на време в състояние на примирие, а преди всичко се стремят да не позволят някоя от тях да бъде абсолютизирана. Тук е мястото на опитното политическо ръководство, на политическото лидерство – то да намира баланса помежду им. Защото няма някакво предопределено съотношение, не съществува отнапред зададена константа, като при скоростта на светлината или при гравитацията, а всичко зависи от конкретното състояние, от традициите, от манталитета, от историческата памет.

Нещо повече – тази сложна, динамична и нелинейна зависимост между Сигурността и Демокрацията в определени ситуации може да няма решение, а понякога тя може да има и няколко решения – които я привличат като атрактори и е особено важно кое от тях ще бъде предпочетено от системата или наложено й отвън или отгоре.

Понеже е изключително съществено, нека да го повторим отново: ефективното управление на една държава е постоянно търсене на баланс между Сигурността и Демокрацията. Щом като няма единна формула, за намиране на този (крехък) баланс, то всичко зависи от спецификите на обществото и от конкретното негово политическо, икономическо, морално и психологическо състояние. Сигурността и Демокрацията не са еднократни актове, заковани веднъж завинаги – те са сложни, нелинейни и динамични процеси, които взаимно си влияят. В определени ситуации (кризисни) обществото има повече потребност от сигурност. При други ситуации обаче (на стабилност, спокойствие), то акцентира върху необходимостта от демокрация.

Държавата е създала и прилага различни механизми, процедури и инструменти за гарантиране на сигурността. Тя е единственият легитимен орган, който може да употребява сила (по Макс Вебер). Все още редица функции, задачи и правомощия по гарантиране на сигурността са монопол на държавата (въпросът обаче е докога?).

Съществуват два крайни възгледа в тази насока за перспективите пред релацията Държава-Сигурност. Съгласно първия, държавата трябва да съхрани максимално дълго монопола върху опазването на сигурността и обезпечаването, ресурсно, нормативно и кадрово, на системата за национална сигурност. Според втория, държавата трябва да се изтегли максимално и то колкото се може по-скоро от много от своите функции по сигурността. Истината отново е някъде в средата, в баланса, отчитащ спецификите на обществото. И все пак, последните права и задължения, които Държавата ще бъде принудена да отдаде, трябва да са тия, свързани със сигурността.

Не само защото друг освен нея не може да притежава правото на легитимна употреба на сила без да застраши обществото с риска от безредие, но и защото при бягството ù от тази мисия е трудно да се прогнозира докъде ще се стигне с раздържавяването на нейните правомощия и отговорности. А и какво изобщо ще остане тогава от държавата, дали обществото няма да се срине отново в Хобсовото състояние на война на всеки срещу всеки? И от единно, сплотено цяло, то да се изроди пак в сива, аморфна маса от спасяващи се по единично индивиди. Пълното ù оттегляне от задачите, свързани с националната сигурност, значи колапс на държавата - сценарий с тежки последици, който не е далеч от идеите на наши “експерти”.

Не всички подобни идеи са made in Bulgaria - и чужди идеолози на мащабното оттегляне на държавата от националната сигурност са за колкото се може повече децентрализация и дори приватизация на такива функции: мрежа от частни структури за противопожарна дейност (те у нас фактически са възможни); или частни агенции за мироопазващи, спасителни, издирвателни, разминиращи операции. Оттук не е далеч до частни специални, т.е. информационни служби (след като 90% от информацията се събира по открити източници защо тя да не се възлага на частни институти?) и накрая до частна полиции и частни въоръжени сили! Та нали отдавна по света има безбройни бюра за частна детективска и охранителна дейност?

Обаче при действия, неизбежно подчинени на логиката на пазарните закони и преследването на печалбата, напълно вероятно е тези служби да правят само онова, което е печелившо, което оправдава вложените средства, с което няма да са на загуба. И частната пожарна може да откаже (поради неизгодност) да изгаси къщата на някой бедняк.

Разбира се, щом всяка функция в края на краищата се изпълнява от физически лица или организации, т.е. от хора и техни структури, то тя може да се раздели на отделни дейности, за реализирането на които не е трудно да се привлече и частният бизнес. Ала ако от обезпечаването и защитата на националната сигурност ние махнем националните цели, ценности и идеали, отстраним стратегическото планиране, управление, контрол и координация, ако се “изпусне” и обратната връзка с обществото, ако (по)вече никой не се грижи за националните интереси и приоритети, нито за легитимността на решенията и обществената подкрепа за тия решения, т.е. за онова, което е същината на политическия процес при демокрацията, то не се ли създават по този начин чисто и просто идеални условия за необратимо отслабване, обезсмисляне и демонтаж на държавата? Не твърдя, разбира се, че това за всички автори е съзнателна цел.

Когато разглеждаме ролята на държавата в обезпечаването на националната сигурност, ние трябва да го правим не абстрактно, а с оглед на конкретната историческа ситуация. Това изисква да си дадем отговор на въпроса - Как изглежда понятието сигурност при новите предизвикателства, какви измерения придобива то, когато се пречупва през призмата на съдбата на националната държава.

Защото системата за национална сигурност не е херметизирана и стегната в неразчупим и неразкъсваем корсет. Тя на практика се оказва една отворена, податлива за външни въздействия система.

Все още няма кой друг – националната държава е тази, която има функциите и правомощията да дава отговор на сериозните заплахи и рискове. При това става дума за такива задачи и ангажименти в сферата на сигурността, които винаги, а с още по-голяма сила сега са неотменима и неотменна грижа на държавата; които са нейното – на държавата - друго име. Така че е не само нереалистично, но е и безотговорно да разтоварваме шоково държавата от тези й нейни задължения. По-важното е да потърсим какъв е този минимум от такива задължения, от които държавата не може да се разтовари и не бива да се разтовари, без да рискува да престане да е държава – те са същностните функции на държавата в сигурността. И да създадем оптималните условия тя да ги осъществява пълноценно.

Управлението на страната е сложен механизъм за производство на сигурност. Висша способност на властта е с по-малко средства да постига повече сигурност. И обратното – знак за некачествено управление е ако с повече средства, заделени за сигурността, тя, властта постига по-малко сигурност. Ако ситуацията е нестабилна, обществото е склонно да надценява потребностите си от сигурност и да подценява възможностите на държавата да я обезпечи. А при стабилна ситуация, обществото проявява склонност да подценява потребностите си от сигурност и да надценява възможностите на държавата да я обезпечи. Като правило надценените потребности и подценените възможности довеждат до излишен психологически дискомфорт. И съответно: до преразход на материални ресурси преди заплахата изобщо да е възникнала. Докато пък надценените възможности и подценените потребности аналогично довеждат до излишен психологически комфорт. И по същия начин съответно: до преразход на финансови ресурси когато заплахата се осъществи.

До голяма степен това е основната задача на управлението - да има активната и решаваща роля в сложния процес на напасване на потребностите на държавата от сигурност с възможностите й да обезпечи тази сигурност и да гарантира потребностите от нея.

По принцип за всяка държава е характерно и съвсем разбираемо несъответствието между потребностите й от сигурност (които като правило са завишени) и между възможностите й да се гарантира пълноценно тази сигурност (те пък като правило са ограничени).

Главно по начина, по който се справя с това напасване се съди за ефективността на управлението. Най-ефективно е управлението, което с минимум средства постига максимум сигурност. Съответно – неефективно е управление, което с максимум средства постига минимум сигурност. Или казано на по-разбираем в практиката език, което изразходва повече средства, а получава по-малко сигурност.

Изтъквам монопола на Държавата върху ресурсното, нормативно и кадрово обезпечаване на системата за национална сигурност, тъй като това е нейната главна отговорност. И не бива да се смята, че този неин монопол й оставя широко пространство за разходване на средствата за сигурност, че като монополист, тя както си иска, така ще си ги харчи тия средства. Важно е да се акцентира отново: за пълноценността на държавата, за нейната и на управлението й ефективност, съдят първо по това: как тя реализира опазването на сигурността, как дири баланса между потребности и възможности, добре или лошо разпределя своите средства. И по отношение на сигурността всяка държава трябва да се простира според чергата.

Ала понякога привидният преразход на ресурси за сигурността, може да даде неочакван ефект. Например, с разумен акцент върху отбраната и чрез стимулиране на военната индустрия, държавата може да подпомогне икономиката си и да облекчи някои проблеми. Т.е. инвестициите в отбраната биха могли да доведат до позитивни промени в редица области на промишлеността и социалния живот.

Проблеми от този тип стоят пред всички държави, независимо от характера на политическия им режим. Ресурсите на държавата са винаги ограничени, така че всичко е въпрос на приоритети и цели.

Всъщност, съществуват 2 крайни метода (подхода) за обвързване на целите и ресурсите при обезпечаването на сигурността.

При първия метод, т.нар. подход “максимална цел” - стремежът е да се постигне максимално възможната цел при наличните ресурси на държавата (става дума в общия случай не само за средствата като пари, но и за всички политически, икономически, географски, исторически, културни, интелектуални, суровинни дадености). При този подход не се щадят ресурсите в името на максималната цел. Или акцентът тук е върху гарантирането на максимална сигурност. Т.е. - максимизира се целта без да се държи на наличните ресурси.

При втория метод, т.нар. подход “минимални ресурси” - се търси една реалистична, достижима и национално отговорна цел, която да се постигне с възможно най-малкото изразходване на наличните ресурси (отново не говорим само за средствата като пари – имат се пред вид всички упоменати по-горе дадености на държавата). При този подход съответно извеждат на преден план една реалистична цел, която да се постигне с минимум разход на ресурси. Или тук акцентът е върху обезпечаване на поносима сигурност с възможно максималното щадене на ресурсите. Т.е. минимизира се разходът на наличните ресурси – но докато все още се гарантира сигурност.

Донякъде условно би могло да се твърди, че първият метод е по-типичен за САЩ и по-общо - за англосаксонските страни, докато пък вторият – за европейския, континентален начин на мислене.

Но е разбираемо, че когато държавата е в нормални условия, тя е склонна да минимизира разходите, да се удовлетворява с някакво прилично, но не оптимално равнище на сигурност. Обратно, когато държавата е в кризисна ситуация, когато има реална опасност за нейните жизненоважни интереси, тя оптимизира целите си и последното, за което мисли е да щади разходите за отстояването им (с други думи - тя преминава към т.нар. кризисно планиране).

Но освен философия в тези подходи, в тях има и много реална и често – трудно реализируема практика. Говорим все пак за сложно напасване. Обикновено потребностите се определят от експертите, професионалистите, изпълнителите, т.е. в посока отдолу-нагоре. А възможностите пък се определят от политиците, властимащите, управляващите и тук посоката е противоположна – отгоре-надолу.

И напасването, засичането става доста трудно - чрез компромиси, чрез саможертви и отговорност, в дух на дебат, дискусии, търсене на общи цели. Всеки трябва да определи - колко да отстъпи, за да не пострада самата сигурност, нито уважението към властта, нито респектът към професионализма. Върви се бавно, стъпка по стъпка – изминава се дълъг път чрез технологии и процедури, съчетаващи известните съвременни методи за бюджетиране и финансиране, но и отчитащи състоянието на страната, нивото на нейните кадри.

На практика също се прилагат в общия, краен случай, 2 подхода.

Първият от тях е този на т.нар. Обща сума - определят се общите разходи, които държавата може да отдели за сигурността - торбата с пари, както се казва, и после от нея почва да се вади: това за едно, това – за друго, това – за трето. И така, докато Общата сума за годината се изчерпи.

Само на пръв поглед този подход звучи лековато и архаично. Не би било възможно изобщо да се планират средствата за сигурност, ако властта не си изясни каква все пак Обща сума да задели тя за обезпечаването на своята сигурност, отбрана и обществен ред. И като тази сума е изяснена, избягването на излишно детайлизиране позволява повече гъвкавост, прехвърляне на ресурси от едни пера към други, от едни програми, проекти и задачи – към други такива.

Обаче при подобно разпределяне на средствата наистина има и твърде много възможности за конюнктурни решения, случайности, субективизъм, лобиране, дори противопоставяне между отделните структури и подразделения в системата за национална сигурност. Така например, би могло много лесно един министър да започне да плаща данък на собствените си предпочитания, политически позиции и дори предубеждения. Или пък отделните видове и родове войски да влязат в разпри и раздори в борбата за по-добро финансиране.

Затова в една или друга форма все по-широко се внедрява т.нар. Програмно (Целево) финансиране на националната сигурност.

Самото название говори за своята същност – определят се онези програми или цели, проекти, задачи (да речем закриване на военни бази, съкращаване и пенсиониране на военнослужещи, разходи за социална адаптация, приоритети в модернизацията на оръжейните системи и т.н.), които са обект на финансиране през съответната година (може да става дума и за по-продължителен период). При това тия програми-проекти се разбиват на няколко групи: 1. Такива, чието финансиране се прекратява окончателно; 2. Такива, за които финансирането временно се замразява; 3. Такива, финансирането на които частично се орязва (получават частично финансиране); 4. Такива, при които финансирането се подкрепя във вида, в който е предложено от професионалистите; 5. Такива, които ще получат допълнително финансиране (преценява се, че работата по тях ще се ускори или обемът от техните дейности трябва да се увеличи); 6. Такива, които ще се възложат за разработване или изпълнение, без дотогава те да се предлагани от експертите (напр. военните).

Логичен е въпросът - откъде политиците биха могли да знаят по-добре от специалистите в сферата на сигурността, какви задачи и програми с какъв приоритет трябва да се реализират. Отговорът е - именно политиците вземат решенията, те определят Какво трябва да се прави в националната сигурност? (напр. с кого да се воюва и на чия страна да се застане, кой договор да се спазва и от кой да се излезе; те трябва да калкулират не само реалните потребности на обществото, но и ирационалните понякога обществени нагласи). Докато професионалистите (това са военните - говорим ли напр. за военното дело) трябва да кажат Как това да се направи. Но тези идеи са абстрактна теория по разпределение на правомощията – в реалния живот и при правилната политика, решенията макар и да се определят от този, който има легитимното право да стори това, трябва да се вземат с експертизата на този, който разбира от тях.

Иначе вероятността решенията да са грешни става много висока.

Планирането и управлението на политиката за сигурност е най-сложната политика, то си е висш държавнически пилотаж. Защото не се ли прави по оптималния начин, може да има преразход на средства и да се падне под критичния минимум на сигурността. Но ако се осъществи максимално добре, то би могло да даде високи дивиденти, да намери “златното сечение” между възможности и потребности, самото то да бъде ефективен генератор на сигурност.

Грешно е да се мисли, че финансирането на сигурността е чисто счетоводителски процес, въпрос на бюджетарни техники. Не, това е най-напред държавна политика, то е концептуален и философски проблем. Преди да планираш средствата за сигурност, ти трябва да формулираш своята политика за сигурност. И в най-развитите държави средствата за сигурност винаги са ограничени. Затова ако се допуска тяхното прекомерно изразходване за сигурност (дори да изглежда, че държавата има неограничени или достатъчни - най-малкото - ресурси), то страдат други сфери на обществения живот.

Не звучи вече кощунствено, дори не изглежда никак странно, ако властта търси съвет и експертиза от неправителствени структури, т.нар. NGO – и главно по технологията на съставяне на бюджета, при подготовката на специалисти в планирането и управлението на дейностите в секторите от системата за национална сигурност.

Националната сигурност се основава на един своеобразен закон: колкото в по-голяма криза е една държава, колкото по-нестабилна е тя, толкова повече проблеми стават проблеми на сигурността, т.е. секюритизират се. Не всеки проблем е задължително проблем на сигурността. Но той става такъв тогава и от момента, в който не може да бъде овладян без структурни трансформации в системата за национална сигурност, в държавата и обществените отношения.

Например, сериозни проблеми за България вече се превръщат в проблеми на националната сигурност: напр. изтичането на мозъци, образованието и здравеопазването, демографията и бежанците…

Да вземем проституцията. Тя безспорно е проблем за страната, но още не е станала проблем на националната сигурност. Обаче има държави - напр. Молдова, където проституцията вече почти се е издигнала в проблем на нейната национална сигурност - вземем ли високия процент молдовски момичета, които сега проституират из улиците на иначе мъдрия, хуманния и учещ ни на морал Запад. Броят на тези момичета е толкова значителен, че парите (изкарани с кървав труд и тежки унижения из улиците на Западните градове), които те превеждат годишно в Молдова на своите деца, родители и семейства, са по-големи от чуждестранните инвестиции в Молдова!

Ние многократно говорихме за система за национална сигурност.

Това не е дан на модата или по инерция, просто защото е прието да се говори така. Напротив, “система” за нас е ключово понятие!

Изобщо, когато се изследва обектът “сигурност”, задължително трябва да са налице четири фундаментално важни условия:

- Първо, това е разглеждането на свързаните с обекта явления и свойства в система. По този начин те няма да бъдат анализирани разпокъсано и хаотично, а ще се схващат единно и интегративно.

- Второ, обектът трябва да бъде възприеман като процес. Така ще се изучава развитието му във времето, вместо някакво негово моментно състояние (или ограничено множество от състояния).

- Трето, във всички действия, връзки, влияния и отношения, на които обектът е функция, в които той встъпва и които поражда, е нужно да се търси съдържащата се в тях логика. Това гарантира, че в оптимална степен ще бъдат отчетени взаимната зависимост и взаимна обвързаност на обекта с други обекти в материалния свят.

- Четвърто, необходима е определена степен на абстракция, т.е известно отделяне на същественото от несъщественото, откъсване от емпириката и конкретиката, с цел чрез симетрия или аналогия, хомология [Хомология - биол. Сходство на органи, които имат общ строеж, развиват се от сходни зародиши, но могат да изпълняват различни функции. ("Речник на чуждите думи в българския език", София, Издателство на БАН, 1993 г., стр. 969).] или хомоморфизъм [Хомоморфизъм - биол. Съответствие по форма или външна прилика, но не по типа на структурата (строежа) и по произход. (пак там).] и т.н., да се хвърлят мостове към други области на познанието и да се ползват редица идеи от тях.

Нека уточним какво разбираме под "система": това е интегрирана общност от взаимосвързани елементи[2], с други думи – комплекс с висока степен на сложност и нелинейност, в който е налице т.нар. обратна връзка (напомняме: когато освен че причината въздейства на следствието, но и следствието от своя страна въздейства върху причината), а между нейните елементи има взаимно допълване и взаимно влияние. Ние ще разглеждаме с особено голям интерес такива системи, чиито характеристики (свойства) са синергетичен резултат от съответните характеристики (свойства) на съставните им части. Най-просто казано, синергетичен ефект е налице, когато величината, с която се измерва резултатът от взаимодействието на няколко елемента е по-голям от (т.е. надвишава) механичния сбор на техните величини. Например, ако означим със S(Х) сигурността на системата Х, то синергетичният ефект, при който сигурността на системата С=А+В e по-голяма от (надвишава) сбора от сигурността на системата А и сигурността на системата В, ще се записва така: