Николай Слатински

От 2002 г. насам в повечето службите бяха направени смени на ръководителите – ген. Пламен Студенков стана новият директор на Служба “Военна информация” в МО, ген. Валери Лазаров възглави “Разузнавателно управление” в ГЩ, ген. Иван Чобанов ръководи вече Национална служба “Сигурност” в МВР, а ген. Кирчо Киров застана начело на Националната разузнавателна служба.

Понеже сега следя най-отблизо дейността на службите, мога да кажа, че като правило всяка една от направените смени се отрази положително, макар и в различна степен. В течение на една година потокът информация, идващ от военното разузнаване впечатлява.

Вече се чувства колко важна, макар позакъсняла бе промяната в НРС. Сега в своята работа започвам да разбирам, че имаме НРС.

След промяната НРС стъпва на крака, започва да функционира по-интензивно, да се стабилизира, да излиза от изолацията, да си възвръща мотивацията, да получава добри отзиви за усилията и да дава далеч по-значим принос за реализацията на стратегическите ни приоритети – членството на България в НАТО и ЕС.

Но кадровите промени са само първа крачка в реформирането на разузнавателната общност. Положителното е, че сред политиците и експертите има консенсус, че така вече не може да продължава, че са нужни решителни действия и законодателни промени. Това е все пак нещо, необходимо условие, зародиш на воля, която радва.

Но за разлика от придошлите завчера в системата за сигурност, и ние, “демократичните ветерани” от тази система (и още повече пък онези професионални нейни кадри от време онò) имаме памет за серията неуспешни наченки и намерения за реформи в системата, защото и тук с пълна сила важи гениалното Хайтово правило: едно е да искаш, друго – да можеш, трето и четвърто – да го направиш.

От личен опит знам колко важна е позицията, която заемаш и как тя влияе на гледната точка по тези деликатни проблеми. Трудно е на всеки автор на добра идея да намери златното сечение – докато дойде времето за идеята му, ситуацията във властта се е сменила и той с тревога вижда, че тази идея вече му носи лични негативи.

Дори в тия терзания да има конюнктурен подход, той поне отчасти може да бъде разбран – човек като види нещата и под друг ъгъл, разбира, че те всъщност са много по-сложни, по-многопластови. Но бе и е политическо харакири (въпреки че е проява на мъжество) да отстояваш изстрадани позиции, които са в разрез с интересите на собствената ти партия. Тя няма да ти го прости и рискуваш задълго после да бистриш националната сигурност със съседи от квартала, вместо да работиш професионално за нейното укрепване.

Всяко усилие за реформи на специалните служби трябва да бъде част от решението на проблема, а не част от самия проблем и дори от неговото задълбочаване. Много важно е при тия реформи да се демонстрира (та даже да се притежава) по-голямо уважение към службите. И да се познава по-дълбоко духът на конституцията.

Иначе ще има перманентни случаи на неизживяна политическа младост, на проспани обществени дискусии, на ненаситени крайни революционни валенции, които само ще допринасят за враждите и политизацията в области, където трябва да се търси консенсус, разбирателство, сговор между политиците и между експертите.

В национална сигурност е противопоказано да се работи на парче - нужен е системен подход, интегриране на способностите, търсене на синергия, на умножаемост на достойнствата и възможностите, а не просто на механичното им събиране (ако аз мога да нося камъка 10 м, ти – 20 м, то синергия е щом заедно можем да го носим 40 м).

Специалните служби се нуждаят от разумно реформиране, не от радикални революционни трансформации, прибързани структурни експерименти, не добре обмислени реорганизации, закривания или сливания. Особено ако са правени с мотива, че някъде било така. Защото в различните “някъде” има различни модели и там отчитат задължително съществуващите специфики, традиции и нагласи.

Фатално може да се окаже разбирането, че проблемите ще се решат със замах, веднъж завинаги. Напротив, тук е нужен процес, в който внимателно и прецизно да се търси оптималният вариант.

Тук всяка стъпка би могла лесно да доведе до кризисна ситуация, а в такава ситуация, както е известно, не работи простата линейна причинно-следствена връзка, а би могло да има силна нелинейност - когато нищожни въздействия водят до крупни последствия.

На системата ни за национална сигурност трябва спешно да се направи животоспасяваща операция, но не и дисекция, при която се реже живо месо и се пипа по оголени нерви. Не внимаваме ли, проявим ли лекомислие, тази операция може да се окаже аутопсия.

За всяка реформа е необходима политическа воля. Но освен нея е нужна адекватна визия. Иначе има опасност вместо с ясна воля, да се налага волево виждане и поемане по път, който, много често е завеждал подложената на реформи област в задънена улица.

Службите във всяка държава виждат във висшата власт гарант за стабилността на страната. Ако са убедени, че това е така, работят активно и присърце. Ако обаче смятат, че това не е така, те се демотивират, включват инстинкта за самосъхранение, засмуква ги средата на интриги, на безразличие към тревогите на народа, на имитация на дейност; политизират се, работят за лична изгода.

Спецслужбите работят за по-качествено, разумно управление. Но взаимодействието на властта със спецслужбите изобщо не бива да е еднопосочно – те й носят папките, а тя чете. Освен потребители, управляващите трябва да бъдат и заявители на информация - това освен всичко друго е също твърде ефективна форма на контрол.

Има информация, която службите изготвят само за най-първите лица в държавата. От чуждия (и нашия) опит знаем обаче, че точно тази информация крие рискове: 1. Службите могат да манипулират върха на властта, като му внушават определени идеи, или да го “обслужват” (щом има две звена – на информиращ и информиран, винаги ще съществуват два риска: или информиращият да казва на информирания само това, което информираният желае да чуе, или само онова, което информиращият желае да му каже); 2. Висшата власт a priori не е най-подготвената в специалната сфера и затова много често й липсва достатъчно компетентност да оцени (а така и да проконтролира) верността на информацията и може лесно да бъде подведена; 3. Получава се много съществено разминаване в нивата на осведоменост между първите държавни лица и техните съветници, което неизбежно влияе негативно върху качеството на даваните от тях препоръки и становища. Крайно трудно е по-слабо информираният да съветва адекватно по-добре информирания.

Въпреки високия професионализъм на много техни кадри, нашите спецслужби са в твърде тежко състояние. Мисля, че кризата в тях ще започне да бъде преодолявана, когато информацията, добита от Интернет и други открити източници падне под 90%, а пък тази, на която властта разчита и използва по предназначение мине 10%.

Няма никакво съмнение, че нашите специални служби още търпят последствията от бурния начален етап на прехода, когато те бяха подложени на безпринципна политическа намеса, нанесла тежък удар върху каймака от професионалистите и агентурния апарат.

Пресата изобилства от критични, дори доста отрицателни оценки за нашите спецслужби (такива по-рано съм давал и аз - на базата на обективна информация): че службите са като разграден двор и в насипно състояние; че от тях постоянно прогонват специалистите; че ги използват за политически поръчки; че за тях по-добре нищо, отколкото лошо. За Бриго Аспарухов: “В България разузнавателна служба няма!”[1]. А според Цвятко Цветков: “Нивото и ефективността на службите е на махленско-партийна висота и те работят повече за партии, за политически и икономико-финансови групи и субекти, отколкото за държавата, обществото и гражданите.”[2]

По принцип у нас партиите с поемане на управлението започват да се изкушават от мисълта за употреба на службите за собствени политически цели, а минат ли в опозиция, започват да злословят срещу същите тия служби. Всъщност, и в двата случая те ерозират доверието на обществото в службите, като ги дестабилизират и деморализират, карат ги да мислят само за собственото оцеляване - чрез бездействие или чрез изпълнение на политически поръчки.

Много от всеобщото недоволство към спецслужбите се дължи на очевидната им неспособност през годините да противодействат на разграбването на националното богатство и корупцията. В интерес на истината, те бяха систематично затруднявани в тази насока от политически натиск и целенасочените структурни промени. С всяка структурна реорганизация се посягаше неизменно най-напред на звената, отговарящи именно за икономическата сигурност. Така при Димо Гяуров бе ликвидирано икономическото направление в дейността на Националната разузнавателна служба (НРС), макар че всяка голяма приватизация у нас се съпровожда с участие на външни капитали, чийто произход или намерения (вж. умишленото съсипване на БГА “Балкан”) не винаги са чисти и почтени. Наскоро пък в Националната служба за сигурност (НСС) разформироваха направления “Вътрешна сигурност” и “Икономическа сигурност”.

Ако Иван Костов наложи забрана на НСС да събира информация по социалните конфликти и икономическата тематика, то сега дали не се слага аналогична забрана за това? И можем ли да очакваме различен резултат? Дали спешното закриване на “Икономическа сигурност”, питат ме сериозни експерти, не се дължи на засилващо се вторично преразпределение на капиталите, което има лоби из висшите етажи на управлението. Тревогите са, че така може да се отнеме много от капацитета на НСС да улавя нещата в зародиш и схваща тенденции, да събира информация и анализира процесите.

В доста голяма степен ние наистина имаме право и основание да твърдим, че повечето специални служби работят в правен вакуум.

НРС е наследничка на Първо Главно управление на Държавна сигурност (ПГУ - за ДС вж. Указ на No. 1670 на Държавния съвет на Народна република България от 9 август 1974 г.[3]). Създава се с Указ No. 152 на Държавния съвет от 5 февруари 1990 г. с член единствен: ”Ал. 1. Създава НРС при Държавния съвет на НРБ. Ал. 2. Функциите, задачите и структурата на НРС се определят от Държавния съвет на НРБ.” НРС преминава към президента при трансформирането на правомощията на Държавния съвет към президента - с поправките към предната конституция през 1990 г.

С Указ No. 17 на президента (Петър Младенов), на директора на НРС се възлагат редица правомощия, напр. да предлага бюджета на НРС на Министерството на финансите за одобрение; да предлага плана за материално-техническото снабдяване на НРС на Министерство на икономиката; да организира мероприятията по общата бойна и мобилизационна готовност на НРС в съответствие с инструкциите на Съвета за национална сигурност.

Други нормативни актове, който уреждат функциите и задачите на НРС поне на мен досега не са ми известни и едва ли съществуват в правното пространство. И много експерти, запознати с материята са твърдо убедени, че точно такава е предисторията на проблема.

Националната служба за охрана (НСО) е наследничка на Пето управление на Държавна сигурност – Управление за безопасност и охрана (УБО-то). Учредена е с Указ No. 145 на Държавния съвет на НРБ от 2 февруари 1990 г. за разформироване на УБО и създаване на Служба за охрана при Държавния съвет на НРБ със задачи да осигурява сигурността, охраната и обслужването на висшето държавно ръководство и на пребиваващите в страната по негова покана делегации и гости от чужбина. Към Службата за охрана преминава имуществото на УБО. Съгласно този указ Службата за охрана има статут на самостоятелно управление при Държавния съвет и на централно управление при МВР. С Постановление на Министерския съвет Nо. 151 от 5 август 1992 г. е приет Правилник за устройството и дейността на Националната служба за охрана при Президента на Република България. И накрая, в член 3 на Закона за някои права на лицата, които са били президенти на Република България изрично се посочва “Национална служба за охрана при Президента на Република България” (което означава, че имаме и закон, в който е записано, че НСО е към президента).

Ще добавим, че през 2002 год., с една от последните и поредни промени в Закона за отбраната и въоръжените сили (ЗОВС), НРС и НСО бяха извадени от състава на Въоръжените сили и в § 58, ал. 1 от Преходните и заключителните разпоредби бе казано, че двете служби прилагат ЗОВС и Правилника за кадрова военна служба до приемането на закони за организацията и дейността им.

Националната служба за сигурност (НСС) е наследничка на Второ Главно управление и, отчасти, на Четвърто управление (това беше Икономическото контраразузнаване) на ДС. Тя е създадена е на 26 януари 1990 г. от Бюрото на МС (с министър-председател Георги Атанасов) като Национална служба за защита на конституцията; със Закона за министерството на вътрешните работи от 1991 г. става Национална служба за сигурност, а със Закона за МВР от 1997 г. става Национална служба “Сигурност”. Особено важни за спецслужбите и най-вече за НСС са Законът за специалните разузнавателни средства (който се нуждае силно от промени) и Законът за защита на класифицираната информация.

Служба “Военна информация” към Министерството на отбраната (СВИ-МО) е наследник на Разузнавателно управление-ГЩ на БА – единствената спецслужба, която до 1989 г. не беше в Държавна сигурност. С Постановление на МС Nо. 237 от 21 декември 1999 г.[6] РУ-ГЩ стана СВИ. С постановление на МС No. 273 от 19 декември 2000 г. е приет и Правилникът за дейността на служба “Военна информация”, чието съдържание обаче е секретно[7].

Успоредно с това в ГЩ бе сформирано отделно РУ-ГЩ, малко разузнавателно управление – което да ръководи поделенията за тактическо разузнаване. Началникът на ГЩ генерал Никола Колев твърди, че за България са прекалено много 2 военни разузнавания. И това допълнително поражда търкания между СВИ и РУ-ГЩ – но май те са главно поради амбициите в ГЩ РУ-ГЩ да “погълне” СВИ.

Ала след като веднъж вече политическото ръководство на МО е “иззело” военното разузнаване от военните, малко вероятно, да не кажем практически невъзможно (а и едва ли разумно) е политиците да се съгласят да отстъпят обратно свои правомощия, още повече от подобен род. Най-добре е отлично работещата и многочислена СВИ да си остане към министъра на отбраната и да отговаря за стратегическото и политико-военното разузнаване, а малобройното РУ да продължи да отговаря за тактическото военно разузнаване.

Както казва изпитан военен разузнавач, сега не е толкова важно да се узнае колко танка има даден съсед (т.е. военен проблем), а да се прецени каква е вероятността този съсед да използва тези танкове срещу България (т.е. политически проблем).

Условно казано, Служба “Сигурност - Военна полиция и Военно контраразузнаване” (в частта си за ВКР) е наследничка на Трето управление на Държавна сигурност. В края на декември (мисля, че на 29-и) 1991 г., министърът на отбраната Димитър Луджев разпусна ВКР, а през февруари 1992 се създаде Управление за разузнаване и сигурност, обединило за кратко време военното разузнаване и военното контраразузнаване. Ала през 1994 г. те бяха разделени и с по този начин се учреди Управление “Военно контраразузнаване”.

Със заповед на министъра на отбраната (Георги Ананиев) от 2 декември 1999 г. двете управления - “Военна полиция” и “Военно контраразузнаване” са реорганизирани в Служба “Сигурност – ВП и ВКР”, като по този начин се обединяват агентурно-оперативната информация и полицейската дейност. Статутът, структурата и правомощията на службата са уредени в Закона за отбраната и въоръжените сили, в Правилника за структурата и организацията на дейността на служба “Сигурност - ВП и ВКР”[8], а така също в Наредба Nо. 7 от 6 декември 2000 г.[9] за използване на физическа сила, помощни средства и оръжие от органите на Военна полиция.

Да кажем за пълнота на справката, че според § 1. на Закона за защита на класифицираната информация “служби за сигурност” по смисъла на този закон са също така и трите много важни дирекции в МВР - "Защита на средствата за връзка" (ДЗСВ), "Оперативно издирване" (ДОИ) и "Оперативно-техническа информация" (ДОТИ).

Желанието за централизация на специалните служби и поставяне под стриктен правителствен контрол на събираната и анализирана от тях информация никак не е патент на правителството на НДСВ и ДПС. Още през 1992 г. беше подготвен проект за Постановление на Министерския съвет за създаването на Оперативен съвет под ръководството на министър-председателя (Филип Димитров) - за стратегическо координиране на информацията по обществения ред и националната сигурност. Записано е, че целта на този Съвет е да подпомага дейността на министър-председателя по ръководството и координирането на правителствената политика в областта на обществения ред и националната сигурност. Постоянните членове на Съвета са министрите вътрешните работи, на отбраната, на външните работи, на правосъдието, както и директорът на НРС.

А през март 2000 г., в самия край на управлението на Иван Костов в. “24 часа”[10] неочаквано съобщи за разработен проект на Закон за обществения ред и сигурността. Според вестника, в този закон се предвижда учредяване на министър на сигурността, за когото ще работят 6 служби: двете разузнавания и двете контраразузнавания, НСО и службата за шифровка и дешифровка. НРС става служба “Информация”, докато СВИ и служба “Военна сигурност”в МО, НСО и НСС фактически запазват своите названия, а шифровъчната служба става “Сигурност на комуникациите и информацията”.

Периодически в медийното пространство започва да се говори за нормативното уреждане и реорганизация на спецслужбите. Можем да отбележим пряка зависимост – това говорене е все по-силно, колкото все по-слабо става даденото правителство. Причините за това са 3: 1. Всяко поредно правителство изпитва остър дефицит от експертиза и разбиране на професионалните, нормативните и кадровите проблеми на службите; 2. Всяко поредно правителство е заето първоначално с далеч по-важни (според него) проблеми: например да концентрира власт, да намества свои хора из нивàта на властта, да се разправя с политически опоненти, да приватизира (и прибира комисионни); 3. Всяко поредно правителство като се поразклати, започва да търси вината за това навсякъде другаде, само не в себе си; и най-често, най-гръмко и най-леко биват набедявани службите.

Засега (към 1 юли 2004 г.), единственият депозиран в Народното събрание проект на закон, касаещ спецслужбите е Проектозаконът за НРС на Бриго Аспарухов (с група народни представители) от 27 юли 2001 г. В този проект (депозиран обаче още по времето на президента Петър Стоянов и заседнал в архивите на парламента) четем: “Чл. 3. НРС е юридическо лице със самостоятелен бюджет и представлява специализиран военизиран държавен орган, подчинен на Министър-председателя на РБ. Чл. 7. Народното събрание упражнява парламентарен контрол върху дейността на НРС чрез постоянна подкомисия към комисията по външна политика, отбрана и сигурност. Чл. 8. Народното събрание обсъжда и приема бюджета на НРС. Чл. 9. Президентът на републиката по предложение на МС удостоява с висши военни звания висшия ръководен състав на НРС. Чл. 10, ал. 1. Министерският съвет осъществява общото ръководство на НРС като част от състава на въоръжените сили. Чл. 10, ал. 2. Министерският съвет по предложение на Министър-председателя взема решение за назначаване и освобождаване на директора на НРС.”

Депутатите, съ-вносители на законопроекта са все знатни имена от БСП - Румен Овчаров, Ирина Бокова, Николай Камов, Ангел Найденов, Кръстьо Петков, Весела Лечева, Бойко Рашков.

Някой би отбелязал точно това - че този законопроект е изготвен много отдавна и когато президентът беше друг. Но в интервю за в-к “Труд” от февруари 2003 г.[11], Бр. Аспарухов отново е категоричен: “Въпросът за подчинеността на разузнаването е принципен. Във всяка една парламентарна република разузнаването е орган на изпълнителната власт. Само в президентските държави то е подчинено на президента. Другото са спекулации.”

Младен Червеняков (обаче като мнение на група експерти, а не на БСП) неочаквано предложи нова структурна схема за службите – чрез създаването на три Агенции: за Охрана, за Разузнаване и за Сигурност, подчинени на Съвета по сигурността към МС.[12]

Цвятко Цветков смята, че службите работят разконцентрирано и на парче. Според него: 1. Или трябва да се запази днешното статукво (при което службите са повече на самоуправление, отколкото на добре организирано и координирано ведомствено и надведомствено управление), но да се подобри управлението им; като той е убеден, че това статукво трудно може да модернизира дейността на спецслужбите, но смята, че “не е невъзможно още известно време то да се запази по политическите съображения, заради което бе оформено и поради все още съществуващия хаос в управлението на държавата и липсата на достатъчно цялостна и детайлна държавна политика в сферата на сигурността”; 2. Или да се създаде Агенция за сигурност, т.е. нова НСС, извън която да останат само военното разузнаване, службите на Министерството на финансите (МФ) и НСО; като влизащите в нея структури – НСС (изведена от МВР), ВКР (изведено от МО, но без Военна полиция) и др. запазят функционалната си обособеност; докато НРС може също да влезе в тази Агенция, а може и да се ръководи на ниво МС от вицепремиер или пък от държавен министър по сигурността и обществения ред (който да е и основната фигура на премиера в организацията на Съвета по сигурността към МС и на евентуален нов Съвет на директорите на спецслужбите); 3. Или да се върнем към мега-МВР, но пак без военното разузнаване и службите от МФ. Цв. Цветков пише: “Решението ще покаже доколко сме узрели да излезем от времето на “тънките” партийнополитически сметки и да влезем в европейското време на Балканите.” А от това следва, че той е склонен да “прежали” сегашната подчиненост на НРС[13].

Йордан Бакалов (от СДС) предлага: 1. Отделяне на специалните служби от чисто полицейските служби, т.е. тези за обществен ред; 2. Организационно отделяне на органите за външно разузнаване от тези за контраразузнаване; 3. Приемане на Закон за националната сигурност (разбиран от този автор като Закон за службите за разузнаване и сигурност), чрез който да се предвиди създаване към изпълнителната власт на Координиращ орган; 4. Запазване (за човек от СДС удивително) на подчинеността на НРС на президента – обаче “като за най-важните правомощия се въведе съвместно упражняване на функции от президент и изпълнителна власт”[14].

Димитър Йончев в свои студии, статии и интервюта постоянно говори за изграждане на системата за национална сигурност, за нуждата от цялостен устройствен закон за националната сигурност, който да реши въпроса за общата организация на пространството на сигурността, да се определят много ясно основните стълбове на сигурността, институционалните равнища, нормативните документи – които уреждат техните отношения и подчинеността им (като не се допуска службите да бъдат на едно подчинение). Да се помисли за звено между властите като бюро за координация на информацията - и то да съвместява информациите, предоставяни му от службите, за да се създава общ информационен образ на сигурността[15].

Министърът на отбраната Николай Свинаров промени мнението си и е против създаването на “шапка”: министерство или агенция за разузнаване, обединяваща всички служби. Той смята, че за всяка от службите трябва да има отделен закон и че има бели полета в правата на различните власти, вкл. на президента по отношение на ръководството на службите. На конституционно ниво не са добре решени и не са ясни въпросите за отговорностите и функциите на президента, правителството и парламента, в сектора за сигурност. Президентът е с определени правомощия в Консултативния съвет по национална сигурност (КСНС), но продължава да се дискутира въпросът за засилване на тези правомощия – този въпрос трябва да бъде решен с промени в Закона за КСНС. На съдебната власт, смята министър Свинаров, би могло да се възложи контрол върху службите и разследване на престъпления срещу сигурността[16].

Добре е да се знае обаче, че МО при Н. Свинаров работи в тясна симбиоза с експерти, организирани около заместник-министъра на отбраната в правителството на Иван Костов - Велизар Шаламанов, който има силно влияние върху ръководния състав на МО и може да прокара идеите на Коалиция “Реформа на сектора за сигурност”, публикувани в Интернет-изданието “Проблеми на сигурността и реформа на сектора за сигурност" (вж. сайта на "Mediapool”).

Именно екипът на Велизар Шаламанов, в който са Тодор Тагарев (дясната му ръка, като бе в МО), бившият директор на НСС Атанас Атанасов, бившият посланик в Брюксел Константин Димитров, генерал-лейтенант Аню Ангелов, Благовест Ташев и др., работи по проблеми в сферата на сигурността, в т.ч. над проекта “Програма за интеграция на Република България в НАТО” – общо дело на Института за евроатлантическа сигурност и сдружение “Джордж Маршал”, с финансирането на “Отворено общество”. Те предлагат модел, включващ структурно отделяне на полицейските служби от службите за сигурност и разузнаване и организация на интегрирани служби за сигурност и за разузнаване, обособени на териториален принцип (съответно на българска територия и зад граница)[17].

Това би означавало: 1. Изваждане на НСС от МВР; 2. Извеждане на Военното контраразузнаване от МО (докато “Военна полиция” остава в МО); 3. Създаване на единна Служба за сигурност (чрез интегриране на сегашната НСС и сегашното ВКР), чиято дейност основно се осъществява на територията на страната, а директорът й се назначава по предложение на МС с указ на президента; 4. Създаване на единна НРС (чрез интегрирането на НРС и Служба “Военна информация”-МО), чиято дейност основно се осъществява извън границите на страната, а директорът й също се назначава по предложение на МС с указ на президента; 5. Част от състава на сегашната служба “Военна информация” да премине като усилване в рамките на сегашното управление J2 на ГЩ, или РУ-ГЩ за целите на провеждани от българската армия операции – това усилване на РУ-ГЩ с елементи от СВИ следва да се извърши паралелно със създаване на интегрирано МО (“Интегрирано МО”, така, както то се виждаше от неговите идеолози към юли 2004 г. бе модел, който свива ролята на военните в МО – като фактически разпуска ГЩ и го свежда до едно от управленията в МО); така усиленото управление J2 се предвижда да бъде в т.нар. Щаб на Отбраната към МО, а оттам и под прекия контрол на министъра на отбраната; 6. НСО да запази съдържателно своите функции, подчиненост и начин на избиране на директора (това явно е като компромис с президента!), а нейната дейност да се регламентира от специален закон.

Според участниците в Проекта, с така предложените структурни промени ще се постигнат: 1. Централизирано и единно ръководство на съответната дейност на определена територия (българска или чужда); 2. Единство и неделимост на службите по функционален принцип (контраразузнаване и разузнаване); 3. Преодоляване на ведомственото разделение между “военни” и “невоенни” структури и на потенциала за тяхната нездрава конкуренция; 4. Намаляване на проблема за припокриването/ненужното дублиране на функции и задачи; 5. Преодоляване на понякога опасното схващане, че това са звена с вътрешноведомствени (в министерствата) задължения, както и че тяхното предназначение е да обслужват интересите на политическите лица, управляващи ведомството.

Нищо обаче не се говори за това как и от кого ще се осъществява координацията между спецслужбите, освен звучащото почти като абсурд твърдение, че: “оперативната координация между звената би трябвало да се реализира на базата на взаимни споразумения, подписани между ръководителите на съответните служби” (?!?!).

На твърде сериозна атака обаче са подложени правомощията на президента. Смята се, че са необходими промени, произтичащи от съществуващите “сериозни неясноти” относно ролята на МС и президента при обявяване и обявено военно положение (чл. 84, т. 12 от Конституцията) и за формата, под която президентът може да обявява въвеждането на съответното положение (чл. 100, ал. 5): “При тези случаи следва да се отчита фактът, че независимо от съществуващата уредба, според която Президентът има право да обявява военно или друго извънредно положение и оглавява върховното главно командване при положение на война, президентската администрация не притежава адекватен капацитет да управлява такива положения… Следва да се прецизира какъв е статутът на актовете, които издава Президентът при “положение на война” или при режим “военно положение” и особено при обявяване на режим “военно положение” на част от територията на страната. Следва също така допълнително да се прецизират взаимоотношенията на Върховния главнокомандващ с МС в тези случаи, още повече, че част от правителството влиза във Върховното главно командване. Актуалното законодателство не дава разяснение и относно мястото и ролята на министър-председателя при посочените специални режими, въпреки че съгласно Закона за администрацията министър-председателят е централен едноличен орган на изпълнителната власт с обща компетентност. Специално внимание заслужава въпросът за възможните случаи на противоречие между актовете на Президента, като Върховен главнокомандващ с тези на МС. За да се преодолеят възможни кризи в тази чувствителна част на правния мир е нужно ясно да се дефинира областта, в която Върховният главнокомандващ може да издава актове и да упражнява своите правомощия, така че да бъде изключена възможността едни и същи обществени отношения да се регулират от различни правни норми.” Коментарът сякаш е излишен…

Участниците в Проекта са за приемане на закон за националната сигурност, който: 1. Дефинира националната сигурност и сектора за сигурност; 2. Определя функциите на институциите и органите в сектора за сигурност; 3. Определя взаимоотношенията между институциите и органите в този сектор; 4. Определя взаимоотношенията между сектора за сигурност и останалите власти, институции и органи, като се гарантира гражданският и демократичен мениджмънт и контрол; 5. Уточнява реда за приемане и публикуване на закони и документи, третиращи националната сигурност, като се осигури прозрачност в сектора за сигурност; 6. Институционализира Съвета по сигурността към министър-председателя, който в допълнение към сегашните си функции се натоварва с аналитичното осигуряване, оперативната координация и ръководството на сектора за сигурност.

В заключение, авторите декларират, че “КСНС би трябвало да запази функциите си на форум за консултации, включващ широк кръг лица и институции и възможност за координиране на позиции и политики по въпроси от национално значение, без обаче фактически или юридически да засилва своите правомощия при управлението на сектора на националната сигурност.”

Спирам се по-подробно на разработките по този Проект, защото, както подчертах, някои от неговите участници са в пълна симбиоза с ръководството на МО. И понеже, както това се видя при работата над Стратегическия преглед на отбраната (СПО), МО се превръща в основна лаборатория на правителството за идеи в сигурността като цяло, то влиянието на тези експерти върху МО би могло да ги превърне в основен фактор, който диктува модата и насоката на мисленето при реформите в системата за национална сигурност.

И накрая, нека да хвърлим поглед върху проект на закон за НРС, подготвен от експерти на Националната разузнавателна служба.

Проектът е разработен в резултат на решението на Съвета по сигурността към Министерския съвет от 7 октомври 2003 г. Вижда се, че той е поредна преработка на изготвен отдавна в НРС закон за службата и очевидно е направен така, че да защити най-добре позициите на самата НРС. С две думи – ако се приеме в този вид, законът ще отговори идеално на всички желания и приоритети на НРС и най-вече на сегашното й работещо упорито ръководство.

Законопроектът е резултат от сложен баланс между интересите на президента и правителството - но така както авторите му виждат тези интереси. Направен е опит всеки да намери отразено това, което се предполага, че го интересува най-много и преди всичко.

Всъщност, не е формулирано точно какво значи, че НРС е “към президента” в една парламентарна република. В член 3 например се казва: “НРС е пряко и непосредствено подчинена на Президента на Републиката.” В член 9 четем: “НРС предоставя на президента, министър-председателя, председателя на Народното събрание и на други длъжностни лица в рамките на тяхната компетентност и по ред определен от МС, изготвяните от нея информации, анализи, оценки и прогнози свързани с: а) опазване на суверенитета, независимостта, териториалната цялост и конституционно установения ред; б) защита на националната сигурност; в) противодействие на международния тероризъм, организираната престъпност, наркотрафика и незаконното разпространение на международно контролирани продукти, технологии и оръжия за масово унищожение, насочени срещу интересите на България.”

А в член 15, ал. 1 четем, че Президентът получава сведения от НРС, свързани с функционирането й. Докато според чл. 16, ал. 1, министър-председателят получава сведения от НРС, свързани с дейността й. Сигурно идеята е била да се каже по различен начин едно и също нещо, но ако вникнем в нюансите, можем при желание да открием и доста по-различен смисъл в двете думи.

Според чл. 15, ал. 2, т. 1 и 2 президентът утвърждава годишен план и отчет за дейността на НРС и координирано с министър-председателя поставя допълнителни задачи в годишния план за изпълнение от НРС. Но според чл. 16, т. 2 и чл. 17 министър-председателят поставя задачи, свързани с дейността на НРС и приема отчет за изпълнението им, а координирано с президента поставя основни и допълнителни задачи за включване в годишния план да дейността на НРС, като предложенията за тях се изготвят от Съвета по сигурността при министър-председателя въз основа на искания, заявени от министерства, ведомства и други административни структури по ред и условия определени от МС.

Критичният прочит на тези изисквания обаче води до извода, че: всички административни структури, вкл. президентът правят своите заявки до Съвета по сигурността към правителството (по-неточно е да се каже, че Съветът е към премиера); Съветът по сигурността съставя годишния план, а президентът само го утвърждава. След това координирано с премиера президентът поставя само допълнителни задачи на НРС, а премиерът, също координирано с президента, поставя на НРС и основни, и допълнителни задачи.

В член 15, ал. 2, т. 3 и т. 4 се казва, че президентът назначава и освобождава от длъжност директора на НРС и заместниците му и ги удостоява с висши военни звания, като указите се приподписват от премиера. Според чл. 16, ал. 2 и чл. 18, ал. 1 премиерът внася предложенията в МС, който пък ги предлага на президента.

Съгласно чл. 18, ал. 2 МС по предложение на директора на НРС приема Правилника за прилагане на Закона за НРС и наредбата за определяне на реда и условията за осъществяване дейностите на НРС и определя числения състав на НРС, прикритията за състава, гарантиращи неразкриване на личните данни на служителите.

Ролята на парламента спрямо НРС е бегло почти и повърхностно упомената. Само в чл. 14 е казано, че Народното събрание чрез комисиите си упражнява парламентарен контрол по отношение на НРС, и че със закона за държавния бюджет определя бюджета й.

Не се уточнява чрез кои комисии този парламентарен контрол ще бъде осъществяван и дали не е по-добре това да се прави от специализирана подкомисия към някоя парламентарна комисия.

С евентуалното приемане на този Закон за НРС в общи линии, макар че НРС се води към него, президентът ще е само подписващ указите, докато главните правомощия по отношение на тая служба остават съсредоточени в правителството. Още нещо – сякаш КСНС за проекта не съществува, а секретарите на президента липсват като възможни потребители на информация, изготвяна от НРС.

В предлагания законопроект има някои преодолими недостатъци - на места текстът е грапав, разказвателен, не юридически. Виждаме ред неточности, дори спорни моменти, напр. казаното в член 12: Чл. 12, ал. 1. Информационните фондове на администрацията (има се пред вид държавната навярно) предоставят безвъзмездно информацията, искана от НРС [цялата ли, която НРС иска?]. Чл. 12, ал. 2. Държавните органи и институции, по искане на НРС, й осигуряват връзка с автоматизираните си информационни системи.

Или забраната, записана в чл. 33, ал. 1, т. в - служителите на НРС да осъществяват работа по друго правоотношение, включително преподавателска, медицинска, научноизследователска и друга творческа дейност, освен под прикритие. Както и можещата да роди спорове с армията пределна възраст за кадрова военна служба на кадровите военнослужещи от НРС в чл. 49: за лица с висши военни звания - 63 год., със старши офицерски звания – 60 год., с младши офицерски звания – 57 год., със сержантски звания – 55 год. Ясно е, че има специфика, но все пак с тези неща се борави по-внимателно.

В проекта има голям обем от норми и изисквания, чието място по-скоро е в правилник за дейността на службата, а не в закон. Има постановки с декларативен характер и неща за етичен кодекс на служителя от НРС - напр. в чл. 63, ал. 2, т. 6: че служителите от НРС са длъжни да “работят неподкупно и с достойнство, като се противопоставят на всякакви действия, свързани с корупция.”

Може да се каже, че подобен законопроект е въпреки всичко една много сериозна крачка към приемане най-сетне на закон за НРС. Проектът запазва практически напълно сегашното статукво, но ще спре разговорите, че НРС действа в правен вакуум.

Днешното статукво на подчиненост на спецслужбите и на контрол над тях у нас трудно ще намери приблизителен аналог в Европа.

Напр. в Германия министър-председателят (канцлерът) е с много силни правомощия, докато президентът е с изцяло представителни функции, изолиран е от управлението на службите и като правило не е и сред лицата, получаващи задължително информациите им.

И в Италия министър-председателят е на върха на структурата на разузнаването и е най-високата инстанция, упражняваща контрол и носеща общата политическа отговорност за дейността както на разузнавателните служби, така и на службите за сигурност. той е и основен координатор на политиката им. Премиерът ръководи най-напред Правителствената комисия по въпросите на разузнаването и сигурността, която консултира и дава препоръки на премиера за общите насоки и основните цели на политиката в разузнаването и сигурността - в нея освен премиера влизат 6 министри, отговарящи за националната сигурност. Премиерът оглавява Изпълнителния комитет на разузнавателните служби и службите за сигурност, играещ ролята на координиращо тяло на полуправителствено ниво, изпълняващо и аналитични функции. В този Изпълнителен комитет влиза генерален секретариат, а също така и директорите на разузнаването (SISMI) и на контраразузнаването (SISDE).

Неотдавна бе проведена реформа на спецслужбите в Полша. Създадени бяха Агенция за вътрешна сигурност и Агенция за разузнаване, а бе запазена Военно-информационната служба (в нея обаче в Полша влизат обаче и военното контраразузнаване, и военното разузнаване). Сформиран бе Колегиум по въпросите на специалните служби към правителството - за граждански контрол над службите, за тяхното управление и координиране на дейността им, с председател премиерът. Колегиумът има секретар и членове – министрите на вътрешните и външните работи, на отбраната и на финансите, началникът на Бюрото за национална сигурност към Президентството, многочислено Бюро с няколко разгърнати секции. На заседанията на Колегиума се канят началниците на Агенцията за вътрешна сигурност, на Агенцията за разузнаване и на Военно-информационната служба (т.е. трите спецслужби) и председателят на парламентарната комисия по въпросите на спецслужбите.

Но аналогиите с България са само повърхностни. Страната ни е парламентарна република, президентът е избиран пряко от своя народ, което ако не толкова de jure, то поне de facto доста променя нещата. Освен това може да се твърди, че сегашното подчинение на спецслужбите се е утвърдило като фактическа част от държавното устройство, т.е. посягането на статуквото при службите всъщност е нарушаване на обществения договор, стоящ в основата на прехода - а който посяга на самите устои на държавното устройство, рискува да си навлече негативното отношение на българското общество.

Не отричам, че е възможно да се изгради някакъв надведомствен орган, който да се заеме с управлението на специалните служби. Има практики в тази посока, но има практики и в обратната посока.

Като не може да се направи нещо съществено, най-лесното да се създаде поредното ведомство или структура. Ала така ще имаме национална агенция по разузнаването и още редица други национални институции, но дали ще имаме национална сигурност?

Най-вярното е да се излезе от зациклеността по подчинеността на службите и ударението да се пренесе върху координацията на дейността на им и върху разпространението на информацията.

Евентуалните структурни, йерархични и организационни промени в дейността на спецслужбите не би трябвало да засилват ролята на главния секретар на МВР (независимо кой е той в момента).

МВР е главно водещата институция в сферата на обществения ред и едва ли би трябвало да го произвеждаме в институция и за сигурност. Но мандатността на директорите на национални служби, въпреки някои спорни моменти, намирам за разумна идея - напр. като за началника на ГЩ - 3+2 (или 3+3) – един добър прецедент.

Паралелно с въпроса за подчинеността на спецслужбите, вече се обсъжда въпросът за по-общ закон за националната сигурност. И без него обаче, със Стратегическия преглед на отбраната фактически се върши част от това, за което пледирам отдавна – да се направи Стратегически преглед на националната сигурност.

Писал съм често, че цялата ни нормативна уредба на националната сигурност е фрагментарна, вътрешно противоречива и страда от синдрома “До 11 септември”. По аналогичен начин стоят нещата и при структурата на системата за национална сигурност: лоша координация, дублиране на функции, институции и правомощия, борба за власт, за влияние, за ресурси. В управлението на кризи от невоенен характер да кажем, има служби, разположени в МО, в МВР, към други министерства, към министъра без портфейл, към вицепремиери, към премиера и към президента.

КСНС би могъл да намери свое място в управлението на кризи. В момента законът за управление на/при кризи е в криза – поради концептуална недостатъчност и липса на политическа воля. Дълго време налице е вакуум, в който директори на отделни служби като местни феодали при слаба централна власт водят междуособни и изтощителни битки за пари, права и политически гръб. А съгласно Чл. 3 от Закона за КСНС, КСНС обсъжда въпроси, свързани: 1. С външната и вътрешната политика на страната във връзка с националната сигурност; 2. С гарантирането на гражданския мир, обществения ред, правата и интересите на българските граждани; 3. С действията по пресичане или предотвратяване на възникнала опасност за националната сигурност. Това несъмнено означава, че КСНС има важна роля именно при кризи от невоенен характер.

При кризи от военен характер, под ръководството на президента като върховен главнокомандващ незабавно преминават отбраната на страната и осигуряването на вътрешния ред; президентът също така формира и ръководи Върховното главно командване, което го подпомага при ръководството на отбраната и въоръжените сили и осъществява ръководство на териториалната отбрана. Върховното главно командване включва: министър-председателя, министрите на отбраната, вътрешните работи, външните работи, транспорта и съобщенията, на регионалното развитие и благоустройството, както и началника на ГЩ и други лица, определени от върховния главнокомандващ. Така че с известна степен на условност може да се твърди, че при кризи от военен характер КСНС се трансформира във Върховно главно командване. Така че дори и “консултативен”, дори и със “съвещателни” функции, КСНС би могъл да е в не малка степен съществен и ефективен орган при кризи от военен характер.

Остава да се надяваме, че колективният разум ще надделее над индивидуалното неразумие и с предстоящия да се приеме Закон за управление при кризи няма да се допусне да се реализират идеите за възлагане на съществени правомощия на Съвета по сигурността към МС (като ядрото за управление на кризи), които да разрушат разпределението на правомощията във висшите етажи на властта.

Всяка от ключовите институции в нашата система за национална сигурност, в т.ч. парламент, правителство, президент(ство) си има свои задачи като домашно, над чието решение трябва да работят - всяка една според представите и целите, които имат водещите фигури в нея. Поне според мен, в президентската администрация може да се работи: 1. За засилване на експертно-аналитичното звено, особено в сферата на националната сигурност: това може да стане (само и единствено?) към КСНС - нещо, за което пледирам от години; 2. За осмисляне подробно на въпроса за правомощията на президента в парламентарните и полупрезидентските републики, по-специално в националната сигурност, където той е върховен главнокомандващ; 3. За изясняване на конституционните правомощия на президента в случаи на кризи от невоенен и военен характер; 4. За очертаване на кръга (или дори липсата на такъв) от възможни компромиси с подчинеността на спецслужбите; 5. За изготвяне на проект на закон за изменение и допълнение на Закона за КСНС (или качествено нов закон) и започване на лобиране за неговото приемане – най-малкото така ще се изясни за какъв КСНС има нагласи в средите на политиците и на какъв КСНС може да се разчита; а би могло, внимателно казано, да се “опипа” почвата за избистряне на ролята на президента в системата за национална сигурност, за подобряване на способността на тази система да произвежда сигурност, за утвърждаване на КСНС като съществен и ефективен, жизнен орган при управлението на кризи от невоенен характер.

Често говоря тук за КСНС, защото той е един от моите най-големи проблеми. Аз някога внесох в Народното събрание законопроекта за КСНС и видях как политическите сили орязаха този законопроект при приемането му и обрекоха КСНС на парализа. А тъй-като в последния момент от състава на КСНС бяха извадени председателите на комисиите за национална сигурност и външна политика и вместо тях включиха представителите (по един) на парламентарните групи, то в КСНС вместо да заседават хората, с висши правомощия в националната сигурност, там влязоха политиката, митингът, конфронтацията.

За улеснение привеждам отново някои постановки от Закона за КСНС.

Чл. 3. КСНС обсъжда въпроси, свързани със:

1. външната и вътрешната политика на страната във връзка с националната сигурност;

2. гарантирането на гражданския мир, обществения ред, правата и интересите на българските граждани;

3. действията по пресичане или предотвратяване на възникнала опасност за националната сигурност.

Чл. 5. (1) Заседанията на КСНС са редовни и извънредни.

(2) Редовните заседания се провеждат най-малко един път на три месеца.

(3) По решение на президента на Република България или в случаите на чл. 100, ал. 4 и 5 от Конституцията на Република България се провеждат извънредни заседания.

Чл. 6. За организирането, разпределението и провеждането на своята работа КСНС приема вътрешни правила.

Добре е на заседанията на КСНС да се търси консенсус, но поне според мен, не би трябвало тези заседания да се посвещават само на теми, при които вече е налице консенсус. КСНС би играл много важна роля в системата за сигурност само ако служи като форум-инструмент за изковаването на консенсус по някои стратегически въпроси на страната или по нейни насъщно-значими проблеми.

Това не са кухи фрази. Не се ли обсъждат на КСНС теми, които вълнуват нацията, ако животът, политическият дебат и значимите процеси в държавата остават извън вниманието на КСНС, то този висш консултативен орган на националната сигурност ще закърнее.

КСНС е залегнал в конституцията, което повишава значимостта му, извежда я на ниво базисен елемент от държавното устройство.

КСНС може да си извоюва централно, водещо място в системата за национална сигурност, да спомага за сплотяване на нацията и за консолидиране на политическите сили и водещите държавници.

Чрез КСНС президентът би могъл да провежда последователно политиката на протегната ръка, да го използва като силно средство за влияние, превантивна дипломация, посредничество, арбитраж.

Понякога е трудно да се води диалог. Но диалогът е затова – да се правят компромиси, да се търси не най-доброто въобще, а най-доброто от възможните решения. Налага ли се, то принципите се отстояват. Трябва ли, дирят се компромиси – в полза на страната.

Консенсусът сам по себе си не гарантира вземането на правилно решение. Но той спомага за подобряване на политическия климат, за интегриране на усилията, за единение и спокойствие на народа.

Националната сигурност като проблематика и отношение към нея е особено важна и засяга въпроси от екзистенциален характер. Тя е санкционираща (наказваща), ако към нея подхождат без нужното внимание, ако не се обръщат с лице към истинските проблеми на обществото. Политиците може да не успяват винаги да им намират решения - обществото би им простило донякъде. Лошото е ако те оставят впечатление, че не забелязват или отбягват тия проблеми.

КСНС може да е лаборатория за анализ на насъщните проблеми и да надрасне своята сякаш изначална закодираност да тъпче на място, да е говорилня, да не е на висотата на задачите, да служи (преди време) като “кръгла маса” или като инструмент за извиване ръцете на опозицията под предлог за постигането на консенсус.

Ние продължаваме да изграждаме и укрепваме институционално нашата държава. В години, през които ще отстъпваме суверенитет, институции като КСНС могат да играят ролята на знак, символ, че нещо от суверенитета ни е останало. Такава роля играят все още националното знаме, националният химн, дори почетният караул.

Нека да мислим за планиране на редовните заседания на КСНС.

Условно: може да има заседание всеки понеделник от последната седмица на тримесечието. И тази заседания да са планирани, да се знаят отрано темите за тях. Напр., включване в годишния план на 4 редовни заседания: по теми НАТО, Демография, ЕС, социална политика (или ВПК, управление при кризи, специални служби и др.).

Това би позволило по-качествена подготовка на участниците и дори предварителен обществен или поне експертен дебат по тези теми. А според Закона за КСНС, възникнат ли събитията от екстрен порядък, да се свикват извънредни заседания. Вместо както е години наред, редовните заседания да се свикват при извънредни събития.

Дори темата за финансирането на политическите партии би могла да се разгледа от КСНС, защото касае нормалното функциониране на демокрацията. Както сега са (не)уредени нещата, сивият бизнес, често и престъпният свят имат пряк достъп до партиите, влизат в скрити отношения с тях, ерозират, корумпират и опорочават политическия живот.

В знак на добра воля президентът може да кани на заседанията на КСНС председателите на съответните парламентарни комисии. Експерти предлагат в работата на Съвета да влязат представители на Съдебната власт – главн прокурор, председатели на ВКС и ВАС. Това ще укрепи ролята на КСНС на символ на обединените власти в страната и ще го разграничи от Съвета по сигурността при МС.

Отдавна съм писал: с КСНС президентът би могъл да “примири” заложеното в Конституцията съществено противоречие – от една страна той да се избира пряко, от друга – да са му дадени главно представителни функции. Иначе цялата му дейност по политиката за сигурност ще бъде пронизана от това противоречие. Той може да се окаже или безценен ням свидетел, или безценен заложник на борбата между институциите, при която всяка от тях ще се опитва да притегли и самия него, и повече правомощия към себе си.

Разумното използване на КСНС може да издигне президента над прякото участие в ежедневните политически разпри; да засили моралния му авторитет; да му позволи да осъществява мисията на обединител на нацията с решаваща дума по редица въпроси на националната сигурност; да му спести конфликти с кабинета по кадрови решения и с парламента по важни закони; да овеществи духа на Конституцията за диалог и сговор между институциите.

Навсякъде, където президентът е деен, работещ и в центъра на политическия живот, той отделя основно внимание на национална сигурност и има силно аналитично звено именно в тази област. В края на краищата не може да има по-важна сфера на дейност на държавния глава от прекия ангажимент с националната сигурност.

Спецслужбите са сред най-уязвимите места, слънчевият сплит на демокрацията – те винаги са подозирани в навици и наклонности, в умения и нрави, с които шега не бива да има. Като при докосване на оголени нерви, бърникането из спецслужбите води до спазми в обществото. Но прекрасно е известно, че ефективните спецслужби могат осезаемо да повишат качеството на управлението и на елита – и да направят властта по-зряща, по-зорка и по-прозорлива.

Ала буквалното пренасяне на наша почва на който и да е западен модел за уредба на спецслужбите, на тяхното взаимодействие, и най-главното - на контрола над тях, не би дало желаните резултати.

Влизането в НАТО не снема от дневния ни ред необходимостта от изграждане на отчитащ родните традиции и специфики, цели и приоритети, български модел за отношението "власт-специални служби". В него трябва разумно да се вплетат добре известните условия за постигане на демократичен надзор, за парламентарен, административен и граждански контрол над специалните служби и за максимално ефективната им дейност, които на езика на научно-професионалния жаргон са известни като Принципът "2П-2К" (in English - “2P&2C”), а именно: 1. Приоритети (priorities) ЗА службите - национални и отговорни. 2. Професионализъм (professionalism) ВЪВ службите - безусловен и съзидателен. 3. Контрол (control) НАД службите – управленски и граждански. Конкуренция (competition) МЕЖДУ службите - всеотдайна и конструктивна.

Постоянно, и това е разбираемо като потребност, а не като дан на модата, се говори за граждански контрол върху службите и изобщо над системата за национална сигурност. Но гражданският контрол не е гражданско господство. Навсякъде, и в службите, и в МВР, и в МО е необходимо много по-ясно да се разграничи политическото управление, надзор, контрол от професионалните функции, задачи и правомощия, за да се ограничи навлизането на “цивилните” – политиците - в компетенциите на професионалистите. “Цивилните” трябва да имат правото да казват какво е нужно да се прави, но “униформените” знаят много по-добре как то да се направи.

Както добре знаем, правителството и президентът имат главните компетенции в системата за национална сигурност и особено във външната политика, сигурността и отбраната. Безспорно в сферата на оперативното управление на държавата определяща е ролята на правителството. Що се отнася до националната сигурност, то в Съвета по сигурността към МС (ССМС) се събира информация и от специалните, и от полицейските служби. ССМС се възглавява от премиера, който така играе ролята на ефективен координатор на службите, чиито директори влизат в ССМС. В ежедневната дейност и контакти със спецслужбите, премиерът може да се подпомага от секретар на ССМС, отговарящ за връзките на премиера и кабинета с тях, но без да има никакви управленски и контролиращи функции.

При това разпределение на отговорностите и правомощията, не съществува опасност президентът да бъде изолиран: 1. По закон той, премиерът и председателят на парламента имат гарантирана равнопоставеност в получаването на информация от службите; 2. Лично президентът, а всъщност неговият секретар по национална сигурност винаги участва в заседанията на ССМС; 3. Всеки път, ако прецени за нужно, президентът може да се среща с директорите на служби - колективно и индивидуално, да получава от тях отчети, информация, идеи, съвети; 4. НРС е към президента – това е още един канал за пълна оперативна информираност на президента.

Според конституцията, президентът възглавява Консултативния съвет по национална сигурност (КСНС). КСНС за разлика от ССМС се съсредоточава над стратегическите проблеми на страната, той е неин своеобразен мозъчен тръст в областта на националната сигурност, може с право да се каже, че това е висшият форум на държавния мениджмънт на сигурността. Ето затова президентът трябва да разполага с пълна и своевременна информация от спецслужбите.

Президентът като върховен главнокомандващ и председател на КСНС ще играе съвсем по аналогичен начин ролята на ефективен координатор на службите – както специални, така и полицейски. В ежедневната си дейност и контакти с тях той ще се подпомага от секретаря по националната сигурност, отговарящ за връзките му с тях, но без да има никакви управленски и контролиращи функции.

Отново не съществува опасност премиерът да бъде изолиран: 1. (както вече казахме) По закон той, президентът и председателят на парламента имат гарантирана равнопоставеност в получаването на информация от службите; 2. Премиерът и няколко от ключовите министри вземат участие в заседанията на КСНС, а би могло винаги секретарят на ССМС да участва в тия заседания; 3. Винаги, щом това се прецени от него като наложително, премиерът може да се среща с всички директори на специални служби - колективно и индивидуално, а освен това без НРС останалите спецслужби са към правителството, т.е. под фактическия контрол на премиера и съответните министри - на отбраната и вътрешните работи.

Компетентните министри и председатели на парламентарни комисии (защо не и секретари на президента) също трябва да имат достъп до материалите на спецслужбите по принципа need to know. КСНС и ССМС трябва да имат аналитико-експертни звена, с регламентирани, законово и в правилник, контакти с ръководствата на службите, което да им позволява да бъдат не само потребители, но и своевременни заявители на материали - за по-качествено и оперативно обслужване на президента и правителството.

Това е кръстосан вариант, при който няма координатор или поне един координатор на службите. Ролята на командващ, контрольор, надзорник и-или координатор играят едновременно премиерът (в оперативното, т.е. ежедневното управление), и президентът (който се съсредоточава над дългосрочните, стратегически проблеми).

В тази си своя дейност двамата първи личности във властта се подпомагат във взаимодействието си с ръководството на службите и самите служби от своите секретари съответно - от Секретаря на ССМС, отговарящ за службите и от Секретаря по националната сигурност, който разбира се е и секретар на КСНС.

Що се отнася до подпомагащите Секретари, те са помощници и нямат никакви началнически и разпоредителски функции, но става ясно с кого да кореспондират еквивалентите им в другите държави.

Може да уредим законово, че президент, премиер и председател на парламента получават ежедневно равна по обем информация от службите. Секретарят на ССМС получава от тях обобщена и аналитична информация ежеседмично, която той задължително докладва на премиера и по негово указание - на министрите по компетентност. Секретарят по национална сигурност и секретар на КСНС получава от службите обобщена и аналитична информация ежемесечно и задължително я докладва на президента, и пак по негово указание - на секретарите на президента по компетентност.

Ние сме в процес на реформиране на разузнавателната общност. Той е свързан със смяна на приоритети, организация на дейността, манталитета, със смяна на поколенията. Но службите разполагат с наистина много високо професионален състав, доказал своята способност и готовност да служи на националните интереси.

България има уникално геостратегическо положение. Но тя има и ред други достойнства. Спецслужбите ни са със сериозни познания за Балканите и прилежащите към тях региони, като притежават своеобразно know-how за тях, за процесите и предизвикателствата, които се развиват тук, за психологията на местните народи. Това може да е съществена част от българския принос към НАТО.

Спецслужбите са система за ранно предупреждение за процесите и явленията, които пряко засягат интересите на България, НАТО и ЕС. В контактите с партньорски служби с особен приоритет трябва да се ползват прането на пари, тероризмът и организираната престъпност, нелегалният трансфер на технологии, нелегалната миграция, нелегалната търговия с оръжия, трафикът на наркотици.

При задълбочаването на интеграционните процеси България има нужда от подкрепа в изграждането на адекватен административен капацитет и при защитата на класифицираната информация.

Освен в обмена на разузнавателна информация, нашите служби могат да работят още по-интензивно заедно със служби-партньори в оперативното сътрудничество (в съвместни специални операции, разработка на лица, ползване на общи източници за информация), в обучението на кадри, в снабдяването на службите с оборудване, компютърни технологии, аудио-, видео-техника, модерни средства за разузнаване и за защита на класифицираната информация.

Сътрудничеството на нашите спецслужби със служби-партньори безспорно ще спомогне за ускоряване на процеса на адаптиране на България в НАТО и ЕС, за най-оптималното съчетаване на националните интереси с европейските приоритети, за очертаване на още по-силния ни принос в европейската и евроатлантическата сигурност.

Разбира се, това сътрудничество е повеля на времето и силен наш ангажимент и приоритет. Но българските спецслужби са най-напред национални служби. На първо място те трябва да работят за защита на националните интереси, а едва след това в полза на интересите на колективната система за сигурност, в която бяхме приети. И освен това - главна тяхна зона на действие е регионът, в който се намира България, а едва след това – по-отдалечени от нас региони, където националните ни интереси са далеч по-слаби.
Литература към ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

1. Интервю на Валерия Велева с Бриго Аспарухов, “Разузнаването ни не е готово за борба с тероризма”, “Труд”, 15 февруари 2003 г., стр. 14.

2. Цветко Цветков, “Спецслужбите – необходим инструмент или необходим грешник”, “Дума”, 19 февруари 2003 г., стр. 14.

3. “Държавен вестник”, бр. 65 от 20 август 1974 г.

4. Копия от всички подобни актове тук и по-долу, за които не се привежда точна справка къде са публикувани, са в наличност в архива на автора.

5. “Държавен вестник”, бр. 66 от 14 август 1992 г.

6. “Държавен вестник”, бр. 112 от 23.12.1999 г.

7. “Държавен вестник”, бр. 107 от 28 декември 2000 г.

8. “Държавен вестник”, бр. 102 от 15 декември 2000 г.

9. Ibid.

11. Интервю на Валерия Велева с Бриго Аспарухов, “Разузнаването ни не е готово за борба с тероризма”, “Труд”, 15 февруари 2003 г., стр. 14.

12. Александър Колев, “БСП и СДС: Чужди служби проникват в нашите”, “Сега”, 17 април 2003 г., Интернет-издание.

13. Цветко Цветков, “Спецслужбите – необходим инструмент или необходим грешник”, “Дума”, 19 февруари 2003 г., стр. 14.

14. Йордан Бакалов, “Ако имат чест и достойнство, министрите Станков и Петканов да подадат оставки”, “Труд”, 11 декември 2002 г., стр. 12.

15. Димитър Йончев, “Специалните служби – на различно подчинение”, “Монитор”, 02 декември 2002 г., стр. 15.

16. Люба Будакова, “Свинаров: няма нужда от обща шапка на спецслужбите”, www.mediapool.bg, 17.04.2003 г.

17. “Проблеми на сигурността и реформа на сектора за сигурност”, година 1, брой 3, юли 2003 г., www.mediapool.bg.