Николай Слатински


ГЛАВА ТРЕТА За българския военнопромишлен комплекс



бет4/14
Дата15.07.2016
өлшемі1.5 Mb.
#200913
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   14
ГЛАВА ТРЕТА

За българския военнопромишлен комплекс:

или добро, или … всичко
Производството и търговията с оръжия, а по-общо и с технологии и стоки с възможна двойна употреба са от най-важните дейности за една съвременна, добре организирана, добре управлявана страна.

Разпадът на ВПК е сред най-тежките поражения, които понесохме през годините на прехода. Държавата не защитаваше своя ВПК. Тя бе съучастник в загубата на пазари, в провала на изгодни сделки.

Вместо добра майка, тя се оказа зла мащеха за военните заводи.

Често и тежко обвинение към експертите, които правят негативни изводи за състоянието в една или друга област на националната сигурност, е упрекът в преднамерено черногледство. Ударът пада не върху причините за лошата вест, а върху вестоносеца й. Сякаш нещата ще станат други, ако не бъдат казани с истинските имена.

Впрочем, изводът, че нашият военнопромишлен комплекс (ВПК) е сериозно болен отдавна не е никаква вест. Няма друга опора на националната сигурност, отбрана, външна политика и икономика, която да е тъй систематично и неотклонно разбивана през всичките тези 15 години на т.нар. преход, при това абсолютно без значение е било коя е управляващата в дадения момент политическа сила.

Усилията, вътрешни и външни, не отидоха напразно. Народът ни в момента си спомня с горест за уникалния сектор на индустрията, носил огромни печалби, спомогнал да бъдем (в редица сектори от военния пазар) значим конкурент, трън в петата, треска в окото, залък в трахеята на ВПК на развитите държави (и не само на тях).

Казва се, че за кратък срок сме се върнали с четвърт век назад. Ала “връщане” – това съдържа в себе си надеждата за обръщане на вектора, на тенденцията. А дали не сме загубили позициите си необратимо, дали ни има или най-малкото - дали ще ни има отново в област, която винаги е била сред най-важните за всяка държава, загрижена за своето оцеляване, модернизиране и просперитет?

Знае се, че създаването и развитието на отбранителна индустрия носи на държавата преки и непреки ползи, привилегии и блага:



1. Държавата съхранява свободата си от външно манипулиране чрез “спиране на кранчето”, с което да я шантажират по време на криза или конфликт тези, от които тя иначе купува своите оръжия.

2. Държавата е в състояние самата тя да манипулира (отново при криза или конфликт) страните, които купуват оръжия от нея и така да си гарантира допълнителни печалби и-или политически изгоди.

3. Държавата разполага с отлични постъпления за своя бюджет, защото ВПК, както е много добре известно, практически винаги играе твърде успешно ролята на “кокошката, снасяща златни яйца”.

4. Държавата е способна, да осъвременява цялата промишленост в духа на най-новите достижения, защото навсякъде и практически безотказно, военното производство е лидер, намира се на острието на технологичния прогрес и тегли много мощно напред обществото във всички стопански отрасли, стимулира науката и дава поле за творческата мисъл, отглежда поколения първокласни специалисти.

5. Държавата има основания за високо самочувствие и авторитет сред страните от развития свят, комуто ще е по-трудно да гледа на нея надменно, да я пренебрегва в стратегическите си калкулации.

Не е необходимо да се привеждат доказателства за изброените току-що преимущества. Достатъчно е да прочетем анализите на много западни издания в сферата на производството и търговията с оръжия, да изучим пряката връзка между сътресенията в Русия и кризата на нейния доскоро мощен ВПК; да чуем размишленията на хората, създали навремето отбранителната индустрия, която ни превърна в значим и търсен партньор на световния оръжеен пазар.

Колкото и да пишем за родните проблеми, едва ли ще очертаем реалната картина на нашия ВПК, тъй че да убедим политическите томаневерници. Затова ще приведем данните на СИПРИ, световно признатият Стокхолмски институт за изследване на проблемите на мира. Неговият годишник за 2003 г. обхваща периода до 2002 г. вкл., и е първият, отчитащ (все още слабо) ефекта “11 септември”.[1]

Според СИПРИ през 1998-2002 год. са продадени основни видове въоръжения (т.е. танкове, бойни бронирани машини, артилерийски системи, самолети, вертолети, кораби, ракети и ракетни системи) общо за 92 544 млн. дол. (по цени от 2000 г.), като класацията на водещите страни-износителки на оръжия е както следва:



1. САЩ - 37 723 млн. дол. или 40.1% от световния оръжеен пазар;

2. Русия - 20 741 млн. дол. или 22.4% от пазара;

3. Франция - 8 312 млн. дол. или 9.0%;

4. Германия - 4 954 млн. дол. или 5.4%;

5. Великобритания – 4 811 млн. дол. или 5.2%;

(21. България - 240 млн. дол. или едва 0.3%).

От тази класация се вижда, че логично великите държави, които диктуват правилата на геополитическата игра, са велики и в този стратегически бизнес и държат 83% от световния оръжеен пазар.

В десятката заедно с Русия са и 6. Украйна - 2 673 млн. дол. и 10. Беларус - 1 142 млн. дол. Въпреки конкуренцията помежду им, ВПК и на трите е в подем. А Русия върви добре заради сделките с Китай - 8 220 млн. дол., с Индия - 3 917 млн. дол, с Иран - 1 307 млн. дол.




Продажби на оръжия, млн. $, цени 2000

1998

1999

2000

2001

2002

1998-2002

Светът

23 176

21 250

15 463

16 163

16 492

92 544

САЩ

12 795

9 996

6 086

4 905

3 941

37 723

% на САЩ в световните продажби

55.2

47.0

39.4

30.3

23.9

40.1

Русия

1 886

3 698

3 798

5 418

5 941

20 741

% на Русия в световните продажби

8.1

17.4

24.6

33.5

36.0

22.4

България

48

164

4

4

20

240

Място на България в света

16-о

13-о

30-о

34-о

26-о

21-о

Странното е, че България се мярка изобщо в подобни класации. Скромно е 21-то й място, но по-скромни са числата, стоящи срещу нейното име. “Спасява” ни сумата за 1999 г. СИПРИ не обяснява нейния произход – навярно тя е от приблизителната калкулация за танковете, които дарихме на Македония. Но данните са условни, а и тук не са включени въоръжения и муниции (напр. леко стрелково оръжие и боеприпаси), от които все още “капе” по малко и с които България събира шепа трохи от преразпределената след края на Студената война апетитна баница на “сочния” оръжеен бизнес.

При падането на Берлинската стена съотношението на пазарните дялове на СССР:САЩ бе 37:30%, за да се стигне до дъното - 6:56% през 1998 г. Това е нова подкана за размисъл над екзистенциалния въпрос за смисъла и същината на последните 15 години, за целите и последствията от бурния и драматичен край на Студената война.

В глобалната експанзия на САЩ важно място заема техният ВПК. Но за разлика от мъчителното излизане на руския ВПК от криза, продажбите на оръжия на САЩ започват да спадат. Може би това е временно, а може би е намек и за по-сериозни процеси. Защото ако засилването на глобалната роля на САЩ водеше до бърз ръст в оръжейните продажби, то не е ли сега спадът на техните продажби отчасти симптом за “заболяване” на американската глобална роля? Или този спад е само временен, свързан с войните, водени от САЩ в Афганистан и в Ирак, които изискват заделяне на много повече въоръжения преимуществено за нуждите на собствената им армия.

Може би е изненадващо, че за 2001 и 2002 г. Русия изпреварва САЩ. Дали това е правило или е изключение, ще покаже близкото бъдеще. За нас то обаче е знак: не трябва ли освен за американско измерение, да мислим за диверсификация - за европейско и руско измерения при модернизацията на наличните оръжия и купуването на новите въоръжения? Така че да засилим конкуренцията и дадем шанс на нашите заводи, търговски фирми и научни институти.

САЩ са все така основен доставчик на оръжия за нашите южни съседки, като за 1998-2002 г. те са продали на Гърция оръжия за 1 884 млн. дол., а на Турция – за 2 846 млн. дол. Далеч зад тях е Германия, с продажби съответно за 614 млн. дол. и 935 млн. дол.[2]

Страните, купили най-много основни видове въоръжения за 1998-2002 г. са както следва[3]:

1. Китай – 8 818 млн. дол.;

2. Тайван – 6 822 млн. дол.;

3. Индия – 4 824 млн. дол.;

4. Турция – 4 688 млн. дол.;

5. Саудитска Арабия – 4 360 млн. дол.;

6. Гърция – 3 958 млн. дол.;

(121. (!?) България - 6 млн. дол.).

През последните години пропадането на страната ни е шеметно – тя изпадна от третата, от четвъртата, от петата, шестата, седмата десетка, за да отиде за на 121-о място. Тези 6 млн. са през 1999 г. и са навярно за комуникации. Обявените наскоро 1.5 млрд. лв. за модернизация и превъоръжаване на армията са сериозна вест за оръжейните компании и надежда за по-предни места в класацията.

Отделна тема за коментар е, че сред първите 11, купуващи най-много оръжие страни са 7 от ключовите партньори на САЩ и то от пивотните държави, т.е. водещите защитници на американските интереси в дадения регион: 2. Тайван; 4. Турция; 5. Саудитска Арабия; 7. Южна Корея; 8. Египет; 10. Израел; 11. Пакистан + Гърция на 6-то място. За 1998-2002 г. САЩ са им продали оръжия за 19 985 млн. дол. От тази класация се получава, че колкото по-близък партньор и приятел си на САЩ, толкова повече въоръжения купуваш от тях.

Петте най-големи американски производители на оръжия са, както следва (продажби в млн. дол. за 2000 г.)[4]: 1. “Lockheed Martin” - 18 600 млн. дол.; 2. “Boeing” – 16 900 млн. дол.; 3. “Raytheon” – 10 100 млн. дол.; 4. “Northrop Grumman” – 6 700 млн. дол.; 5. “General Dynamics” – 6 500 млн. дол. Те бяха у нас на конференция през юни 2003 г. и не криха желанието да ни продават оръжията си.

Проблемът с фирмите от САЩ е, че те често виждат навсякъде главно пазари, а не партньори, с които да се разгръща общ бизнес.

Огромните ресурси, заделяни от Гърция и Турция за въоръжения са ни за напомняне, че трудните дни на Балканите не са отминали.

Можем и да си мислим, че имаме най-прозорливото ръководство и най-мъдрите стратези, та благодарение на тях пестим огромни средства и не караме армията си да се готви напразно за задачи, които никога вече няма да й се наложат: напр. да отблъсква чуждо нападение. А пък съседите, понеже са в плен на старото мислене, още наливат ресурси в свръхвъоръжени и модерни армии, за да се опомнят един ден и видят, че сме ги надхитрили. Но едва ли е така.

Всяка разсъдлива и разумна държава прави всичко, което е по силите й, та дори много повече, за да поддържа системата си за национална сигурност в състояние да действа в автономен режим.

Затова Гърция и Турция водят надпреварата във въоръжаването и модернизират армиите си, макар че са под чадъра на сигурността на НАТО. Техните стратегически центрове очевидно калкулират в прогнозите си възможност за бъдещ мащабен конфликт в региона и се подготвят за него без да изчисляват дали тази възможност е с голяма, средна, малка или с нищожна степен на вероятност.

Без да са фаталисти, те смятат, че опасните дни в региона не са отминали. И предвиждат най-лошия вариант - Шокът от бъдещето: онзи ден бе Босна, вчера - Косово, днес - Македония, а утре - кой?

Разбира се, паниката е излишна, тя е лош съветник. Може да се каже, че сега пред нас има известен период на спокойствие, т.нар. “прозорец” на мир и на отсъствие на преки заплахи за сигурността ни. Това е една добра възможност за преподреждане на своя дом и за укрепване на системата ни за национална сигурност. А в това усилие важна роля може да изиграе възраждането на нашия ВПК.

Ето защо е необходимо да се анализират сериозно проблемите на ВПК, да се потърсят пътищата за тяхното преодоляване, да се очертаят възможностите за оптимално ангажиране на фирмите от отбранителната индустрия и изобщо на българската промишленост в превъоръжаването и модернизацията на армията и полицията, в развитието на цялостната инфраструктура за сигурност и отбрана.

Само така ще се даде нов тласък на нашата военна индустрия и ще се прояснят към по-добро перспективите пред нейното бъдеще.

За да стане това, ние трябва да се приближим към отговора на въпроса - каква трябва да бъде българската армия в началото на 21 век, каква модернизация й е необходима, за да изпълнява тя своите мисии достойно, отговорно и високо професионално.

Възраждането на ВПК е тясно свързано с външната политика на страната, с вектора на нейната проамериканска или проевропейска ориентация. Защото трябва да си даваме много добре сметка, че всеки опит, например, за по-тясно сътрудничество с европейските страни в специалното производство може да се оцени като пряко предизвикателство към доминирането на американските компании.

Не е само проява на пожелателно мислене, че България не бива да бъде принуждавана да избира с кого от своите съюзници да се кооперира във военната промишленост. Очевидно е, че тя би се опитала и желае да разглежда европейската и евроатлантическата интеграция в единство. Основа на всяко наше конкретно начинание трябва да бъде стремежът то да отговаря по най-добър начин на интересите на страната, на армията и военната ни индустрия.

Но за жалост, на нас понякога ни оказват активен политически и дипломатически натиск за вземане на дадено решение, като ни се припомня, че ние зависим от подкрепата на съответната държава.

ВПК и нашата армия имат огромна нужда от кооперация и общи проекти със западните партньори, но въпреки това не е нормално при всеки избор да ни се напомня значението на отношенията със САЩ, или пък кооперирането с европейски фирми по тези проекти да се превръща постоянно в тест за европейската идентичност на България, задължителен елемент на европейската ни интеграция.

Беше написано и по-горе – вън от съмнение, отбранителната индустрия е сред сериозните достойнства на България. Тя бе един от най-силно развитите, високо технологичните и модерни клонове на нашето национално стопанство до демократичните промени. Ние имаме всички основания да се гордеем с изграждането на тази индустрия, тя наистина бе кокошката, която снасяше златни яйца за страната, за нейното самочувствие, за нейния жизнен стандарт.

Но отбранителната индустрия се оказа не галеното, а завареното дете на прехода. Тя бе оставена на самотек, жертва на процеси: на заграбване на национална богатство; на източване на материални, финансови и човешки активи; на влачене с години на проблемите на фирмите със задлъжнялостта по кредити, взети за създаване на мобилизационни мощности; на назначаване на директорите според партийната принадлежност; на даване и отнемане по субективна воля и външен натиск на лицензите им; на допускане на неизгодни сделки и нелоялна конкуренция между наши износители; на ловки комбинации на наши търговци за удари по родния ВПК с реекспорт на (традиционно произвеждани у нас) изделия на чужди заводи; на корупционни практики; на силно занижен контрол от държавата, която сякаш просто бързаше да се освободи от това имущество. И се освободи като правило – по възможно най-лошия начин…

Както каза крупният специалист в оръжейното производство Илия Гунчев: “Държавата замени своята отговорност на индустриален собственик с функции на търговец, извършващ разпродажба на имуществото си в условия на ликвидация и фалит”.

В 36-то Народно събрание като че ли предусещахме тези процеси и затова през 1993 г. наложихме четиригодишен мораториум върху раздържавяването на ВПК. Нещата после се промениха, ставаше ясно, че приватизацията трябва да се докосне и до ВПК. През 1998 г. бе приета Правителствена “Програма за преструктуриране, приватизация и държавно участие в отбранителната промишленост на Република България, чиито акценти бяха следните[5]:

- Преобразуване на всички водещи фирми на отбранителната индустрия, в т.ч. военно-ремонтните заводи на МО в акционерни дружества или дружества с ограничена отговорност и определяне на квоти за приватизация и държавно участие;

- Определяне на списъци с т.нар. обособени предприятия, които са несвързани с отбранителното производство – за незабавна приватизация, обявяване в несъстоятелност и ликвидация.

- Откриване на процедури за приватизация на някои дружества;

- Формиране на структури – дружества по Търговския закон за управление на квотите на държавата в предприятията;

- Разработване на отделни програми и нормативни – законови и подзаконови - актове за администриране на подотрасъла в пазарни условия и интеграцията в икономическите и военно-политическите съюзи, към които България се очаква да се присъедини.

Раздържавяването в отбранителната индустрия не се отличава от аналогичните събития в другите сфери на родната промишленост.

Нека да отчетем, че: 1. Демонополизацията и децентрализацията се осъществиха чрез раздробяването на заводите на множество предприятия и разкъсване на технологичните им връзки; 2. Едни от заводите отпаднаха от ВПК поради несъстоятелност и ликвидация, други – поради приватизация, “източване”, разпродаване на активи и/или смяна на продуктовата гама; 3. Нарастването на лихвите по банковите кредити, взети по-рано за финансиране на разходи по създаване на мобилизационни мощности и запаси се превърна в тежко бреме за фирмите; 4. 10 години няма усвоени нови изделия, а старите (по руски лицензи) не се модернизират; 5. Замряла е инвестиционната дейност, машините стареят, пада технологичното равнище; 6. Ликвидирана е изследователската и развойна дейност: унищожени са или агонизират много институти, спря подготовката на кадри за специалното производство, уволнени са първокласни специалисти, голяма част от които сега се трудят зад граница.

Безспорно военните ни заводи заслужават далеч по-добра участ от тежките проблеми, с които те се борят през последните години.

Първо, главно и приоритетно - правителството, министерствата на отбраната, на икономиката и на външните работи трябва да се обърнат с лице към проблемите на военната индустрия - не заради славното минало, а защото са ни необходими нови работни места, усилия за пробиви на нови пазари, за търсене на коопериране с държави и фирми от НАТО и ЕС, за привличане на инвестиции.

Съгласен съм с навременната идея на няколко неправителствени организации, че трябва да се създаде правителствена агенция за отбранителната индустрия и контрол над търговията с оръжие - в която да се изгради липсващият досега административен капацитет за управление и провеждане на държавната политика във ВПК[6].

Един от критериите за оценка на работата на нашите посланици, военни и търговски аташета зад граница трябва да бъде - какви и колко усилия са положили те там за отбранителната ни индустрия.

И спецслужбите могат да помагат с дейността си на нашия ВПК.

Дори сега, след толкова удари и провали през последните години, при натовареност на активите едва до 20-30% и при спадащата заетост (от 115 хил. на 32-33 хил. за периода от 1990 г. до 2000 г.), отбранителната ни индустрия запазва потенциала си в областите[7]:

- Производство на конвенционални продукти – леко стрелково, минохвъргачно и артилерийско въоръжение и боеприпаси за тях; неуправляеми и управляеми ракети за групов залп, противотанкова и противовъздушна защита на съединенията; бойни верижни машини и самоходна артилерия;

- Възстановяване и ремонт на техниката и въоръжението за трите вида въоръжени сили;

- Производство на средства с двойно предназначение – радиотехника и системи за комуникация, радари, оптични прибори, системи за управление;

- Производство на инвентар, покрития, облекло, обувки, препарати за защита, храни и дажбени комплекти за осигуряване на съединенията.

Като член вече на НАТО и скорошен, силно се надявам, член на ЕС, страната ни няма друга алтернатива, освен по-настоятелно да търси партньорство с тях във военното производство и търговия.

1. България трябва да разгърне модернизацията на въоръжените сили ускорено; това несъмнено значи да се постигне оперативна съвместимост и да се подобрят капацитета им за взаимодействие с армиите на съюзните държави и способността им да използват високо точни оръжия; въоръжените ни сили трябва да имат висока бойна устойчивост и защитеност от противниковите средства за поразяване, да притежават съвременни комуникационни системи.

2. Вече бе декларирано, че най-болезнената част в реформата на армията отмина и след рязането на живо месо без упойка, сега ще почне съзидателният период. Хиляди и хиляди военнослужещи са освободени, съкратено и унищожено е голямо количество оръжия и боеприпаси, закрити са редица военни обекти. В бъдеще армията трябва най-сетне да има повече средства за капиталови разходи и инвестиции - за ново и подобряване на наличното въоръжение, за техника и инфраструктура (това би било глътка въздух за военните заводи). Нашата армия трябва да се модернизира ускорено, за да постигне високите критерии и стандарти за членство в Алианса.

3. Военната ни индустрия е част от икономическия, производствен и научен потенциал на държавата и нейното възземане ще даде тласък за технологичното обновление на родната индустрия като цяло. В своето обновяване нашият ВПК трябва да намери "ниша" в развойната дейност, ремонта и производството на спецпродукция, да участва неотложно и ефективно в модернизацията на армията.

Добре известно е, че отбранителната ни индустрия се състои от две части. Първата – това са производствени фирми, намиращи се в сферата на отговорност на Министерството на икономиката – като повечето от тях са вече приватизирани, но държавата има дял в някои от тях. Другата група, това са военноремонтните заводи от системата “ТЕРЕМ” - те още са държавна собственост с принципал Министерството на отбраната. Такова структурно и функционално разделение много често води до влошен контрол и конкуренция между заводите за сметка, разбира се, на националните интереси.

В сферата на производството и търговията с оръжие по старому са налице стари процедури за пазарен маркетинг и лицензиране, останали ни, разбира се, от времената на командната икономика.

Но въпреки кризата, в която се намира ВПК, той в никакъв случай не е обречен. С разумно преструктуриране, качествен мениджмънт и възпиране на умишленото източване, част от тези заводи могат успешно да бъдат изправени на крака, т.е. има реални условия за възстановяването на ВПК в разумна за страната ни достатъчност.

Кооперирането на българския ВПК с фирми от държави-членки на НАТО и ЕС, както и адаптирането към стандартите на НАТО и ЕС ще имат значителен икономически и социален ефект, защото във фирмите от ВПК работят хиляди специалисти: отлични мениджъри, висококласни професионалисти, поколения инженери и работници – отговорни, всеотдайни хора, не на последно място и поради това, че системата е девоенизирана отскоро и съхранява чувството на дисциплина, дълг и стопанско отношение, типично за военните.

Освен това, нека да не забравяме, че военните заводи осигуряват работа на редица други граждански предприятия; подемът на ВПК е ключово условие за възраждането и просперитета на цялата ни икономика, той е много значима предпоставка за съживяването на страната, за икономическия растеж, за привличането на вътрешни и външни инвестиции. Казахме вече по-горе - военната индустрия винаги и навсякъде е на острието на технологичния прогрес.

Отварянето на военната индустрия към новите наши партньори не означава, че трябва да се разрушават отношенията със старите ни партньори. Опитите да се търсят нови пазари не предполага, че трябва да зачеркваме своите стари, досегашни наши пазари.

Колкото и да изтъкваме миналото и уникалната производствена база на нашия ВПК, главното, от което той - по общо признание - се нуждае е ясна и добре обмислена държавна стратегия и активна и последователна държавна политика по отношение на него.

Това означава стратегия, която да включва на най-предно място разбирането, че независимо каква е формата на собственост на фирмите, производството и търговията с оръжие винаги са били стратегически приоритет на държавата. Фирмите от ВПК трябва да се третират с еднакъв статут без значение каква е структурата на техния капитал. Частните фирми не бива да продължават да бъдат изключвани от разработваните правителствени програми – всички фирми са български, но с различна капиталова принадлежност.

Естествено, отношенията между държавните и частни фирми в сектора за отбрана и сигурност трябва да се регламентира, вкл. и законодателно – тук все още съществува нормативен вакуум.

Това означава политика, чрез която държавата: 1. да защитава нашите фирми; 2. да използва гъвкаво конюнктурите в различни географски и политически региони; 3. да ускорява и опростява максимално издаването на разрешения за конкретни сделки при тяхната изрядност и спазване на международните ангажименти; 4. да се бори за наше засилено пазарно присъствие в страни, които не попадат в забранителните списъци на ООН и Васенаар.

Не е нужно да се напомня, че всяка страна се стреми да въоръжи армията си главно с поръчки към свои производители. А у нас сякаш бе съзнателна политика при превъоръжаването на армията да се подценяват и дори загърбват отечествените производители.

Говоря за държавна стратегия и политика, защото подемът на ВПК е възможен единствено с решителната намеса на държавата.

Необходимо е изработването и провеждането на консолидирана държавна стратегия, базирана върху търсенето на стратегическо партньорство с водещи компании и консорциуми на страни-членки на НАТО и ЕС, с доставчици на оборудване и услуги за страните от НАТО и ЕС, с техните оторизирани представители в България.

Необходимо е изработването и провеждането на консолидирана държавна политика, базирана върху непрекъснато технологично, пазарно, научно и продуктово търсене, развитие и обновление.

Първата крачка в тази насока би трябвало да бъде изработването на съвременна и иновативна национална програма за развитието на военната индустрия, с която се цели засилването на експортния капацитет и конкурентоспособността на ВПК. Подготовката на тази програма е по силите на управленския и експертен потенциал на страната. В програмата биха могли да влязат мерки за развитие, конверсия и диверсификация на отбранителната промишленост, за стимулиране на внедряването на съвременни високи технологии и научни изследвания в сектора за сигурност и отбрана[8].

Правителството трябва да подготви и да подпише международни спогодби за военно-техническо сътрудничество, които да са гарант за съвземането и развитието на фирмите от ВПК, като допринесат: 1. за увеличаването на сключените договори за продажба; 2. за реализацията на компенсационни (офсетни) договори за техника и въоръжение, които позволяват насрещен износ на граждански индустриални продукти и внос на съвременни технологии и know-how за гражданско производство; 3. за сключването на договори за кооперация в специалното производство; 4. за осъществяването на договори за съвместни разработки и иновации[9].

И още, министерството на отбраната трябва: 1. да пропагандира фирмите от ВПК; 2. да повдига нивото на военното изложение “Хемус”; 3. да бъде двигател и клиент на новоразработвани и новоусвоявани изделия; 4. да осъществява активно съпътстване на военното производство и сертификация на изделията; 5. да прави активно адаптиране за сервиз и производство на новозакупените оръжия в български условия; 6. да не допуска дъмпинг на цените на произвеждани от наши фирми изделия при освобождаването от ненужно старо въоръжение; 7. да определи много точно мястото на фирмите от ВПК в модернизацията на българската армия[10].

Нужно е МО да разшири използването на известни практики за “аутсорсинг” на свои ресурси и насочването им в пазарната среда. Чрез законни методи МО може да прехвърля към малкия и средния бизнес излишна своя собственост и така да ги стимулира[11].

Министерството на икономиката трябва да излезе от летаргията на обикновен регистратор на процеси във военната индустрия[12] и от ограничаването на нейното функциониране по принципа “няма дейност - няма проблем” - да премине към стратегия на съдействие и поощряване – каквито всъщност са истинските негови задачи.

Парламентът може да се върне към своя практика от времето на 36-то Народно събрание и да създаде своя подкомисия, напр. към Комисията по външна политика, отбрана и сигурност, а защо не и специална Комисия по отбранителната индустрия.

Отдавнашна моя идея е Консултативният съвет по национална сигурност да проведе специално заседание, което да е посветено на целия спектър от проблеми на отбранителната ни индустрия. А къде би могло да се намери по-подходяща институция от КСНС по въпроси от толкова сериозна, стратегическа важност за страната?

Редно е държавата да извърши следприватизационен контрол на сделките по приватизацията на някои от военните заводи (говори се за приватизация, но май че наистина смяната на собствеността беше организиран процес за декапитализиране, демодернизиране и ограбване) и там, където има фрапантни нарушения, тия сделки трябва да се прекратят по законов път (представям си какъв шум може да се вдигне от тази идея, но нали тук става дума за национален интерес и национална сигурност все пак). Това не изключва в някои от тези случаи да се открият повторно процедури за приватизация.

В същото време и според мен е нужно да се търсят решения за замяна на някои миноритарни дялове държавна собственост срещу гражданска конверсия и диверсификация на производството[13].

Необходима ни е работеща концепция за преструктурирането на фирмите от военната индустрия, които са държавна собственост.

Въпрос на оцеляване е решително да се подобри мениджмънтът на повечето фирми. Никак не е странно, че завод “Аркус”-Лясковец: завод с чудесен мениджмънт постига най-добри резултати, въведе производство по натовски образци и служи за образец на всички.

Осъществими са смислени мерки за създаване на нормативни и икономически преференции за ВПК. Според професионалистите, Възможно е да се направи нещо за насърчаване и създаване на благоприятни условия за банково финансиране на фирми от ВПК – те досега се изключват от схемите за кредитиране на банките. Би могло да развием форми на държавно подпомагане и гарантиране на износа на фирмите от ВПК, като напр. при наличие на акредитив от чужда държавна структура да се издават държавни гаранции за оборотно кредитиране и-или държавни гаранции за качество и добро изпълнение. С участието на фирми от нашия ВПК може да се създаде фонд, та дори и специализирана банка, които да финансират изпълнението на външнотърговски договори, а също да подпомагат новите разработки, усвояването на нови изделия и цялостния инвестиционен процес[14].

Може допълнително да се удължи срокът – до 3-5-7 години (той е засега доста кратък), за който се дава лиценз на фирмите от ВПК да реализират дейност с оръжия и стоки и технологии с възможна двойна употреба, като същевременно се засилят и санкциите при доказани умишлени нарушения от страна на тези фирми.

Но за мен е очевидно, че най-напред трябва да променим начина си на мислене. На отбраната се гледа като на дейност, която “виси” върху икономиката и социалната политика, като поглъща от тях огромни ресурси. В не малка степен това е така и днес – защото министерството на отбраната получава едва ли не най-големия бюджет. Наши учени обаче смятат, че отчасти това може да се измени: с ефективно инвестиране в отбраната и с възраждане на отбранителната индустрия, отбранителната политика, отбраната би могла да се превърне от чист консуматор на ресурси във фактор за икономическо развитие на страната. Нещо повече, така отбраната на страната би могла да стане важен източник за генериране на икономически ръст, като по този начин тя самата започне да подхранва икономиката и социалната политика[15].

Тези разсъждения са също и повод да кажа, че без нашата наука, без много сериозни инвестиции в образованието е фактически невъзможно не само да се спрат негативните тенденции в развитието на ВПК, но и въобще да се осъществи модернизиране на нашата индустрия и обществото ни. Тук мисля, че ключова е ролята на БАН и Военна академия, на техническите университети и водещите тежко съществуване институти, в които и държавата, и частният бизнес трябва да започнат да инвестират отново.

Веднага изскача въпросът с кадрите. Със започването на прехода у нас се прекъсна процесът с тяхната подготовка от българските висши учебни заведения, а за обучаването в руските такива не си и струва да споменаваме – то стана жертва не само на тенденциите в нашата външна политика, но и на откровената русофобия у част от политическия елит. Университетите с технически специалности трябва сега да подновят не просто обучаването, а и възпитаването на специалисти в отбранителната индустрия, но вече в съгласие с новите изисквания, стандарти и перспективи за тази индустрия.

В никакъв случай не бива да продължава повече подценяването на ролята на неправителствения сектор, който е акумулирал вече значителен потенциал от експерти (тук обаче не мога да не кажа, че някои NGO са в плен на идеологически клишета с обратен знак). Разработването на научни и развойни проекти, вкл. с участието на държавата трябва да бъде подкрепено и максимално разширявано.

Проблемът с преструктурирането засяга най-силно системата от заводи “ТЕРЕМ”. Очевидно тази система е изправена пред въпроси с повишена трудност: Как в нея да влязат нови, вкл. чуждестранни инвестиции? Доколко 100% държавна собственост и подчинеността към МО им влияят позитивно? Дали самата структура на "ТЕРЕМ" не е пречка за оцеляване на заводите? Не са ли директорите на тия заводи лишени от пряк контакт с МО и с външни партньори, не са ли символични правата им, а пък иначе носят пълна отговорност за финансовото състояние? Не се ли иззема тяхната печалба от “шапката”, която сякаш ги е оставила те да се оправят сами, но не е оставила себе си без заплати? Не е ли МО нелоялен конкурент на заводите - когато с продажби на складови излишъци оръжия прави дъмпинг, вместо да дава възможност на тези заводи да извършват предпазарна подготовка на залежалото оръжие и след това то да се продава? Така спират производства, излизат нови безработни, а влошеното качество на износа уврежда силно имиджа на страната.

С приватизацията на “ТЕРЕМ” трябва много да се внимава. 1. Защото българската армия трябва да има своята ремонтна база, своя арсенал. Със закриването на “ТЕРEМ” тя би могла да остане без него. В този си вид “ТЕРЕМ” не може да се запази, обаче някакви части от неговите заводи или отделни заводи трябва да се запазят – и именно като арсенал, като ремонтна база на нашите оръжия и военна техника. 2. Приватизацията на “ТЕРЕМ” може да се превърне в разпродаване на парче и на безценица. Донякъде би могло да се преглътне, ако някой спец в спецпроизводство и спецтърговията е “заплюл” даден завод за производствени нужди и го развие дори главно като личен интерес. Но по-страшното е ако интересите тук са не толкова за заводите, а за техните уникални машини, за безценната земя, на която тези заводи са разположени.

И заводите от “ТЕРЕМ”, и другите наши заводи не бива да си позволяват лекомислено да отказват предложения на западни и израелски фирми - да прехвърлят част от производството си тук.

Заводите от “ТЕРЕМ” могат да са предна ремонта база на НАТО; не малко от американските въоръжения, дислоцирани и участвали в сражения в Залива могат да се ремонтират у нас, стига САЩ да дадат съгласието си и технологията. Танкът си е танк. Вертолетът – вертолет. И както се ремонтира руски танк и вертолет, така се ремонтира и американски танк и вертолет. Можем да ремонтираме и руската техника и в иракската армия, и в афганистанската армия.

Най-лошото е обаче ако приватизацията, особено тази в скрит и скришен вид, се окаже пак разсипване - на заводите от “ТЕРЕМ”.

Да споменем и оплакванията от Закона за обществените поръчки, който в този си вид понякога работи срещу интересите на заводите.

Как иначе, щом завод, който е единствен в страната за ремонт и производство на определен тип въоръжение и техника, трябва да изготвя също тръжната документация за участие в конкурси, при липса на практическа възможност за други кандидати[16]. Или как кухи фирми със здрави връзки и много “гъвкави” в общуването с чиновниците, леко печелят търговете с явно занижени оферти, а после с анекси лесно предоговарят условията и вдигат цената. Ние се нуждаем от бързото усъвършенстване на правно-нормативната уредба и на контрола в областта на обществените поръчки, при сключването на договори, при изпълнението на тези договори.

В този ред на мисли да споменем военновременния план, който е архаичен и трябва решително да се осъвремени. Заводите от ВПК не поддържат вече нужните мобилизационни мощности, а върху им същевременно тежат блокирани суровини, материали и машини, регламентирани по норми, критерии и мислене от Студената война - с тях няма решим проблемите си в случай на въоръжен конфликт.

Членството в НАТО създава качествено нова среда и разкрива по-големи възможности за търговия, инвестиции и сътрудничество с нашите съюзници, вкл. в областта на специалното производство.

Това членство не е панацея за отбранителната индустрия, но то може да спомогне за оздравяването на нашия ВПК. Интеграцията с НАТО, както и с ЕС ще прави възможно, повтарям, кооперирането ни с държави от НАТО и ЕС – напр. за производство и ремонт на въоръжения, за подготовка на инженерен и мениджърски персонал.

Най-грешното поведение би било сега, когато страната ни стана член на НАТО, ние да скръстим ръце и се понесем по течението.

Практиката показва, че членството в НАТО може да даде нови перспективи за бизнеса, които не бива да пропуснем: възможности за участие в проекти по програмата за военна инфраструктура на Алианса; възможности за посредничество при вноса и доставката на нужни за армията съвременни образци или участие в свързаните с доставката им компенсационни (офсетни) сделки; участие в екипирането на национални сили за международни операции; участие в конкурси за изследователска, развойна, образователна и тренировъчна дейност за целите на НАТО. Връзките с НАТО позволяват и подобряване на подготовката на научни, преподавателски, инженерни кадри в сферата на ВПК[17].

Сътрудничеството на България с държавите от НАТО и ЕС в областта на отбранителната индустрия е с ранг на стратегическо партньорство. То е много важна крачка към света на най-високите технологии. Има широко поле за сътрудничество в различни сфери на военната индустрия, възможности да сме съ- и подизпълнители в проекти, да участваме в коопериране при производство на модули, състоящи се от огромно количество детайли, възли, агрегати, изготвянето на част от които може да се пренесе у нас.

С не особено големи инвестиции и със съвместни предприятия България може да се специализира в производството по стандарти на НАТО на боеприпаси, оръжейни и електронни системи, вкл. на редица комуникационни и информационни системи за управление и контрол, на авионика и оборудване, както и на екологично чисти хранителни продукти, на специални облекла - при тяхното тестване и войсково изпитание, а също така при изпитания на въоръжения от натовски държави - в условия близки до бойните - на нашите полигони. Български фирми са отдавна готови за ангажименти по оборудването и поддържането на бази на НАТО и САЩ в страната.

Наши фирми могат да поемат функции, които не са присъщи на оръжейната промишленост на държавите от НАТО и ЕС – както вече бе споменато - напр. при ремонти на оръжия и бойна техника, произведени по руски стандарти. Приведохме примери за това във връзка с новите, изграждани сега иракска и афганистанска армии.

Нужно е да се финализира националната програма за утилизация на старото въоръжение, техника и боеприпаси. Програмата трябва да прерасне в международна с привличане на външен финансов ресурс. Заводите ни показват отлични резултати при утилизацията. С малки инвестиции могат да се доизградят екологични мощности за подобни цели. Според наши специалисти, България би могла да стане дори регионален ремонтен център - с клиенти от армиите на Македония, Косово, Босна, а защо не и на Турция и Гърция.

Страната ни беше сред десетте най-развити държави в сферата на космическите изследвания и технологии. България разполага с научен и производствен потенциал в подобна уникална сфера, с който при едно по-успешно делово сътрудничество, можем да се завърнем през идните години в тази свръхтехнологична област.

Много от държавните и частните фирми в отбранителния сектор бяха сертифицирани по международните стандарти ISO 9000 и AQAP (Allied Quality Assurance Publications). AQAP са изискванията на ISO с добавъчно надградени специфични за НАТО изисквания. Но при участие в конкурси на МО, имащите сертификати за AQAPs не получават никакви предимства и не им се дават точки, нужни им за тия конкурси! Ето отговора на заместник-министъра на отбраната Илко Димитров: “Броят на сертифицираните търговски дружества е доста малък и ако заложим такова изискване, рязко ще стесним кръга на участниците в конкурсите за избор на доставчици, което ще е в нарушение на Закона за обществените поръчки” (!)[18].

Заводите от ВПК вече доказаха, че могат да усвояват изделия по ред натовски стандарти (напр. калибри на стрелково въоръжение и боеприпаси, изделия от военната оптика) - това ще спомогне за постепенна подмяна на редица от изделията, които са по патенти и лицензи от СССР, респективно вече от Русия. Очевидно е, че тази зависимост става все по-голяма и доста натежава на родната оръжейна индустрия. Но да се хвърля вината за нея единствено върху Русия е не само проява на лош вкус, но то е скарано и с истината.

Нужна е ясна воля проблемът с руските патенти и лицензи да се реши в най-близко бъдеще. Наши експерти са на мнение, че добре би било, ако по някои от тези въпроси се постигне разбиране в по-общ план – между НАТО и Русия, между САЩ и Русия и те самите потърсят форми на коопериране, от които ние можем да спечелим.

Защото още дълго време България ще произвежда въоръжения от този тип, а и в обозримо бъдеще тя ще ползва голяма част от досегашните руски образци въоръжение – нуждаещо се от добре обмислени програми за модернизация. Каквито и идеологеми да се вещаят, европейската ни ориентация не изключва възстановяване на връзките с руския ВПК за лицензионна и развойна дейност.

Много интересно би било да се спрем на доклада на Центъра за изследване на демокрацията и Сейфъруърлд, Великобритания, “Българският износ на оръжие. Оценка на контролния механизъм върху експорта на малки оръжия и леко въоръжение”[19]. Докладът е нагледна илюстрация как също може да се пише за нашия ВПК – с акцент и грижа не толкова за стимулиране на производството и на търговията с оръжие, а с прекомерно наблягане и главна тревога за колкото се може по-стриктен експортен контрол – до степен да се смята едва ли не, че е най-добре, ако това е възможно, просто у нас да не се произвежда и търгува с оръжие, че да си имаме едно главоболие по-малко. И добре, че е подзаглавието, защото иначе самото заглавие е в голяма степен подвеждащо. Примери много.

На стр. 12-13 се предлага създаване на Национална агенция за контрол над търговията с оръжие, ”която да координира всички аспекти на търговията с оръжие и стоки технологии с двойно предназначение. Координационните й функции би следвало да включват проверки и проучвания; контрол над крайния потребител; база данни с всички сделки, както и подробна информация за участниците в тях; обучение на оперативни работници, държавни служители и фирмени ръководители; мрежа от представители към отбранителните фирми”. А пък на стр. 13-14 се предлага създаване на временна парламентарна комисия като част от Комисията по външна политика, отбрана и сигурност, която да осъществява парламентарен контрол по прилагането на системата за експортен контрол. А аз все мислех, че освен тези строго рестриктивни мерки трябва да мислим за стимулиране на производството и търговията!

Иска се “Повишаване репутацията на фирмите чрез прозрачност и последователност по отношение на етичните кодекси и обучение на персонала, съответстващи на поетите от България ангажименти по експортния контрол.. Подкрепа за българските програми за унищожаване на малки оръжия и леко въоръжение (МОЛВ) и боеприпаси и ограничаване на търговията с излишни оръжейни запаси.” [стр. 15] ”Най-добри перспективи би имала национална програма, която да съчетава строгото спазване на съществуващите контролни мерки със стратегия за намаляване на зависимостта от оръжейно производство и ефективна международна подкрепа в тази област.” [стр. 17] Интересно е и твърдението, че ”Доброто състояние на отбранителната промишленост до началото на прехода е благодарение по-скоро на нейното привилегировано положение преди 1989 год., отколкото на някакво изключително добро управление.” [стр. 19] Казва се, че ”Засилването на контрола над търговията с оръжие в България е резултат главно от дългогодишния натиск от страна на международната общност. Страната предприема съответните мерки най-вече под въздействието на НАТО, ЕС, САЩ, ООН и някои международни граждански организации.” [стр. 31] ”Особено перспективно е приспособяването на държавните отбранителни разходи към политиката за конверсия на отбранителната индустрия.” [стр. 53] “Да бъде завършена приватизацията на отбранителните предприятия. За да се подобрят състоянието на ВПК и контролните функции на държавата за вътрешно- и външнотърговска дейност с оръжие е необходимо тя напълно да се изтегли от собствеността на отбранителните предприятия… Внимателно трябва да бъдат преценени и неутрализирани рисковете от смяната на собствеността поради възможното нарушаване на контролния режим от частните отбранителни фирми… Да се стимулира преходът от производство на МОЛВ към гражданска продукция, за да се намали зависимостта от износ на МОЛВ.” [стр. 76-77] “Да се наблегне на сътрудничеството със съответните органи и фирми в ключови за България партньорски държави като САЩ, Великобритания, Кипър и Израел…” [стр. 79 – и защо точно те; и защо само те?]. Можем да продължим с цитатите в същия дух!?

А ето как авторите на доклада си представят възможностите за оцеляване на отбранителната ни промишленост [стр. 65-66]:

- Увеличаване на вътрешното търсене чрез ограничаване на вноса на отбранителна продукция. Това може да се осъществи с повишаване на митата, въвеждане на квоти или други ограничения за дадени военни продукти. Но освен политически трудности, това ще доведе до автаркия и нискокачествена военна индустрия.

- Увеличаване на износа. Единствената възможност обаче остава износът за някои нестабилни африкански и азиатски държави, а това противоречи на ориентацията на България към НАТО и ЕС.

В доклада се казва, че натискът, оказван от НАТО и ЕС в процеса на присъединяване, “по отношение на засилването на оръжейния контрол не може да се разглежда единствено като пречка пред нарастването на износа ни. По този начин се създават партньорски отношения, интересът на много отбранителни компании от страни-членки на пакта, към българската отбранителна промишленост расте… Приемането на България в НАТО не означава автоматичен достъп до тези пазари. Техническите изисквания към качеството и стандартите му съвсем не са лека бариера. Членството в ЕС също няма да се окаже панацея за отбранителната промишленост, тъй като той не регулира отбранителната индустрия и отбранителните покупки, а смята това за въпрос на национална компетенция.”

Още нещо си струва да отбележим от този доклад – “България няма специални геостратегически интереси, които да реализира с отбранително производство. За износа на оръжие определящи са главно икономическите фактори. Държавната подкрепа за фирми единствено защото са от ВПК може само да доведе до печалби на посредниците, допълнително да деформира оръжейния пазар и да донесе проблеми за България с висока политическа цена” [стр. 66]

Какво да добавим – това е паноптикум от характерни слабости на редица подобни анализи, свързани с проблеми на националната сигурност: 1. Дефицит от компетентност на авторите, които работят не по проблеми, които разбират, а по въпроси, за изследването на които са успели да “пробият” добре финансиран проект. 2. Водещо тяхно желание – да угодят или поне да се харесат на тези, които им отпускат ресурси за даден проект, с надеждата, разбира се, след време отново да получат надлежно финансиране. 3. Стремеж да се пише не толкова вярно, колкото правилно, не толкова по същество, а модерно. 4. Някаква натрапчива, постоянно срещаща се хладина, не-любов, дори омраза към определени институции, традиции и дейности в сферата на националната сигурност.

Няма съмнение, за да не ми приписват идеи, различни от моите - експортният контрол над търговията с оръжия и стоки и технологии с възможна двойна употреба трябва да е строг. Но това изобщо не предполага, че експортният контрол в България означава забрана на тази търговия. Само че за да има едновременно рестриктивен и насърчителен експортен контрол, от управляващите се изискват няколко неща и сред тях – мъжество, решителност и отговорност.

Иначе като принципи - няма спор и не бива да си хулим страната - в България твърдо се подкрепят решителните мерки за стриктен експортен контрол над износа на оръжия и стоки и технологии с възможна двойна употреба. Това е една последователна политика на държавата ни от 1989 г. насам. Тя е в пълно съгласие с всички международни договори, по които сме страна и е много важна част от приноса на България в борбата с глобалния тероризъм. Мисля, че едва ли друга страна прави толкова много в експортния контрол.

Въпросът не е даже дали е стриктен нашият експортен контрол, а че у мнозинството експерти и професионалисти в този деликатен бранш е силно усещането, че управляващите, от презастраховане дори се престарават, та чак до угодничество и липса на характер. И затова производителите и търговците у нас понякога се чувстват изоставени, дори предадени от политиците, от хората във властта.

Всички нови промени в законодателството са в посока на затягане на режима за експортен контрол, на по-нататъшно засилване на правоприлагането и недопускане на нерегламентирани трансфери на оръжия и спецтехнологии към ембаргови страни и чувствителни дестинации. Експортният контрол безспорно изисква голяма степен на прозрачност, с отчитане обаче на чувствителността на сектора, опазване на търговската тайна и класифицираната информация.

Във връзка с нарушения на експортния контрол в момента у нас се водят някои съдебни процеси. От тези процеси обаче не следва, че като държава България е направила някои нарушения на своите международни ангажименти и изобщо не може да става дума за пробив в политиката й на експортен контрол. Ако има проблеми, то те са свързани с банални криминални опит за контрабанден износ на продукция с двойна употреба. Решителните действия на властта за пресичане на всеки престъпен акт трябва да се подкрепят, да се иска бързо разследване на тези случаи, наказване на виновните длъжностни лица. Но в борбата с тези тревожни явления трябва да се уважават законите, да се спазва презумпцията за невинност до доказване на вината, присъдите да са справедливи и законни, да не се провеждат показни съдебни процеси с политическо съдържание в угода на други държави и за някакъв “изчистен имидж на страната”.

Като говорим за проблемите на ВПК не бива да си правим илюзии за връщане на отдавна отминали времена, нито за разгръщане на производство в огромните някогашни мащаби. Нека да отчитаме и сегашните тенденции на свиване на световния оръжеен пазар.

Заедно с грешките на ”демократичния растеж”, тези тенденции също допринасят за стагнацията на нашия ВПК. Редица изделия отпаднаха от производство, много предприятия осъществяваха рядко успешно и често не съвсем успешно програми за конверсия с усвояване и разширяване на производството на гражданска продукция. Без да ги оправдаваме, можем да обясним част от действията на някои ръководители на фирми на ръба на закона и отвъд него, с усилията им да осигурят поне някакви поръчки, та да изплатят с тях заплатите на своите бедстващи работници.

Разбира се, че нашата армия има огромна, нарастваща нужда от нови, съвременни оръжия. Но ние търсим не само компании, които да ни продадат дори на преференциални цени такива оръжия, а и партньори, които отварят нови работни места, предлагат офсетни програми, предлагат стратегии за офсет и инвестиране в процеса на модернизацията, опиращи се на нашия интелектуален, научен и производствен потенциал. България не иска да бъде само и просто нетен купувач, клиент, потребител на военни продукти и системи въоръжения. Тя би желала да бъде участник в разработването, в производството и в предлагането на подобни продукти и системи, а не да се допуска единствено договаряне от МО на доставки от чужди изпълнители без сериозна изгода за нашата индустрия.

С други думи, очаквани и добре дошли са компании, които целят не отделна, та дори и много изгодна сделка, а трайно и устойчиво присъствие; партньори, с които да сътрудничим взаимоизгодно в научната и развойна дейност, във внедряването на нови и високи технологии, в производството на оръжия, техника и боеприпаси, в намирането на пазари за произведената съвместно продукция – вкл. и на такива, които са били традиционни за нашата страна, но вече преминават към натовски стандарти. Определено страната ни има необходимия потенциал за такова равноправно партньорство.

На 27 май кабинетът прие Стратегическия преглед на отбраната (СПО) и Визия за развитието на въоръжените сили до 2015 г.

В МО и ГЩ бяха положени сериозни усилия в провеждането на СПО – прецедент през последните години, в контраст с факта, че правителството нито веднъж, въпреки че навлиза в последната година от мандата, не е внасяло в Народното събрание годишните си доклади за състоянието на отбраната и въоръжените сили.

В СПО и Визията има много идеи и постановки, които заслужават принципна подкрепа. Особено впечатлява намерението да се мине към етап на модернизация на въоръжените сили, за което се реши правителството да осигури 1.5 млрд. лева. Като се знае какви битки води МВР за всеки допълнителен милион, тази сума е огромна.

Министър Свинаров твърди: “Не става дума за пари от държавния бюджет и за допълнителни средства от републиканския бюджет, а сумите ще се изплащат от капиталовите разходи на МО”![20] Много важно е, че в модернизацията на въоръженията и превъоръжаването на армията ни се предвижда ангажиране на националния ВПК.

Това е похвално, но е само първа и засега хипотетична крачка. Тя е обявена, но не е ясно наистина ли от нея ще спечели нашият ВПК.

Банално е, но наистина в основата на продължаващия разпад на ВПК у нас стои липсата на държавна стратегия и политика. Те са необходими, за да спомогнат модернизирането на индустрията ни и на нашата държава като цяло. А също така – за да защитят тези наши стратегически заводи от пазарната джунгла, където слабият и беззащитният незабавно бива разкъсан, разсипан, разбит. Ала за сериозна държавна политика се иска и сериозна държава… И още – иска се от управляващи, от специалисти, от представителите на неправителствения сектор и всички останали, дето са или се пишат капацитети по ВПК, да си обичат държавата и да мислят за нея.

С други думи, нещата не трябва да се поставят с краката нагоре, не бива да впрягаме каруцата пред коня. Пътят за възраждането на нашия ВПК е дълъг, но той започва с целенасочени усилия за укрепване на българската държава и българската държавност.

Това е необходимото условие. Необходимо, но не и достатъчно.
Литература към ГЛАВА ТРЕТА

1. “SIPRI Yearbook 2003 “Armaments, Disarmament and International Security”, pp. 470-471.

2. “SIPRI Yearbook 2003 “Armaments, Disarmament and International Security”, pp. 442-443.

3. Ibid., pp. 466-467.

4. “SIPRI Yearbook 2003 “Armaments, Disarmament and International Security”, p. 380.

5. Вж. БАН, Център за изследвания по националната сигурност и отбраната, “Изследване състоянието и разработване на концепция за развитието за нуждите на отбраната”, 2003 г.

6. Коалиция за реформа на сектора за сигурност, “Членството в НАТО и предизвикателствата пред българския парламент”, Доклад No. 6, 19 ноември 2003 г.

7. БАН, Център за изследвания по националната сигурност и отбраната, “Изследване състоянието и разработване на концепция за развитието за нуждите на отбраната”, 2003 г.

8. Коалиция за реформа на сектора за сигурност, “Членството в НАТО и предизвикателствата пред българския парламент”, Доклад No. 6, 19 ноември 2003 г.

9. Идеи на изпълнителния директор на “АРКУС” АД инж. Банко Банков.

10. Ibid.

11. Коалиция за реформа на сектора за сигурност, “Членството в НАТО и предизвикателствата пред българския парламент”, Доклад No. 6, 19 ноември 2003 г.

12. Ibid.

13. Коалиция за реформа на сектора за сигурност, “Членството в НАТО и предизвикателствата пред българския парламент”, Доклад No. 6, 19 ноември 2003 г..

14. Идеи на изпълнителния директор на “АРКУС” АД инж. Банко Банков.

15. Проф. Тилчо Иванов, “Формулиране на критерии за оценка на икономическите аспекти на сигурността и реформата на сектора за сигурност”, “Проблеми на сигурността и реформа на сектора за сигурност”, година 1, брой 6, януари 2004 г.

16. Споделено от Илия Гунчев и други наши специалисти в бранша.

17. Коалиция за реформа на сектора за сигурност, “Членството в НАТО и предизвикателствата пред българския парламент”, Доклад No. 6, 19 ноември 2003 г.

18. Интервю на Георги Пешев със заместник-министъра на отбраната Илко Димитров, “Приехме процедура за ратификация на стандартизирани документи като страна-членка на Алианса”, в. “Българска армия”, 5 март 2004 г., стр. 10.

19. Център за изследване на демокрацията, Сейфъруърлд, “Българският износ на оръжие. Оценка на контролния механизъм върху експорта на малки оръжия и леко въоръжение”, 2004 г., www.csd.bg.

20. Интервю на Васил Люцканов с министъра на отбраната Николай Свинаров, “До 35 генерали ще останат в армията”, в. “Труд”, 28 май 2004 г., стр. 15.



Достарыңызбен бөлісу:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   14




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет