III.8. Взаимоотношенията Център-Региони

От край време стабилността на Русия зависи от силата и влиянието на Центъра. В Русия векове наред станало е онова събитие, което се е случило в Центъра. Другото се е оказвало дребно, лесно за контрол и насочване в желана за Центъра посока. Както пише Алексей Зудин, "Държавата твърдо отстоява своите позиции и не позволява да разговарят с нея от позициите на силата."[71]

И днес Москва е финансовият център, където са събрани 60% от стопанския оборот на страната и основна част от капитала. През последните години обаче, хватката на Центъра отслабна и започна тотална децентрализация на властта, съпроводена с консолидация на регионалните структури за съпротива срещу Центъра, за минимизиране на възможностите му да оказва натиск и присвоява ресурсите и брутния продукт на регионите. Възникват крупни междурегионални асоциации, поддържащи икономически връзки помежду си и договарящи се за създаване на преференциални режими, съгласуващи своите искания към Центъра.

Специално внимание заслужава Далечният изток. Той е съсредоточие на много въпроси към бъдещето на Русия и ролята, която тя би желала да играе в това бъдеще, стига разбира се да оцелее и съхрани в сегашните си граници.

Руският Далечен изток е огромна територия от над 4 милиона кв.км. Заедно със Сибир това безбрежие притежава 65% от нефта, 67% от горите, 85% от природния газ, 80% от златото, 95% от диамантите на Русия. Ресурси, чакащи своето усвояване, оценявани на невъобразимата сума от 29 трилиона долара[72].

Местните елити желаят цялата власт, за да държат под контрол огромните богатства на регионите. Задълбочават се тенденциите на дезинтеграция и икономическа (и често - културна и/или етническа) самостоятелност. Ресурсите на страната се превръщат в повод за конфронтация на различни интереси - на мощни западни компании, водещи държави от ислямския свят, проспериращи азиатски дракони. Иран и Турция разпространяват ценностите на исляма сред мюсюлманите от Северен Кавказ; Турция и Саудитска Арабия строят свои мостове към Татарстан и Башкортостан; Далай-лама разширява влиянието си в будистките републики Калмикия, Тува и Бурятия; Финландия се грижи за хората с фино-угорски произход (7.5 млн. души); Китай "овладява" постепенно южната част на Далечния изток; даже малочислена Монголия лансира идеи за създаване на "Велика Монголия", чрез включване на териториите, населени с монголоезично населения - Бурятия, Тува и Читинска област[73].

През 1993 г. Севернобайкалският съюз на ветераните и първопроходците на Байкалоамурската магистрала (БАМ) предложи да се проведе референдум за създаване на Байкало-Амурска демократична република. Бурят-Монголската народна партия иска създаване на Велика Бурятия - от днешната Република Бурятия, Уст-Ординския Бурятски и Агинския Бурятски автономни окръзи и другите райони с бурятско население. В Иркутска област и Красноярския край се обсъждаше провъзгласяване на Средно-Сибирска (Енисейско-Ангарска) република, а в Далечния Изток – възстановяване на Далекоизточната република от 1920-1922 г.[74]

Населението на Русия според преброяването от 1989 г. е 147 млн., от които 119.8 млн. или 81.5% са руснаци, а другите 130 национално-етнически групи са 27.2 млн., т.е. 18.5%. Най-многобройни сред неруското население са татарите – 5.9 млн., украинците – 5 млн., чувашите – 1.8 млн., башкирците – 1.4 млн. и др. Само в три от 20-те републики основната нация е преобладаваща с над 50% от населението. В повечето републики на Руската Федерация “коренното” население е в малцинство - в Удмуртия то е 31%, а руснаците са 59%; в Коми – съответно 23% и 58%; в Адигей - 22% и 68%; в Хакасия - 11% и 79%; в Бурятия - 24% и 70% и т.н. Броят на неруското население в РФ продължава да намалява. Една трета от неговите 18.5% се пада на "външни" народи - украинци, немци, казахи и др.; една трета са хора, които живеят извън границите на родните си републики, така че остава само една трета, дори по-малко, която е основна, "титулна" нация в своите републики. Точно тези републики могат да претендират за самоопределение, стига обаче основната им нация да е в мнозинство спрямо останалото население. А това не е така да речем в Карелия, Коми, Саха-Якутия и Бурятия. Смята се, че по политико-географски и етнодемографски показатели имат основания да се надяват на отделяне само републиките от Северен Кавказ, Тува и, с известни уговорки, Калмикия. Но на тях се падат едва 2% от територията и 2.5% от населението на РФ[75]. Колкото и скромни за да заплашват разпада на Русия, да са тези числа, не бива де се подценява ефектът на доминото. Събитията в Чечня пораждат конвулсии, които преминават по цялото тяло на Русия от Черно море до Тихия океан.

Ако в СССР руснаците бяха равнобройни с останалите, сега те са огромно мнозинство. Пред тях стои проблемът с адаптирането към тази ситуация. За Андраник Мигранян, традиционно доминиращото положение на държавата в живота на руския народ е способствало за формирането у него по-скоро не на етническа, а на държавна идентичност, в смисъл, че “чувството на принадлежност към държавата е било много по-силно, отколкото към етническата група.”[76] Това уникално развитие се свързва и с характера на СССР, който, според Александър Мотил, дори да бе империя, то твърде специфична. “В тази империя - казва той, - “най-големият брат”, руснаците изобщо не живееха по-добре от останалите. Техният начин на живот бе разрушен в по-голяма степен отколкото на другите народи.” А Игор Клямкин смята, че в СССР съществуваше имперска власт без имперски народ[77]. Според Александър Коновалов в СССР руснаците са живеели не по-добре от другите, техният начин на живот е бил разрушен в по-голяма степен. “Нямайки – продължава той, - практически никакви преимущества от своя псевдоимперски статус, руският народ в критическия момент не прояви желание да пролива своята кръв и да умира заради съхраняването на съветската империя.”[78]

Ал. Арбатов пише, че: “Руският/съветският управляващ елит бе открит за знатните от колониалните провинции и тази наистина "интернационална номенклатура" заедно и жестоко експоатираше, обираше и подтискаше всички народи в империята и нерядко постъпваше с етническите руснаци по-сурово, отколкото с другите етноси. За да заглади това третиране на най-голямата етническа група на империята, елитът винаги сипеше похвали за руския народ и на думи го поставяше над всички други нации.”[79]

Спорна теза, но в Русия нямаше резервати и се полагаха грижи към малките народи. Републиканските “князе” бяха на почит във върхушката на КПСС. “Вице-кралете – пише Константин Плешаков, - най-добри сред които се смятаха Шеварднадзе, Шчербицки и Алиев бяха "без ласкателство предани" на Москва и отстояваха в Тбилиси, Киев и Баку общоимперското дело. Те възглавяваха местния компрадорски елит, събиращ доноси и данъци. През 1939 г. бе невъзможно да си представим индус като премиер-министър във Великобритания, а Сталин бе нещо като “индус” в Кремъл. Последен министър на вътрешните работи на съветската империя се оказа Пуго, последен министър на външните работи - Шеварднадзе, но нито един китаец от Хонгконг още не се е изкачвал в британския Форин офис. В този смисъл съветската империя по-скоро прилича на римската, където варварите ставаха императори”[80]

В Русия живеят 16 млн. мюсюлмани. Тя се нарежда сред големите ислямски държави. Игор Севостянов възкликва: “Велика религия, милиард вярващи, над 50 мюсюлмански страни, мюсюлмански общини в 120 държави. Таджикистан, където за първи път на постсъветското пространство се прави опит за ислямизация на независима държава. Прогнозира се даже разсичане на Русия на две с “мюсюлмански клин” от субекти на Федерацията от Северен Кавказ до Волга, където са съсредоточени мнозинството мюсюлмани в Русия.”[81]

Русия е федеративно образувание, чието съществуване самò по себе си е удивително. Съгласно Федералния договор от 31.03.1992 г. и Конституцията от 12.12.1993 г., страната асиметрично е разделена на 89 административни единици на етнически и териториален принцип: 21 етнически републики, 57 териториални края, области и градове на федерално подчинение (Москва и Санкт Петербург), 11 автономни окръга, вътре в републиките. В Конституцията е определена строго изключителната сфера на дейност, принадлежаща само на федералната власт: външната политика и международните отношение на РФ, въпросите за войната и мира, отбраната и сигурността, отбранителната индустрия, определянето на порядъка за продажба и купуване на оръжия, боеприпаси, военнотехническо и друго военно имущество, производството на радиоактивни материали, отровни вещества, наркотични средства и порядъка за тяхното използване.

След приемането на Конституцията, отношенията с Центъра се уреждат с двустранни договори. Първият от тях е за разделяне на компетенциите между правителството на Руската Федерация и правителството на Татарстан (15.02.1994 г.), подписан от президента на Татарстан Минтимер Шаймиев.

Татарстан не подписа Федералния договор и не разреши на своя територия провеждането на референдума за новата конституция. Това бе своеобразен отговор на заявеното от Елцин към републиките в началото на първия му мандат – да вземат толкова суверенитет, колкото могат да понесат, с което и започна “парадът на суверенитетите”. В конституцията на Татарстан се казва, че той е “суверенна държава, субект на международното право, в доброволен съюз с Руската Федерация”.

Договорът на Татарстан с Руската Федерация не съдържа клауза, че той е нейна съставна република, нито признание на приоритета на федералната конституция и закони над републиканските, както изисква Федералната Коституция. Срещу подписването на Договора, Татарстан получи нисколихвени заеми за въстановяване на индустриалния гигант КАМАЗ, значими средства за нуждите на селското си стопанство, финансиране на ВПК, построяване на мост над р. Кама; бяха опростени дълговете му към хазната. В замяна, Татарстан прие да бъде член на Руската Федерация и започна да изплаща данъците си във федералния бюджет[82].

Договорът с Татарстан бе нарушение на равноправието и симетрията на Руската Федерация и даде знак за другите да действат аналогично. Примерът бе последван от Башкортостан и Саха-Якутия – също богати на ресурси републики, но не така радикални в исканията си. Договорите им фиксират, че те са съставни части от РФ и признават върховенството на федералната конституция и закони над републиканските. Башкортостан подписа с резерви федералната Конституция, в противоречие с нея отразявайки в своята конституция, че отношенията му с РФ се уреждат единствено чрез двустранни споразумения. Той също като Татарстан се разпорежда сам с нефтодобива, нефтопреработката и енергетиката и създава свой златен запас.

В разрез с федералната конституция, според която определянето на данъците е в юрисдикцията на федералните власти, конституциите на Башкортостан и Саха, дават право на техните парламенти да определят размерите на данъците, които те ще издължават към държавния бюджет[83].

Саха, където се добиват 98% от диамантите в Русия, има монополно право на техния добив и продажба. Саха има външни граници, за разлика от другите кандидатки за отделяне, заградени от територии, влизащи в състава на Руската Федерация. Това важи и за Тува, ала тя няма големи природни ресурси. Тува до 1944 г. е била независима държава, а сега единствена в РФ, в противоречие с федералната конституция е включила в своята правото на отделяне от РФ[84].

Чечня (наричаща се Чеченска република Ичкерия) не подписа федералната Конституция. Според конституцията си тя е суверенна независима държава, равноправен член на световната общност от държави, а не субект на РФ[85].

Републиките си осигуряват в различна степен контрол върху природните ресурси, стратегическите предприятия и инфраструктурата, водят собствена данъчна и приватизационна политика, собствени външноикономически отношения[86]. Всяка република се стреми да си задели изгодното, другото прехвърля на федералната власт под мотото “повече права за републиките, повече задължения за Центъра”.

Подобна децентрализация е опасна за единството на държавата, но дали е възможно отишлите далеч процеси да бъдат овладени и върнати малко назад? Анатолий Уткин напомня: “Когато Бенджамин Франклин, Джордж Вашингтон и другите с тях видяха опасността от необратимата самостоятелност на щатите, те постъпиха не съвсем конституционно – свикаха във Филаделфия съвет на 55-те “мъдреци” и зад закрити врати написаха новата Конституция, рязко усилила федералния център. Сега в американския национален пантеон няма по-славни герои – пред тяхната Конституция се прекланят нови и нови поколения американци.”[87]

Макар рискован, опитът на Вл. Путин да възстанови “властовия вертикал”[88] изглежда спасителен – да изземе от местните феодали прекалената самостоятелност, да сложи ред в тази подвластна на ентропията страна, в която регионалните интереси са над националните, а президентите и губернаторите се изживяват като управляващи не частица от велика държава, а най-обикновена бащиния. От своя страна те, притеснени от обществената подкрепа за Вл. Путин, се разкъсват от желанието чрез бунт да отстоят de jure своите привилегии и от съблазънта с маневри и прегрупиране около властта да ги запазят de facto. Остава да се види какво разрешение ще намери сблъсъкът на интереси между тези местни ръководители и назначените от президента пълномощници (на мястото на неговите представители в 89-е региона) в новите седем федерални окръга, съответстващи, впрочем, на военните окръзи: Далекоизточен (с център Хабаровск), Сибирски (Новосибирск), Уралски (Екатерининбург), Приволжски (Нижни Новгород), Северно-Кавказски (Ростов на Дон), Северозападен (Санкт-Петербург) и Централен (Москва).

Преводът на български език скрива сложния въпрос за “руското” и “росийското”. Държавата е Россия, не Русия, “россиянин” не е идентичен с “русский”. Руското е част от цялото, от “росийското”. Гражданинът на Русия може да бъде руснак, но може да бъде от друг етнос, тогава е “россиянин”. Първата принадлежност е етническа, втората – политическа[89]. “И в геополитическо, и в етническо, и в културно-цивилизационно отношение – смята Сергей Кортунов руският народ е бил повече "российски”, отколкото "руски".”[90] А според Александър Ципко, “руското/российското означава принадлежност към една култура, история, държава повече, отколкото към етнос”. В този смисъл Пьотр Струве цитира Сократ, който казва че “Елиняни са тези, които участват в нашата култура, а не само тези, които имат общ произход с нас.”[91]

Търсенето на плуралистична алтернатива на днешния едополюсен модел поражда виждане, че преодоляването на еднополярността би се облекчило от наличие на ос, около която да се консолидират недоволните от стремежа на САЩ да концентрират прекомерна мощ за контрол върху световните дела. За първообраз на такава ос може да претендира предричаното сътрудничество на Русия с Китай, стига да се намери достатъчно значимо сечение на техните множества от разнопосочни интереси. Ако такова сътрудничество се осъществи, водеща роля в него през близките десетилетия, ще играе Китай. Скоро Китай ще превъзхожда Русия по население 10 пъти, а по БВП – 5 пъти.

Китайската ракета-носител е съблазнителна предпоставка за реванш за униженията, претърпени от Русия през последните години! Не бива да бъдат подценявани възможностите на такъв алианс, особено ако под понятието "Китай" разбираме Голямото пространство, обхващащо Тайван и Сингапур, възвърнатите Хонконг и Макао (Китай е единствената държава, която нараства териториално), плюс китайската диаспора из Азиатско-тихоокеанския регион; а под понятието "Русия" се включи Голямото пространство на бившия СССР, без Прибалтика. Чрез консолидация върху тези Големи пространства е напълно вероятно да бъде обърнат векторът на глобалните процеси.

Джон Гървър, вижда три сходства между съюзите Русия-Китай (днес) и Русия-Германия (1922-1933 г.): 1. Участниците и в двата съюза, са отхвърлени от победилите в световния конфликт коалиции и са в положението на "държави-парии"; 2. Западният участник в съюза [преди Германия, сега Русия] е отслабен, заради загубите на територии и иска да компенсира позициите си чрез стратегическо партньорство с държава, намираща се на изток от него; 3. Източният участник [преди Русия, сега Китай] е отчужден идеологически от демократичната коалиция и се опасява от въоръжен конфликт с нея[93]. Според Александър Ломанов, аналогията безпокои с това, че връзките между Русия и Германия доведоха до 1939 г. (началото на Втората световна война) и 1941 г. (нападението на Германия срещу Русия). Той допуска, че стратегическото сътрудничество на "двамата борци за многополюсен свят", може да се разпадне, ако единният от тях бъде приет в редовете на победилата коалиция. "От гледна точка на съответствието с цивилизационните и политическите стандарти на победителите, в това положение може да се окаже Русия, а от гледна точка на критериите за икономически потенциал и регионално влияние - Китай."[94]

Между Русия и Китай възникват редица проблеми. Един от тях е свързан с политиката на "поднебесната империя" за заселване на широки пригранични пространства от руската територия с китайци. Както пише В.Н.Матяш, от 1990 г. насам Далечният изток губи своето руско население, защото милиони руснаци напускат този регион, отправяйки се главно към европейската част на родината. Докато по законни и незаконни начини и пътища китайски търговци, работници и фермери се заселват в южните райони на Далечния изток. Неустановеният им засега брой варира от 500 хиляди до 2 милиона души. Ако тези тенденции се съхранят, след 20 години китайците ще бъдат мнозинство в регионите от РФ, които граничат с Китай - Читинска и Амурска области и Приморския край[95].

В документа "Политика за национална сигурност на Руската Федерация - 1996-2000 година", се казва: "Факт е видимото отслабване на позициите на Русия в Азиатско-Тихоокеанския регион (АТР). Русия може да остане встрани от процеса на формиране на новия механизъм на европейско-азиатско сътрудничество, под въпрос е руското стратегическо присъствие в региона. Във връзка с това особена тревога предизвикват очерталото се инфраструктурно и икономическо откъсване на Далечния изток и Източен Сибир от европейската част на страната, отливът на руско население, икономическото преориентиране на тези региони към съседните държави. В този контекст най-голяма е заплахата, произтичаща от Китай, който вече започна да провежда икономическа и демографска експанзия в Далечния изток."[96] С. Хънтингтън описва бъдеща цивилизационна война, при която през 2010 г. Китай започва военна интервенция, за да защити многобройните китайски заселници и окупира Владивосток, долината на р. Амур и други ключови райони от Източен Сибир[97]. В такъв дух са предупрежденията на “Newsweek”: през пролетта на 2005 г. Пекин ще изпрати към руския Далечен изток лековъоръжени подразделения на полицията за защита на заселилите се там китайци от местните жители, разгневени от огромните размери на владенията на тези китайци на юг от Хабаровск. Деморализираната и зависима от китайския бизнес руска армия там няма да може да изгони двата милиона жълтокожи мигранти, активно усвояващи горските, рибните и минералните ресурси на този край, който те назовават Бейхайшен (Северна приморска провинция)[98].

Към част от руския Далечен Изток Китай предявява легитимни (според него) териториални претенции, разглеждайки я като отнета му в миналото от експанзионистичната руска политика. Китай продължава да засилва позициите си и в републиките от Централна Азия.

Въпреки тези търкания, Русия и Китай преодоляват недоверието и разприте (ескалирали по времето на разиграната от САЩ под вещата диктовка на Хенри Кисинджър “китайска карта”). Вече са подписани важни документи между Русия, Казахстан, Киргизстан, Таджикистан и Китай:

- Шанхайското комюнике (пролетта на 1996 г.) - за укрепване на доверието във военната област в района на общата граница, което предвижда уведомяване за близки до границата учения и предислокации на войските, обмен на делегации и други видове взаимодействие между военните. В него се казва, че въоръжените сили на подписалите го страни не могат да се използват едни срещу други – първи акт от този род в Азия[99].

- Московското споразумение (април, 1997 г.) за взаимно съкращаване на въоръжените сили в района на общата граница, което определя зона за сигурност от 100 км. Русия ще поддържа на 4250-километрова граница с Китай не повече от 3810 танка, 4500 бронирани машини и 290 самолета, т.е. длъжна е да направи 15% съкращения, които не се отнасят до ракетните части със стратегическо значение, стратегическата авиация, ракетните части на войските за ПВО и военно-морския флот[100].

Събитие, чието значение бе подценено от САЩ и техните партньори е Декларацията, подписана в Кремъл през април 1997 г. от Борис Елцин и Цзян Цзъмин. В нея се казва, че РФ и КНР се ръководят от стремежа да развиват отношения на (забележете! – Н.Сл.) доверие и равноправно партньорство, насочено към стратегическо взаимодействие през 21 век. И още:

- В духа на партньорските отношения двете страни ще полагат усилия да съдействат за развитието на многополюсен свят и за установяване на нов международен ред…

- Страните изразяват загриженост от опитите за разширяване и засилване на военни блокове, тъй като тази тенденция може да породи заплаха за сигурността на отделни страни и повишаване на напрежението в регионален и глобален мащаб…

- Миротворческите операции могат да се организират само по решенние на Съвета за сигурност и само със съгласието на заинтересуваните страни, в строго съответствие с издадените пълномощия на Съвета за сигурност и под неговия контрол[101].

Макар че не бяха изрично упоменати, именно за САЩ ставаше дума, когато двете страни говореха срещу този, който води “силова политика” и “монополизира международните дела”[102]. Елцин направо заяви: “Някой ни тегли към еднополюсен свят, но ние искаме многополюсност”[103].

Китай едва ли би се съгласил да върви прекалено близко до Русия, но не може да си позволи да играе срещу ù. За него тя е източник на високи технологии (особено военни и авиокосмически), на качествено и евтино съвременно оръжие. Руският ВПК традиционно е надежден партньор на Китай.

В Русия също не всеки споделя еуфорията от засилените контакти с Китай. Относно търговията с оръжия и технологии има опасения, че Русия въоръжава със собствените си ръце сериозен геополитически опонент, който има към нея териториални претенции. Министърът на отбраната Игор Родионов си позволи на 25.12.1996 г. да каже, че ръстът на китайската военна мощ застрашава Русия, но правителството го принуди да разпрати циркуляр с указание, че Китай е стратегически партньор на Русия, а президентът Елцин го изпрати за седмица в Пекин[104]. Наивно и неразумно е да сочиш така с пръст велик съсед, от който Русия се нуждае - огромен пазар, подходящ за руските стоки, чието качество ги прави по-масови, а цената им – по-достъпни. В знак на взаимно добра воля Русия следва относно Тайван политиката на един(ен) Китай, а по отношение на Чечня Китай е деликатен и съчувстващ. Двете страни имат тревожещ и сплотяващ ги фактор - ислямският. Той нахлува в Средна Азия – изконна територия на влияние за Русия и може да дестабилизира Синцзян (Западен Китай). Където Китай пипа с железни ръкавици, но камерите на CNN ги няма и за света там сякаш нищо не се случва.

За Русия друга ключова азиатска държава е Индия, която вече е с над един милиард жители! Отношенията помежду им са жизнено важни и за двете страни. Те са тласкани една към друга обективно – от ситуацията на континента и поради общата им неизмерима потребност от сигурност. За Индия близостта с Русия се оказа безценна през втората половина на 20-и век. Все още трудно може да се състои жадуваният от мнозина стратегически триъгълник Русия-Индия-Китай, За него с патос пише Александър Панарин: “На стратегията на агресора, основана на принципа “разделяй и владей”, трябва да противопоставим стратегическия отбранителен съюз на трите евразийски гиганта – Русия, Индия и Китай. Изтокът е призван да възкреси убитата днес на Запад социална идея, свързана с ценностите за социална защита и солидарност с всички неуспели. Великите източни цивилизации – православната, индобудистката и конфуцианско-будистката ще противопоставят на вътрешния и външния расизъм и социал-дарвинизъм съборната и солидаристичната идея.”[105]

Друга хипотеза за стратегическо партньорство, с разполагането на която в координатната система на Хънтингтъновия сблъсък на цивилизациите, можем да отидем далеч в описанието на спорни, смътни, но и съвсем достоверно звучащи сценарии, са взаимоотношенията между Русия и Иран.

Русия не бива да допуска конфронтация с еманципиращия се Ислям. А при определени условия не е изключено тя да намери в негово лице стратегически съюзник срещу предизвикателствата и високомерието на Запада. Русия не може да си позволи да игнорира фактора Иран:

- Най-напред, заради огромното ù мюсюлманско малцинство и страха от радикалния ислямски фундаментализъм.

- Сетне, заради амбициите на Иран да доминира в Централна Азия.

- След това, като противодействие срещу бързото навлизане на Турция и Саудитска Арабия в тюркските и ислямските републики от бившия СССР.

- Не на последно място, защото двете страни са на сходни позиции по статута на Каспийско море и експлоатацията на природните му ресурси. Иран е на трето място в света по запаси на природен газ и това е огромно поле за работа и милиардни контракти с “Газпром”[106]. И Русия, и Иран губят от игрите на САЩ, които подкрепят алтернативни на руските тръбопроводи и блокират разработката на иранските находища и технологичното укрепване на страната.

* И накрая, заради маршът към руската граница на НАТО, който стеснява европейския хоризонт на Русия и я кара да търси допълнителни стратегически дълбочини и опори, ако не за контранастъпление, то поне за контрабаланс.

Защо да не добавим отколешния стремеж на Русия за излаз към южните брегове на Азия, към топлите морета, към лелеяния Индийски океан. Иран и Индия са тези държави, които, разбира се, не пряко (далеч сме от мисълта на Жириновски, че руските войници трябва да мият ботушите си в този океан), а непряко, но гарантирано могат да обезпечат на Русия подобен излаз[107].

Въпреки някои различия във външнополитическите им приоритети, с просто око се вижда как Иран държи перфектна позиция по отношение на конфликтите в Закавказието и Таджикистан, маневрирайки между желанието да бъде лидер на онеправданите братя мюсюлмани и нежеланието да отдалечи от себе си Русия. Иран съзнава, че козовете на Русия за влияние в ислямските бивши съветски републики са безспорни. Дори да съзират опасността от агресивния краен ислямски фундаментализъм, руските управници не ще произнесат на глас резки осъдителни слова срещу радикалните режими в ислямския свят. С подобна пресметливост и гъвкавост Русия ще трупа стратегически плюсове, но ако интегризмът излезе извън контрол, това може да донесе сериозни заплахи за мира и стабилността както в принадлежащата ù азиатска територия, така и за приграничните региони в Закавказието и Средна Азия.

Тук някъде трябва да се спомене надеждата на руския ВПК да намери в лицето на Иран дългосрочен купувач на оръжие, след като САЩ се оттеглиха по политически и идеологически причини от този обещаващ пазар. Разбираемо е опасението, че заиграването с Иран и оказването - макар срещу отлично заплащане - на съдействие за модернизиране на неговата армия и програмите му за изграждане на ядрени електроцентрали (които, както показва практиката, лесно стават част от военни ядрени програми), може един ден да струва скъпо на Русия - от геополитическа, военна и екологична гледна точка[108].

В тази насока са предупрежденията на САЩ. През 1995 г., по повод сделката на руското Министерство на атомната енергия със съответното министерство в Иран за доставка на съоръжения за завършване на строителството на АЕЦ в Бушер (един или два 1000-мегаватни ядрени реактори на лека вода) и за начало на работата над два по-малки 440-мегаватни реактори, държавният секретар Уорън Кристофър заяви: "Русия е съсед на Иран. Тя ще проклина деня, когато започна да сътрудничи с тази терористична държава, ако Иран създаде ядрено оръжие, обръщайки в своя полза руските знания и оборудване. Това е твърде опасно. Това не трябва да се допусне."[109] В отговор в. "Техеран таймс" провъзгласи: "Русия и Иран са естествени съюзници пред американската намеса във вътрешните им работи."[110] Ала САЩ успяха да постигнат немалко в натиска си срещу Русия. При разговори Клинтън-Елцин стана ясно, че руско-иранският контракт е имал и военна част - допълнителен протокол, предвиждащ подготовка на ирански специалисти по ядрено дело в Русия и продажба на Техеран на газова центрофуга, пригодна за производството на обогатен уран за военни цели[111]. След безпрецедентен натиск Русия се съгласи да не предава "чувствителни" технологии и оборудване на Иран [112], отказвайки се както от продажбата на центрофугата, така и от доставката на реакторите на тежка вода[113].

Не по-малко важни за Русия са отношенията ù с Япония. В основата им е спорът за Курилските острови, който все още е далеч от разрешаването си.

СССР, а по-точно Сталин получава Курилските острови от Рузвелт срещу участието му във войната с Япония[114]. Тези острови са обект на национален престиж, но имат и стратегическо значение – разположени са на пътя на Русия от Охотско море към Тихия океан; позволяват отличен риболов, богати са на полезни изкопаеми – пирит, сапфир, полиметални руди. Тежкият живот и земетресенията принудиха жителите на островите да гласуват два пъти за отделяне от Русия и присъединяване към Япония с надежда за по-добро бъдеще или поне за възстановяване на щетите от земните трусове.

В обозримото бъдеще Русия трудно може да притегли в обятията си Япония, дори да пречупи собственото си гордост и да ù върне Курилите. Единствената работеща формула за островите навярно е “политически в Русия, икономически в Япония”. Ако Китай прилага в Хонконг формулата “един Китай - две системи”, защо тя с известни корекции да не работи и тук?

Япония може да “забележи” Русия тогава и само тогава, когато реши да излезе из под опеката на САЩ, когато поиска повече самостоятелност в отбраната и сигурността, когато по-смело подкрепи усилията на всички, които смятат, че еднополюсният глобален модел е зло за човечеството.

Русия трябва да положи много усилия, за да стане равноправен участник в интеграционните процеси в най-динамично развиващия се регион - Азиатско-тихоокеанският. Макар и добър знак, приемането ù в Азиатско-тихоокеанското икономическо сътрудничество (решението е взето на форума във Ванкувър през ноември 1997 г., официално тя става член през 1998 г., на срещата на АТИС в Куала-Лумпур) е крайно недостатъчно. Русия не може да бъде просто редови участник в АТИС – наравно или след другите 20 държави и територии - Австралия, Бруней, Виетнам, Индонезия, Канада, КНР, Малайзия, Мексико, Нова Зеландия, Папуа-Нова Гвинея, Перу, Република Корея, Сингапур, САЩ, Тайланд, Тайван, Хонконг, Филипините, Чили и Япония. АТИС е изключително важна инициатива. На него се пада половината от световния БВП и световния експорт. Тук са три от страните-членки на СС на ООН[115].