IV.5.3. Проблемът с Глобалния икономически модел

Налагащият се икономически модел се основава на абсолютизацията на пазара и частната собственост; на конкуренцията и гонитбата на икономически ръст за сметка на солидарността и социалната чувствителност; на тоталната либерализация на икономиката и оттеглянето на държавата от нея; на свободната от ограничения и граници търговия; на безпрепятственото и бързо придвижване на капитали. В глобален мащаб за първи път в историята цялата власт е под контрола на мощния транснационален капитал. Той сваля и качва правителства, чертае световния дневен ред, определя правилата на играта. Световният финансов пазар “претака” повече от 3 трилиона долара в месец от една държава в друга. От тях 2 трилиона долара са пари, които не се контролират от държавата или другите официални институти. Частният капитал има повече ресурси отколкото централните банки на такива страни, като САЩ[24].

Този икономически модел “изяжда” невъстановимите ресурси и околната среда и изостря противоречията между петте типа различни в материално (и морално) състояние държави: 1. Свръхразвити; 2. Развити; 3. Развиващи се; 4. Изостанали в развитието си; и 5. Деградиращи. Колкото и динамичен да е, той е реакционен, елитарен. Най-важното, не е универсален, защото е твърде добър за т.нар. “златен” 1 милиард богати и сити хора, които разполагат с 80% от световния БВП. Ала е твърде лош за останалите 5 милиарда бедни и гладни хора с 20% от световния БВП. За тях е отредена участта на втори сорт население. Статистиките показват, че докато Западът прекрачва в Третото хилядолетие, голяма част от света страда от недъзи, характерни за Средновековието. Семейството на бедните, на водещите мизерно съществуване, на болните телом и духом, на лишените от шанс и перспективи не само не намалява, но дори расте.

Броят на гладните хора в света нарасна от 460 млн. през 1970 г. на 550 млн. през 1990 г. и ще достигне през 2000 г. 600-650 млн. души[25]. Към средата на 90-те години, 57% от населението на света са живяли в страните с най-ниски доходи - от 90 до 750 долара БВП на глава от населението; около 20% са живяли в страните с доходи от 800 до 2 800 дол. БВП на човек годишно; 8.5% - в страните с доходи от 3 000 до 8 300 дол.; и 15% (“златният милиард”) - в страните с най-високи доходи, от 9000 до 38 000 [26]. Днес 1.3 млрд. души в света живеят с по-малко от 1 долар на ден. През последните 15 години доходите на глава от населението са намалели в повече от 100 държави[27]. Съотношението между благосъстоянието на богатите и бедните е нараствало през годините така: 1820 г. – 3:1, 1913 г. – 11:1, 1950 г. – 35:1, 1973 г. – 44:1, 1992 г. – 71:1, 1997 г. – 727:1 [28].

Онеправданите мислят, че социалното им бедствие още дълго време ще бъде тяхна неизбежна съдба и това ги радикализира, зарежда ги с желание за реванш, за решения, отричащи сегашния ред. Първо идва, разбира се, желанието им да “споделят” бедите си с охолния свят и да го държат отговорен за тях. Той пък ще се отделя от новите варвари чрез нови Берлински и Китайски стени.

Даже най-безмилостният финансов спекулант Джордж Сорос пише: “Аз се боя сега, че освободеното от задръжки интензифициране на капитализма laissez-faire и разпространяването на пазарните ценности във всички области на живота заплашват нашето отворено и демократично общество. Безпрепятственото преследване на личния интерес води до непоносими несправедливост и нестабилност.”[29] А Патрик Кенън го допълва: “В един laissez-faire свят никога не биха били построени пирамидите в Гиза и в Тикал, нито пък биха били издигнати катедралите в Париж и в Кьолн. Ако зависеха изцяло от пазара, Микеланджело никога не би изрисувал Сикстинската капела, Колумб не би отплавал в океана, Теди Рузвелт никога не би прокопал Панамския канал, държавни и подкрепяни от държавата магнати никога не биха опасали света с железопътни и телеграфни линии. Жълтата треска, маларията и детският паралич биха били ендемични болести, а атомната енергия все още не би била позната. Човек никога не би стигнал до Северния полюс, да не говорим за Луната. Пазарът поощрява скромните амбиции, които носят бързо материално удовлетворение и комфорт, но обезсърчава грандиозните мечти, върху които се строи цивилизацията. Той се превъплъщава изцяло в Санчо Панса и не оставя място за Дон Кихот.”[30] Това е повод за размисъл над модела на икономически реформи, който твърдо и хладнокръвно става безалтернативен за страната ни. В него материалният успех е единственият критерий за достойнствата на човека. Няма социална среда от връзки – родови, приятелски или други - която да поглъща част от негативните преживявания, да компенсира част от разпиляната психическа енергия, да подава ръка на падналия. Така е винаги, когато върху обществото се налага чужда схема, без потребните защитни и компенсаторни механизми.

Европа е разпъната на кръст. Тя не е изчерпала цивилизационната си мисия, но стои пред сложна дилема – дали ще крепи този крайно либерален вариант, задълбочаващ пропастта, отделяща я от огромното мнозинство от човечеството, или ще спомога в търсенето на неегоистични, по-универсални, справедливи модели, щадящи Земята и нейните жители. Европа може да реши да брани статуквото, да е защитник на “златния” милиард срещу останалия свят. Но това няма да я направи по-сигурна и по-щастлива. Така тя ще бъде с тези, които налагат своя агресивен и егоистичен вариант на глобализация, ще се окаже сред главните цели на контрареволюцията на клетниците.

IV.5.4. Проблемът с Демокрацията.

Вярно е, че още Алексис дьо Токвил, изучавайки САЩ през 19 в. стига до извода, че демокрацията е господство на посредствеността[31], че Оскар Уайлд писа: “Възвишени надежди се възлагаха някога на демокрацията. Но демокрация означава просто налагане със сопи на народа от народа и в името на народа"[32], а Реймон Арон смята, че “Всички демократични общества са лицемерни и не могат да не бъдат такива”[33]. И все пак днес демокрацията започва да се изражда във формална процедура, а политическата класа се изолира от реалните тежнения на обществото, развивайки до съвършенство уменията си да се възпроизвежда във властта. Политиците имат свой дневен ред, чиито приоритети понякога се разминават драстично с приоритетите на редовите хора. Срастването на традиционните партии с властта прави политическите елити податливи на корупция. Няма европейска държава, в която подозренията и обвиненията в използване на политическия пост за лично облагодетелстване, да не са станали постоянна практика. Различна е само причината за “умората” на хората от политиката. На Запад те стават инертни и безразлични поради презадоволеност и висок стандарт, а у нас – в следствие на немотията и битието, превърнало се в борба за оцеляване. Така в едната крайност демокрацията линее и ерозира, а в другата вземат връх авторитарните методи срещу опозиция, медии, съдебна система. Укрепва терорът на пасивните и доволни мнозинства - там, или на радикалните и агресивни (да не се разбират само етнически) малцинства - тук.

Повече партии, борещи се за власт е по-добре, отколкото, партията да е една, но това не пречи да възникне аналогичен на еднопартийния многопартиен елит, който превръща политическата борба в преразпределение на властови позиции и ресурси за лична изгода – менят се лицата във властта, но не и манталитетът им. Този негативен опит на Западна Европа се усвоява отлично от новите котерии в Източна Европа, схванали бързо, че с процедурите на демокрацията може да се пази присъствието във и около властта, почти толкова успешно, колкото със средствата на тоталитаризма. Оказа се, че днес президент в САЩ може да бъде само или синът на предишния президент, или вицепрезидентът на настоящия. Всичкото е в крайно стеснените рамки на яко вцепили се във властта, окостенели, практически непроменими елити. Колкото остра да е борбата помежду им, основен проблем е съвместната им битка с другите, третите, посягащите към техния статут не само на избрани, в политическия, но и на Избрани, в религиозния смисъл хора.

На международната сцена е остра липсата на ярки личности с мъжество и визия. Демокрацията е болна, щом дава път на политици от средна ръка и без принципи, на комплексари, сребролюбци или похотливци. които не си струва да уважаваш, камо ли да признаваш правото им да водят, да чертаят пътя на човечеството през сложните и опасни предизвикателства на глобализацията.

САЩ трябваше след личности като Айзенхауер, Кенеди, Кисинджър, да стигнат до Клинтън и Олбрайт. Великобритания след Чърчил, Тачър, Хърд, и Германия след Аденауер, Кол, Геншер сега имат Блеър и Кук, Шрьодер и Фишер. За Солана не си струва да говорим. Особено на фона на Вьорнер.

Политиката винаги е ползвала двойни стандарти, проблемът е в мащаба на прилагането им. Западът изповядва философията на политическия реализъм: за постигане на главната цел - повече сигурност и максимална защита на националните интереси - са позволени всички средства; моралът е вторично и условно понятие. Реалистите са близо до марксизма, защото са исторически материалисти, т.е. за тях историята е материален процес, сблъсък на интереси, в който слабостта отстъпва, а силата взема връх. Слабостта трябва да бъде компенсирана, на силата може да се опонира само като бъде балансирана с друга сила. Некомпенсираната слабост и небалансираната сила са еднакво опасни угрози за стабилността.

В свят на стратегически егоизъм и оголен материализъм, властта у нас често демонстрира трогателна “безкористност” на гърба на страната и народа. Бива идеализъм, но чак пък толкова…

IV.5.5. Проблемът с Националната държава.

Дали цялата същност на Великата промяна, настъпила с разкъсването на Желязната завеса не бе свързана с окончателната загуба на Държавата в нейната битка срещу частните интереси? Оттогава шагреновата ù кожа стремително се свива. Смачквана отвън и разпирана отвътре, националната държава става “твърде малка за големите проблеми и твърде голяма за малките проблеми”[34]. Губят изконно съдържание понятия като териториална цялост, независимост, суверенитет, сигурност, държавна тайна (Военната ни доктрина позволява износа на държавни тайни към НАТО, т.е. към Турция и Гърция: “В интерес на интеграционната си политика, Република България обменя информация, включително съставляваща държавна и служебна тайна, със страни и организации, с които има подписани споразумения за взаимна защита на секретната информация, по решение на Министерския съвет.”[35]). Националната държава вече в никакъв случай не е основният, камо ли единственият притежател на информацията. Излизането на преден план на регионални (или групови) интереси често води до странни (и не безобидни) съчетания на интереси, когато региони (или групи) в една държава са много по-близо и дори се кооперират с региони (или групи) в други държави за действия или натиск срещу собствените им правителства. Засилва се влиянието на външни интереси върху вътрешните процеси. Обществото все по-рядко се самовъзприема като единен организъм с общи цели и приоритети.

Отговор чакат редица въпроси: Държавата физическо пространство ли е или ще се превръща все повече в духовно пространство? Ще съществуват ли след 50-100-150 години всички днешни държави и народи? В такъв случай колко от нашата идентичност и памет трябва да отстъпим, колко от суверенитета и независимостта си да пренесем в идните десетилетия, за да ни има и по-нататък? Какво е най-ценното от българската държава, което трябва да оцелее и се съхрани на всяка цена? Територията, навярно. Но ако някой ден се окаже, че из нея бродят само несретници, изпаднали зад борда на новото време - не успели да се адаптират към стремглавия бяг на промените? Или е много по-целебно да се опитаме да опазим у младите българи, разпръсващи се по света (включително у тези, които си отиват, за да не се върнат обратно) паметта за българската им принадлежност, корени, род и родина? Но как да стане това? Как България, приобщавайки се към Европа и света да остава притегателно гравитационно ядро за своите деца и внуци? Как да се определи кой е по-полезен за родината: този, който тук и сега понася неволите на оцеляването и се мъчи да спре процеса на полуразпад на нрави, ценности и структури; или този, който търси своята реализация някъде там, по света, за да натрупа знания, пари и позиции, с които да се докаже като можеща личност? Какво означава да си българин в света на транснационалните компании, на унификацията: на мисленето, на ценностите, на начините по които се използва Държавата за създаване на оптимални условия за частните интереси?

Съдбата ще ни постави един ден (когато стане - ако не е станало - технологично възможно) въпроса за създаването и постоянното попълване на информационна банка от най-важните събития, постижения, документи, личности, победи и поражения на нацията - съхранени в тримерни образи, които носят в себе си паметта, духа, отпечатъка от идентичността ни.

За жалост, Европа днес е семпла и ленива. Европейските политици вършат историческа грешка – те хвърлят на кладата на глобализацията най-свидната рожба на нашия континент – националната държава. Европа тежко ще понесе последствията от този акт. Несъмнено обаче, именно тук, в своята родина, националната държава ще изживее макар и кратък, но бурен втори ренесанс.

IV.5.6. Проблемът с Престъпността.

Огромният ръст на престъпността в България се превръща във фактор, който систематично мъчи обществото и убива надеждите за по-добра участ. Основна причина за него е влошаващата се икономическа ситуация, която ражда мизерия, отслабва задръжките, обезценява човешкия живот. България е изправена пред много тежки проблеми на обикновената и организираната престъпност. Те имат глобални, регионални и национални измерения.

- Глобалните измерения са резултат от:

1. Процесите на глобализация. Макар че по генезис и същност нашата организирана престъпност е национален феномен, тя от самото си началото бе свързана с “чужди, повечето транснационални престъпни структури, в резултат на което страната се оказа обхваната от процеса на глобализиране на престъпността.”[36] Българската организирана престъпност бързо и качествено усвои чужди ноу-хау, опит и похвати.

2. Отслабването на националната държава. Престъпността се глобализира с изключителни темпове, а хората, в своите надежди за твърда и решителна борба с нея, все така гледат с надежда главно към своята държава.

3. Налагането в световен мащаб на либералния икономически модел.

4. Кризата на демокрацията.

- Регионалните измерения на проблемите на България, свързани с обикновената и организираната престъпност, са следствие от:

- Националните измерения на проблемите на България, свързани с обикновената и организираната престъпност, се определят от:

Дълго време дребният и средният бизнес бяха малтретирани от силови групировки - “мутри” или “борци”, въвели свой данък “сигурност” или “защита”. Чрез рекет, изнудване, насилие, всеки бизнесмен трябваше да им плаща, за да му се гарантира безопасност от нападение – от тях или подобни на тях. Когато тези бандитски формирования, или поне главатарите им, натрупаха огромни състояния, те заявиха, че “гущерът ще отреже опашката си”, т.е. че ще се разделят с уличните престъпници, чрез които налагаха себе си и волята си над другите. Незаконните пари бяха инвестирани в легален бизнес и сега тези лица са легитимни субекти в националната икономика; те са с властта и са ù благодарни, че тя ги легитимира. Властта също е доволна – тя си приписва заслугата, че се е справила със силовите групировки. Нищо подобно, тя им е помогнала да сменят козината си, създала е условия да се радват безнаказано на плодовете на своята предишна престъпна дейност. Егор Гайдар бе писал: ”Тия подстригнати мускулести момчета, които ние често виждаме на улиците, са наемната армия на организираната престъпност. А организираната престъпност винаги има като свой източник корупцията. В основата на всичко, което трябва да се направи, е да се премахне този източник на организираната престъпност - да се скъса връзката между собствеността и властта.”[40]

В България корупцията е употребата на властта, а не само “злоупотреба с обществено служебно положение с цел лично облагодетелстване”, каквото е определението за корупция на Световната банка в доклада ù за световното развитие от 1997 г.[41] Съгласно най-широко възприетата мярка за корупция в света – индекса на “Transparency International” за корупционните възприятия, България е оценена с 2.9 (от 10). “Това означава високо ниво на корупция, която е проникнала в тъкънта на обществото и е в състояние да влияе на цялата икономика… [Подобно] ниво на корупция, съчетано с очевидната неспособност на държавата да прилага в действителност приетите от самата нея правила, не просто подпомага утвърждаването на стопанска култура, основана на присвояването. Коефициент на корупция от 2.9 означава, че тази “пиратска” стопанска култура става по-силна от своите алтернативи и започва да доминира стопанския живот и да изтласква всичко друго.”[42]

С други думи, самият преход към пазарна икономика в България ражда политическа криминализация, създава почва за убеждението, че пазарната икономика в българския вариант е джунгла, естествено състояние на война на всеки срещу всеки, и по-скоро – на силния срещу слабия, на хитреца срещу глупака. Властта, а по-общо - политическата класа е съучастник в създаването на подобна криминална атмосфера; тя носи пряка отговорност за ставащото, поради нежеланието си да се бори ефективно с престъпността.

С всяка измината година властта в България централизира все повече ресурси за управление - можем да говорим за нейната свръхцентрализация. Расте броят на разрешителните и лицензионните режими. Все по-рядко може да се прави успешен бизнес без близост с властта. Подпомагат се свои фирми, фирми на приятели, партийни фирми – да заемат ключови позиции в икономиката, да присвояват предприятия, земи, недвижима собственост. Заради подобни явления другото име на Властта в България е Корупция. Политиката в България се превръща в най-успешния бизнес, в най-безрисковото предприятие, с най-висок процент на печалба. Властта си харесва сивата икономика и я поощрява. Сивата иконимка е по-щедра от реалната икономика към държавните чиновници и политиците.

Предприетите усилия за борба с престъпността изостават от динамиката на живота, ефектът от тях е слаб, почти нулев. Съзнателно или не, властта приема неефективни закони и постановления, не се стреми те да заработят, гледа на тях като на пропаганда, на симулация на загриженост. С тях се предлагат традиционни мерки в нетрадиционна ситуация. Мерки, присъщи на 20 век, докато светът вече говори за заплахите от 21 век – напр. срещу сигурността в Киберпространството. Има и искреност в стремежа да се победи престъпността, ала тази искреност се разминава с реалните действия. Може би причина за това е слабостта на властта, неумението ù да решава такива проблеми, но липсата на опит не може да служи за извинение. Управлението на страната не е училище за начинаещи.

Българското общество наистина е отчаяно и разтревожено от очевидната неспособност и нежелание на държавата и политическата класа да се борят ефективно с организираната престъпност и многобройните заплахи и рискове: улична, организирана престъпност и тероризъм; корупция; разграбване на националното богатство; трафик на наркотици; незаконна търговия с оръжие; “пране” на пари; проституция; кражба на моторни превозни средства, трафик на хора и “бели робини”, износ на стратегически суровини и редки метали, на човешки органи и кръв, на редки животни и културни и исторически ценности; агресивни религиозни секти; компютърни престъпления и престъпления срещу интелектуалната собственост; престъпления, свързани с хазартните игри и др. Вместо да опазва сигурността, държавата сама ражда несигурност и става инструмент за насилие срещу отделния човек. Въпреки предприетите мерки, вкл. на специален закон срещу изпирането на мръсните пари, механизмите за тяхното изпиране работят и спиралата в България се върти на пълен ход: мръсни пари  изпиране  инвестиране в легален бизнес  пари плюс.

Организираната престъпност в региона не преследва само икономически цели, както гласят класическите определения за нея. Организираната престъпност на Балканите има и откровени политически цели и затова отдавна е част – явна или прикрита - от властта. Въпросът е не дали тя е във властта, а колко от нея притежава. Заради това тук не може да се направи класическата разлика между организирана престъпност и тероризъм, който според теорията преследва само политически цели. Напротив – тероризмът в нашия регион преследва и икономически цели. Защото властта на Балканския полуостров винаги има силно икономическо измерение.

Борбата с обикновената и организираната престъпност не е по силите на нито едно правителство, ако то действа изолирано, самò, без подкрепата на правителствата в съседните държави и в Европа като цяло. Престъпността не е национален, нито само регионален, тя е много по-сериозен, в частност, континентален, общоевропейски проблем. На нея може да се противодейства по-успешно, със задружните усилия на страните в Европа. За тази цел:

-- Европа трябва да надрасне егоизма и материалните си интереси и да бъде по-последователна в борбата с всички деяния на организираната престъпност. Европа говори много за организираната престъпност, но с някои свои действия и бездействия подпомага нейното развитие. Тя не може да не се интересува или да се интересува слабо от цвета и миризмата на парите, вливащи се в нейните финансова вени. Мръсните пари от бившия СССР се “утаяват” в западни банки, мафията от бившия СССР си купува къщи в райски европейски кътчета и си живее там охолно, а Европа се радва, че бизнесът върви, че ù се инжектират ресурси. От Балканите също се преливат средства в Европа и бедните ни държавици спонсорират богатите европейски икономики.

Необходими са спешни мерки срещу организираната престъпност. Някои идеи са спорни: 1. По-решително нарушаване на принципа на банковата тайна; 2. Отслабване на принципа на невинността на обвиняемия, когато вината му не е доказана – ако съществуват сериозни подозрения за дейността му (напр. той да бъде длъжен да докаже, че огромните пари са спечелени по легитимен начин); 3. Приемане и твърдо прилагане на закони за конфискация на собствеността, придобита по незаконен начин.

Европа може да се мръщи, може да я втриса при мисълта как с подобни мерки ще намира отговор на въпроса за оптималното съотношение между човешки права и сигурност, а по-общо – между демокрация и сигурност. Но другояче би разсъждавала тя, ако ножът на престъпността опре до кокала ù.

-- Европа трябва да осъзнае, че балканските държави не могат сами да се справят с престъпността. Още повече – когато самата тя им дава пример с корупция по всички нива на управлението. За региона ни са лансирани немалко инициативи и във всяка от тях се говори за борба с престъпността, но инициативите са повече от действията и много повече от фондовете в тяхна подкрепа. Балканите се нуждаят от сериозни европейски инвестиции в сигурността, в укрепването на границите: информационно, инфраструктурно, организационно. Това не са балкански, а европейски граници.

-- Европа трябва да хвърли усилията си в борбата с престъпността в нова посока, да смени решително акцента от лекуване към превенция. Престъпното явление е лечимо, докато не се е превърнало в болест. Стане ли болест, то е вече нелечимо. Превенцията – това означава приобщаване на региона към Европа, повдигане на неговото жизнено равнище, реализиране на мащабни инфраструктурни проекти. Докато европеецът говори за човека от Балканите като за Другия, докато Европа не се отърси от самодоволството, склерозата, бавното мислене и ленивото действие, тя ще бъде втори клас геополитически играч, когото вътрешните проблеми го разяждат така, както болестта разяжда старческото тяло, комуто неправилният образ на живот не позволява да възстанови организма си, да води другите, да служи за пример.

-- Европа трябва да даде нови приоритети и задачи на своите специални разузнавателни служби. Тези служби продължават да се дебнат, да се работят, да интригантстват една срещу друга. Вместо да се гледат лице в лице - с недоверие, подозрение и омраза, специалните служби трябва да се обърнат с лице срещу общия противник – организираната престъпност и тероризма. Тогава арсеналът от способности, процедури, методи и средства, който те владеят, ще бъде използван по същество, ще се покаже воля за решаване на острите проблеми, ще се даде отпор с адекватна мощ, на един многолик, безжалостен и безскрупулен противник, който пръв, и най-добре от всички се ориентира в процесите на глобализацията, прекрасно се ползва от най-новите технологии и скоро може да предяви претенции за власт, която ако не бъде възпряна днес, утре може да се окаже много по-силна от способността на човечеството да ù противодейства ефективно. Време за губене няма. Докато не е станало късно, престъпността трябва да бъде сведена под прага на търпимостта, да бъде направена поносима. А какво все пак е престъпността? “Нищо друго освен форма на преразпределение на благата. Насилствено. Вън от закона.”[45] Ще добавим - Организираната престъпност е форма на преразпределение на властта. Насилствено. Вън от закона.

През Третото хилядолетие, светът навлиза в епохата на информационното общество. Държавите, които изпуснат влака-стрела, водещ към тази епоха, ще си останат немодернизирани, Тофлърови “информационни бедняци” - тънещи в деинтелектуализация, обезмозъчаване, компютърна неграмотност. В тази посока, след краха на електрониката ни, във времето на Интернет, върви нашето образование, копиращо чужди модели и отказващо се от добрите си традиции. Резултат - не на последно място – от налагана или доброволно възприета визия за бъдещето на нашия народ и неговите златни деца. Само след 5-10 години всеки, който не борави с компютър, няма връзка тип Интернет, не говори английски, е изправен пред участта да бъде неграмотен, неук, втори сорт. Дори българинът да не отиде в Европа, тя се разширява и идва при него с цялата си пъстрота от информация, звуци и образи, с уникалните приложения на е-технологиите в търговията, индустрията, транспорта, културата, развлеченията. Българинът трябва да посрещне Европа със самочувствие и по-важното, със способности и умения да се впише равностойно в нея.

Анализирайки различните аспекти на новата информационна епоха, Кристиано Герман говори за възникване на двукласово информационно общество, състоящо се от изпадналия от потока на развитие offline пролетариат и намиращия се в потока на развитие online елит. Offline пролетариатът е отрязан от информацията, от ноу-хау, а значи, и от по-добро бъдеще. Тези хора не бива да очакват изход от противоречията или появяване на нови перспективи. В тази ситуация “информационно бедните” от всички страни са хвърлени на произвола на съдбата, принудени са сами да се грижат за себе си. Според Кр. Герман: “Поради значителния и все повече увеличаващ се брой на губещите, лозунг на новото движение за съпротивление трябва стане: “Offline пролетарии от всички стани, съединявайте се!”[46]

IV.5.8. Проблемът с Българската армия.

Армията е лимфен възел на обществото. Когато е възпален, обществото се бори с връхлетяла го инфекция или е безнадеждно болно от политическа левкемия. Съгласно древна като света схема, първият симптом за раздяла със суверенитета е отказът (доброволен или принудителен) на държавата да определя сама своята външна политика и политиката за отбрана и сигурност.

Военните реформи са неотложни и неизбежни. Това състояние на армията повече не може да продължава. Тя агонизира, задавайки си Хамлетов въпрос - дали наистина е потребна на обществото и политиците или те гледат на нея като на някакъв тоталитарен атавизъм ? Армията е не само институция, която брани страната от въоръжена атака, но и базисна част от самата Държава. Освен отбранителни, нейните функции са интегративни, социални, културни и свързани с идентичността на обществото. Не напразно в издържаната в строг юридически дух конституция само за армията и нейните задачи се използват възвишени, идеални, не ясни в юридически смисъл думи (всеки за себе си разбира по различен начин понятията “дълг” и “чест”, “измяна” и “предателство”): “Чл. 59. (1) Защитата на Отечеството е дълг и чест за всеки български гражданин. Измяната и предателството към Отечеството са най-тежки престъпления и се наказват с цялата строгост на закона.”[47]

Въпросът за съдбата на армията е твърде сериозен, за да не продължава още дълго родният наш парадокс – “Колкото по-малко гаранции имаме за националната сигурност, толкова по-малка става армията ни”. Този въпрос трябва да се анализира с мисъл за региона и през призмата на европейските цели. Съчетаването на националните интереси, регионалната специфика и европейските принципи изисква висш политически и военен пилотаж.

С всеки изминат ден нашата армия агонизира, обезкостява се, лишава се от отбранителната си функция. Постепенно ù остават само три третични приоритета: 1. Пушечно месо за мироподдържащи операции в горещи точки в региона и извън него; 2. Опазване на Балканските граници на Европа от терористи и наркотрафиканти; 3. Жандармерия - с полицейски статут и военни функции (може и обратното), за борба със социалния протест.

На българските политици и военни им липсва както обща, така и разумна представа каква армия трябва да бъде нашата. Изглежда ние никога няма да искаме армията, която имаме и няма да имаме армията, която искаме. Ала ако самото общество не пожелае ясно и твърдо да има армия, тя просто ще експлодира. С това ще настъпи краят на нейната славна и горда история. Ние завинаги ще се лишим от боеспособна армия и ще се сдобием с манифактура, която ражда кариеристи, произвежда вестовои, ординарци, адютанти, пъдари, прислуги, миманс в бутафорни паради и главното, да повторим, обикновено пушечно месо.

Има реформи, съхраняващи възможността, в случай, че се наложи, системата да се разгърне отново, да възстанови своя потенциал и защитни сили. Ала има “реформи”, разрушаващи най-съществени връзки и качествени характеристики. След тях остава сбор от нефункционални въоръжения и логистика. В огромната си част всичко, което се прави днес у нас е на път да загуби обратимостта си и да падне окончателно под жизнено необходимия минимум.

Да се закрие гарнизон не е голяма философия. Но заедно със сградния фонд (който ще бъде поредният разграбен или продаден на безценица), си отиват завинаги уникални специалисти, които и от сън да ги вдигнеш, знаят кога, как и какво трябва да се прави; познават до тънкост нещата от тактиката, историята, географията, индустрията, та до най-малките детайли от терена, на който би им се наложило да действат. А нашите съседи получават ново облекчение за стратегическото си планиране и още повече уют и ресурси в борбата за влияние.

Има редица причини за сегашното състояние на армията. Една от тях е “забравена” в публичния дебат. Тя е закодирана във факта, че след 1989 г., макар с известни колебания, в България беше наложен модел на граждански контрол над въоръжените сили, повтарящ класическата Теория на разделението, представена в знаменитата книга на С. Хънтингтън “Войникът и Държавата”[48]. Съгласно нея, водещи в гражданско-военните отношения са политиците; те вземат всички значими решения и определят кое е добро или лошо за обществото; а военните са затворени в своята професия и имат право на мнение само по професионални военни проблеми. Ала този модел е характерен за друг тип общество. Не напразно в най-чист вид той функционира в САЩ, където приоритетите на държавата, жизненият стандарт, армията и манталитетът са различни.

Присаждането на наша почва на модел, не отчитащ спецификите ни: културни, исторически, политически, е сред основните причини българските военни да се чувстват второ качество хора, изолирани от социалния живот, лишени от инициатива и грижа за тях. Те коментират, понякога през стиснати зъби и със зле прикрито раздразнение, самочувствието, безкритичността, дилетантството и корупцията на политиците. Според убежденията на твърде много военни, изразявани само в частни разговори и в много тесни професионални кръгове, страната се руши с всеки изминат ден и никой не носи отговорност за това.

С буквалното и формално прилагане на един чужд модел нашите военни са остранени и самоотстранени от водовъртежа на събитията, а това заплашва да ги отдели напълно от обществото, да ги превърне в маргинална група, чиито основни характеристики са липсата на перспективи, авторитет и адекватно заплащане.

Ако моделът на гражданско-военните отношения отчиташе повече българските ценности и традиции, ако поощряваше съвместното дискутиране на проблемите и търсенето на решения между четирите върха на правоъгълника “политици-военни-медии-гражданско общество”, ако бе поставил в основите си интегрирането на усилията им, то много от нещата у нас биха изглеждали далеч по-оптимистично.

Измъкнем ли се от родните неволи и проследим развитието на Войника и на Държавата, ще видим значими изменения както в съдържанието им, така и в тяхната релация. Не ги ли осмислим, ще браним крепости, отдавна превзети през други, немислими довчера проходи, врати и мостове.

Въпреки традициите и сантиментите, нещо важно от военното битие си отива. Повечето ритуали изостават от живота, изглеждат обредно и архаично. Нуждаят се от преосмисляне елементи като наборна войска и дисциплина, стоене с ръце по шевовете и козируване, униформи и казарми. Службата се превръща от призвание в принуда, от дълг - в задължение. Обществото е в морална криза, нарушена е спойката му с армията, младежите смятат казармата за загубено време, а тежките условия и проявите на насилие в нея не само не способстват, а дори подкопават родолюбието, след като то минава през подобна тегоба, свързана с риск за физическо оцеляване. Това, заедно с демографските проблеми, с все по-сложната техника и ред други причини, предопределят необходимостта от постепенно (но не чак толкова постепенно) преминаване към професионална армия.

Ала професионалната армия не е панацея. В САЩ и Великобритания, където армията е професионална, към нея се устремяват все повече представители на по-необразованите, бедни и малцинствени слоеве от населението. Алкохолизмът и наркоманията, хомосексуализмът стават ежедневие. Навлизането на жените в казармите (сочено като частично решение на демографския дефицит) отваря нови проблеми - сексуално насилие, оргии, чести забременявания.

От кого брани Войникът Държавата си - от хипотетичния завоевател ли? Та “завоевателят” може би отдавна е тук и има лоби във висшата власт, държи под контрол банковата система, управлява индустрията, налага монополни цени на стратегическите суровини, владее информационното пространство, сугестира с ценностна експанзия персоналното и общественото съзнание, привлича сивото вещество на Държавата и то изтича неудържимо. Ако една държава е богата на нефт в недрата си, въпреки че за това тя няма никаква заслуга, получава баснословни суми от източването му, но за източването на нейните интелектуални ресурси (в които тя е инвестирала огромни средства), никой нищо не ù плаща.

Може би, докато Войникът седи тихо и мирно в казармата, Държавата се гърчи под дилетантско или корумпирано управление, под икономически срив, страда от удари на организирана престъпност и тероризъм, секти и наркотици…

Стана дума в Глава Втора, че вече се разработват и внедряват оръжията на 21-и век – с компютри, сензори, лазери, умни, всечуващи, всевиждащи, издръжливи при всякакви условия. На хвърлей време от нас са инфовойните, при които по електронен път ще се разрушават базите данни на противника, ще се парализират неговите жизнени системи - отбранителна, транспортна, енергийна и банкова.

Най-важните елементи на идентичността ни – православието, славянският произход, българският език, кирилицата са под натиска на обективни процеси и субективна воля, подлагани са все по-често на изчегъртване, осмиване и хули.

В устрема да докажат, че сме досущ Запада в цивилизационно отношение, управляващите са близки до мисълта, че съзиздащи неща от нашата същност са малоценни за нас, че това, което ни отличава от Запада ни прави второсортни, че то е резултат на историческа заблуда, на ход в задънена улица, на грешен стратегически избор, на варварство или на все неща от този род.

В политическия речник е нужна голяма прецизност, защото решаването на краткосрочни тактически цели може в дългосрочен аспект да предизвика стратегически загуби. Тезата за членството в НАТО като цивилизационен избор е непродуктивна и носи повече минуси, отколкото дивиденти. Смяната на цивилизационната принадлежност е отстъпване от собствената идентичност, тя би могла да се сметне от обществото за безусловно приемане на чужди норми, за даване на нещо скъпо срещу неясни гаранции. Преекспонирането на цивилизационното новопричастие внася излишни емоционални елементи, извежда на преден план не получаването на нещо реално (благополучие, сигурност) в резултат на рационално поведение и прагматизъм, а жертвата на нещо съкровено (идентичност, нравственост) и така оценката се пренасочва в сферата на ирационалното, на моралните категории за добро и зло.

Членството в НАТО има цивилизационни измерения. Но е пресилено то да се обвързва с отказ от неща, които са част от това, което ни прави българи. Народът не бива да се подлага на подобни изпитания, да бъде каран съобразно волята на управляващите да прескача от една цивилизация в друга. Нашият народ има ясна цивилизационна идентичност и тя не е прекъсвана и унищожавана от векове. Да се посяга върху нея е пряка заплаха от деидентификация. И без това в България има симптоми на криза на идентичността. Младите хора отказват да се идентифицират със собствената си страна, отказват да ù вярват, да ù раждат деца, да служат в армията ù.

Въпросът с религията изглежда решен. Набегът срещу православната църква, нейното политизиране, глумливият тон в медиите, засилващата се атеистичност на днешното време си казват своето - обществото все по-малко се интересува от църковния разкол и за съжаление - от религията ни изобщо.

Периодически под ударите попада и славянството ни - с внушения, че ние не сме славяни или с приписвани на славянското племе недъзи и изостаналост. За целта спомага систематичното демонизиране на Русия, Беларус и Сърбия.

Напоследък с учестен ритъм мишена става кирилицата - че е плод на заговор, че е нашата Берлинска стена, отсякла ни за векове от Европа[49].

Най-щаден от хули е българският език, може би защото нашият народ засега не може да си се представи като народ без него. Но за сметка та това глобализацията неизбежно ще стеснява периметъра на употребата му.

Има ред други слаби места на нашата душевност, които могат да бъдат ерозирани от неумело или престараващо се "надпрепускване" към Европа. Особено беззащитна срещу тенденциозна намеса е българската история. Много събития в нея се нуждаят от преосмисляне, трябва да се отсеят зърната на истината от идеологическата плява. Но това не означава тя да бъде охулена тотално. Ние сме такива, каквито сме и е опит за духовно убийство на нацията да се отрича всичко, което се е просмукало в същността и гените ни. Илюзия е, че без него ще станем по-големи и по-добри европейци. Така само можем да продадем на безценица собствената си идентичност, без да получим в замяна повече почит и европейски шансове.

Резултатът е печален - у нас са формирани вече представи за самите себе си - чужди, в духа на възгледи, които нямат за приоритет защитата на националните интереси. И тези възгледи са нетрайни, повърхностни, без ясна представа за целите на съществуването, за нашите ценности и стремежи. Така ние постепенно се откъсваме от корените си, отдалечаваме се от нас самите, забравяме себе си, обезличаваме се, т.е. оставаме без лице.

IV.5.10. Проблемът с Емиграцията на младите хора

С пропаганда може да се докаже всяка “правилна” теза, но срещу един факт няма никакъв контрааргумент. Младите хора бягат с всички възможни средства и по всички възможни пътища от България. Те гласуват с краката си, срещу изтръгването на всичко, което ще ги съхрани като човеци и мислещи същества. Настоящи и бъдещи учени, умни хора или просто добри специалисти, студенти – всички искат да отидат и отиват, за да останат там. От 1.7 млн. млади българи на възраст 20-35 г., 270 хил. са емигрирали, а поне още 410 хил. са предприели конкретни действия с тази цел – подали са документи за зелена карта. Общо 680 хил. или 40% от “младите хора в страната вече са емигранти или очакват своя шанс и стягат куфарите си”[50]. На подобна селекция и изтичане на мозъци трудно ще издържи която да е държава. В резултат, България е застрашена от деинтелектуализация.