Очакването и


фантазъм на 45-годишна неомъжена жена



бет10/18
Дата15.07.2016
өлшемі1.16 Mb.
#199888
1   ...   6   7   8   9   10   11   12   13   ...   18

фантазъм на 45-годишна неомъжена жена:

- За двайсет години съм сменила шест апарта­мента. Всеки път, преди да се настаня в жили­ще с „по-висок стандарт", ме обзема силна тре­вога. Представям си различни сцени, които пре­живявам с часове. Струва ми се, че съм си про­валила живота на новото място, където не по­знавам никого. Побиват ме тръпки, виждам се подивяла от самота, неспособна съм да намеря нито една от вещите си, напълно чужда съм в сграда, където никой не ми обръща внимание, останала съм без никакви пари и т. н. Заедно с това чувствам, че връщане назад няма Виждам се как бягам към старото си жилище, как се моля да ми позволят да се върна в него, но ми казват: „Да не сте напускали. Толкова по-зле за вас." Сякаш съм приклещена между два свята* миналото и бъдещето. А след като се преместя в новото жилище, винаги се чувствам деприми-рана. И във въображението ми продължават да се въртят сцена след сцена.,.

Важните елементи на този фантазъм са напечатани с нормален шрифт:

• Провалила съм си живота

Тези думи изразяват страх от новите обстоятелства, пре­дизвикан от чувството на жената, че няма право на жи­вот сред другите хора, както и от потребността й да жи­вее в обстановка, с която е свикнала, на сигурно място, като в „майчината утроба". Да отбележим и че става дума за промяна, водеща до „по-висок стандарт", нещо, на което жената също смята, че няма право. Този вид тре­вожност се среща често при служебно или социално из­дигане и при очакване на бъдещ успех; породен е от кон-

фликта между желанието за успех и несъзнаваното усе­щане, че сме недостойни за него или че ще се провалим.

• Неспособна съм да намеря нито една от вещите си Личните вещи обикновено представляват „магическата вселена" на жената; представляват и нейният „интери­ор", вътрешният свят, в който живее и с който отъжде­ствява заобикалящите я предмети. Промяната в разпо­ложението им и преходният период, през който нищо не е на мястото си, често пораждат остра вътрешна неси­гурност - липсват „магическите" ориентири. През този период на адаптация тревожността се засилва и може да доведе до депресивни състояния,

• Никой не ми обръща внимание, останала съм без ни­какви пари

Тук имаме усещане за отхвърляне, с лек привкус на стре­меж към материална и духовна нищета (..подивяла от самота). От подобно усещане тръгват немалко фантаз-мени сценарии: човекът се вижда изолиран в някаква стая, Забравен от всички, болен и безпомощен...

• Връщане назад няма, приклещена между два свята Миналото се е затворило; бъдещето е забранено. Това е страхът, изпитван на разделителната линия. Старите ори­ентири за сигурност вече не съществуват; новите още не са се появили.

• Моля се да ми позволят да се върна в него

На кого се моли? Ставаше дума за майката... Омъжвай­ки се, тази жена бе изпитала силно чувство за вина - по­следвано от депресивни състояния, - защото бе „изоста­вила" майка си. Оттук и честите фантазми (в нейния слу­чай натрапливи) за изоставената и нещастна майка (въпреки ясното съзнание, че майката живее пълноцен­но). Оттук и почти непрекъснатата потребност да „се

върне при майка си", за да измоли прошка от нея. Тази жена си даваше сметка, че тревожните й фантазми са абсурдни, но бе безсилна да се пребори с трупаните годи­ни наред афективни състояния.

• Да не сте напускали. Толкова по-зле за вас Отново думи на „майката". Проклятие, което означава: „Ти ме изостави, нали? Отсега нататък за теб няма бъде­ще и щастие."

И този вид фантазми не се поддават на класифициране. Те зависят от въображението на индивида, от часа на деня или на нощта, в който се появяват, от обстоятелствата, възрастта, здравословното състояние, обстановката и всякакви други външни и вътрешни условия. Всяко съби­тие, почувствано като необичайно, странно или ново, е в състояние да предизвика прилив от въображаеми и мъчи­телни представи или истории, които само подсилват по­родилата ги тревожност. Смятам за излишно да добавям към това умората, афективната претовареност, самота­та, които допълнително разпалват въображението.

фантазми с отъждествяваме

Киното предлага идеални възможности за отьждествя-ване от всякакъв вид и на всички нива. То ни позволява да се превръщаме в герои, героини, отмъстители, прочу­ти хора, полицаи, бандити, жертви, садисти, мазохисти...

Тази фабрика за мечти може да произвежда какви ли не фантазми и никой от нас не може да им се изплъзне.

С кого се идентифицираме? Защо го правим? Същест­вуват множество нива на фантазмиране в зависимост от емоционалното и психическото ни състояние.



а) от това:

- Как се вълнувам, като гледам филм! Превъп-лътявам се в един или друг актьор, шепна думи­те му, подавам му репликите, напипвам въобра­жаемия си револвер. Вече не съм аз, преобразя­вам се в героя, преживявам неговата история... Това е нещо като сън наяве, който изцяло ме поглъща...



б) до това:

- Вече не съм аз, нямам нищо свое. Той поглъща веществото ми...



Каква е разликата?

Всъщност такава няма. а) Това е най-разпространеният фантазъм с отъждествяване. б) Тук става дума за текст, написан от една фламандска мистичка през миналия век. Вярно е, че а) гъмжи от фантазми, докато в б) на пръв поглед няма никакви. Макар че би било нормално за ре­лигиозния мистик да фантазмира и с образи, и с думи за принадлежността си към божественото.

Така или иначе, и в двата случая се касае за отъждест­вяване с Другия. С кого по-точно? С когото и да е, стига това да ни позволи да се изтръгнем от всекидневието, да се почувстваме „различни", да се поставим на мястото на мъж, на жена, на Бог...

- Когато съм пред шефа си, преставам да съм аз. Жестовете ми се променят, започвам да говоря лаконично. Преструвам се на твърд, но ако знаете колко ми струва това!

Всъщност този мъж си представя, че е безстрашният и добродетелен „герой". И продължава:

- Но когато съм сам, мизансценът е съвсем друг! Виждам се плах, колеблив, зле облечен. Предста­вям си как жените се усмихват снизходително или направо презрително.,.

Отъждествяването с героя е като че ли най-често сре­щаното. И понеже всеки си представя героя, който за­служава (или по-скоро който прилича на някоя непозна­та или изтласкана част от самия него), очевидно е колко много са възможните образи. Можем да се отъждествим с бащата, с началника, с някакво божество, с актриса, учен, музикант, естраден певец или певица, светец, кау­бой... с каквото ни хрумне.

- Х (певица) е моят идол. Обличам се като нея, имитирам походката й, прическата й.

Това младо (20-годишно) момиче добавя разо­чаровано:

- За съжаление не мога да пея така хубаво...

И слава Богу! Поне нещо е запазила от себе си.

Отъждествяването с певци или певици може да бъде и колективно. Тогава цели групи от младежи се превръ­щат в копия, „верни с оригинала".

Поуката: човек прави всичко възможно, за да изгуби собствения си облик.

Но защо искаме да бъдем други? За да компенсираме фрустрациите и изтласкванията, които изпълват съще­ствуването ни? Сигурно. Но има и нещо друго. Да не за­бравяме, че всеки от нас представлява сбор от различни личности, допълващи се или изключващи се взаимно. Вместо да заявяваме: Аз, мен... би следвало да казваме: Всички Аз, които са в мен...

Така става обяснима бързината, с която се отъждест­вяваме с един или друг персонаж, отговарящ на наша

изтласкана или непозната част. А думите на фламанд­ската мистичка: „Вече не съм аз, нямам нищо свое, той поглъща веществото ми..." веднага ни напомнят за при­знанията, които се шепнат влюбените:

- Вече не съм аз, вече съм ти... тялото ми е станало твое тяло, душата ми - твоя душа, движенията ми - твои движения...



... както и за други думи, които също изразяват отьжде-ствяване с другия.

От което излиза, че почти непрекъснато се отъждест­вяваме с някого? С положителност. Чрез киното, театъ­ра, книгите, комиксите, любовта така наречените „нор­мални" хора поддържат - по всевъзможни начини, съзна­вани или не - равновесието между мечтата и действи­телността...



ГОРЧИВАТА И ЖЕСТОКА ИГРА НА „АКО"...

Всеки ден чуваме някоя от следните фрази:

- Ако не бях направил тази грешка, щях да... (Да, но той или тя са я направили.)

-Ако знаех, щях да... (Да, но той или тя не са знаели.) -Ако беше минал по друга улица, нямаше да ка­тастрофира... (Да, но е минал точно по тази улица.)

Или четем в пресата следните журналистически „ше­дьоври":

- За малко да избухне страхотен пожар...

- Ако самолетът беше летял десетина метра по-високо, нямаше да се разбие в планината... и т, н.

Или пък изпадаме в абсурдни съжаления:

- Ако на двайсет години знаех това, което знам днес, щях...

А ето и една умна приказка:

-Ако бях по-добре информиран...

- Ако бях по-образован...

Във всички изброени случаи ние се опитваме да съдим за миналото и информацията, която сме имали тогава, посредством информацията, която имаме сега. Опитва­ме се да променим историята, да я „поправим" съобраз­но с днешните обстоятелства. „Ако това не се бе случи­ло... " Но то така или иначе се е случило. То не е могло да не се случи, тъй като е било логично следствие на външни­те и афективните условия на тогавашния момент. Опитва­ме се не само да съживим миналото си, но и - мислено -да го променим в самите нас, за да избегнем страдание­то, съжалението, чувството за вина...

- Правил съм грешки в миналото, но не съм зна­ел, че греша, нали така?

Ето това е правилното разсъждение. Така е, не съм знаел, просто ми е липсвала нужната информация.

Ако самолетът бе летял по-високо? Да, но не е летял по-високо, защото подаваната му от земята информация е била погрешна.

За малко да избухне пожар? Да, но не е избухнал. От какво се оплакваме тогава?

Жестоката игра на „ако" е извор на какви ли не фантаз-ми и блянове, чрез които се самонаказваме и които ни причиняват само страдание. Чрез нея насърчаваме чув­ството си за вина и „изкупваме" грешки, които не бихме извършили сега, но които задължително е трябвало да извършим в миналото. А това означава, че по своята логика и неминуемост миналото събитие никога не може да бъде грешка самб по себе си.

МАЛКО ТЕОРИЯ

Въображението

Казано накратко, въображението е способността на чо-век да си представя образи и да ги комбинира. Тази спо­собност се задвижва при мечтите, при създаването на произведения на изкуството, както и при големите науч­ни открития.



В патологичен план сферата на въображението е мно­го обширна - като се започне от морбидните фантазми и се стигне до тежките митомански смущения и налудно-то фабулиране.

При хората с крайно развито въображение образите се навързват в сцени, а от сцените произлиза цяла история. Нерядко въображението преиначава действителните спо­мени и романизира миналото. Така можем да чуем твърдения за преживяна изключителна любов, за фанта­стични приключения, както и разкази за покушения, из­насилвания, за сензационни, но тайни открития, и т. н. Човекът с „развинтено" въображение е способен да из-фабрикува фалшиви документи, за да потвърди думите си. Виждаме, че така може да се стигне много далеч - до

необосновани обвинения, лъжливи писания, измами... Разбира се, не е лесно да се очертае границата. Но някои болезнени въображения могат да причинят истински со­циални смутове.

Халюцинацията

Халюцинацията е изпитвано от един или няколко инди­вида усещане за наличието на обект, който не присъства реално, или за явление, което обективно не се е случило.

Най-разпространени са своеобразните халюцинации, които предшестват съня.

Следва да правим разлика между халюцинация и илю­зия. Имаме илюзия, когато например се разхождаме но­щем в гората и в уплахата си вземам сгряното от луната дърво за призрак. При халюцинацията въображението ни показва човек или предмет, които мислим, че вижда­ме наистина.



Импулсът

Импулсът е резултат от властна и понякога неустоима потребност, която се проявява внезапно и ни тласка към необмислени, дори опасни постъпки. Той цели задоволя­ването на тази потребност, на инстинкт или на желание. Но може и да е неоправдано силен рефлекторен отговор на някаква възбуда.

Импулсивността бива органична или придобита. Сре­ща се при хора със свръхактивни инстинкти или превъзбу-дена афективност, както и при отслабен контрол от стра­на на съзнанието.

Патологична импулсивност наблюдаваме в някои слу­чаи на морбидна наследственост, на умствена недораз­витост, на силна неуравновесеност.

Импулсивността може и да се придобие вследствие на неправилно възпитание или зле изградена афективност, след прекаран детски енцефалит, получени черепни трав­ми и т. н. При анализирането на импулса е нужно да зна­ем доколко будно е било съзнанието на индивида в даде­ния момент. Трябва да се опитаме да определим характе­ра на афективния заряд, който при инстинктивните им­пулси поражда ярост и грубост, а при някои емоции като омраза, ревност, гняв предизвиква силно напрежение, по­следвано от непропорционално на дразнителя избухване.

Във всеки случай афективните импулси по принцип са свързани с анормална раздразнителност, дължаща се не само на силни емоции (ревност, омраза, гняв, еротич­на възбуда), но и произтичаща от морбидни състояния като халюцинаторни кризи, внезапни пристъпи при ня­кои шизофрении и т. н.



От налудността до фабулирането

За налудност говорим, когато имаме неправилно възпри­емане или оценяване на действителността. Тогава раз­умът произвежда погрешни представи, които противо­речат на реалното положение на нещата или са в разрез с очевидната истина. Налудните идеи имат своя вътреш­на логика, чийто недостатък е, че не съвпада с т. нар. „нормална" логика.

Налудната идея може да е временна, а може и да е трай­на и да предизвика хронично състояние на налудност. Към последното спадат например манията за преследване („следят ме по улиците, подслушват дома ми, всички са се съюзили срещу мен, тайните служби са по петите ми" и т. н.), системните самообвинения („аз съм най-жалки­ят, за нищо не ме бива, истинска отрепка съм...").

Налице е цяла гама от разновидности - от обикнове­ното чувство за малоценност или за вина, от обикнове-

ната битова йпараноя" през истинската маниакалност, придружена от фантазми, халюцинации, фабулации, до някои чудовищни и напълно абсурдни налудни идеи. Впрочем понякога дълго подхранваното чувство за вина може да придобие такава сила, че да предизвика халю­цинации.

Случаят с г-н Х

- През 1940 г. при настъплението на германска­та армия откраднах един револвер от някакъв фургон на гарата. Уплашен от постъпката си, три дни по-късно го изхвърлих в една река. От­тогава тази кражба ме преследва, чувствам се все по-виновен. И досега очаквам да се появи по­лицията и да ме арестува. Понякога дори имам халюцинации - струва ми се, че телефонът звъни или че някой чука на вратата...

- Но оттогава са минали 47 години!

- Знам, но не мога да се овладея...



- Дори престъплението губи давност след тол­кова дълго време...

Посъветвах този мъж да се консултира с адвокат, за да получи професионално уверение, че „престъплението" му от години е покрито с давност.

В този случай вече е съществувала патологична „ос­нова", която е променила нормалното чувство за вина, породено от кражбата, в налудност, придружена с халю­цинации.

фабулирането

С този термин назоваваме някои въображаеми продукти на ума. Това са или сравнително свързани разкази по

някаква основна тема, или напълно неадекватни на об­стоятелствата приказки.

Понякога фабулирането се дължи на склонност да се променя истината: тогава става дума за митомания. Но то може да бъде и следствие от патологично състояние -разпадане на съзнанието или тежко увреждане на памет­та, при което въображението остава без всякаква спи­рачка. Патологично фабулиране се наблюдава също при постшизофренни, инфекциозни или токсични състояния, при деменция и пр.

Всеки от нас познава детското фабулиране - при този вид митомания детето разказва измислени истории, най-често след като е гледало някакъв филм или е прочело нещо. То романизира сюжета, изживява го. Поставя се в центъра на ситуация, която го представя в благоприятна светлина в очите на другите. Тук влизат историите за деца-мъченици, за атентати и т. н. В такива случаи тряб­ва да бъдем особено внимателни, тъй като детето раз­казва измислиците си така убедително, че никак не е лесно да се установи истината.

фабулирането в свидетелските показания

Знаем колко решаващи за изхода на даден процес могат да бъдат свидетелските показания. Те винаги са предиз­виквали известни резерви, а резултатите, получени при някои експерименти, впечатляват със своята противоре­чивост. Колкото и искрен да е човек, съвършено точно отговарящото на фактите показание си остава изключе­ние. Ще видим колко вярно е това, ако се опитаме сами­те ние да опишем някаква сцена, която сме наблюдавали предния ден.

Очевидно е, че неточността на свидетелското показа­ние се дължи на множество фактори: отдалеченост на фактите във времето, сила на паметта, способност за



съсредоточаване, несъзнавани предположения, потреб­ност да изглеждаме сигурни в себе си (полицаят или съди­ята могат да въплътяват образа на „родителя", на „ба­щата", пред когото трябва да се покажем в добра светли­на), проециране на собствената личност върху човека, за когото даваме показания, евентуална връзка с този чо­век, интелект, несъзнавани емоции и пр. Без да забравя­ме, че едно трагично събитие може да притъпи внима­нието и оттам да се отрази на паметта, от която зависи свидетелското показание.

фабулирането при децата

Детството е време на пълно развихряне на въображени­ето, на измисляне на всякакви истории, на какви ли не фантазии, понякога на това, което наричаме „полиморфна перверзност" - детето е неспособно да различи доброто от злото и да предвиди евентуалните морални и социал­ни последици от изявленията си.

Виждаме какви опасности се крият в подобни детски разкази. Те са прекалено точни и заедно с това изобилст­ват от подробности, което ги прави подозрителни, осо­бено ако детето изпитва нужда да бъде център на всеоб­щото внимание. Ако случаят е такъв, то е способно да изфабрикува лъжливи истории или обвинения, в които да въвлече други деца или възрастни. Така разказът му може да е плод на откровено фабулиране, но клеветата вече е пусната и злото е сторено.

фабулирането при възрастните

Тук измислиците обикновено са резултат от липса на преценка, съчетана със суетност. Зрелите индивиди раз­казват достойни за романизиране истории, които ком-

пенсират комплекса им за малоценност или за вина или са резултат на глупост, инфантилност или параноя. Ми-томанът изпитва нужда да бъде център на внимание сред съседите си, на улицата, в квартала, да попадне във вест­ника или да стане звезда на телевизонно предаване. -

В такива случаи фабулиращите изграждат цял роман, който понякога може да предизвика у тях налудни състо­яния. Тогава те разказват с най-малки подробности как са станали жертва на нападение, като дори се самонара-няват; или отправят обвинения в изнасилване или в по­сегателство срещу честта с посочване на мнимия винов­ник, което може да доведе до ужасни съдебни грешки. В някои разкази въображаеми и свръхбогати роднини ос­тавят огромни наследства и т. н. и т. н. С подобни хора трябва винаги да сме нащрек, тъй като те са способни да подмамят немалък брой наивници.

фабулирането представлява интерес както за психо­логията, така и за съдебната медицина, тъй като може да доведе до предявяване на обвинения и самообвинения, до оклеветяване и лъжесвидетелстване, до преследване на невинни хора и неоправдани претенции.

В процесите за изнасилване например митоманът е кошмар за правосъдието. Свидетелските показания на митомани са съсипали не един живот и кариера, разде­лили са не едно семейство, настройвали са цели села сре­щу невинни хора.

В тези случаи сме изправени пред ужасна дилема, тъй като всъщност имаме „една дума срещу друга".

А насилието и неговите трагични последици са факт: физическата и афективната цялост на жертвата е завина­ги накърнена, очакват я срам и чувство за вина. Защото нерядко по време на процеса я превръщат в обвиняема...

Излишно е да даваме още примери - за писачите на анонимни писма или за разпространителите на зловред-ни слухове, които разбиват живота на цели семейства, разпалват омраза или сеят ужас...



ТЪЛКУВАНЕ НА фАНТАЗМИТЕ

Да се запитаме още веднъж: човешкият живот не е ли изпълнен с фантазми, които са далеч по-многобройни от съзнаваните и рационални явления?

Как да постъпим при един повтарящ се мъчителен, обсебващ и тревожен фантазъм? Как да открием коре­ните на несъзнавания и видимо действащ фантазъм при детето?

На първо място трябва да се придържаме към по­дробностите и контекста на фантазма. Без значение дали става дума за зрял човек или за дете, психологът няма да слуша само това, което се „казва", а ще се опита да раз­бере и онова, което се премълчава. Ще отбележи проме­ните в начина на разказване на едно и също събитие, ще се опита да си създаде представа за обкръжението на пациента. Ще обърне внимание на „подбора" на излага­ните факти, на паузите, продължителните мълчания и пр. Ще забележи какви пози заема разказващият, какви жестове прави, как се изразява, ще се взира и в най-мал­ката „подробност" с цел да му помогне.

Добре е да се знае, че фантазмът е винаги във взаимо­действие с всички психични процеси, тоест с живота като цяло, и с всичко, което съдържа той. Тук спадат сънища­та, бляновете, различните сценарии, в които въображе­нието заема голямо място. Съзнаваме или не, афектив-но обагрени формули от рода на искам да съм пръв във всичко; за нищо не ме бива; винаги побеждавам; неспосо­бен съм да командвам; искам да спечеля много пари; ни­кога не закъснявам за работа и под. са неизменно свърза­ни с фантазми, най-често несъзнавани.

За отбелязване е, че „разконспирирането" на някои несъзнавани фантазми, владеещи личността, често до-

принася за значително подобряване на физическото, пси­хическото и социалното поведение на индивида.

Трябва да знаем обаче, че всеки опит за тълкуване е само хипотеза със силно ограничени възможности за потвърждаване. Няма нищо лесно в тази област (също както и при тълкуването на сънищата).

В основни линии, разбира се, във фантазмите ще от­крием присъщите на всички нас чувства за малоценност и вина, ще открием тревожност и страх, прекалено чув­ство за превъзходство и т. н. Но фантазмите, както вече казахме, никога не се появяват просто така, като нещо случайно и временно. Те си имат история и това е исто­рията на индивида, в края на която възниква сегашният фантазъм. Затова, когато се опитваме да тълкуваме фан­тазмите, ние се опитваме да разшифроваме тайнствено писание, като четем между редовете.

Тълкуването може да бъде относително правдоподоб­но само ако съпоставим няколко различни фантазми -тогава попадаме на пресечните им точки, забелязваме появата на сродни теми, на общи знаменатели...

Затова е добре човек да записва фантазмите си (също­то би могъл да прави и със сънищата си), като се опитва сам да ги „тълкува" според собствените си усещания. Защото, когато тълкуваме чуждите фантазми, ние оче­видно го правим през призмата на собствените ни усе­щания. В това отношение сме само наблюдатели на без­крайните способности на човешкото въображение. И в качеството си на наблюдатели можем да изопачим смисъ­ла на това, което бързаме да разгадаем. Без сътрудниче­ството на „фантазмиращия" е невъзможно каквото и да е тълкуване. Но каква помощ можем да очакваме от него? Можем да потърсим заедно с него корените на фантаз­мите му в собственото му минало. Както и при сънища­та, един от най-добрите методи е да му предложим да асоциира - да свързва думи, усещания, спомени, -тръгвайки от някой елемент на фантазма. Тогава пред

поразения ни поглед преминава филмовата лента на жи­вота му, но в обратна посока, връща ни към обстоятел­ствата на едно минало, в което всичко е било логично, неизбежно, математически изведено. А окончателното обяснение на фантазма нерядко се оказва много различ­но от онова, което сме очаквали в началото.

Какъвто и да е фантазмът, не бива да го подценяваме. Човешкото несъзнавано не е помийна яма, както сме склонни да мислим. То е жироскопът на личността ни и на целия ни организъм. То е отлично информиран и за нас, и за света компютър; памет с огромен капацитет, в която са вкарани данни за нас и за света, към който при­надлежим...

Четвърта глава

ИНТЕЛИГЕНТНОСТ

Лишената от въображение интели­гентност е неосъзната умствена изостаналост, дори да е отличена с научна степен по математика.

Пиер Солие

Откъде идем? От дъното на кое Време? Какво носим в себе си, без да си даваме сметка? По какъв начин го но­сим? На кое място в нас е заложена още с раждането ни тази дошла от другаде „информация"? От кой свят е при­стигнала?

Някои интелекти като че ли са в „пряк досег" с косми­ческата „същност", други - не. Защо е така? И как става така? Каква аура ни обгръща? Какво ловим, какво де­шифрираме и кое е това нещо, което наричаме Интели­гентност?

Днес много се говори за посредствени и за свръхнада-рени (в какво точно?), за средно интелигентни, за висо­ко интелигентни. Проблемът за естеството на интелек­та е вечен. Ту го смятат за вроден, ту твърдят, че може да се развие. Но дали няма и друго обяснение? Опреде­лят интелекта и като способност да си задаваш въпроси, да проявяваш неутолима любознателност. Освен това интелектите биват различни по вид и капацитет и това вероятно е естествена даденост.

Едно обаче е сигурно - интелектът трябва да е отворен, да се подхранва отвън с всякаква „информация". „Заглу-шаванията" на интелекта могат да бъдат от най-разно­образно естество, но те всички произвеждат паразити по трасето на съобщенията, които по този начин се дефор­мират и отслабват до степен на пълно заглъхване. Както ще видим, заглушаването обикновено се дължи на афек-тивни смущения.

Но преди да стигнем до тях, се налага да направим едно задължително отклонение.



Достарыңызбен бөлісу:
1   ...   6   7   8   9   10   11   12   13   ...   18




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет