Писма до сина ми чочо
жүктеу/скачать 4.7 Mb.
|
- Бұл бет үшін навигация:
- АВТОБИОГРАФИЯ
- Обичат Руси Чанев защото ме научи да не се интересувам дали ме обичат. Обичат Ицко Финци, защото не ме обича. Обичам Наум Шопов, защото е Наум. Обичат Бог, защото ме кара да обичам.
- В НАЧАЛОТО БЕ КИНОТО
ПРЕДИ ПИТЪР ПАН Днес сутринта отворих едно от чекмеджетата в стаята на майка ти и от някакъв куп папки с документи изпадна плик с твои снимки. Бях забравил, че майка ти имаше собствен архив - нещо като продължение на албума който дядо ти Петър беше подредил от първата ти година до тръгването ти на училище през 1971 година. Черно-белите снимки бяха от най-различни места, където сме те водили през летните и зимни месеци по време на отпуските - по морето и в планината, на единствената ни екскурзия тримата с кораб до Истанбул и Атина през 1976, ти беше току-що навършил 12 години. И този набор от снимки завършваше с фотографията ти в ролята на Питър Пан - от първата постановка, в която игра в театър „София" през 1988 г. Разглеждайки снимките, си дадох сметка, че покрай моята професия, свързана повече от двайсет години с киното, до голяма степен съм предопределил твоя професионален избор. Сега, когато се опитвам да преподредя огромния архив, който документира твоята Кариера в киното, театъра и телевизията, намерих потвърждение за това и в многобройните ти интервюта, свързани с актьорската ти професия.
Между 1973 и 1978 година през август в Мичурин (сега Царево) редовно се събирахме многолюдна компания в старата част на градчето и скромните двукатни къщи на местните жители се изпълваха с актьори, режисьори, художници, композитори, журналисти, или - ако използвам тогавашната терминология - с млада и стара творческа интелигенция. По това време някои наши колеги и приятели бяха построили първите си извънградски къщи край морето и в Мичурин вече имаха собствени бази Борето Карадимчев, Стоян Дуков, Косьо Обрешков, Васил Станилов и др. Най-представителна беше къщата на поетесата Лиляна Стефанова, построена точно над заливчето, където плажуваше цялата тази пъстра тайфа. Като се сетя за тогавашните къщи и днешните палати, които наситиха с цимент и бетон цялото черноморско крайбрежие, си мисля, че някой с неимоверна страст сякаш си е поставил за цел да издигне нещо като Китайска стена от Дуранкулак до Резово и да закрие морето - да ни скрие хоризонта, да спре достъпа до плажната ивица и да опъне един 365-километров транспарант, на който да пише „вход забранен". Та през тези години нашите деца, които вече навлизаха в тийнейджърския си период, лудуваха по цял ден край морето, а вечер под асмите слушаха разпалените спорове за филми, театрални постановки и телевизионни сериали, които се водеха на дълги импровизирани маси, около които са насядали Павел Поппандов, Стефан Данаилов, Георги Стоянов, Евгени Станчев, Филип Малеев, Анани Явашев, Стоян Дуков, Ангел Георгиев, Росица и Косьо Обрешкови. Едва ли мога да изброя всички, които преминаваха през този летен "лагер сбор". Едни идваха, други си тръгваха - кой на снимки във филмова продукция, кой на летните гастроли на театри. Между мичуринския контингент имаше и съпруги стюардеси, които дежурно посрещахме и изпращахме на летище Бургас, и ги очаквахме да донесат малките радости от западните дестинации - цигари „Кент" и „Дънхил", хубаво кафе и по някоя бутилка уиски - онова „крачещо джони", или бяло-черните пуделчета. Всякакви неща се случваха в това неугледно градче с разхвърлени дворове и бахчи, от които се снабдявахме с домати, чушки и любеници. Зараждаха се любови, някои се разлюбваха, имаше и една сватба, която се превърна в събитие на цялата общност. За тези лета ти споменаваше в едно интервю за списание, което май вече не излиза: В Мичурин се събираха много хора от киното и театъра. Беше голям купон. Правехме големи щуротии - аз, Росен Цанков, Митко Дуков, Санчо Финци и още куп деца на по 12-14 години. Превзехме стария параклис, докато една вечер се самозаключихме и не можехме да излезем. Беше настъпила страшна паника, защото мислеха, че сме се издавили. Баща му на Санчо се опитваше да го възпитава спартански и го хранеше само с плодове и зеленчуци от околните дворове и градини. Ние с Росен обаче не бяхме съгласни с този режим на хранене и понеже живеехме къща до къща, през един двор, направихме лък и на стрелата, която изстрелвахме към прозореца на Санчо, летяха нанизи салам и парченца кашкавал. Ангел Георгиев - Ачо вечер ни провеждаше кратки курсове по сексуална просвета и хигиена. Сега, след повече от 35 години, си давам сметка колко неща преживяхме ние от поколението, родени около края на Втората световна война, и нашите деца, родени през шейсетте години на миналия век. Днес някогашните хлапета са вече хора на „попрището жизнено в средата", а ние, техните бащи и майки, се срещаме само на погребения и панихиди, изпращайки поредния приятел и колега. Разбира се, някой ще каже не без основание - нищо ново под небето, нормален ход на времето и съдбите на хората, населяваща тази земя. И все пак това, което оставя горчив привкус от всичко преживяно през последните двайсет и три години на така наречения преход, е не само ограбването на българския народ, но обезсмислянето на една значителна част от съзнателния живот на нашето поколение и появата на онези разделителни линии между хората, които постепенно ерозираха взаимоотношенията между довчерашни приятели и цели семейства. Мисля си, че известният писател Милан Кундера беше успял много точно да дефинира случващото се не само у нас през новия двадесет и първи век.
АВТОБИОГРАФИЯ През последните няколко години на книжния пазар се появиха много книги, свързани с живота на известни наши артисти. Естествено това бяха преди всичко актьори от моето поколение, т.е. на родените през трийсетте и четирийсетте години на миналия век. Много от тези издания бяха писани от журналисти въз основа на разговори, в които актьорите споделят своя житейски и артистичен път през годините. Когато на бюрото си подредих купищата вестници, списания, дискове, снимки, разпечатки от интернет сайтове, свързани с твоята кариера като актьор и събирани в продължение на почти трийсет години, си помислих, че съм се заел с непосилна задача. Моите страхове бяха преди всичко свързани с мисълта, че ако аз интерпретирам живота ти, свързан с всичко случило се около теб в личен и професионален план, ще усещам непрекъснато бурната ти реакция от типа „абе, кой ти е дал право да влизаш в моята кожа и да тълкуваш живота ми", подобно на реакциите ти, когато те питах къде заминаваш, а вечният ти, нетърпящ възражения отговор беше „където си искам". Отчитайки тези опасения, реших да не ти давам основания за подобна реакция; реших Всичко, което е част от твоята биография, да е писано и изговорено от теб в многобройните ти интервюта, които си давал на журналисти от вестници, списания и телевизии и в които нямам пръст. Сигурно едва ли навсякъде ще бъде спазена хронологията, но важното е, че са твои думи и текстове. Това е причината да озаглавя писмото „Автобиография", както по време на социализма наричахме саморъчно написания документ, без който не можеше да се подаде молба за работа. Впрочем това е практика и днес, но вече се нарича CV или Curriculum vitae, което буквално означава „ход на живота". В онова време първото изречение, с което започваха автобиографиите, обикновено беше определянето на семейния произход на индивида и можеше да се избира измежду три варианта - „бедно селско семейство", „работническо" или „семейство на служещи". Не съм срещал автобиография, в която някой да е определял произхода си като „от богато градско семейство" или „от богати земевладелци" по онова време. CURRICULUM VITAE Със собствен почерк? Всъщност какъв ли ми е почеркът? А и дали някой го интересува? Не знам, знам, че все още мога да обичам. И това тай че ми стига. И затова ще го напиша с тоя почерк. Помня и обичат дядо си Петър. И съм Петър Обичам майка и татко, защото ме научиха да обичам. Обичам Коко Азарян, защото ме научи да обичам бачкането, разбирай актъорлъка. Обичам Тодор Колев, Защото ме научи, че актьорът покрай бачкането накрая остава cam и тъжен. (Не съжаляват) ОБИЧАМ Ал Пачино, Робърт Де Ниро, Марлон Брандо, защото ме научиха да не обичам и харесвам Сульо и Пульо. Обичам „Роулинг стоунс“, защото остават. Обичат Руси Чанев защото ме научи да не се интересувам дали ме обичат. Обичат Ицко Финци, защото не ме обича. Обичам Наум Шопов, защото е Наум. Обичат Бог, защото ме кара да обичам. Родоначалник на фамилията ни е поп Йордан от Велес, който им двата синове - Гъоше и Петре. Петре е моят прапрапрадядо, който имал четирима синове, а Гьоше - двама синове и четири дъщери. Само моят прадядо Иван оставил потомство и продължил рода, тъй като синовете на другия брат загинали млади да свободата на Македония. Това са прочутите Миле и Орце Попйорданови, свързани със Солунските атентати, ши както те сами са се наричали, гемиджиите. От прапрапрадядо ми Петър, та и досега по патриархална традиция имената в рода ни по мъжка линия се редуват: Петър, Иван, Петър, Иван... Както повечето балканджии и предците ми в онуй доста див и неугледен край от българските покрайнини били сърцати хора. С огромно желание да видят, опознават и да променят света. Дядо ми обичаше да казва: „Всеки носи на гърба си раница, а в нея е това, което е зад него и пред него. Това е съдбата или каквото ти е писано. И всеки с времето си е износил „раницата “. Страдал съм че съм единствено дете, та аз съм зодия Близнаци. Цял живот съм искал брат или сестра. Израснал съм в ясли и детски градини - в Златица, в Своге, в центъра на София. Майка ми искаше да свиря на пиано, но баща ми каза: „Не, той ще плува. “ Започнах да тренирам в „ Славия “ и ми възлагаха големи надежди. Дори искаха да ме вкарат в спортното училище „Олимпийски надежди". Когато обаче ме удариха с дъска по главата в басейна и ме напсуваха, майка ми ме отказа от плуването, а пак баща ми на четири години ме научи да карам ски, а на 6 започнах да играя тенис. Спортът и страничните занимания според мен са много важни. Когато обаче дойде моментът да реша какво ще стане от мен, никой не ми се е бъркал. Никой от нашите не вярваше, че ще стана актьор. Само баба ми Вера, по майчино линия, залагаше на това. Тя на 6 години ме накара да изиграя джудже на Дядо Мраз в ОФ клуба. В девети клас се явих на кастинг да роля в постановката „Покана от Париж“ на Панчо Панчев. От целия клас само на мене ми казаха, че не ставам, защото говоря бърдо и не ми се разбира. По милост Все пак ме взеха да играя. Не съм от хората, които обичат предварително да са наясно със съдбата, с пиесите, филмите и книгите. За да Видят аджеба как точно ще се случи. И най-вече – за да не ги подхлъзне някой, да не ги прекара. Но често те Връхлита огромното разочарование, тъй като съдбата ти сервира обратното на очакваното. Но мен тъкмо тази интрига ме вълнува. Не мога да разбера тези, които ходят на ясновидки. Адска скука. Нищо. Ще живеят може би 95 години - браво, евала им правя! Но да не забравяме и едни други личности, които свършват работата си на 36 години, казват „Благодаря, ще се видим по-късно някъде другаде. Беше ми приятно във Вашата компания“ и си тръгват. Примерите са много, да споменем само Моцарт. Ще го слушат и след пет века. Който не е доволен от него, да му се обади по телефона там горе. Вече споменах, че най-близките ми хора не вярваха, че ще се посветя на актьорската професия, а баща ми не само че не вярваше, но и решително се намеси, с надежда да ме откаже от тази ми амбиция. Беше помолил Елена Баева, която по това време беше преподавател във ВИТИЗ, да ме прослуша и да си каже тежката дума, че не ставам да актьор. Бях подготвил едно стихотворение и една басня и отидох при нея в института. Припряно издекламирах текстовете и не знам от какъв зор, като се движех из кабинета, куцах. Баева ме изслуша доста скептично и като тръгнах да си излизам, чух да казва: ,Ама ти и куцаш“. Тогава баща ми се опита да ме насочи В друга посока. Даде ми „Барутен буквар“ на Радичков и ме помоли да довърша един разказ. И аз дописах историята, в която ставаше дума да една коза. Козата в моя вариант се връща от онзи свят и започва да разговаря. Версията ми беше с един милион правописни грешки. Бях някъде на 17 години. Когато баща ми го прочете, реши, че от някъде съм го преписал. Просто не Вярваше, че фантазията ми толкова се е развихрила. Целта ту беше да се преориентирам и да кандидатствам нещо друго. Но аз не се отказах от актьорството, тръгнах на прослушвания. Най-тежкият кръг във ВИТИЗ за мен беше първият, който се правеше за техника на говора, а на него в онези години много държаха. Когато Катя Зехирева ме попита как се казвам, аз отговорих несвързано: „Перно Пернов . От комисията хванаха химикалките, за да задраскат името ми. Катя Зехирева обаче ме накара да изляза и да се успокоя. Почервенях като рак. Като се върнах, казах "Аз се казвам Петър Иванов, но фамилията пак я изрекох като Пернов. В този момент обаче ми дадоха шанс да продължа, което се оказа решаващо. Преди да стана студент във ВИТИЗ, трябваше да изкарам задължителната си военна служба. Завършил съм школа да запасни офицери в Плевен. Съжалявам, че днешните момчета не минават пред казармата, дето се вика, поне да 45 дена. Да видят що е армия и какво е това служба. Айде да не е две години, както съм бил аз. От Плевен излизаш старшина-школник. След това бях командир на взвод в бойно поделение в Асеновград. Затова казвам, че в известен смисъл дисциплината минава пред армията, пред спорта. Та като стана дута да кaзapмama, заради едно момиче избягах и си дойдох в София. Бях подстриган гола глава в Асеновград. И затова си изписах от Киноцентъра в една кутия за обувки перука. Сложих си перуката, сложих и една диадема. И се прибрах в София. Качих се на влака дегизиран. Бях се разкрасил така, защото тогава вървеше сериалът „Шогун“ - там бяха с дълги коси и диадеми. Та обаждам се по телефона на гаджето, то ми отказа да се види с мен. Ходих и до тях - нямаше ефект. С една дума, войникът си е войник - на карък. И тогава си казах: „ Така ли!“ Бях откраднал две пехотни димки от казармата. Влязох в един вход на тогавашната ул. "Жданов“, сега „Пиротска“, до моето училище, където съм завършил, XVIII гимназия. И драснах едната димка. Излезе една женица и почна да вика да помощ. Въпреки че тогава се викаше „другарко“, аз ѝ казах: „Госпожо, не бойте се, това е димка и няма нищо страшно. Не викайте пожарна. “ Но тя вече беше се обадила на 160. Дойде милиция. Милиционерът каза, че ще ме пусне, ако пожарната не дойде навреме. И докато го казваше, се изтърсиха шест големи зила - пожарни. Плюс дежурния за София, който дойде с червена волга. Той ми тресна един шамар, перуката ти отлетя на три метра. Дойдоха ченгетата от Трето районно. Щрак бележниците - ръцете на гърба, и бум в ареста. Там идват от Западен парк с един вълчак - куче. То като почна да те лае, а аз съм вързан с бележници... Най-странното е, че тогава военните ме защитиха. В милицията ме снимаха и дори се майтапиха, че имам хубав анфас... A3 пък настоявах да те снимат с перуката. Доста хубаво си изкарах, между другото. Там се запознах с един, дето беше пребил ченге. Дошъл си човекът от Либия ли беше, Алжир ли. Донесъл си касетофон, един галон уиски и надул музиката. Обаче комшиите се обадили, че нарушава нощната тишина. Дошли ченгетата. Той им казал: Оставете те бе, аз съм с жена си. Прибирам се след две години гурбет. А те казват: Каква жена бе. Тя е една долна квартална проститутка. И той като хваща ченгето - бой, бой, беше му свалил скалпа. Спомнят си години след всичко това, когато се ожених 3а Хилда Казасян, ни бяха обрали. Дойде полиция и взеха данни на жена ми и на тъщата. A3 питат: А на мен? А те ми викат: А, вашите ги имаме. Сблъсък с полицията, която преди се казваше милиция, съм имал нееднократно. Няма държава и време, няма ситуация, в която полицията да не е безкомпромисна. Трябва по някакъв начин да се упражнява силов натиск, особено в държава като България, където е пълно с престъпници във всяко едно отношение. Така че полицията си е полиция - няма Франция, няма Англия, няма Израел, няма Америка. Така е по цял свят. Ние не сме английско семейство с железни традиции. Разбира се, че на рождени и именни дни, Коледа и Великден сме заедно. Но даже и тогава не е минавало без конфликти. Дори на Коледа съм се вбесявал от баща си, защото и аз понякога съм невъздържан. С това обаче не се отварят страхотни пропасти, които не могат да бъдат преодолени. Винаги съм смятал, че българите имаме доста архаична представа 3а връзката родители - деца. Става дума 3а непрекъснатото наглеждане на децата от родителите, каквото в цивилизования свят няма. A3 съм друго поколение. Тези, които познавам от поколението на моите родители, са с един брак, независимо къде са вършеели. Преди две години Иван дойде на един той рожден ден, бяхме в страхотно настроение, аз - трезвеник, не пия, свири мyзuкa, як купон. В един момент оставате майка, татко и още осем души - четирима мъже и четири жени. Баща ти почна да говори нещо нравоучително от позициите на годините - вечният директор и началник Иван Попйорданов дава акъл. Слушах, слушах, па ту казах „Иване, така като ни гледаш, ние сме... “ Да, аз никога не съм ту казвал татко, само ако е много зле. Обръщам се към него с Ваньо, Джовани, пич и т.н., и т.н. А той отговаря на майка ти - „синът ти“ или „Чочо спри се“, а когато му е много мъчно, „Сине, ти се сети да се обадиш“. Нещо се отплеснах А, да, казвам му: „Иване, Знаеш ли каква е огромната пропаст и разлика между теб и майка ми и нас - тези, дето ни гледаш сега?“ Той казва - годините „Не, пич, прекъснах го - ние всичките тук сме разведени, а ти никога не си се развеждал. “ Това е! Друго поколение. Нашето, поредното поколение, жертва на времето, в което тиганът се обърна, изживя шок и в този шок моралът се срина като небостъргач. Преди години ми попадна една книга на Хенри Кисинджър по повод падането на Берлинската стена. Той казва: "Лошото е, че сега, когато падат бариерите, държали Изтока, отделен от Запада, целият товар ще падне върху плещите на едно поколение от 50-те и 60-те години. “ Тогава ние бяхме на по 30-35 години. Отвориха се вратите 3а всичко, появиха се страхотни пиеси, дебюти в българското кино. Имахме късмет да работим здраво, но от друга страна, това ни премаза като преса. Не знаех какво е ден и какво е нощ от работа. Нашето поколение, уповавайки се на тази промяна, се надяваше много, но не стана нищо. Някой би се обидил и сигурно би казал, ама той визира мен, не ме интересува. Казвам, че няма хора с чисти помисли и не виждам нищо обнадеждаващо, съдейки по морала на всички власти през това време. Проблемът обаче си е в самите нас - ние не искаме да се променяме, най-вече като начин на мислене. Моралът ни е вехт, изкуфял, мухлясал, абсолютно изпразнен от съдържание. А според мен той се възпитава с изкуство, с някакви съкровени и съхранени вътре в теб неща. Някой ще ме обвини в романтизъм, ще каже, чакай бе, пич, - но си е така. Това общество се нуждае от един огромен катарзис, от едно огромно пречистване, 3а да падне едно голямо бреме. Поколението на тридесетгодишните днес, вече в началото на XXI век, е поставено в „цайтнот“, или може би в „партер“. То е на колене и има опасност да бъде лишено от възможността да оцелее, тоест утре да се окаже в „туш“. И като че ли наистина вече имаме възможност да доизживеем това, което ни е писано. Най-голямото ми разочарование е, че в тази държава всеки е огорчен, неразбран. Всеки се спасява поединично и си въобразява, че ще се измъкне сам, без да си дава реална сметка какво и от кого му е постлано. А най-лошото е, когато смисълът на живота ти се свежда само до това да станеш сутрин и да отидеш на работа, 3а да изкараш някакви пари. Лишат ли те от радостта да се събудиш и да ти е кеф от предстоящия ден, всичко си губи смисъла. И в един момент си казваш, 3а какво е всичко това? Започвам да възприемам една максима, която може да е егоистична, дори цинична. Та Сенека е казал: „Първо мисли 3а себе си, после 3а семейството, след това 3а дома си и чак накрая 3а Сената“. И не дай си боже, да ти скимне да мислиш 3а „империята “. От друга страна, няма смисъл да търсиш причините 3а това, което не ти се случва, някъде зад гърба ти. Човек винаги трябва да търси късмета пред себе си. Е, аз искам да съм се родил през XIX век. Харесвам Романтизма и Ренесанса. Те са ми по-интересни, по-близки на душата. Ако вярваме в прераждането, може би там някъде съм се чувствал по- адекватно. Определено не приемам хора, които обвиняват света около себе си. Трябва да се примириш с късмета си, изтеглен от лотарията. И да го изживееш, да го изкреташ дори. Вече повече от петнайсет години съм в Народния театър. Никога не съм се вълнувал от приказки, че Народният е „имперски“. Просто го е имало, има го и ще го има. Няма сила, която може да изтръгне духа, съхраняван от сто години. Познавам всеки негов ъгъл. Моите дядовци по майчина линия са гасили и двата пожара в Народния. Те са живели на „Гурко“ на 150 метра оттук. Влязъл съм в тази сграда още като дете. Не мога да се оправдавам за това, в какво семейство съм се родил, къде съм гледан и как съм възпитаван. Би било абсурдно. Аз влязох във ВИТИЗ навремето от раз, първи по успех. Някои те изкарват, че съм бил връзкар. Връзкарите първи не влизат там. Стана така, че изкарах една година обучение в Прага. Когато се върнах, можех да продължа от втора година при Сашо Стоянов или Гриша Островски, или да се върна отново в първи курс в класа на Коко Азарян. И ад избрах Азарян. Ватова, когато обявиха, че ще го пенсионират пред 2005 г., реагирах така остро. И този човек, доказал себе си като учител, изведнъж го освободиха. Той може да престане да прави постановки, но да престане да учи младите актьори и режисьори на занаят не бива. За това няма пенсиониране никъде по света. Ето, Лий Страсбърг, от когото тръгват всички най-големи - от Мерилин Монро и Марлон Брандо, през Роберт де Ниро, през Ал Пачино, през Пол Нюман, през когото се сетиш от големите, те до последния момент стоят зад гърба на даскала си. Тоест ад бях длъжен морално пред този човек да реагирам. И второ, да лишат сега младите от това да им преподава такъв човек, това наистина е престъпление, това е грях Коко Азарян ми е казвал така: Не бива да лъжеш човек, който няма да издържи. Да се превъплъщаваш в други хора е тежко занимание. Човек, който не носи себепознанието да тази професия в себе си, който не усеща актьорството като мисията на живота си, не бива да бъде лъган в НАТФИЗ, че става. Младият актьор носи една безценна, чиста, неподкупна енергия. Същото беше при мен и Велко Кънев. Още като ученик мечтаех да стана актьор и да играя с Велко Кънев. И това се случи. Разбира се, имало е разриви покрай тъпия актьорски бизнес - карали сме се, до бой сме стигали, но Велко за мен си остава онзи Велко от ученическите ми години. Така беше и по отношение на Стефан Данаилов. Азарян ни казваше, че актьорът може да създаде нещо при две състояния — ако е окрилен и ако е принизен. То си остава като формула. За да се движат клетките ти, трябва да имаш мотив. Когато си окрилен, химията в тялото ти започва да работи. Когато си принизен, тогава започва да работи инстинктът да оцеляване. Крайните ситуации са много полезни за професията ни. Разбира се, за тях винаги плащаш жестока цена. За пръв път стъпих на сцената на Народния театър, когато снимахте филма на Рангел Вълчанов "А сега накъде ”, Трябваше да направя каскада и да падна от два метра височина. Никой не ме караше, сам го пожелах и оттогава имам травма на гърба. Болката винаги ми напомня, че Народният е орисия. Когато завърших ВИТИЗ, Стефан Данаилов ми каза: „За теб тук има място''. Отговорих му „Не" и отидох на конкурс в театър „София“. Моят професор Крикор Азарян ме предупреди: ,Ако се изложиш, губиш целия мач. “ И аз не се изложих Година и половина бях там, после пет сезона играх в „Зад канала“. Дойдох в Народния театър, след като ме поканиха Краси Спасов, Маргарита Младенова и Сашо Морфов. Някои си въобразяват, че съм бил приет във ВИТИЗ просто така. Всеки може да отвори архивите на ВИТИЗ и да види как съм влязъл. Но това не го броя като повод да гордост. То би било повод да фукня само на хора с ниско самочувствие, за онези, които се притесняват от това, откъде са тръгнали. А аз Винаги цитирам англичаните, които казват: ,"Дядо ми е поддържал тревата с коса, баща ми я е обработвал с косачка, а ако се наложи, аз ще я изскубя с ръце, за да я поддържам така, както е в моите спомени. “ Първата ми роля беше Питър Пан в театър „София“. Откровено казано, не знам точния брой на ролите, които съм изиграл, но са над 45. Винаги когато ми задават въпроса, кое е най-важното в живота, съм отговарял - любовта, и припомням моя първи герой, вечното дете Питър Пан, който, когато кацнал на прозореца на Уенди и видял, че тя има дъщеря, казал: „Уенди, излети отново с мен ", а тя му отговорила: ,„Аз не мога вече да летя Ето моя отговор: тогава когато ти се случи такова нещо, целият ти живот губи смисъл. Какво съм играл в театъра и в киното, който се интересува, ще открие в моя сайт. Там са и наградите, които съм получил в периода от 1992 г. до днес. Наградите не са най-важното. Признанието на актьора идва от публиката, тя е реалният потребител на работата му. Другото е музей. Окей, имам ги статуетките, плакатите, грамотите, и какво от това. Дай боже да получа и други. Независимо в какъв период се намираш, къде играеш и на колко си години, само зрителите имат значение. Преди години, в навечерието на тоя рожден ден една млада журналистка ти зададе въпроса, какво се случва в българския театър. Тогава ѝ казах, че сега, на прага на моите 40 години, си давам сметка, че театърът е за млади хора, които имат енергията, силите и желанието да играят. След определени възраст това може да бъде хоби, желание, което идва от време на време. Повече вярвам на експериментите на младите хора и на тяхното правене на театър, отколкото на това, което ние можем да им предложим. Не че нашето време е минало... Театърът се прави от група. То е като любовта, като събирането между мъжа и жената. В момента, в който го направиш, е красиво, излъчва енергия и на околните всичко им изглежда добре. Иначе не вярват в крайните експерименти. Другото е мъка, издевателство над духа човешки. Театърът е игра, но и удоволствие, което от теб да се прелее кът публиката. Другото е тъка. Достатъчно я изживяваме, за да я показваме и прехвърляте на други хора. Ярост може да те обземе във всеки миг, защото живеем в абсурдно време. Няма значение къде си - в България или някъде другаде. Целият свят е в такъв хаос и е невъзможно съжителство на различни хора, философии, намерения за начин на живеене и стремеж да вървиш напред. Така че нашата мисия чрез театъра е най-малкият проблем. Неслучайно театърът се пренесъл на други сцени. Той е в политиката, във войните, в пресата. Театърът е като малка уличка, като малък публичен дом, в който ти е уютно. Виждаш любимата си Маман, любимите момичета и си казваш - тук ще си почина, ще ми бъде добре. Няма да ти кажат нищо кой знае какво повече от това, което виждам навън, но тук ми е добре. В никакъв случай не омаловажавам съвременния театър, но той е за странни хора. Не е за всеки. Или най-малкото е странен наркотик, странно място, където можеш да утешиш себе си и своята душа. Тук някъде ми се струваше, че трябва да прекъсне CV-то ти, което се определя като професионална биография за постъпване на работа, и да се ориентираш по-скоро в по-личен план - нещата извън професията. Баща ти беше запален планинар, а и постоянната ту компания бяха повечето от същата кръвна група. Всъщност дядо ти Петър е бил един от основателите на Планинарския клуб в България някъде пред трийсетте години на миналия век и вкъщи беше пълно с албуми със снимки на дядо ми и баща ми от нашите планини. Първите преходи с баща ми направихме, когато навърших 9 години. От ЦАЛ (Централен алпийски лагер) се качихме на Мальовица, а на другия ден отидохме на Страшното езеро. Година по-късно баща ми и братовчед му, който също се казва Иван, ме подложиха на едно действително блиц изкачване на Мусала и слизане пред Маричиния циркус в Боровец. В този циркус през зимата на 1995 година точно на Богоявление щяхме да замръзнем тримата с моя братовчед Николай Веселинов и баща ми, след като останахме блокирани от дълбок сняг и трябваше да пренощувате на omкpumo при минусови температури под Мусала. Два пъти през годината правя курбан. Веднъж на 6 януари и веднъж на 6 август - тогава с Константин Каменаров имахме премеждие в морето. Бяхме голяма компания на море. Аз бях с Хилда, а Коко Каменаров с първата си съпруга Камелия Станчева. Александрина Пендачанска също беше с нас с бъдещия си съпруг Найо Тицин. И Мартин Захариев, и той беше. Както се печахме, се приближиха момче и момиче и ни обясниха, че техни приятели са навътре в морето и не могат да излязат. Давели се. Без да се замисляме, с Коко се хвърлихме да ги спасяваме. Плажът беше неохраняем. Аз се приближих до момичето, а Коко до момчето. Имаше мъртво вълнение, което ни дърпаше навътре като фуния. Нямахме сили за нищо. Хилда и Александрина започнаха да викат да помощ от брега. Чуха ги момчета с джетове. Те дойдоха и ни помогнаха. Не знам какво повече обичам - планините или морето, но в едно съм сигурен - че обичам да пътувам и по всяко време на годината съм готов да грабна пътните чанти или раницата и да тръгна да някъде. Първото ми пътуване, което ми е оставило неизличими спомени, беше една екскурзия по пюре - с едно малко наше корабче от Варна до Истанбул и Пирея. Тогава съм бил на 11 години и бях много впечатлен от преживяното. Още повече, че в групата бяха Бай Захари Жандов и съпругата му, които ми разказваха своите спомени от Истанбул и Атина, когато са били млади. Тогава си купих сам първите дънки от „Капалъ чаршъ“, с парите, кoumo ми отпусна баща ми. Прага е мястото, на което винаги искам да се върна. Това е градът, в който баща ми се е обяснил в любов на майка ми, и до ден днешен живеят щастливо. Там преди двадесет години срещнах една от моите големи любови. Няма град по света - Париж, Москва, Барселона, Ню Йорк, Лос Анджелис, Лондон, където да не съм бил влюбен и без жена. Някой може да възприеме това погрешно и да ме изкара гаден женкар, но от мен хомосексуален не може да стане посмъртно. По време на тези пътувания имах шанса да се запозная с големи личности. В Лос Анджелис моя позната ме покани на купон. Докато пътувахме натам с кола, видях пред прозореца Мики Рурк В първия момент не можах да повярвам, но това беше той. Стана много случайно, но се запознахме и разменихме няколко думи. В Hю Йорк съм ходил няколко пъти. При едно от посещенията ми наша колежка ми paзкaзa в кои заведения ходят Ал Пачино, Роберт де Ниро и Уди Алън. Отидохме в едното, нищо интересно не се случи, но се заподнах с една македонка, която работеше на бара. В първия момент не знаех какъв пол има това огромно същество, което ми приличаше по-скоро на травестит. Поръчах си уиски, тя се приближи и аз я попитах на английски как е името ѝ, за да мога да установя какъв е полът й. Пълно мълчание. След известно време това огромно създание се приближи и ми подаде една бележка на която пишеше: „Я се зовем Кирка и съм твоя сестра от Македония“. Не можех да повярвам и я попитах защо не ми го каза. Тя обясни, че ако шефът ѝ я чуел да говори на македонски, а не на английски, щял да я уволни. Това се случи в центъра на Манхатън. Един ден се запътихме към Сохо, взехме такси и попитахме шофьора знае ли заведенията, където ходят Роберт де Ниро, Ал Пачино и Уди Алън. Имената нищо не му говореха. Попаднахме на друг таксиджия, доста по-бял човек от предишния. Той ни упъти към три места - два клуба и една пицария, посещавани от Ал Пачино. А Де Ниро нямало как да го срещнем на подобни места, но можел да ни покаже парка, където разхождал наскоро родилите му се близнаци. Отидохте в първия клуб, нищо не се случи. След това се преместихте в пицарията - карирани покривки, трима души оркестър, единият, който свиреше на пиано, много приличаше ни Вили Казасян, другият беше на барабани, а третият на контрабас Както си седяхте и аз се чудех какво правим там, този на барабаните удари „туш" и момичето, с което бях, ми каза да се обърна, за дa видя кой се появява, В този момент настръхнах, Ал Пачино влизаше сам-самичък с кожено яке, пуловер и дънки. Помолих девойката, владееща перфектно английски, да отиде да му каже, че искам да говоря с него, иначе няма да мръдна оттук. Тя се приближи до бара и седна до стола на Пачино, който пиеше червено вино. Представи се, а той ѝ обясни, че една млада дама не може да седи по това време в заведение и да се занимава с възрастни хора, а трябва да си е вкъщи. Приятелката ми се обърна към него със „сър Пачино“, а той ѝ отвърна: "Аз не съм сър, аз съм просто Ал“. Тя му каза, че момчето, което е на съседната маса, иска да се запознае с него. Без да се обръща, гледайки в огледалото пред себе си, той попита дали човекът, който иска да говори с него, е педераст, ненормален и дали не носи оръжие. Тя му отговори, че не е нито едното, нито другото. Тогава Пачино ме попита какво пия и ме покани на бара. Седнах до него пред един стол и въобще не знаех къде съм, не можех да овладея емоцията си - това е човекът, когото боготворя. Без да ме поглежда, попита какво съм гледал от неговите филми и аз му казах, че почти всички. Споменах „Плашилото“. „Кой ви е позволил на тези години да гледате такъв филм и къде е станало това? “Аз му казах, че ми се случи в кино „Красно село“. „И какво друго сте гледали?“ Отговарям: „ Серпико“. „И какво точно ви хареса в него?“, беше въпросът му. Казах „Вие и кучето“. „Кучето играеше по-добре от мен“, отговори той. Но за „Кръстникът“ не пожела да говорим. Разговорът ни продължи около 45 минути. Затова продължавам да мисля, че пътешествието е прекрасно нещо, от което ставаш много по-добър, по-мъдър, по-знаещ и най-вече много по-благороден. Спомням си, че за рождения ти ден през 2009 година ти подарих току-що излязлата от печат книга „В търсене на Ал Пачино". След като я бях прочел, си позволих да подчертая едни думи на твоя кумир, които ми се струваха потвърждение, че навсякъде по света дори най-значимите фигури на нашето съвремие плащат тежък данък на популярността си. Мисля, че до такава степен сте свикнали със заливащите ни клюкарски реки, че която и да е сплетня не изтрайва и няколко минути - настига я следващата. Такива идиотски истории съм чувал за себе си - къде съм бил, какво съм казал, че накрая ти писна и си рекох: „Ще правя каквото си искат, защото така и така няма значение. Не тога нищо да предприета по въпроса, защото те и бездруго ще си пишат каквото им хрумне. “ Започвам да възприемам кът клюката отношение, което не ти е била присъщо досега. Започвам да проявявам разбиране. То е нещо като освобождаване. И малко по-надолу от тези думи на Ал Пачино авторът на книгата Лоурънс Гробъл го пита: - По какъв начин усещаш промените в собствените си възгледи за околния свят? - Той става различен 3а тен. Това е всичко. Светът стана по-малък, а препятствията - повече. Един те спира на улицата и пита: „Ти не си ли Ал Пачино?“ Викат ту "Аз съм“. А той: „Браво, точно така трябва да изглеждаш “. Друг път съм с Чарли в един магазин 3а деликатеси. А3 заставам отстрани. Някакво момиче го пита: „ Този не е ли Ал Пачино?“ Чарли казва да. Момичето вика: „Не може да бъде“. Чарли настоява. Момичето се обажда: ,Ал?“ Отвръщам: „Моля?“ Тя възкликва смаяна, а Чарли ѝ казва: „Все някой трябва да е той, нали?“ Умират за такива истории. Всичко това ми напомняше по удивителен начин твоите случки, на една малка част от които и аз съм бил свидетел. Един ден, когато беше ядосан от поредна агресивна твоя обожателка, ми разказа една история с Марлон Брандо, която звучи като анекдот, макар че не бих се учудил и да е автентична. Марлон Брандо бил в някакъв клуб и в един момент отишъл до тоалетната. Когато се върнал при компанията си, всички възкликнали: „Ама ти си се опикал целия!" Марлон Брандо хладнокръвно им отговорил: „Когато застанах до писоара, няколко души, които извършваха същата процедура, изведнъж се обърнаха към мен и възкликнаха: „Я вижте Марлон Брандо!" Понеже намесих Ал Пачино и Марлон Брандо, пък и теб, тази история може да се приключи с вица за Гарабед, който един ден споделил с приятеля си Агоп: „Маркс почина, Енгелс, и той умря, Ленин е в мавзолея, знаеш ли, и аз напоследък не се чувствам добре."
В партньорство с Любо Чаталов - „Кладенецът"
В НАЧАЛОТО БЕ КИНОТО Тази година отпадна фестивалът на българското кино „Златната роза" поради липса на достатъчен брой нови продукции. Този факт илюстрира несъстоятелната политика в областта на аудио-визуалното изкуство в България през целия този мъчителен преход, който вече повече от 23 години се точи като мътна река и без перспектива, в близките години най-после да се сложи точка на безкрайните промени в поведението на държавата спрямо един от най- важните сектори в глобализиращия се свят - аудиовизията. Спомних си, че през 1994 г., във Варна, когато си бил само на тридесет години, получи „Златната роза" за ролите си в седем филма: „Граница", „Онова нещо", „Кладенецът", „Козият рог", „Вампири, таласъми...", „Сезонът на канарчетата" и „Нещо във въздуха". Една от младите тогава журналисти и кинокритици, Геновева Димитрова, написа по повод на фестивала следното: За него пишат непрестанно: възхвали и ругатни, и всякакви врели-некипели, а Петър Попйорданов неуморно се коси след поредния журналистически опит - жълт или не - да заничат в душата ту, а и не само там. По името ту непрестанно залепват етикети - я „българския Мики Рурк“, я поредния секссимвол, я „нашенския Дъстин Хофман“. Щем, не щем, още дълго ще се връщаме към Варна ,94, събрала накуп българското кино от години. Петър Попйорданов пристигна на финала щур и витален, за да обере лаврите - връчиха му наградата за „явление“ в българското кино. За да скрие радостта, той се пошегува: „Все още съм на 30 години - какво цялостно творчество!“ Закани а да я откаже, ама я прибра. Негова си е. Защото има или няма кино, снимат или не снимат българските режисьори, рядко пропускат Петър Попйорданов. И как не - снажен хьшлак, който е лаком да работа и се бъхти с устрем, независимо дали е гадният граничар в „Граница“, или обреченият козар в „Козият рог“. Сега, когато ти пиша това писмо, получих в електронната си поща поредната размяна на гневни писма между продуценти и ръководството на НФЦ по повод на недоразумения във връзка с правилата за финансиране на българското кино. Вероятно си спомняш - по повод проблемите с реализацията на игралните филми в новите условия бях ти казал, че съм се заклел да не вземам отношение към случващото се. Известна журналистка ме беше попитала неотдавна какво мисля за това, което се случва в българското културно пространство, защото при моя дългогодишен опит като участник в тези процеси би било полезно да го изразя. Тогава аз си позволих да ѝ цитирам френския нобелист Андре Жид, който на подобен въпрос отговорил, че „опитът е много разочарования и непризната умора". Ако трябва да бъда откровен, след близо двайсетгодишното ми присъствие в българското филмопроизводство и на по-късен етап при разработването на първите нови условия за развитието на българското кино след 1990 година като част от екипа на Министерството на културата не мога да се абстрахирам от процесите и по-точно - от натрупването на грешки, които може би са резултат от отсъствието на ясна държавна политика и на цял куп половинчати управленски решения вече години наред. Едва ли днес би имало някакъв ефект участието ми в една полемика за съдбата на българското филмопроизводство, но както се казва, „сърби ме езикът" да напомня за него на така наречения политически елит, който вече над двадесет години се състои почти от едни и същи персони, периодично разменящи си местата, а както е известно от аритметиката, от „промяната на местата на събираемите сборът не се променя". Никой от гилдията не се постара, ако не друго, то поне да обобщи случилото се през тези, вече досадни преходни години в областта на филмопроизводството и сродните дейности, свързани с аудиовизуалния пазар, като условие за излизане от постоянните кризи и грешни решения на държавните институции. Като става дума за киното, си позволих да направя една ранглиста на твоето присъствие в заснетите игрални филми в периода 1989- 2012 година, с общо над 38 заглавия. Смятам, че може би едни от най-силните ти изяви са още при твоя старт в киното, защото само за две години, през 1988 и 1989, участваш във филми на режисьори като Рангел Вълчанов, Иван Андонов, Зако Хеския, Людмил Тодоров, Красимир Крумов и Петър Попзлатев. Специално трябва да отбележа ролята ти на Лаки във филма „Екзитус" на Красимир Крумов и тази на Свежия в „Любовното лято на един льохман". Години след излизането на екран на „Льохмана" режисьорът Людмил Тодоров написа може би най-точната преценка за филма, който ще остане като болезнено свидетелство за съдбата на твоето поколение. Когато преди повече от двайсет години снимах с него „Любовното лято на един льохман“, Чочо беше така изпълнен с енергия, че трудно му се разбираше какво говори. Изстрелваше залп след залп и само той знаеше какво точно е казал. А3 нямах звук на терен поради някакви глупави производствени причини и не се притеснявах 3а разбираемостта, защото щяхме да правим нахсинхрон в студио. Когато този момент настъпи, на Чочо му стана истински трудно. Той трябваше в стерилна обстановка, изправен пред един микрофон, да възстанови енергията си от снимачната площадка. Гледаше се на екрана изумен и повтаряше: „Не, това не съм аз, аз не съм чак такъв идиот. “ С годините Чочо овладя изкуството да говори по-бавно, но не овладя изкуството да се вмества в граници. Той напрягаше до скъсване цялото си живеене. Яростно се съпротивляваше на нормалността. Любовното лято на един льохман“ е филм за едно момче, което се опитва и понякога успява да отиде извън нормалността. Тази роля се играе от актьора Емил Котев. Приятелите на главния герой, В изпълнението на Петър Попйорданов, Александър Морфов и Христо Шопов, са всмукани в света на Лъчо и когато в края на филма той ги докарва дотам, да видят вълшебството на света, гледайки пред една малка дупка в скъсано брезентово платно, героят на Чочо идва на себе си и казва: "Всички ще изперкаме покрай тебе". Чочо никога не дойде на себе си. Той беше рядко вдъхновен и изперкал човек. Скоро го чух да казва в едно интервю, че енергията на хората не изчезва с тяхната смърт, а остава тук, на земята. Напълно го вярвам, когато си мисля да него. Немалко хора напуснаха този свят. Отидоха си режисьори и актьори, с които е белязан твоят път в нашето кино — Иван Андонов, Рангел Вълчанов, Илиян Симеонов, Зако Хеския, Пламен Масларов, Наум Шопов, Велко Кънев, Андрей Баташов... Всеки от тях остави по нещо в осмислянето на нашето битие и в търсенето на отговори за мъчителния преход като водораздел между две епохи. Най-точно филмовата критичка Геновева Димитрова обобщи твоето присъствие в киното в статия на вестник „Култура", посветена на теб: Чочо Попйорданов персонифицира внушения за полет и разпад в десетки филми и ще си остане един от най-важните актьори в българското кино на прехода. Друг е въпросът, че то самото невинаги бе адекватно на мощния му талант. Сбогом, Чочо! Дори възможността да те гледаме да N-ти път на екрана не е утеха...
жүктеу/скачать 4.7 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|
адър от "А сега накъде?“