ФОКУСИРАНА РАБОТА ВЪРХУ ТЯЛОТО

Последният компонент на холотропната терапия - фо­кусираната работа върху тялото - се използва само когато е уместно. Много сеанси са с гладък ход и при тях не са необходими никакви интервенции. В някои от тях хипер­вентилацията не задейства никакви трудни емоции или неп­риятни физически прояви и води до прогресивна релакса­ция и до чувства с екстазна природа. В други се развива емоционален и психосоматичен дистрес, но продължаващо­то холотропно дишане съвсем автоматично носи добро раз­решаване и интегриране на сеанса.

Има само няколко ситуации, когато фокусираната ра­бота върху тялото е необходима на ранните етапи на холо­тропните сеанси. Най-важната от тях беше спомената по-рано: това е ситуацията, в която основният блокаж е в об­ластта на гърлото и достига такава степен, че пречи на по­нататъшното холотропно дишане. От време на време рабо­тата върху тялото с цел отреагиране може да се използва тогава, когато интензивността на реакцията - спазми, фи­зическа болка или тревожност - достига до такава степен, че пациентът не е способен или не желае да продължи, ос­вен ако дискомфортът не се редуцира. В редки случаи е по­лезно този подход да се използва тогава, когато пациентът представя сериозни проблеми пред терапевтите или други­те участници в групата, защото е твърде възбуден или твър­де дълбоко ангажиран в преживяването.



Фигура 18а-б. Картинното изображение на емпирична идентификация с отровен паяк (а.) и аборигенска маска (б.), появила се по време на абреактивната работа на финалния стадий на сеанса. Тези преживявания довеждат до драматичното общо усещане за облекчение и експресивни гримаси

Основната индикация за използването на фокусирана­та работа върху тялото обаче е ситуацията в края на сеанса (обикновено след час и половина или два часа) при онези лица, при които холотропното дишане и музиката не са до­вели до пълно разрешаване. По това време терапевтът тряб­ва да се консултира с пациента и да открие дали има оста­тъчен дискомфорт и каква е неговата природа. Работата върху такива проблеми е желателна, защото води сеанса до по-ясно разрешаване и до по-добра интеграция, но в ника­къв случай не е задължителна. Ние винаги питаме пациен­тите дали искат да свършат известна работа или желаят да оставят ситуацията такава, каквато е. Във всеки случай оста­тъчните симптоми обикновено изчезват с течение на времето. Основният принцип на фокусираната работа върху тя­лото в края на холотропните сеанси е да се екстериоризи­рат различните форми на физически дискомфорт, свързан с емоционалния дистрес, като насоките се вземат от тялото на пациента. Каквато и да е природата и локализацията на проблема, от пациента се иска да акцентира симптома. На­пример, ако проблемът е главоболие или болки във врата, те често могат да се интензифицират чрез заемане на опре­делена фокусирана поза на главата, гримасничене или на­прягане на вратните мускули. Дискомфортът в таза може да се преувеличи чрез повдигането му и напрягането на ко­ремните мускули (позата „мост” в хата йога) или чрез опи­тите да се задържат двата крака заедно, докато някой се опитва да разтвори коленете. По същия начин, когато има прекалено много енергия или спазми в ръцете, това може преднамерено да се акцентира и напрежението да се увели­чи още повече чрез външна интервенция, например стабил­ното дърпане от „мексиканската борба с ръце”. Същият общ принцип се прилага във всяка друга област на тялото.

Докато представеният проблем се акцентира и напре­жението в областта се поддържа, на останалата част от тя­лото се позволява да изразява това, което тя спонтанно е склонна да върши. Важно е пациентът (или терапевтът) да не се опитва да преценява какво става или да го променя. Същевременно може да е полезно да се използват опреде­лени интервенции, които подпомагат, задълбочават и ин­тензифицират процеса. Тук спадат например масажът или пресурата в областите, които са напрегнати или болезнени, или предлагането на специфични съпротиви, които засил­ват съществуващото напрежение като това, което споме­нах по-рано във връзка с маневрите за освобождаване на напрежението в таза или в ръцете.

Сред реакциите, които могат спонтанно да се появяват при тези обстоятелства, са силният тремор, гримасничене­то, кашлянето, гаденето, повръщането, различни движения и широк спектър от звуци, които включват крещене, бебеш­ко говорене, животински гласове, говорене на непознати ези­ци или такива, които пациентът не знае, шаманско пеене и много други. Тази дейност трябва да се насърчава и про­дължава, докато емоционалният и психомоторният диском­форт не изчезне и пациентът не се почувства отпуснат и облекчен.

Друг важен аспект на работата върху тялото в холот­ропната терапия е използването на подкрепящ физически контакт. Естествено, това е противоречив въпрос от гледна точка на академичната психиатрия, психология и психоа­нализа, където срещу него има силно табу. Тази форма на терапевтичен подход е станала естествена и рутинна в мно­го групи, практикуващи различни форми на Емпирична пси­хотерапия. Макар че използването на физическа подкрепа може да изглежда осъдително и неприемливо на традици­онния терапевт с психоаналитично образование, тя е мощ­но и ефективно оръдие, особено при пациенти с анамнеза на тежка емоционална депривация в младенчеството и в детството.



фигура 19. Рисунка, изобразяваща автентична идентифика­ция с голяма котка, която е била преживяна по време на фоку­сирана работа върху тялото в заключителния етап на холотропен сеанс Ръката в горната част на рисунката е на терапевта, който по това време прилагаше натиск върху челото на пациента.

За да разберем значението на физическия контакт като терапевтично средство, трябва да изследваме природата на травматичните преживявания и мерките, които могат да ги изцелят. Травмите, които играят важна роля в развити­ето на индивида и в динамиката на психопатологията, по­падат в две широки категории. Парафразирайки правната терминология, можем да кажем, че някои от тях са предна­мерени, а други се случват по невнимание. Тези две групи по природа са много различни една от друга и изискват различни терапевтични мерки

В първата категория са спомените за ситуации, които са причинили сериозна физическа болка на пациента или са предизвикали силни отрицателни емоции, например страх, объркване, срам, отчаяние, отвращение и τ н Тук спадат спомените за физическо малтретиране, болезнените наранявания или медицинските интервенции, дискомфор­тът, свързан с детските болести, сексуалното малтретиране или заплашителните събития. Травмиращите спомени от този вид биха могли да се оприличат на чужди тела в пси­хиката: те могат да се изхвърлят чрез експресивна емоцио­нална работа и отреагиране.

Втората категория травми включва ситуации, в които бебето и детето в различни периоди от жизнения си цикъл е имало напълно нормални потребности от сигурност и за­доволяване, които не са били посрещнати от родителите или техните заместители. Тук от специално значение са τ нар. анаклитични потребности (от гръцкото anaklinein - обля­гам се на, разчитам на): потребността от подхранващ сим­биотичен контакт с майката, задоволително хранене, гуш­кане, люлеене и галене Когато не са били удовлетворени, тези потребности оставят вакуум в психиката. Човекът мо­же да изразява гняв и фрустрация от това, че е бил лишен, но подобни действия не запълват празното пространство. Единствената възможност е да се предложи задоволяване на тези потребности, когато клиентът е регресирал до ни­вото на първоначалната травма.

Използването на физически контакт в терапията изис­ква безукорен подход и съблюдаване на основните етични правила Необходимо е да е ясно, че предлагането на физи­чески контакт - или искането му - трябва да е реакция на изискванията на терапевтичната ситуация и не бива да включва никакви други мотиви Това не означава задъл­жително единствено сексуалните потребности на възраст­ния, които, разбира се, следва да се обмислят на първо мяс­то На нашите семинари в течение на годините сме имали няколко жени със силни, но незадоволени майчински по­требности, които интензивно и неуместно налагаха май­чинството си на останалите в групата. Те се опитваха да ги люлеят и да ги гушкат в моменти, когато това беше абсо­лютно противопоказно на природата на тяхното преживяване, например преживяване на спомен от минал живот като велик африкански вожд, викингски войн по време на морско завоевание или римски войник на военен поход

Въпросът за физическия контакт трябва да се дискути­ра и изясни с пациента преди сеанса Важно е да се осъзнае, че нагласите към физическия контакт са изключително раз­нообразни. За някои хора той е напълно естествен, за други е свързан със сериозни конфликти и проблеми В нашите семинари винаги насърчаваме пациентите и терапевтите да дискутират въпроса, преди да започнат работа един с друг, да достигнат до ясно разбиране и да сключат „дого­вор” за това, как ще процедират в това отношение

Изборът на формата на физическия контакт и негово­то разполагане във времето включва силен интуитивен еле­мент и е трудно да се дадат строги и обективни правила Възможно е обаче да се очертаят някои общи насоки Тера­певтът трябва да обмисли използването на физически кон­такт, когато пациентът очевидно е дълбоко регресирал и изглежда безпомощен и уязвим. Типичните ситуации от то­зи вид са повторното преживяване на епизоди, включващи емоционална депривация в детството, или периода, следващ повторното преживяване на биологичното раждане Най-добрият подход, изглежда, е първо експериментално да се предложи някакъв ограничен физически контакт, например докосване на ръката или на челото на пациента. Ако това се приеме с готовност, терапевтът може да предложи пове­че и евентуално да се достигне до точката на пълен телесен контакт

В нашата работа проблемът за физическия контакт е силно опростен от факта, че почти винаги работим в гру­пов контекст Причините и правилата за използването на интимна подкрепа ясно се обясняват и се приемат от гру­пата като част от процедурата Областите на тялото, които са докосвани, се определят от вътрешния процес на пациен­та, а не от терапевтите Освен това всичко, което става в тази насока, е публично и под колективната супервизия на групата Това е ситуация, която силно се различава от кон­текста на индивидуалната работа в частната практика. Осъ­ществимостта на този подход в индивидуалната терапия ще трябва да се оценява при всеки отделен случай

Установили сме, че използването на холотропната те­рапия в групов контекст добавя съвършено нови измере­ния към терапевтичния процес. Най-очевидното предимст­во е, разбира се, икономическият фактор. С помощта на два­ма умели терапевти до 20 души могат да имат съществени изцеляващи и трансформиращи преживявания само за вре­мето, в което протичат три сеанса в класическата психоа­нализа.

Освен това сеансите в групов контекст по принцип са много по-силни от индивидуалната холотропна работа. Те обикновено създават това, което най-добре може да се опише като силно катализиращо енергийно поле, което подпомага терапевтичния процес. Интересен аспект на колективната хо­лотропна работа е появата на много „синхронни” събития в смисъла, влаган от Карл Густав Юнг (Jung 1960), между па­циентите и терапевтите, между самите пациенти и между всички участници и различни аспекти на външния свят.

Груповата работа обаче има още едно предимство, а именно силния ефект, който тя оказва върху много от оста­налите участници в групата, които подпомагат пациента. Типичната процедура, която използваме, е всеки участник в групата да си избере партньор, с когото иска да работи. В сеансите участниците си сменят ролите и всеки на свой ред е пациент и подпомагащ. Не е необичайно преживяването на подпомагащия да има дълбоко и съществено влияние върху играещия ролята на пациент. Привилегията на оказ­ването на помощ на друго човешко същество в преживява­не, което е дълбоко лично и интимно, е събитие, чиято сила не бива да се подценява.

Често се оказва, че начинът, по който партньорите се избират, е психологически значим и също може да включва „синхронни” фактори. Не е рядкост процесът на двамата партньори да има елементи, които изумително се допълват взаимно или пък си противоречат. Те могат да са от специ­ално значение и да представляват възможност за необик­новено емоционално разчитане на другия. Ако холотропни­те сеанси продължават на системна основа, партньорите имат възможността да се сменят, ако не смятат, че имат полза да работят заедно, или ако са развили някакъв специ­ален афинитет към друг член на групата.

След като описах основните елементи на холотропната терапия (използване на хипервентилация, музика и работа върху тялото), ще очертая терапевтичната процедура така­ва, каквато ние я практикуваме. Принципите на холотроп­ната терапия са много прости. През подготвителния пери­од, предшестващ емпиричните сеанси, пациентите се запоз­нават с разширената картография на психиката, която включва нивото на биографичните спомени, елементите на процеса умиране и прераждане и спектъра на трансперсо­налните преживявания. Много ясно им се обяснява, че вся­ко от тези преживявания е абсолютно естествено и че при тези обстоятелства те се появяват във всяка група от слу­чайно избрани хора.

Във вербалните подходи към психотерапията съпроти­вите приемат формата на емоционални и дори психосома­тични защити, както ясно е показано от Вилхелм Райх (Reich 1949) в неговата концепция за „бронирането на характера”. Новите преживелищни техники могат ефективно да прео­доляват емоционалните и психосоматичните блокажи, та­ка че те да престанат да представляват проблем. Нашият опит изненадващо показва, че най-важната защитна бари­ера при работата с тези модерни техники има интелектуал­на или философска природа. Тези техники са в състояние да дават достъп до области на преживяванията, за които културата ни не разполага с адекватна концептуална рам­ка. Независимо от факта, че такива преживявания като пе­ринаталните последователности и трансперсоналните яв­ления могат да са изцеляващи и трансформационни, неин­формираният представител на Запада е склонен да се бори срещу тях и да ги блокира, защото те му изглеждат стран­ни, необичайни или дори индикации за сериозна психопа­тология.

По тази причина когнитивната подготовка, която включва обсъждане на новата всеобхватна картография на психиката, е много важна част от холотропната процедура. На някои от миналите ни семинари участниците с тради­ционно научно образование от време на време възразяваха, че подготовката може да включва „индокриниране” и всъщност по пътя на внушението да предизвиква преживявани­ята в сеансите. Моят опит показва, че опасността от тако­ва индокриниране е минимална. В началните години на пси­хеделичните ми изследвания многократно съм наблюдавал, че пациентите ми спонтанно и без никакво програмиране се придвижваха към перинаталните и трансперсоналните области - много преди да съм разработил картографията на несъзнаваното, която сега обсъждаме като подготовка за психеделичните или холотропните сеанси.

Освен това сме наблюдавали много примери, в които перинаталните и трансперсоналните преживявания се осъ­ществяват в несупервизирани психеделични сеанси или в психеделични или холотропни сеанси, провеждани от лица, които са с неадекватна подготовка или изобщо нямат нуж­ното образование. Следователно няма съмнение, че те пред­ставляват истински прояви на психиката, които не изиск­ват никакво програмиране. Освен това е важно да се осъз­нае, че на подготвителния етап пациентите практически на­учават за целия спектър от възможни човешки преживява­ния. Тъй като действителното им преживяване в холотроп­ния сеанс представлява само малък и много селективен фра­гмент от обсъденото преди това, този избор трябва да има съществени лични детерминанти. Макар че опасността от „индокринация” изглежда минимална, навлизането в сеан­са без необходимата информация и предупреждение поня­кога е сериозен недостатък и пречка, имайки предвид силно­то ни културно програмиране срещу такива преживявания.

Друга важна част от подготовката се фокусира върху техническите аспекти на процеса. От пациента се иска да прекара целия сеанс в легнало положение със затворени очи, фокусиран върху емоционалните и психосоматичните про­цеси, причинени от холотропното дишане и музиката, и да им се подчини с пълно доверие и без да ги преценява. В този контекст се препоръчва въздържането от преднамере­но използване на техниките за отреагиране или някакви други опити за промяна и повлияване на преживяването. Общата нагласа следва да прилича на определени техники на будистката медитация: просто наблюдаване и регистри­ране на появяващите се преживявания и пускането им да си отидат.

Подготовката включва и обсъждане на определени важ­ни правила на процедурата и на принципите на работата върху тялото, които с известни детайли описах по-рано. Ко­гато подготовката е обхванала адекватно всички предста­вени по-горе моменти, терапевтът може да насрочи експе­рименталния сеанс.

Важно изискване и необходима предпоставка за холот­ропната терапия е правилната обстановка. Стаята трябва да е достатъчно голяма, за да могат половината от участ­ниците да легнат и да разполагат с достатъчно място около себе си. Тя трябва да се намира на място, което е достатъч­но изолирано от всякакви разсейващи външни влияния и на свой ред да позволява силен шум без никакви ограниче­ния. Това включва възможността за използване на висока музика и даване на участниците на свобода за пълно гласо­во изразяване, ако е необходимо.

Подът трябва да е покрит или да има матраци и доста­тъчен брой възглавници, столници и други меки материа­ли. Изглежда, най-добре е сеансите да се провеждат в полу­затъмнена стая или да се използват капаци за очите. Мно­го хора установяват, че ярката светлина в стаята ги притес­нява и пречи на преживяването им. Адекватното количест­во книжни носни кърпи, салфетки, кофи или найлонови тор­бички за онези, които могат да започнат да повръщат, за­щото им се гади, са незаменими вещи в стаята за холотроп­на терапия.

Пациентите трябва да дойдат за сеанса, облечени във всекидневни и удобни дрехи. Важно е да се свали всичко, което може да пречи на дишането и на вътрешния процес. Това включва очилата и контактните лещи, изкуствените зъби, тежките обици, гривни и огърлици, сутиените, кола­ните и часовниците. Холотропната терапия има и някои съществени противопоказания, които трябва да се обмис­лят, преди пациентът да започне емпирични сеанси. Има и други състояния, които не са противопоказни, но изискват специални предпазни мерки. Те също трябва да се обсъдят, преди да започне тази форма на себеизследване.

Холотропната терапия може да включва драматични преживявания, придружени от силен емоционален и физи­чески стрес. Задължително е да се изключат всички пациенти със сериозни сърдечносъдови проблеми, за които тази ситуация може да е опасна Тук се включват хората с анам­неза на инфаркт, сърдечна хирургия, мозъчни кръвоизли­ви, злокачествена хипертония, напреднала атеросклероза или артериална аневризма По същата причина е опасно да се провеждат сеанси с пациенти, които наскоро са претърпели операции или нараняване и хирургичните им рани все още не са напълно зараснали

Друго важно противопоказание е бременността, особе­но ако е по-напреднала. Плацентата е една от областите в тялото, в която хипервентилацията причинява свиване на кръвоносните съдове и това води до намален приток на кръв в плода. Освен това жените, които повторно преживяват собственото си раждане в психеделичните сеанси или в хо­лотропната терапия, често едновременно с това имат сил­ни маточни контракции и убедителното усещане, че раж­дат. В резултат те могат да се люшкат между решителното бутане напред с главата (подобно на плода) и използването на коремния натиск с краката в гинекологична поза (по­добно на раждаща майка). На нашите семинари многок­ратно сме наблюдавали жени, при които менструацията за­почва в средата на цикъла в резултат на силни холотропни сеанси от този вид Ограниченият приток на кръв заедно с интензивните контракции на матката могат да заплашат бременността и да доведат до аборт.

Епилепсията е заболяване, което спада към относител­ните противопоказания. В медицината хипервентилацията се използва за усилване на епилептичните мозъчни вълни за диагностични цели. Теоретично погледнато, учестеното дишане може да задейства припадък у човек с анамнеза на епилепсия. В нашите семинари сме имали шест пациенти с епилепсия, които решиха да се подложат на холотропно ди­шане, тъй като опасността е минимална за човек в излег­нало положение, ако терапевтът предпазва езика в случай на припадък.

Най-важната опасност, свързана с епилепсията, е рис­кът от инциденти в случаите, когато припадъкът се появи у човек, който плува, шофира или е на незащитено високо място. По принцип последствията от припадъка са по-опас­ни, отколкото самия припадък При човек, който лежи на мек матрак, рисковете ще са минимални, ако езикът е пред­пазен с хавлиена кърпа Нито един от шестимата пациенти с епилепсия в нашите семинари обаче не получи припадък но време на сеансите по холотропно дишане. Няколко от тях споделиха, че преживяването е довело до съществено намаляване на организмичното им напрежение Те говоре­ха за възможността този процес всъщност да действа като превантивна мярка, като поддържа напрежението под ни­вото, необходимо за експлозивно епилептично освобожда­ване Анамнезата за епилепсия обаче изисква предпазли­вост най-вече поради друго възможно - макар и малко ве­роятно - усложнение, наречено status epilepticus Това е неп­рекъсната последователност от припадъци, която е сериоз­на и може да е трудна за овладяване без експертна меди­цинска намеса и добър фармакологичен запас.

Останалите състояния, които представляват противо­показания или изискват специални предпазни мерки, са оче­видни и без задълбочени медицински познания. Те лесно могат да се разберат дори и ако се осланяме само на здра­вия разум. Участието в сеансите отправя емоционални и физически изисквания към организма Отслабените и из­тощените от сериозна болест пациенти трябва да се изклю­чат от участие. Инфекциозните болести заслужават специ­ално споменаване в този контекст, защото кашлянето, хра­ченето и повръщането, които са често срещани в Емпирич­ната работа, са сред най-често срещаните пътища за прена­сяне на бактериите и могат да поставят останалите участ­ници на сериозен риск.

По време на сеансите по холотропно дишане много хо­ра извършват интензивни телесни движения, понякога при­дружени от крайни отклонения. Затова е необходимо спе­циално внимание с пациенти, които страдат от такива раз­стройства като обикновена дислокация на колената или ра­менете, или от патологична чупливост на костите, при кои­то ситуацията може да доведе до наранявания или услож­нения. Ако проблемът не е достатъчно сериозен, за да изк­лючва пациента от участие, терапевтът трябва да е запоз­нат с проблема и да предпазва пациента от движения или пози, които са рисковани.

Тук трябва да се обърне специално внимание на историята на сериозната психопатология и психиатрична­та хоспитализация. Холотропната терапия понякога е мно­го ефективна при пациенти със сериозни емоционални проб­леми, включително определени психотични състояния. От практическа гледна точка има две важни съображения: ин­тензивността на симптомите и его-силата. Драматичните емоционални и психосоматични симптоми сочат, че важен несъзнаван материал със силен емоционален заряд е близо до повърхността. Това само по себе си не означава трудна прогноза за холотропната терапия. Точно обратното: сре­щали сме много примери, в които при такива случаи могат да се постигнат забележителни резултати само за няколко холотропни сеанси. Това става при пациенти с тежки и изо­лирани психотравми и относително стабилна личност.

Един по-важен фактор по отношение на прогнозата е его-силата. Емпиричната работа по принцип е по-трудна и продължава по-дълго при пациенти, които не са достатъч­но здраво стъпили в консенсусната реалност, демонстри­рат нестабилна и несигурна личностна структура и на кои­то е трудно да поддържат ясни граници между вътрешните си процеси и външния свят. Тази ситуация отразява липса­та на подхранващ симбиотичен контакт („добрата гърда” и „добрата утроба”) в началото на живота. Тук експресивна­та и разриващата работа с емоционалните травми трябва да се допълни със системно използване на подхранващ те­лесен контакт в регресиралото състояние. Изглежда, това е единственият начин да се запълни емоционалният вакуум, създаден от ранната депривация. Подхранващите преживя­вания от този вид постепенно се интернализират и стават източник на вътрешна сила и стабилност за пациента.

Подобна преживелищна работа със сериозно разстрое­ни лица изисква специално общежитие с обучен персонал, в което се осигурява непрекъсната подкрепа по 24 часа в де­нонощие. Тя не бива да се върши амбулаторно. Хората с по-малко крайни емоционални трудности, например психо­неврози и психосоматични разстройства, могат да участ­ват в редовни индивидуални или групови сеанси по холот­ропна терапия, супервизирани от опитни терапевти. Тук е I особено важно да се достигне до най-доброто възможно завършване и интегриране на всеки сеанс чрез системна ра­бота върху тялото в заключителния период. Подкрепящият физически контакт също е силно препоръчителен в някои случаи.

Холотропната работа е експресивна форма на терапия и е несъвместима с транквилантите, които потискат емо­циите. Няма да има никакъв смисъл да се провеждат холо­тропни сеанси с пациенти, които вземат „големи” транкви­ланти. Внезапното прекъсване на лекарството може да во­ди до драматичен възход на потискания несъзнаван мате­риал и не бива да се започва извън лечебен център, в който пациентът да пребивава през този период.

Изглежда полезно сеансът по холотропна терапия да се започва с кратък период на медитация и релаксация. Обик­новено искаме от пациентите да заемат поза, при която кра­ката и ръцете са отделени от тялото, а дланите сочат към тавана. Това е физически израз на основната нагласа, с ко­ято човек трябва да подхожда към преживяването: откри­тост, възприемчивост и приемане. Кръстосването на кра­ката и ръцете обикновено изразява съпротива или резерви­раност. Ако пациентът има техника за релаксация, която е била ефективна в миналото, е възможно просто да му се позволи да я използва за кратко.

Друга възможност е терапевтът да ръководи релакса­цията чрез последователно споменаване на различни части на тялото, започвайки с краката и движейки се постепенно нагоре към бедрата, ханша, коремните мускули, кръста, дъл­гите мускули по гърба, гърдите, раменете, ръцете и длани­те, гърлото и врата, челюстите и лицевите мускули към че­лото и най-накрая до скалпа. По време на тази процедура пациентът се опитва да отпусне отделните части на тялото така, както се споменават. Областите, които са достатъчно отпуснати, в повечето случаи не представляват никакъв проблем и могат да се повлияват директно. Там, където па­циентът изпитва силно мускулно напрежение, това неряд­ко е невъзможно. В този случай понякога е полезно първо Да се засили напрежението, да се задържи за момент и пос­ле да се остави да си отиде.

За някои пациенти е много ефективно да се използват ръководените представи, включващи елементи на океан, вълни, водни форми на живот, например медузи или кафя­ви морски водорасли, или красив пейзаж, свързван с прият­ни спомени на отмора и удовлетворение Опитът ни показ­ва, че всеки терапевт, който практикува холотропна тера­пия, разработва своя любима последователност от инструк­ции, за да въведе пациента в преживяването, и може дори да използва специфични модификации и вариации, прис­пособени към личността му Когато сеансите се повтарят, въвеждащият период може да се съкрати, тъй като пациен­тът натрупва по-голям опит

Когато тялото е отпуснато (доколкото позволяват обс­тоятелствата), следващата задача е да се успокои психика­та и да се генерира нагласа, която е оптимална за преживя­ването. На този етап предлагаме на пациентите да насочат вниманието и съзнанието си колкото може повече към нас­тоящия момент и място - към „тук и сега”. Те трябва да се опитат да оставят зад гърба си всички спомени от минало­то: какво се е случило при предишното им себеизследване с други техники или в предходните сеанси по холотропна те­рапия, какво са чули за процедурата от други хора, какво им се е случило по-рано през деня или в по-отдалеченото минало и дори какво им е било казано при подготовката с изключение на конкретните инструкции за сеанса.

По същия начин те трябва да се откажат от мисли за бъдещето и особено от всякакви планове за самия сеанс. Ние насърчаваме пациентите да се откажат да идват на сеансите с конкретни идеи за темите, по които биха искали да работят, с представи за това, какъв ще е сеансът, какво биха искали да изпитат или да избегнат. Природата на хо­лотропната (и на психеделичната) терапия е такава, че са­мият процес автоматично избира във всеки сеанс материа­ла, който е емоционално най-релевантен по това време От по-широка гледна точка в серия от последователни сеанси този процес определя поредицата от теми и въпроси, която е оптимална за лечението. Най-добрата стратегия е да се отмени всякакъв аналитичен процес („главата да се изклю­чи”) и човек с пълно доверие да се предаде на мъдростта на тялото и на несъзнаваните и свръхсъзнаваните процеси.

Паралелна процедура би трябвало да се осъществява по това време и у терапевта (или терапевтите, ако това е групов сеанс) Подобно на пациента, терапевтът трябва да из­чисти съзнанието си от ангажираността с миналото и от фантазиите за бъдещето. Важно е да няма абсолютно ника­кви очаквания или планове за сеанса Най-добрата нагла­са, изглежда, е на дълбока човешка загриженост за пациен­та, интерес към процеса и доверие в мъдростта и спонтан­ния изцелителен потенциал на психиката, комбинирани с определена степен на дистанцираност. Това е предпазна мяр­ка, така че терапевтът да не бъде прекалено лично въвле­чен в процеса чрез твърде големите емоционални инвести­ции в резултата или чрез идеосинкратичния резонанс със съдържанието на сеанса.

За да работи системно като терапевт (подпомагащ) в холотропната терапия, човек трябва да има не само доста­тъчен личен опит, натрупан по време на обучението си, но и непрекъснато съзнание за своите процеси и допълнител­на лична работа, когато е необходимо Природата на емо­ционалния отклик на различни аспекти на процеса на па­циента е най-добрият барометър, който сочи кои области от собствената психика изискват повече внимание и пре­живелищна работа.

Важно е да се осъзнае, че холотропната работа е с отк­рит край Най-добре е за нея да се мисли като за продължа­ващ изследователски проект и психологически експеримент Използваният в академичната психотерапия модел на пси­хиката се основава на допускането, че можем да придобием всеобхватни познания за психичните процеси, приложими към всички пациенти, с които работим. Теорията на холот­ропната терапия е категорично открита и подготвена за из­ненади. Във всекидневната терапевтична работа могат да възникнат явления и проблеми, които терапевтът не е виж­дал, преживявал или чел, а вероятно и такива, които са аб­солютно нови и никой не ги е наблюдавал и описвал преди. Подготовката на терапевта никога не бива да се смята за завършена. Холотропната терапия е процес на непрекъсна­то учене, а не на механично прилагане на затворена систе­ма от понятия и правила.

Последната част от въведението - след физическата ре­лаксация и умствената подготовка - включва специфични предложения за преживелищния процес От пациентите сега се иска да се фокусират върху дишането и да влязат в контакт с неговия естествен ритъм, като - на първо място - не се опитват да го променят. На този етап понякога е полезно пациентът практически да си представи дъха като облак от светлина и умствено да го последва по целия път до таза, краката и стъпалата и обратно. Може да си пред­стави как, когато пътува надолу и нагоре по тялото, дъхът създава чувство за открито пространство и изпълва всяка клетка на тялото със светлина.

След това се предлага да се увеличи честотата на ритъ­ма и пациентът да започне да диша по-пълно и по-ефектив­но от обикновено. Конкретните подробности на процеса, например честотата и дълбочината на дишането, използ­ването на ноздрите или устата като дихателен път, както и ангажирането на горните части на белите дробове или об­ластта на диафрагмата и корема, са оставени на организ­мичната интуиция на пациента. Когато ритъмът на диша­нето е бил достатъчно ускорен, терапевтът подготвя паци­ента за началото на музиката, насърчавайки го да се пре­даде на нейния поток, на ритъма на дишането и на всякак­ви преживявания, които могат да се появят, без да ги ана­лизира или да се опитва да ги променя и като изпитва пъл­но доверие в процеса.

В идеалния случай холотропният сеанс изисква мини­мална интервенция от терапевтите. Тяхната основна роля е да наблюдават процеса и да гарантират, че пациентите поддържат ритъм на дишане, който е по-бърз и по-ефекти­вен от обикновено. Скоростта на дишането, неговата дъл­бочина и стил варират при различните хора и в отделните сеанси Терапевтът и пациентът (или партньорите в групо­вите сеанси) би трябвало да имат „договор” за степента и природата на интервенцията Това е особено важно в пър­вите сеанси, преди пациентът да се запознае с преживява­нето и да развие собствен стил. Някои новодошли искат да изследват колкото е възможно по-дълбоко това, което тех­никата може да предложи. Те искат от терапевтите отбли­зо да наблюдават дишането им, да се уверят, че е адекватно и да не позволяват „да им се размине” каквото и да било. Други просто искат да „загреят”, да изследват възможнос­тите на техниката със собствено темпо и да облекчат пътя си в процеса. Някои хора не желаят да бъдат докосвани или искат от терапевта изобщо да не се намесва. Подобни пред­почитания трябва да се уважават.

От време на време се случва пациентът да забрави да хипервентилира или да се потапя в преживяването и да за­държа дъха си Ако терапевтът иска да му напомни, че ди­шането трябва да е по-ефективно, това следва да се напра­ви невербално чрез нежно докосване по рамото, гърдите или корема. По време на сеансите говоренето по принцип не се препоръчва с изключение на случайни думи или прости из­речения. Ударението в холотропната терапия е върху дъл­бокото емоционално и психосоматично преживяване По­знавателните процеси, концептуализациите и вербалната размяна силно пречат на дълбочината и потока на процеса. Затова с приказките се приключва в подготвителния пери­од преди първия сеанс по холотропно дишане и в междин­ните сеанси за споделяне, следващи всяко от холотропните преживявания.

В повечето случаи дихателните преживявания следват оргастична⁷⁴ крива с натрупване на емоции и физически про­яви, кулминация и повече или по-малко внезапно утихване Когато пациентите достигнат тази повратна точка, тера­певтите изобщо не бива да се намесват и трябва да ги оста­вят да изберат собствения си ритъм. По това време диша­нето в действителност може да е много бавно: две или три вдишвания и издишвания на минута От време на време пациентът може още по-рано в сеанса да навлезе в прежи­велищна област, която е несъвместима с принудителното или бързото дишане, например идентификация с ембриона или с риба. При такива обстоятелства терапевтът не бива да настоява на хипервентилацията. Във всеки случай ин­тервенциите трябва да са нежно напомняне, а не спешни изисквания. След като терапевтът се увери, че посланието е получено, от пациента зависи какво да прави с него.

Вече бяха дискутирани (вж. 236) другите ситуации, в ко­ито е възможно да са необходими интервенции по време на дихателната (пневмокатарзисната) част от сеанса. Те включват работа с отреагиране върху дихателните блока­жи, намаляване на прекомерната интензивност на емоции­те или на физическите прояви и ситуациите, в които паци­ентът създава проблеми с воденето му. В останалите слу­чаи работата на терапевтите през по-голямата част от се­анса е да осигуряват подкрепа, защита и грижи. Това включ­ва даването на възглавници, за да се омекоти ритането или удрянето, да не се позволява на пациентите да навлизат в пространството на останалите участници и да се отделят, ако се приближат на опасно близко разстояние до тях, оси­гуряване на торбички или кофи в случай на гадене и повръ­щане и носене на носни кърпички или чаша вода, ако е не­обходимо. В заключителния период ролята на терапевта ста­ва по-активна, ако има някакви остатъчни проблеми. Вече беше описана техниката на фокусираната работа върху тя­лото, използвана по това време. Осигуряването на емоцио­нална и физическа подкрепа на пациента и предлагането на възможност за вербално споделяне също са важни функ­ции на терапевта.

Терапевтичният резултат от сеансите нерядко е обрат­но пропорционален на количеството външна намеса. Ня­кои от най-продуктивните преживявания са тези, в които пациентът е направил всичко сам. При много традиционни психотерапевтични методи се приема, че терапевтът е ак­тивно действащо лице, което използва специфични техни­ки, за да промени психиката на пациента в определена по­сока, начертана от теорията на определена школа. Възмож­но е терапевтите, които са били обучени в такива тради­ции, да открият, че им е трудно да функционират като под­помагащи в холотропната терапия, където се поставя мно­го силно ударение върху спонтанния изцелителен потенци­ал на психиката.

На нас ни допада комбинирането на холотропната ра­бота с рисуването на мандали така, както е било разработе­но от Джоан Келог - психоложка и арттерапевт, която участ­ва в проекта по психеделична терапия в Психиатричния из­следователски център на Мериленд (Kellogg 1977). Макар че вероятно има ограничена стойност като независимо те­рапевтично средство, това е изключително полезно, когато се комбинира с различни емпирични подходи. Процедурата е много проста: пациентът получава няколко молива или флумастри и голям лист хартия с очертания на кръг и е помолен да го запълни по начин, който му изглежда подхо­дящ. Може да е просто комбинация от цветове, абстрактна композиция с геометрични форми или повече или по-мал­ко сложно фигуративно рисуване.

Възникващата в резултат мандала може да се подложи на формален анализ според критериите, разработени от Джоан Келог въз основа на нейната работа с големи групи психиатрични пациенти и субекти на ЛСД. Тя би могла оба­че да се използва и като уникално средство, документира­що необичайните преживявания и способстващо за тяхна­та интеграция. Когато се използва в групи, рисуването на мандали привнася съществено графично измерение в раз­бирането на необичайните преживявания на другите и под­помага споделянето в групата. Освен това определени ман­дали се поддават на допълнителна емпирична работа с из­ползването на гещалтпрактика, експресивен танц или дру­ги техники. В нашите четириседмични семинари в инсти­тута „Изълън” сред участниците стана много популярно да водят „дневник на мандалите”, в който непрекъснато се до­кументираше процесът на себеизследването чрез всекиднев­ното рисуване на мандали.

След общото обсъждане на принципите и техниките на холотропната терапия бих искал да илюстрирам тази про­цедура чрез разказа на 45-годишна жена, която участваше в един от нашите петдневни семинари в „Изълън”. Освен в двата сеанса по холотропно дишане, които обикновено пред­лагаме в контекста на петдневните семинари, тя участва в трета (номер две), която се проведе за общността на „Изъ­лън” от обучени от нас терапевти. Целият процес, който жената описва, се осъществи за по-малко от седмица.