Приключението да откриеш себе се Станислав Гроф въведение

Пристигнах на семинара на Гроф без особени идеи какво ще представлява Нищо не бях чела за метода с изключение на един кратък абзац в каталога на „Изълън”. Никога не съм взе­мала психеделици, нито пък съм се напивала. Една от основни­те теми в живота ми е силната потребност да контролирам нещата: себе си, другите, ситуациите, всичко! Идеята да оставя този контрол да си иде беше много страшна за мен. Дойдох на семинара гневна, напрегната и объркана за това, как да водя живота си. Просто мислех, че тази „техника” може да е начин да освободя известна част от напрежението на безопасно място. Първото ми преживяване с холотропното дишане на Гроф беше като подпомагащо лице за Питър. Той имаше много тих сеанс, така че прекарах по-голямата част от времето в наблю­дение на ставащото в стаята около мен. По-конкретно Рут ме впечатли Тя много се гърчеше, стенеше и се бореше. Няколко души я държаха, за да я предпазят да не се удари в стената. Наб­людаването на това беше много страшно и същевременно ос­вежаващо преживяване. Изглеждаше така, сякаш тя никога ня­ма да успее да се върне към нормата, но накрая тя седна, изг­леждайки десет години по-млада: просто светеше някъде от­вътре. След като я видях, сякаш получих разрешение да се от­пусна на следващия ден.

Първи сеанс по холотропно дишане

Когато беше мой ред, първо преминахме през процес на отпускане на тялото и след това започнахме да дишаме по-дълбоко и по-бързо Музиката се изливаше около нас В рам­ките на може би десет минути ръцете и краката ми се гърчеха. През следващите десет или петнайсет минути разумът ми се бореше, за да задържи контрола. Погълнаха ме чувства на па­ника, загуба, самота, „потъване”. Появи се един образ Пред­ния ден бях видяла малка черна водна птица, търсеща храна по брега под горещите извори на „Изълън”. С всяка голяма вълна птицата спокойно се потапяше дълбоко под водовъртежа. След отминаването на вълната, тя отново изскачаше на повърхността.

Хванах се за образа, че съм като водната птица, че единст­вената безопасност за мен се крие в гмуркането по-надълбоко. Продължавах напред, постепенно отпусках хватката си върху обикновената идентичност, оставях мислите, страховете, иде­ите, членовете на семейството ми, другите подкрепящи меха­низми да си идат. Към края на тази начална фаза извиках наум: „Идвам, мамо!”, но имах предвид не биологичната ми майка, а огромния океан, разбиващ се долу След около 20 до 25 минути (както прецених по-късно) бях напълно навлязла в процеса. Просто оставих тялото ми да прави всичко, каквото поиска.

Главата ми започна да се обръща ритмично наляво и на­дясно върху матрака. Краката ми се свиха, докато петите докоснаха задната част на бедрата ми. Едната ръка започна да се вдига и да пада, а юмрукът удряше матрака. Нямах образи, емо­ции или психеделични цветове, а просто дълбоко чувствана потребност от това ритмично движение. Скоро и двата ми кра­ка се повдигаха и след това удряха пода - един след друг в няка­къв марш или в племенен танц. Появи се образ на танцьор в африканска племенна церемония.

Ръцете и юмруците се присъединиха към движението на краката ми. Прииска ми се да извикам. Извих глава назад и почти завих. Звукът все повече се издигаше по-пронизителен, отколкото си спомням гласът ми въобще да е звучал преди това. Почувствах се като оперна певица, „заседнала” в дълга, висока нота. След това гласът ми с най-голяма височина започ­на да влиза в ритъма на тялото. Почувствах, че съм индианка, пееща племенна песен. Многократно ми идваха на ум образи от полята на Изълън - Биг Сър, които гледат на юг към океана. (Изълън е името на група индианци, които са населявали земя­та около института „Изълън”. Сегашната площ на института е била тяхно свещено гробище, а горещите извори - място за изцеление.)

Това пеене/танцуване продължи с пълна сила около час с няколко паузи за почивка и подновено холотропно дишане меж­ду тях. Накрая почивах в продължение на около 20 минути, когато Стан дойде и ме попита дали имам някакво остатъчно напрежение в тялото. Отговорих, че вратът ми все още е нап­регнат. Той го натисна и ме помоли да изразя това, което чувс­твам. Макар че от известно време не бях хипервентилирала и се чувствах „отново нормална”, успях незабавно да запея и да затанцувам в продължение на няколко минути. По-късно се почувствах изцедена от прекомерната енергия и за пръв път от години наистина се отпуснах.

Втори сеанс по холотропно дишане

Във втория ми сеанс по холотропно дишане навлязох на­пълно в преживяването за около 10 минути Започнах да мятам глава насам-натам и се потопих в същите ритмични движения като предишния ден. Те бързо ескалираха в напълно развихри­ла се „сцена” Мятах се по матрака, много гневно го удрях и крещях високо Джеймс, Пол и Тара здраво държаха ръцете, краката и раменете ми. Бях обзета от паника. Заляха ме обра­зи бях дете, което е впримчено на твърде високо място. Чувс­твах, че трябва да им кажа да спрат: ужасът беше прекалено силен, за да го понеса

Внезапно си спомних смелостта на Пая по време на сеан­са, когато аз бях подпомагаща. Четирима души я държаха, до­като тя се мяташе насам-натам в продължение на почти два часа. Останах със страха и с „гневната си сцена”, докато нужда­та да се боря ме напусна и аз се отпуснах напълно спокойна. След малко възстанових дълбокото дишане Този път лежах по корем и с все сили се притисках към възглавницата и стената. Тара държеше краката ми, така че да мога да бутам срещу ръ­цете й. Бутах, опъвах се и крещях. Обзеха ме образи на борба: да изляза от утробата, от хранилката, от пещерата, от ограни­чаващата ме житейска ситуация. След може би 20 минути от­ново се успокоих.

Възобнових дълбокото дишане и краката ми се вдигнаха в поза за „мисионерски полов акт”. Чувствах, че едновременно съм изнасилвана от баща ми, съпруга ми и от камбанарията на Църквата на християнската наука⁷⁵ в Бостън! Крещях и про­тестирах в продължение на няколко минути, докато това про­дължаваше. Тогава се появи един образ: устата ми е натъпкана със страници от книги за Християнската наука. Принуждаваха ме да преглътна целия светоглед, който отричаше моето тяло, сексуалността ми, мен самата. Чужда вселена ме изпълни и ме учеше, че не ставам за нищо. Започнах ритуалистично да „връ­щам”, използвайки ръцете си, за да подпомогна изваждането на жлъчката от цялото ми цяло: нагоре през гърлото и навън - с всички гърлени звуци на повръщането.

Ставах все по-безумна, полагах огромни усилия, задъхвах се, исках да повърна Това продължи близо час. Почувствах, че ако не повърна, ще изнеса тази жлъчка, тази чужда вселена от стаята и ще я нося с мен до края на живота си! Помислих за дъщеря си. Ако не се отърва от това нещо, и тя ще бъде закле­щена в същата вселена, която отрови баба ми, баща ми, съпру­га ми и мен. „Греховете на бащите” ще се прехвърлят върху нея. Продължавах да й повтарям, че го правя заради нея и че ако е необходимо, ще остана с това завинаги. И тогава силната нужда да контролирам преживяването чрез повръщане ме на­пусна. Отпуснах се спокойно и оставих дъщеря ми на грижите на вселената.

Докато лежах, ме изпълни един образ Танцувах и радост­но тичах из празната Църква Майка⁷⁶ в Бостън с Мери Бейкър Еди Догоних я в Майчината стая Тогава игриво правихме секс, след това изтичахме на втория балкон в лявата страна на църк­вата Там всички важни хора в живота ми един по един се при­съединиха към нас. Разпознах моя учител по Християнска нау­ка, родителите ми, съпруга и дъщеря ми, най-близката ми при­ятелка, сестра ми, терапевта, Рам Дас⁷⁷, Муктананда, Иисус .. Всички те ме гледаха блажено и казаха: „Всичко е наред; ние просто се шегувахме, просто играехме роли. Всичко е наред.” Когато дойдох на себе си, държах ръката на Пол отдясно и тази на Тара вляво. Джеймс нежно милваше лицето ми. Разказах им каква шега беше всичко и им благодарих, че ми помогнаха отново да намеря Бога. Казах, че никога не съм се чувствала така свързана, след като цял живот съм била толкова самотна

Трети сеанс по холотропно дишане

В началото на третия ми сеанс по холотропно дишане все още бях нервна, докато чаках процесът да започне, макар че вече го бях правила два пъти. Шегувах се, че се чувствам като космонавт, който чака изстрелването и се чуди дали ракетата ще се възпламени и какво ще е направлението. След няколко минути бях „потопена” Появи се много ясен образ. Беше лице­то на дъщеря ми, минути след раждането й. Тя ме погледна през стъклената преграда, която бяха сложили до* мен, докато ле­жах на масата за раждане. Бях преизпълнена с любов към нея. Всички заключени емоции се изляха от мен и започнах силно да плача. За пръв път в живота си осъзнах колко силно обичам детето си.

И тогава образът се промени. Видях скелета й да лежи в кошарката и веднага след това отново беше нейното тяло, но този път ме гледаше лицето на майка ми. Заплаках още по-силно. Цялата любов, която никога не си бях позволявала да изпитвам към майка ми, се изля през мен. Обхванах се с ръце, свих се в ембрионална поза и се разридах. Изпълни ме дълбока тъга. Плачех за цялата любов, която не бях успяла да изпитам към нея Лицето й избледня и видях лицето на нейната майка. Плачех за баба ми, за тъгата на нейния живот. След това и три­те бяхме дълбоко в подземна пещера Скелетът на баба ми беше на дъното, люлееше скелета на майка ми, който пък на свой ред люлееше моя, докато аз държах скелета на дъщеря ми Οтново се разридах.

През следващия час продължих да скърбя и да люлея всич­ки важни жени в живота ми, плачейки за загубите, за пропусна­тите шансове да обичам, заминаването, объркването, раздели­те. Най-накрая взех съпруга ми (на 3 години) в ръце и плаках за него - за загубата на неговата майка, на детството му, на липса­та на нежност в живота му. И тогава сцената се промени и започнах да наблюдавам как деца са откъсвани от майките си в концлагер Хлипах, ридаех и ги люлеех След това държах сла­бото, подпухнало тяло на умиращо от глад етиопско дете и ридаех за скръбта на майката. После бях на юг и държах черно­кожа майка, чийто син беше застрелян от полицията и умира­ше в мръсотията, докато полицията й пречеше да го прегърне. Чувствах се така, сякаш плача за целия свят.

След известен спокоен период отново се върнах „долу” и установих, че успокоявам и галя всички измъчени хора - мъжа в Атланта, който беше обвинен в 11 сексуални убийства на мал­ки момчета, другите изнасилвачи и убийци, всеки, за който можех да си спомня, че е наранил мен или други хора. Моно­тонно и тихо тананиках детската песничка: „Пастирю, покажи ми как да вървя”. Другите в моята група крещяха и се мятаха по стаята, докато аз отново и отново тананиках моята приспивна песничка. Още малко дълбоко дишане и имах преживяване, че съм горе във вселената и гледам света отвисоко. Чух звуците на маймунската песен от о. Бали: изглеждаше шумна и агресивна като противовъздушен огън! Бум! Бум! Видях Гражданската война, испанската армада, хората от Южна Америка и Африка да се бият, Първата световна война, Втората световна война, Виетнам, всичко едновременно. Битките бяха по целия гло­бус, тъй като времето бе засенчено. И във всичко това тънка и спокойна нишка от успокояваща музика - моята приспивна песен за света.

Докато лежах там след това, осъзнах присъствието на ос­таналите в стаята, които все още се мятаха и стенеха. Почувст­ват такова състрадание към тях, сякаш най-буйните потоци от енергия на универсалната Майка течаха през мен. За пръв път женствеността ми беше разблокирана и освободена, бях до­коснала силата на женската природа! Сълзите се лееха по ли­цето ми Останах в състояние на медитация и имах още няколко силни зрителни образи, включително един много внушите­лен за ярки облаци, плуващи в небето и разкриващи нажежен до бяло гигантски орел. Перата му бяха заслепяващо бели. ме­ки и силни Той ме беше хванал и нежно ме държеше до гърди­те си.

Два часа след сеанса групата ни се събра отново, за да споделим преживяванията си Когато се огледах, нежността и състраданието отново ме заляха и се почувствах дълбоко свър­зана с всеки от присъстващите. Имах силното чувство, че съм прелетяла хиляди мили, за да бъда със себе си! Че всички „аз”, с които бях готова да бъда, се бяха събрали, за да са с мен Почувствах много убедително, че никога повече не мога да бъда самотна: бях заобиколена от „мен”.

Бих искал да завърша този разказ с пасаж от писмо, което получихме една година след семинара в „Изълън” в отговор на молбата ни за проследяваща оценка на последс­твията от описаните по-горе преживявания:

Питате ме за някакви дълготрайни ефекти от семинара по холотропно дишане. Вече мина почти година от тогава, така че, мисля, ставащото с мен сега е наистина дълготрайно Може би най-удовлетворяващият и изумителният резултат е, че аз истински и напълно приех мястото, в което живея, като свои дом - след близо 16 години борба със силното желание да на­пусна! Споменах в по-ранните ми коментари на семинара, че внезапно осъзнах, че съм прелетяла хиляди мили, за да бъда със себе си. В онзи момент, високо на скалите на „Изълън”, започ­нах да живея вкъщи Това осъзнаване на дома е с мен - без да избледнее дори за миг- през цялата изминала година. Всички, които ме познават, са изумени.

Освен това имаше и някои други много съществени про­мени в живота ми, които според мен са пряк резултат от семи­нара. След много години говорене, мислене и четене за духов­ността най-накрая в семинара наистина изпитах това, което ми се струва много духовно преживяване. То продължи да господ­ства в живота ми. „Проблемите” продължават да се появяват -работа, семейство, брак, цел и т. н., - но съществува все по-засилващата се тенденция да навлизам дълбоко в себе си и да оставям тези проблеми да зараснат отвътре, а не да се опитвам да контролирам или да манипулирам външните обстоятелства

От няколко месеца медитирам всеки ден. Струва ми се, че това е добра пътека. Не ползвам определен учител или духовна дисциплина. Това е просто време за фокусиране, за навлизане в настоящия момент Резултатът е все по-силно го усещане на спокойствие и тиха радост. Забелязвам повече любов да струи от мен - нещо, което определено беше блокирано през целия ми живот Винаги съм копняла да споделям, но въпреки това споделянето твърде чест дегенерираше в доминация и конт­рол, като егото се изпречваше на пътя на Аза! Сега се чувствам по-свободна и любовта тече по-спокойно Няколко души дой­доха при мен за помощ и подкрепа от различен вид - спонтанно признание „отвън” за прогреса вътре

Ефективни механизми на изцеляване и личностна трансформация

Необикновеният и често драматичен ефект от психеде­личната и холотропната терапия при различни емоционал­ни и психосоматични разстройства естествено повдига въп­роса за механизмите, включени в тези промени В контекс­та на традиционните и основани на психоанализата психо­терапевтични системи дълготрайните промени на по-дъл­боките психодинамични структури, лежащи в основата на психопатологичните симптоми, изискват години на систем­на работа Следователно психиатрите и психотерапевтите са склонни да не вярват, че дълбоки и дълготрайни проме­ни в личността могат да се осъществят в рамките на дни или дори часове, тъй като днешните теории не разполагат с обяснителни рамки за такава възможност

Описанията на драматично изцеляване в контекста на шаманските процедури, туземните изцелителни церемонии, срещите на ценящите екстаза секти или трансовите танци не са били приемани сериозно от повечето западни учени или са били приписвани на влиянието на внушението у су­еверни аборигени Случващите се от време на време драма­тични промени в личностната структура, известни като „конверсии”, обикновено се разглеждат като твърде произ­волни и непредвидими, за да представляват интерес от те­рапевтична гледна точка Същевременно не може да се от­рече фактът, че религиозните, нравствените, сексуалните, политическите и другите типове „конверсии” могат да имат фундаментално и често дълготрайно влияние върху участ­ващия в тях индивид Тяхното влияние не е ограничено до убежденията, нагласите, ценностните системи и жизнените стратегии, а често включва емоционално и психосоматич­но изцеляване, промени в междуличностното приспособя­ване и изчезване на такива дълбоко вкоренени поведенчес­ки модели като алкохолизма или наркоманиите.

В този контекст бих искал да спомена най-драматич­ния и краен пример за изцелителния и трансформацион­ния потенциал на НСС - промените, наблюдавани при мно­го хора, които са се доближавали до смъртта Дейвид Роу­зен - психиатър от залива на Сан Франсиско - е интервю­ирал 11 оцелели от самоубийствени скокове от „Голдън Гейт Бридж” и от моста между Сан Франсиско и Оукланд Бей (Rosen 1973) Той реконструира житейската им ситуация и психосоматичното им състояние преди опита за самоубийс­тво, изследва мотивацията им за този акт, обсъжда прежи­вяването по време на падането и спасителните операции и цялостно изучава възникващите в резултат промени в лич­ността и жизнения стил на тези хора

Роузън открива фундаментални промени у всички оце­лели Те включват изумително емоционално и психосома­тично подобрение, активно наслаждение на живота и отк­риване на духовното измерение на съществуването или пот­върждаване на предишните религиозни вярвания Прежи­вяванията, които са довели до тези промени, включат па­дането и престоят до 10 минути в студената вода периода, в който оцелелите е трябвало да бъдат спасени Ако помощ­та не се осигури за тези 10 минути, течението ще отнесе човека в открития океан, което означава сигурна смърт Тъй като няколко минути в студената вода нямат такъв фунда­ментален трансформационен ефект (това е проверено и по­вече от доказано в ерата преди транквилантите на инсти­туционалната психиатрия), резултатите очевидно трябва да са недвусмислено свързани с преживяването по време на падането

Използвайки прости математически формули от еле­ментарната физика, човек може да изчисли, че падането от парапета на моста до повърхността на залива е само около три секунди по часовник. Резултатите не могат лесно да се припишат на ефекта от физическия шок независимо от фак­та, че общата смъртност от тези скокове е около 99%, пове­чето от оцелелите на Роузън са излезли от ситуацията пра­ктически невредими. Следователно някакво убедително вът­решно преживяване, продължило само три секунди, е съз­дало резултати, които години на фройдистка анализа не биха могли да постигнат. Важно е обаче да се осъзнае, че в НСС субективното преживяване на времето е радикално проме­нено. В рамките на секунди по часовник човек може да изпи­та богата и сложна последователност от събития, които -субективно - продължават много дълго или дори изглеж­дат вечни.

В публикуваната наскоро книга Heading Toward Omega (На път към Омега) танатологът Кенет Ринг достига до по­добни заключения. Той посвещава специална част на изуча­ването на дълговременните ефекти от преживяванията на разминаване със смъртта (Ring 1984). Те включват повиша­ване на самооценката и самоувереността, оценяване на жи­вота и природата, загриженост и любов към другите хора, забележимо отслабване на ударението върху личния статус и материалните придобивки и развитие на универсална ду­ховност, която трансцендира предизвикващите разделение ин­тереси на религиозното сектантство. Тези промени са забе­лежително подобни на описаните от Ейбрахам Маслоу след спонтанните „върхови преживявания” (Maslow, 1962, 1964).

Древната история на психиатрията предлага много при­мери на опити да се използват силните преживявания за изцеление. Една от техниките, използвани в древна Индия, е симулирано нападение от обучен слон. който спира точно преди да удари пациента. В някои случаи лицето с разст­ройството е поставяно пред яма, пълна с кобри с извадени зъби Друг път се урежда внезапно падане във вода, докато пациентът преминава по мост със специален капан. За по-важните особи се провеждал цял мним процес, включващ смъртно наказание и изпълнение на процедурите по екзе­куцията, като помилването от краля е идвало в последния момент (Hanzlnuek, 1961). Разбира се, обсъждайки тези наб­людения, аз не защитавам излагането на реални или симу­лирани животозастрашаващи ситуации като терапевтична стратегия за съвременната психиатрия. Опитвам се обаче да илюстрирам, че в психиката съществуват механизми, чи­ято терапевтична и трансформационна сила надскача всич­ко, което могат да предложат днешните психотерапевтич­ни теории.

Психеделичната и холотропната терапия правят въз­можно използването на изцелителния и трансформацион­ния потенциал на силни преживяния без риска, включен в действителните биологични кризи или сложните измамни маневри, свързани с описаните по-горе ситуации. Несъзна­ваната динамика, стимулирана чрез подходящите неспеци­фични техники, спонтанно ще създаде силни преживявания на конфронтация със смъртта. Те имат изцелителна сила, която е сравнима с описаните по-горе външно детермини­рани ситуации. Същевременно обаче преди подходите от то­зи вид да могат да се приемат от академичната психиат­рия, е важно да се изяснят механизмите, включени в таки­ва драматични промени, и те да се представят в контекста на всеобхватна теория за личността. Единствено по-изкуст­вените преживявания и следващите от тях промени могат да се интерпретират в контекста на традиционното психи­атрично мислене. Повечето от тях изискват не само същес­твена преработка на концептуалните рамки на психиатрията и психологията, но и нов научен светоглед или парадигма.

ИНТЕНЗИФИЦИРАНЕ НА ТРАДИЦИОННИТЕ ТЕРАПЕВТИЧНИ МЕХАНИЗМИ

Някои от терапевтичните промени, появяващи се в пси­хеделичните и холотропните сеанси, могат да се обяснят от гледна точка на механизмите, които са описани в традици­онната психиатрия. Същевременно дори при относително повърхностните НСС тези механизми са изключително ин­тензифицирани в сравнение с вербалните процедури. В по-дълбоките холотропни състояния човек обикновено се на­тъква на много механизми на терапевтична промяна, кои­то са изцяло нови и още не са били открити и признати от традиционната психиатрия.

НСС със сигурност променят драматично взаимоотно­шението между съзнателната и несъзнаваната динамика на психиката Те имат тенденцията да намаляват защити­те и психологическите съпротиви При тези обстоятелства човек в повечето случаи наблюдава не само подобрено въз­произвеждане на потиснати спомени, но и сложно повтор­но преживяване на емоционално значими събития от ми­налото, появяващи се в пълна възрастова регресия. Несъз­наваният материал освен това може да се появява под фор­мата на различни символни преживявания, които имат сходна структура със сънищата и могат да се „дешифри­рат” чрез техниките на Фройдовата интерпретация на съ­нищата. Появата на това иначе недостъпно съдържание от индивидуалното несъзнавано често се свързва с богати емо­ционални и интелектуални прозрения за природата на пси­хопатологичните симптоми и изкривявания на междулич­ностните отношения на пациента.

Терапевтичният потенциал на повторното преживява­не на емоционално релевантните епизоди от детството включва няколко важни елемента. Психопатологията, изг­лежда, извлича динамичната си сила от дълбоките резерво­ари на натрупана емоционална и физическа енергия. Този факт за пръв път е описан от Фройд и Бройър в тяхното изследване на хистерията (Freud & Breuer 1936). Самият Фройд по-късно омаловажава значението на този фактор и едва известният „психоаналитичен ренегат” Вилхелм Райх открива теоретичното и практическото значение на биоенер­гетичната динамика на организма (Reich 1949, 1961) В пси­хеделичната и холотропната терапия освобождаването на тези енергии и тяхното периферно разтоварване играят мно­го важна роля. Традиционно такова освобождаване е извес­тно като отреагиране, ако е свързано с конкретно биогра­фично съдържание Разтоварването на по-генерализирано емоционално и физическо напрежение обикновено се нари­ча катарзис.

Отреагирането и катарзисът заслужават кратко обсъж­дане в този контекст, защото тяхната роля в психотерапия­та трябва да се преоцени из основи, имайки предвид наб­люденията както от психеделичната, така и от холотропна­та терапия. Признаването на изцелителната сила на емо­ционалния катарзис може да се проследи до древна Гърция. Платон живо описва емоционалния катарзис в диалога си „Федра”, докато обсъжда ритуалната лудост в корибанти­ческите⁷⁸ загадки Той вижда забележителен терапевтичен потенциал в дивите танци под звуците на флейти и бараба­ни, които кулминират в експлозивен припадък и водят до състояние на дълбока релаксация и спокойствие (Plato 1961). След като за самия него се твърди, че е инициат на Елев­синските мистерии, изглежда, че Платон разчита на лични­те си преживявания

Друг велик древногръцки философ и ученик на Платон -Аристотел - е автор на първото експлицитно изявление, че пълното преживяване и освобождаване на изтласкани емо­ции са ефективното лечение на психичната болест. В съот­ветствие с основната теза на членовете на култа към Ор­фей⁷⁹ Аристотел вярва, че хаосът и лудостта на загадките в крайна сметка допринасят за реда. Според него с помощта на виното, афродизиаците и музиката инициатите прежи­вяват необикновен прилив на страсти, следван от изцели­телен катарзис (Croissant 1932)

Механизмът на отреагирането е описан от Фройд и Бро­йер и играе изключително важна роля в ранните разсъжде­ния на Фройд за произхода и терапията на психоневрозата и особено на хистерията. В първоначалния му модел бъде­щият невротик е преживял в детството травмиращи ситуа­ции при обстоятелства, които не са позволявали периферно освобождаване на емоционалната енергия, генерирана от травмата Това е довело до складиране на натрупани емо­ции или „ефект на задръстване” Следователно целта на терапията е да се изведе изтласканият спомен в съзнанието в безопасна ситуация, подпомагайки закъснялото освобожда­ване на афекта.

По-късно Фройд изоставя тази концепция в полза на други механизми и особено на анализата на преноса. Под негово влияние традиционната психотерапия не разглежда отреагирането като механизъм, който е способен да води до постоянни терапевтични промени. Същевременно обаче съществува общо съгласие, че техниките на отреагирането са предпочитаният метод при справянето с емоционални трудности, дължащи се на една-единствена масивна психо­травма, например военните неврози или други типове емо­ционални травматични разстройства.

Ако съдим по нашите наблюдения от психеделичната и холотропната терапия, Фройд явно е направил грешка, когато е елиминирал отреагирането от психоанализата и е фокусирал вниманието си върху по-неуловими и повърхност­ни механизми и техники. Изключително вербалните подхо­ди очевидно са неадекватни за справяне с биоенергетична­та ситуация, която лежи в основата на психопатологията. Причината, поради която отреагирането не е носело трай­ни терапевтични промени, е, че в повечето случаи то не е било дълбоко и достатъчно радикално.

За да е напълно ефективно отреагирането, терапевтът трябва да насърчава пълното му развитие. Това често води далеч отвъд биографичните травми с психологическа при­рода до спомени за животозастрашаващи физически съби­тия (детски пневмонии, дифтерия, операции, наранявания или полуудавяне). различни аспекти на биологичното раж­дане и дори до преживявания от минали животи и други явления от трансперсоналната област

Отреагирането може да приема много драматични фор­ми и да води до временна загуба на контрол, силно повръ­щане, многократно задавяне, моментна загуба на съзнание (припадък) и други впечатляващи прояви. Това сякаш обя­снява защо то е било ефективно в лечението на травматич­ни емоционални неврози, когато терапевтът е бил подгот­вен да се занимава с повторното преживяване на живото­застрашаващата ситуация. Професионалист, който не е емо­ционално или концептуално готов да се изправи пред пълния спектър от описаните по-горе явления на отреагиране­то, ще позволи само непълни и разкъсани форми и нива на отреагиране, които не водят до постоянни резултати.

Макар да има съществена роля в холотропната тера­пия, отреагирането е само един от многото ефективни ме­хани ши. които допринасят за терапевтичните промени До­ри на равнището на биографичните травми съществуват важни допълнителни фактори. Лице, което преживява пъл­на регресия до времето в детството, когато е била нанесена определена травма, буквално отново става бебе или дете. Това включва съответния телесен образ, примитивните емо­ции и наивното възприятие и разбиране на света. В същото време той има достъп до зрелия концептуален свят на въз­растния. Тази ситуация създава възможност да се интегри­рат травмиращите събития чрез освобождаването на тех­ния енергиен заряд, те да се осъзнаят напълно и да се оце­нят от гледната точка на възрастния. Това е особено важно в ситуациите, когато концептуалната незрялост или обърк­ване са били съществен елемент в травмата, факторите от този вид са описани най-ясно в теорията за „двойната връз­ка”⁸⁰ на Грегъри Бейтсън (Bateson 1972), а напоследък и в работата на Алис Милър (Miller 1985).

Интересен въпрос по отношение на повторното прежи­вяване на детските травми е защо повторното преживява­не на болезнена ситуация от миналото би трябвало да е те­рапевтично или дори защо да не е по-скоро травматично, отколкото изцеляващо? Обичайният отговор е, че възраст­ният е способен да се изправи лице в лице и да интегрира преживяванията, с които не се е справил като дете. Освен това подкрепящият и изпълнен с доверие контекст на тера­певтичната ситуация е много различен от оригиналните травмиращи обстоятелства Възможно е това да е адекват­но обяснение на някои относително неуловими психични травми. В случая на съществените травми обаче и особено ситуациите, заплашващи оцеляването и целостта на тялото на човека, изглежда, е включен допълнителен и съществен механизъм.

Много вероятно е в ситуациите от този вид оригинал­ното травмиращо събитие да не е било напълно преживяно по времето, когато се е случило. Масивният психичен шок може да води някои хора до загуба на съзнание и припадък. Възможно е да се мисли, че някои по-малко драматични обстоятелства биха могли да водят до ситуация, в която чо­векът „изключва” преживяването частично, а не цялостно. В резултат то не може да се „смели”психологически и да се интегрира, така че остава в психиката като дисоцииран чужд елемент. Когато след години се появи от несъзнаваното по време на психеделична или холотропна терапия, това не е повторно преживяване на станалото, а е по-скоро първото пълно преживяване на събитието, което създава възмож­ност то да се завърши и да се интегрира. Проблемът за пов­торното преживяване в сравнение с първото пълно съзна­телно преживяване на травмиращо събитие е обсъден в спе­циална статия на ирландския психиатър Айвър Браун и не­говия екип (McGee et al. 1984).

Последният традиционен терапевтичен механизъм, кой­то трябва да се спомене в този контекст, е преносът. В пси­хоаналитично ориентираната психотерапия се смята за съ­ществен фактът, че пациентът в хода на анализата развива преносна невроза. Тя се състои от проектиране върху тера­певта на целия спектър от емоционални реакции и нагласи първоначално развит в детството и дори през младенчест­вото във връзка с родителските фигури или техните замес­тители. Следователно терапевтичният механизъм с критич­но значение е анализата на този пренос. В психеделичната и холотропната терапия потенциалът за развитие на пре­носа по принцип е неимоверно засилен. Той обаче се разг­лежда като усложнение на терапевтичния процес, а не като необходима предпоставка за успешното лечение.

За разлика от вербалните подходи дълбоката емпирич­на терапия има потенциала да заведе пациента за много кратко време до оригиналните травмиращи ситуации, а сле­дователно до корените на проблема. Не е необичайно това, че в рамките на първия психеделичен или холотропен сеанс пациентът достига до ранното орално равнище на развити­ето, преживява повторно последователността на биологич­ното си раждане или се свързва с трансперсоналната об­ласт. При тези обстоятелства развитието на преноса гряб­ва да се разглежда като проява на съпротива пред изправя­нето лице в лице с първоначалната травма.

В много случаи за пациента е по-малко болезнено да създава някакъв изкуствен проблем в терапевтичното вза­имоотношение чрез проектирането върху него на елементи от първоначалната травма, отколкото да се изправи пред истинския проблем, който е много по-опустошителен. Сле­дователно задачата на терапевта е да пренасочи внимани­ето на пациента към интроспективния процес, тъй като са­мо той може да обещае ефективно решение Когато тера­певтичната работа се провежда в този дух, става повече от очевидно, че преносът представлява защитен опит на паци­ента да избегне смазващия проблем от миналото, като съз­дава по-малко заплашителен и по-управляем псевдопроб­лем в настоящето.

Друг възможен източник на пренос, изглежда, е анам­незата на тежка емоционална депривация през детството. В тази ситуация пациентът е склонен да търси в терапев­тичния процес анаклитичното удовлетворяване, което не е преживял в детството. Най-доброто решение на този проб­лем е терапевтичната употреба на физическия контакт. Ма­кар че много явно нарушава Фройдовото табу върху докос­ването, този подход обикновено намалява, а не засилва пре­носните проблеми и терапевтичните му ефекти са наисти­на забележителни. Въпросът за физическия контакт в хо­лотропните сеанси е дискутиран в повече подробности в друг контекст (с 239).

Потенциалът на психеделичната и холотропната тера­пия не е ограничен до интензифицирането на традицион­ните терапевтични механизми. Най-интересният аспект на тези подходи е, че те предлагат достъп до много допълни­телни, мощни и радикални механизми на изцеляване и тран­сформация, които все още не са открити и признати от за­падната академична психиатрия. На следващите страници Ще опиша и ще обсъдя най-важните от тези нови терапев­тични възможности и перспективи.