Просто да бъдеш Борислав Русанов
жүктеу/скачать 0.53 Mb.
|
2. ЕКСТАЗНО СЪЩЕСТВУВАНЕ Обезумяла любовта ми тича по всички пътеки, към всички сърца... За да пребиваваш в блажения покой на нирвана, след като има толкова страдащи същества, трябва да си глух и сляп за техните вопли, трябва да си без сърце. Но помнете: безсърдечният човек не може да припари до прага на нирвана, камо ли да го прекрачи. Ако нямаш сърце, ако си безсърдечен, колкото и да си развит в умствено отношение, ти си лишен от всички възможности. Ако плачът на страдащите не къса сърцето ти, то забрави за нирвана - тя е много, много далеч от теб. Но и тук е парадоксът, защото ако плачът на страдащите къса сърцето ти, ти пак не можеш да пребиваваш в нирвана, но този път заради тях, от обич към тях. Заради милостивото си сърце, ти няма да се качиш на спасителната лодка, докато има дори само едно същество, останало на потъващия кораб. Не случайно е казано, че капитанът последен напуска кораба. Великите души последни ще се спасят, защото те ще гледат да спасят първо другите. Защо искам да се откажа от посредничеството на думите?- Защото думите са лошо изразно средство. Те могат да подведат човека. Чрез тях може да се манипулира Истината. Те никога не са в състояние да бъдат адекватни на Реалността. Защо?
Любовта не може да бъде даже и сърце, защото сърцето е ограничено, а любовта не търпи никакво ограничение. Всички ограничения рухват пред нея, защото тя е безгранична. Как можеш да я ограничиш в една форма, в едно име, в една дума? Как можеш да я изкажеш с думи? Можеш само да я почувстваш... Да я почувстваш без думи... Да я почувстваш в областта отвъд думите... Може би там, където почва да струи светлата, тиха и нежна, едва доловима и в същото време осезаема музика на душата. Може би нищо не е така близко и сродно на любовта, както музиката. Ето защо, когато човек е влюбен, песента блика неудържимо навън. Нищо не може да й попречи, а и не трябва да й се пречи, защото колкото повече пеят хората, толкова повече ще се обичат. Песента е послание от любовта и ако тя не се ражда в теб, не можеш да бъдеш посланик на любовта... Истинската песен, песента на душата, може да има многобройни текстове, но всички те ще са разновидност на един и същи текст: „Обичам Източника на всичко съществуващо! Обичам себе си и всички същества. Обичам, обичам, обичам... Обичам просто, защото съм любов. И това е прекрасно. Всичко става прекрасно, когато ти си любов, защото когато ти си любов, всичко е любов!" Приятелю, вслушай се в тази песен. Тя притежава магическа сила. И ако ти успееш да я чуеш, дори един единствен път, никога повече няма да я забравиш. Тя ще те преследва през цялата Вечност, докато те преобрази изцяло. Тогава няма да я слушаш вече, защото просто теб няма да те има. Твоето „его" няма да го има. Ще е останала само песента, защото в действителност само тя е. Няма нищо друго. Няма изпълнител. Няма слушател. Има само песен. От тази песен възниква всичко... Тази песен е всичко... любов... Но това са само думи, думи... А аз искам да чуеш песента, която е отвъд всички думи, колкото и красиви да са те... Не се улавяй за тях. Те могат да те подведат, да те омагьосат и ти да помислиш, че ТОВА Е... да забравиш за песента. Но не! - думите никога не могат да бъдат... затова ги захвърли... всичките... до една... колкото и прекрасни да са те. Те могат да те отведат до Прага, но не и отвъд Прага, а само отвъд Прага ще можеш да чуеш песента... Само отвъд Прага! А те ще искат да те задържат. Те ще се влюбят в теб и ти ще се влюбиш в тях. И те непременно ще искат да те задържат... Тези думи - прекрасни морски сирени! Но ти не им обръщай внимание. Те са само маркери по пътя, но не и крайна цел... И когато те доведат до Прага - просто го прекрачи - нищо повече и нищо по-малко. Тогава думите ще изчезнат (заедно с теб и заедно с всичко). Ще остане само вълшебната песен на любовта, която твори световете. От този миг нататък няма да имаш собствено битие, но цялото Битие ще бъде твое, защото когато нямаш нищо, всичко ти принадлежи и всеки ти става любим. А когато всеки ти е любим, ти си постоянно влюбен... Ти си оживял за вечни времена в необятния свят на любовта.
Докато съществува „его", ще има и форма. А докато има форма, ти ще бъдеш ограничен, обусловен. Твоята обусловеност може да бъде от най-различен род - полова, расова, политическа, религиозна, национална и т.п., но все таки - ти ще бъдеш обусловен. Ти ще бъдеш винаги против някого и против нещо и не ще можеш да чувстваш единния пулс на цялото Битие, на Всеобщото съществуване... Колкото повече твоето „его" изтънява, толкова по-фина ще става и твоята телесна обвивка. При съвършено изчезване на „его"-то твоята телесна обвивка губи корена, от който черпи живителни сокове и завръщането ти в плът на земята става невъзможно. Забрави, че си чел някога нещо. Изхвърли всичкия книжен боклук от главата си. Изгони всички идоли, учители, авторитети, намерили убежище в теб. Те са мъртви. Те отдавна са мъртви. Не се мъчи да вървиш по пътя, по който е минал друг. Не усложнявай излишно живота си. Не е възможно да минат по един и същи път двама. Ето защо - върви си по своя и ще стигнеш там, където е сборният пункт на всички, там, където всички престават да бъдат множество, за да станат Едно. Забрави всички писания. Забрави дори и това. Не се поддавай на влияния, на пропаганда. Бъди естествен. Бъди просто себе си, без да се стремиш да подражаваш, за да се превърнеш в някой друг, защото оригиналът винаги е по-ценен от копието. Остави всяко нещо да си върви по своя път, към свойта цел, защото няма нищо по-хубаво и по-истинско от това, което е естествено. Запомни, че никой на никого не може да бъде Учител, защото всеки, който провъзгласява себе си за Учител, всъщност провъзгласява волята си за власт. Той иска другите да вървят по неговия път, след него, никога пред него. Той иска да наруши естествения ход на нещата, според който всеки своя пътека си има и затова никой не може да върви по пътеката на някой друг.
Запомни: има само един Учител и това е Животът. Всички други са самозванци. Няма да помогнат нито твоите учители, нито твоите учения, нито твоите свещени писания, нито твоите молитви, нито твоите медитации, ако твоето съзнание не е съзряло, ако любовта не е разцъфнала в сърцето ти. Тогава ще са безполезни всички учители, всички учения, всички свещени писания, всички молитви, всички медитации, всички глупости, с които си изпълнил главата си, ако съзнанието в теб не е съзряло, ако любовта не е разцъфнала в сърцето ти. Не се опитвай да се стремиш към чужди реалности. Познай своята собствена. Ако си тъжен - бъди тъжен! Не отвръщай поглед от своята тъга. Ако си радостен - бъди радостен! И ако си внимателен, бдителен, ако си постоянно нащрек, ще разбереш, че и радостта, и тъгата са само облаци, които идват и отминават, а това, което нито идва, нито отминава, това, което винаги остава, е небето. То е твоята реалност. И ти можеш да създадеш облаци, но небе не можеш. Можеш да бъдеш небе, Но облаци не можеш. Фалшивите неща винаги Ще си останат фалшиви И тяхното количество няма да ги направи истински. Колкото и много знания да натрупаш, Те ще бъдат безполезни, ако не са подплатени с истинско познание. Тогава в очите на хората можеш да изглеждаш мъдрец, защото хората са склонни да бъркат ерудицията с мъдростта, но дълбоко в себе си ще бъдеш глупак и ще криеш своето нещастие с усмивка, и ще криеш своето невежество със титли и научни степени, лишени от пълнеж. И зад твоята духовност ще прозира лицемерие. В основата на твоя мир ще има кратер на вулкан. А твоята любов ще бъде само дреха на омразата. И ти ще изглеждаш, но няма да бъдеш. Ще си богоподобен, но само подобен – не и божествен. И твоето божествено подобие няма да топли никого. Ще бъдеш като изкуствено цвете – Красиво, но ще ти липсва аромат. И ти можеш да зарадваш нечии очи, но не и нечие сърце. АКО СЪЗНАНИЕТО В ТЕБ НЕ Е СЪЗРЯЛО, АКО ЛЮБОВТА В СЪРЦЕТО ТИ НЕ Е РАЗЦЪФНАЛА. „Времето е пари!" - казват американците. „Времето е любов!" - казвам аз. И ако желая нещо за себе си, то е любов! Ако искам да припечеля нещо за себе си, то е любов! Ако искам да се обогатя с нещо - то е любов! И нека любовта да бъде моят единствен капитал! И нека любовта да изпълва от край до край живота ми! Всяка минута, всяка секунда, всеки миг тя да расте, да расте, да расте... И когато ме изпълни целия, да разруши моите граници, за да се слея чрез нея с Безграничното. И тогава хората ще погребат моята тленна обвивка, ще издигнат паметник, на който ще пише: „Този човек умря от любов!" Но ако те са малко по-далновидни, биха написали: „Този човек живя и възкръсна в любовта!" Най-високата точка, най-високият градус на любовта е възкресението, при което твоите граници са разрушени, а заедно с тях изчезват като миражно видение и ограниченията и ти се сливаш с безкрайното и чисто съществуване, ставаш самото съществуване - отвъд всякакви имена, форми и ограничения. Триумфира този човек, който умира от любов, за да възкръсне в любовта и чрез любовта. Девизът на такъв човек може да бъде само един: „От любов към все повече и повече любов" И когато любовта стане толкова огромна, така необятна, че да не може да търпи никакви граници и ограничения, човекът, който я притежава, престава да съществува като ограничено същество и се слива със самата Безграничност. „Его"-то е умряло, а заедно с него и всички тревоги, страхове, страдания, копнежи, разочарования... Докато при смъртта, в която липсва възкресението и която е плод на безлюбието, на недостига на любов, „его"-то остава живо, а заедно с него остават и оковите, и копнежът по свободата, и болката на ограниченото и несъвършеното. Толкова много обичах, че сърцето ми стана тясно за любовта и се пръсна. Толкова много обичах, че тялото ми стана тясно за любовта и се пръсна. Толкова много обичах, че душата ми стана тясна за любовта и се пръсна. Сега не съм ограничен, но не съм и свободен, а съм самата свобода - любов необятна, без граници, за която няма тяло и душа. „Трябва да се моля!", „Трябва да медитирам!", „Трябва да пея мантри или духовни песни!", „Трябва да чета религиозна литература!", „Трябва да ходя на църква!"... Но ако трябва, по-добре не го прави. „Трябва" убива твоята естественост, спонтанност. „Трябва" те превръща в неестествен човек. А да си божествен, означава да си естествен. Не прави нищо по задължение, а по свобода, по вътрешен импулс. Няма по-красиво нещо от непредвидимата спонтанност... Ако не ти се моли, просто не се моли. Ако не ти се медитира, просто не медитирай. Ако не ти се прави нищо, просто не прави нищо... Ама трябвало... Изхвърли „трябва" от живота си. То е мъртво, изкуствено. А ти си жив, т.е. естествен. И колкото си по-естествен, толкова по-жив ще бъдеш. Не мисли за отвъдни светове. Не се стреми към Вечността, защото стремейки се да съзреш Вечността, пропускаш мига, а в мига е скрита Вечността. Мигът съдържа Вечността. Този свят съдържа онзи свят. Всъщност няма два, три или много светове. Светът е един... За съвършения, за посветения няма много светове - светът е един. И живеейки в този свят, ти живееш и в онзи свят. Ти си цялостен, а не половинчат, инвалидно-фрагментарен. Ти си сензитивен и колкото по-сензитивен си, толкова твоята сензитивност ще навлиза все по-надълбоко и по-надълбоко в Реалността, така че пиейки чаша вода, ти ще се докосваш до Божественото... И няма да има смисъл да го търсиш чрез молитви и медитации. То ще се разкрива чрез най-обикновени неща - просто пиейки вода или цепейки дърва, просто ходейки или дишайки, Божественото постоянно ще нахлува в теб. Затова ти казвам: Бъди естествен. Бъди любящ, спонтанен. Бъди максимално сензитивен и съзнателен във всичко. Животът е прекрасен, защото е божествен. Всичко е от Бога, всичко е божествено. Даже и ако съществува дявол, и той ще е прекрасен, защото е божествено създание. Даже и ад да съществува, и той ще е прекрасен, защото Бог го е създал. Всичко е прекрасно. Всичко е божествено. Животът е една постоянна, вечно течаща Радост. Къпи се в тази река от Радост, къпи се в този необятен океан и му се наслаждавай. Каквото и да правиш, с каквото и да се занимаваш, каквото и да се случва с теб - наслаждавай му се, защото всичко е от Бога, всичко е божествено, прекрасно, създадено единствено за екстатична радост, за благоговение, за обожание. И няма как да е другояче. Та нали е божествено? Та нали всичко има божествен произход? Та нали всяко нещо корени съществуването си у Бога? Как да не го обичаш?! Как да не го милваш?! Как да не му се радваш и наслаждаваш?! Как да не изпадаш във възторг и умиление, докосвайки се до него?! Та ти се докосваш до Бога! А Бог е Вечен екстаз, Вечно блаженство. И колкото повече откриваш този Екстаз, това Блаженство, колкото повече животът за теб се превръща в Екстаз и Блаженство, толкова повече се приближаваш до Бога. И нека това да ти бъде критерият. Едва когато си готов да кажеш тотално „да" на всеки, на всичко, за всичко - едва тогава си станал отворен, готов, за да може цялото съществуване да нахлуе в теб, да оживее в теб, да пребъде в теб. Йога е усилие, тантра е безусилна. Йога е агресия, тантра е неагресивна. Йога е пътят на мъжа, тантра - пътят на жената. Йога е изкачване, превземане на върха, тантра е слизане, отдаване на долината. Йога е желаене, търсене, тантра е нежелаене. Йога е молитва, тантра е медитация. Йога е плод на „его"-то, тантра - на отсъствието на „его". За да достигнеш до долината, трябва първо да си изкачил върха. За да достигнеш до тантра, трябва първо да си преминал през йога. И колкото по-висок връх си изкачил, толкова дълбочината на твоето прозрение ще е по-голяма. Остави плода сам да падне, не посягай да го късаш преждевременно. Остави нещата да си дойдат естествено, от самосебе си, не се опитвай да ги форсираш. И помни, че не можеш да правиш медитация. Тя може да се случи, ако ти си готов за това, но не можеш да я правиш. Медитацията не е волев процес, тя не изисква усилие. Тя е безусилна. Отсъствието на желания в теб я поражда, а присъствието на желания ражда молитвата. Чрез молитвата ти желаеш да придобиеш различни неща, да надграждаш, да строиш, да се обогатяваш. Чрез молитвата ти развиваш „его"-то си до крайност, докато чрез медитацията или по-точно достигаш до медитация тогава, когато си се освободил от всякакъв товар, от всичко излишно. Тогава, когато си се изпразнил от желания, станал си девствен, чист, необременен и просто падаш на дъното, в основата на самото съществуване. Не е нужно да правиш нещо - то просто се случва. Не е нужно да правиш усилие, да качваш върхове... Просто се оставяш да паднеш. И колкото е по-голяма твоята релаксация, а тя е обратно пропорционална на усилието ти преди това, толкова дълбочината, до която ще достигнеш, ще е по-голяма. Условно бих разделил живота на две половини - до към 35 г. - йогийски период, период на усъвършенстване на „его"-то, на молитвата, на желанието, на търсенето, на усилието, на агресията, на мъжа, опит да изкачиш, да превземеш върха. И втори период след 35 години - тантристки - на медитацията, на безусилността, на нежелаенето, на нетърсенето, на смирението, на спускането в долината. Разбира се границата от 35 години е твърде условна. Тя зависи от еволюционния ти опит, от това докъде си стигнал. Ако имаш много работа зад гърба си, за теб вторият период може да започне и на 30 години, но може да започне и на 40 години, а може и въобще да не започне. Може и въобще в този си живот да не достигнеш до повратната точка. Няма общо правило. Всичко е до отделния човек. Из утробата на Великата Тишина възниква непостижима Радост, която претопява твоя ум и поглъща цялото ти същество, и капката на твоята отделност се изпарява, за да се превърне в необятен Океан. Моята цел не е да създавам учение, изпълнено с мистерии, а да дам на хората метод, да им покажа най-краткия път, който води към Бога - пътя на любовта. Мили приятели, не са необходими никакви мистерии, никакви тайнствени посвещения, никакви магически мантри, молитви и формули. Единственото нещо, което е необходимо, е да имаш сърце широко отворено за любовта. Повикай тази любов да дойде при теб, позволи й да премине през теб, да те намагнетизира и колкото повече я пропускаш през себе си, толкова повече и повече тя ще блика като извор към теб, като река, която с годините все повече и повече разширява своето корито. Затова, приятелю, остави всички сложни техники и посвещения настрана. Те не са ефективни и само ще си загубиш времето с тях. Аз ти предлагам нещо, което е просто като слънцето, въздуха и водата, но от което всъщност няма нищо по-добро и нищо по-добро не може да бъде измислено. Бог е любов и нищо друго не е в състояние да ни приобщи така бързо към Него, както любовта. Не че твоите мантри, твоите формули, твоите молитви, твоите посвещения, твоите учители и учения не могат да помогнат. Могат, но само при условие, че се превърнат в средство за акумулиране на любов. Тогава всичко може да помогне - една картина, нарисувана от теб с любов, една жена, погалена от теб с любов, една ябълка, изядена от теб с любов, едно красиво цвете, погледнато от теб с любов... И всичко може да стане прекрасно, когато ти си изпълнен с любов... И всичко става прекрасно, когато ТИ СИ ЛЮБОВ.
Когато човек открие любовта вътре в себе си... Когато човек открие блаженството вътре в себе си... Когато човек открие безкрая вътре в себе си, тогава разбира, че не е необходимо да ходи никъде... Просто се превръща в постоянно бликащ извор на живот, на любов, на блаженство - едно благословение за всички. Но това не е изключително явление. Изключителното е, че сме родени да бъдем принцове, а ходим и живеем като просяци. Приятелю, любовта ще ти покаже безценното съкровище. Влез в себе си с любов и ще се сродиш с всичко, което съществува.
в която губиш своя център, за да почувстваш центъра навсякъде, любовта, в която ти отсъстваш, за да откриеш изненадан своето присъствие във всичко? Приятелю, познаваш ли любовта, в която липсва контролиращ, в която се размиват твоите очертания и от самотен остров се превръщаш в безкраен Океан? Приятелю, познаваш ли любовта, която нито се ражда, нито умира, която няма начало, нито пък край, любовта, за която не можеш да кажеш, че е тук или там, че е в този или в онзи, защото тя е навсякъде? Приятелю, познаваш ли любовта? От всичко най-важно е обожанието. Ако това чувство преизпълва сърцето ти, тогава всичко е наред, тогава Бог е твой и никой никога не може да ти го отнеме. Защото заедно с обожанието Бог ще обитава сърцето ти. Бог и обожание са две неразделни неща. Способен ли си да обожаваш, Бог ще те преследва навсякъде, защото в обожанието е Бог, защото обожавайки ти си у Бога, ти ставаш едно с Бога. Това е най-простият, най-бързият метод за божествена реализация, но има един проблем. Тук Учител няма. Не можеш да ходиш в стъпките на някого. Не може никой да те води за ръка. Няма утъпкани пътеки. Няма система. Няма път и правилник за движение. Необходимо е да имаш само сърце - отворено за любовта, широко, бездънно, необятно, сърце, изгарящо в пламъка на обожанието. И никой не може да ти даде това сърце. Никой не може да обича заради теб. Никой не може да те накара да обичаш и да те научи да превръщаш любовта си в обожание, единствено от теб зависи... И от Божията милост. Искам да споделя блаженството, в което пребивавам, с всички хора. Не че блаженството е мое притежание. Не че блаженството е моя собственост, мой монопол. Не! Блаженството е същност на самото съществуване и ние като част от това съществуване още със самото си раждане сме благословени да пребиваваме в него, защото повтарям: съществуването е блаженство. Ние сме блажени или поне би трябвало да бъдем блажени, защото съществуваме. А това че не се чувстваме такива, това че животът за нас не се е превърнал в блаженство, означава, че сме подпушили този безкраен, неизчерпаем извор на блаженство вътре в нас и не му даваме възможност да блика... Не е необходимо да правим нещо изключително. Просто трябва да утихнем, да се вглъбим, да успокоим ума си и тогава в тишината и мирът, които настъпват, блаженството само започва да тече. Ти се къпеш в блаженство. Цялото съществуване се превръща в блаженство. Всичко, до което се докосваш, е блаженство, се превръща в повод за блаженство. Всъщност, не че това, което правиш, ти носи блаженството. Не! Блаженството е вътре в теб. Ти си му дал възможност да оживее, да се събуди, да се раздвижи... В действителност блаженството е скрито във всяко нещо, но ти си бил сляп за това, защото не си го бил открил в себе си. Когато обаче направиш това разкритие, тогава външният повод, обектът стават ненужни. Ти ставаш повод и обект на блаженство за самия себе си. Даже и в затвора да се намираш, даже и на клада да гориш, никой не може, никой не притежава такава власт, за да ти отнеме блаженството. Защото блаженство е самото съществуване, а твоето същество е част от съществуването. И ти си осъзнал това. Допуснал си съществуването вътре в себе си, а не си го изгонил навън, както правят повечето хора. Изхвърлили са своите акции, а искат да бъдат богати. Изхвърлили са своите акции, а се чудят защо са толкова бедни. Но помнете: никой от нас не е беден. Никой от нас не бива да бъде просяк. Неправилното отношение, неправилният подход към живота ни кара да изпаднем в немилост. Но ние сме родени, за да бъдем принцове и принцеси. Ние сме родени, за да бъдем наследници на едно неизчерпаемо богатство, каквото представлява само по себе си съществуването. И никой не може да ни лиши от това наследство, ако ние самите не се откажем от него. Когато аз съм щастлив, съвсем естествено е да искам да споделя своето щастие с другите, съвсем естествено е да искам и другите да бъдат щастливи. Само по този начин можем да снемем Царството Божие на земята... всъщност вътре в нас... Но ако аз съм нещастен, тогава по същата логика, ще искам и другите да бъдат нещастни. Ето как и защо животът ни се е превърнал в ад. Всеки се стреми да проектира своя ад навън. И всеки от нас живее в ада, защото сме невежи по отношение на щастието, което е скрито вътре в нас. А ние изпитваме въпиюща нужда от него. То ни е необходимо като слънцето, въздуха, водата, храната... Без него се чувстваме неудовлетворени, непълни, непълноценни. И затова продължаваме да го търсим. Желаем да го получим от някого. Но малкото щастийце, което получаваме, обикновено заплащаме с голяма доза страдание. Нашето щастие е камилско щастие. Нашето щастие е своего рода мазохизъм. И ние продължаваме да мъчим себе си и да се радваме на своите мъки. Продължаваме да мъчим другите и да им причиняваме нещастие. Само защото правим нещо абсурдно - щастието, което е вътре в нас, сме тръгнали да го търсим отвън. Но ако не го открием вътре в себе си, тогава нищо няма да може да запълни тази липса. Ще има просто преливане от пусто в празно... И животът ни ще продължава да бъде ад, а покрай това ще превръщаме и живота на другите в ад. Аз съм абониран за щастието. Където и да отида, то ме преследва. Каквото и да правя, то е винаги с мен. Просто да бъдеш, означава просто да бъдеш щастлив. Няма нищо по-лесно и нищо по-просто от това. Когато всички проблеми, създадени от ума ти отпаднат... Когато умът ти спре, а заедно с него и времето... Тогава ти се отваряш и цялото съществуване нахлува в теб. Твоята спонтанност се освобождава и избликва мощно като гейзер на Върховната Радост. И на теб не ти остава нищо друго, освен да благодариш, че съществуваш и животът ти се е превърнал във безкрайно празненство. Дали ще търсиш Бога в себе си или Бога в другите - няма значение - Бог е във всички. Дали ще търсиш Бога на небето или Бога на земята - няма значение - Бог е навсякъде. Дали ще търсиш Бога в това учение или в някое друго - няма значение - Бог е във всичко. И няма нужда да търсиш път към Него. И няма нужда да правиш избор, защото няма място, където Той да не е, защото няма нещо, в което Той да не е. Дори и в изкушението е Бог, така както е и в благословението. В действителност изкушение и благословение не съществуват. Те са само плод на твоето съзнание, на разделението, което съществува вътре в теб, на избора, който си направил и който те е лишил от Бога. Затова, където и да търсиш, по който и път да вървиш, каквато и техника да използваш, ти си оставаш слепец, ти си оставаш бедняк, ти си оставаш без Бог. И щастието бяга от теб. И благодатта бяга от теб. И всички бягат от теб, защото във всеки миг ти бягаш от Реалността, която изпълва всичко, от Божественото, в което няма никакво ограничение и никакво разделение. То не е само в Буда, Кришна и Христос, а и в камъка, в дървото, в най-отдалечената звезда, във всички нас. И ако ти не го откриваш навсякъде, няма да можеш да го откриеш никъде, независимо от усилията, които полагаш, независимо от техниката, която използваш, или Учителя, когото следваш. Ще си останеш слепец, не си ли отвориш очите, за да видиш не определено нещо, а всичко, което съществува.
неминуемо обикваш и неговото творение. И всичко става свещено. И всичко става прекрасно. И всичко става божествено. ТО Е.
Но само за този, който гледа с очите на любовта. И този свят се превръща в небе, адът във рай, човекът във Бог, смъртта във живот. Ако обикнеш Бога, в теб се ражда ново зрение, което превръща пустинята на живота във вечно зелен оазис, а долината на скръбта във място за блажена почивка. И цялото съществуване зазвучава като възторжен химн на Радостта, като безкраен празник, защото всичко, до което се докосваш, започва да излъчва светлина, любов... Ако обичаш Бога! Манията за величие е пречка при медитацията, защото тя е болестно състояние, а медитацията е здраве. Но това не означава, че когато я откриеш в себе си, ще трябва да поведеш война с нея, да се опиташ да я унищожиш. Не! Войната, конфликтът, агресивността са болестни състояния, а медитацията е хармония, здраве. Когато откриеш в себе си високото си самомнение, чувството, че си по-значим от другите, че си богоизбран, че си предопределен за нещо изключително, трябва просто много внимателно да започнеш да го наблюдаваш - без емоции, без осъждане, без предпоставени тези, без избор и така постепенно в този процес на постоянно самонаблюдение ще настъпи осъзнаването, а като следствие от него ще изчезне това, което е фалшиво, т.е. измамното ти, нереално, болестно самомнение. И твоят месианизъм ще се стопи, така сякаш никога не е съществувал и от него няма да остане и следа. Ти ще станеш просто един обикновен човек, като всеки друг, без грандомански идеи, а първично прост, като самото битие, без никакви примеси, натрупвания, отлагания, без всякаква помпозност и изкуственост, без желания да бъдеш нещо повече от другите, да бъдеш особен, привилегирован, богоизбран. Така се ражда нищият духом, смиреният човек. Всъщност нищо ново не се създава - просто отпада (при осъзнаването) фалшивото, неестественото и остава само това, което е истинско, естествено. Ти си като златна монета, по която е полепнала кал. Нима трябва да създаваш нещо ново? - Не. Просто трябва да измиеш калта, за да блесне златото. Истинската природа на човека е злато, а не кал. И това трябва да се осъзнае. И то се осъзнава, но само чрез процеса на медитация. Иначе нашият живот си остава повърхностен, лишен от смисъл. Истината, която е открил Кришна, не ме вълнува. Истината, която е открил Буда, не ме вълнува. Истината, която е открил Христос, не ме вълнува. Вълнува ме единствено истината, която ще открия аз, единствено пътя, по който ще стигна до нея, а не пътя, по който е стигнал Кришна, Буда или Христос. Не че не ги уважавам, почитам, обичам, но те не ми вършат работа. В началото на пътя са ми били потребни, имал съм нужда от тях, оказвали са ми помощ до определен момент, след който са се превърнали в пречка и затова сега, колкото по-рано се освободя от тях, от техния авторитет, който е вътре в мен, толкова по-добре. Защото не е важна истината, която е открил някой друг - тя не те ползва. Важна е истината, която откриваш ти. И всичко друго е без значение. Да боготвориш означава да твориш Бога в себе си. Това чувство на боготворене, на обожание ни приближава най-бързо и в най-голяма степен до Бога. Независимо какво боготвориш - дали красотата на залеза, на небето, на женското тяло, на птичия полет или възвишените слова на свещените писания - не е важно. Важно е да боготвориш, защото боготворейки ти твориш Бога в себе си и от човек се превръщаш в Бог. В този смисъл може да се твърди, че боготворенето е алхимичен процес, при който човешката природа се превръща в божествена. Боже, празнувай в мен. Искам цялото Битие да празнува в мен! Когато Бог е далеч от теб ти е нужна вяра. И колкото е по-далеч от толкова повече вяра се нуждаеш, защото тя те извисява до Него, докато се припокриете и станете едно. След това вече не ти е нужна вяра - вярата предполага външен обект, а Бог е станал твоя същност. Сега дори и Той не ти е нужен - да вярваш, че съществува някъде на небето, след като знаеш, че е вътре във теб. Не ти е нужна и молитва - не е ли глупост да се молиш на самия себе си? Когато станеш божествен (а ти си!) Когато осъзнаеш своята божественост, тогава тя убива всички богове и идоли. Всички външни неща намират смъртта си, за да възкръсне целият космос във теб.
във времето на Брама светлината слиза на порции. за да ни облече дневните дрехи. Но у повечето от нас денят продължава да бъде само гост, а нощта - вечен домакин. Докога? Докога ще продължаваме да спим, въпреки че будилникът - Живот продължава да звъни? Кой ще ни освободи от нашите сънища? Кога? Или сънят е за предпочитане пред Реалността? Пред вратата на Царството Божие много хора чакаха на опашка. Но вратата беше заключена, а никой нямаше ключ. Тогава дойде Спасителят, но когато пристъпи да отключи, се случи нещо неочаквано - кандидатите за Царството Небесно се нахвърлиха върху Него като хиени жадни, за да го разкъсат. Те бяха чакали дълго, прекалено дълго. Бяха свикнали да чакат. И изведнъж този странен човек, който наричаше себе си „син человечески", се появи ненадейно, за да им отнеме очакването, а заедно с него и сладостта на надеждата. Толкова дълго бяха чакали, че бяха забравили за какво чакат. И когато Спасителят дойде да им напомни, Го приеха на нож, а не със хляб и сол. Приеха Го като заплаха, а не като спасение. И Го разпънаха на кръст, а ключа скриха. И тази история се повтаря винаги, когато се появи Спасителят. Винаги той идва с желание да спаси хората и винаги (задължително!) в знак на благодарност те Го разпъват на кръст. И Го разпъват точно тези, които най-много са Го чакали. Така че следващия път, Спасителю, преди да дойдеш пак, си помисли добре дали си струва? Но Ти си безнадежден. Ти си неспасяем, Спасителю! И въпреки всичко, и въпреки всички кръстове специално приготвени от нас за Теб, и въпреки всички Голготи и трънни венци, Ти все ще идваш и ще идваш със надеждата, че нещо ще се промени, че поне един няма да отвори уста, за да Те похули, че поне един няма да вдигне ръката си, за да хвърли камък по Теб, че поне един ще Те помилва... Помилвай ни, Господи!
не си ли помогнеш сам. Колкото и велик да е един Учител, не може да ти помогне, не си ли помогнеш сам. Колкото и велика да е една книга, не може да ти помогне, не си ли помогнеш сам. Затова престани, глупчо, да се взираш тук или там, в този или в онзи, а се вгледай единствено в себе си, защото спасението е в теб - друго спасение няма. Спасението е винаги нещо вътрешно, нещо съкровено, интимно, предназначено за теб и никой друг няма достъп до него. И всички Учители, запомни, са в теб. И всички книги и свещени писания са в теб. Цялата мъдрост на Битието е в теб. Затова никой не може да ти помогне, не си ли помогнеш сам.
Така че не ме питай за думи, за молитвени пози и формули -те не са важни. ВАЖНА Е САМО ЛЮБОВТА. ТЯ Е ВСИЧКО. Силата на една молитва зависи не от използваните думи, не от позата, а от любовта, от силното, страстно желание да се осъществи това, което желаеш, от любовта и привличането, които имаш към Бога, защото всичко това определя силата на концентрация, възможността, а и необходимостта да забравиш всичко извън това, за което се молиш, включително и себе си, защото самозабравата е кулминацията на молитвата, на любовта. И само тогава нещата се реализират. Ето защо аз не вярвам в предварително подготвени молитви, в готови молитвени формули, колкото и добре да са съставени. В крайна сметка трябва да се разбере, че думите не са важни — готовите, заучените думи не са важни - те са мъртви. Те нямат въздействаща сила. Въздействаща сила има само живото слово. А живо слово е това, което се ражда в момента, това, което излиза направо от сърцето и душата на човека. Молитвата е процес, при който няма нужда от посредничеството на ума, защото тя е любов и ако умът не мълчи, когато сърцето говори, значи говори не сърцето, а умът, значи твоята молитва е само техника, навик, който няма да даде плод, защото само любовта е, която дава плод. Бог е любов. И когато душата ми се устреми към Бога, аз също ставам любов. И всичко става любов. Целият свят е любов. И ми идва да прегръщам и да целувам всичко, защото всичко е любов и на тази необятна любов, аз искам да раздам любовта, която нося в сърцето си, искам да се разтоваря от нея, за да се натоваря пак, искам да споделя с другите моя товар, за да се почувстват и те поне за миг истински щастливи, за да почувстват моето щастие, моя екстаз, вкусът на автентичното съществуване. Хора, чуйте моя вик, моя зов... Щастлив съм и ви обичам... И искам да споделя щастието и любовта си с вас. Отворете се, доверете ми се, пуснете ме в сърцата си, за да остана в тях завинаги! Как мога да позная Реалността? - Разбира се не, ако подходиш към нея с натрупаното през годините знание. Най-невежият човек е човекът на знанието. Той има знание, но нищо не знае, защото знанието и познанието са различни неща. Между тях няма допирни точки. Едното е мъртво - то е минало, а другото е нещо живо - вечно настояще. Истината не е натрупване на спомени. Тя е прозрение. Прозрение, което може да се извърши само от ум, който не е обременен от знания, т.е. от умът свободен от знания. Защо? - Защото нашите минали опитности, спомени, багажът ни от знания, обуславят и изграждат структурата на нашето „аз", нашата субективност. А Реалността е нещо обективно. Субективното възприятие на Реалността винаги я деформира. За да може даден човек да я познае такава, каквато е, трябва да се освободи от своя субективизъм, т.е. от всичко това, което изгражда структурата на „аза". Азът, базиран на миналия опит, не може да познае настоящата истина. Той може да се опита да я вкара в определени рамки, в определено русло, да се опита да я хербаризира, но не може да я познае. Само когато си свободен от „аз", когато си нищо, можеш да се докоснеш до Реалността, да се изпълниш с нея, да станеш едно с нея. Само НИЩОТО е това, което познава ВСИЧКОТО, защото НИЩОТО Е ВСИЧКО, ЦЯЛОТО СЪЩЕСТВУВАНЕ, а „азът" е само фрагмент, частица от Цялото. Така че Реалността не може да бъде позната през призмата на нашата субективност. Само когато тя бъде захвърлена, само тогава видението ни може да бъде истинно, адекватно или с други думи казано, необходимо ни е необусловено от миналото възприятие на ТОВА, КОЕТО Е и тогава ТОВА, КОЕТО Е започва да действа, а не нашата представа за него. Представата убива истината или я прогонва и обратно - ако представата или знанието за истината са отстранени, тогава това, което остава, е Реалността. Когато няма мисъл, лежаща между теб и мен, разделението изчезва. Тогава няма „ти". Тогава няма „аз" - има само единение - ти преливаш в мен и аз преливам в теб. Ти изчезваш в мен и аз изчезвам в теб. Двойствеността умира. Вече няма земя и небе, а земята става небе. Брегът се превръща в море... Когато няма мисъл, лежаща между теб и мен. Медитацията не е въпрос на тренировка, на упражняване. Медитацията не може да се прави. Тя може само да се случи. И се случва само, когато умът е станал медитативен. А медитативен е умът, свободен от желания. Тогава и без да си я канил, и без да си чувал за медитация, тя идва. Не е въпросът, че ще седнеш и ще медитираш час или два и нещо ще се случи. Не! Качеството на твоето съществуване ще се промени. Животът ти и цялото ти същество ще станат медитативни, тихи... И любовта ти ще бъде като топло есенно слънце с красивия, нежен и мек отблясък на залеза. Всички конфликти, всяко напрежение е прекратено и всичко притихва в някаква мистична тишина, изпълнена с нежна ласка и доброта. В теб няма желания. Няма го дори желанието да медитираш, да постигнеш успех в медитацията, да станеш велик медитатор, просветлен и т.н. Когато умът е свободен от желания, тогава съвсем естествено, без това да е резултат от упражнения, от методика, система или нещо подобно, умът утихва и в тази тишина се ражда прозрението - Великото, Божественото, истинското творчество. Трябва да се запомни - медитацията е отвъд сферата на желанията. Молитвата е в сферата на желанията. Нирвана е отвъд сферата на желанията (затова няма нищо по-глупаво от това да желаеш да постигнеш нирвана). Раят е в сферата на желанията (затова той може да се постигне, докато нирвана се случва, а не се постига). Буда е мека, топла есен, а Исус - горещо, знойно лято. Буда е слънцето на залез, а Исус - слънцето в апогей. Буда не е бог - той е отвъд боговете. Исус е бог. Пътят на човека е от Зорбас през Исус към Буда! Молитвената формула сама по себе си няма никакво значение. Тя е като мидена черупка, изпразнена от съдържание, като поглед, лишен от смисъл, като умряла медуза, изхвърлена на брега. Защото формата сама по себе си не е стойностна, не е важна. Важен и стойностен е смисълът, съдържанието, любовта, чувството, емоцията, които се изразяват чрез съответните думи на формулата или молитвата. И ако ти не можеш да ги предизвикаш, ако те не оживеят в душата и сърцето ти, тогава и до утре да повтаряш „Отче наш", ще бъде чисто и просто губене на време, глупост, акт без никакво значение, действие лишено от смисъл, защото любовта е, която вдъхва живот, а само това, което е пълно с живот, има някакъв смисъл, някакво значение, някаква въздействаща, магическа, трансформираща сила. Иначе и цял молитвеник да си научил наизуст, и цял молитвеник да повтаряш безспирно като папагал, ще бъде безпредметно, безрезултатно... Но ако любовта присъства, ако емоцията, чувството те е обладало, тогава самото то извиква думите на формулата, на молитвата, ако искаш да го вкараш в някаква форма, да го вербализираш... Но ако чувството е достатъчно силно, то няма да иска да бъде облечено в думи... И без думи ти ще обичаш.. .И без думи ти ще бъдеш любов... И без думи ти ще съществуваш в този миг интензивно, истински... И без думи, помни, твоето „аз" ще се стопи, защото то е, което поражда думите, и това да ти бъде критерият. При Върховното няма думи, няма вербализация, няма мисъл. Ако нещо такова се породи - ти си слязъл. Може да си бил на върха... Само за миг да си се докоснал до Върховното, но после си се спуснал отново в подножието на върха и е останал единствено вкусът на преживяното... Само един спомен. Но споменът не може да бъде заместител на живота. Със спомени живеят само тези, които са лишени от живот, които нямат бъдеще, и богатството, което единствено им е останало, е тяхното минало, спомените за младостта, за любовта, за величията и паденията. Споменът е тъжно нещо. Докато животът е вечен празник, вечна радост, но само за този, който е истински и изцяло жив. А да си жив означава да си чувствителен, съзнателен, изпълнен с огромна любов, необятна като вселената, любов, която никое небе не може да побере, за която не можеш да кажеш „Отче наш, който си на небесата", любов, до която не можеш да адресираш писмо, в която не можеш да се приютиш, защото тя няма точно местоживеене. Тя е навсякъде - и в човешкото сърце, и в мидената черупка, и в красивия звезден лъч. Любовта е алфата и омегата, началото и краят,единственото нещо, за което си струва да живее човек и да разбере, че САМО ТЯ Е, да познае... И това познаване е просветлението - експлозия на радост и любов, живот на върховно блаженство, милост и състрадание. Да си влюбен, значи да си в Бога, защото БОГ Е ЛЮБОВ. Да си постоянно влюбен, значи да си постоянно в Бога, а когато си намерил своя пристан в Бога, в любовта, нима тогава можеш да желаеш нещо. Това е невъзможно, защото любовта задоволява всички желания. Любовта е пълнота, доволство, блаженство, съвършенство и само този, който не живее в любовта, се чувства просяк и винаги моли за нещо и желае нещо, протегнал празните си шепи. А всъщност истинската причина е, че сърцето е празно. А когато сърцето е изпълнено с любов, ти се чувстваш богат като никой друг в света, колкото и пари да има, каквато и банкова сметка да притежава, защото ЛЮБОВТА Е ЕДИНСТВЕНОТО БОГАТСТВО. И ако ти го пренебрегнеш или го търсиш в неправилна посока, някъде другаде, пропиляваш живота си напразно, защото смисълът, целта, стремежът на всички стремежи е любовта и само тя е, която може да ни донесе щастие, пълнота, удовлетвореност. Затова търси любовта неуморно навсякъде, за да откриеш, че Тя е вътре в теб. Вярно е, че окултните сили крият известни опасности. Те са огромно изкушение за духовно търсещия. Защо? - Защото в един момент енергията започва да прелива и ти можеш да я насочиш в една от двете посоки... Чувстваш огромна мощ, сила, власт, могъщество... Със силата на мисълта и на тази огромна енергия, която се освобождава в теб, можеш да вършиш много неща... Можеш да подчиниш един човек на своята воля, на своите желания, можеш да лекуваш, да помагаш... А можеш и различни глупости да извършиш... Изкушението е огромно... Изпадаш в положението на Христос, изкушаван от дявола, който му обещава власт над целия свят... И ако ти приемеш това, а то е много, много съблазнително, ако ти нямаш силата да го отхвърлиш, изпадаш под властта на окултните сили и загърбваш любовта, която е от другата страна. Но помни - целта не е развитието на окултни сили (окултните сили, даже и в услуга на доброто, доброжелателно насочени към другите, при всички положения са пагубни за тебе), а развитието, освобождаването на любовта, и помни - рано или късно по своя път всеки достига до това място, където трябва да направи своя избор, да се самоопредели на кого служи - на любовта или на окултните сили, на собственото си „аз", на този фантом, от който произтича всичката мизерия и цялото нещастие... Така че бъди буден и винаги следвай любовта, колкото и съблазнителни неща да ти обещава другата страна, каквито и възможности да ти се откриват, не загърбвай любовта, а винаги бъди с лице към нея, винаги бъди с нея и нека тя да бъде единственият твой ориентир. Това е правилната посока и правилният път. Когато вървиш по пътя към просветлението, когато още не си стигнал у дома, когато не си постигнал целта, когато все още живееш с чувството „АЗ СЪМ", не бива да се използват и развиват окултни сили нито явно, нито тайно, защото резултатът може да бъде само един - прекомерно раздуване на егото. Ще кажеш примерно — защо да не мога да помагам на хората скришом от тях, прибягвайки до окултните си способности. Нали никой, освен мен, няма да знае, няма да ме види? - Да, но достатъчно е самият ти да знаеш и да видиш. И тогава даже може и да е още по-опасно, защото ще си кажеш: „Колко съм благороден и духовно издигнат! Помагам на хората и даже не предполагат това. Правя им добро, без да искам от тях някаква отплата..." Но всичко това е само една красива игра на егото (в същността си грозна). Претенцията е вече тук. Тя не е заявена пред другите, но важното е, че чрез това „добро скришом", което правиш, израстваш в собствените си очи (и нищо не може да те предпази от това), егото ти е живо, то израства, укрепва, даваш му картбланш да се превърне в свръхего, но така или иначе то е там, в наличност, и отравя живота ти. Така че опасно, пагубно е да се използват окултни сили от непросветлен човек, колкото и напреднал да е. Това е все едно да дадеш на едно дете да си играе с огъня. Само просветленият, този, който е слял своята воля с Божията, този, който е лишен от его, от чувството за „аз", само той безопасно може да използва окултни сили. Но това няма да бъде плод на негово собствено желание, амбиция - той няма такива - а движение и действие на Универсалната Воля. Чрез любовта се израства, а чрез окултните сили се пада, макар и да възникват, да са издънка от любовта - това трябва да се разбере - тогава проблемът „За или против окултните сили" отпада.
е любов към цялото, любов към всичко. Камъкът може да се превърне в повод, красотата на синьото небе, полетът на птицата, нечии очи... Всичко може да се превърне в повод, в извинение, за да се разгърне любовта от свойта фрагментарност и да обхване не отделно нещо, а цялото съществуване. Любовта е истинска само тогава, когато Битието обича и се радва на самото себе си!
Да обичаш (и то не конкретно някого или нещо), а просто да обичаш (така, както просто дишаш) и да бъдеш щастлив - това е най-великото събитие, което може да се случи в човешкия живот, най-великото събитие, което те извисява до Бога и те прави Негов приближен, възлюбен. Ошо, благодаря ти! Обичам те! И да ти призная - ти ме изпълваш не само с изумление, с възторг, а и със... страх. Страх, защото като че ли в теб, чрез теб, човекът е разцъфтял напълно, осъществил се е напълно, така че повече сякаш не може, няма накъде... Ти казваш всичко, което може, което е възможно да се каже. Ти очертаваш, маркираш всички възможни пътища и посоки. .. От тук нататък човечеството само може да следва утъпканите от теб пътеки, но не и да прокарва нови... Ти като че ли си изчерпал всички възможности. А ако това е така, става страшно, защото се вижда краят на тази човешка цивилизация, чийто апогей си ти... А след теб май само можем да преповтаряме словата ти, като че ли нищо ново не може да се каже, нищо ново да се добави или да се видоизмени. Чрез теб като че ли човекът е достигнал своето съвършенство, своята цялостност и е изчерпал възможностите си за развитие поне в тази форма. А в това има и нещо тъжно, нали?.. Но това е диалектиката на живота - най-високият връх оставя и най-голяма сянка. Осъзнавам, разбира се, че това е една чисто човешка, егоистична гледна точка, защото на всеки един от нас му се иска да бъде връх, а не подножие, да бъде Еверест, а не неговата сянка и разбира се точно и това е, което ни пречи в действителност, а не в мечтите и в сънищата си, ДА БЪДЕМ. Все повече и повече се стопява моето „его". Все повече и повече се размиват очертанията на моето „аз". Все повече и повече енергията на личността се трансформира в енергия на Цялото. И всяка клетка от тялото ми започва да танцува в екстаз. Съществуването ми (съвпаднало или станало равнозначно със Съществуващото) се превръща в екстазно. Просветлението е екстаз, а животът на просветления е едно истинско чудо - едно крехко тяло трябва да издържи енергийния заряд на всичко съществуващо, океанът трябва да се побере в малкото речно корито. И разбира се това не може да продължи дълго — невъзможно е. Ето защо животът, всеки миг от живота на един просветлен става безкрайно ценен. Първо - просветлението се случва толкова рядко, толкова е изключителна възможността да срещнеш просветлен - и второ - просветленият още малко ще е тук, на този бряг - всеки миг той ще отплува, така че срещнеш ли го, не губи време - използвай тази рядка възможност и се остави проявената Божественост да те трансформира така, както нищо друго или никой друг не може да те трансформира. Просто да бъдеш, да бъдеш открит, всецяло отдаден, предан, изпълнен с благоговение и благодарност в присъствието на просветлен е достатъчно. Това е най-мощното средство за трансформация, защото докосвайки се до нозете на просветления, ти се докосваш до нозете на Бога. В просветления, човек и Бог си дават среща. В просветления, цялото Битие празнува своето съществуване. Пред прага на самото просветление, а може би на лудостта или пък на смъртта (тези думи са толкова близки, почти синоними), енергията започва да прелива, размивайки очертанията на това, което зовем „аз", любовта става огромна, необятна, радостта - секваща дъха, а животът в това ограничено тяло - безграничен... И рано или късно това несъответствие ще доведе до разрив и разлъка между ограничаващото тяло и животът, който не търпи ограничения. Когато водата от твоя извор прелива, сподели я с някой жаден, за да не пресъхне изворът. Когато твоята любов прелива, сподели я с някой жадуващ за любов, за да не спре песента на сърцето. Когато твоето същество прелива в екстаз, сподели го с някой нещастен бедняк, за да не скърби светът. Животът дарява щедро даряващия и имащия - на нямащия и стиснатия затворената шепа си остава празна. Но нека всичко да дойде от Центъра на Битието, от твоята сърцевина, от Любовта, а не по задължение, не защото “трябва”. „Трябва" е грозна дума, която унищожава красотата на живота, твоята спонтанност, а спонтанността е тази, която прави живота ти красив. И когато животът ти стане красив, сякаш очите ти се отварят за пръв път и виждаш красотата на най-обикновените неща - на стръкчето трева, на цъфналото цвете, на падаща звезда... И всичко извиква екстаз и възхищение. И започваш да боготвориш всичко... И разбираш, че Всичко е Бог, но само когато Бог е оживял в теб. Светът е проекция на реалността, в която живеем, на реалността, която е в нас, на реалността, която сами създаваме. Затова уж всички живеем в един свят, а за всеки той е различен... Бял или черен, сив или розов, от дявола или от Бога, с душа или без душа - всичко зависи от това, което сме открили вътре в себе си. И само него можем да видим и да разпознаем - за другото просто нямаме сетива... И това, а не нещо извън нас, ни прави бедни, повърхностни, ограничени и нещастни.. . И това, а не нещо друго, придава на живота богатство, пълнозвучие и чувството на постоянна благодарност. И това е истинското качество на религиозното съзнание - дълбока благодарност и признателност, затова че съществуваш, огромна любов и екстатична радост, пълно упование, откритост. Човек е в състояние на постоянно бягство. Ние сме обърнали гръб на реалността, на това, което е, на празнотата, която усещаме, която зейва пред нас, и се стремим да избягаме от нея, защото се страхуваме - страхуваме се да останем сами със себе си, страхуваме се от нищото, от небитието - в крайна сметка страхуваме се от смъртта. Затова, когато останем сами, веднага посягаме към книгата, вестника или списанието, пускаме касетофона, радиото или телевизора, вземаме телефона, търсим нечия компания или просто викаме мислите на помощ - спомняме си минали събития или чертаем планове за бъдещето. Празнотата, нищото ни плаши и ние по всякакъв начин се опитваме да запълним тази огромна бездна, която е проекция на смъртта. Но това е невъзможно. Бездната се оказва бездънна, а страхът от смъртта - фундаментален. Той е основен движещ мотив в човешкия живот. Цял живот ние се опитваме да обърнем гръб на смъртта или да се надбягваме с нея, но никой не е успял да избяга от смъртта. Тя ни преследва като сянка. Тя е винаги тук и сега. Ако се обърнем, ще я видим, защото тя е обратната страна на живота, тя е неговата сянка. Смъртта и Животът са двете страни на една и съща монета. Не можеш, макар че се опитваш да пренебрегнеш едната страна - не можеш да използваш само ЕЗИ - ТУРА също е тук, не можеш да ги разделиш. Смъртта ражда Живота и Животът ражда Смъртта. Това са две проявления на един феномен - ЖИВОТОСМЪРТ. Но ти искаш да игнорираш едната част, едната половинка, която изгражда този феномен, и затова животът ти става фрагментарен, половинчат, управляван от страха. Затова се намираш и в състояние на постоянно бягство, даже това бягство до го кичиш с най-красиви названия като духовно търсене, религия, любов... Но църквата няма да ти помогне. Тя може само да промени твоята фасада. Различните духовни практики няма да ти помогнат - могат само да направят фасадата ти по-красива, по-привлекателна - ще култивираш „его-то" си, ще го направиш по-облагородено, цивилизовано, фино, но основата му ще си остане същата - фалшива, нестабилна, защото все таки „его-то" ще си остане живо. Външността му може да се промени - да стане по-привлекателно, но сърцевината му, същността му ще си остане същата - грозна, непривлекателна. Дори и т.нар. от теб „любов" няма да ти помогне. Тя е просто една илюзия, заблуда. Човек, който се страхува, който е в състояние на бягство, не може да обича истински. Неговата любов е фалшива. Защо се привързваш към даден човек? Защо се кълнеш, че го обичаш? Не е ли затова, че се страхуваш от самотата, от тази бездна, която се отваря пред теб и която искаш да забравиш с помощта на някого, на т.нар. „любим човек". Но ако си искрен, ти ще признаеш, че не го обичаш, че твоята любов е просто страх, бягство от самия себе си, защото си наплашен до смърт. Затова се появява и ревността. Ревността е сигурен знак, че любовта не е истинска. Защо ревнуваш? - Защото се страхуваш, че някой ще ти отнеме „половинката", с помощта на която се опитваш да избягаш от себе си и в един момент отново ще се озовеш сам, сам срещу тази всепоглъщаща бездна... Но така или иначе, рано или късно, ти трябва да се изправиш лице в лице, очи в очи с нея и да заживееш с нея, да бъдеш с нея, да усещаш всеки миг интензивно нейното присъствие, без да се страхуваш. Само така можеш да познаеш и другата страна на Живота, наречена „Смърт", да познаеш цялостния феномен „ЖИВОТОСМЪРТ" и да преустановиш страха, който непрестанно те преследва. Само така можеш да станеш способен да обичаш, истински да обичаш, без да ревнуваш, без да претендираш, без да се привързваш... И любовта ти ще има съвсем ново и различно качество - тя ще бъде споделяне, а не взаимна спогодба, договор, търговска сделка, математика. Любовта ти ще бъде поезия, нещо възвишено и истинско прекрасно, свобода, а не заробване. И този, на когото даваш, този, с когото споделяш, ще бъде свободен да си тръгне, когато пожелае, а не обсебен от теб, защото ти вече не се страхуваш да останеш сам. Ти си разбрал, че самотата, празнотата е изпълнена със смисъл, ти си разбрал, че смъртта и животът са един и същи феномен - Кали - Майката - Богиня на живота и смъртта - тази, която дава живот, тя го и отнема. Така че ти можеш да бъдеш щастлив и сам със себе си, можеш да споделиш щастието си и с някой друг - няма проблеми, ако този някой друг се оттегли. Ти си просто като разцъфналото цвете - благоухаеш и твоето благоухание се разнася надалеч. То може да достигне и до някого, който въобще не те вижда. И твоята любов - благоухание не е предназначено конкретно за някого. То е за всеки - за всеки, който пожелае да вдъхне от него, да му се наслади. Ти не го налагаш на никого. То е просто твой атрибут, твое качество, нещо, което ти е вътрешно присъщо, а не нещо, което си изработил, съградил, сътворил. Не е нещо, което се е родило в даден момент, защото всичко, което се ражда, трябва и да умре, а нещо, което винаги ти е било присъщо, нещо вечно, изконно, непроменящо се, нееволюиращо, некултивиращо се - нещо, което винаги е тук и сега, е било тук и сега и ще бъде тук и сега, само че ти си бил заспал за него, но в един миг си се пробудил, станал си осъзнат за своята истинска природа и си разбрал, че няма живот без смърт и смърт без живот, че за да живееш, трябва да умреш, че да живееш и да умреш е едно и също нещо - просто животът представлява видимата част на айсберга, а смъртта - невидимата. При такова разбиране страхът от смъртта отпада, а заедно с него и всички страхове, и тогава в това ново, освободено пространство се появява любовта - когато вятърът издуха облаците, остава само синьото небе. Облаците са само временно на хоризонта, а синьото небе е винаги в наличност. Човекът на страха е преходно явление, а човекът на любовта е вечност. Но страхът и любовта са несъвместими. Човекът, обладан от страх, не може да обича. Страхът трябва да си отиде, за да дойде любовта. Това, което сме изградили, трябва да го разрушим, за да остане само това, което е - вечно, неръкотворно. Всичко, което извършваме в живота си, е надстроечна дейност, надграждане, породено от факта, че не сме открили истинската основа... и като компенсация строим и все продължаваме да строим без основа, забравяйки, че всичко, построено без основа, е осъдено да рухне. Затова животът ни е повърхностен и лишен от смисъл, затова рухва и се превръща в гробище, а не в увеселителен парк, защото инвестицията, която сме направили, е била фалшива - инвестирали сме в живота, загърбвайки смъртта (но това е невъзможно), инвестирали сме в страха, а не в любовта, инвестирали сме в това, което се руши, а не в несътворимото... И разбира се при такъв подход провалът е неизбежен. Защо хората се страхуват толкова от медитацията? - Защото когато седнат да медитират, на повърхността започва да изплува всичко онова, което са потискали, съобразявайки се и следвайки обществените норми на поведение. И колкото си по-морален, толкова повече неща си потиснал у себе си. Външно ти си прекрасен, много добър човек, човек - образец, достоен за подражание, но когато започнеш да медитираш, тогава отвътре започват да изплуват толкова много неща, които обществото не одобрява, които обществото смята за престъпни и затова ти си правил всичко възможно, за да ги скриеш - потискал си ги, контролирал си ги, но при медитация те започват да изплуват и ти се виждаш в друга светлина - сблъскваш се със своята омраза, със своя гняв, със своята ревност, завист, алчност, похот, агресивност, със своята болка, скръб и тъга... В крайна сметка осъзнаваш колко си бил фалшив, осъзнаваш своето лицемерие - външно, за пред хората, в очите на хората си изглеждал светец, но отвътре, в дрехите на светеца е бил скрит грешник. Живял си, съблюдавайки принципа на Бисмарк: „Железен юмрук в кадифена ръкавица". Това, което е отвън, това, което се вижда, трябва да изглежда добре, а вътре - вътре никой не трябва да прониква, защото там е ужасно. Отвън си прекрасен, а отвътре си ужасен. Двуликият Янус е символ на човека, на „моралния" човек, на пуритана, на шизофреника... Ето защо ти бягаш от медитацията, защото тя ти показва „другата страна на луната", защото тя те кара да видиш това, което ти усърдно се опитваш да скриеш от другите, а дори и от себе си. Ето защо медитацията става неудобна. Тя те разобличава и на тебе ти е по-лесно да се освободиш от нея. И колкото повече си потискал, толкова по-болезнена ще бъде тя за теб... Но всички тези неща - и гневът, и омразата, и алчността, и похотта са като мътни води, които трябва да бъдат оставени да изтекат - ти нищо не можеш да направиш с тях, не можеш да ги премахнеш - можеш само да ги оставиш сами да изтекат и едва тогава ще потече и чистата изворна вода. Но е необходимо търпение - не агресивност, не борба, а търпение. Процесът ще бъде по-малко болезнен, ако външно за пред хората, си бил по-груб, по-зъл, погрешен, а вътре в себе си си съхранил нежност и любов, ако външно си тъжен, мрачен, а вътре в себе си си потиснал смеха и веселието. Тогава животът ти в обществото ще бъде по-труден, но медитацията ти ще върви по-леко. Ето защо са прави тези, които твърдят, че грешниците са по-близо до Бога, че тези, които са отхвърлени от обществото, аутсайдерите, са по-близо до Бога, че страдащите са по-близо до Бога... Да, дрехата им е грозна, мръсна, покъсана, но отвътре сияят, а т.нар. „моралисти" са облечени с разкошни, сияещи одежди, но отвътре — тъмнина и мрак. И те трябва да намерят сили в себе си, за да прекосят тази тъмна и безводна пустиня, тази долина на смъртта и скръбта, която диша беззаконие, и да достигнат до лъчистия Източник на Светлина, до най-дълбокия пласт на своето същество, на съществуването въобще. Каква духовна практика да използвам? Коя е жүктеу/скачать 0.53 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|