Пурпурна есен – I част

Хладният вятър разлюля отраженията на звездите във водите на Бодар, заигра се в тъмните поли на Лунел и разпиля няколко кичура коса пред лицето й. Черните й очи се взираха втренчено в парка, там където преплетените нощни сенки бяха погълнали Данил. Неочакваните му думи и студената ми незаинтересованост я оставиха объркана и безчувствена. Усещаше необятна празнота в себе си и не можеше да помръдне, загубена в нея. Мигът се проточи бавно и се превърна в безвремие, а тя не можеше дори да пожелае да го разкъса. Стоеше, оплетена в светлини, отражения и сенки, търсеше собствените си емоции, но не откриваше нищо. Внезапно няколко неканени сълзи уловиха лунната светлина, лееща се щедро сред разпокъсаните облачета, и заискриха. Миглите на Лунел потрепнаха, сякаш опитвайки се да вплетат издайническите сълзи в мрежата си, но те се изплъзнаха и побягнаха надолу по страните й. Магията на неподвижното безвремие се разпиля – Лунел си пое рязко дъх, изтри с рязък жест сълзите и отметна коси назад.

И тогава се появи гневът. Разгоря се бързо и неудържимо, подхранван от болка и огорчение. Детински обидено изражение се настани на лицето на Лунел. Тя приседна отново на ръба на кея и потопи стъпала във водите. Студенината, таяща се във водата, плъзна по краката й и започна да тегли непривичния за момичето плам. Главата на лунната девойка клюмна и скрита зад плътната завеса на черните се коси, тя се разплака – обидено и самотно.

Не след много време Лунел се успокои. Приведе се напред и се взря в тъмното, разлято отражение на сияещото си лице. Недоволна от размития образ, тя измъкна огледалце от скрит в широките й поли джоб и се взря в нацупеното, подпухнало лице насреща. Собственото й отражение я накара да се засмее. “Ама, че съм драматична”, прошепна тя и рязко се изправи. Изтупа праха от дрехата си и отправи решително поглед отвъд парка, където на фона на звездното небе се открояваха тъмните очертания на кулите на замъка. Лунните лъчи засияха ярко около нея, сплетоха се и я понесоха към Джони.

Множество разпилени светлинки блещукаха из замъка, но зовът на Вода отведе Лунел до тъмните прозорци на една от кулите. Лунните лъчи се разпиляха в сребърен прах около нея, когато се появи в един пуст коридор и учудено се огледа наоколо. Погледът й се плъзна покрай затворените врати от едната й страна, а бледата светлина, излъчвана от нея, попи в меките тъмни цветове на окачените по каменните стени гоблени. Направи няколко крачки, но се спря несигурно. Внезапно една врата зад нея се отвори и тя рязко се обърна.

– Какво правиш тук, Лунел?

Кейдж стоеше на прага и изненадано се взираше в нея. От едната му страна във въздуха плуваше малко пламъче и хвърляше оскъдна светлина върху лицето му. Девойката се приближи до него и се опита да надзърне над голото му рамо в тъмната стая, но той й препречи пътя.

– Кротко, месечинке, нямаш работа вътре – засмя се той. – Кажи ми какво се е случило. Мислех, че ще напуснеш Бодар тази вечер.

Плуващото пламъче потрепна на полъха, породен от безшумно движение зад него.

– Не ми каза, че е идвала, Джонатан – Анара сякаш изплува от мрака в рамката на отворената врата и застана до Кейдж. Игрива усмивка се плъзна по бледото лице на Лунел, докато оглеждаше бавно кралицата. Трепкащата светлинка оживяваше огнените коси на Анара, разпилени върху светлата завивка, с която бе обгърнала меко голите си рамене. Девойката сведе поглед към босите й стъпала, а след това се обърна към Джони с иронична усмивка.

– Скрил си от нея? Джони, нали не се притесняваш, че Нейно Величество ще ревнува – с престорена изненада промълви тя.

– Не се ласкай, Лунел – усмихна се сладко Анара. – Джонатан е проявил загриженост, опитвайки се да ти спести работа. Защото доколкото си спомням, момиче, ти все още си на служба при мен.

– О, да – засия девойката щастливо насреща й. – Клетва за вярност, дадена под заплаха, която, простете дързостта ми, Ваше Величество, – тя многозначително изгледа двойката пред себе си – в момента ми се струва малко вероятно да изпълните. И вероятно ще е добре Ваше Величество да се позагърне. Току–виж сте се разболели.

– Я млъкнете и двете! – резките думи на Джони имаха незабавен резултат. Двете жени престанаха да се изпепеляват с любезните си погледи и насочиха обединената им унищожителна мощ към него.

– Самозабравяш се, Джонатан – хладно отбеляза Анара и придърпа краищата на завивката. Той се усмихна и целуна небрежно рамото й.

– Е, мила моя, може да заповядаш да ме обезглавят утре заради неуважение към короната, но сега и тримата кротко ще влезем в тази стая и ще поговорим.

Лунел и Анара се спогледаха, погледнаха едновременно отново към Джони, след което влязоха в стаята и седнаха на безопасно разстояние една от друга. Кейдж затвори внимателно вратата зад гърба си, погледна към плътните завеси на прозореца и след миг във въздуха заплаваха още няколко пламъчета, прибавяйки топлия си блясък към самотната светлина на първото. Кейдж се обърна към жените и ги изгледа смръщено. Анара се бе сгушила в меките прегръдки на огромно кресло до празната студена камина, а Лунел се бе подпряла на едно детско писалище до стената и безучастно изучаваше босите си стъпала, подаващи се изпод дългите широки поли на роклята й. Джонатан почти можеше да помирише обтегнатото в стаята напрежение. Изненадващо и за самия него, обзелото го раздразнение бе пометено от внезапен пристъп на веселие.

– Приличате на две ядосани котки, които само чакат най–малкия повод да извадят нокти и да зафучат насреща си – подразни ги той и се отпусна тежко в края на разхвърляното легло – място, което го поставяше на сравнително равно разстояние от двете.

– Като си така добре запознат с нравите на котките – промълви студено кралицата, – вероятно знаеш и, че най–правилното ти положение спрямо бойното поле, е това, което е максимално отдалечено.

Лунел сподави една усмивка и само леко потрепване на раменете издаде краткия й смях. Когато най–после загуби дълбокия си интерес към босите си крака, тя вдигна спокойно глава и се обърна към Джони.

– Кои са Юрански?

Въпросът й бе моментално възнаграден с втренченото му внимание, както и с това на Анара.

– Пристигнаха в града тази вечер – уточни бавно момичето и млъкна.

– Зная – каза бавно Джони и се обърна въпросително към кралицата. Тя го гледаше замислено, обмисляйки какво и доколко може да каже на Лунел.

– Херцог и Херцогиня Юрански гостуват в Бодарския замък във връзка със сватбата на дъщеря им, която пък е повереница на графиня Елиана. – обясни кратко Анара. – Защо се интересуваш от тях, Лунел?

Този път беше ред на селенитката да преценява думите си. Тя се обърна към Джони, сякаш търсеше помощ от него, но той не реагира на погледа й.

– Данил пристигна заедно с тях – каза му накрая тихо момичето.

– Данил? – повтори като ехо Анара се наклони леко напред.

– С Юрански? – попита бързо Джони и се обърна към кралицата. – Граф Рамиел... от Селения. – поясни той. – Говорих ти за него преди няколко дни.

Анара се изтегна сънливо назад в канапето, протегна бавно ръце над главата си, след което зарови пръсти в косите си. Внезапна вълна на топла сънливост довлече спомена за обяснения на Кейдж за Селения и за граф беглец.

– Лунел, – обърна тя изумрудения си взор към девойката – той откъде ги познава?

– И на мен ми се ще да знам – отвърна тихо момичето. – Но когато го видях преди малко, той не ми каза нищо.

– А ти самата какво знаеш за тях? – продължи да разпитва настойчиво Анара. Лунел сви рамене.

– Защо да ви питам, ако знаех нещо за тях? – нехайно подхвърли тя.

– Всичко може да се очаква от теб – отбеляза рязко кралицата. Лунел сви рамене и не отвърна на предизвикателството.

Тишината увисна напрегнато в мрачната стая. Анара и Джони замислено се гледаха, сякаш водеха някакъв негласен диалог. Лунел ги наблюдава известно време с любопитство, след което пренасочи интереса си към едва различимите в мрака на стаята мебели.

– Лунел! – обади се внезапно Анара, влагайки в гласа си цялата кралска заповедност, на която бе способна. – Ще имам нужда от теб.

Лунел престана да зяпа из стаята и мълчаливо заслуша.

– Искам да останеш в Бодар – за предпочитане в замъка, за да можем с Джони да те намерим, когато потрябваш. Ще се наложи да те пратя и до Тиен`хара с вест тези дни... хм... – тя се усмихна развеселено и се поправи – ... нощи. Освен това, може да имам нужда от теб, за да се справя с Юрански.

Внезапно оживление проблесна в очите на момичето.

– Май не ги харесвате много, кралице.

Иронична усмивка бавно се разля по лицето на Анара.

– Какво говориш, Лунел, възнамерявам да се омъжа за херцога.

“Поне в това ще го убедя”, добави тя на ум и се засмя леко, когато забеляза изненаданата физиономия на момичето

– Искам да разбереш също така каква е връзката между Рамиел и Юрански.

Бледото лице на Лунел помръкна гневно.

– Влачи се след херцогинята, какво друго – промърмори тя. – А и не виждам как мога да разбера каквото и да било. Данил ми каза, че не иска да ме знае повече.

– И откога това е проблем за теб? – попита язвително Анара.

Ланис отвори уста, за да отговори подобаващо, но предупредителният поглед на Джони я спря. Девойката се отдръпна рязко от писалището и започна да се размотава мълчаливо из стаята. Това напомни на кралицата за първата им среща. “Сякаш беше преди цяла вечност” помисли си Анара. Спомни си топлата безсънна нощ и призрачната поява на Лунел в покоите й в Данайския дворец. Събитията от това време насочиха неусетно мислите й в друга посока – към тъмния елф, предложил й изненадващо помощта си. Чувстваше се тревожна и несигурна. “Толкова много събития! И все пак присъствието на Аркип ще бъде необходимо. Не смеех и да се надявам на това”.

Внезапен шум на счупен кристал пръсна мислите й и тя стреснато вдигна глава. Джони, който през цялото време не бе отделил поглед от лицето й, също се извърна към Лунел, която стоеше с унесено изражение пред разпилените по земята искрящи останки на една кристална лилия. Очите й жадно попиваха уловената в малките остри късчета трепкащата светлина на пламъчетата. Тя сякаш с мъка вдигна глава и погледна към Анара. Сянка на вина направи плах опит да измести унеса от очите й, но бързо се предаде.

– Съжалявам – благоволи все пак да произнесе тя и се доближи решително до Джони. Приклекна до него и опря страна в коляно му.

– Ти смяташ ли, че е добре да остана? – попита тя, сякаш му търсеше разрешение. Кейдж погали леко косите й и вдигна поглед към Анара.

– Тя все пак ще трябва да напусне Бодар, Ана – каза той. – Става дума за Джоррам, но ще ти обясня това по–късно.

– Но ще се върна – побърза да добави Лунел, преди кралицата да успее да проговори, и извърна отново лице към Кейдж. – Притеснявам се, Джони. Винс – човекът, който ме отвлече наскоро и питаше за теб – той е все още в Бодар. Опасявам се, че наистина може да бъде реална заплаха. Тази нощ го проследих се опитах да го предупредя да стои настрана от теб, но мисля...

Тя млъкна стреснато и се дръпна назад, когато Джони рязко се изправи от мястото си.

– Проследила си го? – попита гневно той. Тя кимна и лицето му стана още по–мрачно. – Чуй ме добре, момиче, забранявам ти да се набъркваш в неприятности заради реални или предполагаеми опасности, които обърканата ти главица свързва с мен. Достатъчно ясен ли съм?

– Някой ще ми обясни ли за какво става дума? – намеси се властно Анара. – Кой е този Винс, Лунел, и защо смяташ, че заплашва Джонатан?

Кейдж гневно изсумтя и махна раздразнено с ръка.

– Това е моя работа – каза той и се обърна към Лунел, която тъкмо бе отворила уста да отговори, повтаряйки бавно. – Това е моя работа, Ланис!

Прокара пръсти през косите си и погледна отново към Анара.

– Дориан ми съобщи, че от известно време хората му се опитват да проследят група престъпници, вилнеещи из Бодар. Досега без особен успех, но сега.... нещата скоро ще се променят.

– И защо никой не е счел за необходимо да сподели с мен, че градът на рода ми е в ръцете на шайка престъпници? – очите на кралицата блестяха в гневно възмущение. – Какво става тук? Колко още неща си пропуснал да ми кажеш?

– В името на Халид, Ана, не драматизирай! – сряза я Джонатан. – Дориан прави каквото може, но явно те имат свои хора на много места. Човек, който се е канел да проговори, е бил убит в една нощ с цялото му семейство. Опитва се да намери гнездото на тези твари, но засега безуспешно.

Лунел притвори очи...

– ... няма да търпя това – гласът на кралицата изтръгна девойката от спомените й. Тя тръсна рязко глава, изправи се от пода и вдигна ръка, опитвайки се да привлече вниманието на Джонатан и Анара.

– Не зная колко време мислите да спорите вие двамата, но аз нямам намерение да присъствам – каза тя, когато успя. – Нека изясним положението дотук. Оставам в двореца, докато Вие, Ваше Величество, решите къде да ме пратите. Вероятно ще се наложи и да посетя един–двама приятели междувременно, но ще се върна обратно тук при първа възможност.

– Освен това – намеси се Джони – стоиш далеч от неанеца и избягваш да привличаш внимание, като се забъркваш в неприятности!

– Може ли поне да посетя фамилия Юрански? – попита момичето.

– Не – отговориха едновременно Джони и Анара, като кралицата добави: – Поне докато аз не реша нещо различно.

Лунел се усмихна и се доближи до прозореца.

– Значи се разбрахме. Сега ще ви оставя. – ръката й се плъзна гальовно по тъмната кадифена завеса. Погледът й се плъзна към Анара и Джони. – И не се карайте толкова. Все пак се обичате.

Открехна за миг завесата и се стопи със смях в промъкналите се лунни лъчи.

– Чудя се защо изобщо я търпя! – изфуча ядосано Анара, загръщайки се добре в завивката. Джони се приближи към нея. Светлинките в стаята угаснаха в плавна последователност.

– Не се безпокой излишно. – каза тихо той. – Тя наистина се държи като инатливо безотговорно дете понякога, но накрая прави това, което поискат от нея.

– Да – кимна замислено Анара. – Особено ако ти си залогът.

В "Главата на Военачалника" е шумно, задимено и мирише на вкисната бира и грях. Но на горния етаж е тихо. Чува се само леко пукане от светилниците пълни с портокалово масло и далечното прозвъняване на цитрата. Дебелите меки килими и диваните отрупани с копринени възглавнички заглушават напълно грубите звуци идващи изпод дъските на пода.

Единствените трима посетители тази вечер, седят излегнати около една от централните маси. Мазни талази от сладникав дим ги обгръщат като шалове оплетени от хашиш и спокойствие. Казба! Старата Неа. Този най–отляво е Яхив Ал–Симон, може би най–влиятелният Свободен Търговец в Даная. Наддал още няколко килограма след последната среща в Арсис, но погледа му е сигурен. Изключително чувство за собствената си особа. Преценява теглото ти в сребро и тогава подава ръка. По средата като паяк в мрежата си седи Бащицата. Никой не знае истинското му име. Легенда. Говори се че е един от първите преселници от Неа, започнал кариерата си сред кървавите селски бунтове на Трумвирата. Отгледал Нощните Сватове от една банда окъсани и гладни наемници. Подценяван от поколения мъртви благородници.

Пръв започва да говори Башир. Старият главатар на Сватовете изслушва краткия доклад с неясно изражение върху жълтото лице. От лявата му страна Кривия кима с професионално задоволство и пуска пухкави кълба дим...

Бащицата се наведе напред и потри ръце сякаш миейки ги под невидима чешма.

– Деца мои трудни времена настават за нашего брата! – докато говори старческите му очи потънали в кладенци от бръчки наблюдават Дорон.

– Новата ни родина беше добра с нас! – богати добиви от тлъста земя. –Но добрият стопанин знае кога се сменят сезоните, че трябва да се сее на повече от една нива. Аз знам че моят син Винс Дорон тук е точно такъв стопанин.

Старецът вдигна ръка и погали хилавите снопчета коса останали по главата му.

– Аз вече съм стар. Затова дела започнати в нашата мила родина силно вълнуват сърцето ми. Доставете ми радост деца мои. Разкажете ми за тях.

Той се наведе за да вдигне мундщука на наргилето и посягайки ръката му закачи една от чашите на масата. С неочаквано бързо движение старецът върна столчето и в състояние на баланс. На разсеяната вода и бяха необходими няколко мига преди отново да имитира спокойствието на кристала в която беше затворена.

Винс проследи действията по спасяването на чашата и почеса наболата си брада. “Ако това не беше Бащицата щях да реша че наистина се вълнува” – помисли си той. “Или дори че се бои от нещо”. Той вдигна поглед и срещна очите на Бащицата. След това се завъртя към Свободния Търговец.

– Яхив Ал Симон – мисля че вие сте човека способен да отговори най–добре.

Пълният, солиден мъж се наклони напред и се прокашлия в свития си юмрук.

– Да ще се опитам – каза той. – Вашите приятели ми направиха предложение, което ще позволи на моята гилдия да разшири полето на занаята си. От дълги години Свободните Търговци и Нощните Сватове съществуват рамо до рамо или по–скоро кантар до кинжал.

Той тихичко се засмя.

– Имали сме моменти когато интересите ни са се сблъсквали разбира се. Но това е неизбежно! – той отсечено махна с ръка помитайки от масата “неизбежното”. – Лоша кръв.

Симон огледа събеседниците си около масата и събра пръстите на ръцете си – кощница в която затвори все по–изтъняващото им търпение.

– Сътрудничество – отсече той. – Ние държим повечето пазари в Даная, Тиен’хара и Неа. Ръката ни вече се протяга над Озикс, Селения и Умбра. Но, Свободните Търговци не са единствените които се интересуват от тези пазари. – Той въздъхна и разтвори раъце за да покаже колко голямо е безсилието на Свободните търговци. – Има множество местни организации които ни нападат – прогонват хората ни, грабят товарите по несигурните пътища и шепнат отровни слова в ушите на управници, крале и воеводи.

Кривия се размърда в другия край на масата:

– Е нали си имате собствени момци? Товаа..охраняват ви. – каза той със съжаление.

Търговеца тънко се усмихна.

– Че защо да наемаш кучета ако вълците са ти приятели? – той се надигна и тържествено огледа слушателите си. – Скоро пазарите на Неа ще се отворят отново! Реки от метали, тъкани, подправки и оръжие ще потекат към западните провинции. Ще е …неразумно да ги оставим в ръцете на чужденци. Свободните Търговци са способни да поемат грижата за тях ако някои осигури …спокойствието.

Бащицата се ухили насърчително. Само очите му си оставаха мътни и сериозни.

– Десет процента от всички печалби в Даная. Двадесет от всичко одвъд границите на Изток, Север и Юг. Там рисковете са по–големи. Сватовете ще осигуряват охраната и пазарите. Така да бъде! – Той протегна ръка към търговеца.

– Пет процента от всичко отива в Абкан.

Всички едновременно се обърнаха и погледнаха Винс.

Яхив Ал Симон се намръщи за момент и после кимна.

Стария главатар на Сватовете помисли за секунда и после пискливо се разсмя.

– Явно мястото на паша в бъдещата Гилдия на Търговците струва скъпо! – каза той. Но старият ми ум все още не разбира какво получават моите деца от това дело? – Той погледна Винс.

Винс му каза. Това накара стареца да се засмее оше по–силно.

Когато Бащицата и Кривия останаха сами, старият главатар дълго седя загледан в една от шарките върху наргилето пред него пощипвайки с уста кехлибареният му мундщук.

– Разкажи ми какво става в моя град сине мой. – каза той след малко. – Чух, големци са пристихнали?

Кривия се изкашля.

– Да Херцог Юрански. Илай. Заедно с херцогинята и охрана. С тях пътувал и някакъв селениец. Един от момците се заговорил с човек от охраната – граф някой си бил. То ли Ниор, то ли Неор… Добър човек бил разправя оня, по целия път си говорили. Идвал в Бодар по тънката част. Жена някаква – Кривия се засмя. “Не знае че идвам ама ще ме усети като приближа” Така викал.

Старецът рязко се завъртя и го погледна

– Интересно, интересно. “Ще ме усети” а?

Той замълча за момент.

– Видя ли му ръката? – наведе глава към Кривя.

– На кой? На Дорон? Камшик. – професионално определи бандита. – Някаква карета са работили и кочияша това… с камшика.

– Знаем ги ние тия камшици. – замислено каза Бащицата. – Дорон си играе с опасни играчки сине мой. Срещали сме ги ония. – гласът му стана приглушен и съскащ. – Луната обичат те. Тежки нощи имаше на Юг. Но това беше отдавна…

Той смукна от наргилето и се обгърна в уютен облак бял дим.

– Интересно, дали дъртата селенийска змия е още жива? Ще видим…ще видим..

Внезапно рязко се изправи и мъглата в погледа му изчезна – малки остри очички блестящи като сребърни монети върху клепачите на мъртвец.

– Дете мое, ами че ние забравихме най–важното! Ех че сме расеяни! – ласкаво извика Бащицата – Хайде да посмятаме!

Дебел тефтер се появи на масата а след него и огризано гъше перо. Стареца отвори тефтера с вкусно примляскване и се обърна към верния си лейтенант.

– Та казваш от Вересея всичко е получено ? Браво, браво.. А от Даная дванадесет мерки отгоре дори?! Мхм, така..

Перото скърцаше по хартията.

– А виж тук. Това е странно. От Нарея тридесет вместо четиредесет мерки сребро за последните пет недели. Ммм..? От студа казваш?! От студаа..

Бащицата се усмихна весело.

– Ех как ще го стоплим Фахир Големия в Нарея! – закачливо извика той. – Как ще го сгреем!....

На тридесетия ден пристигна Грид. Корабите един по един закотвяха тежките си туловища за дъното на залива и заставаха на дрифт. След минути всеки един от тях хвърли хайвера си от десетки гребни лодки, които с безредно размахване на гребла (така присъщо на всички новородени морски съдове) достигаха (вече пораснали и пълни с въоръжени мъже) новото пристанище.

Огромния пират изчака неговата лодка да удари борд в дъските на кея и тежко прехвърли единия си крак и използваики го като опора пренесе масивното си тяло в Неа.

Посрещачите бяха малко – неколцина мамелюци от новосъздадената армия и трима от Древните. Грид разкърши рамене и се приближи за да сграбчи ръката на двуметровия баскер застанал най–отпред.

– Ахасфер!

– Добре дошъл Грид..капитан Грид! Древния постави ръка над очите си засенчвайки слънцето. – Идваш с много кораби. Това е добре.

Пирата се завъртя и обхвана с широк замах залива.

– Злато от Даная, роби от Севера, наемници от Силосия, дървесина от горите на Синехия! А! И заедно с талпите събрахме пет дузини синехийски стрелци – по твърди и от буковете там. Той се вгледа в колоните хора слизащи от акостиралите лодки.

– Марат! Ела тука сине на сепия!

Нисък, несъразмерно широк мъж облечен в тежка кована броня прескочи борда на една от лодките и метна на рамо масивен членестоног самострел. С крива клатеща се походка той се приближи до Грид и Древните. Мъжът намести самострела и ги изгледа с мрачни но умни очи.

– Марат е капитан на нашите синехийски стрелци. – каза пирата и белега на лицето му се накъдри от зъбатата усмивка. – Марат е мрачен – обясни заговорнически той – защото имахме малка среща със силоски патрули в Силвиев проток и аз отказах да ги преследваме. Ха–ха–ха–ха!

Ахасфер се приведе към стрелеца.

– Добре дошъл в Неа синехиецо. – каза той.

Нйският мъж го изгледа дълго и криво се усмихна.

– За нас Абкан е само място за кратка почивка. Няма покой за стрелците докато онези кучки на Север властват над земите ни. Наследниците на Танх прокудени от Силосия имат добра памет.

Баскера кимна.

– Тогава ви пожелавам да откриете сила и ясен поглед под хладните сенки на нашия град.

* * *

Башир Зерга се спустна с подскоци по стръмното стълбище, кимна на баскера от охраната и подсвирквайки си нещо което беше чул наскоро (къде ли?) отвори с десен ритник външната а след няколко крачки и вътрешната врата водеща към спалнята на Дорон.

Младо момиче с разпилени коси увито само в червеникаво покривало за легло (което се оказа немощно пред задачата да скрие всичките и прелести наведнъж) изчезна с кокетен писък през една от страничните врати.

Башир се загледа след нея и поглади мустаците си замислено. Той посочи вратата с пръст.

– Това не беше ли…? Дето свиресеше на цитра в “Главата”?

Тежката завивка на обширното легло в другата част на стаята се отметна и Винс Дорон възстана гол и рошав. Той стъпи на пода като замислено почесваше косматите си гърди. След това отмести Зерга от пътя си и отиде до големия сребърен леген в ъгъла. Наплиска лицето и врата си с вода и с тръбен звук прочисти първо едната а после и другата си ноздра.

– Беше. – каза той с глас приглушен от меката бяла кърпа. – Изпратихте ли моето...послание?

– Трябва да бъде получено всеки момент – отговори бандита.

Ланис лежеше по корем върху един твърд но учудващо уютен диван в една от малките библиотеки в източната част на замъка Бодър и наблюдавахе пламъците в камината. Навън есенният вятър блъскаше големи мокри капки дъжд и отчаяни кафяви листа в прозорците на стаята и завистливо виеше в комина.

Това беше един от малкото дни в които си заслужаваше да помързелуваш оставяйки външния свят да събере повече новини и любопитни неща с които да те изненада през идващите дни. Ланис сладко въдъхна и се протегна към книгата с дебела кожена подвързия върху масата. Червеният раздвоен език на отметката обещаващо се подаваше от средата на страниците.

Точно посягаше, когато вратата се отвори тихо и на прага застана един от камериерите на кралица Анара – висок сух мъж чието име за съжаление беше отдавна изгубено в разхвърляния Ланисов ум.

– Извинете ме че би безпокоя, но имам писмо за вас – каза той и влезе с безшумни стъпки в стаята.

– За мен?! – Ланис се извърна и пое правоъгълника от груба жълтеникава хартия. Камериера се подвоуми за момент и след това пусна писмото в нетърпеливите пръсти на момичето.

Това… също е за вас – допълни той тихо. Почти шепнеше.

Ланис вдигна глава и видя че човека и подава дълга права кама с дръжката напред. Ръкохватката беше изкована от черен метал и завършваше със стилизирана луна гравирана от един единствен аквамарин.

Ръката и посегнала да я вземе спря движението си по средата на пътя. “Къде ли съм виждала нещо подобно? И как му беше името? Хамин..Самин?”

Тя тръсна глава и бързо разкъса хартията.

Смъртта идва при всички ни. Понякога на върха на меч размахан от крал. Друг път от ръката на обикновен човек уплашен за семейството си. Когато я срещаш често тя ти става нещо като приятел с когото си кимате разминавайки се на някоя тъмна улица. Смъртта на Джони Кейдж не ме интересува, както не ме интересува и неговия живот. Трябва ми това което той носи и ще го получа независимо от цената. Смятам че вече разбираш. Като се замисля целите ни найстина са общи.

Ланнис вдигна глава от писмото и видя че мъжа до нея трепери а устните му са посинели и напукани.

– От кого получи това писмо? – попита тя.

– Той..те ми казаха само да ви го покажа! Ножа. Имам трима сина. Казаха – само и го покажи. Първо казаха друго. Аз отказах…когато дойдоха през нощта..малкия е само на четири. Те…чак на портата..го промениха..само и го покажи..той ми каза..променя се.

Човекът седна на пода и обхвана главата си с ръце.

* * * * *