Пурпурна есен – I част

Дъщерята–Наследница слизаше бавно по дългото каменно стълбище и мислите й препускаха като подивели коне. Денят бе изпълнен с вълнения, а когато Бакри пристигна с новини от Маня малко след като съветът на Великата Майка бе приключил, тя се оттегли бързо в частта от двореца, отделенa за нейните покои, и се упъти към подземните зали.

Демар, сърцето на Силосия, бе град, който според легендата бил издигнат за една нощ от Богинята–Майка в отговор на молитвите на първата Велика Майка. Неговите точни форми, особено гледани от гърба на някое ндеге, не оставяха място за съмнение. Надали човешки ум, дори на най–добрия архитект, би могъл да сътвори по–предцизно измислен градоустройствен план. Истинския гений обаче се криеше под града, в дългите километри каменни тунели и подземни галерии, водеши чак до основата на хълма, където течеше и туптеше в един непрестанен ритъм сърцето на Демар – Кандара. Реката тук бе бърза и все още малка, но на петдесетина километра на изток излизаше на повърхността в един изящен водопад и продължаваше пътя си, виейки се из джунглата, събирайки много други реки и поточета, ставайки широка и забавяйки ритъма си преди да се излее в океана.

Въпреки че много къщи във вътрешните кръгове на Демар имаха тайни входове към подземията, рядко някой се усмеляваше да слезе там. Слухове за безследно изчезнали и легенди за огромен лабиринт със съкровища и смъртоносни капани доразкрасяваха приказките, които се разказваха на малките деца. Не един народен герой се бе оказвал заточен в подземната тъмница, за да пробие пътя си към свободата и богатството. Дъщерята си припомни това минавайки през първата зала, служеща за зимник на домакинството й и оглеждайки подредените редици вина и храни.

Пантофите й се плъзгаха тихо по огромните каменни плочи и скоро естествения за дома шум затихна, за да бъде изместен от тиха, но завладяваща мисълта мелодия, която се носеше из коридорите. Сумая се опъти към източника на музиката и премина през няколко полупразни галерии, докато стигне до него. Каменния под бе застелен с красив килим, стените бяха прикрити с библиотеки с книги или избродирани гоблени, а в дъното на залата имаше широко легло с измачкани завивки. В центъра на стаята се бе излегнал на диван музиканта и сякаш не забеляза идването на Дъщерята. Тя остави свещника, който държеше, на една от отрупаните с книги масички, свали воала си и седна безмълвно в свободния край от канапето.

Мъжът бе затворил очи наслаждавайки се на мелодията, а пръстите му танцуваха върху струните. Постепенно мелодията утихна и за няколко минути и двамата останаха като застинали. След това той въздъхна и я погледна със зелените си очи.

– Не си идвала от доста време.. – Тя се усмихна и облегна малко по–удобно.

– Слугите ми казаха, че напоследък слизаш често тук.

– Имам нужда да отида някъде надалеч от тях, да остана сам и да свиря. Ти знаеш. За всички е по–добре така.

Сумая кимна, но не отвърна. Той остави музикалния инструмент на масата и пое оттам свебърен бокал.

– Вино? – Той отпи и й сипа бързо преди да отговори. Тя пое чашата й се загледа в червената течност.

– Е? Как мина деня ти?

– Няколко интересни новини ми съобщи Майката и все още не мога да преценя добри ли са или лоши.

– По–конкретно?

– Изглежда е получила протестна нота от онези Магистрати или каквито бяха там в Херцогството. Оплакват се от нападенията на силоски войни с ндегета..

– Интересно. Изглежда умбрийките ще ти свършат полезна работа въпреки всичко.

– Така изглежда. Майка беше толкова вбесена от наглостта им да настояват за обяснение, че съвсем скоро очаквам да изтегли и последната пратена помощ за тях..

– Което е добър ход за твоите преговори с принца на Тиен'хара?

– Несъмнено. Сега като го спомена.. Получих съобщение от Маня. Принца е пратил вестоносец, който тя е упътила към собствения си дом. Съветва ме обаче да използвам посредничеството на нейната баншзи, да не се срещам с него лично..

– И това те притеснява?

– А ти не мислиш ли, че трябва?

– Нямам намерение да те уча на кой да се доверяваш, Сумая, но все пак това е твоята Доверена.. Ако не се доверяваш на нея как е станала такава?

Дъщерята се изправи рязко от дивана и започна да крачи нервно по постелените килими. Мъжът се протегна широко, а на устата му цъфна усмивка.

– Прав си.. разбира се.. Но съобщенията, които ми праща напоследък звучат някак странно. Не в нейния стил.

– А нима тя някога се е придържала към какъвто и да е бил стил? Навремето непредсказуемостта й те забавляваше доколкото си спомням..

– Може би просто си въобразявам.

– Или ти липсва?

Наследницата кимна и десетките мъниста, с които бе оплетена косата й, звъннаха за момент.

– Исках да те помоля да занесеш известието на баншзито й, Джузерийе. Бих го направила сама, но не искам да предизвиквам внимание към дома й, пък и ти доста време прекарваше в дома на Маня за да не ти обърнат внимание..

– Дали не усещам неодобрение в гласа ти, Сумая?

– Неодобрение? Радвам се, че най–накрая си намери някаква компания. Вече бяха започнали да плъзват слухове..

– Слуховете плъзнаха още когато майка развали годежа ми с онази главнокомандваща.. После плъзнаха отново когато ме прехвърли към твоя харем.. Дори когато се измъкна от тук няма да престанат.

– Зависи как се измъкнеш..

– Сумая, ти ми обеща. Самата ти съзнаваш, че този въпрос трябва да се уреди до Екстенара. Ако майка не успее да хване Първата след Екстенара аз ставам опасен за теб. Никоя жена с достатъчно акъл не би се усмелила да изнудва Великата Майка, която през последния четвърт век управлява страната, но никоя не би се поколебала да окаже натиск върху току–що издигналата се нова Велика Майка. След Екстенара единствения ми избор е между изгнанничество и смърт.

Сумая се приближи и прегърна безмълвно мъжа, а след няколко мига се упъти към входа на залата. Спря и се обърна и му кимна тържествено.

– Прав си. Имам идея и ще проверя доколко е възможна за реализация. Отнеси съобщението ми до Джузерийе и.. Ако желаеш да прекарваш повече време извън двореца, бих била щастлива да го разбера.. – Тя замълча за миг – Понякога би ми се искало да беше роден жена. Тогава положението би било напълно различно..

Той й кимна в отговор.

– А аз не бих искал. Догава въобще не бих имал избор. – шепота му изпрати отдалечаващата се Наследница.

Вречената почука забързано на вратата към покоите на Великата Майка. Отвори й дребна прислужничка, която я пропусна безмълвно. Великата Майка си почиваше в банята на горещите камъни, но когато Вречената влезе се изправи бързо.

– Какво е станало?

– Имаме новини от запад. Тихите докладват, че са забелязали предишната Вречена да се придвижва по пътищата от границата на Умбра насам.

– Това сигурно ли е?

– Получих два доклада от две различни места, но не бяха потвърдени със сигурност, затова не ви обърнах внимание. Днес получих известие от едно от вътрешните селища от командира на стражата. Срещала е Вречената преди три години на лова на диваци в Неа, затова беше абсолютно сигурна. Била е придружавана от трима души – жена и двама мъже.

– Умбрийска жрица?

– Пише, че е изглеждала като силосийка.

Великата Майка се облегна отново на камъните.

– Интересно. Много интересно. Кога ще бъдат тук?

– Ако съдя по придвижването им спрямо рапортите – след броени дни.

– Добре. Свободна си.

Великата Майка махна с ръка и Вречената напусна бързо банята. На вратата на банята се появи вместо нея дребничката прислужница.

– Докъде бяхме стигнали?

– Ндегетата, господарке..

– А, да.. Положението, в което изпаднахме е недопустимо. Алармирай тихите извън дома. Искам всяка Голяма Птица да бъде основен приоритет, веднага след издирването на Първата. Ако имат възможност да ги върнат у дома – добре. Ако ли не – Богинята ще им прости разхищението за убийството им. Запомни ли?

– Да, господарке.

– Разчитам на теб. Върви!

Дните в крепостта се нижеха като кервана на свободните търговци, излизащ от столицата на Тиен'хара. Ставане призори, посрещане на изгрева, след това наблюдаване на тренировката на Брет с войниците, а след това закуска. Разходки, разговори, шляене из новостроящия се град или пък из крепостта. Арабела знаеше, че е вече минало достатъчно време и трябва да се заеме със следващата си задача – намирането на Първата.

Тя изчака издигането на слънцето над хоризонта, както всяка друга сутрин, но преди да се появи Брет, за да я поздрави за добро утро, се скри бързо в крепостта и една слугиня я опъти към залата, в която закусваше принца.

– Добро утро, принц Ти'сейн.

– Добро да е, Арабела Далин. На какво дължа честта на ранната ви визита?

– Трябва да ви съобщя, че ми се налага да напусна Тиен'хара.

– Налага ви се да напуснете? Да не сме ви обидили с нещо?

– Ни най–малко, просто задачата ми пред Дъщерята тук е изпълнена и се налага да поема грижата за някои други дела.

– Разбирам.. Но задачата ви пред мен да ме въведете в нравите на изтока още не е изпълнена – принца се усмихна. Арабела се поклони.

– Тогава с ваше позволение бих била радостна да се върна тук възможно най–скоро.

– Ще ми бъде приятно да ни погостувате отново, но пътя от Силосия до тук не е ли твърде голям за една кратка визита?

– За момента няма да се връщам в Силосия. Заминавам на запад, към Даная.

– Ясно. А кога ще отпътувате?

– Възможно най–скоро. Може би утре, но най–късно вдругиден.

– Тогава още няма да ви пожелавам лек път, тъй като ще се видим отново. Приятен ден!

Арабела се поклони отново и излезе от стаята. Трябваше да намери Брет, за да му каже, че ще заминава и затова, когато чу гласа му из коридорите се опъти в тази посока. Приближавайки обаче различи и втори глас, на една от умбрийките, което я накара да се намръщи и да спре преди ъгъла, за да различи какво си говорят..

Подпряла се на лакти и стъпила на една малка табуретка, Юла наблюдаваше тренировката на войниците от високия прозорец на библиотеката. Тя гледаше замечтано как генерал Брет им даваше някакви инструкции и раздразнено сви устни когато тренировката свърши, а войниците се разпуснаха по задачи. Обърна се и се върна в тихия и прашен свят на книгите. Замислена все още за мъжете долу, ръката й избра случайно книга от един от все още непроверените рафтове и я прелисти наслуки.

За няколко мига седеше и препрочиташе невярващо редовете, а сърцето й заби лудо. Безпогрешно разпозна специфичния стил на пророка. ”Намерих я! ”Балансът, завръщането”! Намерих я!” Идеше й да подскочи от радост, но се въздържа, тъй като не искаше да привлича вниманието на маговете. Вместо това избърса внимателно корицата на книгата от праха, кимна на единя от тиен'харците, че отива да чете в стаята си и излезе от библиотеката безмълвна и привидно спокойна. Едва стигнала до стълбището се спусна бързо и широка усмивка цъфна на лицето й. ”Намерих я! Най–накрая я намерих! Черис ще бъде толкова доволна!” Притичвайки покрай единя от коридорите едва не се блъсна в генерал Брет, който крачеше замислен.

– Госпожице Юла! Извинете ме, бях се замислил. – Юла пооправи набързо полите си и се постарае да скрие изчервяването си.

– Добро утро, генерал Брет. – тя се усмихна чаровно и направи реверанс. – Наблюдавах ви как се биете с войниците.

– О! Нима? – Тиен'харецът прокара пръсти през разрошената си коса и се засмя.

– Вие сте отличен боец, нищо чудно, че принца ви цени толкова.

– Благодаря, ласкаете ме. Да сте виждали госпожица Далин?

Усмивката на Юла се смръзна, а гласа й за миг трепна.

– Госпожица Далин? Изглежда не сте запознат добре със силосийските нрави, генерале..

– Какво имате в предвид?

– Жена на възрастта на силосийската пратеница е отдавна задомена в Силосия. Такива са им традициите. С нейния ранг сигурно има поне трима–четирима съпрузи и кой знае колко деца.

– Моля? – Брет я изгледа изненадан.

– Трябва да разберете, техните обичаи са много по–различни от нашите, на запад. Трябва да попитате принц Ти'сейн, нали тя му разказва за тяхната култура.. А сега моля да ме извините. Трябва да се върна в стаята си.

Тя направи отново реверанс, а генерала само й кимна безмълвно и моментално сви в коридора към покоите си. Стана й мъчно за него, но не и за силосийката. Тя си го заслужаваше. Вътрешно злорадстваше и се радваше на малката си победа, когато сви в поредния коридор и извика от изненада, изтървавайки книгата на каменния под. Пред нея се изправи в целия си ръст Арабела Далин и очите й я приковаха на място, карайки я да замръзне от ужас. Лицето й бе застинало като камък, но си личеше, че е бясна и умбрийката бързо осъзна, че е чула целия разговор.

– Значи така, въртим интриги и в Тиен'хара. – Силосийката пристъпи към нея, а Юла отстъпи бързо – Не ни стига принца, с който да се занимаваме, а трябва да завъртим главата и на още някой, а? – Тя продължи да се приближава, а Юла усети хладната ласка на каменната стена зад себе си и спря. Може би щеше да се опита да избяга или извика, ако не бяха тези две очи, които се бяха приковали в нейните и я парализираха. Искаше да й отвърне нещо язвително, но изведнъж надигналия се в нея страх бе заседнал като голяма буца в гърлото й. Арабела протегна ръка и Юла трепна когато тя протегна ръка и я хвана за шията, приковавайки главата й към стената.

– Нима мислеше, че ще оставя да ме клеветиш безнаказано? Нима мислеше, че можеш да въртиш Брет на пръста си, както учителките ти въртят мъжете? Голям залък отхапа, послушнице и сега ще трябва да изпиеш много горчилка преди да го сдъфчеш, защото повярвай ми.. Само да видя, че хвърляш белтъци към Брет, само да те видя, че се умилкваш около него, че любезничиш, че говориш с него, кълна се – ще се молиш да бъдеш следващата жертва за Екстенара!.. Само да разбера, че си се доближавала до него, а повярвай ми, аз ще разбера и след като приключа с теб няма да имаш нито език, с който да лъжеш, нито очи, с които да гледаш чуждите мъже. Няма да имаш ръце, с които да се домогваш до тях, нито красиво личице, с което да ги очароваш. Бих се радвала да имаш гроб, върху който щях да танцувам, но и гроб няма да имаш, защото от теб няма да остане нито кост, нито помен, само да разбера, че си си помисляла отново за него! Марш! Да те няма!

Силосийката я пусна и послушничката като подгонена сърна хукна към покоите на жриците и влитайки в стаята затвори вратата й се подпря на нея задъхана. Лицето й бе бяло като сняг, а сърцето й биеше като за последно.

Арабела остана загледана след нея няколко мига, а вътрешно се разкъсваше от желанието да я убие на място и факта, че е гостенка в крепостта. След това се замисли дали да не последва Брет и да му обясни всичко, но се отказа. Той сам щеше да дойде при нея, ако го искаше. Тя се наведе, взе изпуснатата от умбрийката книга и се опъти към покоите си.

– Чудесна работа, жрец Памид, чудесна! – споменатият измънка смутено някаква благодарност и се поглади по плешивото теме. – Битката за това дребно воеводство може да предопредели съдбините на континента и твоя е заслугата, че сме в толкова добра позиция. Наздраве!

Памид отпи и крадешком огледа събеседника си. За методите на Върховен жрец Гидер се носеха всякакви зловещи слухове, някои го наричаха Черния жрец, но пък имаше и славата на човек, който винаги решава проблемите, каквито и да са те. За изненада на Памид Гидер беше приятен на вид жрец с изключително добро чувство за хумор, който предразполагаше за приятелски разговор.

– Е, Даная те очаква с отворени обятия, време е да потегляш.

– Хм, аз… бих предпочел Бодар… – смънка отново Памид, не беше забравил обещанието дадено на Картов.

– Ах, тии, хитрец! – закани му се шеговито с пръст Гидер. – По–близо до двора, а? Халид да благослови тези, които му служат вярно. Нека бъде Бодар.

– Готова ли е стаята за разпити? – попита малко по–късно Върховният жрец докато изпращаше с поглед отдалечаващия се екскорт, жестока усмивка играеше по студеното му лице.

– Да – отговори помощникът му. – Свидетелят е вече тук.

– Добре. Някакви проблеми?

– Не – подсмихна се другият. – Измъкнахме я от още топлата постеля. Войводата Бараан не беше много съгласен, но бързо омекна щом му напомних, че лудостта може отново да го погълне, ако не се подчинява на Халидовата воля.

Гидер слезе по витата стълба, която водеше до подземието, набързо го бяха преустроили в зала за мъчения.

– Е – рече благо той, впивайки поглед в разширените от ужас очи на миловидната девойка, прикована на масата. – Къде е това гнездо на змии, храма на Майката? Все някой те е пратил при войводата, нали така? – и докато нахлузваше черните си ръкавици, допълни. – Хората, които попадат в ръцете ми, смятат смъртта за избавление…

Щитът пришпорваше коня си сякаш искаше да го убие, затова Картов размахваше отново и отново камшика, за да може да го следва. Таис се беше вкопчила в облегалката на капрата, а вятърът мяташе косата й в лицето му.

– Колко още има до Портала? – попита го тя.

– Ще го стигнем по мръкване.

– А защо затвори близнаците при Масиар? Няма ли да я удушат?

– Обещах им, че ще излязат живи, само ако и тя слезе от каретата жива – опита се да надвика тропотът на препускащите коне Картов. – Пък и разбрах, че имат доста общи спомени, няма да скучаят…

– Трябва да спрем – обади се след малко. – Тенън е уморен, ти също едва се държиш на крака, пък и аз съм изтощен.

– Даа… добре – отвърна през прозявка жрицата. Спряха каретата на закътана полянка, Мискини напали малък огън и убеди Таис той първи да стои на пост и да я събуди след два часа, а след това щитът да ги пази. Скоро и двамата умбрейци потънаха в сладък сън, а халидовия жрец добави още съчки в огъня. След половин час се убеди, че спят непробудно и победоносна усмивка изгря на лицето му. От сутринта подготвяше заклинанието, вплиташе едва доловими нишки в естествената умора от безсънната нощ и сега неговата паяжина ги беше стегнала здраво в прегръдките си. Време беше да действа. Крадешком се приближи до Таис, бръкна в пазвата й и сграбчи камъка. Проклятие, това беше твърде меко! По устните на жрицата заигра неясна усмивка. Картов бръкна по–дълбоко и изтегли бавно Окото на огъня заедно с верижката, на която висеше. Напъха го в джоба си, докато се мяташе на коня си, спря за миг чудейки се дали да не отвори каретата, но това вече не беше негов проблем. В ръцете си държеше живота и свободата на сестра си, не искаше да губи и миг повече.

Привечер разбра, че не е преценил правилно пътя до Портала. Не искаше да пътува през нощта, затова намери малка пещера, в която не проникваше и лунен лъч, блокира входа със защитно заклинание и се тръшна да спи.

Таис се пробуди в ранния следобяд от студ и някаква неясна тревога. Беше сънувала странен, но хубав сън, от чийто спомен дори леко се изчервяваше. Огледа се – огънят отдавна беше угаснал, а от Картов нямаше и следа. Окото на огъня! Беше изчезнало!

– Това е къщата, в която е бил забелязан да влиза Мискини – прошепна Върховният жрец Врод на лежащия до него Бутани. Онзи само кимна в отговор и даде знак. Огромно огнено кълбо разби южната стена и пръсна покрива, второ го последва, а от къщата се чуха писъци. Синкави светкавици затрещяха по прозорците на втория етаж, а жрец Серист се метна напред следван плътно от гвардейците. Писъците рязко секнаха, чу се звън на стомана, входната врата се пръсна на трески, полуобгорен мъж се изтърколи на моравата отпред и замря. Бутани бавно слезе по стъпалата и се насочи към Врод, лицето му беше изкривено в кисела гримаса.

– Умбрейски жрици. Няколко щита. – изплю той. – Не че не го очаквах. И въпреки това повечето ни гвардейци са мъртви.

– Залови ли някой жив? – попита с гаснеща надежда в гласа Върховният жрец.

– Не са ме учили да взимам пленници – отвърна надменно Серист и подаде дебел свитък на Врод. – Намерих това.

Върховният жрец го разгърна и се намръщи.

– Забъркахме голяма каша, Посветени, голяма каша… Това е било официалното представителство на Умбра… – замисли се за миг и после решително продължи. – Ще го припишем на враждуващи кланове селенити, изтрийте всякакви следи от нашето присъствие… А Мискини?

– Нищо за съжаление. Ще продължим да го издирваме.

Лорд Сетий раздразнено изпуфтя, това беше нечувано! Да поставят под домашен арест самия регент на Селения! Но събитията от изтеклата нощ, а и двете черни жрици, които се бяха разположили свойски в кабинета му, усмиряваха гнева му. Отново беше нощ, усещаше го по изострените си сетива, въпреки че завесите бяха плътно спуснати. Понечи да смъмра една от натрапените си гостенки, която ровеше из личната му колекция от златни съдове, когато вълната го блъсна. Изскимтя и се свлече на земята, стискайки главата си с ръце. Едната жрица залитна, другата пребледняла се стовари рязко на близкото кресло. Времето се точеше като мед, но постепенно пристъпът отмина, остана само тъпа бумтяща болка в слепоочията. Някъде сякаш много отдалеч се чу бръмчене на десетки гласове, което се усилваше. Вратите се отвориха с трясък и влезе Морсий, сподирян от тълпа селенити с факли в ръце.

– Сетий! Сетий! Някой е открил ка… – погледът му се закова в двете жени. – Какво е това?

Схватката беше кратка, но кървава. Морсий притискаше ранената си ръка и недоумяващо оглеждаше купчината трупове наоколо.

– Кои бяха тези? – насочи поглед към Сетий, кимвайки към съсечените тела на двете жрици. – Не съм виждал преди някой да се бие така… Освен може би Ганаин…

– Позна – изстена Сетий, все още стискайки главата си с ръце. – Умбрийки. Самата им Първожрица беше тук. Заключи ме в собствения ми дом, представяш ли си? – захихика истерично. – И отведе близнаците и Масиар със себе си…

– Близнаците? – трепна Морсий. – Отивам да ги намеря, а после ще тръгнем след камъка… Който и да го е намерил, няма да стигне далеч!

Разтвори се в лунните лъчи заедно с хората си, а Сетий уморено се надигна.

– Блитцен! – излая той. – Разчисти тази… тази кочина тук и удвои охраната, искам цялото имение плътно затворено. Омръзнаха ми тези неочаквани посещения!

* * * * *

Глава на Jaar

Капитан Вълиз бе изгубил представа за времето. Дали бе минала седмица. Или вече са станали две?

След като акостираха на Лунните острови, изникна толкова много работа. Откакто Магистратите бяха взели властта в Херцогството, жителите на тези малки късчета земя бяха съвсем забравени и изоставени на произвола на съдбата. Но нейните ветрове довяха корабите им до бреговете им и не толкова офоциалното писмо от Херцог Озикс, колкото товарът, който носеха в трюмовете си, им спечели симпатията на хората.

Капитанът изсумтя и отпи от рома в дървената си чаша. Ако не бяха корабостроителниците, които макар и изоставени от години, все още бяха използваеми, Търговските капитани никога нямаше да се съгласят на тази блокада. Но още повече след опустошаването на Арсис те искаха да се подсигурят със силна и многоброна флота.

Новите работни места в корабостроителниците и търговията по близките източни брегове на Селения скоро щеше да донесе благоденствие на тези острови. Бе въпрос на време останалите жители на Херцогството да ги приветстват като спасители. Озмънд Озикс трябваше само да се справи с политическата страна на порблема.

Поредната глътка ром се търкулна по изсъхналото гърло на оплешивяващия мъж, загледан в знойния южен залез.

С много трудности конярите успяха да намерят място за ндегето в претъпканите конюшни. От обясненията им Озикс разбра, че в последните няколко дни са пристигнали и други важни особи. “Явно съм дошъл точно навреме”, доволно отбеляза той на ум, въпреки че не знаеше за какво. Анара му бе писала да пристигне в Бодар възможно най–бързо; явно го е планувала отдавна.

Херцогът за пореден път се възхити на младата кралица – балансираше успешно на трона вече толкова години. Да, вярно, с помощта на съюзници и доверени хора, най–вече онзи Джонатан Кейдж... “Владетел, който си въобразява, че може сам да се справи с управлението, е глупак.” От горчив опит знаеше Озмънд. Какво ли бе замислила този път...

Суматохата в двореца потвърди предположенията и догадките му. Явно Анара събираше наистина влиятелни личности в града на рода си. Настаниха го в богато обзаведена, но единична стая в по–отдалечено крило на двореца. Слугите промърмориха набързо някакво извинение, че покоите за гости, подходящи за титлата и положението му, вече били заети, и се изнизаха със съсредоточени физиономии навън, насочили вниманието си към чакащите ги задачи.

Сайхе отвори вратата, свързваща стаята й с тази на Херцога и се спря на прага. Огледа критично мебелите с пищна украса, които не пасваха на малкото помещение. Пристъпи бавно вътре и се отпусна в едно ниско кресло, тапицирано с червено кадифе. Позлатата и тежките платове не бяха по вкуса й, но: “Това е Западът”, както казваха в Синехия.

– Предполагах, че поне теб са те настанили в подобаващи покои. – проговри тя уморено.

Озмънд се засмя, туловището му се разтресенеудържимо и той й отвъна с въпрос:

– Какво смяташ за подобаващо, Сайхе? Нещо аскетично. Или може би нешо ефирно като твоите одежди?

– Дори това, да. Но за мен самата. Натруфеността на мебелите тук съответства на положението ти, Херцоже. Но да беше малко по–просторно...

Усмивка порбяга по лицето му и тойна свой ред се настани в другото кресло в стаята.

– Има ли значение? – неопределено попита той, махвайки с ръка, отрупана със златни пръстени. – В момента е по–важно дали хвъркатата ти крава е настанена удобно и сигурно.

Сайхе започваше да се притеснява за Озикс. Няколкодневният полет явно не му се отразяваше съвсем здравословно. Признаваше, че ндегетата не са от най–красивите животни, но чак пък толкова... Отвори стреснат очи и преметна крак върху крак, при което почти цялото й бедро се разголи. Наистина бе уморена, след като вече се унасяше в собствените си хаотични мисли. Изтощението й докарваше само пилета и крави в главата....

– Сблъскаха малко конете на Херцог Юрански и освободиха една стара плевня за Голямата птица.

– Илай Юрански е тук? – надигна се от креслото си Озикс. – Сигурна ли си? – невярващо попита той.

– Сигурна, колкото и конярите са. Чух част от разговора им, докато разместваха животните. – “Да не се пиртесни от присъствието на друг Херцог в Бодар?”, изгледа го изпитателно тя, но в погледа й се четеше предимно умора. Потисна поредната прозявка, слушайки размислите на Озмънд:

– Анара със сигурност е замислила нещо. В противен случай не би позволила на този човек да пристъпи прага й. – провлачи той накрая, разхождайки се бавно в малката стая. – Освен ако... не ни очакват неприятности.

Магьосницата завъртя очи в безсилието си. Не можеше отново да се втурне нанякъде. Не и толкова скоро след... “След кое от всичките?”, запита себе си тя, припомняйки си събитията от изминалите седмици. Трябваха й няколко дни отдих.

– Сайхе, – обърна се към нея Херцогът, нарушавайки настъпилата тишина, – подсигури ли нд...

– Ндегето. – помогна му тя. – Да. Заклинанията са положени. Ще усетя всеки, доближил се до птицата.

– Надявам се да е достатъчно. Може да ни се наложи бързо да напуснем Бодар. А не искаме да изгубим единствената ни възможност за това, нали?

Тревогите на Озикс се засилиха след краткото посещение на кралицата на следващата сутрин. Бе дошла сама в покоите му и почти през цялото, всъщност през малкото време, не спря да говори. Общо взето думите й представляваха само покана за сватбата й с Херцог Юрански, която щеше да се състои след два дни. И му обеща, че ще разговарят отново на спокойствие след радостното събитие.

– Радостно, но за кого? – попита Озмънд резбованата врата, която кралицата затръшна в бързината след себе си. – Дали Илай я е принудил или тя е станала толкова опитна в машинациите си...

– Има ли значение? – раздразнено му подхвърли Сайхе. – И без това ще разберем в близките дни. – започваше да й омръзва новопоявилата се склонност на Херцога продължително да изразява на глас прозорливите си мисли. Или може би просто не бе свикнала да го вижда такъв. – Хайде, трябва да купим подарък на младоженците. А и не може да отидеш на церемонията с това. – посочи тя измачканите, прашни дрехи на пълния мъж. Всъщност, единствените дрехи, които имаше тук.

– Ами ти? – поинтересува се той. Копринените й шалове бяха раздрани на две места, разкривайки още привлекателна плът.

Магьосницата се засмя, докато приглаждаше с ръка разрошената си коса и отвърна:

– Не се безпокой за мен, аз съм лесна.

– Как ли не се сетих. – изпуфтя Херцогът и излезе в коридора.

Оживлението бе обхванало и града. Улиците на Бодар бяха претъпкани, двамата едва си проправяха път сред разнообразната тълпа, събрала се за престоящето събитие.

Отбиха се в кантората на Търговските капитани, която се намираше на брега на езерото. Сайхе погледна през дългите прозорци, образуващи четвъртата стена на приемната, докато нисшият чиновник, който ги бе посрещнал, ги водеше при Наземният капитан.

– Прекрасна гледка. – въздъхна Сайхе, сочейки полегатите прегове и гладката водна повърхност. Някъде там, зад онази извивка на каменистия плаж, бе плувала с Джони. Примигна бавно, сякаш да прогони глупавите мисли или напротив, за да извика спомена за онази ранна утрин. И тя самата не бе много сигурна. Но така или иначе този мъж вече не я интересуваше.

Наземният капитан ги посрещна радушно и все пак в държанието му се усещаше трудно потискана сдържаност, която стана още по–забележима, след като узна искането на Херцога. Въпреки това с поклон се оттегли в малката стаичка, в която се влизаше през тясна врата с тежък дървен обков зад облегалката на стола му. Чу се дрънкане на монети. “На много монети”, отбеляза наум Озикс и с усмихна багодарно на пенсионирания моряк, който му подаде двете издути кесии.

Най–напред посетиха магазин за платове, където Сайхе критично заоглежда топовете копринен плат. Докато Озмънд обясняваше на шивачите за какъв повод му трябваха дрехите и ги убеждаваше в спешността на поръчката, поставяйки шепа монети на работния тезгях, магьосницата се приближи до него и каза:

– Няма да стане тук, ще трябва да потърсим по–различен магазин. Не може да няма в цял Бодар.

Обикаляха пазарищата и дюкяните, разглеждайки разнообразните стоки от всички краища на континента. Видя дори няколко дебели килима със специфични спираловидни шарки, които можеха да са дело само на синехийски занаятчии. Лутаха се безцелно, надявайки се да открият нещо подходящо за кралицата и Юрански.

Натъкнаха се на шатра на неански търговци, които предлагаха гоблени от най–фина вълна с толкова живи цветове, че картините по тях изглеждаха живи. Херцогът се приближи с клатушкане до магьосницата с намерението да я помоли да не се улисва излишно, но погледът му бе привлечен от един голям гоблен, заемащ почти цялата отсрещна стена на шатрата.

Бе изобразен дуел между млада жена, чийто огнени къдрици се виеха по голите й рамене, и едър, чернокос мъж размахал голям двуостър меч. Бе се покачила на червеникава скала, откъдето бе направила и послдния си удар – острието на тънката сабя прокарващо дълга кървава резка по лицето на боеца. На Херцога му се видя почти невъзможно как тъкачите бяха вплели опасния блясък в невинните, нежни очи на жената.

– Не прилича ли поразително на... – тръгна да пита той.

– Наистина. – някак незаинтересовано отвърна Сайхе. – Мислиш ли, че ще е подходящо. – с лукава усмивка го запита на свой ред тя, след като се отдалечиха в другия край на шатрата.

– Но разбира се! И в двата случая... Още един повод Анара да натяква на Херцога превъзходството си. Или поне някакъв опит да пробудим самочувствието и самоувереността й.

– Добре. Остави ме аз да го изтъргувам. – настоя магьоницата и протегна ръка – жест, нетърпящ възражение. Озмънд й подаде едната кесия и тя някак я скъта под ефирните си одежди.

След около половин час се спазари с неанския търговец и двамата излязоха от шатрата му, понесли дългия вързоп. На следващата пряка Сайхе се спря и възкликна:

– Точно това търсех.

Влязоха в магазин за шалове. Херцогът никога не бе виждал такова изобилие от материи, форми, шарки... “И всичко това само за един вид ... ами, добре, при нея със сигурност са дрехи.”

Магьосницата се изгуби сред рафтовете и от време на време се чуваха тихите й възклицания. Озикс я чакаше търпеливо, подпрял едрото си туловище на изправения вързоп с гоблена. Когато отново се появи, Сайхе бе понесла малък куп коприна, който сякаш се лееше от ръцете й. Изгледа я изненадано и невярващо попита:

– Нима за официални случаи се обличаш по–... повече. – щеше да каже прилично, но се усети на време и се сдържа.

– О, не. – развали илюзиите му тя. – искам да направя един личен подарък на кралицата. Ето, виж. – Тя разгърна най горните шалове, кафяви, обсипани с всякакви други топли тонове, както и капки зелено. – Ще отиват на очите й косата й. И ще подчертават светлата й кожа.

– И стройната фигура. – деликатно подчерта Херцогът.

Сайхе се засмя и отиде да се разплати с търговеца.

Когато се добраха отново до двореца, вече бе станал късен следобед и слънцето се бе спуснало ниско. Прибраха се да си починат малко преди вечерята, която им бе сервирана в покоите. Прислужницата се заизвинява, но подготвяли голямата зала за сватбеното тържество.

Следващият ден Озикс прекара при шивачите, опитващи се да нагласят дрехите към безформеното му тяло. Магьосницата се затвори в библиотеката, която, макар и не толкова богата, колкото тази в Даная, съдържаше редица стари книги и ръкописи, които тя с надежда прелистваше. Но до вечерта така и не успя да открие нищо за Танх.

Големият храм на Халид бе пълен с хора. Благородници, почетна стража, свещеници, изпълнили тъмните ъгли... Гостите бяха настанени на дървени пейки, сковани набързо за случая, а зад тях се блъскаше множеството любопитни жители на Бодар, дошли да видят сватбата на кралицата си.

Херцогът остана втрещен, виждайки Принц Аркип, седнал на първия ред, редом с графиня Елиана и съпруга й – граф Дориан. Застаряваща благородничка от южна Даная му заразказва с пълни подробности историята на престолонаследника. Жената определено бе отегчена от дългото чакане и търсеше някаква компания.

Почти бе настъпил часът, когато свободното място до нея се зае и Сайхе се обърна, само за да срещне очите на Джонатан Кейдж. Първият съветник нарочно се бе оттеглил по–назад сред гостите, искайки да остане незабелязан от младоженеца по време на церемонията. Все пак може би щеше да съжалява, че не остана отпред при Брионелите.

Хвърляше й притеснени погледи от време на време, но преди да са разменили и една приказка, големите двери на храма се отвориха и по златистата пътека се плъзна с грациозна походка кралицата на Даная. Пищната й бяла рокля, цялата от дантела и везба, се поклащаше при всяка нейна стъпка. Краката й, обути в изящни пантофи, стъпваха сред пръснатите бели розови цветове. Сайхе се загледа в тях с мисълта: “Като мъртви пера на падащ ангел.” Тя тихо изсумтя на себе си, напомняйки си, че Анара отдавна бе загубила невинноста на създанията от силоските митове.

Влизането на втората двойка прекъсна за кратко размислите й, но нищо по–особено не успя повече да привлече вниманието й. Върховният свещеник на Халид започна церемонията и магьосницата раздразнено плъзна поглед по небесносинята рокля на Миела. Не й допадаше този цвят. Не и в такова изобилно количество.

Леко жълтеещите перли искряха по роклята на кралицата. Сайхе започна да следи с поглед наглед безредните шарки, но бързо стилизираната звезда от дясно на гърба й, един от чийто лъчове продължаваше към деколтето. Перлена окръжност – като седефена луна, покриваше долната част на роклята, близо до шлейфа. Отстрани до нея се виеше спирала, чиито край се губеше из гънките му. Бели мъниста на хаоса, сред вълните от бяла коприна. Облаци от бялата мрежичка, прихваща косата й, покриваха голите рамене; няколко черни перли, открояващи се по възлите. Бе й най–трудно да възприеме цялостната фигура, която се виждаше на гърба на роклята – бяла, бисерна лилия, изваяна като самата Анара.

Остатъка от церемонията Сайхе прекара обхождайки с поглед големите порцеланови вази, пълни с есенни цветя, златистите и сребристи панделки, висящи от колоните на храма. Чудеше се как ли свещениците са се съгласили на всичко това.

След като Халидовия служител обяви встъпването им в брак, всички гости се отправиха към двореца, където щяха да продължат тържествата.

Сред леещото се първокласно вино, огромните плата с кулинарни чудеса, сътворени в кухните на двореца, и живата музика, изпълнявна от придворните музиканти, започна Даряването. Когато дойде ред на Озикс и Сайхе, двама слуги разтвориха дебелия вързоп и разгърнаха гоблена, задържайки го пред кралицата и Юрански. Илай стрелна Херцога със злобен поглед, докато развеселена усмивка порбяга по устните на Анара. Подаръкът на магьосницата я накара да се изчерви и когато синехийката забеляза руменината, покриваща страните й, заговори развесело:

– Обещайте ми, че ще ги облечете поне веднъж, Ваше величество.

Кралицата се засмя, което й даде възможност отново да възвърне самообладанието си и се обърна към следвашите благородници, чакащи търпеливо да поднесат поздравленията и подаръците си.

Едва два дни по–късно Анара успя да ги приеме на адуенция. Въпреки че Илай Юрански бе поел част от официалните задължения, все още имаше твърде много работа – предимно около всички присътвали за сватбата.

– Знаете как е при някои благородници. – намекна му неприязънта си кралицата. – Но какво да се прави – всички са поданици на короната.

– Която, надявам се, все още ви принадлежи?

Младата владетелка не се засегна от въпроса на Херцога, или поне не го показа външно.

– Повече от всякога. – приветливо му се усмихна тя. – Но трябва да се погрижим за вашата, Херцог Озикс. – върна му предизвикателството кралицата.

– Управляващите от рода Озикс никога не са отъждествявали властта си със символи. – отвърна той. – Но ако разбирам правилно метафората ви, сте искали да ме видите, за да поговорим именно за това.

– Прав сте. – кратко се съгласи тя.

Озмънд продължаваше да се чуди защо е цялата официалност на срещата им, когато Анара директно отправи молбата си:

– Искам да се срещнете с един човек. До няколко дни ще бъде тук, в Бодар. Вярвам, че той също може да ви помогне.

Интересът на Херцога бе видимо събуден:

– И кой е той? – попита веднага той.

– Принц Ти’сейн. – изпитателно го погледна Анара Данайска.

* * * * *