Пурпурна есен – I част

Нежната утринна светлина погали намусеното лице на Лунел, когато тя излезе в парка на Греймон. Погледът й се плъзна по празните алеи, но никоя не успя да я подмами в прегръдките на есенните градини и тя се обърна към широкия двор, който, обратно на парка, бе изпълнен с хора. Сред множеството тя различи стройната фигура на Корел, който вече бе възседнал коня си, готов да отпътува. Той също я забеляза и вдигна ръка за поздрав към нея. Ведрата му усмивка я стопли, но макар да пожела да й отвърне, лицето й запази своята спокойна невъзмутимост. Беше уморена. Разговорът със Заал предната вечер бe разбудил спомени за първите дни, след като прегърна лунната светлина. Напрежението, разкъсващо мислите й, сякаш бе подновило своята острота, и тя отново бе попаднала в плен на обречения си копнеж за сън, който не идва. “Мислех, че вече съм свикнала”, помисли си тя, докато гледаше как усмивката бавно изчезва от лицето на Томас. Обзе я яд към самата нея. Вдигна на свой ред ръка за поздрав, но графът вече се бе обърнал и не я видя. Лунел се поколеба и внезапно извика:

– Граф Корел!

Той бавно се обърна към нея и светлият му поглед я прегърна. Девойката стоеше неподвижно – стройна тъмна фигура в светлината на утрото. Край нея паркът пустееше и неговата безлюдност сякаш смаляваше самотната й фигура. Томас скочи от коня и отиде при нея.

– Какво има, Лунел?

Тя го погледна объркано, чудейки се какво да му каже. Бе го повикала в желанието си да се реваншира за своята студенина, да чуе гласа му, но сега, когато той бе пред нея, не знаеше какво да отговори. До тях достигна смехът на гвардейците и тя ги стрелна с поглед край рамото му.

– Пристигна нощес, Томас, а тази утрин сте отново на път.– промълви тя. – Отново ли към крепостта?

– Малко остана. – каза Корел. – Скоро ще привършим, а малко след това ще отпътувам отново към Нарея.

– Как е там – попита Лунел, обръщайки лице по посока на крепостта. В далечината, върху съседното било светлееха в златисто крепостните стени на Ромена.

– Защо не дойдеш и не видиш сама – усмихна се Корел. Неусетно тя отстъпи назад и едва не се блъсна в някого.

– Нима госпожица Мореа ще дойде с нас? Каква великолепна новина.

Лунел се извърна рязко, срещайки присмехулния поглед на Заал. Изглеждаше готов за път, а зад него пристъпваше коня му.

– Нима и вие отивате в Ромена, графе? – попита тя.

– Граф Корел бе така любезен да ми позволи да го придружа, а сега разбирам, че следвайки един свой каприз, съм получил и изключителното удоволствие да се порадвам повече и на вашата компания, госпожице!

– Не съм казала, че ще дойда.

– Но и не отказа – засмя се Корел. – Не, че имаше време за това, но аз наистина ще се радвам да дойдеш. – Той се обърна към хората си и леко смръщи вежди. – ще трябва да решиш бързо, Лунел. Аз трябва да тръгвам.

Девойката отметна дръзко коси назад, изгледа Заал, който сияеше доволно насреща й, и се припна енергично към конюшните. Малко след това, тя се появи отново при тях, възседнала коня си.

– Няма ли да тръгваме – усмихна се тя.

– Така ли ще тръгнеш? – сините очи на Корел проблеснаха невярващо към нея. – Няма ли да вземеш нещо със себе си?

– В името на светлината, графе! – възкликна Заал. – Не й давайте повод да размисли. Току–виж госпожица Мореа ни лишила от компанията си със същата очарователна внезапност, с която благоволи да се присъедини към нас.

– Не се притеснявай, Томас. – усмихна се най–после Лунел. – Граф Заал е толкова загрижен за мен, че ако ни връхлети дъжд и се наложи, той ще жертва с готовност резервния си кат дрехи заради мен. Нали, графе? – обърна се тя дяволито към него. Заал се изпъна като струна и невъзмутимо заяви:

– Госпожица Мореа оказва изключителна чест на мен и моя резервен кат дрехи, позволявайки ни да се надяваме, че ще й бъдем полезни!

Корел се засмя и се метна на седлото. Погледна към небето и подкара коня напред.

– Ще трябва да намерите друг начин да бъдете полезен, графе! Денят ще бъде слънчев и ясен.

Корел се оказа прав. Вероятно това бе един от последните топли дни през тази година. Слънцето щедро сипеше гальовните си лъчи върху пътниците. Ситни капчици пот избиха по челата на ездачите и разговорите им лека полека стихнаха. Единствено Лунел и Заал изглеждаха недосегаеми за жегата. Лицата им бяха свежи и сякаш излъчваха хлад. Двамата яздеха безмълвно един до друг в края на колоната. Корел бе в челото на отряда и от време на време забавяше ход и поглеждаше назад към тях, сякаш да се увери, че още го следват.

– Странно как опасностите винаги ни привличат – внезапно се обади Заал. Гласът му звучеше непривично кротко. Лунел извърна едва–едва лице към него.

– Какво искаш да кажеш?

Заал се усмихна умислено.

– Да вземем за пример Корел. Младият, енергичен, самоуверен, справедлив и верен граф Корел. Предполагам сам не подозира какво точно го привлича към едно непознато, намусено и тайнствено момиче, от което надали ще види нещо добро.

– Говориш глупости – сряза го Лунел. – освен това аз му спасих живота.

– Трогателно – разчувства се Заал и веднага добави лукаво. – Ето ни и друг пример – прекрасната млада госпожица Мореа, радваща се на нежното внимание на благородния граф Корел, е привлечена от крайно неблагонадеждния … как точно се изразихте вчера – той сбърчи вежди и махна небрежно с ръка – изверг или нещо подобно. Имам предвид своята скромна особа.

– Обуздавайте въображението си, за да не ви прегази, графе!

– Мило дете, нали няма да отречеш моя забележителен чар! – възкликна Заал и вирна самонадеяно нос. Лунел изгледа комично застиналия израз на преиграно величие на лицето на своя спътник и избухна в смях, а Заал побърза да се присъедини към него.

– А вие, графе…. Вас каква опасност Ви влече – попита го Лунел след малко.

– И дотам ще стигнем, Лунел – каза кротко той.

Продължиха да яздят мълчаливо. Силуетът на крепостта се очертаваше все по–близо пред тях. Усещаха усилващото се влияние на земната сила край тях. Можеха да я забележат край себе си – природата тръпнеше жизнено, сякаш пролетта току–що бе настъпила. На места гората се сгъставаше и тъмните корони на дърветата хвърляха сенките си по пътя, затваряйки го като в тунел.

– Ще ми разкажеш ли продължението на историята си, Заал – обади се внезапно Лунел, отново захвърляйки официалния тон.

– Чудех се кога ще попиташ – отвърна след малко граф Лереа. – Значи ще ми помогнеш.

Лунел се умисли. Първият й импулс бе отново да се опита да се измъкне, но внезапно осъзна, че това всъщност не я вълнува. Сякаш неусетно всичко бе загубило значение, удавено в топлината на деня – нито думите, нито обещанията, нито недоверието, което изпитваше към Заал… нито дори самата история. Чувстваше едва доловимия полъх на вятъра, шепота на листата под копитата на коня си, веселия звън на смеха на един от гвардейците напред. Корел се обърна в този миг към нея и погледите им се срещнаха.

– Защо не – промълви тя, усмихвайки се към Томас. Внезапно се обърна към Заал. – А какво ще ме спре, след като чуя историята ти, да се отметна от обещанието си.

– Нищо – ухили се жизнерадостно той. – Аз не разчитам на обещанието ти, Мореа. Но вярвам, че когато разбереш, сама ще направиш това, което искам.

– Самонадеян си, Заал.

– Чувал съм го толкова пъти, че съм склонен да вярвам в това. Но пък постигам това, което желая.

– Да видим дали и този път ще е така. – усмихна се хладно Лунел. – Разкажи ми!

– С удоволствие, дете, но забелязвам, че граф Корел се присъединява към нас. Може би той би могъл да ми помогне в разказа.

Действително Томас се бе откъснал от началото на колоната и се бе насочил назад към тях.

– Изминахме повече от половината път. Скоро ще достигнем реката и може да спрем, за да се освежим.

Сините му очи проблеснаха доволно, когато спомена за реката. Лунел унесено гледаше лицето му. Вече ясно можеше да усети водната сила, стаена в него. “Прилича на Джони, но е много по–слабо”, помисли си тя и сведе поглед.

– Ние всъщност тъкмо се канехме да се обърнем към Вас, графе – обади се Заал. – Госпожица Мореа е много любопитна да научи нещо повече за историята на Ромена. Надявам се, че няма да Ви затрудни да ни разкажете за Кралица Ромена Рейн и създаването на Данайското кралство. Както и за Кралица Дара, която, предвид името ви, вероятно няма да сбъркам, ако нарека ваша предшественичка.

Корел погледна изненадано Заал.

– Не бъркате, граф Лереа. Аз съм наистина впечатлен от познанията ви за Данайската история.

– Аз просто обичам да ровя из старите книги, графе.

– За съжаление именно от това време книги не са и останали. Тези години тънат в неяснота и малкото книжа от тогава се пазят в библиотеката на Бодар.

– Но естествено – промърмори с лукава усмивка Заал. – Как иначе би могло да бъде!

Корел погледна замислено към озареното от любопитство лице на Лунел.

– Значи Дара и Ромена са били кралици на Даная? – попита развълнувано тя.

– Не – усмихна се развеселено Томас. – Те са били кралици преди Даная. На територията на сегашното кралство е имало девет по–малки кралства. Ромена Рейн, от рода на Юраните, е била кралица на първия съюз на източните кралства. По това време на изток от днешна Даная набирала сили Тиен`харската държава. Селения била в разцвет, но оттам се носели слухове за странна сила, която е овладяна от Лунния им орден. Тогава кралят на Юрея събрал при себе си кралете на Ондрар, Бодар, Харад и Мертьой. Знае се, че когато постигнали съгласие да се обединят, короната била предложена на крал Юрански. Тогава той изненадващо я отстъпил на своя зет – Найт Рейн – съпруг на дъщеря му Ромена. Останалите крале приели волята му и така Найт Рейн и неговата млада съпруга отпътували към Бодар, който бил определен за център на новата държава. Съществуването на Бодарското кралство под властта на Найт Рейн не продължило по–дълго от няколко години. Тук историята губи ясните си дири под булото на легендите. Знае се, че Найт Рейн не оставил наследници. Първата му съпруга Ромена мистериозно полудяла година–две след пристигането им в Бодар. Това, както и нейното безплодие, било повод за съпруга й да разтрогне брака. Ромена била върната в земите на баща си. Как е умряла и дали призракът й наистина броди из крепостта е история, която местните биха разказали по–добре от мен. Но крал Рейн не останал задълго сам. По това време той вече водел преговори с Кралството на Брионелите за тяхното присъединяване към съюза и така крал Лим Брионел поискал от него да направи племенница му Дара Корел своя кралица. Уви, този брак се оказал далеч по–трагичен от първия. Година – две след сватбата Дара започнала да проявява признаци на лудост, подобни на тези на първата кралица. През петата година на своето управление крал Рейн бил нападнат от убиец, пратен от стария Юрански. Заговорът срещу краля бил разкрит от хората на Брионел. Преди да умре Рейн посочил за свой наследник своята сестра, съпруга на Аерал Бодар. Именно тя дала името на днешното кралство – Даная Бодар.

Корел млъкна и внимателно попи избилата по челото му пот. Ставаше все по–топло и устните му пресъхнаха, докато говореше. Заал мълчаливо му подаде меха с вода и двамата с Лунел зачакаха Корел да продължи.

– Даная Бодар – продължи Томас след малко – е наистина легендарна личност. Веднага, след като седнала на трона, тя отмъстила за смъртта на брат си. Старият Юрански и неговият син били екзекутирани. Кралицата пощадила единствено внука на стария крал. При все това Юраните никога не й простили.

– Но останалите крале... – възкликна Лунел – онези от другите кралства... те как приели Даная?

– Доста добре, както излиза. Брионел най–после се включил в кралството, а скоро след това, Даная успяла да привлече и западните кралства – Версея, Елеир и Арат. Именно по време на нейното управление възникнала Данайската държава такава, каквато съществува и до днес.

– Ами Дара – продължи да любопитства девойката. Корел се намръщи, сякаш внезапно сетил се за нещо болезнено.

– Сполетяла я съдбата на Ромена – промълви тихо той. – Даная я отпратила в земите на баща й. Известно време изглеждало, че Дара възстановява здравето и разсъдъка си. Но това било само временно. Започнала да изчезва за дълго време. Легендата разказва, че била пленена от водните духове, които пазят една от Северните крепости – тази, която носи името й. Дара изчезнала по време на нападение срещу крепостта. Легендата разказва как призовала бурята и сама се превърнала в пороен дъжд, който отмил нападателите.

Думите на Томас се разтвориха в умислена тишина. Тримата продължиха да яздят мълчаливо. Дърветата край тях оредяваха и скоро излязоха на открито край реката. Отрядът бе спрял и чакаше разрешение да отпочинат. Корел се отърси от мислите си и се обърна към спътниците си.

– Е, ще починем за около половин час. До няколко часа ще сме в Ромена.

Заал изчака Томас да се отдалечи, улови Лунел за лакътя и я придърпа настрана. Девойката се измъкна от ръцете му и се разположи на един камък край реката.

– Хубава история, нали? – отбеляза Заал и седна до нея.

– Не обяснява защо смяташ, че Бодарите са окупирали трон, който не им принадлежи. – каза девойката и метна едно клонче във водата. Усети пръстите на Заал да се заиграват с косите й и рязко се отдръпна. Загуби равновесие и политна към реката, но в последния миг графът я улови и я придърпа обратно.

– Не обяснява, защото не е пълна – каза той.

– И кое е това, което ти знаеш, а горките Данайци са пропуснали – попита го раздразнено Лунел докато разтриваше ожулената си китка.

– Това, което зная, се съдържа в една книга, която намерих преди години в библиотеката на баща ми. – отвърна нехайно Заал.

– И какво общо има тя с кралете на Даная? – сопна се Лунел, но в очите издайнически проблеснаха любопитни искри. Това не остана незабелязано за Заал и на лицето му се изписа задоволство.

– В интерес на истината – започна бавно той, – там не се споменава и дума за Данайските крале. Вероятно защото по това време Данайското кралство все още не е съществувало.

Той млъкна и се изправи. След малко се върна с полупразния мях и нагази в реката.

– Кажи ми! – настоя Лунел докато с нарастващо раздразнение гледаше как Заал усърдно пълни меха с вода. Той не й обърна внимание. Метна пълния мях на брега и наплиска лицето си. Ситни капчици заискриха в черните му коси. Погледът му потъна в развълнуваните очи на девойката, и жадно попи леещото се от черните й зеници нетърпение.

– Книгата, за която говорех – смили се най–после той – е нещо като дневник.

Заал излезе от реката и отново седна до Лунел.

– Писал я е един от деветте върховни жреца на Лунния орден малко преди бедствията, за които вече ти говорих – жрец Каел.

– И какво общо има тя. Става дума за Селения, не за ....

– Търпение, дете – властно я прекъсна Заал. – Може и да е съвпадение, макар аз много да се съмнявам в това, но истинското име на този млад и амбициозен лунен жрец било Найт Рейн.

Лунел ахна. Извърна лице и погледна към Корел, който в този миг разговаряше с хората си по–нагоре край реката.

– Искаш да кажеш, че никой не е знаел? – възкликна тя. – Това е невъзможно.

Заал не се стресна от неверието й. Приглади своите бързо засъхващи под топлото слънце коси, примижа доволно и вдигна лице нагоре.

– И защо да знаят – измърмори сънливо той. – Единствено Юрея и Харад били достатъчно близо, но Лунните жреци били известни с имената, които си избирали. Дори Крал Юрански да е чувал за Жрец Каел, за него Найт Рейн бил само един граф от затъваща в бедствия Селения. Но веднъж, като знаеш истината, много неща си идват на мястото. – внезапно той отвори очи и се обърна към девойката. – Но сега мисля, че е време да тръгваме и затова ще оставим приказките за по–нататък. – той бързо постави пръст на устните на Лунел, която тъкмо се канеше да възрази.

– И за това ще има време, Лунел – усмихна се той и се отправи към коня си.

* * *

Нощта се спусна над Ромена и жълтото лице на луната увисна над крепостта. Лунел се облегна на каменния парапет на прозореца и се загледа навън. Върховете на планината пронизваха все още озареното от спомена за слънчевата светлина небе. Девойката вдиша дълбоко свежия планински въздух и се усмихна, усетила спокойната уверена мощ на земната сила, лееща се навсякъде край нея. Бе усетила как безпокойството на Заал нараства с всяка стъпка, която ги приближаваше към крепостта. Малко преди да пристигнат, той се бе обърнал към нея и за миг й се стори, че ще поиска да се върнат. Но мигът отмина и той бе продължил напред.

Лунел сведе поглед надолу и различи Корел, който пресичаше двора. Усмихна се, отдръпна се от прозореца на стаята си и излезе, притваряйки внимателно вратата след себе си. Огледа каменните стени на коридора и се поколеба. Стаята й се намираше високо в една от кулите и все още й беше трудно да се ориентира как да излезе на двора. До нея достигнаха гласове и смях и тя тръгна по посока на звука. Босите й крака се спуснаха бързо по каменните стъпала на първото стълбище, изпречило се пред очите й. Внезапно й се зави свят. Стълбището започна да се извива спираловидно надолу и тя притвори леко клепачи. Когато стъпалата свършиха, тя свърна по коридора и потърси прозорец с надеждата да се ориентира къде е. След няколко крачки тя объркано спря. Нещо не беше наред с този коридор – нямаше прозорци, нямаше врати, а миризмата на пръст сякаш бе по–отчетлива от всякога. Гласовете, които я водеха, бяха изчезнали. Нямаше никакъв звук, освен тихото пращене на няколкото горящи факли, окачени по стените. Внезапно девойката осъзна, че се намира в подземие. “Не е възможно!”, проблесна трескаво отрицание в ума й и тя се обърна назад към стълбите. Само дето там нямаше стълби. Лунел напрегна сетивата си до предела им, опитвайки се да усети далечния зов на лунната сила. За миг почти успя. Луната вече бе пропътувала част от пътя си, а някъде по витите каменни стъпала Лунел бе загубила близо час. “Или по–скоро съм загубила власт над себе си за това време”.

– Добре дошла, лунно дете!

Лунел се извърна рязко и почти се блъсна в млада жена изникнала сякаш от нищото насред безлюдния коридор. Медни кичури коса обграждаха меките черти на лицето на непознатата. Огнените сълзи на факлата край тях се отразяваха в тъмнозелените й ириси. Неусетно миризмата на пръст се бе усилила, а в нея се вплитаха и ароматните нишки на мед, билки, вино… “на живот”, добави на ум Лунел. Стройното тяло на непознатата бе облечено в тъмна рокля, която я правеше почти невидима сред сенките на подземието. Лунел се взря в лицето пред нея. „Тя наистина е едва видима”, помисли си девойката. Действително, чертите на жената сякаш се замъгляваха при всяко трепване на пламъка на факлите.

– Ромена – прошепна Лунел.

Видението се усмихна и кимна леко с глава.

– Сънят отпусна меките си прегръдки и ме изсипа обратно тук – плътният й мелодичен глас сякаш се разля направо в ума на лунното момиче. – Върнах се в последния си дом, а ето, че тук, насред моята земя, кошмарът ми ме очаква…

Ромена се плъзна безшумно около Лунел.

– Този път в образа на девойка – прошепна видението. – Луна наистина умее да избира своите деца.

Лунел прехапа устни. Присъствието на Ромена я изнервяше. Нещо повече, чувстваше необясним страх да пуска отровните си пипала във ума й. Пръстите й неусетно сграбчиха тъмносинята коприна на полите й и започнаха да ги мачкат. Усети миризма на прах в ноздрите си и отвори устни, за да си поеме дълбоко дъх. Нежна усмивка плъзна по лицето на Ромена, но в нея нямаше топлина.

– Не се ли чувстваш добре, лунно момиче? – попита небрежно тя. Лунел се олюля леко.

– Разкажи ми за Найт Рейн – каза девойката, без да откъсва поглед от тъмните очи на Ромена. Бегла сянка на гняв пробяга през лицето на мъртвата кралица. В същия миг миризмата на прах внезапно се усили. Устните на лунното момиче се отвориха, опитвайки се жадно да поемат повече въздух. Кръвта се отдръпна от лицето й, а мракът в зениците й загуби своя блясък.

– Да ти разказвам? – попита тихо Ромена, навеждайки се над свляклата се на земята девойка. – Опасявам се, че няма да живееш достатъчно дълго, за да чуеш дори края на началото, лунно дете.

– Лунел! – екна внезапно гласът на Корел. Лунел чу стъпките му да приближават, но нямаше сили да извърне глава към него. Още по–малко воля имаше да откъсне поглед от лицето на Ромена. Силуетът на жената се разми в сенките на коридора. Миг преди лицето напълно да се стопи в мрака, погледът му се вдигна и посрещна приближаващия Корел. Мека, нежна светлина огря очите на видението и то се стопи.

– Лунел – прошепна гласът на Корел в косите й, докато ръцете му я вдигнаха от каменния под. Девойката по–скоро усети, отколкото дочу разочарованата въздишка на Ромена. Въздухът нахлу в дробовете й тя си пое дълбоко дъх. Пред бавно проясняващия й се взор се заредуваха пламъците на факлите по коридора. Скоро усети стъпките на Корел нагоре по каменните стъпала.

– Как ме намери? – прошепна задавено тя.

– Заал… беше разтревожен. Намери ме в двора и настоя да те потърся.

– Защо?

– Не зная – каза объркано Корел. – Вероятно се е притеснявал да не се загубиш из подземията на крепостта. Долу има необятен лабиринт от коридори.

– А ти как ме намери там.

Мълчанието неловко увисна край тях. Корел спря и внимателно я остави да стъпи на земята. Бяха излезли в двора на крепостта. Хладният въздух освежи лицето на Лунел и тя вдигна поглед към обсипаното със звезди небе. Продължаваше да усеща силата на Земя навсякъде край себе си, но спокойната светлина на лунните лъчи върна блясъка в очите й. Тя се обърна към Корел и настойчиво се взря в лицето му.

– Как ме намери там, Томас? Каза, че долу има лабиринт от коридори. Можеше да съм навсякъде.

Той отклони поглед.

– Не зная, Лунел... Просто знаех, че ще бъдеш там. – погледът му се върна отново на лицето й, сякаш търсеше там отговорите на въпросите, които самата тя му поставяше.

Чуха се забързани стъпки и те се обърнаха.

– Намерил си я!

Заал се приближи до тях и тревожно се взря в лицето на Лунел. Не бе останала и следа от небрежната му наглост, докато загрижено оглеждаше момичето, опитвайки се да се увери, че е добре. „Той май наистина е загрижен”, удиви се Лунел. Когато огледът му приключи, тревогата се отдръпна и той облекчено се усмихна.

– Къде я намерихте, графе? – попита той Томас.

– В подземието – отвърна данаецът и отново се обърна към девойката. – Лунел, какво всъщност се случи там?

– Ти не я ли видя – попита изумена тя. В същия миг забеляза, че Заал тайно да й дава знак да мълчи.

– Кого? – недоумяваше в това време Томас. Лунел отклони поглед от Заал и раздразнено поклати глава.

– Мисля, че просто ми прилоша. Всъщност, май още не съм съвсем добре. Благодаря, Томас! Сега ще се върна в стаята си – мисля, че имам нужда от почивка.

Тя се усмихна на Корел, след което се обърна към Заал.

– Графе, бихте ли ме придружил? Боя се да не се загубя отново.

Заал незабавно й подаде ръка, кимна любезно към Корел, и я поведе.

– Ти луда ли си? – просъска той в ухото й, докато се изкачваха по стълбите. – Какво търсеше в подземията на Ромена?

– По–спокойно, Заал, ще вземеш да се препънеш по стълбите, а аз нямам сили да те удържа – отвърна спокойно Лунел и пусна ръката му. Чувстваше се все по–добре, но при все това сега вече силата на земя я притесняваше. – Изобщо не зная как се озовах там. Предполагам, че Ромена ме е привикала някак.

Заал се закова на мястото си и се извърна рязко към нея.

– Ромена? – попита внимателно той, сякаш несигурен дали е чул правилно. – Ти видя ли я?

– Да – кимна Лунел. – Имах подобно преживавяне и преди... В Дара.

– Дара? – възкликна Заал. – Виждала си Дара?

– Да – потвърди отново девойката. – Но тогава не беше толкова истинско. Беше като сън. Само дето аз не спя и не сънувам – добави горчиво тя и тръгна сама по стълбите. След малко дочу забързаните му стъпки след нея.

– Сигурно е ужасно – каза той. Лицето му най–после бе върнало обичайното си изражение.

– Кое?

– Да не спиш.

– Ще имам ли удоволствието?

Лунел вдигна поглед от тъмносините носове на новите си обувки и видя Заал пред себе си. Светлините на балната зала в Греймон се отразяваха в големите огледала и пръскаха искри по усмихнатите лица на хората. Младото семейство Брионел бе поканило благородниците в херцогството и залата бе пълна. Групата на Корел се бе завърнала от Ромена през деня тъкмо навреме, за да отпочине и да се подготви за празненството.

Лунел погледна към танцуващите, приглади с ръка нежния плат на полите си и промърмори.

– Не мога да танцувам.

– Време е да поправим този недостатък в иначе безупречната ви личност, госпожице Мореа! – усмихна се граф Лереа и протегна ръка към нея.

– Предпочитам да си спестя подигравките ви, графе!

Очите на Лунел притъмняха недоволно. Тя се облегна назад в креслото си, давайки знак, че няма намерение да става. Усмивката на Заал не потрепна.

– За пореден път изразявате съмнение в моята искрена доброжелателност, дете – той се наведе, улови я за ръка и преди тя да се усети, вече го следваше към танцуващите двойки. Ръцете му я прегърнаха и тя последва уверените му стъпките. Музиката се лееше като река, а танцуващите следваха игривото й течение. Движението увлече Лунел и тя се засмя от удоволствие. Заал се любуваше на щастливия блясък в очите й и плавно продължаваше да води стъпките й.

– И така – промълви след малко той – мисля, че музиката и тази игрива интимност на танца са идеални за продължението на вълнуващата ми история за Бодарската корона.

– Имате предвид Бодарската династия.

– Ако имах това предвид, вероятно така щях да го кажа – усмихна се Заал и внезапно я завъртя. Полите на роклята й прошумоляха и тя отново се засмя, понесла се в шеметната емоция на движението.

– Връщаме се далече назад – продължи Заал, когато погледът й отново засия насреща му. – Подминаваме събитията, любезно разказани ни от граф Корел, който в момента лъчезарно се усмихва на красивата ни домакиня, и се връщаме в Селения. И така, мила моя Мореа, затвори очи – така или иначе аз те водя и в танца, и в историята. Ах, – възкликна той в мига, в който Лунел внезапно се стегна, загуби ритъм и петата й се заби в обувката му, – това никак не ти харесва! Доверие, Лунел, доверие! Без него в танца…

– Не ме поучавай – тросна се Лунел и отново го настъпи.

– Искаш ли си историята – попита я лукаво Заал. Тя кимна и той я завъртя отново. Девойката загуби равновесие и усети как полита към земята. Уплашен вик почти излетя от устните й, но в този миг ръката на Заал уверено я прегърна и чаровната му усмивка изгря насреща й.

– Затвори очи – нареди едва доловимо той и тя послушно спусна клепачи. Музиката се смени и ритъмът едва доловимо се забави.

– Това, което ще ти разкажа, е описано от споменатия вече млад селенийски благородник Найт Рейн. Имах изключителното удоволствие да прочета описанието му за времето, в което е живеел. Историята почти дишаше в думите му – често с накъсания неравен дъх на луд, но все пак така вълнуващо и истински. Това било времето, когато съперничеството между лунната и земната сила достигало своя връх и сам той, Найт Рейн, воден от бляскав ум, суета и амбиция, бил най–верен воин и жрец на своята лунна господарка. Писанията му, разкриват нелекия жребий на селенитите в това съперничество. Колкото повече узрявала лунната сила през годините, толкова по–ревностно прегръщала Земя своите деца. Разкъсвани между ревнивите сили, по–слабите селенити бързо полудявали, а често и умирали без време. Предимно тези, надарени с магически сили, издържали по–дълго на нарастващия глад на Луна и задушаващите прегръдки на Земя. Безсънието измъчвало лунните братя и сестри. – Лунел потрепери в ръцете на Заал. “Сън”, помисли си с копнеж тя, спомняйки си меката прегръдка на унеса, сладката тежест в тялото, докато умът полита във вълшебството на сънищата. – Ти познаваш това, Лунел.

Шепотът на Заал я стресна. Отвори рязко очи и осъзна, че е отметнала глава назад. Пред очите й, високо горе, танцуваха светлините на балната зала.

– Но това се променило – прошепна тя и рязко изправи глава.

– Така е, нещо се променило – съгласи се кротко Заал.

– Как мога да спра това, Заал? – попита развълнувано Лунел.

– Именно този въпрос си задавал и Найт Рейн, докато се чудел как може да се даде превес на Луна в битката, чието бойно поле били самите селенити. Осъзнавайки силата на лунните камъни и метали, той подтикнал селенитите да създадат мрежа от лунни пътеки, които се впили в плътта на земята и отслабвали силата й там, където минавали. Земя потръпвала от насилието, което собствените й деца оказвали над плътта й, но продължавала да удържа здраво прегръдката си. Останки от тази мрежа все още има в Селения. Именно там, където тези останки са най–много, се повяват обикновено новите селенити. Може би именно тези жили лунна сила, които все още сияят в Селенийската земя, са донейде причината все още да ни има.

Музиката затихна и Заал млъкна в очакване на следващата мелодия. Ръцете му продължаваха да държат Лунел, сякаш се опитваше да й попречи да се измъкне. Девойката не си и помисляше за това. Бе забравила къде се намира и очите й гладно блестяха, вперени в устните на Заал в очакване той да продължи своята история. Мелодията отново се разля, първоначално тихо и леко, като предчувствие за музика и обещание за танц. Постепенно набра сила и зрялост и меките тонове отново ги понесоха.

– Това ли довело до разрухата – попита нетърпеливо Лунел. – Тази мрежа, за която говориш?

– Несъмнено тя допринесла за това – каза замислено Заал. – Не това била, обаче, тайната амбиция на Найт. Той не искал чак толкова много. Само власт – власт, подобна на тази, дарявана от лунния камък. О, да – засмя се той, усетил стресването на Лунел. – Разбира се Лунният камък бил най–ценното и ней–свещеното съкровище на Лунния орден. Именно за него бленувал младият Рейн. За силата и безсмъртието, които вярвал, че носят. Мислите му непрестанно витаели край Лунното око и неговия Пазител. И тогава младият жрец решил да създаде лунен предмет, уловил силата на най–могъщите лунни магьосници, дори тази на Пазителя на лунното сърце, да създаде източник на сила, съперничеща на творението на самия Халид. Разбира се, сам нямал шанс да се справи с това, но Найт бил магьосник не само по сила. Той с лекота омайвал умовете, впримчвал амбициите и пленявал сърцата на тези, които му били необходими. И така…. нощта на голямата лунно–земна битка настъпила. Деветте върховни жреца на Лунния орден обединили силите си в централния храм, привлекли силата на лунните магьосници, на самото лунно сърце, носено от своя Пазител. Заблестяла мрежата, пронизваща тялото на земята на Селения, и тя потреперила. Нарушеният баланс между силите окончателно се катурнал и настъпил хаос, в който земните сили помели небесната. Няма да ти описвам отново картината на унищожението на Селения. Мнозина загинали, отдавайки ведно силата и живота си, други били пометени от разгневените стихии, Окото на Луна изчезнало и останало скрито в продължение на векове. В тази битка нямало победители. Земя отключила прегръдката си и освободила селенитите, за да могат необезпокоявано да се наслаждават на лунните капризи. Но в същото време върху тях паднало проклятието й – да не намират покой в благата на живота и сами да не дават живот.

Мрачно подозрение се промъкна в ума на Лунел. Спомни си храма в Неанската пустиня, камъкът, който прилепна в своето гнездо. „Но нищо не се случи!”

– Какво точно е искал да направи Найт? – попита тревожно тя. – Ново лунно око? Успял ли е?

– По–кротко, Лунел – сгълча я иронично Заал. – Не и да – това са отговорите на последните ти два въпроса. Вече имало един лунен камък – несъмнено съвършен в своето великолепие, както се полага на творението на бог, а и младият селенит предпочитал нещо, което да бъде символ на власт и сила. И тъй от руините на храма, успели да се спасят двама. Единият носел със себе си великолепна сребърна корона. Оттук започва историята на граф Корел. Найт Рейн потърсил подслон в двора на Юрански и почти незабавно склонил Ромена да стане негова съпруга. Едновременно с това Даная се омъжила за Аерал Бодар, който по това време гостувал в двора на крал Юрански, във връзка с преговорите по предстоящото обединение. Не след дълго Найт станал крал и когато отишъл в Бодар с красивата си съпруга, украсил своето великолепно чело със сребърна корона, която приличала на листенцата на лилия. Младата Даная Бодар, от своя страна, след една удивително кратка бременност, дала живот на единствения си син, който след това станал и наследник на Данайското кралство.

– Кратка бременност? – попита бързо Лунел. – Да не искаш да кажеш, че сестрата на Рейн е носела дете, когато се е омъжила за Бодар? А тя… тя била ли е селенит?

– Мило дете – засмя се самодоволно Заал – Найт Рейн никога не е имал сестра. Но за сметка на това е имал съпруга, която с удоволствие описва в своя дневник – пищни огнени коси, сияйна кожа, красиви морски очи – денем синьо–зелени, а нощем – отражение на безкрайното звездно небе. Само една жена била достойна за съпруга на амбициозния жрец – тази, която владеела лунното сърце, тази, която можела да му помогне да владее лунната корона и новите си васали.

Лунел замръзна на мястото си. Думите на графа звънтяха в ума й, заглушавайки музиката, а значението им бавно я застигаше, преодолявайки стените на недоверието й. Заал също спря и ръцете му се отпуснаха. Девойката огледа залата, извърна се рязко и си проправи път между танцуващите. Излезе на огромния балкон и опря пламналото си чело в една от масивните мраморни колони. Чу стъпки зад себе си, но не се обърна.

– Откъде знаеш всичко това, Заал – попита тя. – За Данайското кралство. Каквото и да е написано в дневника на Рейн, то вероятно свършва преди разрухата.

– Отчасти от местната библиотека, отчасти – догадки. Даная наистина е била съпруга на Рейн. Тя наистина е носела детето му, когато създали лунната корона. И тя несъмнено го е обичала. Както казах, Рейн е умеел да очарова тези, от които се нуждаел, а тя е била твърде млада, твърде неподготвена за силата, която имала, твърде заслепена от чувствата си. Е, освен това е била подвластна на Луна, което в съчетание с всяка от изброените й слабости, обяснява много за нея. Познато ли ти е това, Лунел?

– Но как Бодар е приел чуждо дете? – попита девойката, без да си прави труда да отговаря на отправеното й предизвикателство.

– Даная е била в състояние да го накара да приеме за син и кучето на Рейн... – изсумтя презрително Заал. – Стига да е имал такова. Нима не разбираш каква мощ е притежавала, макар и лишена от лунния камък? Никой не очаквал силата, която притежавали двамата селенити, а още по–малко, мощта, стаена в короната, която носели. Единствено старият Юрански осъзнал какво се случвало, но твърде късно. В дневника си той нарича Даная “селенийска уличница”, подозирам имайки предвид кратката й бременност, както и подозрението си, че мнимите брат и сестра имат връзка.

– Но как тогава е дал съгласие Ромена да се омъжи за Рейн?

– Е, всички тези прозрения споходили ума на Юрански чак след връщането на Ромена в херцогството. Именно по това време силите започнали да обгръщат териториите на днешна Даная. Първо Земя покрила южните херцогства. Юрански все още вярва, че силата, хвърлила закрилнически плащ над рода му спрямо лунното влияние, все още го пази. Глупак! Единствено Миела… – Заал млъкна и погледът му се плъзна към залата, към сияйното лице на младата херцогиня, която танцуваше там в обятията на Каст. Сякаш копнеж проблесна за миг в очите на Заал, но той бързо се обърна към Лунел. – Силите бързо стегнали обръча си около лунния Бодар. Вода обхванала севера, Огънят заблестял на запад, а полъхът на въздушната сила се понесъл над изтока. Дали Даная е усетила затягащата се край нея примка, това не мога да кажа. Ако го е усещала, то това не я е спряло да присъедини тези кралства към своето. Може би се е надявала да има властта да ги овладее, да прекъсне веригата. А може и да е искала сама да ограничи себе си. Кой знае какво се е случвало в ума и сърцето на кралицата? Факт е, обаче, че Бодарската корона изчезнала по време на управлението на първата Данайска кралица. Сега челото на Анара е украсено от някакво златно подобие на лунната лилия, а не с истинската.

– Която ти търсиш – допълни Лунел. Опря гръб в колоната зад нея и погали с длани хладния мрамор. – Какво знаят данайците?

– Сама чу Корел – каза небрежно Заал и сви рамене. – Даная е легенда. Живяла е твърде дълго и накрая просто изчезнала. Самата корона се изгубила още по време на управлението й, и подозирам, че тя сама е организирала това. Но какво се е случило... това се надявам да разбера чрез нейната наследница.

– А как попадна у теб дневникът на Юрански? Нима книга с подобна история просто се размотава из библиотеката? – продължи да рови Лунел в достовереността на историята на Заал. Той се засмя звънко и небрежно седна на мраморния парапет.

– Не, разбира се! – каза самодоволно той. – Но пък лейди Лийра Юранска бе толкова запленена от наустоимия ми чар, че ми помогна да се сдобия временно с книга, притежанието на която е достатъчно основание за обвинение в предателство срещу короната и бърза среща с кралския палач.

– Херцогиня Юранска – промълви замислено Лунел. – Е, надявай се тя да е все така готова да ти помогне, защото аз няма да го направя, Заал – заяви твърдо девойката след малко.

– Напротив... – отвърна самодоволно графът, отметна глава назад и се усмихна на лунния лик. – Убеден съм, че в крайна сметка ще направиш точно това, Лунел Мореа.

* * * * *