Пурпурна есен – I част

Краят на поредния уморителен ден явно никога нямаше да настъпи. Отделно от това есенната задушна жега и неизброимото количество доклади, преодоляващи защитата на главния писар, го довършваха окончателно...

С изненада установи, че тялото и умът му отказват да следват неистовите напъни на волята. Те искаха почивка, сън, странични занимания, различни от детайлното запознаване с личности като Бедредин ил Сим'мави, Марвин Мълчаливеца, Сигра Диер Спаманши, Меалю Кристалния и прочие мрачни солисти от подземния свят на Тиен'хара.

Ръката на главния префект избута техните папки по– надалеч от очите му – грешка, защото от по– долния пласт книжнина върху бюрото му изплува донесение за появата на нова престъпна организация, зовяща се Нощтните Сватове. Солг се ухили: " Тези новите ги чака изненада. Ако си мислят, че тук сме законопослушни до последен дъх, и само чакаме да ни обрулят – значи ги чака страхотна изненада. Защото някой хора отдавна са заели със своите организации най– добрите места в страната на сенките и насилието.... да не говорим, че сред тези " някои хора " има и такива, които седят наравно с мен в Съвета на Първия Министър .... или го председателстват. "

Солг въздъхна и безвучно изруга, пращайки една на света като цяло. Стана от мястото си и направи няколко крачки, опитвайки се да премахне игличките от изтръпването в нозете си. Не смееше да вдигне шум, защото в съседната полу–стая, отделени от него само с завеса, спяха Синуин и трите им деца. Изкуши се да отиде и да ги погледа, радвайки се мълчаливо на умиротворените им в кротък сън лица, но се сдържа, защото петгодишният Идомар отскоро спеше на отделно легло. Точно до тяхното семейно ложе, но отделно все пак – и в момента се събуждаше дори от шума на дишането и стъпките му ... така че реши да се задоволи с глътка кафе.

“ Спи ми се ” – помисли си префектът, надигайки на едри глътки от черната и горчива, ароматна напитка. Мисълта за сън само го раздразни, понеже трябваше да издържи още два часа.

До полунощ.

Солг изведе хората си на улицата в най късната доба, тъкмо когато сред най големия мрак се ражда новият ден. Мирните хора спяха трети сън и улиците бяха опустели, и студени без човешкото присъствие и глъчка. Беше дошъл онзи момент от времето, когато няколкото набързо сковани кръчми в този град–кръстовище сваляха кепенците на заведенията и натирваха своите последни, самозабравили се клиенти.

Няколко дихания след полунощ.

В пируващата с плътта на мрака есенна жега, извираща изпод нозете им от слънчасалата през деня земя, в пулсиращия напев на невидимите в тъмното шурчетата, отказващи да повярват, че скоро иде краят на техните песни, в това време, в този час Солг обгради с хората си набелязаната къща и даде знак за нападение.

Момчетата му бяха едни от най–добрите, които генерал Брет можа да намери сред командваните от него отряди. Бяха сърцати и опитни, калени в кръв, млади и пъргави в ума мъже – но все още си личеше, че са войни, а не подбрана, елитна част полицаи. Именно от Солг се очакваше да ги обучи, да ги превърне в такива... но междувременно трябваше да ги използва за нещо, за което не се подготвени.....

Донесението за това, което търсеха, беше дошло от далеч, чак от речното пристанище на великия град Бодар, един от най–големите градове на необятната държава Даная – от някой си митнически испектор Менедем. Онзи беше умен човек и нарочно беше оставил пратката с контрабандна сол да му се изплъзне между пръстите, опитвайки се да я проследи максимално далече.... Самият Солг мислеше, че от Ерисея солта ще продължи нагоре към север, но явно тук й беше крайната точка на пътуването... Следователно нямаше смисъл да се чака повече.

Голямата, но недостроена къща се оказа съвсем скоро напусната, мръсна и разхвърляна , с подозрително тесни и малки прозорчета на първия, частично вкопан етаж.

Не попадаше на такива къщи за пръв път – но за пръв път изгуби три от момчетата си наведнъж. За миг дори неговия собствен живот се оказа под въпрос. В един миг, както оглеждаше едното от непрогледно тъмните помещения, внезапно усети, че нещо не е наред. Изостреният му ум застана съвсем нащрек заради пълната липса на шум от стъпките на прикриващия го момък, заради мигновенно разснасящия се тънък, остър аромат на артериална течност... засана нащрек от внезапното изтръпване на сърцето му, свързано с тези момчета чрез невидмите нишки на приятелството и дълга.... В един, миг, в едно дихание, инстинскитвно Солг почувства, че вървящия зад него младичък полицай е мъртъв... “ Мирон имаше годеница... ” Буцата от гърлото се премести в сърцето му.... почувства вина, безмълвна ярост, омраза към недоловимото присъствие на невидимия в тъмното “ домакин ”... в същия миг замахна с факлата в дясната си ръка и я удари в земята , загасявайки я с два, три удара във влажния под.

После се обърна и тръгна към мястото, където за последен път сетивата му бяха засекли младежа...

Безшумно измъкна полицейската си палка от пояса и я хвана за късата, напречна пръчка... внезапно, без подготовка замахна назад и настрани, малко зад лявото си рамо, по посока на вратата, през която беше влязъл.... без преди това да се обръща. Чу се прекрасния, успоковяващ звук от попадането на палката в плът. Закаленото желязно дърво, способно да устои на по–лек удар с меч, беше масивно и плътно – а и Солг имаше един от най–тежките удари в града.

Но въпреки това цапардоса свличащото в мрака тяло още един път. Нацели го по слух и с усет, развит в безброй подобни кратки и брутални сблъсъци. Втория път палката дрънна на череп и веднага вдясно от него нещо бързо, тихо и решително се устреми към Солг – беше на практика невидимо в почти пълния мрак наоколо.

Префекът без замисляне сграбчи първия си нападател и го метна по посока на безшумния, светкавично придвиждащ се към него нападател. Тялото прелетя в непрогледния мрак на мазето поне три – четири метра и закачи нещо по пътя си, защото внезапно се разнесе грохотен шум от събарящи се денкове и рафтове, тихо и ядно проклятие, тропот на стъпки от идещите насам с бяг полицаи...

Те пристигнаха с факлите си и шумнто си дишане, изпълниха стаята, натъпкаха я с едрите си тела. На бърза ръка заловиха и втория си “ домакин ” и го извлякоха на горния, по–светъл етаж, в една от стаите, която по размерите и обзавеждането си напомняше кабинет. Проснаха го на бюрото по гръб и завързаха ръцете и краката му към ъглите на масивното писалище.

Едва сега Солг започна спокойно да разглежда пленника си и мигновенно разбра какво е хванал. Трябваше само да хвърли един поглед на уродливото лице, в което имаше нещо котешко, на структурата на тялото – слаба, жилава, с някак прекалено дълги ръце или на топчестите длани с къси, нечовешки широки пръсти с прибиращи се сърповидни нокти. Освен това, ако направеше пълен оглед, би открил, че хванатия е частичен кастрат. Имаше слабини, но не и молитвена пръчица... Префектът много силно желаеше да си поговори с онзи дегененерирали магове и лечители, които чрез оскверняване на изкуството си превръщаха малки деца в подобни чудовища.... Още преди възкръсването на Тиен'хара, когато беше все още префект на северен Озикс, Солг се беше сблъсквал с тези изчадия – но така и не беше успял да накара нито едно от тях да проговори...

– Сър, може ли да опитам? – докосна го по рамото Хавън, заклинателят, който бяха взели със себе си в тази мисия. Солг се дръпна, без да каже нищо. Наблюдаваше безучасно опитите на магьосника да проникне в съзнанието на пленника им. Само след две три минути той поклати глава в учудване:

– Странно! Изглежда е магьосник като мен – има превъзходна прикриваща аура и не мога да докосна нито ума му, нито нищо... тогава как... защо не напада?

– Защото не може – отговори му Солг, скръстил ръце пред гърдите си – доколкото знам цялата им сила отива за защита от други магове. Самите те използват къс меч тип гладиус и нещо като безраменен самострел, закрепен на лявата предмишница – ето това нещо, виждаш ли го? – Солг дръпна ръкава на пленника си и внезапно млъкна...

– Пребледняхте, сър – какво има.

– Копелето е стреляло.... не е презаредил, защото е бил близо до мен и не е искал да рискува...а след като повалих другарчето му се разбърза прекалено.... Но това означава, че Мирон е получил стрелата, предназначена за мен... Лицето на Солг се сгърчи... за миг:

– Момчета, пребройте се, имам лошо предчувствие.

Когато разбра, че освен Мирон са загинали Басен и Камер, Солг побесня... удари с отворена длан пленика си в главата и... го уби. Още повече се вбеси, когато рабра, че и другия му пленик е мъртъв – палката му беше смачкала костта около ухото... Хавън направи грешката да го укори:

– Сър, маг Корвейл можеше да го разпита.

– Тъпанар, да не мислиш, че това ми е първия котколак, който хващам. Първо не поддават на болка. Второ – копелето, което разполага с тях, им дава бавна отрова преди да ги прати на мисия.... дори си мисля, че имат нужда постоянно да получават някакво лекарство, за да не изпаднат в несвяст, от която не е събуждат.... ах, само да бях сигурен че са собстеност на... Солг внезапно млъкна, стискайки устни, почти захлопвайки челюсти.

– Какво сър?

– Нищо Хавън, нищо. Приберете чувалчетата със сол и кажете на външната охрана да оградят мястото с червено въже. Да оставят постове. Искам и много факли, много факли и флаговете за предупреждение, че се стреля на месо... А ние се изнасяме... – после помърмори тихичнко, ядно, сам на себе си – Зелени сте още момчета, зелени си отивате без гък...

* * *

Разстоянието от къщата му до черени портал беше по малко от няколко часа езда с добрър кон... онова, което беше от другата му страна обаче, го караше да присвива очи и да стиска зъби – как не му се искаше да я пуска толкова далеч.

На прага на вратата се пресегна и я погали по ръката. Тя се засмя:

– Още малко и ще тръгнеш с мен, Айвън! – целуна го по устните Мария Арит.

– Ще те изпратя до самото място, за да съм сигурен, че всичко е наред – отвърна привидно спокойно той, силно притискайки я в прегръдката си.

– Откакто ти казах, че сме трима съвсем оглупя по мене.... ако е момиченце ще си доволен ли?

– Да, скъпа... нали е наше? Отговорът му я накара да се засмее:

– Омекваш, О, жестоки и безсърдечни лорде! Нали знаеш, че ако съвсем те опитомя, ще загубя интерес към теб?

– И няма вече да ми даваш да правя така – той ia zeluna otnovo, а тя се престори че го шамаросва, но излезе нещо средно между милувка и страстно драскане с ноктета...

– Ела, искам да ти покажа групата, която си подбрах за пътуването. Да си спокоен, че не съм беззащитна. Тя преплете пъсти с неговите и се отправиха към чакащите ги коне.

След три часа стигнаха до мястото и забавиха за момент, за да може охраната да огледа за засади. После Велиан скочи от своя ат и помогна на любимата си да слезе от нейната великолепна сива кобила. Чак тогава се обърна и разгледа внимателно чакащата ги групичка. Лейди Арит застана до него, облягайки се изящтно на рамото му и каза по няколко думи за всеки от петимата си спътници:

– Ето този, дето прилича на неанец толкова очевидно въпреки качулката и слабата светлина е Бедредин ил Сим'мави. Слаб маг, но паяжината от безмълвие и недивимост, която плете около стъпките си е изключително финна и съвършенна. Сигурно си чувал за него?

– Да, чувал съм, но колкто и да е странно не можах да го купя.. сега разбирам защо!

– Мх, той е мой човек. Както и Ангорак – они там, дето е едър колкото префект су Саро и също като него си ходи брониран. За мое щастие не си пада по закона, а по–скоро обича да призовава огнени кълба, да хвърля мълнии от ръцете си, или да " тласка " хората в най–близката стена... Виж, той е силничък... и обича насилието.

– Вярвам ти – кимна доволно Велиан и се взря в следващия човек:

– Виж ти, този е Кристалния. Него как го накара да работи за теб?

– Ако ти кажа, ще ревнуваш?

– Ясно – лицето на Велиан помръкна, но само за миг – Надявам се, че способностите му съотвестват на носещата се за него слава.

– Меалю, покажи ни изкуството си.

– С изключително удоволствие – младият, строен като фиданка младеж с нежно като на момиче лице се поклони грациозно, после извади флейта и я допря до устните си. Още с първия исвирен тон около тях се завихриха светли, нежни кълба мъгла. Миг по късно втория тон ги превърна в непрогледна белота, ослепяващо сияеща и пропускаща с пречупване слабата лунна светлина... трета нота и сиянието се превърна в тъма, звукът в безмълвие, животът в замиращ, необратим покой...

... В този миг се разснесе нещо като котешко съскане и булото на тъмната магия се разнесе от очите и ума на слушащите. Последните двама от групата на Арит бяха изопнали някак триъгълните си, нечовешки лица и напрежението се четеше в очите и стойките им. Меалю се засмя с кристалния си, съвършно овладян глас:

– Ако засвиря истински дори тези зверчета няма да ме спрат със защитата си... но твърде много .... уважавам лейди Арит.

– Фукльо, – ласкаво рече Велиан – ако не пазиш добре жена ми, ще заповядам да те направят истинско сопрано.

– Думата на господаря Велиан на две не става – красивият младеж отново се поклони, излъчваки грация и едва поносима арогантност. Лордът обаче вече го беше изключил от вниманието си:

– Котколаци.... ужасно трудно се правят. Отнема години, а и си остават по неефективни от обикновенните магове.

– Да, но са абсолютно верни – отвърна бъдещата му съпруга и почеса под брадичката единия от хората–котки, при което той я лизна по дланта. Тя обърна прекрасното си лице към Велиан и допълни:

– Всъщност отдавна се мъчим да променим утробите на похитени жени и да направим така, щото да раждат готови котколаци. За съжаление обаче Великата Богиня крие тайните на женската природа с непреодолема ревност. Явно някой неща са недостъпни дори за магията.

– Да, за съжаление е така – съгласи се с нея Велиан – иначе само си представи калко хубаво щеше да бъде да си направи човек армия от тези звечрета ... от котколаци по рождение, без ужасно скъпото им правене, да не говорим че преобразените деца трябва да пораснат, да се обучат, да се дресират да бъдат верни...... точно преди тази причина рода Велиан се е отказал от тези нещица....

– Зависи как ги използваш, скъпи, зависи как ги използваш – усмихна се тънко, зловещо леди Арит.

– Вярно, така е! – съгласи се равнодушно лорд Айвън Велиан. Миг по късо реши, че темата е изчерпана и я смени – между другото Солг е започнал да праща писма до бившите си другари. Помниш, че повечето от тях напуснаха Тиен'хара, защото бяха лоялни на Озикс. Една част обаче само напуснаха работата си и останаха тук, защото не искаха да се преселват със жените и децата си през хиляди километри, към градове, в които никога не са били. Точно тях префектът на Ерисея се опитва да привлече обратно като полицаи.

– Ще му попречиш ли?

– Не – отвърна лорда.

– Не? Какво става с теб?

– Готвя се за гражданска война, Мария. Касапницата е съвсем неизбежна и предстояща... Може да имаме нужда от Солг, от Бред... тези мъже са в Съвета именно заради събития като предстоящите.

– Да отида в Северна Тиен'хара, ако трябва?

– Рано е за теб... рядко вадя дамата си още в началото на партията, когато полето е нагъчкано с фигури и няма простор за маневрирането й... Тъй че иди си свърши работата в Джендин, макар да не ми се иска да те пускам чак там...

– Не ревнувай?

– Не ревнувам. Наистина е далече, ще те мисля?

– Мисли ме! Дано загубиш съня и здравето си по мене, докато ме няма.

– Ще ти се! По–вероятно да намеря някоя кукличка с твоята външност и..

– Само да си посмял...а и просто не може да намериш толкова красива жена! Напразни ще са търсенията ти.

– Само твоата гордост е по голяма от красотата ти, скъпа... сега върви... и между другото – приготвих седем жертви.

– Но аз и отряда ми сме шестима.

– За всеки случай, мила, за всеки случай... не искам да рискувам ако Черният портал те преброи за двама души – при тези думи лорд Велиан си позволи да сложи длан на корема й и да го погали. Арит сложи ръка върху неговата и го погледна в очите:

– Ти наистина ли си способен на човешки чувства, Велиан?

– Знае ли някой... изглежда да... – погали я още веднъж по лицето, после се отдръпна и даде знак да хвърлят седемте тихичко скимтящи жертви в тъмната паст на устройството.

Погледът й проследи стопяващия се лунен лъч отнесъл селенита и празнотата в черните очи можеше да се сравни единствено с леда в душата й. Иронията на положението леко изви крайчетата на устните и очите й се присвиха съсредоточено в нищото. Вълната на възбуда за момент секна дъха й.

– Харесва ти да ме наблюдаваш от сенките, нали Зигур?

Елфът пристъпи в обляното от лунна светлина пространство и млечното сияние освети бледото му лице. Гледаше я все така – с онзи опасен пламък в очите, но този път имаше и нещо друго, бе нащрек.

– Не съм се крил – винаги си ме усещала и двамата го знаем.

– Знаем го, а сега – повече от всякога – Таис замислено обходи далечният вече така желан мъж. – Пак при своите? Възвърнал си силата... Напоследък често те усещам наоколо... – Таис направи крачка към него, но елфът инстинктивно потъна в сенките и само неясният силует и страстното му присъствие напомняха, че не си е отишъл.

Зигур мълчеше. Таис се върна при писалището и небрежно запрелиства докладите.

– Бе там и когато се доверих на свещеника... Можеше поне да ме събудиш – ледът в гласа й бе осезаем.

– Не се месим в делата на последователите на Халид.

– Нима? – знаеше, че няма да й отговори и продължи – Би могъл да ми помогнеш сега...

– Бих могъл – отново видя познатите черти, но той не приближи повече.

– А ще го сториш ли? – разсеяните нотки, с които опитваше да прикрие напрежението, бяха изчезнали.

– Защо да го правя? – тънката нишка на предпазливост не й убягна.

– Заради мен? – смехът му бе така искрен, че за момент й напомни безгрижните им дни край езерото и това я накара да се усмихне. Още преди да секне, тя сериозно продължи – Отварата. Това е цената, която ти предлагам...

Лицето му стана мрачно. Мълчанието продължи няколко мига. Гласът му бе така тих, че тя се напрегна, за да го чуе.

– Защо мислиш, че това ще ме заинтригува?

– Не те ли интересува? – прозвуча невинно и Таис остана доволна от себе си. Нямаше да му позволи да разбере колко много се нуждае от него в момента.

– А може би бих пожелал да го задържа за себе си..

Този път тя не успя да сдържи смеха си.

– Зигур, скъпи мой, винаги си имал десетки възможности да задържиш някой от тях за себе си. Но сторил ли си го досега? И защо да го правиш, когато е така лесно да го направиш? Няма предизвикателство, нито награда... Да, зная, че в мига, когато ви е дадена възможността да използвате баланса и не само, но и стихиите му самостоятелно, ви е отнета привилегията да използвате отделните камъни за своя изгода. Всяка мощ си има цена...

– Трябва да вървя.

– Ще върнеш ли камъка ми? Той ми принадлежи.

– Може би. Лека нощ, Таис.

Застана до прозореца. Нощта бе твърде топла за сезона. Непривичен бе за нея този климат, тази гледка. Черните облаци се отдръпваха като кадифена ръкавица и Луна себично изпълни половината хоризонт. Чувстваше съперничеството й, присъствието й навсякъде около себе си и у всекиго. Не й бе мястото тук. Гризеше я усещането, че си губи времето без смисъл.

А сега и Зигур... Бе изчезнал така, както се бе появил. Таис изфуча. Не понасяше безсилието, а събитията напоследък я връхлитаха без да й дават шанс за реална намеса. Губеше позиции в Селения, губеше хора, а Окото на Огъня сменяше по странен начин притежателя си и сякаш само й се изплъзваше. Дни наред Съветът на лордовете не стигаше до решение кого да изберат за регент, което дестабилизираше положението в страната и плашеше Деа. Това, което особено я безпокоеше бе намесата на халидските жреци. Трябваше да разбере повече за целта им.

Отпусна се тежко на стола, потопи перото в мастилото и задраска по пергамента с отривистия си почерк на оскъдната светлина. Написа го на един дъх, после за момент спря, замисли се и го разписа със закачлива усмивка. Вдигна го на светлината на луната.

„Пожелахте смъртта на селенското ни официално посланичество, а след като вашите хора отнеха Окото на Огъня, което ни принадлежи, пратихте селенит да преговаря за цената? Може би имате обяснение за мен, а може би то е пред мен? Бързата ви реакция ще ни спести бъдещи недоразумения...

Поклонничката на фурмите”

Сгъна го внимателно и го запечата с печата, който Деа бе дала на Феда.

– Е, Джоррам, ти си на ход...

* * *

– Следила си я!

– Радвам се да те видя също... – иронията й премина в лед – ...но не и че отново си се срещал с нея! Как мога да те убедя, че тази вещица е опасна за теб?? За мисията ни! – Изаара видя, че думите й не го застигат. Очите му присветваха с онзи гневен отблясък, който бе срещала преди години. Сърцето й се сви – нямаше да позволи да го загуби отново.

– Стой далече от нея! – хрипливия му глас не търпеше възражения. Не, този път нямаше да го остави да се погуби сам.

– Забравяш на кого говориш! Забравяш и кой си! С нея нямате допирни точки и не бива да допускаш да имате, заради своя народ, заради бъдещето ни.

– Спести ми високопарните си приказки, Изаара! Векове наред нищо не се е случвало. Вече се чудя дали изобщо някога е съществувала заплахата, която виждаш в този свят.

– Не, наистина, заплахата и пред очите ти да застане във вида на изкусителна жена, ще я прегърнеш с радост. Така ли нищо не придоби достатъчно значение за теб, че да му се посветиш?

Очите му я приковаха с помътнял поглед.

– А може би съм видял смисъл в нещо?

Изаара потръпна. Не можеше да е отново подвластен. Нямаше да понесе ново лечение. Рискуваше твърде много, но тази проклетница трябваше да умре. „Още тази нощ.” Спокойствието на взетото решение се загуби в болката. Притисна ръце към главата си да я спре. Свистенето режеше безмилостно всеки нерв по слепоочията й. Отвори очи и видя свитата като ембрион фигура на Зигур на земята. Болката отстъпи място на екота. Отзвучаваше сякаш на североизток. Срещна объркания поглед на елфа.

– Това ли чакахме? Предците ни не можаха ли да намерят по–приятен начин за тревога? – просъскването се стопи сред плясъка на черните крила.

– Само тези намерихме...

Изаара подритна с ботуш безжизненото тяло и огледа останалите жертви сред древните.

– Само тези?

– И двама от нашите.

Това вече беше изненада. Огледа насмешливо Ксерад.

– Да не мислехте, че ще ви водя на разходка? Казах най–добрите от Избраните! Легионът явно е снижил критериите си или водачите нямат правилна преценка... – Ксерад видимо се стегна, но нищо не каза.

Изаара приближи масата. Част от разпръснатите по нея книжа бяха изпопадали в суматохата. Повдигна един от пергаментите от земята и го разгърна. Карта. Смътен спомен за места, над които бе летяла и пристанища, из чиито разкаляни докове не веднъж бе лишавала от живот попрепили моряци, за да не забравя защо бе пратена.

– Съберете ги. Може да са следа.

Следа.. Следата я усещаше всеки от тях, но също и преградата. Когато им бяха разказвали как още преди хилядолетия предците им са пленили камъните в Булото на Викащите, водени от заветните книги, за да научават Избраните, когато ръце на древни ги държат, някак помежду другото бяха споменали, че магията има своите ограничения. Колко биха улеснили мисията им, ако бяха дали следа къде точно да намерят тези древни, за да ги унищожат до крак преди да станат реална заплаха. Колко по–лесно би било да укажат кои именно племена сред пясъците, зовящи се древни, са тези, които ги застрашават, или поне магията на викащия камък да бе така постоянна, че да не изпускаха следата. Сега камъка можеше да бъде навсякъде из Тиен’хара, а те – Избраните, трябваше да ровят из карти и мръсни мазета. Нещо изпускаха и тя трябваше да разбере какво. Не можеше да разчита само на зова на камъните. „Таис ще почака, първо трябва да посетя Серена.”