Пурпурна есен – I част

Хорсан, Върховният жрец на херцогство Ондрар, погледна с досада купчината документи заляли писалището му. Мъчеха го киселини от изминалата тежка нощ, но се налагаше да поработи. Въздъхна примирено и поразбута листата, няколко молби паднаха на пода, но той не им обърна внимание, такъв им бил късмета по волята на Халид. Един свитък с позлатена панделка привлече вниманието му. Взе го с два пръстта и го разгледа от всички страни. Странно. Позвъни веднага на секретаря си.

– Какво е това? – попита го, размахвайки свитъка под носа му.

– Предсмъртната изповед на лорд Ремар, Върховни. Стои на писалището от няколко дни…

Хорсан му се закани с пръст, нямаше нужда собственият му секретар да го поучава. Разгърна свитъка и плъзна бърз поглед по него, очакваше поредната сълзлива история на кръшкания и запои, благородниците бяха винаги толкова предвидими. Не одобряваше модата напоследък да се правят предсмъртни изповеди, които да се предоставят на Халидовите храмове, мнозина благородници вярваха, че това ще им гарантира милостта на Халид след смъртта, а и предпочитаха да го напишат – ако умееха въобще да пишат – вместо да го споделят с някой Халидов свещеник. Както и да е, това носеше допълнителни доходи на храмовете, така че се налагаше да запази мнението си за себе си. Вниманието му внезапно беше привлечено от текста, прочете го още веднъж внимателно, а после замислено забарабани по бюрото си, вперил отнесен поглед през прозореца.

– Кога е депозирано това? – попита след известно мълчание.

– Преди около година – отвърна винаги готовия да услужи секретар. – Между другото херцог Наг’дис помоли да присъствате на церемонията по предаване на херцогството вдругиден… присъствието на Върховен жрец ще придаде нужната тържественост според него, естествено той вече заплати нужната сума…

– Какво, какво? – мислите на Хорсан винаги изоставаха от събитията. Секретарят пое дълбоко въздух и повтори:

– Предаване на херцогството. Херцог Наг’дис определи своя наследник, който да е настойник на малката Катерина. След смъртта на лорд Ремар трябваше да обяви някого за настойник.

– Лорд Ремар е умрял? – Върховния жрец се опитваше да смели информацията.

– Да, четете предсмъртната му изповед.

– О, да – лицето на Хорсан се проясни.

– Наследникът е Айвън Велиан, който се пада далечен роднина на херцог Наг’дис и е…

– Управител на Ерисея, а господар му е онзи… безбожник Ти’сейн! – включи се Върховният жрец, а секретарят му зяпна, впечатлен от такава осведоменост. Хорсан помисли малко, а после попита:

– А дали не разполагаме с предсмъртната изповед на дукеса Елена, покойната майка на Катерина?

– Не. – секретарят беше категоричен. – Не е оставяла такава.

– А херцог Наг’дис? – попита с гаснеща надежда Върховният жрец.

– И той не е оставял. Защо?

Хорсан не му отговори, отново беше потънал в размисъл. След това бързо надраска кратка бележка, прибра я в плик, добави вътре и свитъка, а после запечата всичко с личния си печат.

– Това да се изпрати още този момент по възможно най–бързия начин до Първосвещеника Джоррам. – вдигна предупредително ръка да спре протестите на секретаря си. – Казах веднага. Разходите не ме интересуват, изпрати го с буревестник. И ми уреди утре среща с този… лорд Велиан.

На другия ден вечерта Велиан пристигна в кабинета му. Хорсан беше олицетворение на самата любезност – настани го в най–удобното кресло и му наля от бутилка отлежало селенийско вино.

– Поканих те тук, уважаеми Велиан, да поговорим за утрешната церемония, тя е важен момент и бих искал да бъде проведена с нужната тържественост и внимание.

– Аз също бих искал да е така – съгласи се гостът.

– Но преди да пристъпим към подробностите, ми се ще да обсъдим един друг въпрос… – стрелна го с поглед, а после се взря в листа на писалището пред себе си. – Разполагам с предсмъртната изповед на вече покойния лорд Вреч Ремар… интересно четиво във всяко едно отношение…

Айвън седеше мълчаливо и го чакаше да продължи.

– Споменават се някои подробности за бащинството на Катерина… изключителни подробности, които дори успяват да обяснят поразителните ви прилика с дъщерята на покойния лорд…

– Все пак сме роднини, нали? – непринудено се усмихна Велиан. Хорсан се раздразни:

– Може би в Тиен’хара много неща са позволени, но в Даная законът на Халид е доста различен…

– Получих образование в храма в Даная – прекъсна го Айвън, – знам Халидовите закони…

– Значи си наясно, че кръвосмесителството се наказва със смърт? – хвърли се в атака Върховният жрец.

– Знам – отвърна Велиан, – но какво общо има това с мен?

– Предсмъртната изповед на Ремар е доста категорична по въпроса!

– Изфабрикувана клевета на завистлив съперник – не се предаваше Айвън.

– Внимавай, млади момко! – Хорсан се отпусна на креслото си. – Тази изповед е депозирана преди половин година при нас… Мога да си затворя очите за внезапната смърт на лорд Ремар, а и на управителя Веспасиан, но това тук е твърде… твърде грозно…

– Имате думата на един мъртвец срещу моята.

– Думата на един благородник е дума на благородник, дори и да е мъртъв. А ти самият – без да искам да те обидя – си почти непознат по тези земи. Може би ще се наложи да проведа разследване, а като халидов възпитаник сигурно си запознат с методите ни да… изтръгваме истината… – последните му думи увиснаха в тишината на стаята.

– А може би няма да се наложи – усмихна се отново Велиан.

– Така е – върна му усмивката Хорсан. – Мога просто да хвърля този документ в огъня и да забравим цялата история…

– Е?

Върховният жрец облиза устни и предпазливо започна:

– Това ли било? – сви презрително устни Велиан.

– Да – внезапно развеселен отвърна Хорсан и добави. – Засега. Ще се видим утре на церемонията за да ми кажеш какво е решението ти в отговор на моето предложение…

Изпрати го любезно до вратата, а после си наля чаша селенийско, нещата се подреждаха чудесно.

Беше хубав и топъл есенен ден, макар че сър Девърмонт Кестрийдж нямаше как да го разбере в тъмницата под сградата на бодарския углавен съд. Знаеше, че никога няма да се върне на поста си, но докато си мълчи, животът и имуществото му са извън опасност – в частната му кореспонденция всичко важно беше казано или с намеци или с препратки към пасажи от произведения, които бяха предварително избрани между него и партньорите му ... Просто нямаше начин да го хванат, а и сравнително високото му потекло нямаше да позволи просто така да го подложат на... по–интензивен разпит.

Постната супа беше единствения му проблем, докато пред килията му не застанаха лорд Кейдж и бившият подчинен на Девърмонт – инспектор Менедем. Последният привлече вниманието му – средният на ръст, мускулест и набит мъж беше облечен в някакви удобни бели дрехи и полуботуши, хванал през ножницата класически прав силоски меч. Инспекторът беше поставил привидно небрежно ръката си върху малката топка, с която завършваше дръжката на оръжието му – изглеждаше така, сякаш... успокоява с допир някакъв свиреп, но все пак поддаващ се на контрол, опитомен хищник. Погледът му – както и този на вървящия до него Пълководец на Кралицата изразяваха презрение.

Кейстридж реши да не се впечатлява.

– Ще те освободим! – започна без предисловия лордът, но погледът му в противоречие с думите вещаеше заплаха. Девърмонт отвърна съвсем спокойно:

– Къде е уловката... милорд? Сарказмът му беше очевиден, но Кейдж не реагира. Вместо него се обади спътникът му:

– Не може да го докажем – рече бавно Менедем – но знаем, че имаш вземане даване със Сорв Гобрин.... може би ще те зарадва новината, че някой го е убил много брутално.... или може би няма да те зарадва?

– Лъжете, опитв... – беше първата реакция на Девърмонт, но млъкна, когато белодрешкото бръкна под робата си и измъкна измачкан лист хартия:

– Интересното е, че го е написал със три счупени пръста...

– Но, Но – това е нелепо? – изуми се Девърмонт – Сорв е... беше контрабандист, той официално няма какво да остави в наследство? Който се добере до укритите му богатства – само той ще спечели нещо... Това е.... безсмислено! Освен това въпросният лорд Айвън е демонично умен човек – нелепо е сам да замеси името си по такъв начин!

– Но ти знаеш кой го е убил, нали? – попита кротко Менедем.

– Не! – освен със Сорв...

– Лорд Кейдж? Пускаме го на свобода нали?

– Естествено, не може да задържим невинен човек. Нека тръгваме – на излизане ще разпоредя да го освободят... Двамата понечиха да тръгнат и в този миг Кейстридж, виждайки гърбовете им, се пречупи. Не му трябваше да си представя какво ще стане с него, ако се озове навън...

– Джак...

– Моля!

– Какъв е този Джак?

– Дясната ръка на Сорв...

– Контрабандист? – възмути се Менедем – там навън някой убива много богати хора. Освен Сорв, някой е положил за вечен сън и хора като Естър Бурния и сър Хорден... или говориш, или те пускаме навън! Който е заличил тях може да поиска да говори и с теб... особено когато вече си без власт и следователно си напълно безполезен....

– Не!... Вижте... ще ви кажа всичко.. Устата му сякаш започна да говори сама. Имаше много за казване, особено с подробностите.

* * *

– Планът е следния – рече Леман, разпъвайки картата на града върху бюрото си – Онег ще сформира един юмрук и ще претършува кейовете на езерното пристанище. Особено тези два шлепа и тази гемия! Гледай да хванеш дясната ръка на покойния Сорв Гобрин – някой си Джак Слепоочието. Девърмонт го описа достатъчно точно, за да го познаеш... и пази посветените бойци и “ помагачите “– за теб е сигурно, че ще те нападнат.

– Аз къде ще бъда? – попита Нила.

– Ти – с взод стражници и двама посветени бойци ще прочистиш ето тези и тези квартали. На тяхна територия има и луксозни вертепи и истинки дупки – плъховете, които шават в тях усещат опасността с гърба си и бягат бързо... само истинска котарана като теб може да ги излови! Думите му накараха крехкото и красиво като сън, петнайсетгодишно момиче да отвърне с непривична за възрастта й зряла усмивка. Не за друго, а защото в интонацията на стареца се усещаше спотаеното въодушевление на дългогодишния войн, пристрастен към тръпката на битките. Леман забеляза присмехулното пламъче в очите на девойката, която можеше да му е правнучка, и на шега я ощипа по носа. Засмяха се, преди той да продължи:

– От сутрешната битка останаха четирима ранени посетители.... В Ареста към бодарскя съд следователите са ги разпитали с помощта на някакви мощни опияти. Не е хубаво така да се постъпва с човешки същества, но сега поне знаем къде им е бърлогата! – набръчканият му от възрастта пръст затисна една точка от картата:

– Така че аз също ще сформирам юмрук и ще прочистя подземията на Бодар около тази точка от картата! За охрана на Приюта ще оставим трима посветени бойци. Старшията на ордена ги изгледа бавно преди да довърши:

– Тази вечер всички ще си носим ферундалните мечове.

* * *

Десет човека с кротка стъпка навлязоха в привидно хаотичното пространство на езерното пристанище. Тихо пристъпиха в лабиринта от кеьове, пръснати сякаш без никакъв ред камари от сандъци и едри товари, лебедки, акорстирали кораби и шлепове... складове... мястото беше като малък, сякаш самостоятелен град – със своеобразна архитектура и разположение на отделните сгради.

Малобройният отряд се движеше безшумно и все пак не се криеше. Пет бели и пет бледозелени силуета пресичаха една след друга потъналите в лунна сянка просеки между туловищата на крайбрежните складове, наредени като мързеливи рибари покрай лъскавото, сребристо тяло на необятното бодарско езеро . Меките им, котешки крачки едва доловимо отекваха из безлюдното, мъртвешки тихо пространство.... и постепенно около тях започна да се оформя един безшумен, рехав, смъртоносен обръч от прокрадващи се сенки. Онегавон спря до едно малко по–широко място и прошепна:

– Ще се разделим! Вие – обърна се той към помагачите – продължете към югозападния край и заемете удобна позиция. Когато чуете врявата, няма да тръгвате насам – ние ще ви ги подкараме към вас... Гледайте да не убивате! Ясно?

– Да, багатур Онегавон!

– А ние – обърна се той към четеримата посветени боеца – ще бръкнем в гнездото на осите.

Групата им се раздели и Онегавон наблюдаваше как петимата помагачи в тяхните бледозелени роби продължават по уличката. Бяха пъхнали ръце в типичните леко широки ръкави и вдигнатите качулки закриваха лицата им, скриваха очите им, ловко оглеждащи и засичащи всичко, което трябва да се забележи.

– Ако ги нападнат?

– Няма! Нашите врагове са свикнали да нападат когато те си избират кога, къде, как... Не умеят да бъдат умни, когато трябва да се защитават... А и ние сме точно пред стоянката на правилния кораб! Гемийката зад над носи около дузина чували контрабандна сол, която навътре в континента струва колкото злато в теглото си... Тоест в момента ние петимата сме обсебили вниманието им. Така че бъдете готови! Вече знаят, че не сме от градската стража и сигурно са събрали кураж – ще ни нападнат...ха, виж онзи как залегна в сянката на комина.... Всъщност това искаме!

Онегавон изчака още малко, след което даде знак да го последват и тръгнаха към набелязаната цел. Естествено – преди да я достигнат – хората на Джак Слепоочието им се нахвърлиха. Акатата беше светкавична, добре разчетена и абослютно сигурна като успех... в очите на нападателите. Когато обаче стигнаха до малобройните си противници, срещнаха непробиваем обръч от танцуваща стомана. Тънките, прави остриета на белодрешковците откланяха, пресрещаха, разсичаха масивни двуръчни мечове и глави на брадви, докосваха с плоското слепоочия, брадички, рамене, колене....

За момент наплива се люшна в обратна посока, но само за да може стрелците по покривите да изсипят своя дъжд от обикновенни и арбалетни стрели. Градушката от литнали в мрака, смъртоносни жила се втурна към Онегавон и хората му и той инстинктивно свърза своя ум с този на четиримата посветени. Съзнанията им се сляха в едно хармонично цяло – цяло с пет глави, десет ръце и едно общо сърце и дихание. Оръжията им пробляснаха в преплитащи се една в друга спирали и кръгове. Всяко движение пазеше поне още един човек, всяко бутване по нечие рамо спасяваше живот.... нито едно отместване не подложи гърба или хълбока на някой другар под избегнататата по този начин стрела!

Сякаш за десерт към ферундалите се стрелнаха и няколко огнени кълба, оставящи бялоалени следи във въздуха. Който и да ги беше хвърлил обаче, сигурно остана неприятно изненадан от лекотата, с която магическите удари потънаха в остриетата на мечовете, които използваха отбраняващите се!

Чувството за единство с останалите беше красиво и натрапчиво усещане, което прерасна в едновременно, единодушно решение да контраатакуват. Пет бели мълнии се втурнаха напред и се гмурнаха се под поредния залп смърт – и докато стрелите промушваха единствено равнодушните вълни на езерото зад тях, те се добраха до първите покриви и с по един, два скока се озоваха върху тях... битката се превърна в гоненица и Онегавон разреши на посветените бойци да се пръснат и да подкарат отспъпващите им нападатели на югозапад, към помагачите.

Тер–ли усети как блажената общност на ума и сърцето с останалите му другари се разпада и всеки си избира посока. Той си хареса една странична уличка, по която можеше да обходи сградата, върху която се намираше, и скочи нататък. С крайчеца на окото си забеляза как някой в този миг се измъква зад по–долечния ъгъл на сградата и мигновенно го последва. Зави на скорост и се озова срещу най – грозното и безобразно създание, изглеждащо по–отвратително дори от гадините, които помагачите призоваваха по време на тренировките. Магът, който му беше придал образ и плътност сигурно в този момент се измъкваше нататък, оставяйки “ рожбата ” си, да се оправи с преследвача му.

Задача, която призованото с магия чудовище се опита да изпълни с подобаващо старание. Четирите му ръце, обковани в дебели защитни плочки и завършващи с трийсет сантиметрови нокти разсякоха на късове пространството около Тер–ли, опитвайки се да го докопат. Посветеният боец се изплъзна от първата атака с елегантно, ниско премятане, което отстрани изглеждаше, сякаш за момент ляга във въздуха и се плъзва леко настрани. А после – късо отместване, стъпване върху огромното коляно – втори отскок, разсичане, още едно разсичане, минаване в гръб на огромното, почти четириметрово създание, удар през коляното изотзад – рев, когато мечът намери това слабо място по бронираното тяло на създанието...

То залитна и боецът видя пролуката между размаханите четири огромни липи – видя я в мига, в който вече летеше с мълниеносен скок напред и нагоре и заби върха на меча си право в масивното, обрасло с костни шипове и плочки чело...

Бърза и красива, изящна и изпълнена с мощ – ето това е битката... Тя е радост!

Но трябва да знаеш кога да спреш. Посветен боец Доксън настигна единия от хората, които ги нападнаха и му заповяда да спре – освен ако не иска да бъде нокаутиран. Преследваният се обърна, погледна към него и изведнъж Доксън усети чувството, което редовно изпитваше, когато някой от багатурите слееше ума си с неговия. Само че този път смътното, неясно като гъдел усещане носеше поквара и мрак. Съзнанието на Доксън отхвърли в обратна посока посланията, заповедите и шепотите, идещи сякаш от никъде в главата му... и непознатият залитна, вторачил в него ококорените си от изумление очи.

Боецът преодоля нежеланието си да причинява болка и халоса мага. Замахна с острото, но в последната хилядна от секундата успя да се наложи над бушуващата кръвожадност на меча си и обърна плоското на ефеса.

Две пресечки по–нататък Джак Слепоочието зави зад поредния ъгъл и бягащите му нозе го изправиха пред мъж в бледозелени, пастелни на цвят дрехи. Този поне не носеше някой от онези мечове, които бяха разсекли острието на неговата брадва както нажежен нож минава през бучка масло. Изрева предизвикателно и измъкна кинжал от пояса си, втурвайки се напред. Човекът отсреща въобще не го остави да приближи – измънка нещо, вдигайки ръце и изведнъж бял лъч от парализираща болка го перна през гърдите и го повали безпомощен на земята... Докато премигваше на парцали над него се надвеси един от белодрешковците:

– Ти си Джак, нали?

– А ти кой си, к..е?

– Багатур Менедем! Приятно ми е да се запознаем, Слепоочие?

* * *

Нила Мирин намираше бялата си униформа от финнотъкан лен за практична и удобна. Определено не най–елегантното нещо, с което младо момиче може да се облече, но поне разкриваше достатъчно от фигурата и походката й на първокласна таньорка.

Повечето от хората, с които се срещна през нощта, забелязваха красотата й преди да се е задействал инстинктът им за опасност. Просто влизаше в поредната дупка, погледите на всички се вторачваха в нея и след одобрително шушукане хората се връщаха към пиенето си. Повечето от набелязаните грозни муцуни охотно се съгласяваха да я последват към горния етаж или извън заведението. Останалото беше въпрос на един премерен удар по брадичката. Само два пъти и се наложи да се напрегне малко повече – първия път някакъв особено едър и жилав тип се свести докато вървящите с нея стражи го овързваха... тогава стана малко шумно..

.. А втория път попадна на личност, която не се впечатли от чара й и се опита кротко да продължи да си пие скоросмъртницата и да преговаря с другачето си по маса за някакви “ цветя, ама втора ръка ”. Човека си имаше и охрана и Нила за пръв път през вечерта си позволи малко да се “забърза”.

Започваше вече да си мисли, че е скучно, когато попадна на нещо странно... Отворена врата насред уличка в покрайнините.... Обърна се към следващите я стражи – бяха останали шест полицай и двамата и побратими от посветените. Понеже пращаше към тъмницата всеки заловен с по двама от стражите, в момента групичката й беше съвсем оредяла. Никой от присъстващите не знаеше, нито беше чувал на този адрес да се върши нещо незаконно...

– Нищо! Ще вляза да хвърля един поглед!

– Господине?

– Мадам! – заговореният се обърна към девойката и тя срещна най–съвършенното лице, което би могла да си представи, че един мъж може да има. Бледо, изтънчено, с правилни и все пак някак меки черти. Имаше огромни, тъжни и тъмни като обещание очи, обрамчени от къси, но плътни мигли.... И усмивка, която за момент накара коленете й да омекнат:

– Кой сте вие?

– Ако има нещо, което ценя повече от среброто и планинския кристал, то това е да се взирам в очите на прекрасни жени – гласът му беше като спомена за ручей в душата на изгубен в пустинята. Нила усети как прехапва долната си устна:

– Как се казвате?

– Дрег... и тази нощ съдбата е много щедра към мен – непознатият се наведе с хищническа грациозност и остави на земята сандъчето, което носеше. После се изправи и протегна ръка към момичето:

– Какво прави красавица като теб на това място? Опасно е! Ела с мен! Докато го казваше, сякаш всичко около тях двамата придоби приказна, нереална, съновна красота. Светлината на Луната стана болезнено ярка, превръщайки се в лудуваща, танцуваща под нощния ветрец дантала от образи и сенки...

– Защо си толкова мил? – миглите на девойката почти се притваряха...

– Защо да не съм мил? Трябва ли да има причина? На мен ми стига тази щастлива случайност... сигурно си сбъркала къщата? Ако е така те моля да не бързаш да си вървиш!

.... Тя, в този момент всъщност не бързаше да си тръгва и той го виждаше. Виждаше го, когато я попита: – поне ми кажи името си, хубавице?

– Нила. Нила Мирин! – момичето замаяно се взря в очите на непознатия мъж, в покрова от бледа красота и безмълвие, който се спускаше върху дворчето от изпълнено със звезди и Луна Небе:

– Правиш ми нещо!

– Права си, опитвам се да те очаровам?

– Не бива! – младата жена тръсна глава, сякаш..... тя изведнъж се сепна:

– Симон!

– Какъв Симон!

– Симон! Симон! Симон! – тя задъхано произнесе няколко пъти името на мъжа, който беше обичала и който бе загинал от недостоен човек, победил го с чуводищно коварство. Болката, мъката и наученото от тази загуба я отрезвиха. Обляният в бяла светлина непознат можеше да види как тя се отърсва от влиянието му. Той внезапно се намръщи:

– Защо си толкова инатлива?

– Какво носиш в сандъчето?

– Каквото и да е – то си е мое?

– Интересно какво би казал истинския собственик на това в краката ти?

– Защо не ми вярваш?

– Мога да позная един крадец – дори когато е красив колкото теб! Та ти ми кажи – как би се почувствал на мястото на собственика?

– Много ясосан! – Дрег за момент си представи как застава пред разгневеното лице на собствения си работодател. Терем сигурно беше един от най–богатите хора на този свят и някакво съндъчи със сребро и кристали просто нямаше дори до го почувства – но със сигурност нямаше да понесе мисълта, да го краде негово съмишленик.... Но всъщност какво означава съмишленик, когато си поклонник на Сребърната Луна... похот, алчност и глад за сребро, доведен до безумие.... Той не беше виновен, че краде работодателя си – нито чувстваше вина разбира се.... но виж мисълта да застане пред ядосания Терем направо го втриса....

– Върви си момиче! – туко що го беше обхванало мрачно, раздразнително настроение. В отговор обаче девойчето извади от ножницата оръжието си, карайки го раздразнено да изсумти. Сандъчето беше прекалено голямо и тежко, за да го вземе със себе си и да се махне, реейки се безплътен в потоците от лунни лъчи! Тази красива пикла искаше да му отнеме плячката...

– Защо ти е на тебе?

– Ще го конфискувам!

– Конфискувай това! – запрати към нея лунна стрела, но тя я отби с лекота и се втурна към него.

Дрег реагира инстинктивно – отдаде се напълно на сиящещата Луна и премина в безвремието – там, където бързината вече е нещо отвъд всяка скорост. Замахна с любимия си меч от бяла светлина и с изумление видя как нападателката му го парира и отвръща, опитвайки се едновременно да го съсече и обходи.

Отвори се изцяло за лунната сила – тя се вля като прииждаш поток в него и целия свят около него сякаш спря да се движи.

Замръзнала във въздуха, неподвижна мушица. Отронено листенце – увиснало неподвижно на едно място – за Дрег течението на обикновненния свят стана бавно като растенето на ледник.

Всичко беше спряло на едно място – с изключение на него и противничката му – отново се втурнаха един към друг, приплъзнаха се странично, обсипвайки се с удари, преливащи в парирания, които на свой ред гладко преминаваха в мушкания и съсичания.

Нила се зъвъртя, надигна се на пръсти и мушна право към сърцето му – той отклони, подсече я и отскочи, когато тя превърна падането си в смъртоносно ниско приплъзване към него.

Тя го подгони, той отклони отстрието на нейния меч, завъртя се, и се изплъзна, минавайки зад нея. За миг бедрата им се докоснаха, малкото й рамо се приплъзна под неговата мишница...

И тя го удари с това рамо в несъществуващия в своята краткост миг на допира им. Притисна го и той осъзна, че за разлика от него, тя е истински фехтувач и постепенно отпуска на воля умението си да усеща движенията му, да ги предугажда със сърцето си. Осъзна, че не може да спечели дирекния сблъсък с нея.

Затова сграбчи сноп лунни лъчи и се втурна безплътен нагоре, извън замаха й, извън скока и, отвъд обсега на хвърления й меч. Не знаеше какво би могла да му стори, докато е рееща се фигура от светлина, но не искаше да рискува.

После се спусна зад нея и се опита да се въплъти и да я прониже в гръб. Не успя – маневрирането докато си само светла сянка от сребристост можеше да е мигновенно, но преходът от едното състояние към другото изяждаше частичка реално време.... Вместо да я прониже, едва успя да избегне контраудара и и да парира следващия.

Реши да отстъпи и се зарея над покрива на съдедната къща... Наблюваваше как тя подвиква на хората, които бяха чакали отвън и двама от тях влизат в дворчето. Не усещаше от тях силата, която струеше от момичето, но носеха дрехи и оръжие като нейното –... имаха наглоста да отворят сандъчето и да разгледат съдържанието му. После единият го нарами и тръгна с него.

Дрег гледаше как му отнасят плячката, изпълнен с хладната, студена милувка на Луната.

* * *

Кривия осъзна, че не могат нито да спрат проклетите белодрешковци, нито да ги надлъжат в играта на котка и мишка из тунелния лабиринт, ширтал под обикновенния Бодар. Обърна се към стрелящия до него Авариз:

– Зарежи тоя лък, не виждиш ли как отбягват стрелите тия гадове – при това докато тичат към теб през тесен тунел..... хвърляй четирирхи шипчета и отстъпвай?

– Имат нещо в подметките, к...тата, и това не ги спира?

– Тогава просто ги задръж, докато Башир изведе Бащицата... Не ме интересува какво ще ни коства?

– .. Аз тях.... Авариз изтегли къса, гадна на вид брадвичка и откачи от гърба си малък, кръгъл щит, удобен да теснотията.... втурна се напред, и само след няколко секунди се чу едно единствено глухо тупване.

.. Каквото и да беше станало, Кривия реши да не го чака в бездействие – втурна се след Авариз и атакува практически недидимото в тъмното петно, което представляваше ферундала. Липсваше достатъчно светлина, за да превърне бялата униформа на противника му в нещо повече от сиво петно върху сивотъмната мъгла от мрак около него. Затова Кривия атакува по усет, развиван в продължение на много, много години практика. Обаче още докато замахваше усети, че другият се оправя по–добре от него в тъмното...

* * *

– Това е, което успяхме да приберем, докато прочиствахме града, милорд?

– Не се притеснявай, багатур Менедем, свършили сте чудесна работа?

– За нас е чест, да ни похвалите, милорд. На този етаж са арустуваните контрабандисти, нощни сватове и неколцина солови артисти, на които им беше крайно време да се срещнат със някой съдия.

– Колко са общо, Менедем?

– Трисет и осем човека, милорд! Но най–важните ни гости са на по–долния етаж, дълбоко в подземието. Моля последвайте ме.

Спуснаха се по тясните, мрачни стълби и се озоваха в дълъг коридор, обрамчен с по–десетина килий от двете си страни. Единствената светлина, която денем и нощем съществуваше тук, беше тази от лампите. Онегавон посочи към първата клетка в дясно:

– Ето това е Джак Слепоочието, милорд. В съдедната клетка, този в усмирителната риза е магът му.

– А тези двамата ги е заловил багатур Леман – Онегавон посочи към лявата редица от килии – не говорят и не сътрудничат, но отговарят на описанието, което вчера ранените и разпитани под наркоза сватове дадоха за водачите си.

Бататурът запали няколко от резервните лампи, окачени на поставки между отделните решетки:

– Ей на този му викат Кривия, този е Авариз! И двамата са убили много хора, усещам със сърцето си мрака в тях – в гласа на Онегавон се усещаше едновременно жалост и старателно сдържан гняв– Но нека съдът да реши съдбата им. Сега, когато ги ударихме толкова силно, обикновенните хора могат да се престрашат и да свидетелстват за безчинствата им. Защото страхът държи затворени устите на многобройните им жертви. Но вече няма да е така!

Лорд Кейдж беше напълно съгласен със спътника си:

– Да вървим багатур Онегавон, нека оставим тези хора да се радват на компанията си....

* * * * *