Пурпурна есен – I част

– Терем! – гласът на Треол отекна в залата и звънна меко в множеството кристали над главите им. Едрият мъж бавно се обърна към новодошлите, изгледа ги продължително и кимна леко на слугата, който ги съпровождаше, и той безшумно излезе. Нене го проследи с очи, а когато тежката врата се плъзна обратно зад гърба му, започна удивено да раглежда залата, която Терем бе превърнал в лунно сърце на своя дворец. Изведнъж усети погледа на домакина да се спира на лицето й, но упорито продължи да го избягва. В същия миг обаче сетивата й се насочиха колебливо към него, заемайки се със задачата, поставена й от Треол. Незабавно почувства в него привлечената лунна сила и колебливо пристъпи към спътника си, а ръката й инстинктивно се плъзна в широката му длан.

– Треол! – обади се най–после Харт и спря пред гостите си.

– Боиш ли се от нещо, Терем? – усмихна се мъжът насреща му. – Заклинания, защити, а и цялата тая сила... Уплаши ми момичето.

Сиянието, обгърнало Терем, плавно помръкна.

– Да се боя? И това от устата на селенит, който се крие из сенките толкова дълго време?

Треол само се усмихна на предизвикателството.

– И кое е това лунно създание? – попита меко Терем, втренчил поглед в миловидното лице на девойката.

– Наричаме я Нене.

Момичето продължаваше да се взира упорито в земята. Залата я притесняваше. В нея, пленена в безбзройните си отражения, пулсираше лунна сила. Не смееше да си помисли как ли изглежда това място, когато пълният лик на месечината надзърне вътре. Гласът на Треол я изтръгна от мислите й.

– Пратил си вест на Мела, че желаеш да се срещнете.

– Вече бях загубил надежда, че ще получа отговор – отбеляза Терем.

– Получи го – усмихна се Треол, а когато домакинът му повдигна учудено вежди, поясни: – Мълчанието също е отговор, Терем.

– Нима Мела може да си позволи да отхвърли помощта ми? – попита хладно Харт.

– Нима Мела може да си позволи да ти има доверие? – прозвуча насреща със същата невъзмутима студенина въпросът на Треол.

Дълго беше мълчанието, което последва. Накрая Терем разпери ръце и се усмихна.

– Всички сме подчинени на лунната господарка.

– И все пак сме различни. Ти получаваш от нея това, което желаеш – каза остро Треол. – Нима би могъл да се разделиш с него?

– Цената е голяма – отвърна бавно Терем.

– Тя вече е платена, Терем – изсмя се горчиво Треол. Ръката му докосна рамото на Нене и момичето най–после вдигна поглед. Помръкващият сребърен блясък в залата погали очите й и тя се усмихна. Внезапно по страните й се затъркаляха големи сълзи. Треол забеляза изумлението в очите на Харт и се извърна към спътницата си.

– Нене – повика я той. Отново се случваше. Хаотична смес от чувства и нежност разцъфтяха като ефирно сребърно цвете в сърцето на момичето, листенцата му се разтвориха и прегърнаха цялото й тяло, свиха се за миг като цветна пъпка около него, след което се разпериха рязко и се стопиха, сякаш отнесени от дъха й. Притисна ръка до гърдите си и понечи да каже нещо, но думите бягаха от ума й, оставяйки го разсъблечен. «Пустота», думата проблесна в съзнанието й и се стопи в мрака, който се спусна край нея.

– Нене – промълви отново Треол и притисна момичето към себе си.

– Да се махаме – прошепна тя.

– Време е да си вървим, Терем – обърна се отново Треол към другия селенит. – А за теб е време да решиш какво точно искаш, какво си готов да дадеш и на кого.

Малко след като утрото подпали небето над Бодар, от север долетяха вести. Още преди птицата, освободила се от товара си, да отлети до южната кула, за да си почине, писмото с тежкия печат на Брионелите и дебело подчертаното „Да се предаде незабавно” вече бе в ръцете на секретаря на Кейдж.

Самият Джони имаше усещането, че едва е успял да се отпусне в меките, отмарящи прегръдки на съня, и отново бе грубо придърпан в студената светлина на реалността. Не след дълго бе в кабинета си и погледът му се плъзгаше по листа, изписан с уверения, ъгловат почерк на Лиам Брионел. Изпрати да повикат Ланис и се опита да закуси.

Още преди да е преполовил кафето си, Кралица Анара, уведомена за пристигналите от Херцогство Брионел вести, го привика.

– Кейдж, – започна тя още в мига, в който вратата на кабинета й се затвори зад гърба му – получил си писмо от Брионел преди изгрев. Какво се е случило?

– Обезпокоителните вести от север се потвърдиха съвсем официално – каза Кейдж и подаде писмото от Лиам на кралицата. – Комитът е изпратил сина си с предупреждение за нас. Щяло е да пристигне по–рано, но зимата явно е подранила по северните склонове на планините и Кирсавен е бил забавен. Седем от хората му са загинали при буря в Раилския проход на границата. Добре, че момчето е оцеляло. Лиам твърди, че е добре – лично лекарят на херцога го е прегледал.

– Радвам се, момчето е добре. – отбеляза кратко Анара и сведе поглед към писмото. – До къде мислиш, че са стигнали хората на този Болук?

– Ако е запазил хода си, значи вече е близо до границата – отвърна Кейдж. – Както виждаш, Терсавен съобщава, че е се запътил към него, за да го пресрещне.

– Но не иска помощ – отбеляза Анара.

– Северняците са горди – усмихна се Кейдж. – Нежелана, намесата на Даная в северните дела надали е препоръчителна.

– И все пак е пратил сина си при нас – каза Анара. – Прати ли вече отговор до Лиам?

– Пратих птица – отвърна Кейдж и добави. – Мисля да използвам и Ланис. Ще я пратя тази вечер към Нарея с писмо. Лиам вече е взел мерки за готовност по северната граница на херцогството за отблъскване на евентуално нападение. Пратих вести и по на изток – към Дара, за да не се отпускат след разчистването на разбойническите банди. До няколко дни и старият Херцог ще се е върнал в Нарея. Лиам казва, че хората от планинските села също са предупредени. Но пък част от тях вече слизат към по–ниските земи, заради приближаващата зима.

– Защо пращаш Ланис в Нарея? – попита бавно Анара.

– Бързина – усмихна се Кейдж. – А и искам да поогледа отвъд границата. Ако времето наистина е лошо, както е казал Кирсавен, вероятно ще й се наложи да спре в Нарея... но утре ще разберем това.

Удържа на втренчения поглед на кралицата без да трепне.

– Кейдж, не може сигурността на моето кралство да зависи от това неуравновесено момиченце – каза бавно тя.

Сянка премина през лицето на Кейдж. Думите на Анара му припомниха за среднощния разговор с Ланис.

– Трябва да ти разкажа нещо важно, Ана – каза той и се приближи до нея. – Сведенията, които търсех, за Бодарската корона неочаквано сами ме намериха.

– Комите.

– Войводо.

Двамата мълчаливо се измериха с поглед, сякаш опитвайки се да пречупят волята на противника. Придружаващите ги телохранители нервно се попипваха по мечовете, а строените армии зад гърбовете им – странно притихнали – очакваха какво ще се случи. Накрая Болук се обади:

– Застанал си на пътя ми.

– Да – нехайно отвърна Терсавен, – местността ми харесва.

– Ще мина през теб.

– Опитай. Войската ми е повече от твоята.

– Бойците ми са по–добри и …

– … по–уморени. Хайде да не се припираме като баби на пазар. Ако ти стиска – пробвай се! – комитът шумно се изплю встрани.

Болук го прониза с очи:

– Призовавам те на двубой!

– Отказвам.

– Значи си страхливец!

Опасни пламъчета припламнаха в очите на Терсавен, но мигом угаснаха.

– Глупак е този, който рискува сигурната си победа. Върви си обратно на север или заповядай нападение.

Болук се загледа някъде над главата му. По някое време сякаш се отърси от унеса си и измърмори:

– Добре. Ще си помисля. Утре ще ти дам своя отговор.

Терсавен вбесен крачеше към шатрата си, сбъска се с един от военоначалниците си, който не го позна в падащия мрак и затова отнесе купчина ругатни. Комитът му изкрещя да удвои постовете около лагера, нямаше да се остави Болук да го изненада с някое нощно нападение. Щом влезе в палатката си гневът му избухна с пълна сила, раздра наметалото си, хвърли го на земята и бясно го затъпка. Да го нарича страхливец! Него, Комита! Страхливец! А последвалия военен съвет с нищо не помогна за подобряване на настроението му…

– … какво правим тук…

– … да оставим данайците да се оправят…

– … много войска ще загубим, дори и да победим…

– … видя ли му бойците – целите оплискани с кръв…

– … а един беше окичил човешки глави на коня си…

– … ти изпрати сина си в Даная, а нас караш…

Шумната плесница изтърколи обадилия се на пода, Терсавен изрева, измъкна меча си и разсече походната масичка пред себе си, разпилявайки бокали и свитъци. Всичко вкупом млъкнаха и се вторачиха в него.

– Така! Сега ще ме чуете! Болук е безумец и армията му ще се разбие в Даная като вълна в скалист бряг, костите му ще гният някъде по границата…

– Ами да де – обади се някой от дъното на шатрата, – нека те да го разбият…

– Млък! – скръцна със зъби комитът. – Няма да давам повод на данайци да нахлуят на север, уж гонейки разбитата армия на Болук и да завладеят половината Триумвират! Или забравихте, че данайският престолонаследник се окичи с титлата войвода наскоро и се опита да заграби няколко воеводства? Това ли искате? Данайската корона да се вее над земите ви вместо родовите флагове?

– Глупости! – изрепчи се един от младите и самонадеяни войводи. – Данайци никога няма да посмеят да влязат тук на север, знаят, че ще се вдигнем като един да ги посрещнем…

– Не и този път! – кресна му Терсавен в отговор. – Защото ще имат повод да го сторят! А и ще ги посрещнат като спасители! – огледа един по един събраните и нарочно почти зашепна, така че всички се приведоха напред да го чуват по–добре. – Помислете, има толкова много разорени земи, които чакат своите нови спасители и … господари! – надяваше се да ги убеди както беше убедил Твегор и другите войводи. Благоразумно премълча факта, че данайци надали щяха да рискуват с военна кампания при настъпващата зима, но страхът от Даная винаги беше силен в Триумвирата, особено из южните воеводства около границата. Комитът дълго говори – ласкаейки, заплашвайки, дори ругаейки, но с падането на нощта успя да спечели съгласието на всички, че битка е нужна. Военоначалниците се разотидоха, а той пое към палатката си, молеше се поне Кирсавен да е стигнал невредим в Даная, притесняваше го липсата на вести от Твегор и другите четирима войводи, а гневът му сякаш се хранеше от безпокойството му…

– Браво, браво – комитът се сепна от неочакваните думи, спря да тъпче дрехата си и зяпна неразбиращо гостенката си. Ядът му мигом се изпари и той присви очи, бавно пресягайки се към меча си.

– Какво? Уплаши се от една беззащитна жена? – присмя му се тя. Терсавен се намръщи:

– Как влезе тук? Коя си ти?

– Защо направо не повикаме някой от бойците ти? – ужили го тя и внезапно извика. – Стража!

Влезлият войник объркано премести поглед от жената към господаря си, когато гласът й го шибна през лицето:

– УБИЙ ГО!

Войникът за миг втренчи невярващ поглед в ръката си, държаща меч, а после замахна, но този миг беше достатъчен за Терсавен да сграбчи един стоящ наблизо триножник и да го разбие в главата му. Телохранителят се строполи бездиханен, а комитът, дишайки тежко, отново се обърна към жената:

– Коя си ти?

– Трябва вече да си се досетил – отвърна му спокойно тя. – Умбрейска жрица.

– Вещица! – изсъска той в отговор.

– Предпочитам името си – Ява. – усмихна му се умбрейката, а после се разположи свойски на походното му легло. – Сигурно си нервен заради предстоящата битка…

– Какво искаш от мен? – все така намръщен я попита той.

– Чаша вино и… топла постеля – усмихна му се примамливо.

Комитът скръсти ръце на гърдите си и надменно рече:

– Никога не бих докоснал една вещица!

– Нима? – отвърна Ява и се заигра с един кичур коса. – А синовете ти как се родиха?

Плесницата остави червен отпечатък на лявата й буза. Тя внимателно докосна удареното място и тихо рече:

– Това ти го прощавам, комите. Но следващия път ще те накарам сам да си отскубнеш ръката!

Терсавен не се впечатли от заплахата:

– Само… само още веднъж посмей да кажеш нещо за жена ми и ще ти изтръгна змийския език!

Тя изпитателно го изгледа, а после лека усмивка заигра по устните й.

– Значи не си знаел… Е, мигът на истината удари…

– За какво говориш? – обърка се той.

– Жената ти е умбрейска жрица, комите, севернячка е като мен, но обучена и направлявана от Умбра, още преди да падне в прегръдките ти…

– Нне.. не е възможно… – Терсавен заотстъпва сякаш се беше сблъскал с дух. Ява направи крачка към него и продължи:

– Не си ли се питал, как така дъщерята на дребен войвода изведнъж се жени за единствения син на великия Комит? И как така за ден–два ти се захласна по нея? Баща ти те продаде, Терсавен, за да сключи договор с Умбра, мъдро решение, не мислиш ли… Умбра е ценен съюзник…

Той опря гръб в опънатото платно, а Ява се приближи плътно до него, усещаше мамещото й ухание, тайнствения аромат, който я обгръщаше и я правеше толкова желана… Опита се да пропъди присъствието й от ума си, сграбчи главата си с ръце и изстена:

– Какво искаш от мен… жено?

– Искам теб – прошепна тя и докосна с пръст устните му. – Искам теб…

Очите му се спряха на примамливо разтворената й роба, плъзнаха се по изкусителните извивки и той се изгуби. Страстта избухна в него, черпейки сила от вечния му гняв, от болката заради предателството на Дихва… Дихва, която толкова му липсваше… ръцете му затърсиха познатия покой, но намериха неочаквана жар, лудостта го заслепи в миг, той разкъса робата на жрицата и я събори на постелята си…

– Да, господарю?

– Намерихте ли вещицата?

– Няма я в лагера, господарю.

– Добре.

– Какво ще правим сега, господарю? Ще нападнем ли войската на комита през нощта?

– Не. Нека стоят цяла нощ будни, нащрек, чакайки нас.

– Значи ще ги нападнем на зазоряване, господарю?

– Още не съм решил. Мисля.

– Добре, господарю.

Вестите настигнаха Върховния жрец Гидер в малка страноприемница на данайската граница. Намръщи се и още веднъж прочете внимателно свитъка – опожарени халидови храмове, разкъсани свещеници… безумци, Балансът съвсем беше напуснал тези земи. Време беше нещо да се направи по въпроса. Надраска кратка бележка до Джоррам:

“Връщам се на север. Действам за ограничаване на щетите до следващи нареждания.”

После изпрати с поглед препускащия вестоносец, а малкият им отряд пое обратно към владенията на Бараан.

Завари войводата в прегръдките на любимата му жрица, двамата си гукаха нежно, когато Гидер влезе, отваряйки вратата с ритник.

– Изчезвай! – изсъска той на момичето, а тя побърза да изпълни съвета му. После обърна поглед към войводата, който беше сграбчил меч и гневно му крещеше нещо.

– Гол си, войводо – прекъсна го спокойно Върховният жрец и захапа някаква спаружена ябълка, която се търкаляше самотно по масата наблизо. – Облечи си нещо, защото май ще се наложи да навлечеш ризницата си, лоши вести идват от север, не може да не си чул… А, капитане – зарадва се Гидер, виждайки познато лице, – дължиш ми един език, смятам да взема твоя! – и го награди с чаровна усмивка.

* * *

Аркип присви очи към малкото облаче прах, което приближаваше градските стени.

– Най–после – измърмори той. – Някакво разнообразие.

Генерал Брентън още на втория ден от престоя им беше успял да се скара с управителя на града, настоявайки за увеличаване на стражата, вечерен час и други подобни. Управителят твърдо отказа, докато не получи изрична заповед от кралицата и прати твърдоглавия генерал по древните… всъщност го упъти към херцога. Брентън само беше изпуфтял възмутено и замина да инспектира северните крепости, което чудесно устройваше Аркип, компанията на генерала му беше дотегнала. И ето че сега пристигаше личната му охрана, майка му го беше предупредила за тях. Негови лични телохранители, предани му до смърт, звучеше забавно.

– Багатур Дамяна – представи му се водачката им. – Чест е да Ви служа, Ваше Височество.

– Багатур Дамяна – опита се да звучи царствено, но скоро палава усмивка заличи опитите му. – Ела с хората си да ви покажа къде ще се настаните. А после ще се разходим из града – той почти подскочи от нетърпение.

Облачна пелена, заметнала небето, сияеше на лунната светлина, а тук таме сребърни лъчи пробиваха рехавата й тъкан и осветяваха високите покриви на замъка Лереа. Стъпките на Заал отекнаха отчетливо в кристалната тишина и той се умихна, когато забеляза позната сянка да се мерва сред златиста светлина на прозорците, където някога бе кабинетът на баща му. Облегна се небрежно на една от мраморните колони отпред и зачака.

Мина известно време преди портата безшумно да се отвори и от замъка излезе висок, леко прегърбен мъж. Без да се огледа, то се отправи с леко накуцване към мястото, където бе Заал.

– Остаряваш, Дриас! – каза усмихнато Заал, щом мъжът го доближи. Призрачната лунна светлина го заля, разкривайки безпощадно дълбоките белези на времето, набраздили лицето му.

– Защо стоите вън, господарю? – попита несигурно Дриас.

Заал извърна поглед от лицето на стария си учител.

– Не ми се стои на закрито – каза тихо той. – Какво ми носиш?

Дриас подаде сноп изписани листи и Заал ги взе, бе за да ги погледне.

– Нещо интересно в графството? – подметна небрежно той.

– Тазгодишното вино май ще бъде много добро – засмя се дрезгаво Дриас. – А миналогодишното вече е на привършване. Освен това пристигнаха двама «халидяни» и се опитаха да започнат градеж на храм край града.

Заал сбърчи леко вежди.

– Опитаха? – повтори меко той.

– Хората са заети с реколтата. После ще са заети кой с продаването й, кой – с изпиването. Но пък слушат внимателно. – добави накрая с внезпана сериозност Дриас.

Заал седна на широките мраморни стъпала и замисленият му поглед се плъзна по грижливо подрязаните храсти в парка край замъка.

– Върви да си починеш, Дриас... – обади се той, без да се обръща. – Аз ще поседя още малко тук.

Чу неравните стъпки да се отдалечават, а когато вратата на замъка се затвори, звукът се стопи. За миг се зачуди защо старецът се мори с широките стъпала към стаята си високо горе, вместо да използва лунната сила. «Сякаш с годините Земя отново ни придърпва към себе си», помисли си той и сведе поглед към гъсто изписаните страници в ръцете му. Изчете внимателно събраните от Дриас сведения и отново облегна гръб в колоната, до себе си. Поумува дали да не навести споменатите «халидяни», но вместо това прочете още веднъж листите и ги прибра прилежно в джоба си. Игрива усмивка трепна на устните му, когато лунната светлина засия край него и го пое в прегръдките си.

Ерин стоеше на балкона на стаята си и гледаше с копнеж към яркото лице на месечината, надзъртащо иззад острите кули на крепостта. Самотата започваше да й омръзва, а чувството, че е оставена настрана от заниманията на останалите Блитцен, пораждаше все по–нарастващо раздразнение у нея. Внезапно усети нечие присъствие и рязко се обърна. Сребъристо сияние се съсредоточи около ръцете й, приемайки за кратко формата на дълго острие, но само миг по късно се изви като панделка и стегна тънките й китки. Още няколко нежни ленти се обвиха около стройното й тяло.

– Чувал съм за войнствения нрав на гордите и независими барони Блицен, – поде небрежно Заал, доближавайки до девойчето – но все пак, млада госпожице, не очаквах чак толкова ... остро посрещане.

– Родът ми има установени традиции за това как се посрещат неканени гости и ние се придържаме към тях – отвърна невъзмутимо Ерин и преустанови неуспешните си опити да се освободи. Понечи да се слее с лунната светлина, но лентите продължаваха да удържат тялото й.

– Виж ти! – каза замислено Заал докато грейналият му поглед се плъзгаше по момичето пред него. – Току–виж старецът се оказал прав.

– Кой си ти? – попита Ерин. Погледът на Заал се върна на лицето й.

– И аз понякога се питам същото, госпожице, но в момента далеч повече ме вълнува въпросът, дали, ако махна вашата прелестна украса, вие няма отново да възобновите опитите си да ... нарушите моята цялост. – пръстите му се плъзнаха нежно по светлите й коси. – Надявам се съзнавате, че това би поставило съществени пречки пред едно интересно запознанство.

– Боите ли се? – усмихна се предизвикателно Ерин.

– Ужасно много – отвърна на усмивката Заал. – Но пък панделките наистина ви отиваха.

Ерин сведе поглед и осъзна, че лентите вече ги няма. Дори не бе усетила в кой момент я бе освободил.

– Кой сте вие? – попита отново тя.

– Селенит като теб, прелестна Ерин – отвърна Заал и се облегна на перилата. – А ако не греша – и като останалите членове на твоето забележително семейство. Което е и причината да съм тук. Очевидно родът Блитцен се е оказал изключително привързан къл небесната владетелка и ако това е така, то значи мисълта да се окажат оплетени в капана на останалите сили не би им допаднала.

Усмихна се, когато забеляза объркването в очите й.

– Халид няма място в Селения – каза той.

– Не разбирам – промълви Ерин.

– Преди столетия – поде тихо Заал – неговите последователи открили начин да блокират донякъде влиянето на Луна. Къде и как се е случило това, в момента няма значение. Но пък дали днешните му жреци помнят това? Честно казано, Ерин, аз не желая да научавам.

Тъмните му очи се плъзнаха с интерес към привидния хаос от кули, стени и мостове край тях.

– Разбрах, че Дариус Блитцен е опитал от плода на властта, – отбеляза сякаш между другото той, – а това се услажда на повечето от нас. Дано Баронът знае и как да я използва.

– И защо не му го кажеш лично? – попита след малко Ерин. Опита се да прозвучи язвително, но гласът й изневери. Непознатият я привличаше и неусетно самата тя се бе приближила до него, попивайки всяка негова дума. Той извърна поглед към лицето й и лунният блясък в зениците му я обгърна нежно.

– Не бих пропуснал запознанството с теб. Предай му думите ми, Ерин. Както и това, че аз сам ще се опитам да го намеря през следващите дни.

Тя усети устните му да докосват лицето й миг преди той да се изгуби сред лунните лъчи. Опита се да различи присъствието му нощния мрак, но Заал вече бе изчезнал. Самотата отново я застигна и тя се загърна в ефирната си наметка.

* * * * *

Глава на cherno_slance

След като ненадейните му гости си заминаха, стопявайки се в блещущата от всички страни на залата лунна светлина, Терем за момент остана неподвижен. Някаква разумна, мъдра, отдавна неизслушвана част от него му нашепна, че случилото се е било неизбежно. Не беше ясно дали тази мисъл е утешение, примирение или покана към самия него да продължи да се носи по течението.

– Отнемаш ми това, което ме караш да искам? – вдигна той поглед към безмълвното, бяло лице на Луната. Със своята почти нацяло окръглена лява половина на лицето си, ТЯ се мержделееше право над него, проблясвайки между собствените си отражения, беззвучно изригващи от покритите със сребро стени, от проблясващите във въздуха, носещи се без опора кристални тангове. Крехките тангове, които нежно сътворяваха заедно с нощния ветрец призрачна, хармонично нестройна музика.

ТЯ..той... навика в тялото му го накара да плесне с ръце и мигом слугите отвориха вратата за ефирно, туко що минало прага на пълнолетието момиче. Тя пристъпи в залата и при вида на Терем очите й се разшириха. Ноздрите й потръпнаха като на неанска кобила преди шеметно препускане:

– Господарю? – можеше да види как деликатното й, дребно тяло се изопва под тънката, сребриста тъкан на късата рокля, разкриваща изваяните й глезени.

– Какво изпитваш към мен, Полин?

– Желание, господарю! – устните й нежно се отлепяха една от друга и отново се докосваха докато шепнеше в лицето му... ръцете й трескаво се плъзнаха по мускулите на раменете и шията му, по ръцете му, отпуснати върху облегалките на трона.

Докато тя го галеше, нещо в Терем замръзваше до точката на умирането: “ Знам, че изпитваш желание... аз съм се погрижил да е точно така. ” Нежна и финна лунна примка обвиваше тънката шия на Полин като колие, изплетено от дъх и сребро. Но си оставаше примка и магията й проникваше дълбоко в чувственото тяло на девойката, подтиквайки я към страст, зад която нямаше истински емоций... Дори би могъл да заблуди самия себе си през деня, но не и сега, не и докато все още беше потопен в силата и магическия взор, чрез която беше създал тази примка.

– Погалете ме, господарю.

– Да, Полин! – позволи й да се сгуши в нозете му и я погали по косата, махайки с внимателни движения примката от шията й. Луната го давеше в глад за страст, но нямаше копнеж в очите на младата жена, подложила лице на неговия поглед, спускащ се от горе. Просто тялото и помраченото й съзнание реагираха на неговото умение да я манипулира. Бялата Господарка го давеше в жаждата му да пие от тази девойка, да се потопи пресъхнал в емоциите на истинското желание, копнежа, радостта, любовната мъка, смеха от лекотата, родена в усещането, че другия те докосва... Но тези неща ги нямаше, срещаше само сянката на собствената си магия...

– Спи! – макар и без примка, властта му над нея бе силна и тя почти мигновено затвори клепки, облягайки нежната си буза на коляното му. Сънят я потопи с меките си лапи в невинността, от която Терем Харт я беше извадил така вероломно и егоистично.

Остана неподвижен на трона си, докато Луната бавно, сякаш с нежелание, се оттече от лабиринтите на собствените си отражения из залата.

Беше дошло утрото.

* * *

Почти веднага след изгрева на слънцето, беше събуден от собствения си брат. С викове:

– Имам четири дъщери и само едно момче! И ти избра именно него!

– Ти пък кога се върна от твоите лечебни бани в Озикс?

– Снощи! И се оказа, че съм се прибрал твърде късно, за да предотвратя грешката, която си сторил!

– Избирам когото мога! Ако помниш, в поколението на баща ни нямаше избранник на Луната и трябваше да ме учи стария чичо Мартин – брататът на дядо!

– Защо и сега да не е така!

– Защото момчето Я усеща.

– Единствен наследник ми е! – изскърца със зъби Доран – ще прекъснеш Името ни, идиот бездетен!

– Ти си глупакът – синът ти чака дете... а аз чаках достатъчно за наследник на лунните си умения.

– А ако имам внучка? Какво ще стане с името Харт? Ти.....

– Предизвикваш ли ме? ... Братко? – Терем се наежи, той също обичаше племенника си и се надяваше неговата съпругата да му роди момче... но каквото и да се окажеше, щеше да е първото и последно дете на младия Мартин. Вече нямаше връщане назад. Допълнително се ядоса, че собствения му брат е чакал изгрева на слънцето, за да се осмели да се появи пред него. Но яростта беше насочена към самия него, понеже всъщност имаше основания за този страх.

.... Гневът към самия него обаче изгасна почти мигновенно...

За миг дори изпита объркване заради безразличието, с което се появи и изчезна яда от осъзнаването, че причинява страх на близките си. Страх, за който имаше основания.Какво щеше да стане с него, когато започнеше да приема покорството или ужаса на околните като даденост... Главата го заболя от тази мисъл и той трескаво погледна към тежките завеси, като че ли само със силата на нуждата си щеше да превърне Слънцето в нежната и тиранична Бяла Господарка. Зениците му недоволно се присваха заради точиците светлина, които тук там просияваха въпреки дебелото плюшено перде.

За момент му се прииска да е вече нощ и да се озове при любовницата си в Джендин.

Изпита почти истинско желание – като онези, които го разтърсваха преди да стане селенит. Желание да е с Кала Джермейн. Тя беше толкова дива и огнена, че нямаше нужда да я подтиква и покварява с магията си, за да го отведе тя в Никъде, Никога, за да нахрани тя с кипящите си емоции и страст растящата празнота в центъра на неговата душа.

После картините пред съзнанието му се завихриха около далеч по–порочен и сладострастен образ, мислите му се осукаха около усещанията, които беше посяла в него лейди Арит чрез чувствената отрова на своето женско присъствие.

В този миг си даде сметка, че тя е една от малкото жени, на които и през ум не би му минало да сложи сплит. Беше проумял, че ако отприщи първичната й природа, може да не доживее до сутрините, понеже тя носеше душа на богомолка. И по някакъв начин винаги ставаше така, че тя взимаше от неговото пресушено сърце, вместо той от нея. Графиня Арит – не се чувстваше достатъчно силен, за да се срещне с нея – не и в близките дни и нощи.

Оставаше един последен вариант, но той беше абсолютно невъзможнен.

Накрая реши да спре да мисли и да спи. Покори се на най–простичката и достъпна нужда и се събуди чак когато Луната беше стигнала до своя зенит в преобърнатото нагоре, тъмносиньо дъно на нощното небе. Стана, закуси и разтвори прозорците на стаята си, гледаща към един от четирите вътрешни двора на фамилния дворец. В същия миг Бялата Господарка го целуна и прегърна, и го отнесе далеч на север, към двата речни кораба, които тази сутрин трябваше да доставят последната пратка желязно дърво за Арсис.

–Приятно ми е да се запознаем – топло, деликатно ръкостискане на нежна женска ръка, допир който предаде някаква недивима топлина и жизнена радост в Терем, докато непознатата му се усмихваше чаровно, преди да е довършила изречението си – казвам се Рея Сусле, а това са Райно Кроткия и Кубер.

– Терем Харт – отвърна той, докато отвикналите му от пряка слънчева светлина очи се опитваха да я разгледат. Прецени, че изглежда прекалено добре, за да живее в някакъв приют из покрайнините на пристанищния град. Беше ослепителна красавица и мястото й беше съвсем другаде, не в центъра на възстановителната суматоха, където безброй майстори ковяха, режеха, мажеха и така нататък, където тълпи от чираци и необучени помагачи се щураха с дребни, но несвърсващи задачи. Жена с такова лице и фигура не биваше да живее в някакъв приют. Просто нямаше начин...

От друга страна въпросната сграда се извисяваше над него и трябваше да признае, че изглежда доста сериозно – двуетажна каменна сграда, във формата на обширен квадрат, очевидно със вътрешнен двор, който нямаше как да види от тук, с матовочервени керемиди и тежки капаци на прозорците по горния етаж. Впечатлението се разваляше само от факта, че половината покрив е недовършен и подпорните греди стърчат като оголените ребра на онези огромни риби, които според легендите вълните и вятъра понякога изхвърляли на далечния неански бряг.

Терем погледна отново домакините си, опитвайки се да осъзнае защо и тримата му събеседници излъчват онзи специфичен вид самоконтрол, който беше свикнал да усеща само в свръхобучените защитници на родния си дом или примерно в някой особено елитни стражи.

Сякаш имаше нещо особено в тези хора, а най–странното беше, че възстановяваха сградата си с толкова скъп материал като практически негорящото желязно дърво, доставяно чак от херцогство Метрьой и Ондрар.

– Простете за любопитството, но бих искал да зная името на дарителя, който ви е помогнал да закупите този скъп материал, както и да съберете толкова работници по възстановяването на приюта си.

– Ние също бихме искали да ви го кажем – отвърна му Райно Кроткия – но воден от етични съображения, той ни помоли да не казваме името му. Иска да остане безименен, за да съхрани безкористността на жеста си към мястото, което го е спасило, когато е бил само едно безимотно сираче.

Терем кимна в знак на съгласие към средния на ръст, строен мъж, стъпващ с лекотата на роден танцьор. Но пък въпросния Райно беше твърде мускулест дори за акробат, виждаше се как издутините по ръцете, раменете и гърдите му при всяко движение се местят като малки планини под тънката фанелка, която следобедната жега беше благоволила да остави на гърба му. Другият домакин– господин Кубер, изгледждаше толкова широк в раменете, колкото и висок. А определено не беше нисък мъж...

– Аз се занимавам със сметките на приюта – погали го гласът на жената и очите му неволно се върнаха на лицето й. Беше се нагледал и наситил на красиви женски черти, на устни, разкошни очи, изящни малки носове, беше целувал твърде много деликатни ушни миди – и затова остана поразен колкото от несрещаната досега хармония в лицето на Рея, така и от факта, че все още е в състояние да бъде разтърсен от нечия хубост. Знаеше, че леко нахалства, но погледът му се плъзна по съвършенния овал, пълните и същевременно перфектни по форма устни, огромните очи, чиито външни ъгълчета отиваха леко надолу, придавайки естествен, леко премрежен израз на погледа й.

Приска му се да плъзне пръсти по изящната линия, която тръгваше от малкия , деликатен връх на носа, нагоре по дългото му, издаващо селенийска кръв протежение, към гладката и плитка извивка, с която равната основа плавно преливаше в гладкото й чело. Прииска му се да прокара пръсти и по нататък, по красивите й черни коси, свободно падащи върху женствените, малки рамене...

– Желаете ли да останете за обяд – попита тя, стрелкайки го с ъгълчетата на очите си. Смях имаше в тези две тъмни езера и Терем със забравено от години смущение осъзна, че тя е усетила и почувствала желанието му. Прие с внезапно пресъхнал глас и с удоволствие загуби няколко часа в компанията на домакините си. Разведоха го из строителната площадка, в която се беше превърнал втория етаж, после му показха стаите на долния етаж, където бяха сместени леглата на приютените деца. Изслуша оплаквинията, че в много от спалните помещения били всъщност работилнички или учебни зали и сега нямало къде да обучават хлапетата.

През цялото това време Кубер и Райно Кроткия благодушно го оставяха да флиртува с домакинята. Едва когато напълно ги оставиха само двамата в кабинета на Рея, Терем осъзна защо не виждат съперник в него.

Тя беше аскет. Проумя го в мига, в който разгледа стаята и осъзна, че тя се използва и като място за спане, а често и за хранене. Обитателката на това място очевидно не изполваше помещението като продължение на собствената си женска личност – липсваше дори сякаш задължителното стръкче цветя, забодени небрежно в някоя ваза из ъглите. В цялото голо и някак студено място имаше само едно цветно петно – малка рисунка на Рея и крехко момиченце, което приличаше достатъчно на прегърналата я жена, за да е ясно, че са майка и дъщеря. Мекия глас на Рея погали слуха му като някаква топла река от мляко и мед:

– Моника, сега е на седем години!

– Красива е като майка си?

– Благодаря за комплимента – гласът й отвово го обви в пух от мекота и женственост, но той вече търсеше определени нотки в мекия й, сладък глас – и не ги откри.

Реши да смени темата:

– Мога ли да пренощувам в приюта ви? Въпросът му я изненада:

– Вие ли господин Харт. Човекът който може да купи половината свят, като продаде другата?

– Така ли се говори за мен? Дори и в Даная? А откога подслонът се изчерпва с покрив над главата, огън и храна? Отговорът му я накара да се усмихне – финно, чаровно изражение, при което топлите й, пълни и същевременно съвършенно очертани устни за миг се разтелиха, сякаш целувайки се една друга. Терем не издържа на гледката и на разгарящото се в него любопитство да знае повече за тази жена:

– Кой е бащата на Моника?

– Работи като митнически инспектор в бодарското езерно пристанище. Не го познавате.

– Как така е изоставил хубавица като вас? – искренното изумление на Терем я накара да се разсмее. Смехът й беше ручей сребърни камбанки, които сладко се пръснаха като аромат на рози и лилии из малкото, оскъдно и изпълнено с аскетичност помещение

– Не е каквото си мислите! Той е човек на дълга и би останал с мен поне заради детето. Просто... така трябваше да постъпим.

– Не разбирам? – вдигна рамене Терем и Рея отново се умихна, но този път тъжно:

– Това е дълга история. Някой друг път може и да съм в състояние да ви я разкажа – в прекрасните й очи за миг се мярна нещо твърдо и решително, като че ли неговите въпроси я бяха накарали да си спомни някакво за момент забравено задължение. Гласът й се промени и без да губи нежността си, стана малко по–студен и недостъпен:

– Имаме нужда от още желязно дърво. На същата цена!

– Цената и без това е висока, не смятам да я увеличавам, лейди Рея Сусле.

– Кога може да го получим?

– Определено преди да сте изразходвали материала, който ви доставих днес– нещо в него не искаше да сменят темата, но тя беше безжалостна:

– Така е, но времето може изведнъж да се влоши, защото, признайте, топлата есен се задържа твърде дълго. И макар майсторите да могат да работят и в сравнително лошо време, същото не се отнася за речните кораби!

– Права сте– кимна й Терем – ще уредя нещата, за да станат по–бързо!

* * *

Вечерта му се стори задушна и агонизиращо дълга. Въртеше се буден и изтерзан в отреденото му легло, докато накрая осъзна, че не е в състояние да изкара дори една вечер, без да се докосва до светлата прегръдка на Бялата Господарка. Изправи се с неясно, тъжно и някак уморено ръмжене, мъничко ядосан на себе си, че се противи на собствената си най– голяма и всъщност единствена истинска нужда. Облече се с трескави движения и напусна помещението, където спяха още поне петнайсетина човека, натъпкани един до друг, в теснотия, каквато Терем не би допуснал дори за прислуата си. Всъщност именно това го беше очаровало и пленило – спокойния и бладороден по дух начин, с който тези хора приемаха оскъдицата си без дори следа от скрито недоволство. Именно това го беше накарало да приеме за поне една вечер да спи далече от лунната светлина, в това тъмно помещение с тесни бойници вместо истински прозорци, с тежки капаци, пазещи затворени тези тесни пролуки в стените на първия етаж.

Тук обаче се задушаваше до смърт, нищо че двете врати на помещението бяха притворени и ставаше течение, от което измъкнатото изпод одеалата му тяло реагира с леко настръхване.

Излезе в коридора и след малко вървене и два подминати ъгъла стигна до малко по–широк прозорец, явно обърнат към вътрешния, защитен двор. През процепите му се прокрадваше нежно бялосребристо сияние и Терем с леко треперещи ръце махна задържащите куки и блъсна нетърпеливо крилата му. Светлината на нощното светило го обля и мингновенен покой замени болката му. Беше прекрасно усещане на пълна липса на болка, тревога, страх – изведнъж беше престанал да усеща колко е задушно или студено, вече не се тревожеше за нищо, просто покой, отсъствие на раздиращата го неудовлетвореност отпреди секунди.

За миг в него припламна гняв и ярост, дори зачатък на мисъл, на осъзнаване, че ТЯ му отнема всичко. Бунтът обаче просто се стопи в леещия се безмълвен водопад сребърна, покоряваща го светлина. Нима можше да се бори?

Едва след няколко ледени вдишвания почувства, че е влюбената му прегръдка със Луната е докоснала някаква финна като несъществуваща паяжина защита. Даже не защита, а средство за нечие предупреждение. Усмихна се – векове бяха минали от катастрофата на Селения, а ужасът от селенитите беше толкова жив и запазен, че строителите на сградата бяха заложили в нейната каменна плът магически средства за нечие предупреждение. Въпросът беше обаче кой би се отзовал на вдигната по толкова недоволим начин тревога – и що за сграда е било това, преди да я получат Милосърдните?

Трябваше му още едно вдишване и издишване, за да се сепне и да се обърне изненадан от бързината, с която някой все пак се беше отзовал. Очакваше всичко друго, но не и това, което видя. Рея Сесле в бели дрехи и лице, толкова бяло в тъмното, че за миг си помисли, че тя също е селенит. После видя видя леката тревога в прекрасните й очи, ръката на дръжката на оръжието, приличащо на класически прав силоски меч. Разбра, че тя се взира в него с магически взор... не че имаше нужда, когато той целия светеше от привлечената лунна светлина. Гневът отново се надигна в него, леденостуден, синкавопрозрачен гняв:

– Давай, удари ме с меча си

– Не виждам абсолютна необходимост – отвърна тя със невероятно спокойствие, но той само се засмя горчиво:

– Не си ли чувала легендите за селенитите?

– Чувала съм.. и имено за това не те съдя.

– И ще ме оставиш просто така да стоя пред теб?

– Мисля, че мога да отгатна какво ще избереш, ако те заставя да избереш между Луната и безопасността на спящите.

В думите й нямаше тревога – това бяха думите на човек, който съзнава силата си и е решил да не я използва припряно. Самочувствието, което тя проявяваше, докато стоеше пред живо чудовище от селенийските легедни, го накара да се запита какви ли са нейните способности.

Известно време я гледа, изпълнен с мека като памук хладност:

– Не вярвам да отминеш и да ме оставиш така?...

В отговор тя се усмихна. Изтънчена и леко тъжна усмивка, изгряваща сред нощния мрак върху едно съвършенно лице. Със съвършенни и усмихващи се очи, с леко и нежно разтеглящи се, съвършенни устни:

– Дори под всичките пластове студ и безизразност, които сърцето ми усеща в теб .... все още си човек, който мога да харесвам.

– Дори и в този миг? – прозрачносинкаво любопитство го изпълни с нямото си, безжизнено недоумение. Тя отново поклати глава и изтънчения, светъл овал на лицето й за миг просветна в спокойно царуващата полумрачност на коридора. Овал и черти, сякаш изваяни от гърчещ се в страст аскет – излъчващи едновременно могъща сексуалност, горда красота и някакво извисено самоотричане. Мекото кадифе на гласа й стигна до него въпреки дълбоката пелена лунна безчувственост:

– Дори и в този миг!

Отговорът й не го изненада. Мълчаливо я гледаше, бавно и полека разкъсван между почти животинския трепет, който нахлуваше през вливащата се в него бяла светлина и почудата, която една наистина болезнено красива жена предизвиква в очите и сърцето на съзерцаващия я мъж. Осъзнаваше, че не може да откъсне погледа си от това спокойно, съвършенно лице, от обещанието, което сянката й хвърляше по стената зад нея чрез своите стремителни извивки и хлътнатини.... Обещание за неща, които тъпърва започват там, където сексът се превръща в нешо дълбоко и гибелно:

– Ти си много красива! – рече изведнъж Терем Харт

– Знам – отвърна кротко усмихната Рея Сусле – Но знам, и че не съм тази, която може да бъде дъжд за пресъхналата ти душа...

Този път изумлението му беше толкова силно, че за миг се разколеба дори връзката му с ревниво прегръщата го в своята белота Луна:

– Как? Откъде...

В отговор тя само се усмихна по женски загадъчно:

– Достатъчно красива съм, за да имам опит с мъже като теб! Ти поглеждаш в очите ми и виждиш нечий други очи, господин Терем... Как е името на тази, която те е обсебила?

– Мела – изплъзна се от устните му неволно, преди да осъзнае какво споделя.

– Кое ти пречи? – усмихна се някаква невидима струна в мекия като мляко глас на събеседничката му– гордостта или това... че имаш друга, по–силна страст.

– Страст? – той почти успя да се усмихне – по–скоро робство! Вдигна и другата си ръка и сякаш целият побеля... за миг.

После свали длани, свивайки ги в юмруци и около него притъмня. Той се олюля, но се отдръпна в луннта сянка, хвърляна от горния ръб на прозореца... Тънки нишки от плуващо във въздуха искрящо стъкло се оттекоха от нозете му, докато пристъпваше назад в утробата на коридора.

Игра на приливи и отливи, в която той беше люлеещия се от непреодолими течения удавник.

Граф Крейн погледна към непълнолетния херцог, после отново се взря в непознатия:

– Мога ли да видя писмото!

– Да разбира се – човекът бръкна под бялата си роба и измъкна плик със червен печат. Крейн без бързане го отвори и погледът му се плъзна по редовете, написани лично от кралица Анара.

Отне му известно време да го препрочете още веднъж, по–бавно, осмисляйки факта, че легендарния Сков Яркен е оставил след себе си цял орден с хора, които се наричат ферундали. Също така загуби няколко секунди, осмисляйки факта, че в родния му град онзи стар приют на милосърдните всъщност от край време е бил скрито укрепление. Прочисти гърлото си, преди да проговори:

– Ако правилно разбирам написаното, взаимоотношенията ни ще се основават на взаимна добра воля. Тоест, ако реша, че нямам нужда от помощта ви, ще си кротувате още сто и петдесет години?

– Да, граф Крейн!

– И без разрешение не бихте се намесили, дори Версея да бъде опожарена?

– Точно така стана в Арсис, граф Крейн!

Регентът и младежът, който един ден щеше да стане пълонправния херцог на Версея, се спогледаха за миг. Крейн не бързаше да реагира, а накрая започна с някакъв стаен укор в гласа:

– В приказките, които толкова отдавна слушах като дете, вашият основател ми изглеждаше малко като добронамерен побойник. По късно – в часовете по история, пък и с помощта на няколко балади, особено тази за трагичната му и вероломна смърт – започнах да си го представям като наистина легендарна личност, съчетаваща неустрашим дух с неизчерпаемо състрадание. Малко съм разочарован, че неговите наследници хладнокръвно са се изтеглили без драскотина, когато е можело да помогнат?

Горазд му отговори без дори следа от трепване в гласа си:

– Делион Четвърти Бодар е заповядал на Сков Яркен да създаде Белия Орден и да го развива в тайна, докато нарасне достатъчно. В една открита битка целия свят щеше да разбере за съществуването ни. Нямахме разрешение да се разкрием.

Младичкият Товер се намръщи:

– Загивали са жени и деца.... безогледна сеч за онези, които не са могли да се измъкнат като вашите събратя?

– Знам! – мъжът, застанал прав в центъра на стаята, за миг затвори измъчено очи. Само за миг и веднага възвърна невъзмутимостта си, но графът осъзна, че този човек няма нужда от външни укори. Реши леко да смени темата:

– В такъв случай искам да знаете нещо – и вие и останалите като вас! Ако някой пират отново нападне Арсис – дайте най–доброто от себе си. Нека хората ви там извадят оръжията си от ножниците и му пуснат малко кръв. Ясен ли съм?

– Пределно, граф Крейн! – отвърна багатурът с отсечено, рязко кимване.

Крейн осъзна, че няма право да се сърди на този човек, само защото той и събратята му в Арсис бяха изпълнявали стрикно заповедите на суверена. Взря се за пореден път в писмото, което все още държеше в ръката си. Имаше една особеност в него, която постепенно започваше да му прави интересно впечатление. Накрая все пак реши да жегне събеседника си:

– Хм? И все пак?...не мислите ли, че ще се нуждаете от някакви... малко по–реални правомощия. Практически това писмо само уверява, че сте тези, за които се представяте?

– Кралицата е мъдра, граф Крейн – отвърна му със спокоен тон багатур Горазд и отговорът накара графа да стрелне с поглед събеседника си. В неговото изражение обаче не откри дори следа от недоволство или ирония. Този човек наистина се уповаваше на преценката на Анара Бодар. Видяното в откритото лице на непознатия успокои домакинът на срещата, но не напълно:

– Добре! Да приемем, че тази страна на въпроса е по–ясната! – за момент спря, търсейки начин, по който да постави въпроса си така, че да е достатъчно учитив, без да става прекалено заобиколен и неясен:

– Но какво ще стане, ако ви помоля за помощ в някакво дело и вие го сторите по начин, който не ми харесва или постигнете резултат, който ми вреди? Какво ще стане, ако се опитаме да изградим тези отношения на взаимна добра воля, но вместо това станем врагове?

Въпросът му накара багатур Горазд да се усмихне добросърдечно. Това беше усмивка, която открито казваше, че истинският въпрос е разбран и ще бъде отговорено имено на него:

– От наша страна винаги ще има го има желанието нещата да се получат – отново същата спокойна, ведра усмивка, без никакъв намек за конфликт или страх в нея – но за вас е достатъчно да се обърнете към кралицата. Тя може да ни заповяда и за по малко от седмица ще напуснем херцогство Версея.

– Разбирам – обади се младият, още непълнолетен херцог, който до този момент само беше наблюдавал мълчаливо – но нима е нужно да бъдем толкова, как да го кажа, официални? И да занимаваме Анара?

– Боя се че да, млади господарю – отвърна му гостът – мрежата от приюти в големите градове на Даная е създадена в изпълнение на кралска заповед. Само нова такава може да я отмени.

– Имате предвид – уточни неволно Крейн – искането, което – според писмото на кралицата – Делион Четвърти Бодар е поставил на вашия Сков Яркен? Преди около век и половина? – графът отново се взря в лицето на другия, упорито търсейки дори най–бегла следа от подигравка, нахалство или сарказъм. Но мъжът пред бюрото му беше съвсем сериозен.

Но не изглеждаше и фанатик. Войнът в графа усещаше ненатрапчивото излъчване на интелект и самообладание – две качества, които в своето съчетание отличаваха добрия офицер от простака с ранг.

В нозете му се бяха появили иглички и Крейн стана от стола си, правейки няколко крачки към прозореца на кабинета си. Наля си половин чашка вино и замислено я отпи, наблюдавайки как младия, непълнолетен херцог си сипва символично количесто от ароматната, тъмна напитка. Реши да прояви малко любезност:

– Налейте си, господин Горазд.

– Не пия алкохол. Но не бих отказал чаша чай, граф Крейн.

– Така да бъде – домакинът разлюля малкото сребърно звънче на бюрото си и заповяда на слугите да изпълнят желанието на госта им. После зададе въпроса, който се беше появил в съзнанието му след последните думи на непознатия:

– Всъщност убивал ли сте?

– Три пъти – отвърна другият – първия път беше преди тридесет години. По заповед! Втория път се случи преди осемнайсет години, когато получих разрешение да преследвам един наемен убиец, който се оказа и доста силен маг. Прякора му беше Бродника

– Какво стана с него? Помня, че имаше характерен почерк на действие. Всъщност по това го познаваха, защото никой не го беше виждал.... оставайки жив! После убийствата му изведнъж секнаха.

– Хванах го на местопрестъплението. Помня, че Бродника беше доста агресивен!

– Беше?

– А след това?

– Преди четири години изчезна шестгодишен тил'наар – момченце. Това не беше първия случвай и бях получил право да действам. Влязох в дирите на похитителите и попаднах на луксозна вила извън града. В подземието й превръщаха отвлечените момченца с магическа дарба в котколаци. Нямах избор и се намесих преди да са осакатили поредното дете.

– С тази мерзост са в състояние да се занимават само силни магове, багатур Горазд.

– Така е, а и бяха трима! Наложи се да се отбранявам!

Нещо в спокойното изражение и глас на мъжа в бялата роба накара граф Крейн да се вгледа в откритото му, честно лице. Онова, което виждаше, събуди стари спомени в него:

– Как се чувствахте след това?

– Понякога сънувам лицата им!

– Значи съжалявате – присви очи графът.

– Няма нищо общо със съжалението – напротив! Знам, че съм постъпил правилно и бих действал отново по същия начин... Но това не премахва чувството за невъзвратимост.

– Да – кимна му граф Крейн като войн на войн – чувството за правота не премахва усещането за невъзвратимост.

На врата се почука и влезе слугата с чая. Гостът кимна учитиво на слугата, след което благодари на Крейн и младия, непълнолетен херцог за гостоприемството. Помоли и получи разрешение да седне на едно от канапетата в стаята. Отпи глътка и за момент я задържа преди да я преглътне с премрежени очи:

– Сорт Черенозлатисто ухание?

– О, вие сте познавач? – усмихна се непълнолетния херцог – още една чаша, багатур Горазд?

– С удоволствие, херцог Товер Версей – усмихна се чистосърдечно гостът и сребърното звънче беше отново разлюляно. Графът попита:

– И все пак – нима нищо не искате? Идвате тук и се поставяте в готовност за различни услуги, а не искате нищо в замяна? Гостът сви простодушно рамене:

– Сещам се само за едно условие! Кралицата е заповядала разкриването на Белия Орден да се ограничи по места до херцозите и губернаторите на големите градове, до най–доверените сред доверените им хора.

– Мъдро наистина – съгласи се Крейн. В този момент се появи слугата и след кратко пресрещане на погледите между него и младичкия Товер графът поръча по една чаша за всички в стаята. Явно напитката си я биваше.