Пурпурна есен – I част

Нощта надничаше със сребристолунните си пръсти през ръбовете на прозоречните капаци и упоителния й ароматен дъх на вечерна хлад милваше пламналото чело на неспокойно спящия мъж. Неясни сенки на тревога минаваха по смекчените в съня черти, кратки потрепвания на затворените клепачи издаваха колко дълбоко е потънал в света на малката, временна смърт – до онази бездна, където виденията на бродещия ум се превръщат в загадъчни пътеки и неразбираеми многоцветни послания.

Красив женски силует беше застинал до леглото на неспокойно мятащия се – и привикнало с мрака око би могло да различи на слабата светлина чаровната извивка на висока и стегната гръд или изящна талия, да се възхити на контраста между дребното телце и спиращата дъха дължина на съвършенните нозе, прозиращи през копринената нощница. Едно привикнало с мрака око би могло да види усмивката, играеща по нежното лице на жената – но липсваше наблюдател, когато тя грациозно се приведе и погали спящия по челото, без да го събужда.

Терем пропадаше в своя сън все по–надолу, към кехлибарените долини на детството си, в изгубените навеки мигове на невинност, когато Бялата Господарка беше просто хубава девойка, усмихваща се на едно невръстно, очудено от присъствието й хлапе. Пред пътуващия му в дебрите на времето ум израсна туловището на червената порта от родния парк – две квадратни колони от червен тиен'харски дъб, подпиращи греда със същите размери и от същото мрачно дърво.

Миришеше на желязо и сребро това дърво, беше също толкова твърдо, а преди да изсъхне и се вкорави, художник от далечни земи бе оставил върху него белезите на носталгията и умората си да пътува и твори. Малкия Терем се беше вторачвал любопитно в портата без врати, защото тогава още не можеше да проумее, че земята и от двете й страни е собственост от много поколения на неговия род. Чудеше се с детския си ум какъв е смисъла от Порта без крила.... до нощта, когато стария чичо Мартин го откри да спи целия облян в скрежна светилина, покатерил се някак си върху темето на широката, плоска червена греда! Отгоре, поставен като в гигантска студена длан, протегната към звездите и плуващата в небето сребриста ладия на Бялата Господарка...

Спящият потръпна като при удар от нежната й ласка и извитите в красиви дъги, финни вежди на жената се повдигнаха в леко очудване, дори тревога. След миг колебание крехките й пръсти деликатно го докоснаха отново по лицето, внасяйки милувка в неговия сън и успокоявайки трескавото повдигане и спадане на гърдите му до едно по–дълбоко и плавно дихание.

Усмихна се, защото използваше опита си, натрупан в грижите за малките деца, които често спяха неспокойно – и мисълта, че третира един от могъщите мъже на своя свят като неспокойно седемгодишно момче, докара весели искрици в огромните й като на нощен хищник, красиви очи. Искрици, които я нахараха да го целуне крадешком – докато спи и е толкова беззащитен и кротък, лишен от аурата си на естествена властност и проницателност.

После Рея Сусле се изправи усмихната, погали го по масивното, мускулесто рамо и след като го зави с тънкото лятно одеало, излезе с безшумните си, котешки стъпки.

– Не мога да остана повече... но усещам, че пак ще се върна тук! – рече Терем и осъзна, още докато го казваше, че изпитва потребност не само от присъствието на Рея Сусле, но и от цялото място.... Тези Милосърдни бяха странни птици – нима можеше да има такова съчетание от добрата и сила, каквото проявяваха те? Любопитно се взря в сянката на дамата до него, която залезът хвърляше върху стената на приюта:

– Какво правите тук, лейди Сусле. Жена като вас може да има света в краката си? – той я погледна, леко нащрек от прямостта на въпроса си, но видя, че няма повод за притеснение. Гласът й беше все така ведър и спокоен, когато му отговори:

– Господин Харт... парите са хубаво нещо, но човек трябва да ги получава срещу труда си, а и да не ги цени повече от нуждата на изпадналия в беда приятел – бавно и меко рече тя и отметна с болезнено красив жест немирен кичур от дългата си, лъскавочерна коса. При тази гледка Терем за миг се разсея, преценяйки с око на познавач колко са малки и прилепнали към главата ушнате й миди... и в същия миг осъзна, че е влюбен. Но не във съвършенната красота и доброта на Рея, а в жената, за която нейното присъствие му напомняше с болезнена яснота! Личност, която навремето беше отблъснал и разочаровал по своя собствена, лична вина...

– Аз ли ви наскърбих? – попита меко събеседничката му и понечи да го докосне по ръката, но не се осмели. Терем й се усмихна едновременно упокоително и извинително, позволявйки си да вземе в шепите си малката й нежна дван:

– Нищо подобно, разбира се, просто се замислих за някой от нещата, които съм вършил и за други неща, които съм загубил заради действията си.

– Това е тъжно, ... Терем – усмихна му се тя, погалвайки го със самото изричане на малкото му име, и на него вече му беше по–добре. Изминаха няколко бавни крачки в споделено мълчание, преди той да си събере мислите и да се върне към загубената нишка на разговора:

– И все пак? Нямате ли някакви амбиции?

– Имам разбира се? – засмя се тя с прелестен смях, къпейки сърцето му в блаженство – искам да бъда силна!

Терем също се засмя, но след миг си спомни по–предната нощ, мярна му се образа на класическия прав силоски меч в малките длани на събеседничката му, спокойната й стойка, застанала срещу него – чудовището от легендите, чадото на Луната... спомни си магическия взор и сила, които тогава усети да извират от нея като могъща придошла река... Внезапно прозрение го преряза и той му позволи да избликне във въпрос:

– Твоята седемгодишна Моника е тил'наар, нали? В отговор Рея само го погледна с неразгадаемо изражение в разкошните си очи:

– Амбицията има много лица, господин Харт, нали?

Малко по–късно, когато светлината на залеза се смени с първите лунни лъчи, Терем изпрати Рея Сусле до входа на приюта на Милосърдните и целуна ръката й. Тя не го попита дали тръгва или остава, не попита нищо:

– Пазете се, ... Терем!

– Ще се пазя, обещавам – кимна й той, разкъсван между привличащата сила на нейното присъствие и задачите, които упорито настояваха да им обърне внимание. Тя кротко се усмихна и бисерния наниз на зъбите й перлено просия в припадащия здрач:

– Имах предвид да се пазите от самия себе си!

– Знам! – кимна й той и присви очи, сякаш се опитваше да затвори зад клепачите образа на усмихващата му се хубавица.

После се обърна и тръгна пеша към кантората си в Арис.

Два часа по–късно беше на палубата на един от корабите си, акостирали в пристанището на Ерн. В настъпилия дълбок мрак никой не го видя, когато се появи и отключи малката каюта със залостеното прозорче, пазена от боцмана само за него. Никой не го усети, когато пристъпи във вътрешността на миниатюрното помещение, откъдето го лъхна мрак и леко застоял въздух, ароматът на лакирано дърво и онзи особен вкус, който остава при изпаряването на скъпо вино, разлято върху дебел и мек, заглушаващ звука на стъпките килим...

Отвори прозорчето и остави вратата отворена, за да се проветри, а самия той запали настолната ламппа върху нощното скафче и на оскъдната й светлина започна да преглежда книжата, които го чакаха търпеливо от предишното му идване тук.

– ... Сър? – полувъзкликна, полупопита стоящият на вахта моряк, когато изведнъж видя отворената врата на каютата и потрепващия пламък на светлината над главата му.

Тук, дълбоко в ззащитеното от бури и течения пристанище, корабът не беше изложен на стихиите и всъщност дежурният изпълняваше повече ролята на часовой. Но страж или не, той беше служител на седналия в малката стаичка човек и знаеше, че господарят му не обича въпросите. Дали е бил с тях през цялото пътуване, затворен като призрак в каютата си или се е качил незнайно как преди малко... говореше се още, че понякога господин Харт е бил виждан почти едновременно на две отдалечени места...

– Какво има, момче? –попита строго по–възрастният мъж

– Сър, кълна се, че ви видях как оставате на пристана в Есея! Как е възм...

– Охраната ми се е престарала, мичман.... стария Мортимър пак е започнал да ме прикрива с двойници... – Терем излъга със такова спокойствие и лекота, че усети как иначе хитрия и пъргав ум на моряка приема напълно обяснението му. Миг по–късно свъси вежди:

– Ти още ли си тук? Защо на кея не ме чака приготвена карета?

– Ние не знаехме дали ще благоловолите... да излезете.. каютата ви винаги е толкова тиха...

– Каретата момче, къде ми е каретата? – изръмжа Терем, сякаш да му намерят луксозен превоз в десет вечерта беше най–естественото нещо на света.

От друга страна Ерн – като всеки истински пристанищен град – никога не заспиваше напълно.

Намериха карета само за десет минути, а след още час Терем се беше озовал в една определено интересна компания.

В закънано сепаре в ернската “ градина на цветята ” се оказаха събрани на чашка самия Терем заедно с господин Докс, Роджър Водния Бик, сър Рот Елде– главния управител на Естър Бурния, Сардон Одстрет от Даная и Генри Ай от Селения. И шестимата имаха много имоти, много кораби, корабостроителници и интереси, които стигаха от единия до другия край на света. Бяха извънредно могъщи личности и самото им присъствие на една и съща маса – посред нощ – би разтревожило стария "Съветник" Кай. Но тревогите му биха били напразни, защото тези шестимата дори не си правеха труда да зебелязват въпросната личност. Стига да не им се пречкаше в краката, те никога не биха имали нещо против него.

В края на краищата се бяха събрали тук поради съвсем друга причина

Пиха, поиграха карти с неприлично високи залози, закача ха се със компаньонките си и поговориха за по–неангажиращите новини от своя свят на многото пари. По всеобщ консенсус отложиха важния разговор за след хапването.

Терем се усмихна разсеяно, но учитиво заради шегата на момичето, което му наливаше вино и преценяващо огледа за пореден път присъстващите. Лично Докс и Роджър не разполагаха с ресурсите на останалите от компанияята, но бяха уважавани и стари морски фамилий, с огромен престиж по тези места, Генри Ай си беше чужденец и беше дошъл, само за да се запознае лично с хората, които Терем му беше препоръчал като търговски партньори на северозапад от родината. Колкото до Сардон Одстрет – той огледа обстановката и вкуса, вложен в околното пространство, движенията на танцьорките и сервитьорките.. и лениво промълви:

– Стронно колко ми напомня това място за бодарската “ градина на цветята ”! Човек би казал, че всички най–елитни бардаци ги държи един и същ човек?

– Кой знае? – вдигна безучастно рамене Терем – Веднъж потроших маса пари, за да разбера кой стои зад периалската “ градина на цветята ”! Обаче така и не научих нищо! – говорещия отпи от чашата си и в този миг лъжата, която изричаше, , му припомни сладкото лице на личността, до която – в края на краищата – го беше отвело любопитството му. Всъщност и това беше лъжа, но пред самия него – той така и не беше успял да преодолее тайната, въпреки че използва до край огромните си възможности! Всъщност никога нямаше да научи кой стои зад “ градините на цветята ”, ако самата Арит не беше пожелала да се срещне с него.

Терем усети, че мислите за жени за пореден път го отвличат от работата и се върна към настоящето. Плясна тихо с ръце, давайки знак, че вечерята е свършила и е време хубавите момичета, които пърхаха около тях, да се оттеглят дискретно. След това започна без предисловия:

– Всички помните, че – преди да замине на юг – Херцогът се договори с нас, търговците! Много неща си обещахме взаимно с него, но едно от тях е особено важно! Строежът на новите кораби. – Терем спря за да отпие глъдка вино, преди да продължи – Той беше така щедър да ни предостави корабостроителниците на Лунните острови, както и да ни осигури първокачествен дървен материал от сечищата на самия остров Варгас. Бедата е, че херцогът се оказа иззключително зает човек, а ние – прекалено припряни и неорганизирани помежду си.

– Какво имаш предвид, Терем – попита добродушно Роджър Водния Бик.

– – Прегледах записките от съвещанието между Херцога и търговците, които тогава присъствахме при сключването на Споразумението. Не е ясно дали той ще купи от нас построените кораби или те ще останат наша собственост, а в замяна ние ще му дължим пари и някой други неща... като например да снабдим с достатъчно обучени екипажи онези осем левиатана, които се стоят на Лунните Острови... и да не питаме накъде ще ги закара херцога, нито с какво ще ги напълни...

Възцари се мълчание, в което се обади Сардон Одстрет:

– И шестимата имаме корабостроителници по бреговете на Варгас, Даная и Селения, а и отделно от това сме вложили много пари в корабите, които се строят в момента на Лунните острови. – Одстрет говореше бавно, изпълнен с достойнсво – Естесвено, не сме единствените играчи! В никой случай! Но сме едни от най–едрите, пък и освен това се разбираме отлично помежду си. Не случайно всички, които госпосподин Харт покани на тази среща, се отзовахме в уречения час и място! Сега виждам, че е имало защо.

– Така е! – кимна Терем, приемайки с достойнство словесния жест, с който Одстрет признаваше водачеството му на тази среднощна среща. Отпи от виното си и започна:

– Всъщност въпросът е съвсем прост – трябва да решим заедно какво искаме – кораби или пари. И какво освен злато ще поиска Херцогът, ако изберем да задържим корабите. Толкова е просто... докато не се вгледаш в детайлите...

* * *

Слънцето още не беше изгряло изцяло, когато една карета изтрополя ранобудно по паважа и спря пред внушителния, спиращ дъха храм на Халид в Периал. Масивна фигура на властен и физически добре сложен мъж слезе от каретата и пристъпи през прага на светилището.

– Предайте на негово светлейшество, че го търси сър Терем Харт! Но ако още не е станал, ще дойда следобед.

– Върховен жрец Врод е образец на вярата, господин Харт. Той винаги става един час преди изгрева, за да се моли. В момента даже вече е закусил!

– Той е невероятна личност! – съгласи се посетителят, който влагаше в забележката си искренност, но предизвикана от съвсем други качества на върховния Жрец. Неговият интелект, и възможности интересуваха Терем много повече, отколкото религиозното муусърдие:

– В такъв случай попитайте го, дали мога да го видя?

– Разбира се, сър Харт, само за момент. Портиерът събуди невръстното хлапе, което дремеше на тясното легло в дъното на стаичкаат му и го прати във вътрешността на храма. То се върна само след няколко минути и по детски хвана ръката на Терем Харт, за да го заведе към кабинета на върховния жрец. Възрастният мъж знаеше посоката, но само се усмихна бащински на момчето и не му каза нищо.

* * * * *

Глава на Lannis

Тихо беше край дома на Мела. Сенките на ябълковите дървета пълзяха бавно по рехавия килим от есенни листа, разпилени по земята, докато високо горе слънцето плавно се спускаше по безоблачното небе и разливаше охладнелите си лъчи по западните склонове на Ромианската планина. Само ромонът на потока звънтеше в кроткия следобед, но песента му сякаш отдавна бе станала част от тишината. От време на време някоя ябълка тупваше меко на земята и тогава голямата пъстра котка, дремеща на прага на къщата, наостряше леко ухо, а опашката й нервно потрепваше.

Издължените сенки вече докосваха прага, когато котката внезапно скочи, извърна поглед към тясната, губеща се в гората пътека и след като се протегна лениво, застина в очакване. Минаха няколко мига, преди посетителят, чиито стъпки бе доловила, да се появи в градината. Той премина покритата с дребни камъни алея, наведе се да погали котката зад ушите и след това потропа на вратата.

Мела се появи на прага и застина изумена, когато разпозна лицето пред себе си – лице, което не бе виждала от години.

– За мен е изключително удоволствие да Ви видя отново, лейди Ауреа – поздрави я Заал и тъмните му очи проблеснаха в закачлива, топла усмивка, но тази ведрост само се плъзна покрай нея, без да отмие сянката на тревога, помрачила лицето й. Жената безмълвно се отдръпна назад и му направи път да влезе. Той прекрачи котката, която тъкмо се опитваше да се отърка в краката му, и пристъпи в голямата стая. Любопитният му поглед бързо пробяга наоколо, попивайки всяка подробност, и отново се обърна към Мела, която вече бе успяла да се съвземе и да възвърне обичайното си спокойно изражение.

– Кой би очаквал – промълви меко той.

– Кой би очаквал какво, графе? – попита Мела и се плъзна грациозно към огнището. Заал седна и прокара длани по потъмнялата от времето повърхност на масата пред себе си, докато в това време с разсеяно любопитство наблюдаваше как домакинята внимателно отлива чай в две големи керамични чаши. Няколко кичура се изплъзнаха от небрежно прикрепения на тила й кок и се спуснаха покрай заруменялото от топлината на огъня женско лице.

– Не така си представях дома на лейди Ауреа. – отбеляза Заал щом тя се обърна и остави едната чаша пред него. Парата, виеща се над горещата напитка, погали лицето му и той разпозна свежия аромат на билките, който бе доловил щом пристъпи в стаята.

– Ако търсите лейди Ауреа, – каза спокойно Мела и седна от другата страна на масата – дошъл сте на погрешното място, граф Лереа.

Той се взираше в лицето на жената пред себе си, търсейки познатото, леко надменно изражение на графинята, която помнеше. Беше я срещал не повече от три пъти – последно на Пролетния бал в Периалския дворец преди близо десет години. Времето се бе оказало благосклонно за нея – нежна, приятна мекота бе изместила суетния блясък на графинята, но и я бе направила по–привлекателна.

– Годините не са Ви променили чак толкова, графиньо.

– Но животът го направи – заяви спокойно Мела. – Как ме намерихте?

– Имаме общи познати.

Тя извърна поглед към прозореца и тъга се мерна в очите й.

– Как е Дриас? – попита тя след малко.

– Остарява.

Мела надигна чашата до устните си и я задържа там, без да отпива и златистият аромат на напитката нахлу в ноздрите й.

– Как ме е намерил?

– Не мисля, че някога Ви е изпускал от погледа си, графиньо.

Тя остави внимателно чашата пред себе си и когато отново погледна към Заал, хладното спокойствие се бе върнало в тъмните й зеници.

– Нека сме наясно, граф Лереа. Тук няма графиня Мела Ауреа и никога не е имало. И това ще остане така. Не зная защо му е било на Дриас да те праща тук. Достатъчно зло ти причини с това, че изобщо те въвлече в своята лудост – тя се усмихна майчински и добави. – А сега ако си добро момче и си изпиеш чая, може и да ти дам бисквити за из път.

Заал се облегна назад и дървената облегалка на стола изскърца предупредително зад гърба му.

– Добре, Мела – каза ведро той и най–после опита чая си. – Но ако трябва да бъда докрай откровен с теб, бих предпочел нещо по–силно. Все пак и бисквитите, които бе така любезна да ми предложиш, няма да откажа... когато си тръгна. Но по–важно е сега да поговорим за нещо, което интересува и двама ни.

– Опасявам се, че интересите ни са различни, графе.

– Заал е достатъчно – вметна небрежно той. – И не смятам, че интересите ни се различават чак толкова, Мела.

– Значи Дриас вече е спрял да преследва безумните си идеи? – попита тя.

– Да – отвърна Заал и веднага добави: – Спря, когато аз се впуснах след тях.

– И въпреки всичко твърдиш, че интересите ни са еднакви.

– Не... но не са чак толкова различни.

– Това е безсмислено!.

– Може и да е така – съгласи се Заал, а очите му изпитателно се взираха в лицето на Мела, търсейки някакъв знак за интерес. Харесваше му все повече. Харесваше спокойното й лице, внезапните искрици нежност или тъга в очите й, когато чувствата пробиваха бронята, с която се бе прикрила. Тя усети топлото му внимание и сведе поглед.

– Какво искаш – попита уморено Мела и се облегна назад. Светлината от огнището зад нея хвърляше пурпурен воал върху косите й, а лицето й се скри в сянка.

– Ти искаш живота си обратно. Всичко тук говори за това. Заметнала си се със земната сила, като с наметало, но макар това донякъде да ти помага да се скриеш, Мела, то не те прави по–малко селенит. Вероятно ще те зарадва да разбереш, че намерих Пазителката.

– Какво искаш – повтори невъзмитумо тя. Тишина се възцари в стаята. Отвън се чу лекото врещене на котката и драскане по вратата, докато животното се опитваше да привлече нечие внимание, за да влезе. Накрая Заал се изправи и пусна животинката вътре, а тя за благодарност се опита да одере крака му, след което се покатери на леглото и се сви на кравайче там.

– Очаквах повече ентусиазъм – каза накрая мъжът и се отпусна отново на стола си.

– Камъкът е върнат на мястото си, Заал, но за нас нищо не се промени.

Той примигна бързо, но тя така и не можа да разбере дали това бе знак на изненада, или просто се бе уморил да се взира в нея.

– Какво искаш, Заал? – попита за трети път тя. Той надигна чашата и изпи вече почти изстиналия чай на големи глътки, след което побутна празния съд към средата на масата.

– Искам да избегна повторението на бедствието отпреди стотици години, Мела – гласът му прозвуча почти небрежно, но напрежението, отразило се в очите му, й казваше, че придава много повече значение на думите си и очаква да я впечатли. – Дриас се оказа далеч по–разумен, отколкото си мислиш. Знам какво се е случило тогава, Мела. Знам точно какво е предизвикало силите. А в момента силите отново се раздвижват в Селения. От векове тук не е имало равновесие, но сега хаосът става все по–голям. Силата на Луна расте, земята отново тръпне под лунната ласка и преди да се усетим, отново ще попаднем насред бедствието.

– Какви ги говориш – гласът на Мела се огъваше между потоците от раздразнение и недоверие, нахлули ума й.

– Наистина ли искаш да знаеш, Мела – попита тихо Заал и млъкна, взирайки се с очакване на лицето й.

Тя стана и след малко остави на масата една приятно заоблена бутилка.

– Този разговор изисква нещо повече от чай – каза тя, напълни празните чаши и отново побутна едната към Заал. Лицето на селенита засия доволно, когато острият аромат докосна сетивата му.

– За безумните теории на Дриас! – каза усмихнато Мела и вдигна чашата. Питието прогори гърлото й и остави след себе си есенния аромат на ябълки.

– Старият Дриас! – смехът на Заал звънна приятно в топлия уют на стаята.. – Както знаеш, Дриас обича хубавите истории.

– Празните думи са неговия дар от Луната – отбеляза тя и извърна лице към прозореца. Навън денят бавно умираше и нощта вече се прокрадваше в сенките на дърветата. Заал сведе поглед към нервно потрепващите й пръсти и се усмихна.

– Той ми разказа доста интересни истории, Мела. Истории, дълбоки като корени на старо дърво, достигащи до сърцето на земята…

– Лъжи, чиято цел е била да замаят едно глупаво дете, попаднало в измамната люлка на Луна! – каза разсеяно Мела без да го поглежда.

– … истории, разклонили се съвсем наскоро... цветове, споменът за чието ухание все още витае по земите ни, Мела – сребърен аромат за невинност и власт, за смърт, за борба между земя и луна…

– Думи, Заал – усмихна се Мела на сенките, пропълзели по перваза на прозореца. Внезапно тя извърна лице към мъжа и погледът й потъна дълбоко в тъмните му очи. – Забравяш, че аз познавам Дриас много преди той да те открие и да те превърне в това, което си сега. Познавам думите на Дриас. Не можеш да ме подмамиш с това, дете!

– Признавам си, думите ми са безсилни, в сравнение с живота, който пулсира в историите на Дриас. Знаеш ли, зървал съм Селиал само веднъж, от разстояние, а след всичко разказано, чувствам, че я познавам като моя близка….

– Цял живот не би ти стигнал да опознаеш Селиал – смехът на Мела отекна тъжно в полумрачната стая. – Кой ли изобщо познаваше Селиал?

– Мориан.

– Мориан е мъртва. Както и Данил – гласът й я предаде, но лицето й успя да запази невъзмутимото си изражение. Тя напълни отново чашата си и я поднесе към устните си. Помниш ли Бала за рождения ден на Краля, Мела? Деня, в който Мориан за пръв път била представена в двора?

– Не всички от Първите са мъртви, Мела.

Тя се сепна и погледна към Заал. Без да се усети бе дала глас на мислите си.

– Това няма значение, Заал – каза уморено тя. – Беше толкова отдавна... Помня как Треол поведе Мориан в първия й танц, а тя се усмихваше щастливо насреща му. Помня, че танцувах с Терем, когато той се наведе към мен и ми прошепна, че Селиал ме кани на вечеря у тях на следващия ден. Това ме изненада. Ако Селиал искаше да ме покани, винаги можеше да го направи сама, но тя упорито избягваше да говори с мен до края на вечерта. А след това всичко се случи толкова бързо – срещата, съветът на Първите... Толкова дълго време бяхме сами, че усещането най–после да бъдем себе си, сред свои, бе почти толкова опияняващо, колкото прегръдката на самата Луна. Тръгнахме да търсим други селенити... Бяхме девет в началото – толкова, колкото са били и върховните жреци. Донякъде се чувствахме могъщи като тях. А после Нетариам бе убит и... – гласът й стихна и тя сведе поглед. – Луна разпиля всички ни – всеки захапал стръвта, която тя ни пусна. Вече е късно за каквото и да е! Дриас е твърде стар и честно казано не мисля, че е съвсем с ума си. А Нетариам, Селиал, Мориан – те са мъртви. Пазителят и двете жени, които го искаха по толкова различен начин.

– Не мисля, че Мориан бе способна на обич…

– Глупак – гласът й бе кротък, почти гальовен, но погледът й го опари като плесник.

– Няма да споря за това, Мела.

Тя сви рамене, сякаш отбелязвайки, че не е и необходимо.

– Каквото и да мислиш за Дриас, той не е луд. Короната не е легенда. Попаднах на следите на лунен жрец, който е оцелял в унищожението. Попаднах на следите и на лунния пазител от това време. – Той се изправи, заобиколи масата и приклекна в нозете на Мела, улавяйки ръцете й в своите. – Короната трябва да бъде унищожена, Мела, иначе тази земя отново ще бъде разкъсана в хаоса на стихиите. Короната е била създадена от девет селенита, чиято мощ е била обединена със силата на лунния камък. Поне толкова голяма трябва да е и силата, която да унищожи творението им. За Селения няма да има покой и равновесие, ако това не се случи, Мела. Докато това не се случи, бездарните халидски жреци нямат място тук, инак само ще ускорят неизбежното. Селения не може да понася още дълго хаоса, Мела. Прекарах последните няколко години в Даная. Идвах за по няколко дни тук и мога да усетя промяната всеки път, щом се появя.

Тя се умълча замислено. Бяха минали само няколко дни от последната й среща с Ванел...

– Нещо става в Селения, Мела – бе казал той и после се бе обърнал към Нене. – Ти можеш да го почувстваш, нали?

– Не разбирам... – отвърна неуверено Нене, но тя бе почувствала, че нещо в нея бе трепнало, сякаш откликваше на настойчивостта в думите му.

– Силата на Луна... Тя не изчезна... но се променя.... По–... хищна е... Гладна... Тя го усети... докато идвахме насам...

– Ако това, което твърдиш, е вярно, Заал, откъде знаеш, че унищожението на тази.. корона е начинът да се предотврати сблъсъкът на силите?

– Това е единственото обяснение, което виждам. Знам, че ако нищо не се направи, стихиите ще побеснеят отново. Намерих момичето–пазител и засега мисля, че мога да я контролирам.

– Америл вярваше в същото.. Както и Данил. И двамата са мъртви.

– Ще поема риска – усмихна се Заал. – За останалото няма да мога да се справя сам.

– Заал, ще ми се да ти имам доверие!

– Зная – каза той и гласът му бе стоплен от внезапно промъкнали се нежни нотки. – Зная също, че въпреки това не можеш да ми се довериш напълно. Затова искам само да последваш себе си, Мела. Това е всичко, което искам!

Той се изправи и отстъпи леко назад, все още задържайки ръцете й. Тя вдигна глава към него, но лицето му бе попаднало в сянка и не можеше да види изражението му.

– Ще помисля, Заал – каза тя и издърпа длани.

– И това е достатъчно – отвърна той и се поклони леко. – Довиждане, графиньо Ауреа – каза усмихнато той и напусна дома й.

* * * * *