Пурпурна есен – I част

Беше тихо и само вятърът безшумно караше неясните в мрака силуети на дърветата леко да се полюшват. Последните им листа кротко се посипваха по земята, сякаш искаха да я погалят или опазят от кръвта, която скоро щеше да се пролее. Беше толкова тихо, че острият слух на часовоите би доловил нежния шепот, с който докосваха земята тези последни зелени искри от отминалото лято – ако не беше късна доба и умората не ги беше надвила до там, че бяха в състояние само лениво да се поклащат, държейки очие си отворени със сетни усилия . Войните спяха с безгрижието на изтощените и единствено Артур, техният пълководец, беше напълно буден и изпълнен с тревога крачеше напред назад из центъра на лагера си.

Неговият противник, Кримег, беше събрал голяма сила – войска, която можеше да ги победи изключително лесно, да ги помете за по–малко от час в кървава и неравностойна битка. Единственият изход беше да отстъпи благоприятната позиция, която беше заел с отрядите си или да рискува и да дочака Улфгар с основните сили, който между другото трябваше да пристигне съвсем скоро – все пак изпълняваха предваритело уговорен план. Вестоносецът, който беше пратил преди вече два дни трябваше само да му даде сигнал за тръгване с вече вдигнатите на крак войници.....

Рязък писък на изтънял от ярост глас го върна към реалността. Ръката му извади меча от ножницата преди още викът да е заглъхнал в ушите му, преди още нозете му да са успели да го хвърлят в бяг по посока на двамата турини, които държаха дребна, закачулена фигурка. Пленникът им се гърчеше и извиваше, опитвайки се с последни сили да се измъкне от хватката на здравите им ръце. Яростта му беше такава, че едрите мъже едва го удържаха и се наложи да го съборят на земята по лице, преди да докладват:

– Пълководецо, хванахме този плужек в палатката ви... ровеше нещо копелето.... и вместо меч или секира беше въоръжен с тази гадост –Войнът подаде със свободната си ръка малка кама с добре наострен връх... намазан с нещо, което издаваше слаба, противна миризма.

Артур се усмихна, не за първи път се опитваха да го изиграят по толкова мръсен начин.

Прибра меча – смешно и жалко е да заплашваш с бойно оръжие пленник – приближи се до фигурата и дръпна качулката, при което пред него се разкри лицето на млада жена с дълга черна коса. Гледката на дребничкото, слабичко същество, лишено от истински меки извивки го накара полугласно да изругае. Ако шпионинът беше успял да го убие с отровнта си кама, това щеше да е върха на подигравката – затрит в съня си от убиец–жена. Отвори уста, за да й каже, че я очакват интересни моменти в които тя говори, а той слуша внимателно.... когато изведнъж втора фигура изкочи от близките дървета и намушка единия от пазачите, преди някой да е успял да реагира. Вторият войн пусна жената и без да има време да си извади меча, скочи между пълководеца си и неизвестния нападател. Частица от секундата по късно, ударът, предназначен за гърдите на клекналия Артур, потъна в корема на самоотвержения турин.

Тази частица от секундата беше достатъчна за опитния военачалник. Сочи от клекнало положение напред, отмествайки тялото на още правия турин и сграбчи със своята левица ръката, опитваща се да измъкне камата си измежду стискащите я конвулсивно пръсти на промушения. Едновременно с това ритна със стъпалото на левия крак напред, по–скоро стъпвайки през долната част от корема на нападателя си. Чу стон и фигурата се преви, залитайки надолу и назад, опъвайки в лакътя хванатата си ръка – а Артур стъпи на предния си крак, пренасяйки тежеста си върху него, завъртя се надясно и приклекна, извивайки надолу дланта на за миг отпуснатия си противник. Чу се пукот и десницата на противника му се огъна наобратно върху наковалнята на лявото му коляно. Част от мига по късно, войнът вече се изправяше, подпирайки нагоре челото на нападателя си и нанасяйки удар с юмрук в опънатото гърло.

Лек стон и гърголене, преди нозете на поразения да се подкосят и да се срути в краката на рондарския военачалник. Колкото до заловената от турините съгледвачка – тя беше избягала с вързани на гърба ръце. Пълководецът прати след нея двама от наскачалите, още сънени войници и вече по–спокойно разгледа тялото на убития от него... Догади му се – беше убил с голи ръце и по брутален начин жена. Жена.... гневът го заля:

– Кримег е полудял. Няма хора или какво?. Свършиха ли мъжете без чест, че няма кой да му свърши мръсната работа? Вижте докъде е паднал? – в своя бяс той сграбчи трупа на противничката си и го вдигна с една ръка на нивото на рамото си, показвайки го на разбудените си, разтревожени, наскачали за битка войни.

Войниците вкупом заръмжаха, очите на някой се наляха с кръв, чуха се закани, грозни псувни и проклятия – минаха дълги минути, преди горещата им северна кръв да се успокои и те да се разотидат по палатките си.

Колкото да двамата турини, единият щеше да оживее, но вторият беше вече мъртъв, с тънка, но дълбока дупка точно в слънчевия сплит. Единствената грижа за този войн вече беше само погребалната клада, която щяха да му направят още утре. Сега обаче Артур можеше само да се отправи към палатката си и да провери дали нещо не е откраднато. Откри с изсумтяване, че във неуютния му, малък, временен дом всичко е обърнато с главата надолу и макар нищо да не липсваше, вътре изглеждаше, сякаш са ровили свине... поне плановете за битката, ковчежето с писмата и документите изпратени от Улфгар не бяха пипани. Тези шпиони явно бяха търсили нещо по–различво от това, което можеха да намерят тук.... Странно, какво можеха да търсят кримегски шпиони в палатката му, което да е по–важно от военните планове?

Това беше странност, за която трябваше да предупреди воеводата Улфгар още щом се появи в лагера му.

Конникът препускаше по прашния път и студа карае вестоноцеца да се загръща с мрачна упоритост в зацапаната и нетоплеща меча кожа. В далечината вече се виждаха кулите на крепостта Френ и ездачът за пореден път пришпори уморения си кон, а животното му отвърна с обидено, отчаяно изпръхтяване на умиращо от изтощение същество. Ездачът го потупа успокояващо по шията, но продължи да го пришпорва – обичаше го, беше го отгледал от малко жребче и въпреки това животът на любимеца му не можеше да се сравнява дори със спешността на мисията му. Трябваше да пристигне, колкото се може по–бързо, без да спира за да се стопли от брулещия вятър, без да си почива в подминаваните в галоп селца.... осъзна се, едва когато конят под него започна да заплита краката си. Намали ход и спря до една чешма, чиито зидани с едър камък страници даваха някакъв крехък завет от ледения вятър. Разтри животното, подсушавайки го със собствения си резервен чифт дрехи и му даде от водата, която пазеше за себе си – тази, лееща се от устието на чешмата беше ледена и смъртоносна за запотения ат. Самият той хапна два три залъка и тъкмо се канеше да потегли наново, двама едри мъже му препречиха пътя. Нищо не казаха – просто единият посочи с меча си към коня му, а другият гадно се изхили и се плясна по бедрото с плоското на секирата си. Смушкаха се един друг с лакът и почнаха да пристъпват към него като подивели кучета към изгубила стадото си овца... Ала тук и сега кариерата им на крадци и разбойници щеше да приключи.

Вестоносецът можеше да се метне на отпочиналия си вихрогон и нямаше дори да го доближат, но нещо в израженията им го накара да остане и да им даде опрощение... както турините опрощаваха.... Взря се през очите им в изтънелите от глад и жестокост души и безмълвно извади меча си.... свърши с тях почти мигновенно. Скочи, направи отклон, приклякайки на левия си крак и с изправянето намушка замахналия секироносец в корема.

Вторият от противниците му се опита да го посече с меча си, но Туринът метна по него една от камите, които държеше на колана си и острието се заби право в сърцето на противника.

Секунда по късно се чуха две тежки тупвания върху студената, корава земя и войнът продължи по пътя си към войводата Улфгар.

Трябваха му още два часа за да стигне до крепостта и половин, за да го допуснат до войводата. Небето вече потъмняваше, когато войнът затвори вратата след себе си и започна да докладва на своя воевода и повелител:

– Кримег е събрал голяма войска, много по–голяма от тази на Артур. Пълководецът иска всички мъже, които могат да въртят меч да бъдат изпратени да се бият. Позициите им са тези и тези – пръстът му обходи картата на съседното воеводство – Артур каза, че....

Улфгар го прекъсна:

– Колко са войните на Кримег?

– Десет–дванадесет хиляди. От тях почти две хиляди са елитна войска– опитни главорези, а не събрани за няколко дена селяни... А Артур разполага само с....

– Знам с колко разполага Артур, момко, нали аз го пратих напред... – силните му пръсти потъркаха разсеяно брадата му –– Така да бъде, ще оставим твоя началник на позиция и ще бързаме към него. Ти си почини! Само на излизане кажи да пратят човек при капитан Бротор, кажи му да събере всички хора, които могат да се бият. Има два дни. Да прати вестоносци из цялото воеводство... ще се събираме в движение, на път към границите. Ясен ли съм?

Войнът кимна, отдаде отсечено поздрав и с омекнала от умората крачка напусна стаята му, оставяйки го да си блъска воеводската глава над въпроса откъде, сенките да го вземат, Кримег е успял да събре толкова голяма войска? Сигурно беше изпразнил цял Крим. Улфгар щеше да направи същото, но.... можеше вместо да подкрепи Артур, да нападне Кримег в гръб... Всичко зависеше от скороста, с която щеше да успее да придвижи войските си по потъващата в земен сън северна земя.

Осъзна, че самия него сънят го надвива – прозина се и се запъти към леглото. Следващите дни нямаше да са лесни и сънят щеше да стане недостижима привилегия.

Двата дни след срещата с вестоносеца се изнизаха неусетно. Всички се подготвяха за битката, войни от всички краища на войводството се събираха в столицата или в пространството межу нея и източната граница. Улфгар и Бротор сновяха из града и земите извън него като големи, жужащи, сърдити стършели, подкарващи масите от войници по определените маршруши. Сякаш това чакало, времето започна да стяга и есенният студ се превърна в оцъклено, яснозвезно небе нощем и измамно светъл ден, в който дъхът на хората излизаше на облачета, а кожата на лицата им се напукваше в рани. Висшите командири, начело с воеводата стряскаха, окуражаваха и подтикваха турини и обикновени рондарци – голямото колело на войната се беше задвижило и нямаше път назад... едното от двете воеводства щеше да бъде пометено от вятъра на кръвта и желязото..

На третия ден Улфгар излезе пред тази част от множеството, която по план Бротор беше събрал в самата столица. Извиси се над строените войници с шлем в ръка, в любимата сичерната броня и червения плащ, величествен. Мечът му спеше неспокойно в ножницата, чакайки момента, в който щеше да започне да танцува и да отнема душите на хората изпречили се на пътя му.... Самият той усещаше, че този ден щеше да бъде началото към голямата победа – и по онзи недоловим начин, който умееха само великите водачи, предаде тази увереност на останалите. Сториго още преди да е произнесъл една дума, преди да е направил дори един жест. Всичко настръхна, вълна от войнска готовност мина през стройните редици, когато погледът му обходи застаналите пред него:

– Днес, войни на Рондар, е началото. Началото на новия живот, днес е денят, в който звукът на Рондарския рог ще се чуе из всички земи. Не се страхувайте от смъртта, не забравяйте откъде идвате, проливайте кръв за Рондар, нека всички противници разберат, че Рондар се е събудил, нека всички врагоне да затреперят от страх, нека забравят що е дързост, що е воля. Напред воини, напред към победата, нека боговете ви закрилят.

Улфгар наду Рондарския рог. Бротор го последва, а след това всички стотници надуха своите рогове. Портите на крепостта се отвориха, воините излязоха, готови за битка, готови да проливат кръв, готови да посрещнат истината в очите.

* * * * *

Глава на Jaar

Наля си още чай от кристалната гарафа в единия ъгъл на писалището и хвана широката чаша с двете си ръце, поднасяйки я към лицето. След забележката на Корвейл, че виното е станала неотменна част от ежедневните му задължения, Ти’сейн реши да смени напитката с някоя по–некомпроментираща. “И много по–ароматна”, помисли си той, вдишвайки изпаренията на тъмната течност. За миг притвори очи и се потопи в спомени...

Беше се излегнал на голямо одеало сред тучна зелена трева, уморен след лудостите и игрите през деня. Майка му бе наблизо, застанала с онази нейна небрежна поза, когато изучаваше картината, появяваща се изпод четката й, забравила за всичко наоколо, дори и за първообраза й.

Ти’сейн бе отправил сребристия си поглед към небето, където едри пухкави облаци се гонеха, носени от ветровете. Вглеждаше се в причудливите им форми и мечтаеше как някой ден ще ги оформя според собствените си фантазии. Ако имаше кой да го види отстрани, може би щеше да забележи мекото сияние на очите му в топлия пролетен сумрак. Хората не се впечатляваха особено от тях. Повечето ги смятаха за сини или сиви, менящи се според настроението на малкия. Така поне казваха... “Синьо–сиви, като облаците и небето”, реши той, макар й да бе убеден, че всъщност са сребристи.

Тихичко въздъхна, когато едно снежнобяло цвете изгуби ефирната си форма, превръщайки се отново в разпокъсаното тяло на облак. Вдиша пролетните аромати, изгубили дъждовната си свежест и натежали от силната миризма на слънцето през деня с едва доловимо ухание на запален огън...

Отпи глътка неански чай, прогонвайки спомена, и се разрови из книжата, затрупали писалището. Явно разговорът с А’тане от предишната нощ му бе въздействал, връщайки го след дълго време на забрава към безгрижното му детство.

Някакво официално послание привлече погледа му, най–вече с късата си дължина и Принцът зачете по–внимателно. Някакъв северен войвода възвръщаше владенията си към живот.

Разгърна една от картите, поставени в плетен кош до писалището, и затърси из неправилните очертания на северното крайбрежие на Триумвирата. Терсавен бе предоставил на Ти’сейн и Астар няколко карти на Севера с обозначения на всички войводства.

– Рондар... Какво общо пък може да има Тиен’хара с това малко, забутано войводство? – запита се Принца, четейки по–надолу. Взе перото и го потопи в мастилницата.

Войводо Улфгар,

Тиен’хара приветства възраждането на родовото ви владение и пожелава просперитет и сигурност за Вас и жителите му.

Като една държаща на мира държава Тиен’хара винаги е отворена за съюзи и споразумения, които да съхранят мира по границите и да подобрят политическите, търговските и културни взаимоотношения между страните. С радост приемам вашето предложение.

Бих желал да пренасочите цялата си търговия към Триумвирата и Тиен’хара, възползвайки се от сигурните пътища и по–ниските наложни такси по границите. Обратният поток от стоки, естествено, е гарантиран.

Заради разстоянията, разделящи нашите владения, би било по–уместно да се обърнете към Комит Терсавен, верен съюзник на Тиен’хара, по военните въпроси. Вярвам, че с него ще стигнете до споразумение, удовлетворяващо и трите страни. Единственото важно за Тиен’хара е спокойствие по северната граница, което в никакъв случай не противоречи на експандиращата военна политика, обичайна за Севера.

Маговете на Тиен’хара и тяхното знание са готови да дадат отговор на всяко Ваше запитване от историческо, географско или магично естество, влизащо в компетенциите им.

Връзките на Тиен’хара с държави като Даная и Джендин в далечна Неа, както и поставянето началото на дипломатически отношения със Силосия, биха били идеална предпоставка за подходящо представяне на войводата Улфгар пред останалите владетели.

Това са основните линии, към които бих искал да се прдържаме и които Тиен’хара може да предложи като начало на нашия съюз. Споразуменията подлежат на обсъждане и се надявам да донесат още по–голяма взаимна полза в бъдещето.

С почит,

Ти’сейн, Принц на Тиен’хара

Внимателно сгъна отговора на посланието и го прибра в тъмносин плик, слагайки отгоре печата на Тиен’хара – от почти бял восък с четирилъчата Звезда по средата. Метна го върху купчинката с другите писма за разпращане по куриери и отново зарови из книжата.

Вдигна прозрачната кристална чаша с плискащ се вътре чай вместо поздрав, когато Корвейл нахлу без дори да почука в кабинета му. Малко след него се появи и Солг су Саро, който едва промъкна плещестото си тяло през полуотворената врата. Магът този път изобщо не обърна внимание на питието на Принца, а заговори веднага:

– Тук съм, защото префект су Саро няма положението да отправи своята молба. – рунтавите вежди бяха надвиснали буреносно над очите му. Изражението му бе достатъчно красноречиво , че няма да приеме отказ. – Тамара и Синуин су Саро са били отвлечени предишната нощ.

– Принце... – намеси се Солг, но не успя да довърши. Макар и да се владееше, тревогата се усещаше в припряните движения на пръстите му, галещи дръжката на меча и в напрегнатата стойка, която бе заел – сякаш готов да се нахвърли върху виновника.

– Префект су Саро, възползвайте се от правомощията си и всички ресурси на Ерисея, които са ви необходими. Предайте на заместника си, че на този етап сте освободен от всякаква друга дейност. Първостепенната Ви задача е откриването на съпругата ви и Тамара.

Надяваше се загрижеността в гласа му да е достатъчна за префекта и да го убеди в искреното му желание да помогне. Но със стария Маг нямаше да е толкова лесно, знаеше Принцът.

– Ти’сейн, – започна той, а мъжът срещу него недоволно вдигна едната си вежда. Това не бе подходящо обърщение в присъствието на су Саро, – аз също се присъединявам към търсенето на префекта. – категорично заяви той.

Принцът се обърна към Солг:

– Получавате и двамата най–добри ученици на Се’ган, които да ви подпомогнат в издирването. Свободен сте.

Префектът се поколеба, но макар и с неохота напусна кабинета. Корвейл остана пред писалището му, приковал го мълчаливо с гневен поглед.

– Трябва да призная, че не очаквах такава безразсъдна и чак емоционална реакция от твоя страна.

– Нито пък аз толкова безчувствена от твоя. – обвинително му отвърна старецът. – Не принадлежа никому и съм длъжен да помогна на внучката си. – удари с юмрук той по лакираното дърво.

– И как по–точно смяташ да го сториш? Тамара не е Маг и няма как да е оставила маяк от светлина, който да търсиш. Способностите ти не дават никакво предимство в сражение с малка група хора. Корвейл, едно загрижено за внучката си старче, което безполезно се мотае в краката на префекта и хората му в Ерисея, е безценен извор на мъдрост и опора, около която да се обединят Маговете тук, в Тиен’хара. Половината са толкова своенравни, че още ми е чудно как не са възникнали конфликти, а някой трябва да подсеща другите за реалния свят, когато се изгубят сред илюзиите или другите си магични занимания.

Погледът на стария Маг не омекваше, но той кимна кратко.

– Забранявам, Корвейл, чуваш ли, забранявам, –повтори Принцът, – да напускаш крепостта без изричното ми съгласие. Знаеш, че не бих си го позволил при други обстоятелства. – “Обстоятелства, когато заминавам на битка, която не знам дали ще спечеля и които излагат Тиен’хара на божествена опасност.” Но това той не каза на Корвейл. – Моля те, не ме карай да разгласявам забраната сред другите Магове.

Старецът не искаше да се примири, опитвайки да извоюва някаква отстъпка:

– Поне в Ерисея. – по–скоро с надежда каза той, отколкото попита.

– Не. Куриерите са твое разположение. И без това изминават разстоянието по–бързо от теб. Още веднъж те моля...

– Добре. – съкрушено каза Корвейл и излезе, без да си направи труда да затвори вратата.

– Съжалявам... – прошепна Ти’сейн и отново се зае с книжата, опитвайки да не мисли за разговора, който тъкмо бе приключил.

* * * * *

Глава на Lannis

Усети присъствието й едва щом тя изплува от лунния поток и пристъпи в стаята му. Усмивката мигом завладя лицето му и той протегна ръка към нея.

– Почти успя да ме изненадаш, Мореа! Тази среднощна среща в покоите ми е малко неочаквана.

– По–скоро ми се ще да те поканя извън тях, Заал – каза Лунел и отстъпи заднишком към прозореца. – Ела след малко в страноприемница „Камена”, близо е до градския площад. Не ползвай лунната светлина. Попитай собственика за Мореа.

– Съмнявам се, че стаята там е по–уютна или леглата по–меки. – ухили се той. – Да не би да се боиш, че любимият Корел ще разбере, че си тук?

За миг очите й притъмняха недоволно, но след това Лунел се усмихна и преди лунната светлина да я погълне, промърмори:

– Ела и ще разбереш!

Заал остана на мястото си и гледаше как перленото сияние бързо се разсейва. Стаята потъна в мрак, но той не помръдваше от мястото си. Лунел наистина бе успяла да го озадачи. Надявал се бе да я види скоро в Периал, но не очакваше тя сама да го потърси в Греймон толкова скоро. А и какво ли толкова имаше в тази страноприемница? Погледът му срещна собственото му неясно отражение в огледалото отсреща и осъзна, че неусетно е привлякъл лунната светлина в себе си. Сиянието бързо помръкна, докато той овладяваше силата. Грабна набързо наметалото си, захвърлено небрежно върху канапето, и излезе от стаята.

Пепеляви разпокъсани облаци покриваха нощното небе. Нощта бе напреднала и каменните улици на града, разстлан пред очите му, изглеждаха пусти. Той кимна на стражата край замъка.

– Среднощни разходки ли, милорд? – обади се тихо единият. Заал се засмя.

– Какво друго ни остава, щом дългът ни зове? – каза той и продължи напред.

Бързо намери страноприемницата, а собственикът явно бе предупреден за него, защото го посрещна още на прага и веднага го упъти към стълбището.

Миг преди да докосне вратата Заал замръзна на място. Лунел не беше сама. Той напрегна сетивата си към непознатото лунно присъствие в стаята.

– Мисля, че разбирам какво имаш предвид – разнесе се нежен момичешки глас отвътре. – Пред вратата има ... селенит.

– Това е той – обади се Лунел. Заал отвори вратата и влезе вътре. Погледът му веднага откри непознатото момиче. Черни прави коси се спускаха свободно около страни, чиято естествена мека заобленост бе изпита от товар, прекомерен за нейната възраст. Облечена в скромна, тъмнокафява рокля, с ръце отпуснати в скута си, тя приличаше на съвсем обикновено дете, но макар никога да не я бе виждал сред блясъка на Периал, Заал на мига се досети коя е тя. „Какво си направила, Лунел?”

– Ваше Величество – промълви той и се поклони. – Изненадан съм да Ви видя... тук!

Потърси с поглед Лунел, която стоеше спокойно до прозореца, скръстила ръце пред гърдите си, и самодоволно се усмихваше насреща му. Устните й подигравателно трепнаха, когато заговори.

– Опасявам се, графе, че аз не само не съм Ничие Величество, но и май нямам намерение да ставам. Още по–голямо недоумение буди у мен обстоятелството, че не можете да познаете собствената си дъщеря Рене.

Той стрелна отново с поглед принцесата, която продължаваше мълчаливо да седи до масата, взирайки се в пламъчето на свещта пред себе си.

– Като ще си говорим за опасения, мило дете, – започна меко Заал – аз не мога да скрия своето от това, че твоят разум май окончателно те е напуснал, ако изобщо някога си имала удоволствието да приютяваш такъв в очарователната си главица

– Твърде много думи, графе! – махна небрежно с ръка Лунел, сякаш опитвайки се да отпъди нахални мухи от себе си. – Ще взема да се загубя в тях.

– Очевидно е, че това вече се е случило, малка моя! Доколкото си спомням, поисках от теб да отидеш в Периал, – той направи многозначителна пауза, така че името падна тежко в тишината на стаята – където... – нова пауза накъса думите му, но Лунел продължаваше невъзмутимо да се усмихва насреща му. Той продължи, сподавяйки въздишка, ведно с нарастващото у себе си желание да стисне девойката за врата. – .. където да се погрижиш принцесата да овладее силата си и да я пазиш от евентуални недоброжелателни намеси на хора – лунни или не, около нея. Със сигурност не съм споменавал отвличане.

– Аз не съм отвлечена, графе – обади се неочаквано Деа. Най–после бе отклонила поглед от свещта и сега сериозните й тъмни очи се взираха изпитателно в него. –И действително бих желала да науча, каквото трябва. Там, където сметна за необходимо. А точно сега нито аз мога да помогна на Периал, нито той на мен. Мари каза, че се безпокоите за мен и че за вас ще бъде удоволствие да се погрижите. Така ли е?

– Именно защото съм загрижен, принцесо, се надявам, че Мари ще ви върне обратно в Периал, преди някой да е усетил височайшата ви липса!

– Заал – засмя се Лунел – да не би да загуби някъде „очарователната” си самонадеяност?

– Отсъствието й ще предизвика буря, Лунел! – сряза я той.

– Нали? – засия тя насреща му. – Макар вероятно ще минат ден–два преди да го разберат. В момента са твърде заети с вълненията си около избора на новия регент. Помисли си само колко много възможности има в хаоса.

– Какво разбираш ти от това? – подигра я той.

– Достатъчно, за да ми е забавно.

Заал стисна устни малко преди гневните думи да се излеят през тях. Седна на леглото и опря длани в коленете си. Внезапно припламналият в гърдите му гняв се разсея и умът му започна да подрежда мозайката, пръсната така небрежно от Лунел пред него. Усети и нещо друго, което извика обичайната усмивка на лицето му. Макар неочакваната промяна в плановете му да бе разбудила неговото раздразнение, не можеше да отрече и заискрилото в сърцето му въодушевление от риска.

– Може да са ви проследили – отбеляза след малко той.

– Погрижих се за това – отвърна му спокойно Лунел. – Мен не могат да проследят, а когато тръгнахме с нея, наоколо нямаше други като нас.

Внезапно Заал избухна в силен смях.

– Ти наистина си полудяла! Но знаеш ли, това май ми харесва.

Той се изправи, отиде до Лунел и преди девойката, да разбере какво става, я вдигна на ръце и я завъртя, а след като я пусна, докато тя още се мъчеше да си върне невъзмутимия вид, той направи същото с малката принцеса и я задържа до себе си.

– Радвам се, че дойде, Рене – влезе той в ролята си и разроши косите на момичето.

– Радвам се, че притесненията ти се разсеяха – отбеляза Лунел, която най–после бе успяла да приглади собствените си разрошени кичури. Изгледа го накриво и сприхаво попита: – Какво те прихвана?

– Бях пометен от внезапно въодушевление от малкото приключение, което си спретнала. Мисля, че е възможно да надминеш всички досегашни постижения в паленето на пожари, мила моя! Принцесата изчезва точно когато й избират регент. Малко преди това Умбрейски жрици напускат Селения, а тъкмо при тях бе Деа последния път. Доколкото зная, не всички са доволни от избора на новия регент. Малките или не–толкова малките селенитски, халидски или просто някакви други „–идски” фракцийки ще се чудят кой е отвлякъл принцесата, а в същото време ще се колебаят и дали трябва да пристъпят към избор на нов крал, след като кралицата е все още жива. Никой не може да предположи, че момичето е в Даная, а и никой тук не може да я познае. Малцина са и тези в Селения, които биха я разпознали в този вид. От това може да излезе голям хаос... а може и нищо да не излезе...

– Но ... – очите на Деа проблеснаха, когато тя вдигна колебливо поглед към него. – кралица Деа е жива и може да се върне по всяко време. Нали, графе?

– Несъмнено.

„А може би ще се върне и със съвсем нова корона”, помисли си Заал, усмихвайки се на несигурното бъдеще.

* * *

– Добро утро, граф Лереа!

Херцог Брионел отмести настрана чашата си с кафе и се усмихна ведро на Заал, който тъкмо бе влязъл в слънчевата трапезария. Миела също се усмихна на графа и го покани да се присъедини за закуска.

– Сега ли се връщате от града?

Заал се разположи на стола срещу херцогинята и си наля чай.

– Наложи се да пренощувам извън замъка, милейди. Снощи, след дълъг път, моята дъщеря най–после пристигна в града.

– Имате дъщеря? – полюбопитства Миела. – Не бяхте споменавал това досега.

Заал сбърчи леко вежди, придавайки си замислен и леко притеснен вид.

– Аз действително не съм пример за добър баща, милейди. Така и не признах досега момичето за свое. Погрижих се да получи добро възпитание, но това надали е достатъчно. Затова след неотдавнашната кончина на майка й, реших да направя, каквото е нужно. Възнамерявам да призная Рене и да я направя своя наследница. А засега ще наема къща в града и ще живеем там. Бих искал да използвам възможността да Ви благодаря за гостоприемството и да помоля да ми позволите да ползвам и занапред това неизчерпаемо богатство от знания, пазено в библиотеката на Греймон.

– Бихте могъл да доведете дъщеря си тук, графе – обади се Каст, но Заал поклати глава.

– Милорд е изключително любезен и аз още веднъж поднасям искрените си благодарности, на наистина не желая да злоупотребявам. Ще доведа Рене засега при себе си, но възнамерявам незабавно да се заема с търсенето на подходящо жилище и прислуга.

* * * * *