Пурпурна есен – I част

Сънищата й бяха пълни с пясъчна музика и скимтенето на вятър, заключен в оковите на древни души, прокълнати от Съдбата с ненаситна тъга и глад. С копнеж за танцуващо разрушение и смърт, за чернотата и безмерната лудост на смях, отекващ в ехото на безпределни златисти пространства, изпълнени с грохота на веещата над тях вечност.

После дойде утрото и в неговия светъл прилив тя осъзна, че всички скокове на бродещата й сънна душа са били в бездната на една единствена нощ, че се е губела отново и отново в лабиринта на един единствен сън, протяжен като падението на луна, съзерцавана чрез отражението й в котешка зеница.

После дойде денят и Мария Арит бавно осъзна името си, своята личност и припряния ритъм на съществуването си, подскачащ като пъстърва над въртопите на загадката, наречена живот. Протегна се бавно, чувствено извивайки тънката си талия в нежната, полупрозрачна обвивка на копринената нощница и до финното й носле достигна аромата на неанско кафе, кротко чакащо я в изящна порцеланова каничка върху нощната масичка. Усмихна се и си наля в малката чашка.... усмихна се, защото чашките бяха две и във втората имаше две, три недопити глътки... Някой търпеливо бе чакал събуждането й, но все пак ветровете на Пустинята бяха повикали сърцето му при себе си.

Бели пясъци

и синьо небе,

алено слънце очите изгаря.

Губя себе си

и пак се откривам

стъпил на върха на невидима дюна.

Жената долепи устни в невидима и скрита целувка, докато из съзнанието й се преплитаха образите на двама мъже, тъй пленителни всеки по свой начин. Студения поглед на плашещо умния Велиан, изпъстрен с едва доловими искрици, изплуващи от дълбоко скритата му чувственост и нежност... и Шри Ридкаханта, чийто стихове за пустинята докосваха сърцето й като тъмна вибрация. Слова, в които се усещаше мощта на човек, който е едновременно войн и поет.

Стана и разклати звънчето, с което викаше слугинята, избрана лично от нея – младо и тъкмо разцъфващо в зрялата женственост цвете, отраснало на силосийска земя и довеяно от капризната Съдба далеч, далеч на юг. Момичето влезе, почтително навело лице към пода, и Мария с усмивка докосна брадичката й, мълвейки ласкаво:

– Не е нужно да гледаш надолу, Сара. Загубих всичките си спътници и съм ужасно самотна, и тъжна.

– Но господарката....

– Нека съм такава само когато се налага. За пред всички останали....

Усети как думите й попадат точно в целта и раменете на момичето се отпускат, макар и едва забележимо. Невидимата стена между господар и роб все така стоеше, но в един миг Арит почувства колко е тънка тази преграда – като люспа лед върху събуждаща се пролетна вода. Девойката таеше в себе си неугаснала жажда за свобода, изгаряща самота и старателно прикрита тънка душевност, която копнееше за равностойно общуване. В отклик на всичко, което усещаше в нея, Мария я погали, докосвайки с пръсти страните на прелестното й, сладко лице, отмятайки красивите коси с малката си длан. Усмихна се и потърси смутения й поглед:

– Помогни ми да се облека, а после ще си разрешим една на друга косите. Искаш ли?

– Както пожелаете, господарке – отвърна момичето и замря неподвижна пред седналата на ръба на леглото си графиня, карайки последната ласкаво да я попита:

– На колко си години, Сара?

– На осемнайсет – тя внимателно разстла по леглото дрехите, които лейди Арит си беше избрала за този ден – свободно падаща по тялото роба от черна коприна, съчетана със широк триъгълен шал, който можеше да покрие главата или да се пусне така, че да се вее по вечно танцуващия из джендинските улички вятър:

– Господарката забрави да каже какви обувки желае. Позволих си да избера тези – тя коленичи и колебливо повдигна пред погледа на графинята сандали с подвигната на ток пета и кашики, които се оплитаха с кръстосване чак до коляното.

– Чудесени са! И сама не бих могла да направя толкова удачен избор – измърка меко графинята и деликатно пое в ръцете си обувките, които беше избрало момичето. Бяха с изключително финна изработка, имаха тънки като поглед каишки и подметка от неизвестен материал, който напомняше опушено черно стъкло – някак полупрозрачно. Бяха красиви и не й костваше никакво усилие да им се възхити, позволявайки на девойката да прочете по лицето й искрената емоция.

– Радвам се, че ви харесват – просия по–младата жена, плахо усмихвайки се, но графинята се престори, че я перва закачливо по носа:

– Недей да скромничиш, Сара. Имаш чудесен вкус!

Момичето наистина имаше рядък усет за цветовете и формите, и Арит мислено се поздрави за удачния си избор – сред изобилието от слугини, които й беше предоставил Шри Ридкаханта, тя беше успяла да открие именно това разкошно, доверчиво цвете, коленичило в краката й. И най–важното беше, че графинята беше спазила най–първото правило, на което я бяха научили – а именно, че не е важно ти да харесваш личната си слугиня, а тя теб. Разбира се, винаги имаше вероятност симпатията, която усещаше да не е истинска, а резултат на дълбоко прикрито и тънко пробутвано ласкателство – но пък тя беше старателно обучавана да различава едното от другото.

Именно обучението, заедно със вродената чувствителност, й помагаше да чете в душата на Сара като в отворена книга. Стигаше й начина, по който я гледаше или опъваше назад раменете си в несъзнателно имитиране на стойката й, забавеното – но огледално повторение на движенията или смутеното прикриване на някой едва доловими жествове... всичко това, усетено в момичето още с първия поглед, й подсказваше достатъчно. В очите на младата робиня тя изглеждаше красива и възхителна, силна и умна. Едновременно пример за подражание и надежда за закрила...

Нещо повече – някой от посланията, които й пращаше тялото на робинята, щяха да са не много прикрити любовни призиви, ако идваха от мъж. Друг беше въпросът, че преди да се озове под закрилата на Шри, момичето беше попадало на господари, които просто си бяха взимали от нея каквото поискат и тя беше намразила мъжете... Дервишът с лека нотка на огорчение и досада й беше вметнал, че момичето получава това, без което никой не може, от една две връстнички в къщата му. Дразнело го, но било под достойнството му да реагира по някакъв начин на такива неща.

За разлика от него обаче, Арит обаче нямаше нищо против да се възползва от положението, манипулирайки чувствата на девойката:

– От колко години си робиня, Сара.

– От четири.

– Това е много време – тя отново я погали по нежния овал на лицето й – Ето защо... вече не си робиня!... – тя вдигна властно ръка пред смаяното лице на коленичилата, прекъсвайки опита й за възражение – ...Поисках те от Дервиша и той те подари на мен. А аз те правя свободен човек и от този миг, ако искаш да останеш в този дом, ще е е по–твоя воля. Ако все още искаш да ми прислужваш, ще е по твоя воля и усилията ти ще бъдат оценени като на свободен човек.

– Но господарката... как...

– Искаш ли да си свободна? – взря се в Мария в наситено зелените й очи и видя как въпросът разстърсва момичето до дъното на сърцето й. Неочакваността винаги ни заварва неподготвени... неразбирането също. Момичето понечи да попита защо, защо й се дава това... това забравено, сладко нещо, наречено свобода – графинята видя въпросът в очите й и я изпревари:

– Как стана робиня, Сара? – попита тя, сменяйки посоката на разговора, без да изпитва дори капка вина, че манипулира младото създание. Беше подпитала много внимателно Шри за историята на момичето и той й беше казал каквото знаеше... но естествено неопитната Сара не трябваше да осъзнава това. Изчака я да започне своя разказ, търпеливо повтаряйки въпроса си:

– Как се случи това нещастие, Сара?

Момичето за момент остана безмълвно, неспособно да осъзнае, че Арит се е навела и е взела дланта й в своите. Беше прекалено погълната от силните емоции, които се събуждаха от въпроса на тази красива, загрижена за нея дама... не, не дама.. просто хубава и внимателна... може би приятелка.... доверителка на сърцето й.... първата след толкова години....

– Преди четири години семейството ми се завръщаше в Хифема след поклонение в Храма на Богинята Майка в Демар. Нападна ни пиратски кораб и ... – момичето измъчено затвори очи – .. никога няма да забравя лицето на мъжа, който водеше нападателите. Той се втурна пред своите и се вряза в бранителите, въртейки се като скорпион, хвърлен в пламъци, като невестулка, надушила кръв... Отнесе мойта майка и бащите ми като шепа прах, разпиляна от буен вятър.

Устните на момичето потрепериха:

– Докато убиваха, пиратите крещяха името му като на бог, в екстаз, който ме ужаси както нищо друго до тогава... Те оставиха последните няколко войни на него и той съвсем сам... сякаш танцуваше някакъв зловещ танц.... а някой от главорезите, застанали отстрани, се удряха по гърдите с юмруци и му даваха ритъма, в който той се приплъзваше между последните от оцелелите ми сънародници... и ги посичаше, сякаш са неопитни деца.

– Какво име крещяха?

– До–Рон, До–Рон..... – девойката внезапно изхлипа – те, тези кошмарни същества... те го гледаха как довършва последните защитници.... с любов! Сълзите й закапаха и Мария Арит за миг почувства и сподели неизказаното, онова, което е последвало пленяването на кораба и за което момичето нямаше сили да разкаже...

Прегърна я, притискайки лицето й към гърдите си, нехаейки, че сълзите на една слугиня похабяват скъпата тъкан на нощницата й. Остави я да се наплаче до дъно, до последната капка мъка, събирана при всичките тези дълги години живот с пречупени криле:

– Сара?

– Сара. Имало е тихи часове след полунощ, в които си се питала дали тогава, в онези мигове, не е било по–добре да скочиш през борда или да грабнеш меча на някой от падналите... дали не било по–добре да загинеш веднъж, отколкото да потъваш в лепкавите пясъци на робството.. ден след ден, нощ след нощ... докато душата ти се превръща в загубена в нищото песъчинка, докато униженията те превърнат в нищожество... знам, че си се питала... защото когато бях дете родителите ми ме ценяха по–малко от улична котка... Имало е нали?

– Да, госп...

– Просто Мария. За теб съм Мария, Сара... имало е нали?

– Да, имаше! – тя кимна и мокрото й лице разтърка гърдите на графинята под тънката нощница – имаше и тогава сякаш нещо ме разкъсваше, не знаех дали все пак не бива да...

Графинята я прекъсна, ласкаво поставяйки пръст на устните й:

– Може би е трябвало, Сара? Може би!... Но не си го направила и си продължила да живееш, а Вятърът на Пустинята те е довел до дома на Шри Ридкаханта. В неговия дом униженията, боя.. и другите неща са спрели... Всяко страдание свършва един ден, Сара.

– Да.... Мари!

– Как, как ме нарече? – попита тя през внезапно лумнал, едва затаен смях.

– Мари! Защо? Не ви ли харесва?

– Напротив. Съпругът ми ме нарича така и на мен ми е приятно да го чувам.

– Мари?

– Наистина ли? – коленичилата девойка се отдръпна назад, все още прегръщайки графинята – наистина ли, наистина ли ми давате свободата?

– С тези неща човек не бива да се шегува – тя се усмихна, позволявайки си лукса да сподели частица от емоциите, бошуващи в изненаданото, изумено момиче. Прокара пръсти през косите й:

– Стани. Помогни ми да се изкъпя и да си среша косите, после ще се облечем една друга и ще си направим прически. Ще ти покажа бодарския вариант на класическия силоски кок. Хайде, стани, Сара!

Градът наподобяваше шепа, събираща в себе си обедното слънце и следобедните сенки, коварните пясъчни вихрушки и шушненето на сутринния вятър, милващ дюните около него с ледена роса. В своята самота Джендин наподобяваше срамежливо цвете, разтварящо листенцата си от хора и ръкотворни чудеса. Арената в неговото дъно проблясваше в стотици нюанси на златистото, изпъстрено с червеникавите петънца на скалите, които древните архитекти бяха разпръснали сред пясъците, попили кръвта на безчет смели войни и безрасъдни чудовища. Проблясваше тя като огромна златна монета, която Бог беше захвърлил с небрежна щедрост насред великата неанска пустиня – и покрай нейната първична величественост заобикалящите я сгради с техните медни, обли покриви и просторни тераси изглеждаха като омагьосани дремещи хълмове, като гърбиците на празнично украсени камили, преживящи вечността между мързеливите си зъби.

Арит се гмурна сред вълшебството на малките улички, притискащи се в тесните и дълбоки пролуки между високите бели сгради. Потопи се във морето от мамеща плавност, с която местните хора се движеха, дишаха, гледаха, усмихваха се и пиеха на бавни глътки замайващото си като вино, гъсто кафе.... Всички тези привидно отпуснати хора, под пролуките на чиито мигли усещаше готовността за светкавично преминаване към действие, към насилие, правене на любов или пари.

Заметната с черния тънък шал, пазещ я от ленивите лъчи на следобедното слънце, хванала под ръка Сара и следвана от двама войни, отделени от Ридкаханта за нейна защита, тя се спусна от високия външен ръб на града, където се намираше двореца на дервиша, надолу към търговската част на Джендин. Надолу към къпещия се в аромати, изтънчени вкусове, тънки подправки и плячкосани или изтъргувани скъпи платове Джендин – беше се влюбила в този град, както други жени се влюбват в мъже.

Вездесъщият прах не я дразнеше, не драскаше тялото й от вътре, а прииждаше вътре в нея като прилив от недоловими аромати на нещо мамещо и отдавна загубено. Ноздрите й долавяха почти мистичния вкус на канела и черен пипер, на кимион и сол – но идещи не от отрупаните екзотични сергии, а от самата земя, от носещите се невидими песъчинки по вечно танцуващия, сух вятър.

Усещаше Вятъра, в който долавяше шепотите на отдавна спящи сред пустинята градове, чакащи завръщането на обитателите си и чуваше със сърцето си мълвенето на подземните реки, скрити дълбоко под дъното на океана от стрити на прах скали. Чувстваше слънцето, което се вторачваше в нея, легнало на хълбок върху теметата на по–високите сгради, замайващо я с цветовете, които лъчите му изтръгваха от плътта на града – плътните, ярки като пеперуди цветове, които удавяха нейните зеници и душа.

Жегата се просмука под тънкия плат на робата й, но тялото й реагира като на ласка – някакъв невидим възел в нея се отпусна в разкошна нега и удоволствие, сякаш се намираше сред изпълнената си с ароматни билки вана... сякаш този град и тази пустиня я бяха чакали през целия и живот... за да дойде при тях и те да я събудят за тази остра, хищническа острота с която беше започнало да тупти сърцето й!

Обикаляха със Сара от магазинче на магазинче, с неуморноста на любопитни котки. Помирисваха, опитваха, мереха скъпи и финни дрехи или се застояваха под сянката на някой навес, омагьосани от сладката приказка на някой уличен разказвач. Движеха се с изяществото на млади и уверени в красотата и богатството си жени, плъзвайки се с меките си, женствени походки сред наситената с ярки цветове плетеница от бели стени и наситени сенки, образуваща фината паяжина на този чувствен и сладострастно изтънчен град. Водеше прислужницата, или поне тя така си мислеше, избирайки уж произволните, капризно менящи се желания и любопитство на Мария Арит. Постепенно се озоваха в почти другия край на Джендин, заобиколени от все така пленителни и загадъчно примамливи улички – и графинята изведнъж плесна с ръце и и посочи магазинче за платове, намиращо се на не повече от двайсетина метра от тях.

– Мари?... не мога повече, нозете ми пулсират – примоли се момичето и с облекчение видя кимването на графинята:

– Ще си починем в онова магазинче?

– Кое от трите?

– Онова.... на което продавачът му е излязъл отвън... – нещо в усмивката й накара по–младата жена капризно да нацупи устни, но това не я смути – стига, Сара! Без мъжете светът щеше да е едно тихо и скучно място.... Освен това той е по–скоро младеж, отколкото зрял мъж. Лицето му е нежно като на девойка. Сигурно използва бръснач един път на седмица – и кожата му все още е като на праскова...

– Мари! – девойката се опита да прозвучи леко укорително, но се зарази от усмивката, затаена в ъгълчетата на нечий сладки, красиви устни. Самата тя се засмя и вдигна рамене:

– Дано има удобни столове и ни почерпи с кафе и сладки. Ще си почивам, докато ти му открадваш сърцето.

Сара така и не разбра, че зад многозначителните погледи, паузи и двусмислени приказки, разнообразявани с загадъчни гатанки се крие нещо далеч по–съдбоносно от играта на котка и мишка между опитна, красива жена и още неуверен, леко смутен младеж, пронизан от събудилия се в него мъжки пламък. Зелените й очи леко насмешливо, леко възхитено отбелязваха потрепването на добре оформените, вече мускулести ръце на Ашот при всяко изречение на Мария, увиващо се като копринена панделка около шията му. Наслаждаваше се на лекотата, с която покровителката й водеше този гибелен за чаровния младеж невидим танц – бавно пулсиране от приближаване и отдръпване, редуване на въпроси и отговори, накланяне на глава, усмивка, нацупване, уж неволно докосване докато разглеждат някакъв плат, недоволство, закачка, кимане....

Да – младежът нямаше никакъв шанс.

И когато излязоха от магазинчето, тя беше отпочинала, сита и донякъде горда от уменията на господарката си. А Мария Арит беше доволна, защото беше осъществила първата си връзка със своята организация в Джендин. Младежът разбира се беше само преден пост – други щяха да разтълкуват някой от ключ–изреченията, които му беше казала и той запомнил наизуст с хубавата си, умна главица. За сега не й оставяше друго, освен да пообиколят още малко из този чудесен град и после да се приберат за вечеря.

Умората ги надви и двете и те заспаха върху леглото й, сред женски вещи и надигащия се предздрачен хлад, неуспявайки да дочакат вечерята. Доста по–късно, едва разсънвайки се, Арит видя през завесите на залепналите й от съня мигли как Ридкаханта взима на ръце прислужницата й и я отнася, за да се върне след по–малко дихание и да приседне на крайчеца на завивката й. Ръката му отметна един тежък, тъмен кичур от бялото й чело:

– Обещай ми, че утре ще запазиш малко от силите си за мен?

– С удоволствие.... Шри! – погали го тя чрез изричането на малкото му име – но тази вечер наистина съм уморена.

– Няма нищо! Спи сега! – той подтисна желанието да докосне с пръсти изпръхналите й от съня устни. Спираше го доверието, което тя му гласуваше.... и обещанието, което излъчваше към него, недвусмисленото одобрение, с което погледът й понякога пробягваше по снагата му... за всичко имаше време... просто нямаше да е тази нощ. Тръгна си, спирайки се за миг, колкото да завие малкото, млечнобялото рамо:

– Спи сега!

– Ти си разкошен човек, Шри Ридкаханта – усмихна се тя, обърната вече с лице към света на сънищата си. Там я чакаха синкавобели бездни, изпълнени с писъците на обречени ветрове, носещи се над пясъци с цвят на кръв.

А на сутринта не помнеше нищо – само бягащи в дъното на ума й разпадащи се образи на странни пътувания. За миг се изкуши да задържи отлитащите спомени за бродене из забравени руини, отдавна потънали под пясъчното море на Неизбродната. За примигване – две се помами да се върне назад по пътеката на неясните видения. Ала блясъкът на деня ослепи сърцето й и тя зимижа като малко дете, вдигайки изящна длан пред избухналото в зениците й слънце. Миг по–късно беше напълно будна и собственоръчно пускаше вторите, плътни чифтове завеси от тъмночервено кадифе. Те прошумоляха, спускайки се като криле пред всеки от трите прозореца и заляха стаята с мек и тъмен, ален полумрак. А тя обходи с поглед внезапно потъналото в сладострастно безвремие помещение и реши, че днес ще се глези.

Изкъпа се бавно и с наслаждение, докато Сара с внимателни, деликатни движения й разстриваше ходилата, раменете, шията – малките й длани галеха, успокояваха и унасяха. Двете си говореха за щастливото детство на силоската преди пленяването й, за по–малката й сестра, който беше останала в Хифема и сега сигурно вече бе получила първия си съпруг. По едно време Мария я напръска с вода, Сара се закикоти и след това се наложи да се сушат и двете, заливайки се от време на време в смях и шеги. После графинята намери в себе си достатъчно търпение, за да оформи красивите коси на прислужницата си в западния вариант на високия силски кок, докато последната следеше движенията й в едно огледалце с напрегнато внимание.

Прекараха си чудесно до обяд, когато Арит осъзна, че има да свърши малко работа и отпрати Сара да си почива, а тя самата се запъти към библиотеката на къщата, където завари единадесет годишния Шабан Ридкаханта и неговия поне седем пъти по–възрастен наставнк. Момчето явно не желаеше да сподели любовта на учителя си към ученето, защото разпалено възразяваше и оживено крачеше напред назад из трите крила на просторната библиотека. Мястото беше прекрасно – с дълбоки, но високи прозорци, завършващи в горня си край с красиво изостряне – така хитро разположени, че да влиза пряка слънчева светлина само сутрин и следобед. Имаше натъпкани с книги и свитъци етажерки покрай всяка от деветте стени около централната площадка, а четвъртото разклонение всъщност беше коридора, по който тя беше дошла със колеблива стъпка, двуумейки се дали да не дойде в по–спокоен момент. За миг остана неподвижна, с ръка на отметната завеса от тънки нишки с преплетени в тях миниатюрни звънчета – и може би техния лек като полъх звън вдига погледа на престарелия, белобрад Исмаил Хан към нея. Преди да успее да се извини, той махна с ръка, канейки я в малкото си царство:

– Ето един човек, който очевидно идва доброволно при мен, стареца.

– Чест е да приемете такъв скромен търсач на знания като мен – поклони се графинята, докосвайки върховете на пръстите си към челото, с което предизвика доволното изсумтяване на стареца. Той дори се понадигна, предлагайки й свободно място на възглавничките, обграждаши нискокраката масичка за четене и писане. Последва нова размяна на любезности между младата жена и стареца – танц на учитивостта, изпълнен безупречно под начумерения поглед на младия Шабан Ридкаханта:

– Ти си жената, която баща ми е намерил сред пясъците?

– Да! Дължа му живота си! А собствения си живот ценя повече от глътка вода до брега на пресъхнал оазис.

– Значи му дължиш всичко?

– Не е така, млади Ридкаханта. В корема ми расте дете... Никой мъж не може да притежава жена, която се превръща в майка!

Думите й го накараха да се взре в нея – с онова любопитство към чудото на живота, което, ако беше мъдър, щеше да съхрани в душата си на всяка цена. Имаше красиво лице – като баща си... и очите му пареха жената в нея по същия начин, макар да беше твърде млад, за да го осъзнава:

– А след като родиш.... после? – погледът му даваше да разбере, че е наясно с доста неща. Майка му беше умряла при раждането и от тогава баща му не си беше взел друга съпруга. Любовници, наложници, красиви играчки – това да... но острата му, още детска наблюдателност усещаше, че отношението на родителя му към тази жена е по–различно... Ако тя останеше в този дом и родеше ново дете на Шри Ридкаханта, той щеше да е в опасност... колко щеше да преживее, ако тази наперена, уверена в себе си непозната решеше да го затрие, за проправи път за себе си? Арит почти можеше да долови мислите му и по необходимост се опита да го успокои:

– Някой хора са като изсъхнали храсти, търкаляни по вятъра. Други отиват там, където са намислили и премеждията само временно ги откланят и спират. За себе си знам, че съм от вторите. Не смятам да се задръжам тук!

Погледите им се пресрещнаха и тя се остави да я претегля и преценя толкова дълго, колкото то искаше. Накрая момчето кимна с благородството, което му беше вродено по произход и се приближи към стареца и графинята:

– Сигурно искате помощ от Исмаил Хан за някоя книга? В такъв случай няма да ви преча – хлапето се опита да се измъкне, но смехът на Арит го спря:

– Дойдох именно заради това, което туко що си казахме. За да сме начисто с теб, млади господине... “ или по–точно с онези хора в къщата, които са заложили на теб като на печеливша карта – защото биха ме затрили при първия намек за някакви претенций от моя страна ” Прямотата й явно постигна желания резултат, защото непроницаемата маска върху лицето на стареца за миг трепна, а момчето впи в нея очите си, така силно напомнящи й за погледа на Дервиша, неговия баща:

– Там, откъдето идвате, винаги ли говорите толкова открито?

– Само когато хитростите няма да помогнат, защото събеседникът ти е прекалено умен – това беше ласкателство, но в същото време беше казано и съвсем искренно. Нямаше мъж на този свят, бил той на единадесет или на седем пъти по толкова, който да не трепне пред ласкателство, казано искренно, от сърцето на една жена. Тя се усмихна отново, продължавайки да държи инициативата на разговора в малките си, крехки длани:

– Но така и така съм дошла в библиотеката, ще бъда поласкана ако двамата ми покажете нетленните съкровища, които са положени между нейните стени.

След като я допуснаха в компанията си, на нея и беше нужен половин час, за да спечели одобрението на стареца, отегчен от повереника си, който притежаваше остър ум и силна памет, съчетани обаче с прекомерна потребност от действие и движение. Момчето очевидно се измъчваше през тези часове от деня, макар и да приемаше, че е за негово добро.

Арит реши внимателно и предпазливо да го подхване:

– Шабан Ридкаханта, ти малко ме плашиш с твоята жажда за дейсвие. Ако я запазиш докато станеш възрастен човек, ще се превърнеш в истински господар на войната. Нейният свещен пламък гори в сърцето ти и мога да почуствам как ще властва там над всички онези дребни слабости, които владеят обикновенните хора – докато говореше, тя уж привидно лениво се облегна на възглавничката, която любезният старец й беше предоставил – Но трябва да разбереш, че малцина са толкова отдадени на порива си за надмощие и действие. Всъщност нашите врагове и приятели не са само касапски мелнички – те имат други интереси, които ги правят по–слаби... или ги подтикват да се борят срещу нас или с нас до последната си капка кръв.

– Какво имате предвид? – попита любопитно хлапака.

– Защо един и същ обикновен човек се бие като полудяла от глад хиена дълбоко в чуждите земи, като притиснат в ъгъла плъх пред дома на своето семейство и е безразличен към поривите за величие на своите командири, когато е сит, стоплен, със злато в кесията и опасност не грози нито него, нито близките и приятелите му.

– Защо ли? – вдигна рамене момчето – хората са си такива.

– Така е! – усмихна се жената, която можеше да му е леля по възраст – но въпросът ми не е дали можем да ги променим към нещо повече, а как да ги управляваме. Трябва да знаем какво става в главите на обикновенните хора. От какво се страхуват, какво може да ги откаже да се борят срещу вас, как да им се харесаме, за да ги вплетем в плановете си!

– Лейди Арит – обръна се към нея стария наставник на хлапето – в думите ви има сила.

– Благодаря! Приемам похвалата ви не като ласкателство, а като проява на взаимно уважение – тя беше изпълнена с искренност, когато се изправи и се поклони от кръста с ръце, опрени с дланите си пред бедрата й. Старецът й отвърна на поклона и я подкани да продължи. На самия него му доставяше удоловствие да я слуша как говори. Тя се усмихна на събеседниците си:

– Има ли връзка между поета Абдул ал Хазаред и великият войн Абдул ал Хазаред.... какво съвпадение на имената, нали?

– Той е един и същ човек – изрече на висок глас Шабан и в този миг срещна усмихнатия й поглед. На собственото му лице започна да се появява онова неповторимо нещо, което баща й някога наричаше отблясъка на вътрешното прозрение.

И после задачите по математика се превърнаха в пресмятане на дни за преход през разстоянията на пустинята, в разпределяне на дажбите храна, в изчисляване платата на войниците... Скучните текстове за обичаите на различните общности в пустинята се преврънаха в изтънчена дипломация и гъделичкане на това или онова племе чрез спазване на местния етикет, досадната география бе използвана в търсене на място за битката, преценка на маршрут до там, избор на крайна цел – оазиси, път, град... с превземане и задържане или само за да бъде опожарен...

Проиграха предизвикване на дуел – и при него трябваше да се изреди максимален брой имена на предци. Оказа се за нужно е да се отрови съперник, а за тази цел трябваше да се познават отровите и коя при какви навици на жертвата се използва. Належащо беше да се разпита заловен предател – и Шабан покорно изслужа как именно книгите ни давали усета, с който усещаме, че историята на говорещия е прекалено “ гладка ”, тоест кога в нея има онези нещица, които използа един добър разказвач... което ще рече, че е измислена.

Времето минаваше, здрач се спусна отвъд прозорците, а момчето, стареца и жената продължаваха своята игра на въпроси и отговори, на преценки и забързано, леко припомняне на скучни до преди малко знания. Беше красиво, изпълнено с живот и движение учене и когато дойде време за вечеря, хлапакът възприемаше графиня Арит като някаква по–голяма от него, внимателна и обичаща го сестра, каквато никога не бе имал.

* * *

Слугите раздигнаха, оставяйки символични количества деликатеси, шербет и леко вино за нея и Ридкаханта. Всъщност отнесоха и масата и натрупаха меки и удобни възглавнички по потъналия в разкошни килими под. Арит и Шри легнаха сравнително близо един до друг, през хълбок, подпирайки се на лакът – по–скоро докосвайки с език виното в чашите си, отколкото истински отпивайки от него. Разговаряха за Пустинята, Джендин, за сина му Шабан, за нейния роден край. Тя го попита с леко незаинтересован глас за някаква Градина на Цветята. Дали означавало това, което си мислела тя.

В отговор той се засмя, затваряйки за миг очи, наслаждавайки се на присъствието й. После си каза мнението и то се оказа уважително, макар и лично резервирано. Лично той смятал, че тези неща са до време в живота на един мъж – дори когато е с толкова изтънчени момичета, като тези в Градината на Цветята... Но после я погледна с присвити очи и тя разбра, че дошъл неговия ред да задава въпроси. Без да я притиска и да прекрачва границите на учитивостта, я попита как се е озовала в околностите на Джендин. Това не я затрудни, защото отдавна беше решила какво да каже:

– С моят годеник се познаваме от почти две години. Това лято прецених, че отдавна е трябвало на бял свят да се появи плод от нашата връзка. Дадох обет, че ще застана на колене, в проста власеница пред Храма на Богинята Майка в Демар. Може би за решението ми повлия обстоятелството, че в рода ми има силоска жилка по майчина линия.

Шри кимна в знак, че отговорът й го задоволява напълно.... за момента. Оставиха се на сладкото мълчание, изпълнено с някой случаен поглед, плъзнат по лицето и тялото на другия, с чистото наслаждение от носещата се зад завесите музика. Не бързаха за никъде. Разговорът се възобновяваше и затихваше, разнообразяван от закачливи погледи или изтънчени шеги, прекъсвани от подхващането на задълбочени философски теми. По някое време Ридхаканта върна темата към самата нея:

– А мъжът ви? Той защо не е бил с вас в поклонението?

Тя вдигна рамене в жест на безпомощност:

– Защото е наистина зает човек! Аз тръгнах и вече по пътя осъзнах, че нося нов живот под сърцето си. Но обетите трябва да се спазват и продължих.

– А как се озовахте толкова на юг от пътя си... и как се озовахте под пясъка?

– За посоката се доверих на спътниците си. Когато пред нас се изпречи планината решихме, че сме се озовали на север от равнината, през която минава пътя на изток. Затова просто тръгнахме на юг и се озовахме при вас. А ... колкото за нещастието, което ни е сполетяло... – Тя вдигна рамене – охраната ми беше малобройна, но от могъщи хора.... и все пак нещо се е объркало. Може би именно заради свръхестествените им способности.... мога само да гадая.... и да ви бъда благодарна за живота си, благородни Ридкаханта.

Дервишът вдига тост за подаръка, който Съдбата му е предоставила – честа да спаси именно нея, графиня Арит ...

Общуването между тях отново се понесе по една съвсем друга река... но накрая домакинът отново върна темата към нея самата:

– И все пак, дори и с люде на силата, пътуването е било тежко. И както сама се уверихте – опасно. Нужно ли е било да напускате родния дом с толкова малко хора? Нима едно поклонение изисква такава бързина и риск?

Арит си даде сметка, че той е достатъчно заинтригуван от нея, за да провери отговорите, които сега му даваше. Не знаеше докъде му се простират възможностите – но беше богат, а понякога това е достатъчно, за да научиш доста неща за някого. Наклони глава към него, прикривайки със усмивка паузата, която се беше появила заради моментното й замисляне:

– Бързина не, но дискретността е задължителна! Нали разбирате, официално аз никъде не съм тръгвала. За моите врагове аз все още се намирам в своето имение или това на лорд Велиан.

– Врагове? Кой би могъл да бъде враг на една толкова красива жена?

– Другите красиви жени, благородни Ридкаханка – засмя се тихо и много нежно графинята, прикривайки поруменялото си лице с ветрилото, което й беше подарил. Шри осъзна, че шегата й го кара да се засмее тихо, но от сърце. Тази жена му харесваше все повече, а и очевидно слугите, подчинените и дори собствения му син я приемаха все по–радушно.

Тогава откъде идваше това неясно чувство за тревожност, което се беше загнездило в дълбината на собствената му сянка?