Пурпурна есен – I част

Събуди го малък детски крак, небрежно метнат върху носа му. Внимателно го отмести и се завъртя през хълбок, стискайки зъби заради подлудяващия сърбеж на раните, които лечителките бяха затворили с помоща на магията си. Движението му събуди Синуин, тя отвори прекрасните си, сини очи и в продължение на дълги, разкошни мигове му се усмихваше мълчаливо. Едва след това клепачите й отново се спуснаха и тя го прегърна, притискайки нежното си, кръгло лице към него. Знаеше, че продължава да е будна и дъхът й – дихание на сънена жена – го галеше по шията.

Едва в този миг, докато главата й лежеше върху ръката му, осъзна, че е жив, че по–предната нощ е можело да умре.

Погали я по косите – златен водопад върху белия като сняг лен на завивките. Прошепна й тихичко:

– Ела....

– Глупчо – гласът й беше най–нежния звук на света – Пела е будна.... Идомар също... Избий си от главата това, за което си мислиш!

– От коя по точно?

– Ах тиии! – засмяха се и слетите им гласове възвестиха началото на новото утро. В него имаше домашно приготвени бухти и шипков мармалад, нарязан на тънки резенчета между бучките сирене. Имаше смях, когато Солг даде на петгодишния си син да отпие малко вино и той се намръщи, че му било кисело. После таткото се остави на Идомар и Пела да го надборват, преструвайки се, че не може да удържи на бутането им – а накрая цялото семейство се забавляваше, гледайки как няколкомесечната Катерина се придвижда към майка си, търкаляйки се странично.

Слънцето превърна следобеда в златни ромбове по пода на стаята, а въздухът натежа от сладост и чувство на мимолетно, прасковено на цвят щастие. Самият Солг за миг успя да забрави грижите си .... – но не и неговата Синуин:

– Ще пътуваш някъде, нали?

– Как винаги познаваш? Да не ми е написано по лицето?

– До къде, Солг?

– До Обанише.

* * *

Скалите все така си стояха неизменни и вечни, постепенно издигащи се над гребените на околните стръмни хълмове. Приличаха на стара корона с изпочупени странични шипове и потънала в гънки и сенки централна издутина. Някога хората бяха прогризали с кирки и магии сърцето на височината, изтръгвайки всяка капка ценен метал...– и когато бяха взели каквото могат, бяха преместили своята човешка, егоистична, отнемаща любов към други ридове и земи.

Беше останало само малко занаятчииско градче, разчитащо на търговията, за да си доставя желязна руда и онези горящи черни камъни, с чиято помощ нажежеваха пещите си. А над селището се извисяваше укреплението, което префектите на Северен Озикс, по височайша заповед, бяха превърнали в укрепление и затвор. Възцаряването на принц Ти'сейн обаче, беше променило всичко.

Пристигнаха рано сутринта на третия ден от пътуването си, следвайки малката рекичка, водеща ги с неизменно упорство все по–навътре в гранитните извивки на планинската верига, от чиято източна страна беше границата на Тиен'хара и започваше пустинята. Постепенно пътя стана просека в гората, после просто малка пътечка, а накрая се отдели от поточето, което в другия край на страната се вливаше като пълноводен приток в езерото Таку. Тръгна да се вие и катери по скални процепи, разширени от човешката ръка до несигурени первази, впиващи се в скалата с половин, най–много една крачка, почна да се вие по процепи, нагоре надолу, пълзейки със змийска упоритост по отхвърлящото го нанагорнище....

... Накрая пътниците– потни и уморени, с ръце изтръпнали от дърпането на конските юзди – застанаха пред портите на крепостта. Бяха създадени в самата плът на скалата, защото цитаделата не беше градена, а издълбана в яката плът на скалата и разните зъбери и бойници се губеха някъде там горе, чезнейки от окото. Даже спускащата се нагоре–надолу врата си беше цяла метална стена, уравновесена чрез вериги и колосална противотежест. Колкото до рова под нея пък – той си беше истинска пропаст...

Видяха кой е и спуснаха вратата, вдигнаха решетката, наредиха се да го посрещнат – кастелана на крепостта, иконома й, войниците й от редовния гарнизон, строени в равни редици. Той махна с ръка:

– Не бива! Вече не съм ви командир! Тим, пусни войниците си да тренират или да си почиват, настани екскорта ми и ела да поговорим в кабинета ти.

– Слушам префект су Саро.

– Дебела кратуна! – сгълча го севернякът, но в гласа му имаше почти бащинска любов – ти не чуваш ли какво ти говоря?

– Виноват сър! – мъжът се изпъна по военно му, а Солг просто изръмжа добродушно–раздразнено и отиде да го чака в кабинета му.

Десетина минути по късно Тим почука на собствения си кабинет, докарвайки безпомощна усмивка по лицето на Солг. Последния примирено въздъхна:

– Влез! .... Свободно... Седни, сянката да те вземе!

Наблюдаваше как мъжът, едър почти колкото него, се настанява на масивния си стол зад бюро, върху което нямаше почти никакви документи, книжа, писма... за миг дори му завидя...

– Добре ти е на тебе тука, Тим!

– Не мога да се оплача! А ти как я караш, Солг?

– Някак си! Затънал в работа! – нещо, което при теб явно липсва.

– На мен ми е добре така – в блаженна тишина и скука – комендантът запали лулата си и предложи огънче и на посетителя си. Отделиха малко време, обсъждайки кой първи ще почерпи с тютюн и кой какъв сорт си е избрал да пуши... През това време неусетно преценяха жестовете на другия, тембъра на гласа му, жестовете....

– Защо дойде, Солг?

– Защото говорих с Принца за Зелените Мечове. Предложих му да им позволи отново да служат на закона – тоест на него.

– И той к'во?

– Даде одобрението си – простичко каза Солг, а събеседникът му доволно кимна:

– Това е добре – половината крепост е строена за т'ехните нужди. Когато ги няма е някак пусто... Те са добри момчета.

– На мен ли го казваш? – попита северняка – командвах ги лично толкова години, знам колко големи сърца имат...

Солг стана от стола си, нещо не го свърташе, и приближи прозореца, от който се виждаше сякаш на длан цяла Тиен'хара. Знаеше, че е илюзия, но това не премахваше чувството на удоволствие да съзерцава равнината, спускаща се на запад от високите и стръмни ридове по източната тиен'харска граница. Обичаше тази страна, макар че не се беше родил в нея... :

– Прати вестоносец до Гомас, Ажен, Ирген, Шот'уа и останалите да си доведат отрядите със семействата им до залез слънце!

– Веднага сър... – Тим се сепна сам и се усмихна, вдигайки рамене – навик, Солг. Толкова години си ми бил командир.

– Но се надявам все още да съм ти приятел!

– До гроб, Солг.

– До гроб, Тим.

* * *

Зелените Мечове се бяха настанили със семействата си долу в градчето и май се справяха с цивилния живот доста добре. В горите на Тиен'хара винаги беше имало животни със скъпоценни кожи, бракониери и такива, които преследват бракониерите. Така че, след като ги беше разпуснал Солг, момчета бяха започнали да хващат престъпниците не срещу твърда плата, а срещу наградата, която се даваше за пипнат на местопрестъплението ловец. Отделно градските управи даваха сериозни суми за някой доста шетащи главорези....

Изглежда се справяха доста добре, защото до него достигна приказката, че не една и две от съпругите беше изроптала срещу връщането им в крепостта. Но това наистина бяха единични гласове – Зелените Мечове държаха на честта си далеч повече, отколкото на парите... е и на някой дребни привилегии, по отношение на които му предстоеше малко неясен разговор с тях.

Прие ги в кабинета, който някога бе използвал самия той – личеше си, че е чистен и подреждан набързо, но Солг не се ядоса, давайки си сметка, че не е стъпвал тук от лятото. Пък и висящата от единия ъгъл на тавана пропусната паяжина дори не достигаше като факт до съзнанието му, изцяло заето с присъствието на командирите на отрядите.

Гомас, Ажен, Ирген, Шот'уа и още осем до болка познати лица се бяха настанили направо на тънкия, аскетичен килим, подвивайки нозе под себе си. Погледите им на ловци и преследвачи се впиваха с меко, смъртоносно любопитство в самата му същност– принуждаваха го да си спомни, че тези хора не признават слаби водачи. Нужна беше огромна личностна сила, иначе просто те игнорираха... Но поне Ти'сейн щеше да им хареса... всъщност те вече бяха харесали Принца, иначе нямаше да се стигне до този момент в настоящето. Очите му ги обходиха един по един – после започна изведнъж, без предисловия:

– Нали си давате сметка, че страната ни се промени? Ще ви припомня привилегиите, които имахте преди! Едно! – той сви масивния си палец на лявата ръка, затискайки го с показалеца на дясната – големи вдовишки заплати за съпругата на онзи мъж, който загине при мисия. Естествено, ако има поне едно дете и не се омъжи повторно. Към това върви и грижа за хлапетата, ако нямат майка. Погледна ги, давайки се разбере, че е в реда на нещата тази привилегия да се запази. Мисиите им често бяха свързани със смърт...То това нямаше какво да го обсъждат. После продължи, свивайки показалеца си по същия начин:

– Две! Синовете ви отиваха в елитни училища в Озгария, Ознабад или в друг голям град, а дъщерите ви можеха да се омъжат за дребни благородници. Това вече няма как да се запази – в сегашна Тиен'хара благородниците са просто хора с по–дълги родословни линии – нямат никакви специални привилегии или задължения. Като всички останали са. Също така Градските Управи сами решават по какви критерии ще допускат възпитаници в училищата си.

Солг спря да говори и попита:

– Въпроси?

– При цялото ни уважение към теб, префект су Саро.... в момента сме свободни хора, а мига, в който кажем ДА, Дългът отново ще изпълни вените ни вместо кръв... но дотогава имаме право да питаме – защо да служим на ред, който ни ощетява толкова сериозно. Все пак имаме семейства, имаме жени, деца и стари роднини....

– Разбирам ви! – разпери ръце Солг – известно време е трябвало сами да се издържате, използвайки способностите си и сте открили, че чрез тях може да осигурите прехрана и дори лукс за близките си. Забравяте обаче, че има Три – той сви и средния пръст на лявата си ръка, затискайки го с пръстите на другата. Погледна ги за миг, преди да каже последния си довод:

– Три – цената на обучението, за да направиш зелен меч от един младеж, който има подхоящото тяло и ум. Най–напред да го намериш – понеже собсвените деца не винаги са достатъчно добър материал, после да отделиш години да го обучиш, междувременно да го лекуваш от травмите при тренировките, а накрая – не на последно място – да го контролираш, за да си сигурен, че няма да стане предател, без да го разбереш твърде късно...

Възцари се мълчание. Нямаше нужда да ги убеждава излишно – това бяха умни и силни хора, свикнали да са наясно със себе си и проблемите си. Накрая Наер, който беше може би най–стария от водачите на отряди, се обади:

– Ти си мъдър, Солг. Аз на моята стара вещица от сума ти време не мога й запуша устата. Като почна да и говоря за дълга си към закона и тя граква като орлица срещу ми, пищи че съм бил глупак. А ето – ти с една приказка ми откри истината.

– И каква е тя, Наер?

– Ако престанем да бъдем зелени мечове, ще загубим постепенно и способностите си, ще изчезнем като общност. Накрая ще се превърнем в свърталище от полуобучени ловци на глави – и нищо няма да остане от нас.

Чуха се одобрителни възгласи тук и там сред като цяло сдържаните мъже. Срещата всъщост приключи и Солг със стискане на зъби се изправи, осъзнавайки, че е отвикнал да седи на пода. Неволно разтърка едното си коляно, сещайки се, че има да им казва още нещо:

– До няколко дни Принца ще дойде в Обанише... както той си знае. Искам да сложите огледало в цял ръст в кабинета ми и да не заключвате вратата. Също така – като ви разреши свободна стойка, не сядайте по земята. И най–важното – помолете го да ви определи свой заместник, който да ви командва от негово име.

– Ами ти? – попитаха го те и за пръв път в безизразните им лица се мярна нещо като по–дълбока емоция.

– Ерисея ми стига. Достатъчно скитах с вас нагоре–надолу из страната... – млъкна, защото някой от тях с поглед му казваха, че знаят истинската, най–дълбоката причина. Която имаше руси коси и син смях във нежните си очи.... и така да беше, на тях не им влизаше в работата. Намръщи се:

– Ще оставя двама мага на светлината и три наблюдателки в Обанише. Искам да им дадете достъп навсякъде, да отговаряте на всичките им въпроси... и без новобрански номера, ясно?

– Чувал съм, че тези наблюдателки имат невероятно зрение! – обади се Ирген и останалите в стаята избухнаха в смях, коментирайки че далеч по–важно било други неща да са й невероятни. Водачът на осми отряд обаче настояваше да си довърши мисълта и накрая надделя над шумотевицата:

– В смисъл дали не може да видим как стрелят?

– На теб ли да обяснявам, братко, че стрелянето иска и други неща освен взор – като здрави мишци, спокойно сърце и усет за вятъра, посоката на изстрела, движенията на мишената?

– А ако е с тежък самострел? Навива го, прицелва се легнала и стреля...

– Има някакъв замисъл в това, което казваш... макар че твърде много ми напомня методите на тези, които ловим! – отсъди Солг.

После им рече за довиждане:

– Стегнете си вашата половина от Обанише, жените да почистят, подредете си залата за упражнения, искам и преди да тръгна да видя списъка на мъжете, които в момента изпълняват мисии на частно. Намерете ги по най–бързия начин и им кажете, че положенито се е променило. Като дойде Принца, той вече ще ви каже какво точно иска или очаква от вас.

– Да, Солг су Саро – отвърнаха почти хорово те, а той вдигна могъщите си плещи в знак, че няма какво повече да им каже.

– Ами това е момчета...

– Не, не е това – обади се някой – Тим е поканил нас и тебе на пир.

– Пир? По какъв повод?

– Ми няма повод.... Хайде, Синуин ще почака малко, не ни отказвай!

– Ех, ама и вие сте едни ...

Задържаха го въщност още един ден – главата го цепеше заради изпитото вино, но все пак успя да обиколи с тях цялата крепост, да говори с почти всеки зелен меч или съпруга на такъв. Непрекъснато се намираше нещо, за което да поиска повече енергичност и старание, имаше и занемарена книжнина, която някой трябваше да оправи, начисли им предплата и написа писмо до Дуорн Макрон, което беляза с печата на крепоста Обанише. Май това беше.

Последния му разговор беше с един от маговете, дошли с него от Ерисея:

– Е? Сред водачите на отряди няма ли поне един, който да е като теб, като Корвейл, Брет или Принца?

– Има. Гомас е такъв. Но дали Ти'сейн ще го избере за свой заместник, който да води зелените мечове от негово име?? – Не мога да кажа! Знаеш, че нашия суверен е непредвидим.

– Тъй си е! – съгласи се едрият северняк и допълни – Е, аз ще тръгвам.

– Лек път, су Саро

– Лек да е!

Пресрещанаха го още покрай безформената грамада, която строителите се мъчеха да превърнат в северна порта на Ерисея. Мина покрай хаоса от струпан материал и с наведена глава и мрачно изражение слушаше обясненията на подчинените си. Не им каза нищо укорително, не извика, не се разгневи – и по някакъв начин липсата му на всякаква реакция ужаси всички стражи около него. Накрая само каза:

– Закарайте ме на мястото.

Заведоха го.

Беше обикновенна, миниатюрна къща в покрайнините на града, грубо измазана, с тук там подаващи се от основата греди. С малък двор и обущарска работилница в него.

Влезе.

– А защо са пили по време на службата?

– Синуин и Тамара са направили херцогско сечение на бременната – жена ви е много способен нагор'саак.... и да – било е тежка нощ.

– Ясно.... А после бащата е почерпил момчетата ми с отровеното вино и повода е бил такъв, че са приели – погледа на Солг пробяга из стаята. После се приближи към задния край на стаята:

– Изчакал е да заспят и е отворил задната вратичка... И вместо злато е получил кама в гърдите.

– Заместник префекта, Максимилиан каза същото, сър Саро.

– А той къде е? – попита Солг и отгърна платнището, под което лежеше родилката, прегърнала новороденото си. На корема й имаше дълъг, червен шев, дело на отвлечената му съпруга. Непознатата сигурно не беше разбрала какво става – камата на убиеца я беше пронизала в сърцето, докато е спяла под упойката на Синуин. Поне не беше станала свидетел на долното предателство на съпруга й към хората, които бяха спасили нея и плода и.....

Похитителите бяха убили и детето, което Синуин или младата, симпатична Тамара бяха сложили в прегръдката на спящите ръце на майка му – тази гледка изведнъж накара Солг да се вледени от ярост:

– Къде, попитах, е Макс?

– Някъде из града сър, опитва се да намери жена ви и Тамара Корвейл?

– Той е идиот! Който ги е отвлякъл е имал цял ден да ги изведе от Ерисея и да ги скрие някъде из естествените пещери, пръснати из областта или в някой изоставен рудник... или воденица, овчарски кошари, някъде, където няма хора и излишни очи да надзъртат.

– Значи не са в града!?

– Може и да са тук – това би било много нагло и дръзко, но не е изключено. Но трябва да се проверят и околностите... – закрачи нервно, после се овладя:

– Съобщихте ли на Корвейл за внучката му?

– Да, той вече беше тук. Дойде преди четири часа, видя и си тръгна. Каза, че ще ви чака в Крепостта.

– Получихте ли някакво съобщение... искане, претенции? – питаше механично, като кукла, която дългогодишният опит на стражник управляваше вместо волята и съзнанието. “ Синуин. Синуин..... защо не си бях в Ерисея. ”

– Само това, сър – стражникът му подаде кинжал, който на пръв поглед беше съвсем обикновен, с изключение на върха на дръжката, от който висеше дълга, тъмна нишка, изплетена от.... гривата на Рошльо. Споменът за нощта на засадата избухна като мълния в съзнанието му и Солг разбра всичко:

– Къде намерихте камата?

– Беше забита в горния праг на вратата, от вътрешната страна. Маг Корвейл я взе и я разгледа, преди да ми я остави.

Солг прокара пръсти през косата си, хващайки главата си с две ръце:

– Ясно, поне знаем кой е сторил това.

* * * * *

Глава на Grunge boy

Улфгар се беше опрял на зъбера на едната от четирите бойни кули на крепостта Френ. Беше се втренчил някъде натам, зад хоризонта, зад планините. Източният му съсед не беше глупав. Битката срещу Кримег щеше да бъде трудна, много трудна, всичко трябваше да бъде добре премислено и подготвено. Кримег беше хитър и подъл, трябваше да го удари под кръста. Слабото му място бе морската граница. Кримег нямаше достатъчно кораби, армията му стоеше в престолнината, а и повечето му воини бяха наемници, селяни и пияници. Бяха неорганизирани, а и за малко злато Улфгар можеше да изпрати една голяма част от кримегските войници по домовете им. Докато се организират, Улфгар щеше да стигне чак до Крим, престолнината на войводството, нямаше да убива селяни, а и нямаше смисъл – трябваше колкото се може по–бързо да стигне до столицата. Крим беше голям град, но хората, живеещи на тази земя, бяха озверели. Бедността и болестите караха селяните да крадат, да убиват и какво ли още не. Това беше в полза на Улфгар. Ако успееше да подтикне няколко селяни да се разбунтуват, една голяма част от жителите на Крим щеше да ги последва. Проблемът бе, че Улфгар трябваше да изчака войната между войводство Грейм и западните им съседи да избухне. Ангорак щеше да се погрижи за това, но с това проблемите не свършваха. Някой можеше да забележи, че армията на Улфгар е в пълна бойна готовност. А ако този някой се раздрънкаше пред Кримег и шпионите му, войната щеше да бъде още по тежка, бунтът можеше бързо да бъде разкрит, а и плановете с Ангорак можеха да се объркат. Но Улфгар беше предвидил и това. Ако всичко се объркаше, младият войвода щеше да изпрати някои от най–добрите си шпиони да убият Кримег и на негово място да сложи някой свой подчинен, а след това лека–полека щеше без битка да завземе земите. Но все пак по–добре беше да изчака, войната тепърва започваше, имаше време, а си имаше и други проблеми в момента: никой от главнокомандващите на Даная, Умбра и Тиен’хара, не му беше отговорил. Е, явно не го приемаха насериозно. След като завземеше Кримег, щеше да се наложи да преговаря с Умбра. Все пак е по–добре да си в приятелски отношения с големите страни, отколкото да нямаш помощ от никъде. Ако отговор не пристигнеше, тогава лично щеше да се представи на всеки един от пълководците на въпросните държави.

Улфгар се размърда. Беше стоял дълго време на бойницата и се беше смръзнал. Слънцето вече залязваше, но улиците на Френ все още бяха оживени. Войводата имаше още работа, затова се запъти към покоите си. Движейки се из коридорите, усети настъпилата в замъка промяна. Слугите щъкаха наляво–надясно, подовете бяха лъснати, охраната беше добре облечена и всеки от войниците стоеше на поста си, без да продумва. Някой беше дошъл. Влезе в стаята, а там завари Артур Гортар, пълководец на втората армия на Рондар, Гортар трябваше първи да удари Кримег след избухването на бунта.

– Какво правиш тук, Артур? Не трябва ли да подготвяш хората си? Не трябва ли да си на границата с Кримег? Войната скоро ще започне.

Снажният мъж стана, удари се в гърдите, а след това каза:

– Имам новини. Повечето от Кримегските села, които са близо до границата, започват да се изтеглят в нашите земи, строят домовете си наново, а и в по–големите градчета избухват малки бунтове. Знам, че все още не си изпратил хора в Кримег, но как е възможно тези неща да се случват? Какво да предприема? Повечето градове, които се обръщат срещу Кримег, искат помощ. А и войската на противника започва да се организира.

Младият войвода се почеса по брадата, а след това продължи:

– Хората се бунтуват заради бедността, виждат в Рондар рая, спокойния живот, мислят, че в Рондар ще бъдат на сигурно място. Изпрати хора до тези, които се установяват на наша територия, да им дадат пари и да им помогнат за построяването на новите жилища. Кажи на Рафъл, главнокомандващия на първа армия, да се установи на морската граница, да прекъсне търговските връзки на противника и да чака следващите заповеди. А да, и да евакуира всички близки села, да ги упъти към нашите земи. А ти с твоята армия трябва да навлезеш в сърцето на Кримег. Там, където има бунтове, обедини селяните, поведи ги към столицата, завземете Крим, но не убивайте невинни хора. Ако хванете Кримег, отрежете му главата и ми я донесете, а за близките му, ако не се съпротивляват, изведете ги извън столицата, оставете ги да живеят, но ако се съпротивляват, пратете ги в тъмница. Жените и децата пратете някъде по селата, не ги убивайте, няма смисъл да се пролива невинна кръв.

Хайде върви, и да внимаваш! – усмихна се Улфгар и братски прегърна пълководеца.

Артур се обърна и излезе. Улфгар се усмихна, не знаеше, че толкова бързо могат да се развият нещата. Луната беше вече изгряла. Загледа се в нея, нещо го привличаше.

–Не, не е сега времето за такива глупости! – изкрещя наум Улфгар.

Стана и се запъти към покоите си, нощта щеше да бъде дълга.

Мела изгледа замислено рухналото дърво. Лунните лъчи осветяваха безброй беснеещи в нежната светлина прашинки и есенни листи – неистов танц, в който сякаш ечеше гласът на убитото дърво. Но в себе си Мела не почувства нищо. „Мислиш, че си се скрил далече от всичко и внезапно собственото ти минало те застига и се стоварва върху теб”, каза си тя. Внезапно видя едно от ябълковите дръвчета, прекършено като треска под масивния ствол, и странно за самата нея, тази гледка наистина накара сърцето й да трепне тъжно. Обърна се бавно и пристъпи обратно в топлата стая, където Силиан вече се бе разположил край масата. Слабата светлина на пламъците в огнището хвърляше меки сенки по суровото му лице. Котката се увърташе край него и доволното й мъркане ясно се чуваше в притихналия дом. Тези животинки винаги успяваха да усетят лунните души, но Мела така и не можа да разбере защо.

Понечи да окачи котлето с вода над огъня, но внезапно размисли и вместо това извади от долапа ябълковата ракия. Напълни две чаши и подаде едната на Силиан, като остави тумбестата бутилка в средата на масата. „Ако продължат да ме посещават през ден, наистина ще трябва да посрещам само с чай”, помисли си разсеяно тя и опря лакти на масата. Мъжът не бе продумал. Въртеше малката глинена чашка между загрубелите си длани, сякаш се чудеше дали да отпие. При оскъдната светлина откъм огнището лицето му изглеждаше непознато, така променено от последния път, когато бе идвал тук. „Единствения път”, отбеляза наум Мела. Сякаш бе изживяла няколко живота оттогава. И в мига, в който си го помисли, осъзна, че сърцето й бе останало непроменено. Отпи голяма глътка от чашата си и сетивата й избухнаха в златния пожар на ябълковото питие. Повикът на луната леко заглъхна в ума й и тя се усмихна при мисълта, за собствената си уязвимост в този момент.

– Ако си търсел възмездие за Мориан, нямаше нужда да убиваш дървото, Силиан – каза тихо тя и погледът й потъна в очите му.

Силиан се размърда на поскърцващия от тежестта му дървен стол, ризницата го убиваше, мечовете – вече в ножниците – му пречеха да протегне краката си. Изведнъж се почувства глупаво, като малко дете, което са хванали да краде сладко от килера. Мела винаги успяваше да го накара да се чувства така, още при първото им запознанство, сред кристалния блясък на балните зали в Периал. Гневът проблесна като светкавица и той тъпо загледа парчетата глина в ръката си. Мела мълчаливо избърса масата, даде му друга чаша и пак му наля от ябълковия си елексир.

– Съжалявам – промърмори тихо. – За чашата – допълни вироглаво, осъзна, че пак се държи като виновно хлапе, тръсна глава и се засмя. Внезапна сянка помрачи лицето му и той се приведе напред без да изпуска Мела от очи:

– Защо уби Мориан? Защо?

Тя се приведе леко над масата, без да откъсва поглед от него. Търсеше някакъв знак в очите му, нещо, което да й помогне да разбере какво може да очаква от него. Дали някога щеше да успее да го разбере.

– Чудя се кой ли наистина уби, Мориан – промълви кротко тя. За миг в ума й се мерна мисълта за Нене, но Мела бързо я пропъди оттам. Девойчето сега бе под сигурната закрила на Треол. –– Аз помня Мориан, Силиан. Помня добре всеки един от нас – продължи бавно тя и ръката й почти докосна дланта на мъжа. – Чудя се... кога всъщност умря тя. И дали ръката, унищожила тялото, е същата, която погуби жената, която и двамата познавахме. И в двата случая, Силиан, не тук трябва да търсиш убиеца, макар, признавам, в онази нощ това спокойно можех да съм аз. Стига да бях успяла.

Той отдръпна рязко ръката си и я сложи на дръжката на меча. Отклони погледа си към танцуващите пламъци в огнището и заговори сякаш на себе си:

– Аз обичах Мориан... Само аз... Някои я боготворяха, други се страхуваха от нея, трети просто я уважаваха... а аз я обичах. Затова и мен обвиниха, че съм убил Нетариам, от ревност... Дори и Мориан мислеше, че съм аз... а може и наистина да съм бил аз... – обърна се към Мела и тя видя проблясващите сълзи в очите му. – Знам, че я наричаха тиранин, знам, че я смятаха за чудовище, но не може просто така един ден да се събудиш бездушен и студен, не можеш просто така да се превърнеш в звяр... Ние не сме чудовища, нали, Мела? Нали?

Тя се усмихна. Облегна се назад и отпусна ръце в скута си. Извърна глава към прозореца и усмивката й трепна, когато съзря лунните лъчи, сияещи сред ябълковите дървета отвън.

– Твърде дълго вярвах, че сме, Силиан – въздъхна накрая Мела и отново се обърна към него. – Твърде дълго, за да мога да го отрека сега, макар и за да успокоя човека, когото обичам. Не, че ми е останало много обич – добави бързо тя, сякаш опитвайки се изтрие собствените си думи. – Какво искаш, Силиан? Защо дойде тук? Гневът ти няма да върне Мориан. Нито моята смърт. Върви и търси утеха в обятията на Луна! – горчивина удави тихия глас на Мела. Обич проблесна в очите й и тя замлъкна, стисна устни, за да възпре думите, които напираха да се излеят. Лунните лъчи край прозореца сякаш оживяха и в миг меката светлина на огнището помръкна, за да отстъпи на ефирното сребърно сияние. Хлад покри чувствата на Мела и тя продължи все така тихо: – Именно Луната отне Мориан от живота, но и самата Мориан го допусна. Искаш отмъщение? Отмъсти на Луната, ако знаеш как. И не мисли за Нетариам. Смъртта му бе избавление и за него, и за много други.

Силиан потърка яростно челото си с ръка, пръстите му оставиха червена ивица, която изпъкна на бледото му, окъпано в лунна светлина, лице. Постепенно светлината помръкна и пламъците отново го огряха, смекчавайки изострените му черти.

– Да отмъстя на Луна? И как бих могъл? Аз избягах, Мела, избягах като страхливец. Всички ние избягахме, останаха само Мориан и Селиал. Ако бяхме до тях, това може би никога нямаше да се случи. Само че исках да намеря сам своя път, аз, поетът и войнът. И намерих една ковачница на брега на океана, а ти се затвори сред твоите билки. Всички сме страхливци, Мела, всички. Как да се опълчим на Луна?

Той изпи чашата си на един дъх и почти се задави.

– Бях забравил колко е силна ракията ти – каза с усмивка, но после стана отново сериозен. – Напоследък разговарям с халидовите свещеници, които са в селото ми. И все по–често се замислям върху това, което разказват... За Баланса и Халид... Може би това е правилния път? Може би само с помощта на Халид можем да победим Луна?

Мела напълни внимателно празните чаши. „Короната трябва да бъде унищожена, Мела, иначе тази земя отново ще бъде разкъсана в хаоса на стихиите....бездарните халидски жреци нямат място тук, инак само ще ускорят неизбежното...” Заал бе успял да увлече мислите й в посоки, които до този момент бе подминавала. Не искаше да му вярва, но и не можеше да избяга от думите му. А сега и Силиан говореше за Халид. Тя вдигна поглед към него.

– Какво казват Халидските свещеници, Силиан?

– Искаш да ме напиеш ли? – подсмихна се той в отговор, но отпи от чашата си. Преплете пръсти на масата, помълча малко за да събере мислите си и заразказва:

– Когато най–накрая открих покоя в моята ковачница на брега на океана, не случайно избрах мястото – исках да е далеч от онези сребристи пътеки, които можеш да видиш да пронизват тук и там сърцето на Селения при пълнолуние. Исках да съм далеч от изкушението, от силата. Седях с часове на скалите и гледах как вълните се блъскат в брега, а отровата в душата ми бавно се отмиваше. За пръв път от години се чувствах добре, тлеещите въглени на гнева загасваха един по един... И тогава пак дойде пълнолунието, усетих непрестанен зов, който ме теглеше към планините. Не тръгнах, устоях. Следващият месец историята се повтори, затова накрая отидох, въоръжен до зъби, с дебела броня и меч в ръка... Едва се измъкнах жив, проправих си път, постилайки пътека от трупове... Трупове, Мела, но не на хора... Горе в планините, древни изчадия дремят край една от пътеките и се хранят... Хранят се с нас... Оттогава ходя често там, когато Луната е силна, когато гневът ме обземе, но те не намаляват, сякаш се роят, умножават пълчищата си... Примамват горе селенити, слаби селенити, които се отзовават на повика на лунната сила... а после ги разкъсват... После дойдоха халидовите жреци и построиха храм, помогнах им да го вдигнат колкото се може по–бързо. И това престана, просто спря. Сякаш някакъв покой лъха от малката им постройка и гаси зовът от планините... Халидовите свещеници могат да ни помогнат в тази битка, Мела, те могат да спрат Луна. Ако осеем Селения с техни храмове и Балансът я стегне в прегръдките си, ние най–после ще сме свободни... Свободни да бъдем това, което искаме да бъдем, Мела...

Мела се взираше в лицето на Силиан. Думите му я объркваха, смесваха се със собствените й хаотични мисли, спомени за разговори... Данил, Лунел, Дриас, Селиал и Заал – лица, време и надежди се блъскаха тревожно и тя се замая. Пръстите й, притиснати в масата, бяха побелели. Всичко се променяше. Заал й го бе казал. Дали наистина стихиите отново щяха да въстанат срещу Луна? Дали тези твари, за които говореше Силиан, не бяха един от знаците за това.

– Свободни? – чу се да казва и собственият й глас я изтръгна от виденията. – Стихиите са по–велики от нас, Силиан. Балансът на Халид е покой, но дали наистина няколко храма ще прекратят борбата между силите, която предизвикахме преди столетия? Мислех, че е достатъчно да върнем камъка в неговия храм, за да измием греха на лунните жреци. Но се оказа, че греша. За колко още неща грешим, Силиан? Дали днешните жреци могат да изградят това, което ние разрушихме? Помниш ли Дриас? Нещата, които наричаме легенди, се оказват истина, а истината, в която вярваме, се оказват легенда...

Поклати глава и отпи бавно от чашата си.

– Не зная дали Халидските жреци могат да помогнат, Силиан. Може да се окаже точно обратното. Първите девет останаха в миналото. Появяват се нови и се нареждат редом с нас по сила, а може би ни водят по знание. Не бива да се бърза, Силиан. Ще трябва да чуем и тях.

– Да чуем тях? – Силиан почти се изплю на пода от отвращение при последните си думи. – Кои са тези те? Ученици на някой от първите? И на кой точно? На лудия Дриас, на алчния Терем или на себичния Треол? Научи ли някой на нещо ти, Мела? Знаеш колко трудно беше да събираме знание, късче по късче, да грешим, да се лутаме... Нима някой от тези, новите знае колкото нас? И откъде ще го научи освен от някой от нас? Не, Мела, гледам сина си Морсий, оглеждам се в очите му и виждам собствения си провал там... Глупаци, заслепени от силата на Луна, това са тези, които идват след нас, обречени да правят същите грешки като нас, обречени на същите страдания... Какво да чакаме още? Те да пораснат и помъдреят? Не, Мела, достатъчно чакахме, дойде време да действаме... Убеден съм, че Балансът действа, защото го почувствах и видях със собствените си очи, нямам нужда от поредната купчина безсмислени брътвежи и древни объркани легенди... Ще ме подкрепиш ли в това, Мела? Ще ме подкрепиш ли? – и той впи поглед в нея.

Мела не отговори веднага. Гледаше го усмихнато, сякаш забравила за въпроса му, сякаш изобщо не бе го чула. Мълчанието бавно разтегли нишката на времето и то замря. Сякаш след цяла вечност Мела се наведе леко над масата. Топла усмивка проблясваше в очите й, вперени в лицето на мъжа срещу нея, но тази топлина не докосна равния й, спокоен глас.

– Много жар има в думите ти, Силиан. Твърде много. Готов си да се втурнеш напред в нещо, което сам не разбираш напълно. Казваш, че Балансът действа, а аз не бих си и помислила да го отрека. Но как и докъде ще действа този Баланс, Силиан? Дали той ще изтръгне лунните жили от плътта на земята или само ще заглуши повика им? Стихиите държаха лунното сърце в продължение на години, а няма и месец, откак камъкът бе изтръгнат от хватката им. Няма да подценя лунната сила, Силиан, твърде добре я познавам. Не зная дали сам си наясно какво точно искаш – гласът й трепна несигурно за миг, но след това продължи с хладно спокойствие. – Винаги съм била склонна да ти дам обичта си на сляпо, Силиан, но тази битка е твърде голяма, за да очакваш да дам вяра и подкрепа на сляпо.

Той се заклати на стола си, който изскърца жалостиво. Усмивка изгря и на неговото лице.

– Преди години, Мела, щях да си тръгна оттук вбесен, изтръгвайки от корен всичките ти ябълкови дръвчета. Вече съм друг, макар и да не съм загубил предишната си жар, но се научих да я контролирам... поне отчасти. Но не можеш вечно да се криеш сред твоите билки и да чакаш нещо да се случи. Събери тези, които са останали от нас, аз също ще дойда, макар да не искам да ги виждам заради това, което навремето ми причинаха... Повикай и новите, които имат да ни разкажат нещо, нека се опитаме да си помогнем заедно... Знаеш къде да ме намериш – и той се надигна да си ходи. На вратата се спря и я погледна:

– Ще чакам седмица. Не се ли обадиш, ще приема, че никой не иска тази среща и ще направя какво съм си наумил... не заставай на пътя ми в такъв случай, защото няма да те пожаля.

Тя не се изправи. Седеше спокойно край масата и продължаваше да се взира в мястото, където само допреди миг бе седял Силиан. При последните му думи усмивката й трепна и за миг лицето й се промени, озарено от младежката жизненост, която някога струеше от нея. „Толкова време измина”, каза си тя и вдигна поглед към мъжа – сянка от миналото й, нахлула неочаквано отново в живота й. Малка трапчинка трепна на лявата й страна.

– Не се опитвай да ме плашиш, Силиан. Ако е писано да сме заедно в една борба, така и ще бъде. Но няма да се уплаша да се изправя насреща ти, ако вярвам, че пътят ти е погрешен.

Силиан кимна в знак, че е разбрал думите й, а после повтори:

– Ще чакам седмица.

И изчезна във вихър от лунна светлина.