Глава VI Тайните на най-старите български вождове и царе

Дългият исторически път, изминат от българите, е осеян с твърде много интересни следи. Но от всички тях най-удивител­ни са несъмнено следите, оставени от първите български вождо­ве и царе - хората, с които започва началото на българския род. В историята са оцелели няколко имена на ранни български вождове и царе - ЗИЕЗИ /споменат в Хронографа от 354 г/, ВУНД или ВАНАНД /вожд на българите, преселени в Армения преди III в./, вождът ЕРАН /споменат от Егише през 439 г./, предводителите БУЗАН и МУНДО /около 505 г/, кутригурските и утигурски вождове Синион, Хиниалон, Сандилх и Заберган /около 550 г./, вождовете на италианските българи Алциок /632 г./, Алцек /след 668 г./, Одолган и др.

Запазени са, макар и без точна датировка, и имената на трима български царе, живели някога в най-старата българска земя край Имеон - Кардама, Ила и Саса-Бинду. А също и име­ната на основателите и най-старите владетели на първата бъл­гарска държава в Европа - Авитохол, Ирник, Гостун, Курт /Куб­рат/ и Исперих /Аспарух/.

Една обща и постоянно повтаряща се особеност на посоче­ните ранни български имена е, че те се срещат изключително сред иранските народи и особено в района на Памир и Хинду-куш. Сред тамошните източноирански народи и в Персия се от­криват следните имена: Зизаис /срв. бълг. Зиези/, Вананд /бактр. Победоносен/, Ейрник, Бузан /с вариации Май-Бузан и Митра-Бузан/, Хин и Хинду /срв. бълг. Хиниалон/, Забер и За-бердаст /срв. Заберган/, Кардам, Гостам, а също две близки ва­риации на имената на Кубрат /Курт/ и Аспарух /респ. Гурд и Гобрай и Аспар и Испер/. Характерно е също, че повечето от споменатите имена имат своята дълга история на иранска поч­ва. Така например имената Вананд и Кардам се срещат в Бакт-рия още през I - II век. Името Бузан е познато дори от времето на Александър Македонски /IV в. пр. Хр./, когато срещу него е воювал пълководецът Митра-Бузан. А имената Гурд и Гобрай и Аспар /респ. Испер/ са познати още от асировавилонската епо­ха т.е. от V - VI в. пр. Хр.

Всеки, който се запознае с добре известния на световната наука речник на древните ирански имена, съставен от Ф. ЮСТИ (1895 г), ще открие без затруднение близки подобия на поч­ти всички ранни български имена. При това твърде често на иранска почва се откриват всички разнообразни варианти, под които е известно дадено древнобългарско име в историческите летописи - например трите варианта на името на Аспарух - Ис­перих, Аспарух и Еспор, двата варианта на името на Кубрат -Курт и Кубрат, трите варианта, под които се среща името на ранния български княз Вананд - Венд, Вунд и Вананд и т.н.

Тези особености показват, че по своя произход древните българи са били доста тясно свързани с иранския кръг народи и по-специално с източноиранските народи, обитавали някога подножията на планината Имеон, където единствено се появя­ват в ранната история имена като Вананд и Кардам.

Заслужава внимание и още нещо. Преди да се появят сред българите, имена като Кубрат, Аспарух и др. се срещат най-вече сред старите ирански и индоирански народи, при това най-често като имена на велможи и дори царе. Сред древните перси този тип имена се явява най-вече сред хората от висшето съсловие. А сред един малък източноирански народ, известен с името дейлемци, при царете се срещат следните имена - Аспар, Кубра - баща на Аспар, Забер /срв. бълг. Заберган/, Виндад /срв. бълг. Венд/ и др.

Налице е твърде тясна връзка между имената на ранните български аристократи и старите ирански и индоирански арис­тократи - толкова тясна, че почти всяко ранно българско име пов­таря името на някой древен цар или царедворец от иранския кръг.

Досега тази особеност не е забелязана, затова ще се спрем специално на нея. Името Аспарух има като свои подобия следни­те ранни индоирански имена: аланския княз Аспар, живял през шести век, дейлемските князе с име Аспар, сарматския княз Ас-пург, мидийския княз Гаспар, персийския велможа Испер и др. Имената на Аспаруховите братя - Бат-Баян, Котраг - повтарят те­зи на персийския велможа Батай и скитския цар Котракс. Името на прочутия български владетел Крум има като далечен предшес­твеник източноиранското име Грум-бат, което през четвърти век е носил царят на хионитите. Името на Крумовия син Омуртаг на­помня името на сарматския княз Амердаг, името на Кардам на­помня за древния господар на Балх - Кардама, името Зиези на­помня това на сарматския княз ЗИЗАИС, живял през трети век, а името Вананд се явява едновременно в две древни ирански дър­жави - Кушанската империя, където любимият епитет на царете е ВАНАНДО /победоносен/ и Партянското царство, където същият епитет се явява под формата ВОНОН и са известни двама ран­ни царе, наричани ВОНОН /по гръцки Вононес/.

Ако прибавим и имената на владетелите Бузан, Ирник, Гостун, Севар, Винех, Сабин, Расате и велможите Мостич, Не-гун /Негавон/ Сондоке, Мармаис, Корсис, Есхач, Докс, Дръс-тър, Кракра, Ивац, които всички имат аналогии сред дворцови­те среди на народите от иранския кръг, откроява се една твърде силно изразена връзка между българските аристократични име­на и аристократичните имена на иранските народи.

Сходството на най-старите български имена с древни иран­ски и индоирански образци, при това най-вече от аристократи­чен произход, е едно нагледно доказателство, че българите са възникнали като народ в непосредствена близост до древните перси, партяни и бактрийци и са били тясно свързани с този кръг от източни народи в течение на твърде дълъг период от време.

Съвършено очевидно е, че за да имат българите толкова много стари персийски имена в езика си и за да се наричат бъл­гарските канове и велможи с имена на стари персийски аристок­рати, причината е, че най-старата българска държава се е нами­рала в непосредствена близост до Древна Персия. А следовател­но летописците, които са посочили, че българите в стари време­на са живели при планината Имеон /днешният Памир и Хинду-куш/, са съобщили една неоспорима историческа истина.

Някои от старите индоирански имена, характерни за бълга­рите в една ранна епоха са проникнали и в кавказките земи. За това говорят редица факти, които частично бяха вече разгледани по-горе. Двама от древните иберийски царе, царували в I в., са се наричали Аспарук и Кардцам или Картам. А и до днес ста­ринните имена - Зиези, Дуло, Аспарух, Кубрат, Гостун, Телец, Кормисош, Кардам, Крум, Омуртаг, Борис - се срещат в различ­ни варианти сред кавказките народи, а някои от тях се явяват до­ри и в две и повече разновидности - например Кардан и Карда-кан; Аспар, Аспарук и Аспироз; Зезе, Зизико, Зиз-кан и Зезерих; Гостан, Густа и Гошт-хан; Тохту и Текту-бан; Крум, Крумук и Крунцо /Крумчо/; Телу, Телем-кани и Тили-камкана /т.е. Тили-кавкан/; Дула, Дули и Дулат; Кубра, Купра и Кубрат и др.

Повечето от тези имена обаче, макар и да са проникнали в Кавказ, са от древен източен произход и имат близки подобия в древните индоирански езици. А това показва още веднъж, че българската следа в света започва не от Кавказ, а далеч на Изток - в земите, населени с древните индоирански народи и племена.

Макар българите да не са имали щастието да опазят своите най-стари исторически източници, съседните с тях народи са за­писали твърде много и интересни неща за тях. От една старин­на литовска хроника, записана най-вероятно през XIV - XV в. личи, че някогашните българи са разказвали необикновена и твърде красива легенда за своя произход - те вярвали, че създателят на техния народ е бил откърмен в горския пущинак от ед­на милостива кошута. Тази своя легенда българите са сравнява­ли с легендите на другите стари народи .и на тази основа се е ро­дила следната интересна притча: „Ромул и Рем били откърмени в гората от вълчица. Астиаг - индийският цар - казал на Гаспарг да умори Кир, за да не царува след него. Гаспарг обаче го съжа­лил и спасил. Така също и князът мизийски, сиреч български, бил откърмен в гората от кошута, след като бил захвърлена.пу­щинака да загине... Парис - синът на Приам н престолонаслед­ник на Троя бил откърмен от една мечка в гората." . ...

От това кратко предание личи, че подобно на много други стари народи и някогашните българи са мислели, .че техният първи вожд е бил необикновен човек, спасен по .чудо с помощта на небето. Но за разлика от древните римляни, които вярвали, че създателите на техния народ били откърмени от вълчица, и за разлика от древните троянци, които мислели, че Дарис бил. от­кърмен от мечка, българите вярвали, че техният народ води нача­лото си от едно необикновено дете, откърмено от горска сърна.

Рядко може да се срещне по-красиво предание за произхо­да на някой народ от това, което са ни оставили древните бъл­гари. Един вариант на същото предание е записан още около 550 г. от византийския хронист Прокопий Кесарийски, който разказва, че според легендите на утигурите и кутригурите пъ­тят на техния народ при неговото преселение на запад е бил по­сочен от една вълшебна сърна.

По всичко личи, че сърната е била свещеният небесен сим­вол на българите и сродните с тях народи, но за съжаление в ис­торическите източници не е посочено как се е казвал легендар­ният български вожд, откърмен от сърна.

Ако се вгледаме внимателно в списъка на най-старите бъл­гарски владетели, съставен от Аспаруховите българи през 765 г. и известен като Именник на българските ханове, ще можем да си отговорим и на този въпрос. Начело на Именника стои един не­обикновен вожд, наречен Авитохол, срещу чието име е вписан необикновен, почти библейски срок на живот - цели 300 години.

Това навежда на мисълта, че легендарният вожд, откърмен от сърна, споменат в литовската хроника, е най-вероятно Ави­тохол - човекът, който според поверието живял цели триста го­дини. В тази връзка интересно е да се провери какво би могло да обозначава името АВИТОХОЛ.

По-горе видяхме, че повечето български вождове и канове носят ирански и индоирански имена, затова нека проверим има ли някакви подобия на името Авитохол сред иранските и индо­ирански народи. В Древна Персия наистина се открива подоб­но име - Авитух, което е носил персийски светец, загинал мъ­ченически за християнската вяра. Това показва, че подобно на много други стари български имена и името Авитохол води своя произход от изток и е възникнало сред народите от типа на древните перси, парти и бактрийци.

Какво би могло да означава обаче това особено име. В най-стария индоирански език - санскрит - се срещат думата АВИ, която значи дива овца - животно, сродно със сърната, и думата ТОКО, която значи син, потомък. А сред памирските народи се срещат понятията АФИ - сърна и ТЪХЪЛ - син, потомък. Тази особеност показва, че имената АВИТУХ и АВИТОХОЛ са всъщност имена-изрази, които означават буквално „син на сър­ната", „дете на сърната".

Това окончателно показва, че с името Авитохол е назован тъкмо оня легендарен български княз, който според български­те предания бил откърмен от сърна. Поради своя необикновен произход, той е поставен в началото на списъка на българските канове, написан от самите българи през VIII век. С този вожд според преданието е започвал българският народ на света. Яв­но е, че той е бил за българите това, което за римляните са би­ли Ромул и Рем, а за персийците - Кир.

Известно е, че най-точен белег за произхода на някой на­род са имената на неговите родоначалници. Ето защо това, че името на легендарния Авитохол може да се преведе единствено с помощта на санскрит и памирските езици показва, че най-ста­рите корени на българите са заровени не сред тюркските наро­ди, а сред индоиранските народи, клон от които са днешните памирски народи.

Напълно логично е българите, чиято най-стара земя се е намирала според преданията при Памир, да са имали за родо­началник човек, който е носил не тюркско, а памирско име. Ис­торията и етнологията си имат своите железни закономерности и всеки народ получава своите първи имена и първи образи в зависимост от това, къде се намира неговата рождена люлка. А следователно, ако искаме да видим българите във възможно най-вярна светлина, трябва да търсим техния произход не из тюркските степи, а край Памир, откъдето са дошли и други ста­ри имена като Вананд, Кардам, Бузан, Мундо, Синион, Сандилх, Заберган, т.е. почти всички ранни български имена, включително и името на българския родоначалник Авитохол.

Народ, който е имал в езика си подобни имена, едва ли би могъл да възникне в друг район на Изтока, освен в земите край Памир и Хиндукуш, и не е случайно, че всички древни истори­ци, които са посочили най-старите български земи в света, спо­менават неизменно планината Имеон т. е. днешният Памир и Хиндукуш.

Връзката на древните българи с индоиранските народи по всичко личи е била добре известна в стари времена. Арменски­ят историк Хевонд, живял през VIII век, нарича Аспарухова България „страната на сарматите Булкарк", причислявайки по този начин българите директно към източноиранските народи, преселени в Европа. А в анонимния латински хронограф от 354 г. за българите се говори, че те произлизат от Зиези - име, което много напомня това на един от известните царе на сарматите -Зизаис, отбелязан в аналите на Римската империя.

Нишките, които свързват българите с древните индоиранс­ки народи, се оказват твърде интересни и разнообразни. Най-интересната от тях може да се открие в ръкописите, оставени от самите българи, и по-специално в имената на годините и месе­ците от техния древен календар, записани в Именника на бъл­гарските канове.

Засега не е обяснено защо годината на заека се е наричала у древните българи ДВАН, а не коян или тавшан, както у тюр­кските народи. Или защо годината на свинята се е наричала у тях ДОХС, годината на коня ТЕКУ, а годината на дракона ВЕ-РЕНИ. Произходът на всички тези думи става обаче обясним, ако се надникне в най-стария индоирански език - санскрит, къ­дето всяка от тях има своя доста близък паралел. На българска­та дума ДВАН /заек/ съответства санскритското прилагателно ДВАНД /бягащ, бързоног/; на българската дума ДОХС /свиня/ - санскритското прилагателно ДОККХА /тлъст, дебел/; на бъл­гарското понятие ТЕКУ /кон/ - санскритското понятие ТЕК /препускам/; а на българската дума ВЕРЕНИ /дракон/ - санск-ритската дума ВАЙРИН /зловещ, ужасен/. Оказва се следова­телно, че повечето от имената на животни в езика на древните българи са възникнали под влиянието на древни индоирански понятия, свързани с главните им особености.

Същата особеност е запечатана и в названията на числи­телните имена в древнобългарския календар, които дълго вре­ме оставаха загадка за науката, тъй като опитите да бъдат пре­ведени с помощта на тюркските езици водеха до сериозни про­тиворечия и не позволяваха да се обвържат гладко сроковете на царуване на означените в Именника владетели.

Загадъчното числително ТВИРЕМ, което по невероятно сложен и заплетен начин се извеждаше от татарската дума ТОКУЗ - девет, се оказа всъщност дериват от древния индо­ирански корен ТУЙ.Р - четири, от който е образувано санскрит­ското и авестийско понятие ТУЙРИЯ - четвърти. Същият ко­рен е запазен и до днес в Памир и Хиндукуш, където в ягнобс-кия език думата ТВИРЕМ значи четвърти, а при мунджанците, считани за най-преките потомци на древните БАЛХАРА, дума­та четвърти звучи като ЦФИРЕМ.

Не по-малко загадъчната дума ЧИТЕМ се оказа сходна с древноиранското числително ЧИТ - три, зафиксирано в санскритската и авестийска дума ЧИТИЯ - трети. А най-близките аналози на същото понятие бяха открити отново в Памир, къде­то думата ЧИЙЕМ значи трети и е образувана несъмнено от съ­щия прастар корен.

От същия източен произход са и древнобългарските числи-телни ВЕЧЕМ, ТУТОМ и ШЕХТЕМ, които се оказаха дерива­ти от следните памирски и дардски числителни имена: ВЮЧ -пет /в езика прасун/; ТУ, ТУТ - две /в памирските езици/ и ШЕХ, ШЕХТ - седем.

Оказва се следователно, че не само имената на най-древни­те вождове, но и названията на годините и числителните имена на древните българи са най-вече от индоирански произход и имат аналогии в санскрит и в памирските и дардски езици. Ед­на твърде ясна атестация на техния памирски произход са и постоянно повтарящите се в тях завършъци ЕМ и ОМ, които в тази комбинация, която ни поднасят древнобългарските материали, са характерни единствено за района на Памир и Хинду­куш и същевременно не се срещат в нито един тюркски език. В някои райони на Хиндукуш споменатите завършъци и до днес се употребяват паралелно един с друг, както това е и в древно­българския език.

За разлика от египтологията, древнобългаристиката - на­уката, която се занимава с произхода и езика на древните бъл­гари - не разполага с паралелни текстове /билингви/, чрез ко­ито може твърде лесно да се разгадае същността на който и да е език. Но при все това тя разполага вече с много езикови мате­риали, които позволяват да се проникне в същността на зага­дъчния и все още слабо изследван език, който са говорили за­селилите се в Европа древни българи.

Сред тези материали особено ценни са някои старинни български изрази или лични имена, чийто смисъл е посочен в пряка или косвена форма в историческите източници, които мо­гат да подпомогнат изследването на древнобългарския език.

Първият израз от този тип е записан през V век в истори­ята на Мовсес Хоренаци, който съобщава, че преселилите се в Армения българи са се наричали ВХНДУР-БУЛГАР - едно име, в което по всичко личи се е съдържал някакъв конкретен сми­съл. Ако се съди по историята на Хоренаци, името на главния род на тези преселници било ВАНАНДАЦИ и произлизало от името на вожда Вананд, който ги довел в Армения по времето на цар Аршак. А това показва, че думата ВХАНДУР може би не е била родово име, а нещо по-различно.

Ако надникнем в най-стария индоирански език - санскрит, който много ни помогна при разшифроването на значителен брой старинни български имена, ще се натъкнем на добре из­вестния корен ВАХАН, който значи „премествам се, преселвам се". От този древен корен са произлезли две памирски думи: името на река ВАХАН-ДАРЯ и името на малкия памирски на­род ВАХАНЦИ. А това загатва, че неразтълкуваният израз ВХНДУР-БУЛГАР е означавал най-вероятно „преселниците-българи" и се е употребявал не като родово име, а по-скоро ка­то пояснение към името на преселилия се български клон.

Според Хоренаци новодошлите българи живеели преди то­ва „във веригата на огромната Кавказка планина", т. е. някъде в долините на Северен Кавказ, където се намирала тяхната стара земя. А точно в Северен Кавказ сред вейнахските народи (чеченци и др.) се среща и до днес понятието ВАХАНАДАРА - преселник, което представлява доста близък паралел на древ-нобългарската дума ВХНДУР.

Запазването на споменатата дума сред вейнахите едва ли е случайно. Те са тъкмо оня кавказки клон, в чиито езици се отк­риват най-много следи от древни индоирански влияния и който е запазил най-много старинните държавни понятия от древно-български тип, между които думата КАНА, която у вейнахите, както у древните българи, означава вожд; БОЙЛА - господар; БАХОИН - защитник, воин; ЖОПАН - наместник, служител; БАН - войскар и др. Освен това има арменски източници, от ко­ито личи, че в стари времена прадедите на вейнахите, наричани по арменски нахчери, са живели между Каспийско море и Па­мир, а следователно и те подобно на българите са дошли в Кав­каз откъм някогашната планина Имеон. Името НАХЧО, с което нарича себе се най-големият вейнахски народ - чеченците, е ко­пие на древната согдийска дума НАХ - народ и на арменското име НАХЧЕР; и също загатва, че вейнахите, или най-малкото част от техните прадеди, са дошли в Кавказ от югоизток.

Всичко това показва, че зад българския израз ВХНДУР-БУЛГАР се крие някакъв близък аналог на вейнахската дума ВАХАНАДАРА - преселници, която (както и българското по­нятие) на свой ред е възникнала като дериват от индоиранския корен ВАХАИ - преселвам се, производни от който има запазе­ни в доста голямо изобилие в района на Памир.

Следващите български изрази, които сравнително лесно се подават на превод, понеже са частично обяснени от древните ар­менски летописци, са имената на ранните български племена, на­селявали някога Кубратова България. Според географията „Аш-харацуйц" на север от реките Вардан и Псевхрос живеели българ­ските клонове Купй-булгар, Кучй-булгар, Оногхонтор-блгар (про­изнася се българ - Бел. авт.) и Чдар-болкар, които водели своите имена от названията на реките, край които обитавали.

Прибавеното към споменатите имена пояснение позволя­ва да се разшифроват сравнително лесно някои от тях. Така например несъмнено е, че името на първия клон Купй-булгар е произлизало от названието на р. Куп /днешният Кубан/. Сред адигейците в Кавказ до днес горното течение на Кубан се на­рича КУП и по всичко личи, че това име е твърде старо, тъй ка­то в древногръцките източници Кубан е известен като Куфис. Второто име Кучй-булгар стои вероятно във връзка с едно от имената на р. Днепър - Кочо, или Куч. В някои източноирански езици думата КУЧ означава „уста, устие", а това показва, че с името КУЧ или КОЧО е било наричано някога най-долното течение на р. Днепър, край което според готския историк Йорданес някога действително са се намирали стари български по­селища.

Двете имена Купй-булгар и Кучй-булгар се оказват твърде прозрачни по смисъл и първото от тях е означавало несъмнено кубански българи, а второто - днепърски, приднепровски бъл­гари. А еднаквият суфикс И, чрез който от думата КУП е било образувано името КУПИ-булгар, а от КУЧ - думата КУЧИ-бол-гар, е също твърде показателен. Подобен завършек се среща и до днес твърде широко в памирските имена на народи - напри­мер в името на малкия народ ХУФИ, образувано от названието на р. ХУФ, в името на друг малък народ - ЯГНОБИ, образува­но от названието на р. Ягноб. Моделът на образуването на спо­менатите две имена на български клонове се оказва от източно-ирански /памирски/ тип и това едва ли следва да ни учудва, след като не едно и две ранни български имена и думи гравити­рат към индоиранската езикова среда.

Твърде важно е и името на главния български клон -ОНОГУНДУР, от което са призхождали директно прочутите български канове Кубрат и Аспарух. В някои арменски източ­ници то се среща и произнася като ОЛХОНТОР, което подсказ­ва, че старите арменски географи са го свързвали може би с името на някогашната река Олонта - днешната Кума. Но за да си обясним съвсем точно смисъла на това дълго име не е из­лишно да припомним, че в ранните източници наред с оногундурите се среща и народ с име ОНОГУРИ, което звучи доста сходно с това на оногундурите.

Как и защо в ранната история са се появили тези две доста сходни и очевидно свързани едно с друго имена - оногури и оногундури? На този въпрос най-добър отговор дават езиците, които се говорят в Памир и Хиндукуш. В тях се срещат две ус­поредни понятия - ГУР - род и ГУНДУР - сборище, народ. А това показва, че имената ОНОГУРИ и ОНОГУНДУРИ са по съ­щество имена-изрази, първият от които трябва да се чете като ОНО-ГУР, а вторият като ОНО-ГУНДУР и които вероятно са различни форми на едно и също име, възникнали на памирска почва. Що се касае до думата ОНО, която стои в началото на двете имена, тя напомня санскритската дума УНА - висок, гла­вен, а също източноиранското понятие ОНО - издигам, извисявам, което показва, че имената ОНОГУРИ и ОНОГУНДУРИ следва да се преведат като главния, централния народ.

Един твърде податлив на превод древнобългарски израз е запазен и в Именника на българските канове. Той се открива в пасажа, в който се разказва за преврата, извършен от кан Кор-мисош, който свалил от властта стария царски род Дуло. „Този княз - съобщава Именникът - отстрани /от властта - Бел. авт./ рода Дулов сиреч Вихтун." Какво означава пояснителната дума ВИХТУН не е трудно да се изясни, ако надникнем в източно-иранските езици. В тях от древни времена се среща корена ВИШТУНКАИ - избран, предопределен; а това показва, че из­разът „рода Дулов сиреч Вихтун" означава „рода Дулов сиреч предопределения да управлява".

Най-ранната датирана следа от българите беше доскоро ла­тинският хронограф от 354 г., в който са изредени имената и прародителите на 25 източни народа, обитавали някога района, който се простира между Кавказ и Памир. За българите в този хронограф се говори, че техният прародител се казвал ЗИЕЗИ, докато прародителят на арменците се казвал Мамсвир, на асирийците - Асир, а на арабите - Арам.

Името ЗИЕЗИ, с което е наречен прародителят на българи­те, напомня най-вече имената, с които наричат своите прароди­тели и до днес войнствените източни народи, населяващи доли­ните на Памир и Хиндукуш. И днес там съществува традиция към имената на прародителите да се прибавят думите ЗИ и ЗАЙ и примерите за това са твърде изобилни. Едно афганско племе нарича своя прародител ХОИЗИ, друго - АЦАКЗИ, трето БА-РАКЗАЙ и т.н. Но най-ранният исторически пример от този тип се открива сред имената на прародителите на Херодотовите скити - Колаксай, Арпоксай и Липоксай, които всички завърш­ват с особената дума САЙ, близка по смисъл до памирските ду­ми ЗИ и ЗАЙ, проблясващи в името ЗИЕЗИ.

От тези примери още веднъж личи, че началото на българ­ската следа в историята трябва да се търси сред народите от скитския и сарматски кръг и че българите са почти толкова ста­ри на света, колкото са били и древните скити.

Трудно е да се открие какъв точно смисъл са влагали древ­ните българи в името на своя прародител ЗИЕЗИ, но ако се за­ровим в санскритския език, близкородствен с някогашните скитски езици, ще открием в него една особена дума ЗИЕШЗА, която значи „издигнат духом, просветлен". Но най-интересно е може би това, че в най-разпространения памирски език - паш-то, известен и като пахто и пушту, се среща коренът ЗЕЕЗ -раждам, от който произлиза думата ЗЕЕЗ-АВУНКАЙ - родона­чалник, баща на рода. Ако се съди по този памирски израз, име­то ЗИЕЗИ е означавало просто „родоначалникът, бащата на ро­да." А как то е попаднало в Латинския хронограф от 354 г. не е трудно да се обясни. Може да се предположи, че съставителят на Хронографа е бил някой образован римлянин, който е забе­лязал непълнотата в по-стария препис на Хронографа и е запи­тал някой познат му древен българин от кого произлиза негови­ят народ. Неговият събеседник е отговорил може би с думата ЗЕЕЗ - родоначалник, а още по-вероятно с производната от нея форма ЗЕЕЗИ, която означава по памирски буквално „от родо­началника, от бащата на рода". А римлянинът, приемайки обяс­нението му като лично име на родоначалника, е вписал в Хро­нографа, че прародителят на българите се казва Зиези. Възмож­но е и още едно обяснение. В някои памирски езици като сариколския се среща думата ДЗИЕДЗ, която значи „благороден елен" и има същият смисъл както думата АВИ - сърна - в ле­гендата за Авитохол, разгледана по-горе. От това название мо­же да се образува притежателната форма ДЗИЕДЗИ, която на сариколския език означава буквално „от елена". В такъв случай името ЗИЕЗИ може да се окаже синоним на АВИТОХОЛ. И до днес всички памирски народи - пуштуни, сариколци и др. свя­то вярват, че елените и сърните са благородни животни и пра­теници на небесните богове и като израз на тази стара вяра по най-високите скали на Памир и Хиндукуш се виждат стотици изображения на елени, сърни и планински кози. Ето защо равновъзможно е името Зиези да произлиза от памирския корен ЗЕЕЗ - родоначалник и от другия памирски корен ДЗИЕДЗ -благороден елен. Характерно е също, че освен памирските ези­ци трудно може да се открие някой друг език, с чиято помощ да се обясни това древно име. В тюркските езици липсват корени от този тип, защото при тях поначало твърде рядко се среща звукът „З" и досега не е открит нито един случай на неговото повторение като в думата ЗИЕЗИ. Ето защо както по своя сми­съл, така и по своята звукова форма името ЗИЕЗИ е една типич­на старинна памирска думи и това е твърде важно за българска­та история.

Характерно е и това, че освен за памирските езици подоб­ни думи и имена са били присъщи единствено на преселилите се от изток индоирански племена - древните скити и сармати. В Северен Кавказ, в съседство с който са живеели многоб­ройните скитски и сарматски племена, а след това и древните българи, се среща името ЗИУС, което значи „висок, превъзхо­ден". А сред сарматите, които са се преселили в първи век в зе­мите на север от Дунава, един от най-известните царе е бил споменатият вече ЗИЗАЙ, записано на латински като ЗИЗАИС, което вероятно е образувано от същия прастар памирски корен, както името на родоначалника ЗИЕЗИ.

Най-старата латинска следа за българите определено води към войнствените и прочути някога индоирански народи, част от които са били и преселилите се в Европа сармати, но това да­леч не е единствената диря, на която заслужава да се обърне внимание.

Откритите напоследък материали показват, че няколко ве­ка преди българите да бъдат отбелязани в споменатия латински източник, в индийските книжовни паметници се заговорва за народ с име БОЛХИКИ или БАЛХИКИ, който живеел на север от Индия в областта БАЛХ. В най-ранните арабски съчинения земите, населявани от този народ, са наречени БУЛГАР или БАЛХАРА, което е един важен белег, че споменатите в индийс­ките източници БОЛХИКИ са далечни исторически предшест­веници и роднини на ранните европейски българи. Съхранили са се само три имена на царе и две на роднини на болхиките -КАРДАМА, БИНДУ /САСА-БИНДУ/, ИЛА, ШАЛЯ и ВИДУ-РА. Но интересно е, че някои от тях имат прилика било със ста­ри български имена като Кардам, било със съвременни имена като Шальо, Видул и Биндьо.

Важна следа, свързана с ранните българи, се открива и у арабския книжовник Ел-Балхи. Този любознателен пътешест­веник съобщава, че запитал някога българите как наричат Бога и идола, на който се кланят. И получил от тях отговор, че Богът се нарича при тях ЕДФУ, а идолът - ФА. Същата дума ФА спо­ред издателите на Балхи се среща и до днес в земите край Па­мир и в съседна Фергана, където означава „кумир, идол". А древните корени и на двете споменати дума водят отново към санскритския език. Първата от тях напомня древното индо-иранско название на свещения огън /ЕДДХ/, а втората - санскритското понятие БХА /символ, свещен знак/. Ако се съди по това съобщение, още преди да се преселят в Европа, древните българи са имали своя особена религия, в основата на която е стояла общата за всички индоирански народи почит към свеще­ния огън и към свещените небесни символи, наричани БХА.

Дотук вече добихме, ако не пълна, то поне приблизителна представа къде трябва да се търсят най-древните български следи. Но поради дългия път, който древните българи са изми­нали през света, днес много хора се затрудняват да си предста­вят тяхната история в строен вид. Затова по-долу ще опишем последователно четирите периода от живота на древните бъл­гари и четирите техни най-големи постижения - създадените от тях големи и могъщи държави в различни части на огромното евразийско пространство.

Няма народ, който да е изминал толкова дълъг път, както древните българи по света. Но уникално в тяхната история е и това, че след всеки жесток и смъртоносен удар на съдбата, те са се преселвали в нови земи, където с много усилия са възкреся­вали своите стари градове и държави. Всяка тяхна нова държа­ва е била едно истинско чудо и епохална победа над природни­те несгоди и над ударите на варварството, които непрекъснато са връхлитали мирния им живот. А това, че те на четири пъти и на четири различни места в Евразия„са побеждавали сурова­та природа и заварената от тях първобитна диващина, възсъзда­вайки отново и отново своята стара цивилизация, е истински рекорд. Въпреки това древните българи, които неведнъж и дваж са се проявили като преносители на култура и цивилиза­ция, и до днес са представяени в нашите учебници като ниско развито номадско племе, което усвоило началата на културата едва след преселването си отсам Дунава.

Техният изключителен принос в световната държавност и култура остава до днес неоценен и неосъзнат дори в нашата ис­тория. Затова време е стъпка по стъпка да го разгледаме.
Втора част

ЧЕТИРИТЕ БЪЛГАРСКИ ЧУДЕСА