Сага за древните българи Прародина и странствания Петър Добрев Увод


Как е възникнал сегашният български народ



бет7/8
Дата15.07.2016
өлшемі0.76 Mb.
#200124
1   2   3   4   5   6   7   8
4.3. Как е възникнал сегашният български народ

Когато българите на Аспарух дошли на Балканския полу­остров, те заварили в Дунавската равнина свои стари сънарод­ници, заселени още през VI и VII век, а заедно с тях и седем славянски племена, които преди това служели като византийс­ки федерати. Тези племена имали свои закони, различни от бъл­гарските, но когато Аспарух създал своята държава, българите повсеместно въвели своя строг закон на честта, който станал общ и за българите, и за славяните. Навсякъде, където в бал­канските земи обитавали двата народа - българи и славяни, жи­вотът вървял по строгия българския ред и понеже той позволя­вал на всеки, без разлика дали е българин и славянин, да се из­дига чрез своята доблест и труд, славяните го приели като свой и обединени от общия ред твърде скоро двата народа - българи и славяни - започнали да наричат себе си с едно и също име -българи.

От тези два някогашни народа, които заживели по един на­чин и с един закон, е възникнал днешният български народ. И това личи най-добре от нашия сегашен език. Когато два народа се обединят един с друг и създадат общ език, обикновено става така, че за всяко нещо в техния език се появяват по две и пове­че различни думи. Точно така е и в съвременния български език - в него за всяко по-важно понятие има и до днес по две раз­лични думи - древнобългарска и славянска.

Всички славяни казват на красотата красота, но ние, бълга­рите, имаме и думата хубост, която не е славянска, а е донесе­на от най-старата земя Балхара при планината Имеон. Всички славяни казват на любовта любов, но ние имаме и думата обич, която също е донесена от древната българска земя.

А най-важните думи, които имаме - като майка, баща, чи­чо, леля, кака, бате, момче, момиче, момък, мома - идват всич­ки от стария български език. Славяните нямат точно такива думи, но в най-старата българска земя при планината Имеон те се срещат и до днес, защото те не са славянски, а стари български думи.

Много са старите български думи в нашия език, но за да разберем кои са точно те, трябва да отидем в далечната българ­ска прародина - легендарната Балхара. Там хората и до днес казват на къщата - къшт и къжда, а на кучето - кучи и дори цве­тята пред техните къщи се наричат КОКА и КОКИЧА, защото на техния език кока значи цвете, а кокиче - малко цветенце.

Древните българи са донесли в нашия език множество кра­сиви думи, които лесно може да открием, ако отидем в тяхната най-стара земя - Балхара, откъдето са тръгнали повечето от техните думи по света.

Но и славяните, които са се заселили в нашите земи, са би­ли твърде интересен народ. Те са говорили на специфичен говор, подобен най-вече на днешния полски език, в който на ду­мата „дъб" се казва „домб", на думата „зъб" - зомб, а на ръката - ренка. Приликата на езика, на който са говорили българските славяни, с полския език показва, че те са били по-близки до гру­пата на източните славяни, наречени анти, отколкото до сърби­те и хърватите. Ето защо в това, че българите и славяните са съз­дали един общ народ, няма нищо необяснимо. Старите побрати­ми на българите - антите - са заели тук заедно с тях тези земи, защото двата народа са били тясно свързани един с друг още от IV - V век, когато са живеели в Старата Велика България.

Когато Кирил и Методий създали писменост за славяните, те написали своите църковни книги на езика, на който говорели сла­вяните в българските земи. Така езикът на българските славяни се превърнал в общ език на цялото славянство, а българските духов­ници от времето на цар Симеон станали просветители на всички славянски народи. И до днес в нашия български език са запазени множество особени думи, които се срещат само в старите църков­ни книги и не са познати на другите славянски народи.

Ето защо почти всичко в нашия днешен език е древно и ин­тересно - древни са старите български думи и имена, които са дошли тук чак от далечната Балхара и от кавказките долини, но древни и забележителни са и нашите славянски думи, защото в никой друг език не може да се открият толкова много старинни и звучни славянски понятия като в нашия. Когато един народ се е образувал от два стари народа, той става по-богат, защото в неговия език се събират думите и на двата стари народа.

Затова нашият български език днес е един от най-богатите езици на света. В него са запазени множество думи от езика на древните българи и хиляди славянски думи, които са се съеди­нили с тях в неразривна сплав.

В науката дълго време се забелязваха само славянските ду­ми в нашия език, които наистина са твърде много. Мислеше се също, че древните българи са били изостанал тюркски народ, който с нищо не е повлиял при нашето формиране. Но напосле­дък, когато беше открита древната българска земя Балхара, ста­на ясно, че древните българи не са били тюркски народ и че от тях сме наследили множество особени източни думи, с които и днес наричаме своите най-близки хора, къщите, в които живе­ем, цветята в нашите градини, нашите стари български облек­ла и музикални инструменти.

Дори самото наше име българи е една чудна и необикнове­на дума. Защото само нашият народ и още два други - потом­ците на бактрийците край Балх и келтите на Британските ост­рови - могат да изговорят думата българи. Затова турците и та-тарите го обръщат на булгар, французите - на бюлгар и дори на­шите стари побратими - славяните не могат да го произнесат, а го преобръщат на балгари, булхари и бугари.

Чрез това име, което никой освен нас не може да изрече, историята иска да ни каже, че ние - българите - сме народ с особен корен и трябва винаги да помним това. Зад нашия гръб стоят четири велики държави и безброй славни победи на на­шите български деди и ако ние възкресим нашия златен българ­ски закон, който е карал крадеца и лъжеца да треперят, а юнака да лети, ще пожънем още много победи.



Заключение: Защо трябва да се възстанови истински­ят образ на древните българи?

Ако в началото на българската азбука стоят великите бук­ви АБ, то в началото на българската история стои друго велико АБ - Аспаруховите българи, а преди това и Авитохоловите бъл­гари. Но към първото АБ ние се отнасяме с висока почит и ува­жение, докато второто знаменито АБ е останало в сянка, въпре­ки, че от идването на древните българи започва едно ярко бъл­гарско начало на Балканите и в Европа.

Нашите древни предци са си давали сметка за това истори­ческо начало. И затова по някаква неслучайна случайност тех­ният най-стар летопис е създаден точно в годината, когато са се навършвали шест кръгли века от създаването на Авитохолова България - 165 година. Всеки, който се зарови в Именника на българските канове, ще открие тази проста истина. Но въпреки, че древните българи са изпитвали огромно уважение към дър­жавата, създадена от легендарния Авитохол, тази особеност ос­таваше незабелязана, може би защото темата за древните бъл­гари в течение на много десетилетия беше едновременно голя­мо бяло петно и своеобразна запретна зона, над която тегнеше тежката сянка на политиката.

През този период много редактори на учебници се уплаши­ха дори от внушителното название на Старата Велика Бълга­рия, макар че то е създадено не от българите, а от византийски­те историци. Вместо него бе въведен в употреба предпазливият термин Кубратова България, който с един замах съкрати исто­рията на Старата Велика България от 515 години на няколко де­сетилетия и я преобърна надолу с главата, защото Кубрат е не неин основател, а последен неин велик кан. Това жестоко орязване бе извършено, въпреки че в най-старата арменска история, написана в средата на V век, се говори за българска земя в Кав­каз, а от два други източника личи, че от тази земя част от бъл­гарите се преселила в Армения в една твърде ранна епоха, ко­гато арменците все още са се кланяли на идоли, а това е време­то преди покръстването на Армения в 301 година. Твърде мно­го се зловидя на някого през онези времена, че дори ревнивите към българите чужденци са наричали първата българска дър­жава в Европа Стара Велика България и ако бяха живи визан­тийските хронисти, измислили това название, сигурно и те ту­такси щяха да бъдат обвинени от някогашните наши интерна­ционалисти във великобългарски шовинизъм. А не беше на мо­да преди половин век да се изтъква и това, че и русите са си служели с почти същия израз, когато са наричали столицата на волжките българи с името Велите Болгари или Великий город Болгар.

Когато във върховете на някоя държава проникне вирусът на безличието, дори и най-истинското и доказано величие ста­ва неприятна и нежелана тема, а миналата гордост започва да дразни политиците, както светлината е неприятна за нощните птици.

В резултат на всички споменати упражнения по национа­лен нихилизъм, извършени от всякакви видове политически лилипути, днес нашата история е написана така, че не можем да си обясним защо дължим държавата си на българите на Ас­парух и дори защо се казваме българи. Вече цял век в учебни­ците ни се разказва една наукообразна версия за нашия произ­ход, според която е дошло отнякъде някакво малко племе от 10-15 хиляди души, наричано българи, победило една огромна им­перия и след това набързо изчезнало, като оставило за наслед­ство само своето име. Повтаряме старателно този урок и не виждаме, че никъде във византийските хроники - дори в най-враждебно настроените - не пише, че Аспарух е довел една ше­па народ, а точно в тях се твърди, че веднага след своето идва­не отсам Дунава, той поискал от славяните да се преместят на север и запад и да опразнят за новодошлите българи почти ця­лата Дунавска равнина.

Почти всяко изречение, вписано в уроците за образуването на България, е едно противоречие. Малкото българи победили огромната Византийска империя и пак малкото българи помо­лили своите съюзници, славяните, да им предоставят за засел­ване почти половината територия на днешна България. Но ето че всички ние вече много години вярваме в приказката за мал­кото българи на Аспарух и сериозно сме си внушили, че едва ли не по случайност се казваме българи, тъй като всичко, което имаме, било дошло от славяните и почти нищо - от древните българи.

Някой ще каже - неминуемо е било някогашните наши ис­торици да сгрешат, след като преди век за българите на Аспа­рух е имало малко информация и въпросът за тях е бил едно от големите бели петна в българската история. Но струва ми се, че не е било толкова неминуемо след като във византийските хро­ники, включително и в тези на Теофан и Никифор, от които е било преписано началото на българската история, никъде не е казано, че българите на Аспарух са били малобройно племе и същевременно ясно и отчетливо се разказва за преместването на славянските племена.

„8ар1епп за1!" - На мъдрия трябва малко! - гласи една ла­тинска максима. Но ето, че в случая малкото е било налице, а мъдростта не се е проявила, и вместо нея нашите учебникари са си съчинили версията за малкото българи.

Най-печалното в тази версия е, че тя е съчинена не във ви­зантийската, а в българската научна лаборатория наскоро след Освобождението и за нея нашият народ трябваше твърде скоро да плати висока цена. Защото лесно е да се измисли произволното твърдение, че българите на Аспарух са били една шепа хо­ра, които се заселили едва ли не на една педя земя в най-източ­ните части на Балканския полуостров. Но трудно е след това да се пресекат чуждите измислици, че в най-западните български земи от Тимок до Вардар и Охрид живеят не българи, а чисти славяни, след като не някой друг, а самата българска наука е из­паднала в заблуждението да твърди, че дори в жилите на насе­лението на Източна България тече само една капка древна бъл­гарска кръв.

Заблудата, че Аспарух е довел със себе си една шепа народ, или една орда кривокраки конници, се превърна в огромен тро­янски кон, който бе използван цял век за разцеплението на на­шия народ, затова тя твърде допадна на всички подмолни сили, които работеха срещу България. А за да действа по-успешно този троянски кон в някои съседни страни бяха създадени след­ните стихове:

От черната и дива кръв на Чингис хана

една--едничка капчица във вас е вляна!

О, бугари, вие кръв татарска!
(Светозар Илич. Крвави цветови)

Трудно е да се сърдим на тези злъчни пародиии, след като в нашите учебници дори до днес се повтаря наивната басня за малкия брой и бързото претопяване на Аспаруховите българи в

„славянското море".

Но именно това претопяване, което нашите някогашни ис­торици си създадоха най-вече за свое умствено удобство, всъщ­ност трудно би могло да се състои не само през първите 50-60 години, но дори и през първите един-два века, защото съотно­шението между древните българи и славяните в някогашната Столична българска област, а също в Куберова Македония, ед­ва ли е било в полза на славяните. Срещу представата, че там са преобладавали славяните, напоследък се възправи голям блок от автентични исторически данни, а именно откритите многобройни стари български дворцови надписи. Всички те -чак до средата на IX век - са написани или на гръцки език с от­делни добавки на думи от езика на Аспаруховите българи, или изцяло на древнобългарски език. Сред тези надписи, съставени най-вече през първата половина на IX век, на брой повече от 100, досега не е открит дори и един-единствен със славянски произход. ...

Но след като българите на Аспарух не са били^малобройно племе /а някои източници като хазарският каган Йосиф, гово­рейки точно за тях - преселилите се край Дунава българи, ги наричат „по-многобройни от пясъка в морето"/ и след като до­ри непосредствено преди покръстването в България са се пи­шели надписи единствено на техния език, възниква въпросът има ли поне един пункт от досегашните учебникарски описа­ния за този народ, който да почива върху здрава основа и не трябва ли стъпка по стъпка да се проследи и разгледа всичко, свързано с него, за да се постави най-после под нашето българ­ско минало един здрав научен фундамент.

Известно е, че сграда без здрав и стабилен темел се клати и руши, а темелите на българската историческа сграда са гра­дени за съжаление с некачествени материали, част от които са били взети на заем от чужди учебници, а друга част представ­ляват лошо обработени български мисловни продукти.

Лошата обработка на историческия материал, свързан с древните българи, прозира почти на всяка крачка: така напри­мер, ако някой се опита да преброи в колко исторически източ­ника за древните българи пише, че те са били номадски народ, той с изненада ще открие, че в цяла серия източници за тях се говори не като за номади-скотовъдци, а като за народ, който се изхранва със земеделие и живее в постоянни селища. Мовсес Хоренаци, който е писал своята история около 450-460 година, отбелязва, че българите, водени от своя вожд Вунд или Вананд, се заселили в Армения в хлебородни и плодоносни области. То­ва сведение се потвърждава и от данните на арменския патри­арх Йоан Католикос /Х в./, който в допълнение към него пише, че заедно с българите в арменската област Кох се заселили и някои евреи, които обитавали техните долини в Кавказ. Пер­сийската география „Худуд-ал-алам" съобщава следното за та­ка наречените черни българи: „тези българи са планинци, те имат обработваеми полета и много добитък." Арабският пъте­шественик Ибн-Даста сочи като най-важно занимание на волж­ките българи земеделието. „Те, българите, са земеделски народ. Сеят всякакви култури" - пише той, а същото сочи след него и Ибн-Фадлан. И най-после в България, в прабългарското селище при Дуранкулак, бяха открити от ст.н.с. Хенриета Тодорова следи от развито за времето си земеделие, но при все това в на­шите учебници древните българи и до днес се рисуват като но­мадски народ, който се изхранвал със скотовъдство, лов и военен грабеж и едва след идването си отсам Дунава започнал да живее в постоянни селища. Тази номадска концепция така се е вкоренила, че дори, когато някой цитира многобройните исто­рически факти, които стоят срещу нея, обикновено му се казва, че те датират от късно време, УШ-1Х век, макар че заселването на българите в земеделските хлебородни земи на Кох е станало преди IV век, а и твърдението на Ибн-Даста в 903 г, че волж­ките българи са земеделски народ, е твърде показателно, защо­то рядко се случва някой скотовъден номадски народ само за 100 - 200 години тотално да се приобщи към земеделието.

За да охладим окончателно упоритостта на привърженици­те на номадската теория, ще съобщим няколко твърде ранни факта. В хрониката на Михаил Сирийски се съобщава, че вед­нага след своето преселение от земите на Изтока към р. Танаис /Дон/ повечето от новодошлите българи отишли да живеят в Кавказ „в градовете на земята Аланска", където българите и пу-гурите след време станали християни. Тези събития са се ра­зиграли през VI век, но интересно е, че противно на теорията, че по онова време прабългарите са се намирали все още на пър­вия или втори стадий на номадството, те не са останали да жи­веят в номадските степи край Дон, а са се насочили към кавказ­ките градове.

Твърде ранни са и сведенията на арабския книжовник Ба-куви, който описва българите като типичен земеделски народ, но не в земите край Волга, а в земите на юг от Каспийско море. „Те, българите - пише той - живеят там, където има много гроз­де, смокини и сини сливи." Не е известно за кой точно средно-азиатски край се отнасят тези сведения, но по принцип изоби­лието от грозде и споменатите южни плодове, е особено харак­терно за долините на Памир и Хиндукуш, а и лозата там вирее до 2000 м. надморска височина, а в горите има цели плантации от диво грозде.

За ранната привързаност на българите към земеделието и уседналия живот говорят и сведенията на арабския книжовник Ат-Табари, който съобщава, че около 650 г. в Източен Кавказ имало град с име Булкар Балк /Български Балх/, разположен сред плодни ниви, градини и буйни лозя, който бил разрушен от арабските войски. И най-после, едно твърде ценно обощаващо сведение се открива в преписите на арменската география „Ашхарацуйц", където пише: „В Азиатска Скития /Апахтарпк/ живеят 15 стари търговски и занаятчийски народи, а между тях има и 43 номадски варварски племена. От 15-те стари народи са известни масагетите, чиято царица убила персийския цар Кир. След тях идват българите..." (вж. по-горе)

Тези сведения се отнасят несъмнено за времето, когато българите са обитавали все още своята най-стара земя - и ето, че и в тях те са наредени не в кръга на номадските племена, а сред 15-те стари цивилизовани народи, при това на едно от най-видните места сред тях.

Да се опитаме да обобщим. Като цяло се наброяват 10 из­точника, в които българите се описват като народ, който се за­нимава със земеделие и строи градове - М. Хоренаци, И. Като-ликос, Худуд-ал-Алам, Даста, Фадлан, М. Сирийски, Бакуви, Табари, „Ашхарацуйц" и археологическите находки от Дрункулак. Това не е никак малко.

Да видим сега колко са източниците, в които древните българи се описват като номади, т. е чергари, които скитат със стадата си из степта, както сочи и до днес нашата история. Колкото и да се ровим из летописите и другите исторически извори, ще открием, че срещу десетте източника, разгледани по-горе, защитниците на номадството разполагат само с един ПРЯК ПИСМЕН източник, при това дори и той ги подкрепя са­мо наполовина. Това са добре известните сведения на сирийс­кия хронист Захарий Ритор от 555 г., който първо описва бъл­гарите като народ, живеещ в градове, а след това ги споменава и сред племената, които живеят в палатки. Зад Каспийските врати живеят българи... Те имат градове - пише той - и алани, те имат 5 града. От тях Даду живеят в планините." Дотук него­вите сведения по нищо не се различават от сведенията на по­вечето цитирани летописци. Нещо повече дори - за разлика от М. Сирийски и Табари, които само бегло съобщават за българ­ски градове, при Захарий Ритор българите са поставени на първо място между трите народи, които са имали градове пред аланите и пред племето Даду. Но веднага след това той представя и един подробен списък на всички нови народа край Кавказ, в който освен българите и аланите влизат и още 11 дру­ги народа. И завършва списъка с бележката, че за изредените новозаселени народи край Кавказ е характерно това, че „те жи­веят в палатки и се изхранват с месото от добитък и лов и със своето оръжие."

Тази бележка съвсем очевидно не се отнася за древните българи или най-малкото не се отнася за всички древни българи, защото непосредствено преди този пасаж самият Заха-г рий Ритор специално е направил уговорката, че българите и аланите имат градове. Но някои автори са изтълкували спо-' менаването на българите във втория пасаж като доказателст-; во, че всички те са били номади и дори степни номади, въп­реки че самият Захарий Ритор, на когото се позовават, е посо­чил като българска земя районът около големия град Дербент, известен от древни времена със своите ниви, лозя и градини. С един замах на перото древните българи не само са били превърнати в номади, но са били изпратени далеч на север, в степите край Кавказ, въпреки, че нито Захарий Ритор, нито някой друг пряк исторически източник не е посочил, че те са степен народ.

Всеки, който се потруди да се порови в историческите из­вори, ще открие също за своя голяма изненада, че във всички ранни източници българите се описват по-скоро като планинс­ки, отколкото като степен народ. Михаил Сирийски сочи, че тяхната най-стара земя се е намирала в клисурите на Имеон. Мовсес Хоренаци в средата на V век сочи, че земята на бълга­рите е „във веригата на огромната Кавказка планина". Геогра­фията „Худуд-ал-Алам" ги нарича направо „планинци, които имат ниви и добитък." А арменската география „Ашхарацуйц" сочи в VII в., че съседи на българите са племената „гарши, ку-ти, свани", т.е. народите от днешна Северна Грузия, където се намери земята на сваните - Сванетия. Името на планинската област Балкария, разположена непосредствено до Сванетия, напомня, че арменските географи и историци никак не са се лъ­гали като са твърдели, че земята на българите се намира в голя­мата кавказка планина. Местоположението на древните българ­ски градове в Кавказ също показва, че българите дълго време са обитавали най-вече планинските долини и едва по-късно - ве­роятно след изгонването на аварите - са се настанили и в рав­нините на север от Кавказ /в днешна южна Русия и Украйна/. Голямата крепост Хумар - най-прякото известно досега подо­бие на Плиска - се намира на запад от Балкария в планините на Карачаево-Черкесия. Град Булкар-Балк се намира в долината на р. Сулак, селището Балхар - в Дагестан. Практически няма ни­то един реален източник, в който за българите, в строгия сми­съл на думата, да се говори като за степен народ. Такива твър­дения се срещат единствено за намиращите се в орбитата на древните българи племена от огурската група, но не и за самите българи. Но в нашите учебници древните българи са описа­ни не като планинци, каквито те всъщност са били в по-голяма­та си част през най-ранните исторически векове, а като типич­ни обитатели на степта.

Натрупва се както виждаме цяла серия от куриози. Първо българите се обявяват за номади, въпреки че съотношението на историческите източници е 10:1 в полза на това, че те са били уседнал народ и става дори 10 към 0,5, ако се има предвид, че в текста на Захарий Ритор първата част слага българите на пър­во място между народите, които имат градове. След това по съ­щия парадоксален начин българите се обявяват и за степен на­род, въпреки, че никой, дори и половинчатият Захарий Ритор не е споменал дори и дума, че те живеят в степта. Следвайки сля­по тази илюзия, някои археолози се впуснаха да търсят старите български следи изключително в степите на север от Кавказ, а не в самата планина. И тъй като в сухите степи се откриват най-вече номадски станове, решиха, че са доказали, че древните българи са били нискоразвити номади.

Вместо строг научен анализ и цялостно проучване на всич­ки преки източници, в случая е бил приложен крайно порочен подход и на базата само на един частичен и половинчат източ­ник древните българи първо са били обявени за номади, а след това дори без никакъв източник са били причислени към степ­ните племена. Крайният резултат от тези волни упражнения е, че те са отместили погледа на науката от старите и развити на­роди на Изтока, към които са принадлежали древните българи, към слаборазвитите номадски племена.



Достарыңызбен бөлісу:
1   2   3   4   5   6   7   8




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет