Венче попова българската стилистика



бет3/21
Дата24.06.2016
өлшемі1.04 Mb.
#156624
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   21

9 \У е 1 1 е к, К. Атеп^гп.Ьа паи1<а о И1ега1иг2!е. - 1п: \\' е 1 1 е Ь, К.-Ро.'?:1а \ ргоМету паик! о И1ега1игге. ХУагзга^а, 1979,404-420(превод от аиглий. ски на полски езп;)

10 Срв. Р е г е 1 т а п, СЬ. е1 а1. Ьа поиуеИе г1 61опоие. ТгаНб Де Гагеи-П1еп<а1юп. Рапз, РиР, 1958.

" Срв. напр. О и 1 г а и а, Р. Ьа 51Ш51;оие. Рапз, РНР, 1965; Г и р о, П. Раздели и направления стилистики и их проблематика. - В: Новое в зару-бежной лингвистике, вьш. IX. М. 1980, с. 40.

" Б а р т, Р. Лингвистика текста. - В: Новое в загубежной лингвистике, вмп. VIII, 442-450.

13 Вж. Д ю б о а. Ж., Ф., Ж.-М. З д л и н, Клинкенберг и др. Общая риторика. М., 1986 (превод от френски - К1 б^лпоие )_6 6.а1е раг 1е егоире "М"),

14 Срв. Ос 1п&1. ога1. 1. 9-10. Непубликуван превод на Ал. Ничеа, 1980. " За ораторското изкуство. С., 1975, с. 75.

28

В културната обстановка на българското общество от края на XVIII в. докъм 40-те години на XIX в. нравоучителната литература влиза в пълна хармония с просветителските задачи на българските книжовници. От една страна, се пишат самостоятелни нравоучителни съчинения, от друга, учебниците с енциклопедично съдържание включват и четива с нравоучителен характер. Без съмнение по-демократичните начала през време на Възраждането извикват на живот идеи, които просветителят иска да внуши у читателя и слушателя, в училището и в църквата, в дома и във външното общуване. Като се започне от Софрониевия "Неделник", "Нравоучения за деца", "Книжка за благонравието", "Неделни поучения", "Езопови басни", мине се през "Рибния буквар", "Педагогически поучения", "Христоития" и се стигне до патриотично-публицистичните трактати (напр. "Мати Болгария"), идеята за високо благородната, балансирана и неотстъпваща от своите нравствени устои личност е непрекъснато прокарвана, разяснявана и пропагандирана.



Нравоучителната литература от 40-те години добива своя истински стабилитет през 50-те до 80-те години, когато се представя от съчинения специално посветени на проблема "нраво-учение". Разбира се, строга граница не може да се прокара между литературата от двата периода, но бихме формулирали така: До 50-те години съществуват съчинения, в които се прокарват нравоучителни идеи, след 50-те години се появяват съчинения, посветени на нравоучителни идеи. Например:

"Нравоучения за децата" (1853), "Нравоучителни книжки за малки деца" (1863) и "Нравоучение за децата в четири вечерни разговори" (1871) от С. Радулов; "Кратки наставления за възпитанието на децата" (1877), "Кратки нравоучителни приказки" (1877) от Кр. Мирски; "Приятелски съвети за родителите" (1851) от 3. Княжески; "Философско поучение за родителите" (1854) от Н. Йованов;

"Майчино възпитание" (1876) от Ив. Мантов и мн. др.

Тези и още редица подобни творби осмислят като цяло гражданския и нравствен идеал на книжовника от възрожденския период, неговата активна гражданска позиция, просвещенски и хуманитарен патос и, не на последно място, знанията му в областта на педагогиката, етиката и философията.

Тези книги са били преведени или компилирани с много личностна позиция на автора.

Без съмнение "ХристоиЕн или Елдронрдвю" (1837) представя основното и най-ярко въведение в поучителната литература и свързаните с нея въпроси на риторичното слово. Без да крие

29
пристрастията си към "Елински любом8дрий диалект", Райно По-пович във встъпителните си слова към книгата (Каято /ИОЕЕЗНЬП"^ прочнтатЕ<1н) обяснява, че именно от елински на "Наш?<п"ь Олд-вемо-во<1га<)ск'1'й Дзмкт>" превежда Христоития16, която трябва да се тълкува като благонравие. Благонравието, свързано с "добри табихети" и "тербилии науки", се придружава от красотата на езика.

В "Христоития" е заложена концепцията:

- простият език е неукрасен език;

- неукрасеният език е несъвършен език;

- елинският език е "лубомъдър" и "украсен с красота"!7.

Първите два постулата идват от чистата теория на риториката;

третият от разбирането за съвършенството на книжовния образец, от който се превежда и "ползата" "славено-болгарския" да го следва.

Въпросът за благонравието и уместното слово е предмет и на "Благонравни учения" (1843) от Сава Радулов. Тук риторичната гледна точка е отправена към избора на благонравното слово, речевия етикет и поведението, съобразно комуникативната ситуация.

Например: "Кога влизаме в сообращение, перво имаме долж-ност да учиниме подобающите приветствия на домакина, или на домакинята: а после и на другите що са тамо по чину. . .

Като седнеме така, ако познаеме, че заради нашето пришествие е станало някое пресечение в разговора, требе да се помолиме на оногова, кой говори, да следува говоренето си, без да покажеме, че имаме любопитство да се научиме за кого е речта. . .

В сообращението требе во обще нито многоречиви да сме, за да не досаждаме с нашето многоречие на ония, които ни слушат:

нито пак молчаливи до толко, щото да стоиме между другите като неми истукани. Това воистину произведи неугодност и на ония що са наоколе, защото им дава причина да мислят, че ние не внимаваме в техните думи.

Когат говоримо, требе гласо ни да не е нито толко висок, щото да заглушава ушите на другите, нито пак толко низок, щото с голема мъка да ни чуят, що говориме"18.

16 Вж. Пенев, Б. Кскорпя на новата българска литература. Т. 2. С., 1977, с. 403 където се тв-ьрдк, че Хоистоития по всяка вероятност с преведена о-; 'Ауга)у{ои той Ви^аупоу Хрлттл8е{а. Издание на тази книга от 1844 г. се намира в Соф. народна бий иотека.

17 Вж предговора "Камто любезните прочнтатели'.

18 Радулов, С. (Сава Илиевич). Ьлагонравни учен1я. 1843, с. 11-12. Правописът и графиката са осъвременени. Запазени са само някои фонетични особености на автора. Всички текстове от възрожденски автори по-нататък ще бъдат цитирани със съвременна графика и правопис.

30

В гръцките книги, от които се компилират благонравните учения. риториката е осмислена в по-широк смисъл като "теория на комуникацията". "Общо за този род литература, както много точно твърди Б. Пенев, позната във всички страни: това са книги, които съдържат правила и съвети как да се държи човек в личния , ц. семеен и обществен живот, как да се отнася с околните, какви правила на приличие да спазва в обществото, по какъв начин да разговаря и пр. Това са все правила на тъй наречения "добър гои" (Ьоп Топ) и на тънките нрави - на немски: и1ег Топ ипй Гете Яйе"^.



Тук трябва да кажем, че "Христоития", както и "Благонравни \ чсния", както и цялата благонравна литература, като взема за .снова гръцки оригинали, се стреми да преустрои оригиналния ! скст20 така, че да представи достъпно и съобразно нашите условия моралния кодекс, който някога гражданското демократично общество на древна Гърция създава. Но историческият път от античността до XVII-XVIII в. е твърде дълъг и нееднозначен. Темите като морал, нравственост, етикет и др., които античното общество обсъжда в дух, отговарящ на неговата свободна мисъл и езическа религия, европейското Просвещение и Ренесанса опростява и принизява, оставайки вярно на християнството21. Написани и разпространени с цел да усъвршенствуват и облагородят човешката 1!!чност, нравоучителните книги фактически се стремят да изградят опасната хармония между личност и среда. Индивидуалното се подтиска, нарушаването на установените традиции в обноските в! отношенията не се толерира, пренебрежението към социалните норми заплашва да издигне бариера срещу този, който ги пренебрегва. Ето само някои примери от изискванията за олагоразумно поведение, предписано в Христоития:

"Не е благоразумно да не се согласяваш с другите, ами да пра-1;ш-ц сопротивно" (с. 91).

"На който ум лежът по-многото, към него и ти секоги себе си прилагай" (с. 72).

"Содружавайса и живей с които сичките ги знаят за почтенни > добродетелни" (с. 67).

"И дрехи такива греба да носиш. . . , каквито носят ония, които са на тебе подобни" (с. 61) и др.

19 Пенев, Б. История на новата българска лшература. Т. 2. С., 1977 с. 403.

20 Срв. Алексиева, А. Преводната проза от гръцки през Възраждането. С., 1987, 95-112.

21 Срв, Н и ц ш е, Ф. Антихристианин, 89-92.

31
А ето и гледната точка към речевото поведение на индивида, което трябва да се изрази в подбор на езикови средства, съответствуващи на предписаната норма за житейско-практическо поведение:

"Ако ли знаеш добре себе си чи не си виноват за ония работи, за които са случило да та помамрат, и гнево ти та боде ватре ви гърдите ти за да са управиш, треба с много внимание да намериш същото време за управлението си, и тогава с една сладка майсториа да са управиш, и хоратите ти да гледат по вече кам благодарение, а не на сардане и натъкване, а найпаче когато ще са управяш пред Господарят си".

И още един съвет, потискащ индивидуалния изказ или езикова реакция:

"Секоги хортувай обикновеният и общият язик, когото сичките употребляват" (с. 74).

И тъй нравоучителната литература е не само просвета и социална култура, но и твърда норма, ограничаваща личностно поведението и свободната речева изява. В това отношение риториката като риторика, в която се зачева и онова, което по-късно се издига като норма в благонравието, етиката, морала и др., няма грях. Защото неведнъж е подчертавано, че в античното време риториката има описателен, а не нормативен характер22. Поради това именно тя дава системата от понятия и знания, нужни за изграждането на анализа и критиката на текста, което предпоставя връзката: текст-ситуация, текст-личност (отправител), текст- личност (възприемател), но не извежда определено текст-норма. Специално това се отнася за Аристотел, у когото и надредната, и нормативната функции на риториката не са подчертани. Трансформациите на идеите на риториката се извършват твърде по-късно, като времето за възприемане и преустрояване на различните й постулати от различните науки е различно. За философията - приблизително от XV в.; за литературната критика - от XVIII в., за трактовката й като инструмент и система за конструиране на текст - от XI-XII в. Тази трактовка у нас, както посочихме, се възприема през Средновековието и до известна степен създава традиция, която постепенно заглъхва. Специални проучвания по въпроса нямаме. Възраждането установява компилация на риторичните проблеми, извършени на основата на чуждата риторика - новогръцка и руска. Те от своя страна схващат риториката двояко:

22 Срв. К е п п е <1 у, О. АП оГ регвиазюп т Огеесе. Рппсе1оп, N. .Г., 1963, р. 123.

32

- изтъкват формалните страни на риториката и по този начин вместват риториката в науката за езика и за литературата.



- изтъкват неформалните страни на риториката и разглеждат въпроса за социалната й функция.

Риториката, обърната с лице към езика и литературата, с течение на времето е склонна да върви към нормативизъм. Нейната основа е описателната класическа риторика (гръцка и римска), но и наслагващата се нормативна, предписваща линия. Този вид риторика у нас се откроява в Риториките през 60-те години. В нравоучителната книжнина, както вече изтъкнахме, риторичните проблеми нямат формален характер. Тук можем да говорим за проява на риториката като учение за естетика, благоприличие, възпитаване на усет за хармонично поведение на личността, в което влиза и езиковото поведение.

За съжаление освен оскъдни бележки за благоприличната реч и съобразността й със ситуацията, за "благоречието" и необходимостта да се поддържа подходящия тон и жест, нравоучителната литература не ни дарява с никакъв друг размисъл или концеп-тивна позиция, от които можем да правим по-сериозни изводи за присъствие на риторичното знание в по-широкото му неформално разбиране. За самото развитие на българския книжовен език обаче нравоучителната литература сама по себе си изиграва важна роля. От една страна, тя засилва и стабилизира абстрактната лексика, свързвайки я с понятия от хуманитарната област (напр.: благочи-ние, благообразност, благосклонност, благотворителност, благоугод-ност, благотворителност, благодарност, благородно, воздержание, внимание, добротворение, дозволение, оскърбление, падение, приле-жание, полезност, подражанение, поздравление, поведение, смирение, страдание, спасение, справедливост, съзнание, услужливост, щед-родст и мн. др.), от друга, разграничава този контингент от думи и изрази като книжовни, присъщи на текст, удовлетворяващ изискванията на абстрактното, теоретично мислене; от трета - конструира органичния контекст, чрез който се разпространява и възприема поучителното слово, сентенцията, поговорката и др. Например:

Из "Буквар с различни поучения" (Рибен буквар) - П. Берон:

"Ако не се трудиш докато младейш, без риза ще остарейш; Птичетата се познават по цартението, а человеците по хортуванието;

По добре приятел верен, а не камен безценен" и др.

Из "Нравоучение за децата" - С. Радулов: "Безделие мати злу;

Кога ся гневиш, чадо, сам себе си разваляш. Огън, когото трябва да гасиш, распалваш; Трудът е сол на почиванието" и др.

Българската стжлжствхв до 50-те годвах на XX в.

33
Из "Книжка за благонравието" - Хр. Ваклидов: "Должни сме да си притеглюваме думите със злато: Синките ни думи да ся посолени сос солта на мудростта; Лъжата е срамна лошавина. Не омърсявай душата си с лъжи" и др.

Към това ще прибавим, че самите текстове от поучителната литература се създават в духа на изискванията на риторичното е1о сиИо и стават едни от първите образци за текстове от възрожденската литература, чийто език е наситен с фигури на мисълта и на речта. Например:

"При това треба и лицето си да преправиш, и да го уприличиш на поучението си, каквото целителите (хекимите) прилагат цедките спроти болките: защо него на непокорливите и на якоглавите прилича да им са хортува с кротост и сос сладост: защо това е прилично като кога забиваш гвозд сос сфонгер, каквото си има една обща реч: нито пак на послушливите, и на които лесно склоняват кам доброто прилича да им хоратува остро и сардито: щото това е подобно като кога обращаш болни очи срещо солнцето. Но и ако некоги погребат остри и угризителни думи, треба да зимаш образ от целителите, които перво омайват лютите и горчивите целби с медовната сладост, и тогива ги подават на болните." (Р. Попович, Христоития - Из "Камто любезните прочитатели").

Училищните програми и учебното им съдържание както сега, така и в миналото е предизвиквало разногласия. Споровете за редметите, които е трябвало да се изучават в началните училища и в гимназиите през време на Възраждането от 40-те години до Освобождението, а и след това, не стихват. От една страна (след Кримската война), борбата е между хуманитарното и приро-до-научното знание (вж. цит. по-горе статия на Каравелов), от друга - между уеднаквяването на училищните програми и автономността на програмата във всяко училище. От историята на училищното дело23 се вижда, че гимназиите са запазили своите права да съставят собствени програми съобразно разбиранията си за важността на учебните предмети. Естествено прибавяли са се и компетентността на учителите, педагогическите им виждания и политически пристрастия. Според една подигравателна кореспонденция например във вестник "Свобода"24 за пет години в Пловдивското училище имало четирима главни учители и всеки от тях внесъл свои поправки в програмата. Първият, който станал правителствен чиновник, преподавал турски език и турска история; вторият - гръцки възпитаник - разпространявал

23 Вж. Димитров, А. Училището, прогресът и националната революция. С., 1987

24 Свобода, г.' I. № 11 от 11.1, 1870.

34

"елинска цивилизация ; третият - напълнил програмата с разни "високи" науки, защото бил некадърник и парвеню, а четвъртият внесъл нови поправки, допълвайки я с риторика и поетика. Той бил руски възпитаник.



Фактическите - тъжни или комични, похвални или укориз-неии - състояния на училищните програми през Възраждането не ни занимават, но важен е фактът, че макар риториката да е предизвиквала отпора на революционните дейци по обясними причини, тя присъствува в училищните програми на редица училища като напр. в Пловдивското от 70-те години, през 1872-1873 г. в Солунското двукласно училище, което въвежда "писмоупражне-ния"25 - предмет, различен от български език и българска граматика, в Шуменското - писменост'1", а в трети клас на едно пстокласно училище в Цариград се въвежда български език (стилистика). Това е през 1871-1872 г.27.

От тези данни се налага изводът, че просветителското и възрожденското време прокарват в българското образование една нова учебна дисциплина - риторика. Тя влиза в троичната структура на класическото европейско образование - граматика, риторика, диалектика (логика) и точно с това свое положение действува разрушително върху култа към "книжовника-граматик". Без да губи с течение на времето своето самочувствие на наука, свързана с универсално хуманитарно знание от периода на Просвещението, к се разгръща в един постоянен стремеж да изгражда културата на цивилизования човек и да издигне образованието над необходимо признатата грамотност. В българските възрожденски училища се усеща този дух на риториката и затова точно тук се правят първите опити тя да се въведе като самостоятелен и независим, от 1 раматиката предмет. Естествено тези опити са отзвук от чужда дейност - гръцка и руска, но тяхната реализация у нас има две последици:

- въвежда подчертан светски елемент в образованието на младото поколение;

- открива път към теоретическа и практическа разработка иа българската стилистика и литературознание.

25 С и е г я р о в, Иг. Солуя в българската духовна култура. С., 1937, с. 132.

" Димитров, А. Цит. съч., с. 131. 27 Пак там.

35
2.2. РИТОРИКАТА ВЪВ ВЪЗРОЖДЕНСКИТЕ ПИСМОВНИЦИ. ПИСМОВНИЦИТЕ - ПРЕХОД ОТ РИТОРИКА КЪМ СТИЛИСТИКА

Писмовниците са текстове-канони за писмено общуване между хората. Тяхната теория се развива още от древността (II в. пр. н. е.) като дял от риториката. Известно ни е от източниците на епистоларната литература от античността и от нейни изследователи, че риториците са обръщали специално внимание на въпроса, "как да се пишат писма".

Теорията на епистографията се основава на античната доктрина за многообразието на текстовете, което макар да се обхваща от една определена композиционна матрица, все пак е безкрайно множество. Всеки текст поради това се поражда от индивидуален творчески акт. Не теорията на индивидуалния акт обаче е във вниманието на риториката, а определен набор от механизми за съставянето на епистоларен текст28, които през Средновековието създават тъй нар. агз сНс^аппшв - учение за съставяне на официални писма. Античната композиционна схема на речта в ага сНс<:а1шш5 е принципен опит да се преодолее представата за многообразието на допустимите текстове и възможността да се представят като крайно множество, възпроизводими по определени образци. В развитието на агз сНс1:агтш8 се наблюдават две противоположни, но допълващи се тенденции: първата разглежда агз (Ис^аппшз от теоретична гледна точка, давайки общите правила за построяването на каквито и да са писма, а втората е по-прагматична, тя дава простор на образци за развитие на различни типове писма29.

Постановките на агз спс^агтшв могат да бъдат изведени по следния начин:

- подтик за написване на писмото: молба, благодарност, заповед, напомняне за реализиране на някаква уговорка, дело, действие, израз на конкретно чувство и др.;

- титулуване и освидетелствуване на уважение към получателя;

- стил: изящен и кратък; прост ("простотата" е основен естетически критерий за писмото).

28 Вж. напр. Г и н д и н, С. И. Как язмк задает совкупность своих текстов и как единство и отдельлость текста распознаются носителями язн-ка. - В: Материали 5 Всесоюз. симпозиума по психолингвистике и теории коммуникщяи М., 1975, с. 86.

211 Вж. Г и н д и н, С. И. Риторика и проблеми структури текста. Коментарий I. - В: Общая риторика. М., 1986, с. 361.

36

Нашето Средновековие не разработва теория на писмото, но познава византийската теория, византийските образци и създава свои. Примери за тях са посочени от Й. Иванов в "Български старини из Македония"?" с текстове от два писмовника - Слеп-чански писмовник (XVI в.)31 и Хилендарски писмовник (XVIII в.)32.



Ето какво отбелязва Й. Иванов по повод на Слепчанския писмовник: "Писмовникът е сборник от образци за писма, някои от които са действителни писма. Паметникът е от средата на XVI в. полууставно писмо. Писмата са от разни тогава употребявани изводи: ресавски, сръбски, среднобьлгарски (к. м. - В. П.)33.

От Слепчанския писмовник Й. Иванов дава няколко текста:

Начало и край на писмо до султана; Писмо от Зограф до охридския архиепископ Прохора; Писмо до монах; Писмо от поп Лука от Кратово до Слепчанския манастир от 1543 г.

Как е оформен текстът на писмото!

Започва с обръщение - почетно титулуване:

Например: Е(c)ДИКОД[8 ДДШР-Ь 08ДТДН8 08ДИДДН8 ХДН8

ц,др8 нддъ црвдъ и гпддред и цдр8 Еьеви зедди РО-дднийекои и ддБЮдеюекои и кдъгдргекои и ерькгекои и чьрнодоргекои и дндтодгекои дшеиргекои й ЦДРЪ Еъе(c)двн?ек1и.. .34.

Или: ЧТН-ЬИШОДХ БЬ ОЩеЮНОИНОЩБ ОТЦ8 НДШвДК ИГОКДвНОХ 1вРОД10НДХО^ КУР ИГНДТПО. . .36.

Титулуването може да обхване обстойно изреждане на сановете, местослуженето, качествата на адресата и др. (както напр. е в писмото до игумена йеромонах кир Игнатий) така, че то да се превърне в една характеристика - личностна и служебна, със следната цел:

а) да освидетелствува, че адресатът е добре познат на адресанта; да изрази внимание, уважение, ласкателство към адресата;

б) да ангажира адресата с текста на писмото. Не бихме могли да кажем доколко тази обстойност на титулу-ването е влияние от чужди източници (византийски и руски) и доколко тя се е формирала и по самостоятелен почин в традицията на средновековната българска епистоларна практика. Факт е обаче, че именно Средновековието със своето социално и функцио-нално-социално разслоение дава основание за съществуването на

"Иванов, Й. Български старини

31 Пак там, с. 484.

32 Пак там, с. 488.

33 Пак там, с. 484.

34 Пак там, с. 484.

35 Пак там, с. 486.

из Македония. С., 1931.

37
този тип обръщение. Колкото по-голям е култът към йерархията и речевия етикет, толкова повече внимание се обръща на ти-тулуването.

Когато писмото носи личен характер и интимност, обръщението е също интимно и лишено от почтителни титулувания н формули:

ЕРДТе ДОИ ФЙПЗД6 ЕДГОДДРИД ГД НДШ6ГО 18 ХЯ. . .8*

Писмата завършват с благослов и евангелската форма "амин". Следва името на отправителя, а под някои писма и дата.

Хилендарският писмовник от 1782 г., както отбелязва Й. Иванов, съдържа образци за писма до духовни и светски лица и власти. Той е събран от хилендарския монах Спиридон. В него се дават образци главно за благодарствени писма и по-малко за просителни, отнасящи се до помощи за Зографския манастир, поддържан през XVIII в. предимно от българи. В тозиЕПИСТО-ЛАРЪ писмата поддържат посочените вече формули на обръщение и завършек.

Епистоларите от гледище на риториката и стилистиката на текста в средновековната българска книжнина не са изследвани и досега. За съжаление оригиналите им не се намират в нашите библиотеки, а извън пределите на България. За отбелязване е, че по стил писмата отговарят (имаме предвид текстовете, преведени от Й. Иванов) на критерия простота, сбитост и яснота. Отсъствува стремеж към орнаменталност на словото и "изящество". Това се дължи най-вероятно на неразработената традиция за естетика на среднобългарското слово. За сметка на това писмата не са лишени от емоционалност, изразена по пътя на риторични фигури на речта. Ето пример:

"Плачеш'1'1 църкви христови по въсеи земли, плачет, пустине опустевши от жител свои, плачет море, плачет острови опустевши от безбожнии Агарен. . . 3^.

Застъпени са едни от често срещаните риторични похвати - анафорйа и етимологична фигура.

Пнсмовните текстове са стилно повлияни в синтактичния строеж на изречението и от библейската и евангелска проза (последователно използувани съчинени изречения със съюза "и", въвеждане на определителни местоимения с препозитивно ИЖЕ, широко застъпени определителни обособени части, които не преследват риторичен ефект, а пояснения, обстоятелственост и



Достарыңызбен бөлісу:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   21




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет