1888, романи от „съвременната история, съставени от отделни картини, които се заместват по-скоро, отколкото се следват и се развързват

Лятно утро в Менилмонтан, в малкото жилище на улица Поноайо. Шапкарят и неговият другар са вече станали, макар че едва се е разсъмнало. Единият ходи насам – натам, накуцващ, с най-малкия възможен шум, нарежда, мете, лъска обущата; чудно, наистина, как тоя недодялан наглед човек е сръчен, лек, как внимава да не безпокои своя юначен другар, настанен пред отворения прозорец, под утринното юнско небе, нежно – синьо, изпъстрено с розово, което големият крайградски двор пресича с върховете на своите хиляди комини. Когато Жак вдигне очи от книгата си, той вижда срещу себе си ламаринения покрив на голям металургичен завод. След малко, когато слънцето се издигне над него, покривът ще представлява ужасно огледало, с непоносимо отражение. Но в тоя миг раждащата се светлина се отразява върху него в неясни и меки багри, така че високият комин, издигнат всред зданието, закрепен с дълги въжета, съединени със съседните покриви, прилича на мачтата на някой кораб, плуващ върху бляскава и неподвижна вода. Долу петлите пеят в ония кокошарници, които търговците от предградията настаняват в някой кът под стрехата или в градината. Друг шум не се чува до пет часа. Изведнъж един вик проечава:

- Госпожо Жакоб, госпожо Матиьо, ето хляба!

Съседката на Жак започва обиколката си. С престилка, пълна с хлябове от всякакви големини, благоуханни, още топли, тя върви през коридорите и стълбите и слага в ъгъла на вратите, дето са закачени съдовете за мляко, хляба прав, като извиква имената на своите клиенти, на които тя служи за будилник; защото тя става винаги първа в предградието.

- Ето хляба!

Това е викът на живота, красноречивият и непреодолим зов. Ето подкрепата на деня, мъчно печеленият хляб, който развеселява къщата, оживява трапезата. Той е нужен в торбата на бащата, в малката училищна кошничка на детето, за сутрешното кафе и за вечерната супа.

- Ето хляба! Ето хляба!

Дървените рабоши скърцат под дългия нож на хлеборазносвачката. Още една резка, още един дълг и работните часове са изразходвани много преди да бъдат изработени. Нищо! Никой миг през еня не може да се сравни с тоя. Със събуждането идва и охотата за ядене и животинският нагон, устата се отваря веднага след очите. Затова, за зова на госпожа Вебер, която се качва, слиза, която може да се проследи по всички етажи, къщата се пробужда, вратите се блъскат, весели подскачания проечават по стълбите, децата надават тържествуващи викове и се изкачват, носейки в ръцете си пита хляб, много по-голяма от самите тях, и я стискат както Харпагон касичката си; същото ще забележите у всички бедни хора, които излизат от хлебарницата, и то дава горда представа за значението на хляба.

Скоро всички стават на крак. Срещу Жак, от другата страна на завода, прозорците се полуотварят, множество прозорци, всичките ония, чиято светлина той забелязва нощем и които му разкриват в тоя час тайната на тая трудолюбива беднотия. Една тъжна жена току-що е седнала и почва да върти шевната си машина; нейното момиченце й помага, подава й един по един късове платно. До друг, младо момиче, вече вчесано, навярно чиновничка в дюкян, се навежда , за да отреже хляб за скромната си закуска, от страх да не поръси трохи в стаята си, пометена призори. По-далеч се вижда прозорче на таванска стая, дето блести малко окачено огледало; щом слънцето изгрее, прозорчето се закрива с голяма червена завеса поради ужасното отражение на ламарината. Всичките тия бедни жилища гледат към задната страна на една грамадна къща, към страната, дето се извиват стълбите за етажите, дето се излива нечистата вода на домакинствата, дето лъкатушат пукнатините на зданието, тръбите на неговите комини. Всичко е черно, грозно. Но то не наскърбява учещия. Само едно нещо го трогва: гласът на една бабичка, който той чува всеки ден, с един и същи тон, в утринния въздух, още незасегнат от уличния шум; тоя един и същ, сърцераздирателен като жалба глас казва: „Хората, които живеят на село в подобно време, трябва да са много щастливи!” На кого казва това клетата бабичка? На никого, на всички, на себе си, може би на канарчето, чиято клетка, украсена със свежа зеленина, тя окачва на капака на прозореца си, а може би на саксиите с цветя, наредени пред прозореца й. Жак е напълно съгласен с нея и на драго сърце би изразил и той своето съжаление, защото първата му мисъл, смела и нежна, се отправя винаги към една спокойна селска улица, към малката зелена врата, дето следните думи са написани върху една плочка: „Звънец за лекаря”. Но докато стои там замечтан, забравил за миг своята тежка работа, шумоленето на една копринена рокля се чува в коридора и някой бута ключа в ключалката.

- Надясно! – казва Белизер, зает с приготвянето на кафето.

Ключът се завърта наляво.

- Надясно, де!

Ключът се върти все повече наляво. Нетърпеливият шапкар отива да отвори, с кафеничето в ръка и Шарлот се втурва в стаята. Белизер, смаян от това нахлуване на волани, на пера, на дантели, се покланя дълбоко, подскача върху кривите си крака, търка пода възторжено, докато майката на Жак, която не познава това космато и чорлаво същество, което вижда пред себе си, се извинява и отстъпва към вратата:

- Извинете, господине! ...Сбъркала съм.

При звука на тоя глас, Жак вдига глава и се спуска към майка си:

- Не, мамо, ... не си сбъркала.

- Ах, мили Жак! Мили Жак!

Тя се хвърля на врата му, скрива се в прегръдките му.

- Спаси ме, Жак, защити ме ... Тоя човек, тоя клетник, на когото всичко дадох, за когото всичко пожертвах, живота си, живота на детето си! Той ме би, да, той ме би преди малко ... Тая сутрин, когато се завърна, след две денонощия, прекарани навън, поисках да му направя някои забележки. Това е мое право, мисля ... Тогава клетникът се разгневи ужасно и вдигна ръка върху мене, върху мене, върху м ...

Краят на изречението се загуби в поток от сълзи, от ужасни хлипания. Още при първите думи на нещастната жена Белизер излезе тихо, като затвори вратата през тая семейна разпра. Прав пред майка си, Жак я гледа, изпълнен с ужас и съжаление. Колко се е променила, колко е бледа! В ранния утринен час и при изгряващото слънце, което е обляло малката стая, белезите на времето изглеждат по-дълбоки върху лицето й и бели косми, които тя не се е помъчила да скрие, блестят върху оредялата й коса, при слепите очи. Без да мисли да изтрива сълзите си, тя говори словоохотливо, разказва всичките си жалби против човека, когото току-що е напуснала, безредно, наслуки, защото те са толкова много, че се трупат на устните й и я карат да заеква:

- О, колко страдах, мили Жак, от десет години насам! Колко ме е оскърбявал, хулил!... Той е чудовище, ти казвам! ... Прекарва живота си в кафенетата, в пивниците, дето има жени. Сега там списват своето списание. Затова тъй добре се списва! ... Последният брой беше съвсем празен!! ... Знаеш ли, когато отиде в Ендре, за да занесе парите, и аз бях там, в насрещното село, и тъй горещо желаех да те видя! Но господинът не позволи. До къде стига злобата му! Той те мрази толкова, толкова го е яд на тебе, че минаваш без неговата помощ! За това особено не ще ти прости никога. А пък толкова ми натякваше, че си ял хляба му! Той е такъв скъперник ... Искаш ли да ти кажа какво е направил още? Никога не бих искала да ти говоря за това. Но днес всичко излиза от мярката си. Ето какво: аз имах десет хиляди франка за тебе, които „добрият приятел” ми бе дал по време на случката в Ендре. Той ги вложи в своя Преглед, да, мили ми, в своя Преглед! ... О, зная наистина, че се надяваше те да му донесат големи доходи, но десетте хиляди франка бяха погълнати заедно с толкова други; и когато го попитах дали ще ти даде сметка за тях, защото, най-после, в твоето положение, тия пари биха могли да ти окажат добра услуга, знаеш ли какво направи той? Той ми представи една дълга сметка за всичко, което е изразходвал едно време за тебе, за издръжката ти, за храната ти в Ендре, у Рудикови. Тя възлизаше на петнадесет хиляди франка. Но, както той каза, не искал нищо да му се връща. Много великодушен, нали? ... И аз понасях всичко, несправедливостите му, злобата му, гнева му, който ти възбуждаше у него, недостойния начин, по който говореше с приятелите си за случката в Ендре, като че твоята невинност не бе призната, обявена, да, дори това понасях, защото, най-после, всичко, което те можеха да кажат, не ми пречеше да те обичам, да мисля за тебе по сто пъти на ден. Но да ме остави цели две нощи в мъчително очакване, в ревност, да предпочете не знам коя си актриса или паднала жена в предградието Сен- Жермен (изглежда, че всичките тия графини са като бесни подир него), да приема укорите ми с презрително вдигане на рамене и, в пристъп на гняв, да се осмели да ме удари, мене, мене, Ида дьо Баранси! Това беше много за моята гордост, за моето честолюбие. Аз се облякох, турих шапката си. После се изправих срещу него и му казах следното: „Вижте ме добре, господин д’Аржантон, за последен път в живота си ме виждате. Напускам ви. Отивам при детето си. Пожелавам ви да се намерите друга Шарлот; на мене ми стига вече”. Тръгнах си, и ето ме тук.

Жак я изслуша до края, без да я прекъсна, като побледняваше при всяко разкритие на някое безчестие, и тъй засрамен за нея от всичко, което тя разказваше, че не смееше да я погледне. Когато тя свърши, той хвана ръката й и много кротко, нежно и същевременно много важно й каза:

- Благодаря ти, мила мамо ... Едно нещо само липсваше на моето щастие, на достойнството на живота ми: това беше ти. Сега ето те, аз те държа, ти си моя, това е всичко, което можех да желая. Само че, внимавай: няма да те пусна вече да заминеш.

- Да замина, аз! Да се завърна при тоя човек! ... Не, мили Жак! С тебе, винаги с тебе, само ние двамата ... Знаеш какво ти бях казала: ще дойде ден, когато ще имам нужда от тебе. Тоя ден е дошъл, кълна ти се.

Под милувките на сина й вълнението й се разпръскваше малко по малко, загубваше се в дълбоки въздишки, като въздишките на децата, които са плакали много:

- Ще видиш, мили Жак, какъв хубав живот ще си заживеем. Защото аз ти дължа много грижи и нежност. Но ще ти се изплатя, н се бой. Не мога ти каза, колко съм свободна, как дишам! Виж, твоята стая е много тясна, много гола, отвратителна, истинска кочина. Да, но откакто съм тук, струва ми се, че съм влязла в рая.

Тая малко лека преценка на жилището му, което Белизер и той намираха великолепно, внуши на Жак известни безпокойства; но той нямаше време да се спира върху тях. Оставаше му едва половин час, преди да тръгне за работилницата, а трябваше да реши, да нареди толкова неща, че не знаеше от къде д започне. Отиде най-напред да се посъветва с шапкаря, който продължаваше да ходи търпеливо надлъж и нашир в коридора и би ходил така дори до вечерта, без да почука нито веднъж, за да види дали обяснението е свършено.

- Ето какво, Белизер. Майка ми дойде да живее с мене. Как ще се наредим?

Белизер потрепера при мисълта, която му дойде веднага на ума: „Той няма да може вече да бъде другар. Ето че сватбата пак ще се отложи.” Но не даде нищо да се разбере от разочарованието си и помисли само как да извади приятеля си от затруднението. Понеже бяха съгласни, че тяхната стая е най-добрата на етажа, решиха Жак да я заеме с майка си, а шапкарят да тури каскетите и шапките си у госпожа Вебер и да потърси за себе си друга стая в същата къща.

- Няма нищо, няма нищо ... – казваше клетият момък, като се мъчеше да се покаже спокоен.

Влязоха в стаята. Жак представи на майка си своя приятел Белизер, който сега си спомни много добре хубавата госпожа от Елховника; той си предложи услугите на Ида дьо Баранси, - защото името Шарлот не се споменаваше вече, - да й помогне при настаняването. Трябваше да се наеме едно легло, два стола и един умивалник. Жак извади три – четири наполеона от чекмеджето, в което слагаше спестените си пари, и ги даде на майка си.

- Знаеш ли, мамо? Ако готвенето те отегчава, госпожа Вебер, като се завърне, ще се заеме с вечерята.

- О, не, разбира се. Това е моя работа. Господин Белизер ще ми посочи само продавачите. Аз искам да бъда твоя домакиня, с нищо да не разбърквам живота ти. Ще видиш каква хубава вечеря ще ти приготвя, защото за обяд няма да си идваш, тъй като работилницата е далеч. Всичко ще бъде готово, когато се върнеш.

Тя бе свалила вече шала си, запретнала ръкавите си и роклята си, за да се залови за работа. Жак, очарован, че я вижда тъй решена, я целуна от все сърце и излезе по-радостен от всякога. С какво мъжество работи той в тоя ден при мисълта за многото длъжности, с които щеше да се натовари! Откак тъкмеше да се жени, мъчителното положение на майка му го бе занимавало много. Тая мисъл разваляше радостите и надеждите му. До къде тоя човек ще я накара да слезе? Каква съдба я очаква? Той се срамуваше понякога, че щеше да даде за свекърва на Сесил тая изпаднала жена, която всички други, освен синът й, биха презирали навярно. Но сега всичко беше променено. Ида спечелена отново, покровителствана от най-внимателната, най-нежната любов, щеше да стане достойна за оная, която ще нарича един ден „дъще моя”. На Жак му се струваше, че само това обстоятелство беше достатъчно да намали разстоянието между годеницата му и него и, в радостта си, той управляваше тежката теглилка във фабриката на Ейсандек с такова усърдие, че другарите му го забелязаха:

- Гледай аристократа, горе, колко доволен изглежда! ... Работите с твоята съгражданка трябва да вървят добре, ей, аристократе!

- Бога ми, да ... – казваше Жак усмихнат.

Целият ден той само се смя. Но ето че след работа, докато се изкачваше по улица Оберкампф, го обхвана някакъв страх. Щеше ли да завари пак в стаята си оная, която беше дошла там тъй бързо? Той знаеше с каква бързина Ида привързваше криле на всичките си прищевки; и после, унизителната любов, която това слабо същество бе хранило винаги към веригата си, го караше да се бои да не би тя да почувства изкушението да я свърже наново веднага, щом я бе скъсала. Затова той измина бързо разстоянието; но още на стълбата страхът му изчезна. Всред шума на работническата къща, един свеж глас се извисяваше в звънливи приливи, изпускаше звуци като пленена кадънка в нова клетка. Жак познаваше добре тоя звучен глас.

Още при първата стъпка, която направи в своята „кочина”, той се спря смаян. Почистена грижливо, освободена от Белизеровата стока, украсена с едно хубаво легло и с умивалник, наети от Ида, стаята се бе уголемила, преобразила. Големи китки, купени от малките улични колички, стърчаха навсякъде във вазите, а една наредена трапеза разстилаше весело своята бяла покривка, върху която бяха сложени простички чинии, една хубава баница с месо и две запечатани стъклета с вино. Самата Ида едва приличаше на себе си, с везана пола, със светла блуза, с малка шапчица, сложена върху бухналите й коси и, свръх всичко, с разцъфнало лице на красива жена, утешена, отпочинала, чуруликаща.

- Е, какво ще кажеш за това? – извика тя, като се завтече към него с отворени обяния.

Той я целуна.

- Великолепно!

- И знаеш ли, че всичко стана много бързо? Трябва да призная, че Бел ми помогна много ... Какъв любезен човек!

- Кой? Белизер?

- Ами да, моят мил Бел, а после и госпожа Вебер.

- О! О! Виждам, че сте вече големи приятели.

- Разбира се! Те са тъй любезни, тъй отзивчиви! Поканих ги да вечерят с нас.

- Дявол да го вземе! ... Ами чинии?

- Ех, както виждаш, купих малко, много малко. Съседното семейство ми зае няколко прибора. Тия Левендрови са също много любезни.

Жак, който не познаваше тия тъй услужливи съседи, отвори учудено очи.

- Но това не е всичко, мили Жак ... Ти не си видял баницата. Ходих да я купя на площада на Борсата, от едно място, което знам, където ги продават по седемдесет и пет сантима по-евтино от всякъде другаде. Но, знаеш ли, то е далече. На връщане не можех вече да вървя. Бях принудена да се кача на файтон.

Тя си беше все същата. Файтон за два франка, за да се спестят седемдесет и пет сантима! Впрочем, виждаше се, че познаваше добрите магазини. Малките хлебчета бяха купени от виенската пекарница, кафето и сладките – от Пале Роял.

Жак я слушаше смаян. Тя забеляза това и го попита простодушно:

- Може би съм изхарчила малко повече, отколкото трябва, нали?

- Ами ... не ...

- Да, да, виждам по лицето ти. Но можеше ли другояче? Тук липсваха толкова много неща; пък и няма всеки ден да празнуваме съжителството си. Впрочем, ще видиш дали съм склонна да бъда разумна.

Тя извади от долапа една дълга зелена тетрадка, която размаха тържествено:

- Погледни тая хубава разходна книга, която купих от госпожа Левек.

- Левек, Левендрови! ... О, та ти познаваш вече всички съседи?

- Е, да, Левек е книжар до нас. Една добра бабичка пък държи читалня. Това е много удобно, защото, най-после, трябва да се следи литературното движение ... За сега взех тая разходна книга. Виждаш ли, мило дете, тя е необходима. В една уредена къща не може без нея. Тая вечер, след вечерята, ако искаш, ще направим нашите дребни сметки. Виждаш, всичко е записано.

- О, щом всичко е записано! ...

Те бяха прекъснати от влизането на Белизер, на госпожа Вебер и на детето с голямата глава. Нищо не бе по-смешно от покровителствената близост, с която Ида дьо Баранси се отнасяше към новите си приятели:

- Я направете това, мили Бел, не че ви заповядвам ... Госпожо Вебер, затворете вратата, детето току-що кихна.

И тя приема величествен вид, достойнството на любезна царица, снизходителна в обноските си към тия бедни хорица, за да не ги стеснява. Госпожа Вебер не се стесняваше никак. Тя беше юначна жена, от нищо не се боеше, добросъвестна в своя дребен занаят и уверена в яките си ръце. Малкият Вебер също не се стесняваше ни най-малко да тъпче устата си с баница. Само Белизер не бе твърде весел и имаше защо. Да мисли, че две седмици го делят от щастието, че е достатъчно да протегне ръката си, за да улови блаженството, и да види всичко да се отдалечава в някакви „може би” на бъдещето, това бе ужасно! От време на време той обръщаше плачевен поглед към госпожа Вебер, която като че понасяше доста спокойно тая загуба на другаря, или към очарования Жак, който обслужваше тъй грижливо и внимателно майка си, като че беше влюбен в нея. Ах, с право може да се каже, че световните събития приличат на ония люлки, които децата нагласяват върху някое дърво и които издигат един от играчите само при условие, че другият трябва да почувства всичката твърдост, всичката неравност на почвата! Жак се издигаше към светлината, докато клетият му другар се спущаше отново с всичките си мечти към неумолимата действителност. Докато отначало той се чувстваше тъй добре в жилището си и се гордееше с него, отсега нататък щеше да живее в някакъв дърварник, под стълбата, проветряван само чрез едно прозорче на вратата. Нямаше друга свободна стая на етажа, а Белизер за нищо на света не би се отдалечил от госпожа Вебер дори с няколко стъпала. Той се наричаше Белизер; но можеше да се нарече още Примирение, Доброта, Преданост, Търпение. Така че той имаше множество високоблагородни имена, които не носеше, с които не се хвалеше никога, но които се отгатваха малко по малко от ония, които живееха около него.

След като гостите си отидоха и Жак и майка му останаха сами, тя много се учуди, когато видя, как той разтреби много бързо масата и сложи дебели учебници върху нея.

- Какво ще правиш?

- Виждаш, работя.

- Че защо?

- Ама наистина ... Ти не знаеш още.

Тогава той й разказа тайната на сърцето си и двойния живот, който водеше, със светлата надежда за крайната цел. До тогава той не бе й говорил никога за това. Познаваше много добре тая вятърничава глава, пълна с празнини и цепнатини, та не можеше да й довери кроежите си за щастие. Той се боеше, че тя непременно би ги обадила на д’Аржантон; и мисълта, че неговият любовен блян ще се влачи в тая къща, пълна само с омраза, го възмущаваше, внушаваше му страх. Той нямаше доверие в поета, в обкръжаващите го и му се струваше, че щастието му би било осквернено в техните ръце. Но сега, когато майка му се бе завърнала при него, сега, когато я държеше най-после, независима и сама, той можеше да й говори за Сесил, да си достави тая върховна радост. Прочее, Жак разказа любовта си с упоение, с буйността на своите двадесет години, с красноречието, което намираше в искреността на думите си и в зрелостта на впечатленията, които дължеше на своите минали страдания. Уви, майка му не го разбираше! Всичко велико, сериозно в чувствата на тоя обезнаследен момък й избягваше. Макар да беше много сантиментална, любовта нямаше същото значение за нея, каквото имаше за него. Слушайки го, тя се вълнуваше като в третото действие в театър „Жимназ”, когато „простодушната” в бяла рокля, с престилка с розови презрамки, слуша любовното признание на накъдрения с желязо, по дреха, поклонник. Тя примираше от удоволствие, протегнала врат, с отворени ръце, леко гъделичкана от тая простодушна любов, която я караше да се усмихва: „О, колко е мило това! Колко е мило това!” – казваше тя през всичкото време. – „Колко милички трябва да сте и двамата! Също като Павел и Виржиния”. Но особено впечатление й правеше това, че в историята на Сесил имаше нещо непредвидено, сложно, нередно. Тя прекъсваше Жак всеки миг: „Знаеш, това е роман, истински роман ... От него би могло да излезе чудно нещице!”. „Чудно нещице”, тя употребяваше множество такива думи, донесени от „умствената среда”. За щастие влюбените, които говорят за любовта си, се ползват от тая милост, че в отговорите, които хората им дават, чуват изобщо само ехото на собствените си думи. Жак вкусваше сладостно всичките си хубави спомени, своите минали страхове, своите кроежи, своите мечти, без да чува глупавите прекъсвания на майка си, без да забелязва, че за нея цялата тая история се изразяваше накратко с едно изтъркано впечатление, като припев на романс, и че тя се отнасяше с леко съжаление към глупавото простодушие на двамата млади, тъй невинни влюбени

VІ

СВАТБАТА НА БЕЛИЗЕР

Една седмица беше изминала, откакто Жак живееше отделно, когато една вечер Белизер го причака при изхода на работилницата, със сияещо лице.

- Много съм доволен, Жак. Намерихме си най-после другар. Госпожа Вебер го видя и го одобри. Работата е свършена. Ще се оженим.

Беше крайно време. Нещастникът чезнеше, слабееше, особено като виждаше, че лятото минава, че малките коминочистачи и продавачите на кестени пристигат и с това щастието му щеше да се отложи пак; защото за тоя шапкар годишните времена се олицетворяваха от уличните скитници, както за селяните те се олицетворяват от прелетните птици. Прекалено покорен на съдбата, той не се оплакваше, но надаваше своя вик: „Шапки! Шапки! Шапки!” с тъга, която би ви разплакала. Затова са навярно тъй дълбоки, в някои дни, парижките викове, които изразяват с равнодушни думи всичките безпокойства, всичкото отчаяние на някой човешки живот. Само тонът е изразителен в тия винаги еднакви песни. Но вслушайте се по колко различни начини може да се извика: „Топли дрехи!” и забележете дали мъжественият утринен зов прилича на вечерния, на преуморения, глух, обезсърчен напев, който пътният продавач надава несъзнателно, когато се завръща в жилището си. Жак, който беше неволната причина за скръбта на своя приятел, се възрадва почти колкото него от хубавата новина, която току-що научи.

- А, така значи, бих искал много да видя тоя другар!

- Ето го там, - каза Белизер, като му показа на няколко крачки зад себе си един едър човек, в работническо облекло, по жилетка, с чук на рамото, с кожена престилка, свита под мишницата. Забележителното му по незначителността на чертите лице, заспало, възпламенено от влиянието на чашата, се криеше наполовина под изобилна брада, разчорлена, нечиста, излиняла, като на бившия сътрапезник в Гимназията Моронвал, когото несретниците наричаха „човекът, който е чел Прудон”. Ако телесната прилика влече и духовна,, новият Белизеров другар, на име Рибаро, не беше, навярно, зъл човек, а ленив, тържествен, взискателен, невежа и пияница. Жак се въздържа да сподели неприятните си впечатления с шапкаря, който съзерцаваше с радост новата си придобивка и без причина стискаше излиятелно ръката му. Впрочем, главното беше, че госпожа Вебер беше дала съгласието си. Наистина, почтената жена бе направила като Жак: като виждаше поклонника си толкова щастлив, тя не бе посмяла да се покаже много взискателна, бе отминала несъвършената външност на тоя другар и се бе задоволила с него по липса на друг.

През двете седмици, които предшестваха сватбата, какви весели викове „Шапки! Шапки! Шапки!” ечаха по работническите дворове на Менилмонтан, на Белвил, на Вилет! Викът беше звучен и весел, истинско тържествуващо и ясно събуждане на петел, нещо като древното „Химен! О, Хименей!”, предавано от устата на невежа. Най-после дойде хубавият, велик ден. Въпреки съветите на госпожа Вебер, Белизер искаше всичко да стане величествено и стоманените пръстени на дългата му кесия от червен плат се плъзгаха дори до краищата й. Затова пък каква сватба, какво великолепие!

Изобщо, богатите определят един ден за сватба в кметството, а друг ден за сватбата в църквата, но народът, който няма време за губене, съединява тия тържества и ги извършва наведнъж, като избира почти винаги съботата за тая дълга и уморителна работа, от която си отпочива в неделя. Трябва да видите кметствата на предградията в тоя свещен ден. Още от сутринта големи файтони и коли се спират пред вратата, прашните коридори се изпълват с по-дълги или по-къси върволици, които стоят по часове в голямо общо помещение. Всичките сватби се смесват, кумовете се запознават, отиват да си пийнат заедно, булките се гледат, оглеждат, изучават, а в това време роднините, отегчени от дългото чакане, разговарят помежду си, но с тих глас, защото, въпреки всичката й грозота, голотата на стените й и изтъркаността на обявите й, общината прави впечатление на тия бедни хора. Изтритото кадифе на пейките, височината на помещенията, верижката на съдебния пристав, тържественият помощник, всичко ги ужасява и забавлява. Законът им прави впечатление на високопоставена, непозната, невидима госпожа, която ще ги приеме в салоните си. Трябва да кажа, че между безчислените върволици, които прекосяваха малкия двор на Менилмонтанското кметство в тая щастлива събота, Белизеровата сватба бе една от най-бляскавите, при все че липсваше бялата булчинска рокля, която привлича всичките жени по прозорците и кара всички улични безделници да шушукат. Госпожа Вебер, като вдовица, беше облечена в ярко синя рокля, със силно индигово - синия цвят, любим на жените, които обичат трайното, пъстър шал, сгънат върху ръката й, и разкошна шапчица, украсена с панделки и цветя, които се развяваха над лъскавото й лица на измита овернятка. Тя придружаваше бащата на Белизер, дребен, съвсем жълт старец, с извит нос, с живи движения и с остра непрестанна кашлица, която новата му снаха се мъчеше да успокои, като го разтриваше силно по гърба. Тия чести разтривки нарушаваха величествеността на сватбата, прекъсваха всеки миг хода на сватбарите, та всички двойки се виждаха притиснати една в друга, в очакване края на острата кашлица.

Белизер вървеше на втория ред, под ръка със сестра си, вдовицата от Нант, с извит нос като баща си, лукава и къдрава. Колкото до него, обикновените му клиенти на биха го познали. Гънката на жестоко страдание, която браздеше и двете му бузи, голямата синя, подута вена посред челото му, постоянно отворената му уста, която казваше „ай” без да говори, нищо от всичко това не съществуваше вече; и с вдигната глава, почти красив, той пристъпваше гордо, като слагаше един след друг грамадните си лъскави обуща, направени по мярка нарочно за него, толкова широки и толкова дълги, че му придаваха вид на жител от Зюйдерзе, обул зимните си обуща. Но нищо! Белизер не страдаше вече, той си въобразяваше, че има чифт нови крака и двойно блаженство озаряваше лицето му. Той държеше за ръка детето на госпожа Вебер, чиято глава бе още увеличена с една от ония странни прически, на които са майстори бръснарите от предградията. Другарят, когото с големи усилия накара да остави за ден чука и кожената си престилка, хлебарят, началник на госпожа Вебер, и неговият зет, и двамата забележителни с грамадната си червена подутина, която образуваха техните яки вратове между ниско остриганите им коси и плата на яката, представляваха редица в смешни рединготи, измачкани, с всичките гънки в долапа, откъдето излизаха рядко, и с твърди ръкави, по които лактите не личаха. След това идваше семейство Левендре, братята и сестрите на Белизер, съседи, приятели, най-после Жак без майка си, тъй като госпожа дьо Баранси се бе съгласила да почете гощавката с присъствието си, но не можа да се реше да следва сватбата през целия ден.

След задръстването в кметството и нескончаемото чакане, придружено с болки в стомаха, защото часът бе ударил отдавна дванадесет, шествието се отправи към Венсенската гара, за да се качи на железницата. Гощавката, нещо като закуска, трябваше да стане в Сен-Манде, на улица Бел Ер, в една гостилница, чийто адрес, написан на къс хартия, Белизер бе смачкал в джоба си. Тая бележка не беше излишна, тъй като на един и същи кръстопът, при входа на гарата, имаше четири – пет еднакви заведения, с един и същи надпис: „Сватби и гощавки”,повтарян върху дървени къщички и беседки, украсени със съблазнителна зеленина. Когато сватбата на Белизер пристигна, нейният салон не беше свободен; и, докато се освободи, те отидоха да обиколят Венсенското езеро, тая Булонска гора за голтаците. Множество други сватби, нахранени или настанени да пируват на чист въздух, кичеха зелените морави с бели рокли, черни дрехи, униформи; защото в тоя вид празненства винаги има някой ученик, някой военен, някой мундир. Всичкият тоя свят се смееше, пееше, забавляваше се, ядеше лакомо, с викове, гонения, хора и кадрили около латерните. Мъжете бяха насложили женски шапки, жените – мъжки. Зад оградите се забелязваха играчи на сляпа баба по жилетки, целуващи се двойки или някоя шаферка оправяше разшитите къдри на роклята на булката. О, тия бели рокли, колосани и синкави, с какво удоволствие бедните момичета ги оставяха да се влачат по моравите, въобразявайки си, че поне за един ден са изящни жени! Това главно народът търси в своите удоволствия: една измама за богатство, да премине от своето обществено положение в завидното положение на щастливците на земята!

Шапкарят и сватбата му се разхождаха тъжно всред праха и шума на тоя сватбен събор, тъпчеха се с бисквити и гевреци, докато чакаха тъй желаното угощение. Разбира се, причини за веселие не им липсваха и в това ще се убедим по-после, но сега за сега гладът сковаваше всяко излияние. Най-после един от членовете на Белизеровото племе, изпратен като разузнавач, дойде да съобщи, че всичко било готово, че оставало вече само да седнат до трапезата, и всички се отправиха бързо по пътя за гостилницата.

Трапезата беше сложена в едно от ония големи помещения, отделени с подвижни прегради, рисувани с блудкави багри, украсени със съвсем еднакви позлати и огледала. Чуваше се отлично какво ставаше в съседната стая: смеховете, чуканията на чашите, подвикванията на прислужниците и нетърпеливите позвънявания на звънеца. С топлата пара, която изпълваше помещението, с малката градина, засадена в отстъп под прозорците, би помислил човек, че се намира в някоя обширна баня. Тук, както в кметството, гостите бяха обхванати отначало от боязлива почит пред тая голяма наредена трапеза, украсена в двата си края с по една китка от изкуствени портокалови цветове, с невероятно сглобени неща, със зелени и розови сладки, - всичко това неизменно от векове, приготвено за постоянни сватби, отбелязано с точици от поколения мухи, които кацаха още там, въпреки ударите с кърпи на прислужниците. В очакване на госпожа дьо Баранси, която още не идваше, седнаха по местата си. Младоженецът искаше да седне до жена си, но сестра му от Нант каза, че това не било прието вече, че не било прилично, че трябвало да седнат един срещу друг. Така и направиха, но след дълга препирня, по време на която старият Белизер, като се обърна към новата си снаха и я попита с доста неприятен глас:

- Кажете, как става това по вашему? Как направихте с господин Вебер?

На тоя въпрос хлеборазносвачката отговори много спокойно, че тя се е венчала в родното си село, в едно стопанство, и че дори прислужвала на трапезата в тоя ден. Старецът получи добър отговор за злобата си; но лесно бе да се забележи, че Белизеровите роднини не бяха доволни и че най-великолепната гощавка не би била в състояние да възвърне веселостта им. С женитбата на големия брат семейството загубваше дойната си крава, изчезваше най-голямата им облага.

В началото всички ядяха мълком, първо, защото бяха много гладни и второ, защото ги стесняваха тия прислужници в черни фракове, които Белизер напразно се мъчеше да развесели с добродушната си усмивка. Какви чудни хора са тия прислужници в предградията, бледи, повехнали, безсрамни, с бръснатите си бради, с големите си увиснали бакенбарди, които позволяваха да се вижда устата им, като й придаваха подигравателно, строго, чиновническо изражение. Би казал човек, че са уволнени окръжни управители, приведени към унизителни работи. Смешно беше презрението, с което те гледаха всичките тия бедни, дребни хорица, поканени на сватбено угощение по пет франка за всеки. Това грамадно число пет франка, което всеки от поканените си повтаряше с възхищение, което окръжаваше с разкошно сияние Белизер, способен да изразходва сто франка наведнъж за своята сватбена гощавка, изпълваше прислужниците с дълбоко презрение, което те изразяваха с намигвания помежду си и с невъзмутимо равнодушие пред гостите. До Белизер се бе изправил един от тия господа, който го измъчваше, потискаше със свещен ужас; друг, застанал срещу него, зад стола на жена му, го гледаше втренчено и тъй неприятно, че почтеният шапкар, за да избегне това наблюдение, бе взел менюто, сложено от лявата му страна, и само го четеше и препрочиташе. Това меню беше ослепително бляскаво! Между някои познати, лесно разбираеми думи, като патици, репи, филе, боб, се мъдреха величествени и чудновати названия, имена на градове, на генерали, на сражения: Маренго, Ришельо, Шатобиян, Баригул, пред които Белизер, както и всички гости, оставаха смаяни. Само като си помислеха, че ще ядат всичко това! И представете си лицата на тия нещастници, когато им предложеха два вида супа и ги запитваха: „Чорба от раци, или с пюре Креси? ...”, две стъклета испанско вино „Ксерес или Пакаре? ...”, също като в оная игра, в която трябва да изберете едно от двете имена на цветя, под които се крият неочаквани облози. Как да се решат? Всеки се колебаеше, после избираше наслуки. Впрочем, изборът важеше малко, тъй като и двете супи се състоеха от една и съща топличка и сладникава вода, а двете стъклета бяха пълни с една и съща жълта и мътна течност,, някаква чудновата помия, която напомняше на Жак шипковото вино в гимназията Моронвал. Гостите се споглеждаха слисани, следяха съседите си как ще постъпят, коя от многобройните чаши с различни големини трябваше да подадат на келнера. „Другарят” се справяше по-лесно с положението, като пиеше всичко в една и съща чаша, в най-голямата. Както и да е, но толкова безпокойства и стеснение внесоха извънредна студенина в началото на това въображаемо угощение. Младоженката първа преодоля това смешно положение. Превъзходната жена, чийто верен разсъдък изясняваше много бързо нещата, се успокои сама, като се обърна към детето си:

- Не се стеснявай, миличко, - му казваше тя, - не се стеснявай, яж всичко. Това ни струва доста скъпо, та да се нагостим добре.

Тия пълни с мъдрост думи оказаха влиянието си върху събранието и скоро страшен шум от движещи се челюсти и смехове се разнесе около масата, където кошницата с хляба беше особено много искана. Само Белизеровото племе не взимаше участие в общата веселост. Младите си шепнеха, кикотеха се скришно; старият говореше високо с рязък глас, пръскаше се от подигравателен смях, гледайки сина си, който му засвидетелстваше, все пак, голяма почит и през масата напомняше на младоженката да не забравя „чинията на тате” и „чашата на тате”. Като гледаше човек събрани всичките тия ужасни Белизеровци, хищни и мигащи, питаше се как е могла госпожа Вебер да изтръгне своя клет шапкар от техните хищнически нокти. За извършването на тоя обрат е била потребна всичката магия на любовта; но той беше извършен вече и достойната жена се чувстваше силна да поеме тая голяма отговорност да се противопостави на омразите, на злобите и на злите подмятания, които бродеха в тоя час около нея и не й пречеха да се усмихва на всички с широкото си лице, пълнейки непрестанно чинията на детето си: „Не се стеснявай, миличко!” Угощението започваше да се оживява, когато шумолене на копринена рокля се чу и вратата се отвори широко, за да влезе Ида дьо Баранси, разбързана, усмихната, ослепителна:

- Моля ви много да ме извините, добри хора, но файтонът ми не вървеше бързо; и, после, тук е тъй далеч! Струваше ми се, че няма да стигна никога.

Тя бе облякла с радост най-хубавата си рокля, защото случаите да блесне с облеклото си й липсваха от един месец насам, откак живееше със сина си. И направи необикновено впечатление. Начинът, по който седна до Белизер, тури ръкавиците в чашата си и направи знак на един келнер да приближи, за да й даде менюто, изпълни събранието с възхищение. Трябваше да се види как тя управляваше тия тъй величествени, тъй презрителни келнери. Дори позна един от тях, оня, който ужасяваше Белизер; беше го виждала в една гостилница на Булеварда, дето бе вечеряла понякога с д’Аржантон след излизане от театър.

- Значи, ви сте тук сега? ... Да видим какво ще ми дадете!

Тя се смееше високо, вдигаше голите си ръце изпод широките ръкави, за да се виждат ръцете й по-бели, разтърсваше гривните си, като се оглеждаше в огледалото насреща, изпращаше с края на пръстите си поздрав на сина си. Най-после тя поиска едно столче, чаша сода, лед, като човек, който знае основно какво има в гостилниците. Докато говореше, дълбоко мълчание царуваше около масата, както в началото на гощавката. Освен младите Белизерови, потънали в съзерцание на гривните на Ида, които техните бляскави погледи преценяваха като пробни камъни, всички почувстваха отново същото стеснение да говорят, да се движат, причинено отначало от келнерите. Жак също не беше разположен да оживява празненството. Всичките тия сватбени тържества го караха да мечтае за любовта и за бъдещето и онова, което го окръжаваше, не го забавляваше никак.

- Ах, ами тук не е весело! ... – каза изведнъж Ида дьо Баранси, след като се бе добре нарадвала на своя лесен успех - ... Хайде, мили Бел, малко по-весело настроение, дявол да го вземе! Преди всичко, чакайте ...

Тя стана, взе чинията си с едната ръка, чашата си с другата и каза:

- Искам да разменим местата си с госпожа Белизер ... Уверена съм, че мъжът й няма да има нищо против.

Най-после дойде ред на песните. Другарят стана пръв, наложи мълчание с поглед и с ръка върху сърцето, запя със сантиментален и дрезгав глас една добре позната песен от 1848 година: Трудът се нрави Богу.

Проклетият другар! Той бе схванал добре какво трябваше да пее, за да съблазни мъжественото семейство, в което току-що бе влязъл. Но за да не остави събранието под такова сериозно впечатление, веднага след Трудът се нрави Богу, той подзе нещо весело:

Той знаеше стотина такива песни. О, славен другар щяха да имат господин и госпожа Белизер! Какви прелестни вечери ще прекарват на улица Поноайо! Между това, прислужниците бяха забелязали обирите, извършени от Белизеровото племе, защото, с един майсторски замах масата беше разчистена, очистена, пометена. Всичко беше свършено. Гостите се споглеждаха поразени. Над тях, около тях, ечеше ужасна вакханалия. Танцуваха, пееха, подовете се тресяха равномерно, силно. „Ами и ние не можем ли да танцуваме?” Да, но музиката струва скъпо. Някой предложи да си послужат с оная, която долиташе от вси страни. За съжаление, кадрилите, полките, полските мазурки, шотишите смесваха до толкова мелодиите си в шума от цигулки и пистони, че беше невъзможно да се разпознаят.

- Ах, ако имаше едно пиано! – въздишаше Ида дьо Баранси, като тракаше с пръстите си по всичките мебели, сякаш знаеше да свири.

Госпожа Белизер също би искала да потанцува, но бе забранила на мъжа си всякакъв извънреден разход, което не попречи на шапкаря да изчезне за малко с другаря и да се завърне след пет минути, придружен от някакъв селски гъдулар, който се настани на една набързо приготвена естрада, с един литър вино между краката и, като опря яко цигулката на рамото си, напред с музиката до утре сутринта, ако обичате! Селският цигулар, който викаше: „заемете местата си за пастурела!” със силен беришонски изговор, предпазливостта, с която жените завързваха около кръста си носните си кърпички, за да не ги изцапат ръцете на танцувачите, стъпките на селския танц, който госпожа Белизер смесваше във всичките фигури на кадрила, всичко това внасяше лъх на празненство в салона на кръчмицата със златната украса. Тук именно се чувстваше съединителната черта, дето селските обичаи и парижките нрави се срещат и смесват. Само Ида с нейния Жак изглеждаха заблудени, паднали от някаква висша област в низините на простия народ; все пак Ида изпитваше такова голямо удоволствие, че можеше да се предполага, въпреки нейните претенции за благородство, че това удоволствие бе следа от предишен живот, някакво възвръщане на младостта, дължащо се на далечни спомени. Тя се смееше, изморяваше се, устройваше хора, фигури от кадрила, кръстосани кадрили, котильон; и шумоленето на копринената й рокля, дрънкането на гривните й, оставяха в душите на присъстващите дълбоко впечатление на възхищение и завист.

Прочее, сватбата на Белизер беше много весела. Самият младоженец, щастлив, че може да използва новите си крака, бъркаше въодушевено всичките фигури на кадрила. В съседните салони слушаха, казваха: „Колко се забавляват!” Идваха да ги гледат н авратата, оставяна полуотворена всеки миг от прислужниците, които сновяха със съдове с подсладено вино. И, както се случва винаги на такива празненства, скоро неканени гости започнаха да се промъкват между поканените и числото им се увеличаваше безочливо. Цялата тая тълпа скачаше, викаше, пиеше особено много и госпожа Белизер би била много неспокойна, ако хлебарят, нейният господар, не бе заявил, че поема върху си всичките разноски за бала. Но започваше да се разсъмва. Отдавна малкият Вебер хъркаше, проснат върху една пейка, завит в шала на майка си. Жак бе вече направил много знаци на Ида, която се преструваше, че не ги разбира, увлечена от удоволствието, което нейната щастлива природа умееше да извлича от средата навсякъде, където се намираше. Той приличаше на стар баща, който се мъчи да отведе дъщеря си от някоя вечеринка:

- Хайде! Късно е вече.

Тя минаваше, въртейки се в прегръдките на някого:

- Ей сега ... Почакай.

Но балът ставаше разпуснат, лудешки и Жак почваше да се безпокои за майка си. Другарят започваше да прави глупости и, всред почтените еднообразни лица на бившата госпожа Вебер, той дръзваше да танцува сам на ръцете си, без да извади лулата от устата си! Жак успя да хване майка си при летежа й, да я завие с голямото й наметало и да я накара да се качи в последния файтон, скитащ по улицата. След тях семейство Белизерови не закъсня да се оттегли също, като изостави своите весели гости. Никакъв влак в тоя утринен час, никакъв омнибус. Младоженците решиха да се завърнат пеша през Венсенската гора, като Белизер носеше детето на рамото си, уловил жена си под ръка. Свежият въздух им се видя приятен след задуха в кръчмичката, чийто вид, впрочем, беше много печален призори. Малката градина, претрупана с празни стъклета, с големи ведра, в които измиваха чашите, се провиждаше в полумъгла, осеяна с късчета от тюл, от муселин, които токовете на танцувачите бяха изскубнали от роклите на танцувачките. Докато скрибуцанията на цигулката още се чуваха в приземния етаж, отъпелите и заспали, но винаги злоради келнери отваряха прозорците на първия етаж,, отупваха покривките, поливаха подовете, започваха вече да слагат новата украса за следващото представление. Уморени хора, с потъмнели лица, с морни погледи, търсеха файтони, спяха върху пейките пред вратата в очакване на първия влак. Имаше спорове на тезгяха при уреждане на сметките, семейни разпри, караници, боеве. Господин и госпожа Белизер скоро бяха далеч от тия жертви на удоволствието. Щастливи, яки, с високо вдигнати глави, те бяха поели с бързи крачки прекия път, облян от зората, обиколени от птичи викове и утринни шумове, и се завърнаха в Париж по широките улици на Бел Ер, засенчени от цъфнали акации. Изминатият път беше доста дълъг, но те не го усещаха. Детето спа през цялото време, опряло доверчиво голямата си глава върху гърдите на шапкаря и не се събуди дори когато го сложиха във върбовата му люлка след пристигането им в къщи, към шест часа сутринта. Веднага госпожа Белизер съблече хубавата си синя рокля, сне шапчицата си с цветята и си тури голямата синя престилка с нагръдника. Хлябът е нужен и в тоя ден, както в другите. Прочее, тя започна много бързо обиколката си и, докато детето и мъжът й спяха най-дълбоко горе, добрата жена надаваше своето ечащо „Ето хляба!” по вратите на всичките си клиенти, с някакво мъжествено задоволство, сякаш бе още сега да изкупува всичките разходи на великолепната сватба.

Не беше нужно много време на новото семейство, за да схване неспособността на Другаря и лошата сделка, която бяха направили, като го бяха взели за съдружник. Сватбеният обяд бе дал вече на Белизер случая да установи склонностите на Рибаро към пиянство. След една седмица той прояви всичките си други пороци, поддържани от неизлечима леност, проникнала в плътта на тоя човек като мръсотия и похабила всичката му работоспособност. По занаят Другарят беше железар, но никой не си спомняше да го е виждал да работи, при все че той не се явяваше никога без чука на рамото си и кожената престилка под мишницата. Тая престилка, която той никога не разгъваше, му служеше за възглавница няколко пъти на ден, когато излизаше от някоя кръчма след като бе престоял там много и изпитваше нужда да поспи върху някоя пейка на крайните булеварди или в някой склад за стар дървен материал. Колкото до чука, той му беше знаме, нищо друго; той го носеше както Земеделието, по градските площади държи своя рог на изобилието без никога да излива нещо от него. Всяка сутрин, преди да излезе, той казваше, като го размахваше: „Отивам да търся работа ...” Но трябва да предполагаме, че ръкомахането му, начинът, по който говореше в дивата си брада и въртеше пламтящи очи, внушаваха страх от работата, защото Другарят никога не я намираше на пътя си и прекарваше всичкото си време в скитане от една кръчма в друга на предградието, „като пантера”, както казват парижките работници, навярно защото това сноване насам-натам им напомня движенията, които те наблюдават при неделните си разходки в зоологическата градина у затворените в клетка зверове.

Отначало Белизер и жена му се показаха търпеливи. Мъдрият вид на Другаря им внушаваше доверие донякъде, и после, той пееше тъй добре: „Трудът се нрави Богу!” Но тъй като, в края на краищата, той ядеше с много добра охота, младоженците, които се блъскаха от сутрин до вечер, докато другият скиташе насам-натам „като пантера” и не носеше никога нищо в деня на плащането, започнаха да губят търпение. Мнението на госпожа Белизер беше да го изхвърлят на улицата, в купчината смет, откъдето шапкарят го бе измъкнал в желанието си да има другар. Но Белизер, когото пълното щастие, на което се радваше в семейството си и новите си обуща, правеше още по-добър, помоли настойчиво жена си да търпи. Когато евреинът поиска да бъде великодушен, неговото милосърдие е безгранично.

- Кой знае, - казваше той, - дали не бихме могли да го поправим, да го променим?

Прочее, те решиха, щом Рибаро се завърне, подпирайки се о стените, с надебелял език, да не му дават да вечеря, което беше голямо лишение за пияницата, тъй като, поради едно благоволение на природата, в такива дни той чувстваше много по-голяма охота за ядене, отколкото обикновено. Беше цяла комедия да гледате усилията, които правеше, за да се държи прав, да поздравява, без да стиска зъбите си. Но хлеборазносвачката беше надарена с извънредна проницателност и често, като сипваше супата с лъжицата, докато Другарят протягаше вече чинията си, тя избухваше против него:

- Не ви ли е срам да сядате на масата в такова състояние? ... защото пак сте се натряскали, да, виждам добре това!

- Нима? ... – казваше Белизер. – На мене пък ми се струва ...

- Така, зная аз какво казвам ... Хайде, ставайте! Вън, и по-бързо!

Другарят ставаше, вземаше чука и престилката си, измънкваше няколко умолителни или достойни думи, със залисан поглед в димящата супа, после си отиваше до спи като куче в малката дупка, която Белизер заемаше преди сватбата си. Той нямаше лошо настроение, когато се напиеше и под гъстата си, нечиста и настръхнала брада криеше лице на порочно и слабо дете. Щом той излезеше, шапкарят издаваше напред добрите си дебели устни и казваше:

- Хайде! Дай му, все пак, малко супа.

- О, зная си аз ... ако слушах тебе! ...

- Този път, и няма вече ... Хайде!

Жената се съпротивяваше още един миг с онова възмущение, което работещата като мъж простонародна жена изпитва към мъжа, който не работи нищо, но накрая тя отстъпваше винаги и Белизер отиваше да занесе тържествено една паница супа на Другаря в кочината му. И се завръщаше съвсем развълнуван.

- Е, какво каза той?

- О, знаеш ли, той, изглежда толкова отчаян, че ми е мъчно да го гледам. Казва, че, ако пиел, то било от скръб, че не може да намери работа и че трябвало да лежи на наш гръб.

- Какво му пречи да намери работа?

- Казва, че не го искали, защото нямал чисти дрехи и че, ако можел да се пооблече...

- Благодаря! Достатъчно го обличах ... Ами рединготът за сватбата, който му беше подарил, без да ми кажеш, защо го е продал?

На това не можеше да се отговори. Все пак, тия добри хора направиха още едно усилие, купиха на Рибаро работническа рубашка, работнически гащи. В едно прекрасно утро той излезе от къщи с чисти долни дрехи, с вратовръзка, направена от госпожа Белизер и, след като не се яви цяла седмица, намериха го пак заспал в дупката си, лишен от повечето от дрехите си, като бе спасил от беда само чука си и вечната кожена престилка. След няколко такива лудории, чакаха вече само случай да се отърват от тоя натрапник, който, вместо да бъде облекчение за семейството, ставаше негов тежък товар. Самият Белизер бе принуден да се съгласи с това и често отиваше да се оплаква от Рибаро на своя приятел Жак, който по-добре от всеки друг разбираше скръбта му, защото и самият той си бе взел един ужасно неудобен другар, от когото не можеше да се оплаква. Тъй силно обичаше той своя другар! ...