Писма до сина ми чочо



бет1/5
Дата21.07.2016
өлшемі4.7 Mb.
  1   2   3   4   5
Иван Попйорданов
ПИСМА ДО СИНА МИ ЧОЧО

© Иван Попйорданов, автор

© Иван Попйорданов, фотографии - личен архив

© Димитър Трайчев, художник на корицата, София 2014

© http://openbooks.tk
ISBN 978-954-28-1485

Съдържание




Съдържание 2

УВОД 3


ДРАКОН И ТИГЪР 7

ПИСМОТО ОТ 2008 15

ПРЕДИ ПИТЪР ПАН 23

АВТОБИОГРАФИЯ 29

В НАЧАЛОТО БЕ КИНОТО 45

ЕДИН БОКСОВ МАЧ В КРАЯ НА МИНАЛИЯ ВЕК 51

КЛУБ НЛО 58

„БОЖЕ, КОЛКО Е ХУБАВО ДА СИ БЪЛГАРИН“ 64

МЕЖДИННО ВРЕМЕ 72

КРАЯТ НА ГОДИНАТА 80

ПОСЛЕДНО ПИСМО 89

ФИЛМОГРАФИЯ 91

ТЕАТРАЛНИ РОЛИ (1988-2004) 93

НАГРАДИ И ОТЛИЧИЯ 96



УЖ ТВЪРДЯТ ЧЕ ГРЕШИЛ,

УЖ БЕЗ ВРЕМЕ СВЕТЦА УГАСИЛ,

ЗНАЧИ ТЬЙ Е РЕШИЛ,

А БЕЗГРЕШНИ В ПРИРОДАТА НЯМА.

Булат Окуджава

(Превод Иван Николов)
УВОД

Миналата година чествахме 75-годишдия юбилей на жена ми. Събрахме се най-близките роднини и приятели, за да зарадваме Катето на нейния празник, който като дата се помнеше от всички, защото съвпадаше от дълги години с деня на началото на учебната година. Имаше нещо символично във факта, че се е родила в ден, свързан с децата, след като и професията на педиатър я обричаше като лекар през целия си съзнателен живот да обгрижва именно тях.

Синът ми обичаше семейните празници и винаги се стремеше да покаже обичта и привързаността си към майка си. Направи ѝ много подаръци за юбилея и един от тях беше много красива махагонова музикална кутия, а в нея - перлена огърлица. Беше написал „Честит юбилей и предстояща Златна сватба" (през януари щяхме да отпразнуваме петдесет години брак).

Шест месеца след юбилея Катя почина след пореден инсулт. Нейното тежко заболяване в продължение на повече от петнадесет години се усложняваше с напредването на възрастта и въпреки че си давахме сметка за здравословното ѝ състояние, загубата на най-близкия човек се понася трудно.

За Чочо смъртта на майка му беше тежък удар. Имах чувството, че след нейното погребение с всеки изминат ден той все повече се отдалечаваше от заобикалящата го действителност, а мъката и болката го състариха.

Пролетта вече настъпваше и за разлика от други години, беше с по-малко дъждове и повече слънце. Наближаваха най-светлите празници - Цветница и след нея Великден. Чочо ми се обаждаше всяка сутрин около шест часа да ме попита как съм и да съобщи, че ако аз съм още в леглото, той отдавна е станал и вече е извел любимото си куче Алекс. Една от тези априлски сутрини ми каза, че днес отново ще пътуват, за да видят малкото Кате и че вече остават само три седмици до окончателното оформяне на документите. Подготвяше ме, че като дядо в скоро време ще бутам количка.

Навръх Великден - Възкресение Христово, през нощта на 5 май 2013 г. Чочо издъхна след фатално падане в гробищния парк, където беше погребана майка му. На 9 май съдът постанови, че малкото Кате е вече моя внучка. Днес - три месеца след смъртта на моя единствен син, сядам над белия лист, за да се помъча да върна паметта за бащата на малкото Кате.

Дано съдбата да бъде благосклонна към нея.


  • В ролята на Флоренцо Аретузи - „Слуга на двата господари “ Народен театър „Иван Вадов“ 2009 - постановка Д.Бодаков

  • Снимка от фотосесия на списание "Егоист" , 1997

  • С Ивайло Христов в постановката на Борислав Чакринов в „Стъртта на търговския пътник“ на Артър Милър - Народен театър „Иван Вазов, 2011





  • C актьорите Валентин Ганев и Валери Йорданов но време на репетиция на „Хъшове", постановка Александър Морфов - Народен театър „Иван Вазов"

  • Дипломен спектакъл във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафовu - „Мъжът си е мъж", 1988

  • В ролята на Хъмфри Богард от пиесата на Уди Альн „Сваляй мадамите с финес"

  • В ролята на автора Емил Котев - Театър „ Зад канала “




ДРАКОН И ТИГЪР

Преди малко повече от пет години по повод моята седемдесетгодишнина си позволих да напиша нещо като автобиография, или по-скоро част от спомени, свързани с преживяното през годините - инвентаризация на миналото, може би с желание да го направя по-приемливо, отколкото то заслужава.

Книгата озаглавих „Кадър по кадър", с което внушавах своята обвързаност с киното. Когато ръкописът и снимковият материал бяха вече готови за предаване за предпечат и преди да се спра на споменатото заглавие, реших да избера заглавието „Преди да се разделим". Тогава близки мои приятели, запознати с ръкописа, възразиха много категорично, че звучи прекалено песимистично и в някаква степен претенциозно.

Сега, пет години по-късно, се питам дали не съм бил прав. Моят опит за равносметка беше тогава адресиран преди всичко към най-близките ми хора, в това число приятели и колеги, с които съм бил свързан през годините. Желанието ми беше да не пропусна момента, защото никой не си знае дните. И сега, когато в течение на един месец загубих съпругата си и единствения си син, а аз, който исках да изпреваря момента, когато няма да бъда между тях, и да им оставя моите спомени - да си призная в тях грешките и съжалението, че не съм бил достатъчно грижовен към двете си най-близки същества, се оказах все още тук и напуснат от тях.

Трудно ми е да дам някакъв смислен отговор на въпроса за ударите, които съдбата ни поднася, и да посоча прага на поносимост както 6 библейския пример за праведния Йов. В най-тежките първи дни след погребенията на жена ми и сина ми и след всичко, което съпътстваше ритуала по православния канон, усетих необходимост само от едно-единствено нещо - тишина.

Сега знам, че тишината е свързана със самотата.

Една нощ, при поредно бодърстване и разсеяно четене на натрупаните да леглото ми поне пет книги, които прелиствах като телевизионен сериал, който не ме интересува, се зачетох в дневниците на Макс Фриш. Там попаднах на един от няколкото въпросници, с които авторът провокира читателя да се приобщи към търсенето на отговори на най-важните въпроси, вълнуващи човека. Почувствах се като при психоаналитик, от който търся помощ, за да понеса болката от сполетялата ме невъзвратима загуба и отчуждението от заобикалящата ме действителност. Въпросникът се състоеше от 25 въпроса. Прочетох ги няколко пъти и след това подчертах само шест. Тези шест въпроса ми трябваха.

10.На кого понякога ви се иска да преотстъпите собствената си смърт?

11.Ако в момента не се страхувате от смъртта, коя е причината: че животът ви тъкмо ви е дотегнал или че тъкмо се наслаждавате на мига?

17. Когато не разсъждавате за смъртта изобщо, а за своята собствена смърт, изпитвате ли потресение, тоест за самия вас ли ви е мъчно, или си спомняте хората, за които ви е било мъчно след кончината им?

22. Ако вярвате в царството на мъртвите, успокоява ли ви представата, че всички ще се видим там отново и ще бъдем вечно заедно, или тъкмо затова се страхувате от смъртта?

24. Ако обичате някого, защо не желаете

да го надживеете, а предоставяте на него да страда за вас?

25. Защо умиращите никога не плачат?

Твърдението, че „времето лекува" и постепенно изтрива болката от отсъствието на най-близките хора, все повече ми се струва абсолютно невярно. Напротив, връщайки „лентата" със спомени от момента на тяхното отсъствие, започваш да откриваш нови неща за тях, даваш си сметка за свои заблуди и грешни представи, почваш да усещаш чувство за вина.

Общоизвестната максима „За мъртвия или добро, или нищо" за този, който е надживял собственото си дете, придобива друг смисъл. Той очаква от околните не толкова съчувствие за злочестата си съдба да погребе рожбата си, а в реакциите и поведението на другите иска по-скоро да усети значимостта на загубата.

Отношенията между баща и син са били често експлоатирана тема в литературата и в основата ѝ винаги е доминирал конфликтът - като нещо непреодолимо и предопределено. И моите отношения със сина ми минаха през много изпитания и за двамата ни. Трудно мога да разгранича в кои периоди от неговото възрастово или професионално развитие са оказвали влияние върху характера на връзката баща - син. Скептичен съм и към търсене на обяснение в характеристиките на зодиакалните знаци - той Близнак, а аз Лъв. Един ден ми донесе разпечатани основните черти на зодиите по китайския зодиакален календар. Според китайците - той беше Дракон, а аз Тигър. Каза ми, че мога да не чета за моята зодия, защото и по техния календар съм хищник, но да прочета за Дракона.



ДРАКОН - НАДАРЕН ЗА ВСИЧКО, НО... Драконът е изпълнен със здраве и жизненост. Изпълнен с искреност, той е неспособен на каквото и да е долна постъпка: лицемерие или злословие, и дори на елементарна дипломация. Доверчив е и Винаги може да сгреши. Безпокои се и за най-дребни неща. Вкусът му към съвършенство го прави Взискателен към самия себе си и към другите. Той е скрупульозен и лесно се гневи. Голям „дърдорко" е и думите изпреварват мисълта му. Невъздържан и ентусиазиран, той се пали лесно. Горд е. Има защо - надарен е за всичко: умен, своеволен, упорит, щедър. През целия си живот Драконът ще бъде далеч от нуждата. Може да успее във всяка професия. Ако се посвети на велика кауза или дело, ще ги доведе винаги докрай. За съжаление, ще има същия успех, ако пренесе дарбите си в услуга на злото: той е победител.

Това е знакът на шанса, на най-голямата небесна сила и най-благоприятното астрологично влияние. Символизира живота и развитието.

Драконът блести ежедневно, но личността му е силна само наглед. Той не съществува реално, това е едно парадно животно, фабрикувана личност. Според нуждите той ще бълва огън, злато или вода, но след празниците ще го изгорят и като феникса той ще се роди отново от пепелта. Драконът е химерично животно.

Към допълнението за съвместимостта на Дракона с другите зодии беше подчертал „Съюзът на Дракона с Тигъра не може да бъде спокоен".

Така бях предупреден от сина ми да бъда спокоен, че отношенията ни и в бъдеще няма да са спокойни.

След като станах баща, когато на 11 юни 1964 г. се роди синът ми, често пъти си задавах въпроса, как се е държал моят баща към мен през годините, в които съм растял в нашето семейство, и кое е било най-важното, което помня за неговото поведение към мен и към по-малкия ми брат. Ние израствахме през детските години обгрижвани от майка ни и често пъти и от баба ни Мария, която възприемахме като наша допълнителна резервна майка. Баща ни беше в някаква степен по-отдалечен от всекидневието ни и затова го възприемах с респект, като no-висша инстанция с право на окончателни решения спрямо нашето - с брат ми - поведение, което не подлежи на оспорване. Сега си давам сметка, че неговата привидна строгост не само че нямаше физически измерения спрямо нас, но дори не мога да си спомня за грубо вербално изразяване на присъда, свързана с поведението ни през годините като ученици, студенти и след това.

Чочо обичаше баща ми - дядо си Петър. Нещо повече - години след като той почина през 1975-а, когато Чочо беше вече станал популярен от филмите, театралните постановки и телевизията, в многобройни интервюта във вестници, списания и телевизионни предавания винаги подчертаваше своята любов и привързаност към дядо си, на когото беше кръстен. Когато обзавеждаше вече собственото си жилище, първото, което направи, бе да оформи нещо като „домашен параклис" - няколко икони и между тях портрета на дядо му и този на Миле Попйорданов.

След като се роди Чочо, в продължение на пет години живеехме в апартамента на баща ми. Майка му, вече дипломиран лекар, трябваше да изкара задължителен трудов стаж извън София и докато Чочо тръгна на училище, работеше като лекар в Долна баня, Златица, Своге, Владая и накрая вече в Окръжна болница в София. Аз работех като инженер в изграждащия се по това време Киноцентър в Бояна и при тези битови и трудови обстоятелства в нашето младо семейство единственото решение за отглеждането на отрочето от мъжки пол Петър Иванов Попйорданов бяха услугите на социалистическите детски ясли, целодневни и полудневни детски градини, които се превърнаха във втори дом на Чочо. По-късно, когато вече беше студент в НАТФИЗ (тогава ВИТИЗ), често ни обвиняваше, майка си и мене, че като родители сме му нанесли тежки психически травми в най-ранната му възраст, като сме го поверили за отглеждане в посочените заведения.

Споменавайки за травми, едва ли синът ми тогава си е давал сметка, че най-тежките травми ще бъде принуден тепърва да понесе. Когато доста рано за възрастта му и бързо започна кариерата му в киното и театъра, и започна да става все по-популярен, един ден му цитирах думите на една изключителна жена - Свобода Бъчварова, която, за съжаление, отскоро вече не е между живите. Когато на 34 години станах директор на Киноцентъра, тя ми каза: „Иване, българите не издържат на три неща: ПАРИ, СЛАВА И ВЛАСТ. Пази се." Днес бих допълнил това мъдро нейно предупреждение с нещо като постскриптум: Българите не прощават успеха на другите.

На моя син не простиха нито успеха, извоюван с труд и талант, нито цялата му откритост за собствения му живот - грешки, пристрастия и увлечения. Криворазбраната свобода по балкански се превърна в разюздана саморазправа чрез медии, превърнали се в гилотина за обезглавяване на достойни хора.

Споменах, че преди пет години написах нещо като автобиография, история на живота ми и хората, които съм имал шанса да срещна. Последните пет страници от „Кадър по кадър" бяха озаглавени „Писмо до сина ми".

Сега, когато той вече не е между нас, с всеки изминал ден изпитвам все по-голямо желание да продължа започнати и недовършени разговори с него, за пропуснати събития, забравени приятели, които и той познаваше, да му съобщя за ставащото днес по улиците на София. Последният имейл, който му изпратих, беше на 4 май и беше текст, свързан с един първи и за съжаление, последен наш общ проект за телевизионно предаване. На 5 май Чочо си отиде.

Сега ще продължа да му пиша.

Знам, че след всяко писмо ще получавам съобщението:


ПИСМОТО БЕШЕ ИЗПРАТЕНО УСПЕШНО.



  • На „разговор“ с Остап Бендер. Гостуване на Народния театър „Иван Вазов“ в Санкт Петербург, тай 2007

  • Пред паметника - емблема на Санкт Петербург

  • Отново на път с Даниела и под зоркия поглед на Олга - асистент-режисьора на „Хъшове “




  • Чочо и Александър Морфов - един извървян път на творческо сътрудничество и мъжко приятелство

  • Чочо и Мечо Пух

  • Бойният екип на „Хъшове" - Санкт Петербург, 15 тай 2007

  • Уличен музикант в Санкт Петербург


ПИСМОТО ОТ 2008

Първото и последно писмо, което ти писах, беше преди малко повече от двадесет години. Току-що се беше уволнил след двегодишна военна служба. Не си спомням съдържанието на писмото в подробности, но в общи линии се бях опитал да оценя постигнатото от теб до този момент и да ти отправя известна критика, а може би и да ти дам акъл за това, което те очаква. Вероятно вече не си спомняш за това писмо, а и аз не съм сигурен, че ако го препрочета сега, ще остана особено очарован от това, което съм се опитал да ти внуша.



Двадесет години са достатъчно респектиращ период от време и в тон на самокритичност днес съм убеден, че ако бих ти писал ново писмо, не бих се опитвал вече да те критикувам и да те съветвам. Разбрах, че съветите на бащите към синовете са абсолютно безсмислени и не водят до нищо друго, освен до по-голямо отчуждение. Не си спомням кой писател беше стигнал до извода, че Синовете се пръкват на този свят преди всичко, за да притесняват бащите. Горе-долу в този дух наскоро намерих още едно потвърждение от един руски публицист, който разказва в съвременен вариант притчата за стария баща и многото му синове. Притчата напомня много за нашия хан Кубрат и неговите четирима синове, само че в съвременен вариант. Един баща имал много синове, които не живеели задружно. И тогава той им рекъл: ето ви една дебела пачка с долари, опитайте се да я скъсате. Взел всеки поотделно пачката с долари и колкото и да се мъчели, не могли да я скъсат. Тогава той разопаковал пачката и с лекота я накъсал - банкнота след банкнота. От този момент синовете всеки ден започнали да бият баща си и това ги сплотило.

Може да звучи прекалено фройдистки, но е вярно. Като се убедих в пълната безполезност на бащините съвети, писмото, което сега ти пиша, няма нищо общо с някогашните ми опити да те анализирам и да очертавам желателни насоки на твоето поведение и развитие в бъдеще. Сега единственото ми желание е да споделя с теб своите преживявания, мними победи и поражения, да ти предам това, което е свързано с моите, а значи и с твоите корени, защото смятам, че е необходимо да го знаеш, като нещо, което би трябвало да носи не само самочувствие, но преди всичко усещане за непреходност - нищо не започва от нас и нищо не свършва с нас. И когато осъзнаем колко страдание е имало преди нас и колко достойни хора са понасяли несправедливостите в този свят, то би трябвало да ни внуши малко по-различно поведение спрямо днешните обстоятелства, в които сме принудени да живеем, и да не мислим, че някога на другите, на поколенията преди нас им е било по-лесно. Не знам поради какви исторически предпоставки през последните 40-50 години у нас се наложи патологично фетишизиране на отношението към децата. Веднага искам да се застраховам и да повторя клишето, че децата са нашето бъдеще - грижата за тях е абсолютно задължителна за родителите и обществото, тяхно неотменимо задължение. И веднага една много съществена уговорка - само че докога? До колко години ще се смята, че пред нас е „детето"? До 18, до 25, до 30 или до 40, или докато са живи родителите? Много моля, „моят син", „моята дъщеря" - да, това е до края на живота, но не и „детето". Станало вече на тридесет или дори на четиридесет години, да го нарича българската майка буквално „дете" - това за мене вече е странна балканска патология. Сещам се, че неотдавна Дубравка Угрешич, в една своя публикация, третираща проблемите на Балканите и преди всичко странния манталитет на хората, населяващи тези географски ширини, приведе следния пример за парадоксалното ни мислене по отношение на децата: В така наречения цивилизован свят хората, когато Видят едно заспало дете, казват: „Виж - заспало е като ангел!" А тук на Балканите ние, без да се замисляме, казваме: ,Детето е заспало като заклано." Представяте ли си каква страшна картина се очертава около балканското ложе на Младенеца - главата му е отделена от тялото и благодарение на това то си спи спокойно. Европеецът веднага ще каже: Боже мой, какви диваци, какво примитивно отношение към децата! Да, ама не! В това е и парадоксът. Защото балканската майка може и да отдели мислено главата на рожбата от тялото, за да е сигурна, че то спи дълбок сън, ама за разлика от европейската майка, тя не иска да го отдели от собственото си тяло и ще говори за него, за „детето" си, дори когато то вече е на преклонна възраст, и ще се чуди как да му угоди. Европейката, напротив, след осемнадесетгодишна възраст най-много да му оплете пуловер за Коледа, да го покани на Бъдни вечер или за Великден и толкова - всеки по своя път, с отговорностите си към собствения живот и без намеса оттук нататък един към друг в избора на решения.

Сега ми идва на ум един също много симптоматичен анекдот. Той е също с балкански произход. Дядо на 90 години и баба на 88 обявяват официално, че се развеждат. Събират се роднини и познати и ги питат от какъв зор сега, след 65-годишен брак са решили да се развеждат, а дядото невъзмутимо отговорил: ,Абе, изчакахме децата да умрат, за да не ги разстройваме с това решение."

И все пак си задавам въпроса, доколко са отговорни родителите за възпитанието на децата и за тяхното оформяне като пълноценни хора в условията на днешните цивилизационни процеси. Георги Данаилов в своята поредица от чудесни книги със спомени на няколко пъти стига до заключението, че никога пропастта между поколенията не е била с такива размери, каквато е сега. Не се нагърбвам да търся причините. Но вече ясно се очертават пагубните последици от разпадането на семейството, избягването на брака като отживелица, от крайните форми на феминизма и агресивно налаганото либерално отношение към всякакви деноминации, сексуална ориентация, или както Достоевски бе изрекъл: „вседозволеность".

Сигурно ще повторя известни вече факти около опасността да изчезне една цивилизация, каквато е европейската, и то много скоро. Не може да ни успокоява фактът, че във всички европейски страни, с изключение на мюсюлманска Албания, раждаемостта е стигнала критичния минимум на възпроизводство от 1,8. Не може младото поколение на България, което с основание се вълнува за опазването на природата, така безмилостно унищожавана от днешните властници - безродници, да не осъзнае, че борбата за опазването на природните богатства на родината има смисъл само ако тя ще бъде наследена от техните деца, които те отказват да раждат. Моето поколение също носи немалка вина, защото и ние със зор отгледахме по едно и в редки случаи - две деца. Не искам да призовавам за връщане към патриархалното семейство и примитивния бит на предходните поколения, но възприемането на живота от гледната точка на хедонизма води само до тъжния край в оглушителната тишина на самотата на „преуспелия мъж" и „преуспялата жена". Колкото по-бързо осъзнаем, че сме стигнали до ръба на една страшна пропаст, толкова по-голяма е надеждата да оцелее България. Същото се отнася и за самата Европа, и за самоубийствената ни общоевропейска толерантност към исляма - най-агресивната религия на тази земя.

Мислих как да завърша този „колаж" от спомени, публикации, отделни епизоди, свързани със срещи с хора от различни поколения, и реших да ползвам части от текст, писан от един приятел, Иван Стоянович от книгата му „50 интимни срещи" (1994 г.) озаглавена „Попйорданов & Попйорданов - АД с неограничена отговорност":



И баба знае, че инженер Попйорданов е духовит, интелигентен и сприхав бачкатор...

Около него израсна Петър, по прякор Чочо, „буйно момче“, както описват в легендите младите хайдути. То си бръсна главата, то се мята в спорта, едва изкара военната служба, дружеството все трепери накъде ще го избие, а Чочко винаги в добро настроение, все намига, остроумен като шефа си. Цялата членска маса се зарадва, че е избрал карагьозчилъка, пали свещи да му върви, ала нямало нужда, щото на буйния весел младши член ту тръгна като на американското вестникарче, станало милионер.

Като Христос сред двамата разбойници застава президентшата - Катето, и пуши цигара. Тя е способен детски лекар, знае как се лекуват налудничави деца на различни възрасти, без самият да полудееш.

Защо се докосвам сега да фирмата „Поп&Поп“. Не заради многогодишната ни надпревара в духовитост, вицове, купони и трагикомични работно-служебни кръстословици. А заради убеждението ми, че такава личност, такова дружество е фактически гръбнакът на нацията. Без пагони, без ордени и високи постове...

Всъщност, колкото и парадоксално да звучи, това, което способните хора като него успяваха да направят, ускоряваше естествената разруха на фалшивата система. Хич не беше симпатично на металната болшевишка конструкция да знаеш много, ако не си се задъхал да правиш номенклатурна кариера, да бъдеш докрай манипулиран. Ваньо обаче не си падаше по такава кариера, а едва ли можеше да издаяни на политическото раболепие с ръбестия си характер под 2000 метра надморска височина: но от друга страна, знаеше много и не го криеше, даже с присъщия му безцеремонен хумор навираше знанията и интелигентността си в очите на всички, с което практически навираше явните и тайни службогонци да не кажа точно къде. Как да издигнеш такъв, па макар и партиец. По-добре да си стои на шарена сянка и да си гледа работата.

Играчът от младежкия отбор на фирмата, възкрасивият Чочко, се оказа сред жълтите фланелки на свежия ни карагьозчийски елит. Особено в киното. Няма да мога да му изредя точките, защото той изведнъж се разигра толкова много, та почти събуди подозрения, че е толкова талантлив. И за ужас на българската завист, досега никъде не се е провалил... Неговата хватка е сигурна, понеже съчетава интелигентност и оная уж детска щуротия, стигаща до артистичната налудничавост, която се прощава: това е рядко съчетание за актьор. Обикновено са глупави и талантливи, интелигентни и нечувствителни, а социализмът отгледа през годините и плеяда глупави, неталантливи и нечувствителни - сега се чудят как да ги разкарат, а те се обиждат. При Чочко няма празно.

Чочко има още доста да извлича от шефа на фирмата, но има едно преимущество пред него - унаследената невротичност не му пречи на работата, понеже „изнервя ролята“ (по израза на старшия луд колега Константин Коцев - Пацо), а не себе си или другите.

А Катето пуши цигара със споменатата фирмена усмивка. Досега е лекувала успешно стотици деца, което по психическо натоварване горе-долу може да се сравни с лечението на двете деца от дъщерната фирма.

Не се знае дали някой ден ще има уличка или минискулптура на името на Поп&Поп. Най-вероятно е да няма. Задъхани в мълчаливата война срещу безумния социализъм, после в откритата война 3а свободата, забравяме, че освен рекламната стока на витрината, някой трябва да я изработи тази стока зад витрината - такава някаква интелектуална фирма, която не си брои парите, когато къртовски гради културата на България.

Съзнавам, че съм длъжник към своето семейство, защото кога осъзнато, кога неосъзнато съм проявявал егоизъм, прекалено пристрастие към работата за сметка на най-близките си хора, пропускайки необходимото внимание и обич, които всеки трябва да дарява на ближните си, и при това не само на празниците, а преди всичко в делниците. Сигурно и ти можеш да ми представиш своята сметка за моите дългове към тебе, за пропуснати разговори, несподелени болки и радости. Въпреки всичко искам да вярвам, че не сме се разминали, защото това би обезсмислило всичко през тези мои седемдесет години.




  • Снимки от албума, подреден от дядо му Петър. От първата година до първата Коледа

  • Вече на 5 години

  • Преди да проходи

  • Първите тъмни очила, които се превръщат в неотменим „реквизит“ през целия му живот






  • На кораб на път зa Пирея в компанията на майка си и Ани Бакалова,

юни 1977

  • На пристанището в Пирея

  • С майка си пред Акропола

  • Проверка на готовност за „спасителна акция"





Достарыңызбен бөлісу:
  1   2   3   4   5




©dereksiz.org 2020
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет