1888, романи от „съвременната история, съставени от отделни картини, които се заместват по-скоро, отколкото се следват и се развързват

Известно време след това бързо заминаване в гимназията се получи едно писмо от д’Аржантон.

Поетът пишеше на своя „мил директор”, за да му извести, че смъртта на една роднина е изменила положението му и затова го молеше да приеме оставката му като учител по литература. В послепис и съвсем дръзко той прибавяше, че госпожа дьо Баранси, принудена да напусна Париж, поверява малкия Жак на бащинските грижи на господин Моронвал. В случай на заболяване на детето, да се пише на д’Аржантон в Париж, с молба писмото да се препрати.

„Бащинските грижи на Моронвал!” Навярно той се е смял, когато е писал това изречение! Като че не познаваше мулата, като че не знаеше какво очакваше детето в заведението, щом разберат, че майка му е заминала и че никакви надежди не можеха вече да възлагат на нея! След получаването на това сухо, кратко и нахално писмо, Моронвал получи един от ония ужасни, необуздани и безумни припадъци на гняв, каквито получаваше понякога, и които разпространяваха из гимназията трепета, вълнението и поразията на тропическа буря.

Заминала!

Тя беше заминала с тоя голтак, тоя кривоног красавец, без дарба, без ум, без нищо. О, много добро ще види тя! Не беше ли срамно, че една жена на нейната възраст, защото тя не беше много млада, да бъде толкова безсърдечна, че да се махне от тук, да остави това клето дете, само в Париж, в ръцете на чужди хора?

Съжалявайки за съдбата на клетото дете, мулатът свиваше малко злобно устните си, като че искаше да каже: „Почакай ... почакай ... хубаво ще се погрижа за твоя Жак, и съвсем бащински!”

Особено го дразнеше не толкова незадоволената му алчност, пропадналото му списание, тая последна надежда за загубено завинаги богатство, не толкова всичко това, колкото нахалната, предизвикателна тайнственост, с която се обкръжаваха тия две същества, които се бяха запознали чрез него, на които къщата му бе послужила за съединителна връзка. Той изтича до булевард Осман, за да събере сведения, да научи нещо; но и там срещна същата тайнственост. Научи само, че бяха скъсали окончателно с „добрия приятел”, че ще напуснат булеварда и че покъщнината ще бъде може би продадена.

- Ах, господин Моронвал, - прибавяше яката домашна прислужница, - голямо нещастие е за нас, че кракът ни стъпи във вашата барака!

Мулатът се върна в гимназията, убеден, че през идното тримесечие ще му отнемат малкия Жак, или че самият той ще бъде принуден да го изпъди, ако не му плащат. Стана му ясно, както и на цялото заведение, впрочем, че беше безполезно вече да се грижи за младия дьо Баранси, и затова трябваше сега да му се отплати за всички блудкавости, с които го ограждаше от една година.

Промените започнаха отгоре, от масата на господаря, където Жак седеше вече не само наравно с другите, но и служеше за тяхна играчка и мъченик. Нямаше вече вино, нямаше вече сладки за него.

„Шипковото вино” се даваше и на него, блудкавото, сладникаво и мътно „шипково вино”, пълно с чужди примеси и зловредна пяна, като водите на придошла река. И през цялото време ненавистни погледи, оскърбителни подмятания.

Говореха нарочно много пред него за д’Аржантон. Той не бил никакъв поет, бил себелюбив и суетен. Колкото за благородството му, знаели какво било то, и големите мрачни ходници, дето уж прекарал болезненото си детство, никога не са съществували в стар замък, изгубен далече в планините, а в една къща със стаи за под наем, която леля му управлявала, на улица „Фурси” всред бъркотията на извитите и влажни улици, които обикалят църквата Сен Пол. Тя, тая почтена жена, била от Оверн, и всички помнели, как често крещяла на своя племенник, в същите тия мрачни ходници: „Амори, моето момче, донеси ми ключа от ше би (седми двоен)”. И виконтът й носеше ключа от ше би.

Тия жестоки подигравки към поета, когото той мразеше, забавляваха детето, но нещо му пречеше да се смее, да вземе участие в шумната веселост на „малките тропически момчета”, които с удоволствие засвидетелстваха раболепието си при всяка шега на Моронвал. Защото, вследствие на тия смешни откровения, се правеха намеци за друго лице, което Жак се страхуваше да познае, при все че никакво име не бе изричано. Като че някаква връзка обединяваше в ума на сътрапезниците Амори д’Аржантон, тоя висок несретник, превзет красавец и смешен човек, с друга личност, която детето обожаваше и почиташе над всичко.

Особено често се споменаваше в разговорите някакво херцогство дьо Баранси.

- Къде се намира това херцогство, - викаше Лабасендр, - в Турен или в Конго?

- Трябва да се съгласите, във всеки случай, че то се поддържа добре ... – отговаряше доктор Хирш с намигване.

- Браво, браво! ... Много добре се поддържа!

И се смееха, и се превиваха.

Говореха и за прочутия лорд Пембок, генерал – майор от индийската войска.

- Познавах се много добре с него, - казваше доктор Хирш, - той командваше полка на тридесет и шестте бащи.

- Браво, тридесет и шестте бащи!

Жак навеждаше глава, гледаше хляба си, чинията си, не смееше дори да заплаче, засегнат от тая подигравка, която го задушаваше. Понякога, без да схване точно думите, които чуваше, нещо подигравателно в изражението на лицата им, по-грубо в смеха им, го предупреждаваше за оскърблението, което искаха да му нанесат.

Тогава госпожа Моронвал му казваше кротко:

- Жак, мило дете, идете за малко в готварницата.

После тя мъмреше другите с тих глас.

- Ба! – казваше Лабасендр, - той не разбира.

Несъмнено, бедното дете не разбираше всичко; но умът му се поддаваше на тия ранни тъги, уморяваше се да търси причините на омразното презрение, което го заобикаляше; и някои неясни думи, чути в тия разговори на масата, пораждаха в ума му съмнение или подозрение.

То знаеше отдавна, че нямаше баща, че носеше не неговото име, че майка му нямаше съпруг, и това служеше за отправна точка на неговите неспокойни размишления. Стана мнителен. Един ден високият Саид го нарече „син на кокотка”, и вместо да се изсмее както първия път, Жак се хвърли на шията на египтянина и тъй силно го стисна със сгърчените си ръце, че без малко щеше да го удуши. На рева на Саид дотича и Моронвал и за пръв път от влизането в гимназията малкият дьо Баранси се запозна с тоягата.

От тоя ден чарът бе прекъснат. Мулатът не се въздържаше в поправителните си действия; да бие един бял му се виждаше тъй приятно! Сега, за да бъде съдбата на Жак съвсем подобна на съдбата на Маду, липсваше само да го изпратят в готварницата. Но не мислете, че при тая революция в гимназията съдбата на малкия цар се бе подобрила. Напротив, той беше повече от всякога мъченик на всички разочаровани честолюбия. Лабасендр го риташе с крак, доктор Хирш продължаваше да му дърпа ушите, а дядо Тояга го караше да плаща скъпо пропадането на списанието му.

„Все недоволни, все недоволни”, повтаряше нещастното негърче, измъчено от тираничните изисквания на господарите си. Към обезсърчението му се присъединяваше особената тъга по родината, причинена от новото годишно време, така смущаващото връщане на топлината и слънцето, а най-вече от посещението на Зоологическата градина, която му възкреси живи, трептящи спомени, пълно припомняне на загубеното отечество.

Изгнаническата му тъга се изразяваше отначало в упорита немота, покорно примирение с изискванията и ударите. После лицето на Маду доби решителност, необикновено оживление. Като че, тичайки из къщи, градината, при своите многобройни занимания, той вървеше към далечна цел, непозната на никой; но най-много за това говореше втренченият му поглед и устремът напред на цялото му същество, сякаш някой вървеше пред него и го викаше.

Една вечер, когато негърчето се готвеше да си ляга, Жак чу как то зачурулика тихо на чуждестранния си език и го запита:

- Пееш ли, Маду?

- Не, мусие, не пея, а говоря по негърски.

И той изповяда всичките си тайни на своя приятел. Решил да замине. За това мислел отдавна, очаквайки само слънцето, за да изпълни намерението си. Сега, когато слънцето дошло, Маду щял да се завърне в Дахомей, да намери пак Керика. Ако Жак искал да дойде с него, щели да се скрият в някой параход и да отпътуват заедно по море. Нищо лошо не можело да им се случи, защото той имал своето гри-гри.

Жак започна да възразява. Колкото и нещастен да бе, родината на Маду-Гезо не го привличаше. Големият, червен, меден леген, пълен с отрязани глави, възникваше зловещо в паметта му. И после, той ще се озове още по-далеч от майка си.

- Добре! – каза негърчето спокойно, - ти останеш в гимназия, аз замина сам.

- А кога ще заминеш?

- Утре, - отговори негърчето с решителен глас и веднага затвори очите си, за да заспи, като че би имало нужда от всичките си сили.

На другия ден, сутринта, имаше урок по метода; това беше ден на метода, както казваха в гимназията. В тоя ден се събираха за курса на госпожа Декостер в големия салон заради органа – хармониум, необходим за изразителното четене. Влизайки, Жак видя Маду, зает да трие мълчаливо грамадното помещение, и помисли, че се е отказал от пътуването си.

Мина един час, и втори, откакто „малките тропически момчета” работеха и кривяха челюстите си за „очертанието на думите”, когато главата на Моронвал се показа в полуотворената врата.

- Маду не е ли тук?

- Не, друже мой, - отговори госпожа Моронвал – Декостер, - изпратих го на пазара за храна.

Думата „рана” изписа върху всички тия детски лица такова изражение на щастие, че те биха могли да направят веднага точното очертание на това слово, ако биха им поискали това. Те бяха тъй оскъдно хранени! Жак, не толкова гладен, помисли за снощния разговор, който, чут на заспиване, му се бе сторил като сън.

Господин Моронвал си отиде, но след няколко минути дойде пак:

- Е, дойде ли Маду?

- Не се е завърнал ... Нищо не разбирам, - каза малката жена, обезпокоена и тя.

Десет часа, единадесет часа, никакъв Маду. Урокът бе завършен отдавна. Настъпи часът, в който обикновено от готварницата в подземния етаж, макар тъй тясна и тъй оскъдна, възлизаха топли миризми, които възбуждаха свирепата охота за ядене у учениците. Тая сутрин нямаше нищо: нито зеленчук, нито месо, а и Маду все не се връщаше.

- Може би му се е случило нещо ... – казваше госпожа Моронвал, по-снизходителна от ядосания си съпруг, който от време на време отиваше да дебне, с тояга в ръка, при вратата на прохода, идването на негърчето.

Най-после часът удари дванадесет, всички градски и стенни часовници, всички камбанарии наоколо известяваха часа за обяд, който разделя деня на две почти еднакви части. Тия весели звукове зазвучаха зловещо в празните стомаси на всички обитатели на гимназията. И докато тишината се въдворяваше в околните фабрики, и докато запалените печки на всички къщурки в прохода донасяха шум от пържене и възбуждащи апетита миризми, бездейните учители и ученици очакваха безумно манна, която не падаше.

Представяте ли си това изгладняло заведение, загубено като загиващ кораб всред океан от обядващи?

Малките „тропически момчета” се движеха с изопнати черти на лицата, с опулени очи, и чувстваха как, заедно с присвиванията от глада, в тях се пробуждаше и тяхната стара склонност към жестокости. Най-после, към два часа, госпожа Моронвал – Декостер се реши, въпреки аристократичния си произход, да отиде да купи колбаси, не смеейки да повери поръчката на никой от тия малки гладници, способни да изядат всичко по пътя.

Когато тя се завърна, натоварена с големи хлябове и намаслени вързопи, посрещнаха я с възторжено ура, и тогава само, сякаш всички изтощени въображения се оживиха по време на яденето, всеки взе участие в предположенията и страховете, предизвикани от бягството на малкия цар. Моронвал не вярваше в никаква нещастна случка; той имаше много добри основания, за да предвижда бягство.

- Колко пари имаше него? – попита той.

- Петнадесет франка! ... – отговори боязливо жена му.

- Петнадесет франка! ... Тогава непременно е офейкал.

- Но с петнадесет франка не би могъл да отиде до Дахомей, - каза докторът.

Моронвал поклати глава и веднага отиде в полицейския участък, за да подаде заявление.

Лоша работа го бе сполетяла. Трябваше веднага да намери детето, да му попречи да стигне до Марсилия. Мулатът се боеше от забележките на „мусие Бонфис”. После хората са толкова лоши! Малкият цар можеше да се оплаче от лошите обноски, на които бе подложен, да погуби доброто име на пансиона. Затова в заявлението си до началника на полицейския участък Моронвал подчерта, че Маду бе завлякъл доста голяма сума, след което прибави безкористно, че паричният въпрос го занимавал много малко и че мислел главно за всички опасности, на които се излагало това нещастно дете, тоя малък безправен цар, заточен, без престол, без отечество.

Говорейки, тигърът бършеше очите си. Полицаите го утешаваха:

- Ние ще го намерим, господин Моронвал, бъдете спокоен.

Но господин Моронвал беше много неспокоен, напротив, и толкова развълнуван, че вместо да чака спокойно у дома си резултата от издирванията, както го съветваше полицейският началник, се впусна веднага в поход, придружен от всички свои „тропически момчета”, между които и нашият приятел Жак, за да подпомогне усилията на полицията.

Започнаха се далечни и разнообразни разходки до всичките врати на Париж. Мулатът разпитваше митничарите, даваше им описание на отличителните белези на Маду, докато децата разглеждаха дългите пътища, които започват от зданията за правовлизане в града, дали не ще съгледат, между празните коли или някои полкове в поход, черния маймунски силует на малкия цар. После отиваха в полицейския участък в часа за доклад; или пък влизаха в участъците сутрин, когато се отварят вратите на затворите и когато прецеждат първите жертви на голямата нощна ловитба, в мрежата на която попадат толкова много неволи и безчестия.

Ах, колко тиня се набира в тая ужасна мрежа, спускана до гъмжащото дъно на големия град! Понякога тая тиня е червена, а когато я размърдат, от нея се издига блудкава миризма на престъпления и кръв.

Каква странна мисъл да заведе там децата, да пълни очите им с всичките тия грозотии, да разтърсва нервите им с трепета на всичките тия умоляващи гласове, с ревовете, проклятията, с хлипанията, с бесните песни, с всичката тая адска музика, която се чува в препълнените полицейски участъци и им е спечелила скърцащия и тъжен прякор: цигулка.

Това именно директорът на гимназията наричаше запознаване на учениците с парижкия живот.

„Малките тропически момчета” не разбираха добре всичко, което виждаха, всичко, което чуваха, но получаваха от там зловещо впечатление; Жак особено, чийто ум бе по-събуден, по-изтънчен, се връщаше от тия разходки със свито сърце, неспокоен, разчувстван, смаян от опакото на тоя смътно съзрян Париж и мислеше понякога с ужас: „Маду е може би там.”

После се успокояваше с мисълта, че негърчето навярно е вече далеч, че тича с все сила по пътя за Марсилия, който си представяше прав като прът, на края на който се намира морето и готовите за заминаване параходи.

Всяка вечер, влизайки в спалнята, Жак изпитваше чувство на радост, когато виждаше празното легло на приятеля си:

„Той тича, тича, малкият цар! ...”, си казваше той и за миг забравяше тъгите на собствения си живот, необяснимото изоставяне, на което майка му го подхвърляше. Обаче едно нещо относно пътуването на Маду го безпокоеше. Времето, което беше тъй хубаво в деня на заминаването му, внезапно се бе променило. Сега бе завалял проливен дъжд, град, сняг дори, всред който природата се мъчеше да събере своите заблудени лъчи; това беше много трудно; и след няколко случайни просветлявания вятърът, който духаше постоянно, донасяше вихрушка с дъжд, вследствие на което „тропическите момчета”, заспали под скърцащия и треперещ стъклен покрив, обвити от външния въздух, който разтърсваше тяхната слаба постройка, караше я да вика и да трепери, можеха да сънуват дълги морски пътувания, да изпитат впечатленията от откритото море без защита от опасностите.

Свит под покривките си, за да се запази от ужасните въздушни течения, които свистяха и плющяха през спалнята като ремъци, Жак следваше мислено въображаемия път, който Маду-Гезо бе поел. Той го виждаше сгушен край някой ров, край някоя гора, изложен на бурите и на проливните дъждове, без да може късата му червена дрешка да го запази от гнева на годишното време.

Но не, действителността беше още по-зловеща от тия предположения.

- Намерили са го! – извика Моронвал една сутрин, като се втурна в обедната тъкмо когато учениците сядаха на масата ... – Намерили са го! Получих известие от полицейския участък ... Бързо! Шапката ми, бастуна ми! ... Ще изтичам до участъка.

Той се намираше в жестоко състояние на възмущение, на зла радост.

Отчасти за да поласкаят учителя си, отчасти да задоволят оная нужда да викат, с която се отличаваха, „тропическите момчета” посрещнаха новината с гръмогласно ура. Жак не свеси гласа си с тоя тържествуващ рев и веднага помисли: „Ах, клетият Маду!”

И наистина, Маду беше в участъка от снощи. Там, в тая клопка, всред злодеи, скитници, купчина от човеци, паднали в калта от леност , от отвращение, от умора или пиянство, налягали разбъркано върху сложени на земята сламеници, там предполагаемият наследник на дахомейската корона бе намерен от своя превъзходен учител.

- Ах, нещастното дете, в какво състояние трябваше да ... да ...

Достойният Моронвал не можа да каже нищо повече, задушен от изненадата и вълнението; и придружаващият го полицейски инспектор, като видя как големите му ръце обхванаха шията на негърчето като в страшни клещи, не можа да се сдържи да не помисли:

„Чудесно! Ето един директор на пансион който обича учениците си.”

В замяна, безчувственият Маду изглеждаше напълно равнодушен; когато видя Моронвал, чертите на лицето му не изразиха нито радост, нито мъка, нито изненада, нито срам, нито дори оня неописуем ужас, който мулатът му внушаваше обикновено и който обстоятелствата би трябвало, разбира се, да усилят.

Очите гледаха, без да виждат, мрачни върху обезцветеното му лице, побледняло и лишено от блясък. Мръсният и страшен вид на цялата му личност, вързоп от кални дрипи, подчертаваше още повече неговата немощ. От главата до петите, включително и по къдравата му коса, калта се бе натрупала на стари и скорошни, залепени едни върху други пластове, от които най-сухите се отделяха във вид на пепелно цветни плочки.

Той приличаше на земноводно същество, което последователно се е мокрело във водата и се е търкаляло по пясъка на брега.

Нямаше обувки на краката си, нямаше и каскет: галоните му бяха съблазнили, без съмнение, някой грабител. Бяха му останали само гащите, които едва се държаха, и червената му жилетка, цялата разнищена, чийто цвят личеше само тук – там, избледнял от слънцето и от калта.

Впрочем, какво му се беше случило?

Сам той би могъл да каже това, ако би искал да говори. Инспекторът знаеше само, че агентите по безопасността, обикаляйки снощи из американските каменоломни, го намерили легнал върху една пещ за гипс, почти мъртъв от глад и вцепенен от топлината на пещта. Защо беше още в Париж? Какво му бе попречило ад замине?

Моронвал не го попита за това, не му каза нито дума по време на дългия път с кола, който двамата изминаха от участъка до гимназията.

Между детето, захвърлено в ъгъла като вързоп, побледняло, отъпяло и тъжно, и тържествуващия и победоносен директор се разменяха само погледи.

И какви погледи!

Едно тънко, наточено и резливо острие се кръстосваше във въздуха с малка, жалка, превита, строшена, предварително победена пръчка.

Когато Жак видя да минава през градината това черно и жалко лице, набръчкано, умалено всред парцаливите си дрехи, той едва позна малкия цар.

Маду му подхвърли едно „Добър ден, мусие!” с неизразима тъга; после, през целия ден не стана дума за него. Класните занятия ставаха нередовно, както обикновено, почивките също. Само от време на време, на няколко пъти, от стаята на мулата се чуваха глухи удари и дълбоки охкания. Дори когато тоя зловещ шум преставаше, на Жак в страха му, му се струваше, че още го чува; госпожа Моронвал изглеждаше също развълнувана, слушайки го, и понякога всичките страници на книгата, която държеше в ръцете си, трепереха. На вечеря директорът седна на масата изтощен, но сияещ.

- Поклетото! – казваше той на жена си и на доктор Хирш, - поклетото! ... до какво състояние ме докара!

Наистина, той имаше съсипан от умора вид.

Вечерта, в спалнята, Жак намери съседното до своето легло заето. Клетият Маду бе довел господаря си до такова състояние, че и самият той трябваше да си легне, и то с чужда помощ.

Жак много би желал да му заговори, да узнае подробностите на неговото тъй мъчително и тъй кратко пътуване, но госпожа Моронвал и доктор Хирш седяха тук, наведени над детето, което като че спеше с ония тежки въздишки, които са неизбежни след ден на голяма умора и плач.

- Значи, господин Хирш, вие мислите, че той не е болен?

- Не повече от мене, госпожо Моронвал ... Знаете ли, тая порода е яка като броненосец!

Когато те си отидоха, Жак хвана черната ръка на Маду, лежаща върху одеялото, грапава и горяща като излизаща от пещ тухла.

- Добър вечер, Маду.

Маду полуотвори очите си и, гледайки приятеля си със страшно отчаяние, му каза съвсем тихо:

- Свършено с Маду. Маду загуби своето гри-гри. Никога вече няма види Дахомей. Свършено ...

Ето защо той не бе напуснал Париж. Два часа след бягството си от гимназията, когато търсеше в изходите на предградието една отворена врата за полето, петнадесетте франка за пазара и разковничето, което носеше на шията си, бяха преминали, без да знае как, в джоба на един от ония крайградски скитници, за които всяка жертва е добра, една от ония грабливи птици, които се нахвърлят върху всичко, което блести.

Тогава,без много да мисли аз Марсилия, за параходите, за пътуването, знаейки добре, че без своето гри-гри не ще стигне никога до Дахомей, Маду се завърна и тича, в продължение на една седмица, из всички низини на подземния Париж, за да търси разковничето си. Страхувайки се да не бъде хванат и отведен у Моронвал, той води оня нощен пълзящ и сплашен живот, който води мрачния Париж, що краде и убива. Той бе спал в недостроени къщи, в изоставени места, в канални тръби, под мостове, дето вятърът духа, зад театрални огради, всред остатъците от вечерята на чакащите отварянето на вратите.

Благодарение на малкия си ръст и черния си цвят той можа да се промъкне навсякъде и всякъде да свикне. Той почувства порока, който го докосна със своите лепкави и безшумни криле на нощна птица; той се храни с хляба на крадците, защото крадците са понякога милостиви. Присъства на нощни поделби, на яденето на убийци в избите на постройките, спа своя детски сън наред със спящия убиец. Какво му пукаше от това? Той търсеше своето гри-гри и минаваше през всички безчестия, без да ги вижда.

В грамадните парижки низини малкият цар оставаше спокоен като в горите, дето Керика го отвеждаше да станува през големите ловувания, когато, събуден от мученето на слоновете и хипопотамите, той виждаше под неясно осветените исполински дървета чудовищни сенки да скитат около стана и чувстваше вълнообразните движения на влечуги, които минаваха под листата близо до него. Но Париж, със своите чудовища, е още по-ужасен от всички африкански гори, - негърчето би се уплашило, ако бе видяло, ако бе разбрало всичко. За щастие, мисълта за неговото гри-гри го занимаваше изключително, и тук, както и при далечните ловувания, покровителстващата ръка на Керика се простираше над него ...

- Свършено е, Маду!

Малкият цар не каза повече нищо тая вечер, толкова беше изтощен, и съседът му по легло заспа, без да узнае нищо повече.

Посред нощ Жак се събуди внезапно. Маду се смееше, пееше, говореше си сам с необикновена лекота и на своя роден език Бълнуването започваше.

Сутринта доктор Хирш, когото повикаха набързо, заяви, че Маду е много болен.

- Хубавичък менинго – енцефалит, - казваше той, триейки един о други пръстите си, жълти и лъскави, като кости за игра. Очилата му блестяха. Той изглеждаше възхитен.

Доктор Хирш беше ужасен човек! С глава, натъпкана с научни четива, с всички утопии, с всички теории, много мързелив и с несвързани мисли за последователен труд, той бе изкарал един – два семестъра по медицина, прикривайки действителното си невежество с безразборен куп от сложни изучавания върху индийската, китайската и халдейската медицина. Той се занимаваше дори с магии и когато някой човешки живот попаднеше случайно в ръцете му, мислеше за тайните на омагьосването, за тъмните и опасни рецепти на врачките.

Госпожа Моронвал беше на мнение да повикат истински лекар в помощ на тая бълнуваща наука, но директорът, не тъй състрадателен и като не искаше да прави разходи, които може би никога не ще му се изплатят, намери, че доктор Хирш беше предостатъчен за лекуването на тая маймуна и я остави напълно в ръцете му.

В желанието си сам да се разпорежда с болния, без ничие чуждо участие, странният доктор взе за предлог някакво усложнение, което можело да направи болестта заразна, за да накара да преместят леглото на Маду на другия край на градината, в някакъв стъклен „топлилник”, като всичките постройки на бившата конска фотография, в който имаше една камина.

В продължение на една седмица той можа да опита върху малката си жертва медицините на най-варварските народи, да я измъчва както си ще: Маду не се противеше повече от едно болно куче. Когато докторът, претрупан с малки, зле запушени стъклета, пълни с миризливи и разнообразни прахове, направени от него, влезеше в „топлилника”, затваряйки грижливо вратата след себе си, всички мислеха:

„Какво ли ще прави с болния?”

И „малките тропически момчета”, за които всеки лекар беше винаги малко магьосник и врач, клатеха глава и въртяха очите си, като го виждаха.

Но им беше забранено да приближават, за да не се заразят, и това място в дъното на градината им се струваше някакъв тайнствен кът, ограден от сенки, от тайни, от ужас, дато като че се подготвяше едно събитие, много по-тайно и ужасно от всички лекарства на доктора.

Жак би желал, все пак, да види приятеля си, да прекрачи прага на тая затворена врата, тъй неуморно надзиравана, че сякаш бе зазидана. Най-после, чрез дебнене, той улучи един миг, когато докторът, търсейки едно забравено лекарство, се бе втурнал към прохода; тогава Жак влезе с високия Саид в набързо приготвената болница.

Това помещение беше полуселско, в него пазеха градинарски сечива, издънки от цветя, зиморничави растения. Желязното легло, на което Маду лежеше, бе сложено върху утъпканата земя. В ъглите се виждаха саксии от жълта глина, натрупани една върху друга, късове от храсти, счупени стъкла, красиво сини, с оня син цвят, който добиват натрупаните един върху друг въздушни пластове. Повехнали лияни, големи вързопи със сухи корени допълваха тоя печален вид; а в камината, като че някакво малко тропическо растение, чувствително на студа и крехко, се бе подслонило, огънят пламтеше, изпълвайки топлилника със задушлива и сънна горещина.

Маду не спеше. Клетото му лице, все по-залиняло, потъмняло, имаше все същото изражение на съвършено равнодушие. Черните му ръце се бяха сгърчили върху одеялото. Имаше нещо животинско в покорството на неговото същество, в това отрицание от всичко, което го обикаляше, и в начина, по който се обръщаше към стената, сякаш невидими пътища се бяха отворили за него между варосаните камъни, и всяка пукнатина на старото здание бе станала лъчезарна пролука към познатата само нему страна.

Жак се приближи до леглото:

- Аз съм, Маду ... Аз съм, мусие Жак.

Маду го погледна, без да разбере, без да отговори; той не знаеше вече френски. Никакви световни методи не биха могли да му помогнат вече. Малко по малко природата си бе възвърнала това малко диваче; и в бълнуването, в което човек не принадлежи вече на себе си, в което инстинктът заличава всички заучени неща, Маду говореше само дахомейски. Жак му каза още няколко думи много тихо, докато по-възрастният Саид се отдалечаваше към вратата, изпълнен с ужас и мъка, обхванат от студа, който големите криле на смъртта раздвижват около нея, когато тя слиза бавно, като застанала във въздуха птица, над помрачените чела на ония, що берат душа. Изведнъж Маду изпусна продължителна въздишка. ... Двете деца се спогледаха.

- Струва ми се, че спи ..., - прошепна Сайд, много бледен.

Жак, много смутен също, отговори тихо:

- Да, имаш право, той спи ..., хайде, да си вървим.

И двамата излязоха бързо, изоставяйки своя другар на някаква зловеща сянка, която го обгръщаше, още по-очебийна в това странно място, дето се спускаше една зеленикава, неопределима светлина, светлината в дъното на градината при здрач.

Настъпи нощта. В мълчаливия и черен кучкарник, чиято врата децата затвориха на излизане, пламъкът на огнището блести, отразява се, удължава се към всички ъгли, сякаш търси нещо, което не намира вече.

Той осветява светкавично натрупаните стъкла, потъва в дъното на саксиите, катери се по опрените на стената храсти, вълнува се, тича непрекъснато и все не намира нищо. Той се разхожда по желязното легло, по малката червена дрешка, чиито ръкави са обтегнати спокойно в положение на почивка; но изглежда, че и тук няма нищо, защото пламъкът продължава да тича по тавана, по вратата, да скита, да трепти докато, уморен, изтощен, обезсърчен, разбирайки, че огънят е безполезен, че няма вече кого да сгрява тук, се завръща в пепелта и угасва, също като малкия зиморничав цар, който толкова го бе обичал.

... Клетият Маду! Понеже иронията на съдбата го преследваше и след смъртта, директорът на пансиона се колеба дълго дали трябваше да го погребе като слуга или като Царско Височество. От една страна се явяваше въпросът за спестовността, от друга – ползата от разгласата и суетата; последната надви. След дълги колебания Моронвал си каза, че трябва да се направи нещо велико и, тъй като малкият цар не бе донесъл приживе всичко, което се очакваше от него, беше справедливо да се възползват от смъртта му.

Прочее, устроиха тържествено погребение.

Всички вестници възпроизведоха биографията на малкия дахомейски цар, много кратка биография, уви! и съразмерна с трайността на живота му, но обкръжена, обвита с дълъг панегирик за гимназията Моронвал и нейния директор. Превъзходството на метода Декостер, положените медицински грижи към личността на царското дете, здравословността на заведението, нищо не бе забравено, и най-трогателното в тия похвали бе тяхното единодушие и сходството на изразите им.

Най-после, в един майски ден, Париж, който, въпреки безчислените си занятия и трескава залисия, следи с будно око онова, което става, Париж видя, как по дългите му булеварди се проточи едно голямо и странно шествие. Четирима малки чернокожи ученици държеха лентите на една първокласна погребална колесница. Зад тях, един жълтокож ученик с фес, - нашият приятел Саид, - носеше върху кадифена възглавница някакви странни ордени, някакви уж царски знаци. След това вървеше мулатът с бяла вратовръзка, заобиколен от Жак и другите „тропически момчета”. После учителите, приятелите на къщата, всички несретници, които вървяха разбъркано, многочислени и жалки. Колко прегънати гърбове, сплеснати лица, зашлевени от съдбата, която бе отпечатала петте си пръста върху набраздените им с незаличими бръчки бузи; колко посърнали погледи, плешиви глави, още сияещи от мечти, колко изтъркани палта, подпетени обуща, разочаровани надежди, неосъществими честолюбиви стремежи! ... Всички тия хора вървяха жалки, затруднени от силната дневна светлина, и това зловещо шествие тъкмо подхождаше на малкия, лишен от престола цар. Не бяха ли и всички тия заблудени нещастници притежатели на някакви въображаеми царства, в които никога нямаше да влязат?

И нали само в Париж може да се види подобно погребение: един дахомейски цар, изпращан до гробищата от всичките пропаднали бохеми!

За да се довърши печалният изглед на тая плачевна церемония, заваля непрекъснат дребен, напоителен, студен и плющящ дъжд, сякаш студът преследваше съдбоносно малкия цар дори в земята, в която щеше да почива! Уви! да, дори в земята; защото, щом пуснаха ковчега, речта, която Моронвал държа, истински мраз от несвързани блудкавости, от надути и ледени думи, не беше в състояние да те стопли, мой клети Маду! Мулатът говори за добродетелите, за големия ум на покойния, за образцовия господар, какъвто би бил един ден, после завърши надгробната си реч с блудкавата възхвала, с която си служат в подобни случаи:

„Той беше човек!” – каза той превзето.

Той беше човек.

На тия, които познаваха тоя малък маймунски образ, жалък и мил, това детско лице и говор, развивали се в оскърбяващо робство, думите на Моронвал се сториха колкото сърцераздирателни, толкова и смешни.

Обаче, между всичките лъжливи сълзи, които оплакваха Маду, имаше поне едно истинско вълнение, една истинска скръб, скръбта на Жак. Смъртта на неговия другар му бе направила силно впечатление, и тая малка мургава мутричка, тъй мрачна и дълбоко огорчена, която бе съзрял в сянката на топлилника, го преследваше неотстъпно от два дни. Към тоя натрапчив образ се примесваше в тоя миг впечатлението от печалното тържество, както и чувството за собственото му нещастие. Сега, когато негърът не съществуваше вече, той се чувстваше единствен изоставен на гнева на директора, защото другите „тропически момчета”, колкото и изхвърлени да бяха, всички имаха настойници, които ги посещаваха понякога и се биха възмутили от прекалените грубости. Жак виждаше, че беше изоставен. Майка му не му пишеше вече, никой в гимназията не знаеше къде беше тя. Ах, ако би могъл да узнае това, колко бързо би прибягал при нея, би й разказал за неволите си!

Тъй мислеше Жак, слизайки по дългата кална алея на гробищата. Лабасендр и доктор Хирш вървяха пред него, говореха на висок глас и ето какво чу той:

- Уверен съм, че тя е в Париж, - казваше Лабасендр.

Жак се вслуша несъзнателно.

- Онзи ден я видях по булеварда.

- А него?

- Разбира се, трябва да предполагаш, че са се завърнали заедно!

Тя, той, това бяха две неясни означения; и все пак Жак се почувства извънредно развълнуван, както когато слушаше мъчителните за него разговори на масата. След миг, наистина, двете много ясно изречени имена го предупредиха, че не се лъжеше.

Значи, майка му беше в Париж, в един и същи град с него, а не идваше да го прегърне.

- Да отида сам при нея! – си каза той изведнъж.

През целия дълъг път от Пер-Лашез до улица „Монтен” тая мисъл не го оставяше: да избяга, да се възползва от безредието, в което хората от пансиона се завръщаха, пръснати от умората и увлечени в частни разговори, безгрижни за реда и приличието, сега, когато впечатлението бе произведено, представлението – свършено.

Моронвал, заобиколен от учителите и от дружина несретници, вървеше начело на шествието и се обръщаше от времена време, махаше за сбор: „Хайде!” към високия Саид, който водеше втория взвод. Египтянинът от своя страна предаваше директорския зов на малките крака, които вървяха мъчително на далечно разстояние: „Хайде! Хайде!” Тогава закъснелите започваха да тичат и накрая достигаха ядрото на тълпата, благодарение на добрата си воля. Само Жак оставаше най-назад, като се преструваше на много уморен.

- Хайде! – викаше Моронвал.

- Хайде! Хайде! – повтаряше египтянинът.

При влизането в Елисейските полета, Саид се извърна за последен път, размахвайки високо за сбор дългите си ръце, но ги отпусна веднага, като застана слисан, смаян.

Тоя път малкият Жак беше изчезнал.