Биография на един йогин Парамаханса Йогананда Предговор

Ценността на Автобиографията на Йогананда непрестанен нараства поради факта, че това е една от малкото книги на английски език за индийските мъдреци, написана не от журналист или чужденец, а от човек от тяхната собствена раса и школа - накратко, това е книга за йогите от един йогин. Като разказ на очевидец за необикновения живот и сила на съвременните индуистки светци тази книга има както своевременно, така и непреходно значение. Нека всеки читател отдаде дължимото уважение и благодарност на нейния блестящ автор, с когото имах удоволствието да се срещам както в Индия, така и в Америка. Необикновеният документ на неговия живот несъмнено по-проникновено от всичко, публикувано някога на Запад, разкрива дълбините на индийския ум и сърце и духовното богатство на Индия.

Имах големия шанс да се срещна с един от мъдреците, за чийто живот се разказва тук - Шри Юктешвар Гири. Образът на почитаемия мъдрец беше част от фронтисписа на моята книга Тибетска йога и тайни учения. Срещнах се с него в Пури, Ориса, край Бенгалския залив. По това време той възглавяваше един спокоен ашрам край морския бряг и се занимаваше главно с духовното обучение на група млади последователи. Той прояви силен интерес към благополучието на хората от Съединените щати и на целия американски кон­тинент, а така също и в Англия, и ме разпитваше за далечните дейности, особено онези в Калифорния, на своя главен уче­ник Парамаханса Йогананда, когото нежно обичаше и когото през 1920 г. беше изпратил като свой посланик на Запад.

Шри Юктешвар беше човек с благородни обноски и глас, приятно присъствие и заслужаваше почитта, която неговите последователи спонтанно му оказваха. Всеки, който го познаваше, независимо дали, от неговата общност или не, има­ше най-високо мнение за него. Много живо си спомням висо­ката му, изправена, аскетична фигура; облечен в тъмнооранжевата одежда на човек, отказал се от мирските страсти, той стоеше на входа на отшелническото му жилище, за да ме посрещне. Косата му беше дълга и леко завита, носеше брада. Тялото му беше мускулесто и здраво, но стройно и добре офор­мено, стъпката му - енергична. Беше избрал за място на зем­ното си обитание свещения град Пури, където множество бла­гочестиви индуисти, представители от всяка част на Индия, идваха ежедневно на поклонничество в известния храм Джаганатх - „Господаря на света". Именно в Пури през 1936 г. Шри Юктешвар затвори смъртните си очи за сцените на то­ва преходно съществуване и си отиде със съзнанието, че не­говото въплъщение е доведено до триумфален завършек.

Аз съм наистина радостен, че мога да запиша това свиде­телство за възвишения характер и светостта на Шри Юктеш­вар. Като се държеше настрани от тълпата, той се отдаваше безрезервно и спокойно на онзи идеален живот, който Парамаханса Йогананда, неговият ученик, сега е описал за веч­ността.

У. Й. Ивънс-Уенц, магистър на изкуствата, д-р по литература, д-р на науките от колежа „Иисус", Оксфорд; автор на книгите Тибетска книга за мъртвите, Великият тибетски йогин Миларепа, Тибетска йога и тайни учения и др.
Благодарности на автора

Дълбоко съм признателен на г-ца Л. В. Прат за нейната продължителна редакторска работа над ръкописа на тази кни­га. Дължа също така благодарност на г-ца Рут Заан, на г-н Ричард Райт за разрешението му да използвам извадки от неговия дневник за пътешествието в Индия и на д-р У. Й. Евънс-Уенц за предложенията и окуражаването.

Дълго време характерна черта на индийската култура е търсенето на върховните истини и съпътстващото го взаимо­отношение ученик - гуру¹. Моят собствен път ме заведе при един светец, подобен на Христос, чийто прекрасен живот е пример за вековете. Той беше един от великите учители, пред­ставляващи истинското богатство на Индия. Появявайки се във всяко поколение, те са служили като защитна стена сре­щу ориста на Вавилон и Египет.

Откривам, че най-ранните ми спомени обхващат анахроничните черти на предишното въплъщение. При мен идваха ясни възпоминания от далечен живот - йогин² сред хималайските снегове. Тези проблясъци от миналото поради някаква безгранична връзка ми позволяваха да надниквам и в бъдещето.

Унизителната безпомощност на най-ранното детство не е изчезнала от паметта ми. С възмущение осъзнавах, че не съм способен да се движа и да се изявявам свободно. В мен се надигаха набожни вълни, когато осъзнавах телесната си немощ. Силният ми емоционален живот се обличаше неизказано в думите на множество езици. Сред това вътрешно объркване ухото ми постепенно привикваше към обкръжаващите ме срички от бенгалския език на моя народ. Заблуждаващият обхват на бебешкия ум, за който възрастните смятат, че се ограничава само с играчките и пръстите на краката!

Психическият кипеж и неподатливото ми тяло ме довеждаха до множество периоди на упорит плач. С моето страдание предизвиквах объркване в цялото семейство. Но в мен се роят и по-щастливи спомени: милувките на майка ми и опи­тите ми да кажа първите си думи и да прощъпукам първите си крачки. Тези ранни триумфи, обикновено скоро забравя­ни, все пак са естествена основа на самоувереността.

Далеко стигащата ми памет съвсем не е уникална. Из­вестно е, че самосъзнанието на много йоги се е запазвало непокътнато от драматичното преминаване от „живот" към „смърт" и обратно. Ако човекът беше само тяло, загубата му наистина би означавала абсолютен край на идентичността му. Но ако от хилядолетия пророците са казвали истината, то по същество човек има безтелесна природа. Устойчивото ядро на човешката личност само временно е снабдено със сетивно възприятие.

Макар и необичайни, ясните спомени от бебешка въз­раст не са съвсем редки. По време на пътуванията ми в мно­жество страни чух съвсем ранни възпоминания от устата на правдиви мъже и жени.

Роден съм през последното десетилетие на деветнадесети век и прекарах първите си осем години в Горакхпур. Това беше родното ми място в Обединените провинции на Североизточна Индия. Бяхме осем деца: четири момчета и четири момичета. Аз, Мукунда Лал Гхош³, бях вторият син и четвъртото дете.

Баща ми и майка ми бяха бенгалци от кастата на кшатриите⁴. И двамата бяха благословени с природата на свет­ци. Взаимната им любов, спокойна и изпълнена с достойнст­во, никога не се изрази по фриволен начин. Съвършената ро­дителска хармония беше центърът на покоя за периодично възникващите безредици между осемте млади живота.

Баща ми, Бхагабати Чаран Гхош, беше мил, сериозен и понякога суров. Ние, децата, сърдечно го обичахме, но все пак спазвахме определена почтителна дистанция. Забележи­телен математик и логик, той се ръководеше главно от инте­лекта. Но Майка ми беше кралицата на сърцата и ни учеше само чрез любов. След смъртта й Татко прояви повече от вътрешно присъщата си нежност. По това време аз забеляз­вах, че погледът му често се преобразува в погледа на Мама.

В присъствието на Майка ни ние вкусихме най-ранното си горчиво-сладко запознанство със Свещените писания. При­казките от Махабхарата и Рамаяна⁵ умело се подбираха спо­ред изискванията на дисциплината. Поучението и наказани­ето вървяха ръка за ръка.

Ежедневен жест на уважение към Татко от страна на Май­ка беше да ни облича грижливо в следобедните часове, за да го посрещнем в къщи от работа. Той беше нещо като вице­президент на една голяма индийска железопътна компания, Железопътната компания Бенгал-Нагпур. Работата му беше свързана с пътуване и през детството ми семейството ни живя в няколко града.

Майка ми беше винаги готова да помогне на нуждаещи­те се. Баща ми също беше отзивчив, но уважението му към закона и реда обхващаше и семейния бюджет. Веднъж за две седмици Майка ми изразходва за храна на бедните повече, отколкото беше месечният доход на Баща ми.

— Всичко, за което те моля, е да поддържаш благотвори­телността си в разумни граници. - Дори и слаб упрек от мъ­жа й беше мъчителен за Майка. Тя поръча файтон, без дори да намекне на децата, че има някаква разправия.

— Довиждане, връщам се при майка. - Древният ултиматум!

Изненадани, ние избухнахме в ридания. Вуйчо ни прис­тигна навреме. Той прошепна на Татко някакъв мъдър съвет, несъмнено запазен от вековете. След това Татко каза Няколко помирителни думи и за щастие Мама пусна кочияша да си върви. Така приключи единственото недоразуме­ние, което съм видял между родителите си. Но си спомням и един типичен диалог.

— Моля те, дай ми десет рупии за една нещастна жена, която току-що дойде в къщата - усмивката на Мама беше единственото средство за убеждение, към което прибягваше.

— Защо десет? Една е достатъчна. - За оправдание Татко добави: - Когато баща ми и неговите родители внезапно умряха, аз за пръв път познах бедността. Единствената ми закуска, преди да измина няколкото мили до училище, беше един малък банан. По-късно, в университета, бях в такъв недоимък, че се обърнах към един богат съдия с молба да ми помага с по една рупия на месец. Но той отхвърли искането ми, като каза, че дори и една рупия е ценна.

— Колко ти е тежко да си спомняш, че са ти отказали онази рупия! - Сърцето на Майка ми имаше своя незабавна логика. - Нима искаш тази жена със същата болка да си спом­ня, че си й отказал десетте, от които така спешно се нуждае?

— Ти спечели! - и с вечния жест на победените съпрузи той отвори портмонето си. - Ето ти банкнота от десет рупии. Предай й я с моите най-добри пожелания.

Баща ми беше склонен първо да казва „не" на всяко пред­ложение. Отношението му към непознатата, така бързо спе­челила симпатията на Майка ми, беше пример за обичайна­та му предпазливост. Антипатия към мигновеното одобре­ние - типично за френския ум на Запада - всъщност е само плащане дан на принципа за „необходимото обмисляне". Аз винаги установявах, че Баща ми е разумен и безпристрастно уравновесен в решенията си. Ако можех да подкрепя много­бройните си молби с един-два добри довода, той неизменно ми помагаше да получа жадуваното, независимо дали това беше ваканционно пътешествие или нов мотоциклет.

Баща ми беше поддръжник на строгата дисциплина сред децата в ранните им години, но отношението му към самия себе си беше наистина спартанско. Например той никога не посещаваше театър, а търсеше отмора в различни духовни практики и в четенето на Бхагавадгита⁶. Като избягваше вся­какъв лукс, той носеше един чифт стари обувки, докато на­пълно се износеха. Синовете му си купиха коли, когато те станаха популярни, но Баща ми винаги се задоволяваше с тро­лей в ежедневния си път до работата. Натрупването на пари заради власт беше чуждо на природата му. Веднъж, след като беше организирал Градската банка на Калкута, той отказа да се облагодетелства чрез придобиване на нейни акции. Же­ланието, което го ръководеше, беше просто да изпълнява своя граждански дълг в свободното си време.

Няколко години след като Баща ми беше излязъл в пен­сия, от Англия пристигна един счетоводител, за да провери документите на Железопътната компания Бенгал-Нагпур. Изуменият ревизор откри, че Баща ми никога не е искал премия.

„Той е работел за трима! - каза счетоводителят на ком­панията. - Дължите му като компенсация 125 000 рупии (око­ло 41 250 долара)." - Длъжностните лица дадоха на баща ми чек за тази сума. Умът му беше зает с това толкова малко, че той дори не го спомена пред семейството си. Много по-късно най-малкият ми брат Бишну, който беше забелязал голям де­позит в банковата сметка, го запита за причината.

— Защо трябва да се въодушевяваме от материална изго­да? - отговори Баща ми. - Този, който търси уравновесеност на ума, няма да ликува от печалбата, нито ще се опечалява от загубата. Той знае, че човек идва на този свят, без да има и една стотинка, и си отива без една-единствена пара.

В началото на женитбата си моите родители станали уче­ници на един велик учител - Лахири Махасая от Бенарес. Това общуване засилило и без това аскетичната природа на Баща ми. Майка ми е направила едно забележително признание пред най-голямата ми сестра Рома: „Баща ти и аз живеем като мъж и жена само веднъж в годината, за да имаме деца."

Баща ми за пръв път се срещнал с Лахири Махасая по­средством Абинаш Бабу⁷, служител в горакхпурския филиал на Железопътната компания Бенгал-Нагпур. Абинаш пъл­неше младия ми ум с увлекателни истории за множество ин­дийски светци. Той неизменно завършваше, провъзгласявайки върховната слава на собствения си гуру.

— Чувал ли си някога за необикновените обстоятелства, при които баща ти стана ученик на Лахири Махасая?

Беше ленив летен следобед, аз и Абинаш седяхме на дво­ра край къщата, когато той ми зададе този интригуващ въп­рос. Поклатих глава, усмихвайки се в нетърпеливо очакване.

„Преди години, още преди да се родиш, помолих на­чалника си - твоя баща - да ми даде едноседмична отпуска, за да посетя своя гуру в Бенарес. Баща ти се присмя на пла­новете ми.

— Нима смяташ да станеш религиозен фанатик? - запи­та той. - Съсредоточи се върху служебната си работа, ако искаш да напреднеш.

Същия ден, като се връщах тъжно към къщи по пътя през гората, видях баща ти в един паланкин. Той освободи слугите и екипажа и закрачи редом с мен. Стараейки се да ме утеши, той изтъкна преимуществата на стремежа към светски успе­хи. Но аз го слушах безучастно. Сърцето ми повтаряше: „Ла­хири Махасая! Не мога да живея, без да те видя!"

Пътят ни изведе до края на тихо поле, където лъчите на късното следобедно слънце вече обрамчваха със златна ко­рона разлюляната повърхност на дивите треви. Ние спряхме възхитени. И тогава в полето, само на няколко крачки от нас, изведнъж се появи фигурата на моя велик гуру⁸!

— Бхагабати, прекалено си строг със своя служител! - гласът му отекна в изумения ни слух. Той изчезна също тол­кова тайнствено, колкото се появи. Като паднах на колене, аз възклицавах: „Лахири Махасая! Лахири Махасая!" От из­ненада баща ти остана неподвижен няколко минути.

— Абинаш, давам отпуска не само на тебе, но и на себе си, за да тръгнем утре за Бенарес. Трябва да се запозная с този велик Лахири Махасая, който е способен да се матери­ализира по собствено желание, за да се застъпи за теб! Ще взема и жена си и ще помоля този учител да ни посвети в своя духовен път. Ще ни заведеш ли при него?

— Разбира се. - Преизпълваше ме радост от чудодейния отговор на молитвата ми и бързия благоприятен обрат на съ­битията.

На следната вечер родителите ти и аз потеглихме с влак за Бенарес. На другия ден взехме каруца, а после трябваше да вървим по тесни сокаци до уединения дом на моя гуру. Като влязохме в малката приемна, ние се поклонихме пред учителя, заел обичайната поза лотос. Той присви проницателните си очи и ги насочи към баща ти.

— Бхагабати, прекалено си строг със своя служител! - Думите му бяха същите като тези, които беше казал два дни по рано в полето на Горакхпур. Той прибави: - Радвам се, че си позволил на Абинаш да ме посети и че ти и жена ти сте го придружили.

За тяхна радост той посвети родителите ти в духовната практика на крия-йога⁹. Баща ти и аз, като събратя по уче­ничество, станахме близки приятели след паметния ден на онова видение. Лахири Махасая прояви определен интерес към твоето собствено раждане. Несъмнено животът ти ще бъде свързан с неговия: благословията на учителя винаги се сбъдва."

Лахири Махасая беше напуснал този свят скоро след ка­то аз се бях появил в него. Портретьт му в богата рамка ви­наги украсяваше семейния ни олтар в различните градове, където Баща ми се преместваше по работа. Много сутрини и вечери заварваха мене и Майка ми, медитиращи пред импро­визираното светилище или поднасящи цветя, потопени в аро­мат на сандалова паста. С тамян и миро, както и със съв­местни молитви ние отдавахме почит на божеството, наме­рило пълен израз в Лахири Махасая.

Портретът му имаше изключително влияние върху моя живот. Аз растях и мислите за учителя израстваха заедно с мене. При медитация често щях да виждам как фотографски­ят му образ изплува от тясната си рамка и приемайки жива форма, седи срещу мене. Когато се опитвах да докосна крака­та на светещото му тяло, той се изменяше и отново ставаше портрет. Постепенно детството ми преминаваше в юноше­ство и аз откривах, че в ума ми Лахири Махасая се е превър­нал от малко изображение, заключено в рамка, в живо, просветляващо ме присъствие. Често му се молех в минути на изпитание или объркване, откривайки в себе си успокоител­ното му напътствие. В началото се натъжавах от това, че вече не е физически жив. Но когато започнах да откривам тайното му всеприсъствие, престанах да скърбя. Той често беше писал на своите ученици, които прекомерно много искаха да го ви­дят: „Защо да идвате и да гледате моите кости и плът, когато аз винаги съм в обхвата на вашия кутастха¹⁰ (духовно зрение)?"

На около осем години бях благословен с чудодейно из­целение посредством снимката на Лахири Махасая. Това пре­живяване още повече усили любовта ми. По време на пре­стоя в семейното ни имение в Ичапур, Бенгалия, бях пора­зен от азиатска холера. Състоянието ми изглеждаше безна­деждно; лекарите не можеха да направят нищо. Майка ми седеше на кревата и неистово ме подканяше да гледам порт­рета на Лахири Махасая, който висеше на стената над главата ми.

— Поклони му се мислено! - Тя знаеше, че съм твърде слаб дори за да вдигна ръце за поздрав. - Ако наистина пока­жеш своето преклонение и вътрешно коленичиш пред него, животът ти ще бъде пощаден!

Аз се взирах в неговата снимка и видях там ослепителна светлина, която обгърна тялото ми и цялата стая. Гаденето и другите неприятни симптоми изчезнаха; бях добре. Изведнъж се почувствах достатъчно силен, за да се наведа и да докосна стъпалата на Майка ми в знак на признателност за неизме­римата й вяра в нейния гуру. Майка ми няколко пъти при­тисна глава до малката снимка.

— О, Вездесъщи Учителю, благодаря ти за това, че тво­ята светлина изцери сина ми!

Осъзнах, че и тя беше станала свидетел на сияйната светлина, чрез която мигновено се възстанових от обикновено смъртоносната болест.

Именно тази фотография е едно от най-ценните неща, които притежавам. Дадена на Баща ми от самия Лахири Махасая, тя носи свещена вибрация. Снимката има чудодеен про­изход. Чувал съм тази история от един събрат на баща ми по ученичество, Кали Кумар Рой.

От разказа му става ясно, че учителят не е обичал да бъ­де сниман. Независимо от протеста му веднъж го снимали с Група негови ученици, между които и Кали Кумар Рой. Фотографът бил много учуден, когато установил, че в центъра на лентата, сред ясните образи на всички ученици, където по всяка логика трябвало да се откроят контурите на Лахири Махасая, не можело да се види нищо друго освен празно пространство. Това явление широко се обсъждало.

Един от учениците, Ганга Дхар Бабу, който бил вещ фотограф, се похвалил, че неуловимата фигура на учителя няма да успее да му се изплъзне. На следващата сутрин, докато гуруто седял в поза лотос върху една дървена пейка край огра­дата, Ганга Дхар Бабу пристигнал със снаряжението си. Взи­майки всички необходими мерки, за да успее, той ненаситно изщракал и проявил дванадесет ленти. На всяка една скоро видял отпечатани дървената пейка и оградата, но и този път фигурата на учителя липсвала.

Със сълзи на очи и със сразена гордост Ганга Дхар Бабу потърсил учителя си. Минали много часове, преди Лахири Махасая да наруши мълчанието си с многозначителния ко­ментар:

— Аз съм Дух. Може ли твоята камера да отрази вездесъ­щото Невидимо?

— Разбирам, че не може! Но Свещени Господине, от ця­лото си сърце бих искал да имам портрет на телесния храм, защото според моето ограничено виждане единствено там на­пълно обитава този Дух.

— Ела тогава утре сутрин. Ще ти позирам.

Отново фотографът насочил своята камера. Този път све­щената фигура, без да се покрива с тайнствена недостъпност, била запечатана на лентата. Учителят никога не е позирал за друга снимка, поне аз не съм видял нито една.

Репродукцията на снимката е дадена в тази книга. Кра­сивите черти на Лахири Махасая, които може да са от всяка каста, трудно посочват към коя раса принадлежи. Силната радост от общуването му с Бога се загатва в леко загадъчна­та усмивка. Очите му, полуотворени, за да обозначат незна­чителната насоченост към външния свят, са също така и по­лузатворени. Изцяло забравил жалките мирски съблазни, през цялото време той напълно съзнава духовните проблеми на търсещите, които се обръщат към неговата щедрост.

Скоро след като бях излекуван със силата на портрета на гуру, имах впечатляващо духовно видение. Като седях на кре­вата си една сутрин, аз изпаднах в дълбок унес.

— Какво се крие зад тъмнината на затворените очи? - Тази дълбока мисъл завладя ума ми. Изведнъж пред вътреш­ния ми взор се яви ярък светлинен проблясък. Божествени фигури на светци, седящи в медитативна поза в планински пещери, се оформиха като миниатюрни кинокадри върху го­лям блестящ екран зад челото ми.

— Кои сте вие? - запитах на глас.

— Ние сме хималайски йоги. - Трудно е да се опише небесният отговор; сърцето ми трептеше.

— О, копнея да отида в Хималаите и да стана като вас! Видението изчезна, но сребърните лъчи продължаваха да се разпръскват в разширяващи се към безкрайността кръ­гове.

— Какво е това чудно зарево?

— Аз съм Ишвара¹¹. Аз съм Светлина. - Гласът беше като облачен тътен.

— Искам да бъда едно с тебе!

От този бавно стопяващ се божествен екстаз аз съхра­них в наследство вдъхновението постоянно да търся Бога. „Той е вечна, всеподновяваща се Радост!" Този спомен се съхрани дълго след деня на възторга.

Изпъква и друго ранно възпоминание, и то съвсем бук­вално, защото и до днес нося белега му. Една ранна утрин по-голямата ми сестра Ума и аз седяхме под дървото ним на двора в Горакхпур. Тя ми помагаше да изучавам бенгал­ския буквар, а през това време аз можех да насоча погледа си към папагалите, които кълвяха наблизо зрял марагозов плод. Ума се оплакваше от цирей на крака си и извади бур­канче с мехлем. Аз намазах малко от цяра върху ръката си.

— Защо сложи лекарство на здрава ръка?

— Е, сестричке, усещам, че утре ще ми стане цирей. Проб­вам мазилото ти на мястото, където ще се появи циреят.

— Ах, ти, малък лъжльо!

— Сестричке, не ме наричай лъжец, докато не видиш какво ще се случи утре. - Изпълваше ме негодувание.

Ума не се впечатли и три пъти повтори своята подиг­равка. Непреклонна решителност зазвуча в гласа ми, кога­то бавно отговорих:

— Със силата на своята воля предричам, че утре ще имам напълно узрял цирей точно на това място на ръката си и че твоят ще се раздуе два пъти повече от сега!

Утринта ме завари с юнашки цирей на посоченото мяс­то, размерите на цирея на Ума се бяха удвоили. С писък сестра ми се втурна при Майка ми.

— Мукунда е станал магьосник!

Много сериозна, Майка ми ми заръча никога да не из­ползвам силата на думите, за да причинявам вреда. Винаги си спомням нейния съвет и го спазвам.

Циреят ми беше отстранен оперативно. От намесата на лекаря и до днес остана един забележим белег. Той се нами­ра на дясната ми ръка и непрестанно ми напомня за истин­ската сила на човешкото слово.

Онези прости и сякаш безобидни думи към Ума, изре­чени с дълбока съсредоточеност, са притежавали достатъч­но скрита сила, за да избухнат като бомба и да предизвикат определен, макар и вреден ефект. По-късно разбрах, че екс­плозивната вибрационна сила на речта може да бъде мъдро насочвана за освобождаване на живота от трудности и да действа, без да носи белези и упреци¹².

Семейството ни се премести в Лахор в щата Пенджаб. Там придобих портрет на Божествената Майка под форма­та на Богинята Кали¹³. Той освещаваше малкото неофи­циално светилище на балкона на нашия дом. Бях напълно беден, че всичките ми молби, изречени на това свято място, ще се увенчаят с успех. Веднъж стоях там с Ума и наб­людавах две хвърчила, които летяха над покривите на къ­щите от отсрещната страна на много тясната уличка.

— Защо си толкова тих? - закачливо ме побутна Ума.

— Точно си мислех колко е прекрасно, че Божествената Майка ми дава всичко, което поискам.

— Предполагам, че ще ти даде и онези две хвърчила! - присмя се сестра ми.

— Защо не? - и аз започнах тихо да се моля да ги имам. В Индия се провеждат състезания с хвърчила, чиито връвчици са покрити с лепило и матово стъкло. Всеки иг­рач се стреми да скъса връвта на съперника си. Освободе­ното хвърчило се понася над покривите; голямо забавление е да се опиташ да го хванеш. Доколкото ние с Ума се нами­рахме на балкона, изглеждаше невъзможно някое загубено хвърчило да попадне в ръцете ни, тъй като връвчицата ес­тествено би го дръпнала над покривите.

Играчите оттатък уличката започнаха състезанието си. Едната връвчица беше прерязана; незабавно хвърчилото по­летя към мене. За момент то се спря при едно внезапно стихване на вятъра, което се оказа достатъчно, за да се заплете здраво връвчицата в кактуса, растящ на покрива на отсрещната къща. Образува се чудесна примка, която да хвана. Връчих наградата на Ума.

— Това беше просто необикновена случайност, а съвсем не отговор на молитвата ти. Ако и другото хвърчило дойде при тебе, тогава ще повярвам. - В тъмните очи на сестра ми имаше повече изумление, отколкото в думите й.

Продължих молитвите си с нарастваща интензивност. Едно силно дръпване на другия играч завърши с ненадейна загуба и на неговото хвърчило. То се упъти към мене, танцувайки във вятъра. Надеждният ми помощник, кактусът, отново засука нишката му в необходимата примка, чрез която можах да го хвана. Дадох и втория трофей на Ума.

— Наистина, Божествената Майка те слуша! Всичко това е прекалено странно за мене! - И сестра ми хукна като подплашена сърничка.