Структура на българската идея

Току-що приключихме прегледа на българското име, установихме присъствието му в десетки, може би стотици думи и в езиците на широк кръг древни и съвременни народи. Диференцирайки ги според съдържанието им, посочихме, че те съвсем не са произволни, а се групират в близо двадесетина семантични групи, включващи образци от най-различни езици и дори от различни езикови групи. Установихме, че най-древните представи, към които отпраща българското етническо име са свързани все с културни понятия: оръдия на труда и оръжия; борба и защита, включително и за укрепеното селище (град – полис, крепост – бург и пр.) – символът на най-ранните форми на обществен живот и сигурност; на царското и духовно величие; на обожествяваните природни стихии на светлината и блясъка. Бяхме впечатлени от групата понятия, изразяващи роднински връзки и отношения, в която особено силно привлича вниманието ни шумерското БИЛГА със значение на родоначалник, прародител. Защото какво друго би означавало то, освен че отвежда в предисторически времена, след като насочва към неясното родоначалие на най-ранната човешка цивилизация. Неслучайно го откриваме и в митологиите на една значителна част от най-древните народи. Проследявайки присъствието му в пространството и времето, установихме не само това, че то достига до самата зора на зараждащата се цивилизация, но също така, че формира особени географски области, където употребата му се среща значително по-често в езиците на обитаващите ги стари и нови народи.

Всичко това е колкото любопитно, толкова и ценно за нас – съвременните наследници на древния български корен. Още по-ценно е обстоятелството, че го откриваме и в названията на един значителен кръг от народи. За част от тези народи със сигурност можем да кажем, че сме истински родственици. За други само можем да допускаме кръвна връзка в далечното минало. Съществуват обаче и народи, а които връзката е забулена в мъглата на неизвестността и е невъзможно и некоректно да говорим, че носи етнически характер. За тези случаи по-вероятно е да се допусне намесата на културното повлияване, осъществявано по механизмите на съвместното съществуване; на междусъседските взаимодействия; или като резултат от цивилизоващото влияние на ограничена група носители на българската култура върху местното население. Несериозно е, например, да се мисли, че българи и японци имат някакъв общ етнически произход, след като са представители на различни човешки раси. Това обаче не изключва възможността за близки сходства в митологиите им, колкото и неочаквани да са те.

Оказва се, че старите българи са оставили дълбоки следи по друмищата на историята дори и само посредством културното си влияние. Както посочихме, това най-често е ставало чрез въздействието на проникнала сред местното население откъснала се група етнически българи. тези представители на българската диаспора са играли ролята на активния център на цивилизационен катализатор по отношение на аборигенното население. В голяма част от случаите количествените съотношения между тези емигранти и местното население изключват възможността да се говори за етнически характер на влиянието. В подобни случаи се налага становището за предимно духовно въздействие. До същия резултат води и втори един фактор. С времето новоуседналата група е била претопена, асимилирана и напълно изчезнала. Обстоятелството, че генотипът, на който е била носител, е продължил да съществува още дълги столетия, малко променя цялостната картина и не представлява съществен фактор, с който да се съобразяваме. По-важното в случая е нещо друго. Става дума за това, че обменът на информация е по принцип двупосочен процес, т.е. че се касае за взаимообмен. От друга страна етническата група подобно на човека, е носител освен на биологична (генетична) информация, но също и на информация от натрупан опит и познание, отразяваща степента й на развитие. И тази духовна (културна) информация също е предмет на информационен обмен. Според природните закони обаче нейният обмен върви по посока от по-богатата към по-бедната информационна среда. На практика това означава, че при описваната ситуация е напълно невъзможно културният информационен обмен да е обратен по посока на генетичния. От което пък следва, че биологичната асимилация на една етническа група не изключва възможността за нейното културно въздействие и доминиране върху превъзхождащата я в количествено отношение другоетническа маса. Това зависи единствено от степента на културното й развитие. Ето защо, говорейки за историята на дедите си и отчитайки изключително високото им развитие в ранните етапи на цивилизацията, ние не бива да изпускаме от внимание казаното. Затова влиянието им можем да открием сред китайци, корейци, японци, монголи, тюрки, маджари, славяни и редица още народи от Европа и Азия. Както и решаващото им значение на етногенетичен фактор при формирането на белги, уелсци, ирландци, шотландци и пр. Докато в случаите с нас, дунавските българи, с влахите, с т.н. “македонци”, унгарци, балкари, дагестанци, “татари”, чуваши, башкирци и пр. те не само са “ферментум булгарикум”, т.е. културен фактор нито пък единствено етногенетичен фактор. В тези случаи те съставляват основния етнос, около който са се организирали и други етнически групи.

Така би следвало да различаваме два основни типа народности, свързани и формирали се в резултат на българското влияние през вековете. Едните са преки или не толкова преки потомци на самите българи, но тъй или иначе, водещ при тях е кръвно-родственият т.е. биологичният признак на връзка. Вторите са резултат от консолидиращото, организиращото и най-вече на духовното влияние на откъснали се и уседнали на нови територии незначителни по числеността си групи българи. Именно за този тип на цивилизационно влияние някои изследвачи въведоха в употреба понятието “ферментум булгарикум”.

Естествено, между тези два крайни механизма на взаимодействие са възможни всякакви междинни варианти, като например влиянието по съседство или пък на базата на смесени бракове. Подробностите засега не ни интересуват и тук няма да им отделяме повече внимание. Достатъчно е казаното за двата типа народности, свързани с хилядолетната българска история. Защото в момента, когато сме се изправяли пред поредната национална катастрофа и търсели опора и съдействие отвън, точно то разкрива неподозиран и необятен по мащабите си резерв. Затова не можем да си позволим да омаловажаваме и пренебрегваме тази досега премълчавана страна на миналото си. Още повече във времето на световната интеграция и глобализация. Във времето, когато светът се изпълва с всевъзможни икономически, военни-стратегически, религиозно-верски, регионални, включително дори и на чисто езикова основа, обединения и съюзи. това би било държавническа недалновидност и престъпно нехайство. Ето защо този толкова типичен и специфичен за историята ни феномен не бива да остане извън една истинска национална концепция. И ние сме длъжни не само да посочим неговото присъствие, но и да го превърнем в реален фактор на живота си за общото благо на всички държави и народи, с които откриваме подобен род връзки и оказали се продукт на една обща етнокултурна среда.

Сега, след като установихме присъствието тази неизследвана досега, но реално съществуваща страна от българското минало, на цяла група народи, с които нямаме кръвно родство, но е налице дълбока културна и духовна връзка, редно е да се обърнем към занимаващия ни въпрос относно българската идея. Това е необходимо, защото не е трудно да се осъзнае, че по същество тя също представлява елемент от предмета й, наред с българската нация и българската държава. Поради това е необходимо, като начало тя да бъде формулирана, след което да посочим мястото й в общата структура на концепцията.
Спирайки се върху природата на явлението ние посочихме, че се касае за формирането на етно-социална общност като резултат от културното влияние на един етнос върху друг етнос, което по същество представлява социален феномен. Ето защо, струва си на това място да си припомним казаното някога от нас по отношение на понятието “демосфера”, защото точно в него виждаме решението на интересуващия ни проблем.

Критикувайки идеята за панбългаризма като национална доктрина, ние предложихме изграждането на едно духовно по природата си и наддържавно по форма общество, създадено върху основите на етническото и културното, настоящо и минало българско присъствие по света. За целта изведохме представата за демосферата от известното ни понятие ноосфера (социосфера), под което създателите му П. Тайяр дьо Шарден, Е. Леруа и В. Вернадский подразбираха оная “мисловна” обвивка на планетата, резултат от взаимодействието на природата и обществото, която е пряко следствие от разумната дейност на човека. Доколкото тя представлява интегрално понятие, включващо резултата от дейността на цялото човечество, ние посочихме целесъобразността от структурирането й по етнически признак. Само тогава бихме получили реална представа за следите, оставил след себе си всеки един съществувал някога народ на земята, за приноса му в човешката цивилизация и мястото му в нейното развитие.

Образно казано, демосферата отразява културното присъствие на народите във времето и пространството. Имайки предвид тяхната сложна, продължителна и динамично променяща се историческа съдба, и следата, оставили след себе си, естествено е някои народи да присъстват върху “картата” на ноосферата с по няколко и дори със значителен брой свои представителства. По природата си тези представителства представляват етно-културни центрове, доколкото отразяват не само етническото, но и културното присъствие на една народност. И естествено, съотношението между етническата и културната компонента за конкретен етно-културен център, в определен исторически период, ще бъде постоянна величина. Във времето обаче тя ще се променя като едната компонента ще нараства и ще става все по-доминираща, за сметка на другата. Различна ще бъде тя и за различните центрове, отразявайки етно-културното им състояние, чиито хроно и топографски параметри само допълват картината на пълния им социално-исторически статус. В този смисъл, “чисто” етнически, при цялата условност на това понятие ще бъдат само една малка и незначителна част от общия им брой такива центрове. Значително повече стават те, прибавим ли към тези с етническо доминиране, многократно по-многобройните центрове с предимно културно присъствие. На практика обаче в каквито и количествени съотношения да се намират помежду си етническата (биологичната) и културната (духовната) компоненти, във всички случаи те маркират наличието на конкретен етно-културен център.

Говорейки за тези центрове следва да отчитаме и още една типична за тях особеност. Всеки център произлиза от друг подобен център и много често сам той дава началото на друг или други подобни центрове, като във времето тази верига непрекъснато нараства и по дължина, и на ширина. Графически тази генетична връзка би могло да се изобрази посредством отсечка, свързваща центъра майка с т.н. дъщерен център. От своя страна всеки нов дъщерен център би могъл не само да играе ролята на център майка, но и да установи връзки с други подобни на него дъщерни центрове, както и с центровете майки от по-ранни поколения. Върху “картата” на ноосферата това би довело до изобразяването на истинска мрежа, съставена от множество центрове и свързващите ги връзки и именно тази паяжинообразна обвивка, обхванала в някои случаи значителни части от планетата ние нарекохме демосфера.

Вече отбелязахме, че с времето съотношението между етническата и културната компонента най-често се изменя. Обикновено водещият в количествено отношение етнос асимилира останалите и особено ако успее да наложи собственото си име и култура, останали в сянка, те скоро изчезват от полезрението. В мрака на забравата остава да мъждука само блясъка на отделни искрици, но и той се губи във вековете. Губят се и чезнат и междуцентровите връзки. Културната компонента, ако и по-динамична, оставя далеч по-дълготрайни следи. И точно тях ние сме в състояние да разкрием и наблюдаваме. Тръгвайки от тях пък можем да доловим понякога и следи от миналото етническо присъствие, а с това да дадем нов живот на стария етно-културен център.

Излишно е да казваме колко ценна може да бъде тази констатация за работата ни върху българската национална концепция. както и да подчертаваме колко близко стои посоченото относно проучването ни върху българското име и схващането ни за демосферата, от друга страна. Оказва се, че на практика те напълно се припокриват и са неразличими помежду си. Така се налага заключението, че именно демосферата и то българската демосфера е търсеният трети елемент след българската държава и българската нация в подготвяната национална идея.

Надяваме се да сме били достатъчно ясни при формулирането на понятието демосфера, за да бъде то достатъчно добре разбрано. Все пак, за да не се допускат излишни грешки, а също и за да се избегнат евентуални спекулации, смятаме че няма да са излишни и ще са от полза следните пояснения:

Изхождайки от слоестия модел на земята, ноосферата, а заедно с нея и демосферата, като нейната подструктра, съставят най-външната “земна обвивка”. В този смисъл те не бива да се бъркат с т.н. “антропосфера”. Това понятие представлява синоним на по-близкото до говоримия език понятие “човечество” и заема място междинно между биосферата и ноосферата, доколкото има за предмет биологичния вид Хомо сапиенс. В този смисъл чисто социалното изостава и това е основната му отлика от използваното от нас понятие демосфера. Освен това, подобно на ноосферата и антропосферата представлява интегрално понятие и това допълнително подчертава разликата му от демосферата.

Последната следва да се различава и от въведеното от Л. Гумильов понятие атносфера. Под етносферата авторът разбира оная мозаична хиперструктура на антропосферата, която има за активна част етноценова – системата, включваща в едно етноса, доместикатите (домашни животни и културни растения), ландшафта, природните богатства, взаимоотношенията със съседните етноси, езика (един или няколко, в едно или друго съчетание помежду си) и елементите на материалната и духовна култура, която се мени динамично в пространството (етнография) и времето (етногенеза). Тук под етнос Л. Гумильов разбира определена форма на движение на материата, намираща се на границата на биосферата и социосферата. Като второ приближение той разглежда етносферата в качеството й на специфична форма на съществуване на вида Хомо сапиенс. От казаното веднага става ясно, че по природата си тя не се различава по нищо от антропосферата и представлява нейна подструктура. Колкото до мозаичната й форма, тя не само силно наподобява мрежовидния характер на демосферата и иде да покаже, че етносферата се отнася към антропосферата, тъй както демосферата към ноосферата. В този смисъл демосферата може да се приеме като по-висша проекция на етносферата върху плоскостта на социалното. Всичко това отбелязваме най-вече за да подчертаем, че демосферата не представлява чисто етническа категория и да не позволяваме спекулации с това.

Не бива да бъркаме демосферата и с познатото ни понятие диаспора. С него обозначаваме разпръскването на един народ и пребиваването на значителна част или части от него от даден народ извън неговата родина. По характера си тя има етническа категория и това е достатъчно, за да я разграничаваме по демосферата.

“Но ако чрез православието и предизвиканата от него старобългарска литература българите завладяват и подчиняват цяла южна и източна Европа, предимно славянски народи, те разпростират далеч на запад своето влияние чрез създадената през X век богомилска ерес. Едно религиозно-обществено учение, което има свойството да заразява и да прави свои отчаяни застъпници всички отрудени, онеправдани и угнетени от живота.

И от кипежа вътре в България се отправят две духовни струи към два различни свята, все в името на една върховна идея – благоденствието на човека тука, на земята, и неговото спасение и всеопрощение там, на небето. Първата струя, подкрепена и от държавната власт, сама проповедница на учението, че всяка власт е дадена от Бога, се носи на изток. Втората, отрекла божествения произход на властта, се носи на запад. Първата подирила щастието на човека в примирението, втората – в протеста срещу установеното неравенство. Едната намерила смисъла на живота в догмите на църквата, другата – в критиката на тия догми. Човек, за да се слее с божествения разум, трябва най-напред да освободи разума си от всяка външна опека. И тъкмо тая проповед за освобождението на разума допада най-много на западния свят, потиснат страшно от авторитета на католическата църква. С това учение България дава първия християнски реформатор в света, който много време преди Цвингли, Лютера и Калвина проповядва на християните да се освободят от Рим и от Цариград и да дирят спасение само в евангелистките истини, в духовно и нравственото съвършенство на човека и на гражданина”.

Въпросът за българското влияние върху другите народи има и друга една страна и той няма да е цялостно развит, ако тя остане извън вниманието ни. Става дума за нравствените измерения на българското влияние. защото всяко общуване наред с икономическите, политическите и културните отношения и връзки включва задължително и принципите на правните и морални норми и постановки. А в исторически план мястото на вторите е било не само утвърдено, но и доминиращо.

Когато говорим за нравствената сила и влияние на старите българи, а и на българите въобще, не можем да не се подсетим за безпрецедентния факт от близкото минало, когато целият български народ като един се вдига в защита на българските граждани от еврейски произход. Цар, парламент и църква, управляващи, опозиция и народ не само защитават, но и спасяват живота на 50000 български евреи! Не е ли поразителен този факт, още повече на фона на ожесточеното време: болшевизъм, нацизъм, фашизъм, война?! Тука няма да се впускаме в подробности, но коментирайки този безпрецедентен акт, следва да добавим, че той не е нито първи, нито изолиран, защото близо пет столетия по-рано българската земя гостоприемно разтваря обятията си отново за евреите – този път за бягащите от погрома испански евреи.

По същия начин – с гостоприемство, с бащина и майчина закрила реагира България на злощастните арменци, жертва на турския геноцид през 1915г. Двадесет и пет хиляди са бежанците, които приютява Млада България. Но и това не е всичко, защото други двадесет хиляди, този път руски емигранти, белогвардейци намират подслон и защита на българска земя, само 2-3 години по-късно. За да разберем истинската стойност на стореното, веднага трябва да допълним, че пак по същото време България е изправена пред милионна емигрантска вълна от българи от окупираните територии. Широко трябва да е било тогава българското сърце, за да допусне да дели хляба и замята си с толкова народ. При това не само с българи, но и с арменци и с руснаци. Да не говорим за онези стотици, може би хиляди турски молли и ходжи, укрили се със семействата си намерили подслон отново тук, подгонени от реформите в Турция и спасявайки се от погрома над ислямските порядки на Кемал Ататюрк.

Българската толерантност и гостоприемство към другите народи, религии, обичаи и езици са наистина нещо уникално и рядко срещано не само за балканската, но и за световната история. Достатъчно е да си припомним за войните в Хърватско, Босна и Херцеговина, за кървавия геноцид в Косово, разиграли се направо пред очите ни. Отминаващият си век стана свидетел на най-жестоките, човеконенавистнически режими, взели десетки и милиони жертви, които обаче тъй и не можаха да увлекат България в развихрилата се кървава вакханалия. Насилието у нас беше инспирирано отвън. И през 1923-та, и през 1925-та, и партизанското погромаджийство, и свирепите следдеветосептемврийски нощи – всичките тези кървави погроми и касапници бяха привнесени и диктувани пряко от Москва. Те бяха дело на безродници, предатели, кремълски агенти, на антибългари и античовеци-ксенофоби. Това обаче не беше българският народ. И не е нужно да се връщаме назад и да се ровим в историята. Колкото и да търсим, колкото и да я фалшифицират комунистическите ни продажни историци, в България ксенофобия до фаталния 9-ти септември е нямало. България не познава антисемитизма, толкова типичен за европейската история. България не е преследвало никой сърбин, руснак или грък за ужасните злини сторили сръбските, руските и гръцките управници. Никой тук не е посегнал срещу стотиците хиляди български турци, независимо от дълбоката следа, останала в народната памет към всичко турско. И първият, издигнал глас за правата на турското население у нас беше самият Апостол – човекът, изправил се сам срещу цялата Османска империя. На турците посегна единствено комунистическият режим. Тъй както посегна на българите и на всичко българско!
Българската състрадателност и отзивчивост към чуждите беди и несгоди намира и втора една посока на изява. (И за разлика от първата, които черногледците могат да отдават на безволие, боязън и глупост, то втората е повече от активна.) Става дума за безпрецедентното по характера си българско участие в национално-освободителните движения, в борбите и войните на другите народи. Едва ли има българин, който да не е чувал за Първата и Втората български легии в Сърбия (1861-1862 и 1867-1868г.) Същите, които събраха под знамената си патриоти като Г. Раковски, В. Левски, П. Хитов, С. Караджа, Х. Македонски, Ильо Войвода и пр. Българи гинеха пред стените на белградската крепост, но помогнаха с кръвта си за прогонването на турския военен гарнизон и освобождаването на Белград.

Българското участие в борбата за сръбска свобода съвсем не се изчерпва с двете български легии. Напротив, те са само заключителен венец на едно далеч по-продължително и героично дело, започнало още с първите изстрели на сръбското въстание от 1804г. и изпълнило почти целия XIXв. Става дума за изключителния хайдут Велко от с. Леновци, чийто героизъм и популярност надминали тези на Кара Георги (Георги Петрович, по прякор Кара, наричан още Карагеоргиевич или Караджорджич). Става дума за Конда бинбаши, чиято храброст и подвигът му при превземане на Белград са го издигнали в сръбски национален герой. Става дума за братята Петър и Иван Чардаклиеви, за Вълчо и Кузман Джикови, за поп Радослав от Тимошко, за Петър Ичков от Катраница, чиито бойни успехи са дали повод за заключението на Липранди, че сръбските победи са дело най-вече на българските хайдути. Марко Георгиевич – братовчед на Неофит Рилски е държавен секретар на безграмотния Карагеорги. Изключително образован, познаващ почти всички европейски езици и с богат дипломатически стаж, Петър Ичков е човекът, чийто подпис е положен под договора от 1806г., според който Белград придобивал автономия (предвиждало се да бъде управляван от княз, да плаща годишен данък, а в крепостта щял да остане само един гарнизон от 150 войника). Затова е наречен “Ичков договор”. Но ако и да не е бил изпълнен, този договор става основата за всички по-сетнешни преговори на сърбите с Високата порта. Оттам и засвидетелстваната привързаност на Караджоджич и сръбските историци към Петър Ичков.

Не по-малко впечатляващ е българският принос в национално-освободителните борби на южните ни съседи – гърците. Начело на дългата редица имена на българи, допринесли за националното самосъзнание на гръцкия народ се откроява името на Евгени Вулгарис (Булгарис – Българинът). Името му и до днес се тачи като възродител на гръцката писменост и застъпник за гръцката независимост пред Екатерина Велика, в качеството му на архиепископ на Херсон. Затова и днес мощите му са обект на преклонение като пред светия. Говорим ли обаче за гръцката освободителна Завера, нужно е да отдадем дължимото на т.н. етнически дружества (“етники етерии”), сред основателите на които личи името на В. Априлов. Днес много неща могат да тънат в забрава, но никой не може да отрече широката подкрепа за хетерията сред българите и като преки участници в движението, и като сподвижници, оказали й съществена материална и финансова помощ. Така например само Хаджи Христо от Габрово е броил 100000 гроша за целите й.

В Моракавгас – въстанието на обитаваната предимно с българи Морея, от 4 април 1821г. участват 2000 български доброволци, сред които намираме имената на Хаджи Михал, Хаджи Петър, Марко Божар, Хаджи Христо от Пловдив, бакал Гого, Семко от Търново, Хаджи Стефо, д-р Иван Селемински, Никола Пиколо, Хаджи Христо Петров Вулгарис. Мнозина от тях не само се прославят с подвизите си, но и стават душата на въстанието. Хаджи Христо става капитан, Хаджи Христо от с. Ники – генерал, Марко Божар (Бочар, Боцарис) – началник на кавалерията, провъзгласен за “Гарибалди на гръцката революция” и славата му е засвидетелствана в многобройни паметници из цяла Гърция, върху юбилейни пощенски марки, включително с името му е наречена улица във Франция. Хаджи Христо пък е представител на българите в учредителното събрание на Гърция и зачислен в свитата на княгиня Амалия. Николо Пиколо пък подписва мемоара на Великите сили за свободата на Гърция. Можем само да допълним, че наред с Евгени и Хаджи Христо Вулгарис и трети известен гръцки държавник от същото време носи показателната за произхода си фамилия. Това е Димитриос Вулгарис, взел участие в детронирането на крал Отон.

Няма обаче по-впечатляващ и показателен за българската нравствена чистота и сила епизод от този, разиграл се през 1827г., при нахлуването на Драмали паша в Гърция. Турското нападение заварило гърците разделени на два враждуващи лагера, готови всеки момент да започнат братоубийствена война. Спирайки се на този драматичен за изхода на цялото въстание епизод, гръцкият историк Спиридон Трикупис отбелязва: “Изведнъж посред двата враждебни лагера излязоха двама български воеводи, Хаджи Христо (от Стара Загора) с българската кавалерия и Хаджи Стефчо с българската пехота и държаха приблизително този език на безумците, които щяха да се изколят: “Ние минахме планини и долини; ние с нашите другари дойдохме да се сражаваме до вас за кръста и за гръцкия народ. Не ви искахме никаква награда за това. Ала, ако сега искате да признаете нам някакво право за своята благодарност, молим, като едничка награда за заслугите, които вярваме сме принесли, да ни застреляте всички, преди да се изколите, защото не можем да преживеем да присъстваме при вашите вътрешни ежби и то във върховния момент на войната за освобождението на вашата родина…” Благодарение на енергичната намеса на тоя две благородни души, благодарение именно на тях, началниците на двата лагера, опомнени се помириха, за да отблъснат още веднъж опасността, която застрашаваше плодовете на толкова пролята кръв.”

Обобщавайки данните за българските заслуги към гръцката свобода, австрийския историк проф. Хайек стига до заключението: “Днешният гръцки народ и днешната гръцка държава дължат много на българските мишци и на българския дух, ако и да не са благодарни те за това”.

Говорейки за ролята, играли в освободителните движения на съседите на нашите деди, не можем да подминем и Румъния. И тук, подобно на Сърбия и Гърция, при отвоюването на независимостта, е засвидетелствано българско участие. Тук откриваме името на страшния воевода Бабановак – един от най-близките сподвижници и военачалници на Михай Храбри Влашки (1593-1601). Същият, който освен всичко друго се прослави и с превземането на Плевен. Затова и славното му име днес откриваме като име на селище в Румъния.

Струва си да си припомним и за българския отряд освободил Букурещ от турците през руско-турската война от 1768-1774г. Славата и заслугата за това дело се пада на 2000 български доброволци. Същият отряд, под командването на знамения генерал Суворов взема активно участие и при атаката на Тутракан.

Не друг, а гениалният А.С. Пушкин е обезсмъртил героизма и съобразителността на българския воевода Кирджали, участник в молдовското въстание от 1821г., превръщайки го в главен герой на повест и две свои стихотворения. И този факт ни е достатъчен, за да се чувстваме горди със заслугите на дедите ни, независимо от общата неблагодарност и на сърби, и на румънци, у на гърци. Както и гръцкото “паликаре” – думата, с която гърците и днес наричат своите поборници – участници в освободителните борби и в чието звучене не е трудно да се долови звученето на българското ни име. Някому това може да се стори пресилено и невероятно, но да не забравяме, че подобен пример намираме и в унгарския език. Тук поборниците наричаха “хонвед”, дума изградена върху корена “хон”. Същото хон, което представляваше името на хуните-хуногундури – другото име на дедите ни в древността.

Това обаче, което е най-впечатляващото, докъде може да стигне готовността за помощ и сътрудничество на българите, е уникалният факт на българското участие в преврата на младотурците от 1908г. Начело с Яне Сандански трите български отряда триумфално, с песни на уста, дефилирали по цариградските улици, привличайки върху себе си възторжените погледи на екзалтираните тълпи. Така “Сандан паша” станал единственият български военачалник, влязъл с войската си в непревземаемия за българите до тогава град на два континента. И пак тогава българи и турци показали на света, че могат не само да живеят, но и да воюват, и да празнуват заедно. Единението между двете народности пък намерило израз във в. “Единство”.

Както се убедихме, оказва се, че дедите ни са оказвали помощ и подкрепа в борбите за свобода и по-добър живот на всичките ни съседи, без изключение. Не само на поробените, но и на самите турци. Но и това не изчерпва високо нравственото им и благородно дело, защото българи и цели български дружини откриваме в състава на руската армия във всички руско-турски войни още от времето на Петър Велики насам. Така например, във войната от 1699г., когато руснаците отнемат от Турция гр. Азов, българите са участвали със свой самостоятелен отряд. Във войната от 1768-1774г. българският отряд наброява 2000 бойци. Негова е славата за освобождаването на Букурещ от турците, както и за атаката за Тутракан. Български отряд участва във войската на ген. Суворов и през следващата война от 1787-1791г. Във войната от 1806-1812г. българите съставят вече цяла българска част, включваща I-ви и II-ри волентирски конни полкове, “българска кавалерия”, самостоятелен конен отряд в състава на армията на ген. Улянис, български отряди на Георги Мамарчев, Хаджи Христо, Сава Бимбаши, като българско присъствие е отчетено и в състава на Черносръбския хусарски полк, в т.н. :гръцки батальон” и в други войскови поделения. И това масово българско участие съвсем не е случайно, след като ген. Багратион се свързва през 1810г. със Софроний Врачански и последният отправя Възвание към българите за помощ на руските войски. В последствие четирите български доброволчески полка биват наречени “Българска земска войска”, радвала се на особеното внимание на главнокомандващия ген. М. Кутузов и достигнала внушителната цифра 15000 души. По-късно същите доброволци вземат активно участие и в Отечествената война срещу Наполеоновата армия. Те не само участват в прочутото Бородинско сражение, но част от тях продължават при преследването на френските нашественици по бойните полета на Европа. Още по-масово е българското участие във войната от 1828-1829г. Само във Влашко българите съставят пет самостоятелни дружини. По-късно, вече на българска територия, са съставени още дванадесет дружини. Повече от 650 български моряци са включени в състава на Дунавската и Черноморската руски флотилии. Общо българските доброволци и въстаници надхвърлят внушителната численост от 25000 души. По време на Кримската война (1853-1856г.) император Николай I се обръща с прокламация за сътрудничество към българския народ. За целта се създава “Централно българско учреждение”, което комплектува Български доброволчески корпус с 4000 волентири. Както се вижда, руската империя нееднократно прибягва до услугите на българските доброволци. В продължение на цели два века хиляди българи се стичат още при първа тръба под руските бойни знамена. Показват истински героизъм, без да щадят силите и живота си. Жалко, дето никой в Русия не си спомня за тях.

Не е такова положението обаче в Италия. Тук, насред римския квартал Трастевере е поставена възпоминателна плоча със скромен надпис: “На българите – гарибалдийци”. Издълбаният камък е живото свидетелство за делото на капитан Петко войвода, на полковник Дуньов, Иван “Гарибалдийчето”, на д-р Копчев, Димитър Общи и още други българи, взели дейно участие в борбата на италианския народ за свобода и независимост. Когато говорим обаче за българското участие и помощ за свободата на Италия, винаги трябва да помним ролята на Г.С. Раковски като идеолог на италианската революция. Малцина знаят, че успехът на “Млада Италия” е силно повлиян от устава на Българския революционен комитет. И именно в това се състои заслугата на големия патриот, идеолог и революционер.

Българският народ и българската земя, явно, са били широко известни със своите гостоприемство,добронамереност, състрадание и отзивчивост към болките на слабите и нуждаещите се, защото точно тук усядат при бягството си други известни идеолози на освободителната революция – унгарският Лайош Кошут и полският – Адам Мицкевич. Така под българското небе се събират в едно съдбите на тримата най-големи поети – революционери на епохата: Л. Кошут, А. Мицкевич и Хр. Ботев. И в това удивително събитие символиката е повече, отколкото могат да изкажат думите.
Разбира се, за черногледите ни нихилисти всичко това са празни приказки, незаслужаващи никакво внимание. Не че изнесеното не отговаря на истината, но добрата и хубава истина, свързана с българското име десетилетия беше обявена за забранена зона. Затова не се намери ни един нито историк, нито публицист, нито журналист, който да я отрази. Добре,че поне епископът на Падуа – Магнус Феликс Енодий, живял между 473-521 г. в своето “Похвално слово за Теодерик” е написал за дедите ни това, което платените ни “слепци” тъй и не видяха. Добре, че Словото му не се пазеше в българска библиотека и можа да се опази от московските хранилища, където изчезнаха книгите на царската и патриаршеската библиотеки от старопрестолно Търново. “Това е народът – казва епископ Енодий за българите – който преди тебе имаше всичко, което пожелавал; народ у който е придобивал титли този, който е купува; благородството си с кръвта на неприятеля, у който бойното поле прославя рода, понеже у тях се смята без колебание за по-благороден онзи, чието оръжие е било повече окървавено в сражение; те са народ, комуто преди битката с тебе не се е случвало да срещне противник, който да му устои, и народ, който дълго време е извършвал войните си само с набези. Тях не са поставяли в затруднение, както трябва да се очаква, нито планинските масиви, нито изпречилите се реки, нито липсата на храна… По-рано българите вярваха, че целият свят е открит за тях… Българите, които никога не се съмняваха в победата и на които се учудваше светът… Сражаваха се двата народа, на които бягството никога не беше помагало по време на сражение”.

Знаменателно! Още повече, когато признанието иде от устата на противниковия хронист, заел се да обезсмърти живота и деянията на готския крал, създал империя в сърцето на Апенините. Честта, достойнството, неподражаемата храброст и себеувереност и устойчивост за качествата, завпечатлили най-силно средновековния летописец, говорейки за дедите ни. И замислим ли се малко за тях, ще установим, че казаното по-горе за българското участие по чуждите бойни полета, съвсем не е нещо случайно, защото води началото си от дълбоки корени. И все пак, честта и безстрашието са едно, а отзивчивостта и съпричастността са нещо друго, за да бъде връзката между записаното от Енодий и собствената ни теза, пълна. Защото нито храбростта, нито устойчивостта са чисто нравствени категории. И тъкмо да запълни възникналата празнота и да разсее всички съмнения иде свидетелството на друг средновековен летописец – византийски топарх, сражавал се като неприятел срещу българите пет века по-късно: “Те, българите, които някога бяха най-справедливия от всички народи и от всичко на света почитаха най-много тези добродетели, и само достигнаха голяма слава, а градовете и народите се присъединяваха към тях доброволно… днес са загубили предишната си справедливост…”

В думите на стария боец ние откриваме признанието, което Енодий не е успял да види или е пропуснал да отбележи. Някога древните българи са били най-справедливия народ! Нещо повече, тази им слава е била широко известна на съвременниците им и тъкмо с нея те са привличали под своето управление другите градове и народи. Следва да отбележим, че справедливостта е вече нравствена категория. Както и това, че тъкмо тя стои в основата на готовността, с която столетия по-късно българите откликват на неволите на арменци, евреи, турци, руснаци, както и на съседните ни народи. Може ли да забравим отношението на Апостола към обикновения турски народ? И какво ли сърце трябва да е имал Дякона, за да не храни ни капчица омраза към обикновения турчин, точно когато турската власт е давала мило и драго за главата му? Дали историята познава друг подобен пример? И колко ли други народи биха разбрали подобни послания? А ние и днес живеем с турците като с добри комшии!

Наред със справедливостта налице са поне още няколко показателя, хвърлящи светлина върху нравствеността на старите българи. И първото от тях е липсата на телесни наказания, които унизяват и осакатяват човека. Основното наказание е било смъртното наказание, налагано при строго регламентирани провинения, често пъти “разширявано” върху целия род. Рязането на части от тялото, на ръце, носове и уши, избождането и изгарянето на очите, скопяването, набиването на кол, изгарянето и прочие мъчения никога не са били използвани като наказания. Както отбелязва по този повод Й. Вълчев, това са византийски наказания и всички сведения за такива в българската история са ни оставени от византийски хронисти. Същевременно, изследвайки тези данни по-задълбочено, той доказа тяхната неправдоподобност и в случая с ослепения цар Владимир, и в случая със Самуиловия внук, а колкото до Крумовите закони, днес малцина историци ги приемат за нещо автентично.

Друг, изключително важен показател, когато говорим за нравствеността и идеологията на дедите ни, е липсата на роби и робство в българската държава, толкова популярни за историята на света от тази епоха. Пленниците или са били разменяни или са ставали равноправни граждани на държавата, ползвайки правата и задълженията на всички останали. Те никога не са били превръщани в стока и неприкосновена собственост на когото и да било. Затова и “градовете и народите се присъединяваха към тях доброволно”, без да изпитват страх за съдбата и бъдещето си.

Не по-малко показателни свидетелства за високия морал на Аспаруховите българи са намерените надписи, посветени на клетви и обети. Самото това обстоятелство, че са открити подобен род каменни надписи, е повече от впечатляващо. У другите народи такива надписи обикновено са посветени на някакво историческо събитие като бойна победа, смъртта или възшествието на владетел, завоюването на нови земи, подчиняването на нови народи. Българските владетели и първенци обаче често отпращат слова към господа, правейки го свидетел и съдник на делата им. Изключителен в това отношение е надписът на кан Пресиян при входа на крепостта в град Филипи: “Ако някой говори истината, Бог вижда. Ако някой лъже – Бог вижда. Българите сториха много добрини на християните (византийците), но християните забравиха, ала Бог вижда!”

Хората вършат и добри и лоши дела, говорят истина или лъжа, отговарят на доброто със зло, но за греховете ще си получат заслуженото, което сам Бог ще им присъди. Твърде странно звучат тези слова в устата на един “езичник”. И наистина са странни, но не за неговите разбирания, а за историците, които не ги познават и които виждат едно, а говорят друго. Защото българите се оказват много стари монотеисти, макар това да не им се признава от официалната историография. А обръщението чрез надписи като “небето помни” и свещеното ЙУЙ се оказва едно от най-честите им занимания. Затова и свещения символ е най-често срещаното понятие, записвано по нашите земи. По някои данни то се среща 157 пъти!

Именно високият морал е превръщал дадената дума в оброк и закон. Затова не бива да се учудваме на настояването им пред император Лъв VI да даде устна клетва. За тях дадената дума е имала значение на писмен договор, а на договорите са гледали като на нещо свещено. На нарушителите им пък като на клетвопрестъпници и най-пропаднали хора. Как да забравим сцената с цар Иван Асен II при Клокотница, набучил на копие нарушения от византийците мирен договор? Царският жест е бил достатъчно убедителен аргумент за пред българската войска, който не е се е нуждаел от коментари. Бил е достатъчен и за сигурна победа.

Високата нравственост у българите има още едно измерение. Благодарността! Може ли някой да отрече, че отровното русофилство у нас има широка основа, именно поради народната благодарност към освободителното дело на Русия? За мнозина то е необяснимо, проява на заблуждение, овчедушна наивност или откровена продажност. В действителност нещата не са толкова прости, както изглеждат. Вгледаме ли се примерно в един Вазов ще открием, че съвсем не се касае за сляпо и примитивно чувство, че той има съзнание за негативите в руско-българските отношения, но ако и да ги вижда и критикува, това не му пречи да изпитва и чувството на дълбока, неподправена и безкористна признателност. Бихме могли да се запитаме, възможно ли е толкова силно чувство на благодарност, естествено ли е то и познаваме ли други подобни аналози? Добре известно е, че Освободителната война дава на България статута на турски васал, при това дълбоко разпокъсана, като в същото време Сърбия и Румъния придобиват независимост. Оказва се, че ние и досега живеем с чувството на признателност към Русия, докато нито сърби, нито румънци споделят или изразяват подобно чувство. Казал ли е някой дори и една добра дума за признателност към сънародниците ни за тяхната далеч по-безкористна помощ, оказана на сърби, на гърци, на румънци? Промълвили ли са руснаците някакво признание за хилядите български доброволци, сражавали се и оставили костите си за руските интереси? При всичките почести от наша страна? При толкова помпозно афиширано братство? Еврейската мъдрост: “няма ненаказано добро!” изглежда напълно правдива. Ние българите обаче никога не сме я издигали в култ. За нас тя е нещо чуждо и неразбираемо. при целия си горчив опит с неравностойното руско “братство”. Защо? Поради глупост? Наивност? Безволие? Е ли благодарността божие наказание? Лично на мен не ми се вярва. По-вероятно ми се струва да е проява на благородство! Да е божи дар! Защото благодарността е чувство, присъщо на силните и достойните! А историята свидетелства, че българите сме наистина силни хора. Ние не виждаме в нея малоценните комплекси, присъщи на десетки други народи. За нас тя не е въпрос на самоотричане и самоунижение! Напротив, тя е проява на силата! На възможността да надскочиш собственото си его и собствената си гордост! Да засвидетелстваш заслуженото за чуждото добро без да изпитваш срам, угризения или съмнения. Открито и честно! Като свободен и достоен човек! И тъкмо затова, говорейки за Русия като за освободител, не пропускаме всяка година да споменем помощта и на румънци, украинци, белоруси и финландци. Въпреки, че с изключение на първите, всички останали са би;и поданици на Руската империя. Все към същите размисли се насочват мислите ни, попаднем ли и в центъра на столичния град. “Леге”, “Позитано”, “Баучер”, “Алабин” и още много други са имената на улици, наречени така като признателност към онези чужденци, които малко или много са съдействали за българската свобода.

И така, старите българи са били известни на другите народи със своята сила, безстрашие, чест, достойнство, справедливост, толерантност, отзивчивост, съпричастност, граничеща с жертвоготовност, човещина и благородство. Всичките тези качества в техния сбор е бил отличителна черта за тях. Затова, струва ни се, няма да е справедливо и пресилено, ако ги обозначим като БЪЛГАРЩИНА. Та нали съществува подобна версия, за произхода на българското име? Блъгари от благ?! От билка и балсам?! Или по-точно обратното?! Имало е българи и за околните племена и народи те са били благи. При нужда са ги лекували с билки. А от билките приготвяли лечебен балсам! Те са били благодарни и благородни. Общуването с тях – благодат. Защото получавали благост. И увличали със своята благочест!

И все пак, това че се различаваме от толкова други народи съвсем не изключва възможността да съществуват и други, подобни на нас. Решим ли да ги потърсим, естествено е да започнем диренията си от сродните ни хуни, които историците бяха нарекли още хуногундури-оногундури-оногури и чийто владетели бяха Кубрат и Аспарух. Дали хуни и българи са били един и същ народ за нас това не е толкова важно. Важното е, че те са живели съвместно през вековете и това е дало основание на историците да говорят за хуно-българи, огхондор-блкар или вх’ндур-булгар.

Вглеждайки се в биографията на “дивите” хуни, установихме, че в действителност, по времето, когато са живели, те съвсем не са се водили с толкова мрачна слава сред останалите народи. Напротив, името им е намерило място в латинския език, където с “хонорис” бележат понятия като чест и достойнство. Вече споменахме за унгарското “хонвед” – поборник. Затова няма защо да се учудваме на думите на хунските благородници до китайския император: ”Хунският народ държи на най-високо ниво честта, доблестта, храбростта и достойнството… Това е главната причина за разпространението на тяхното име и слава далеч по света”. И потвърждение на казаното намираме в идеологията на “Синята партия” в Цариград, членовете на която не само изповядвали хунските нрави и хунското държавно устройство, но дори се придържали и към хунското облекло. А за това, какви са били истинските нрави в хунската империя на Атила, достоверен разказ ни предоставя византийския военачалник и хронист Приск. При случайна среща с византийски пленник в стана на Атила, той с изумление научил, че всеки пленник, който приема да воюва на страната на хуните, става равноправен член на държавата им, не се третира като роб, може да се жени и създава семейство, да бъде земеделец, да отглежда собствени стада добитък или да се занимава с какъвто пожелае занаят. Той живеел нормален живот “много по-добър отколкото тоя в Римската империя”, защото да оцелееш при война в хунската армия било много по-вероятно, отколкото във византийската, а завърнеш ли се жив, не си обезпокояван от властите и не си лишаван от права, ако не си богат, подобно на поданиците на империята. Тъкмо затова кавказките племена, по мнението на У.М. Мак Гъвърн, били привлечени от свободата и правата, гарантирани им от хунобългарите и предпочитали тяхната власт, отколкото тази на собствените им владетели. И явно това не е било нито случаен, нито единичен акт, защото свидетелство за същото ни е оставил и летописецът Теодорет. Според него, при появата на хуните в Сирия, много местни младежи влезли като доброволци във войската им.

Отговор на въпроса, колко “диви” са били наистина хуните, ни дават съвременните археологически проучвания. През последните години френските археолози с удивления констатираха един удивителен за тях факт. Навсякъде, където те откриваха унищожена от хуните крепост, съседните селища, обитавани от населението в района оставали непокътнати. Разчетен на обикновен език този факт означава само едно: по пътя си хуните са унищожавали само центровете на съпротива, а населението, живяло само на километър –два от този център, не са закачали! Петнадесет века по-късно, цивилизована Европа и светът могат само да се удивляват от хунската хуманност. без да има обаче кой да изтрие епитета “диви”, отнесен към името на този горд и благороден народ! Защото за падналите силом и нисшите духом тока е изгодно. За да намерят оправдание за собственото си падение. За предателството на рода и отечеството. За концлагерите, безправието и геноцида над свои и чужди. За нетърпимостта и ксенофобията към всичко различаващо се и чуждо! За гордия Атила император Теодосий II се държи като роб не защото е бил победен на бойното поле,а защото като истински нечестивец изпраща убиец сред парламентьорите си, молещи за мир. Затова няма защо да се учудваме на латинския хонорис. Нито за английското “джентъл” – благороден. Не ни учудва и злорадия кикот на платените нашенски присмехулници!

И така, беглият преглед на нравите и обичаите, на духовността и нравствените принципи на народите в древността показва някои удивителни особености, типични и специфични за нравствеността на старите българи. По своите морални устои те силно са се различавали от своите съвременници. Най-близки са били до непобедимите и горди хуни. И това е разбираемо имайки предвид тяхното общо минало. И свидетелствата за твърденията ни съвсем не са малко. Стига да ги потърсим. Тогава ще трябва да признаем: В България богомили е имало, но клади като в християнска Европа не са горели. Хунобългарите са имали най-обширната някога съществувала държава – най-многоетническата и най-разноезичната, но практикуваното навред по света робство им е било чуждо. дедите ни са били най-големите завоеватели, познал някога светът, но никога не са прибягвали до геноцида и етническите прочиствания, толкова типични за “цивилизования” XX век. От черепите на победените противници са правели ритуални чаши и са вдигали наздравици, но никога не са осакатявали, ослепявали, скопявали! Били са най-първите и последователни еднобожници, но техният Тангра никога не ги е учил на омраза и нетърпимост към другите народи и религии. Напротив, българите никога не са рушили чуждите олтари, не са трошили ничии кумири, нито пък са секли ашерите им. Те са градили и сели. Навред по пътя си те са издигали градове, крепости и защитени ънгъли! А са сели из света четмо и писмо, вяра и държавност! Но не с огън и меч, а със слово и разум! Затова арабският пътешественик Махмуд ал- Гарнати беше записал някога: “Българин значи мъдър, разумен човек”! БЪЛГАРЩИНА, бихме отбелязали ние!