Елена г. Вайт

От трите публикации от нейното перо, които се появиха в 1847 г., в първоначалните издания на Джеймс Вайт - "Дума към малкото стадо" е първото й представено писмо със съвет. В това издание Е.Вайт приема поканата на г-н Керт да му пише и после разглежда някои възгледи, които той е изложил: "Аз се заинтересувах много - казва тя - за това, което сте писали в Даун и Екстра и напълно съм съгласна с вас по някои точки, но по други ние много се различаваме." ("Дума към малкото стадо", 11)

Със своите видения като основа за коментарите си, тя започва да разглежда точка по точка неговите позиции и отбелязва кои са правилни и кои неправилни. За двете възкресения тя е съгласна. Тя се съгласява също за новите небеса и новата земя. Но тя не се съгласява, със спасението на тези, които се молят пред нозете на светиите след хилядата години. Показано й било, че те ще бъдат загубени. Тя се различава от него и относно времето когато "Михаил ще се повдигне". Тя вярва, че очистеното светилище е храмът на Новия Ерусалим. Тя препоръчва списанието "Дей Стар Еккстра", което съдържа статията на Круз относно очистването на светилището, което представя истинската светлина по този предмет.

От времето на това писмо, писано преди да е била на 30 години, през време на дългия и деловит живот поради нейното единствено по рода си положение, при нея са идвали мъже и жени за съвет. Сега нека се обърнем към едно събрание, състояло се в 1895 г. Работниците били свикнали за да изучават проблеми, възникнали в едно ново работно поле. Г-жа Вайт присъствувала и дала съвет. Забележете от нейните думи коя е основната на този съвет:

"Тази сутрин посетих едно събрание, където няколко избрани бяха свикани да разгледат някои въпроси, представени им чрез писмо, с което се искаше обмисляне и съвет. По някои от тези въпроси аз можех да говоря, защото при различни времена и места много неща са ми били представяни...

Когато моите братя прочитаха отделни мои пасажи от писмата, аз знаех какво да им кажа, защото тази работа ми е била представяна отново и отново.V. Не съм се чувствала свободна да пиша работата до сега... Светлината, която Господ ми е давал при различни времена."

При различини времена думите на с. Вайт бяха положителни. Когато говореше, тя говореше с убеждение. За това тя пише в 1911 г.:

"Задава се въпросът: "Как с. Вайт знае нещата, за които говори тъй решително, като че ли има авторитет да каже тези неща?"

"Аз говоря така, защото когато съм в затруднение тези неща проблясват в моя ум като светкавица от тъмен облак в яростна буря. Някои сцени, представени ми преди години, не са били задържани в паметта ми, но когато даденото наставление е било нужно, дори понякога когато стоя пред хората, споменът за тях идва в ума ми остро и ясно, като проблясък на светкавица, напомняйки ми точно това наставление. При такива случаи аз не мога да се въздържа да не кажа нещата, които проблясват в ума ми, не защото имам ново видение, но защото това, което ми е било представено, може би преди години, сега ми се напомня със сила."

Но често пъти от с. Вайт се е търсил съвет за неща, за които тя е нямала светлина. При такива случаи тя нарочно се е въздържала да даде съвет. Така, на един човек, който й писал относно неговата бъдеща работа, тя писа следната вест:

" Не се чувствам свободна да пиша на моите братя относно твоята бъдеща работа, защото Бог не ми е възложил да сторя това. Аз не съм получила никакво наставление на кое място трябва да се установите или на каква работа трябва да бъде вашата бъдеща дейност.

Понастоящем умът ми е обременен много с няколко писма, които трябва да пиша. Дадени са ми били вести относно някои от нашите братя и тези вести трябва да се дадат, безразлично дали лицата, на които са изпратени, ще слушат или няма да слушат. Но относно твоите бъдещи трудове Господ не ми е дал наставление.

Аз дори не смея да поема отговорността да те съветвам по този въпрос. Но аз бих ти казала, братко мой, ти имаш един Съветник - Господ Исус. Съветвай се с твоите братя, те могат да ти дадат съвет.

Ако Господ ми даде определено наставление за тебе, аз ще ти го предам, но аз не мога да се натоваря с отговорност, която Господ не ми е дал да нося." (писмо 96, 1909 г.)

От време на време при с. Вайт идваха личности за да я видят и да търсят нейния съвет. Макар тя понякога да нямаше определена вест за тях, тя все пак излагаше някои общи принципи. Това беше когато някой си човек дойде при нея през 1891 г. Ето какво казва тя за това интервю:

"Представен беше бр...Той е интелигентен мъж и - доколкото мога да съдя - би вършил добра работа, ако бъде осветен от Божия Дух. Прекарах един час в разговор с него. Той беше много загрижен да разбере дали е негов дълг да проповядва. Аз не можех да му кажа това. Аз изложих общи принципи и го насочих към Исуса."

Една друга интересна картина намираме само няколко години по-късно, докато с. Вайт бе още в Австралия. Председателят на Г.К. - Г.А.Шървин, посещаваше това поле и имаше няколко срещи с нея. Тя пише по това:

"Той има със себе си един малък бележник, в който е забелязал трудните въпроси, които ми представя. Ако имам някаква светлина по тези точки, аз ги записвам за благото на нашия народ, не само в Америка, но и в тази страна." - Писмо 96, 1899 г.

Но с. Вайт не насърчава народа да идват при нея за съвет. Тя ги отправяше към Исуса:

"Често получавам писма от отделни лица, в които ми разправят за своите трудности и забърканости и ме молят да питам Бога какъв е техният дълг.

На тези, за които Бог не ми е дал никаква светлина, често съм отговаряла:

"Аз не съм била определена от Бога да извършвам работата, която вие искате от мене. Господ Исус ви е поканил да поставите вашите трудности пред Един Който разбира всяко положение във вашия живот..."

Няма да обезславя Бога като насърчавам души да идват при мене за съвет, когато те имат една постоянна покана да отидат при Един, Който може да носи тях и техните бремена." (Свид.за пропов., стр.487)

Разбира се, имаше често пъти време, когато беше необходимо тя да поеме инициативата, за да даде съвет. Тогава тя биваше подтиквана да говори. Тя често пъти споменава за това. Ето две загатвания за това:

"Божият Дух почива над мене със сила и аз не мога друго, освен да говоря думите, които са ми дадени. Не смея да задържа нито една дума от свидетелството."

"Бог ми е дал едно свидетелство да го предам на Неговия народ. Такова той не е дал на никого другиго. Аз трябва да предам това свидетелство, което е като огън, затворен в костите ми." (Неиздадено писмо, 36, 1878 г.)

Не е била лесна задача да застанеш като един, който дава съвет и то такъв, който често пъти пресича любимите планове и решителните старания на отделни лица или съвети, а понякога и на такива, които са били почитани сътрудници в делото. Тя изразява това в 1894 г. с думите:

"Работата не е винаги лесна за извършване. Аз трябва да заемам позиции, които не са в хармония с мъжете, които считам, че са Божии работници. Аз виждам, че трябва да върша това и в бъдеще, както съм го вършила в миналото. Това ми причинява болка, която не мога да изкажа. Може би няма да се осъществи най-скъпата надежда, която имам, но щом Бог ми показва правия път, аз ще ходя в него." (писмо 64, 1894 г.)

Тези вести на съвет не биваше да се приемат или отхвърлят по желание. Те не бяха само лично мнение, а светлина от небето. Така писа тя на едного, който не успя да приеме дадената вест, но чиято ползотворност щеше да бъде десеторно по-голяма ако беше приел светлината:

"Предполагаш ли, че бих ти дала такъв съвет, ако нямах светлина по този въпрос? Бъди сигурен, не би ти бил даден такъв съвет без основателна причина." (писмо 1, 1883 г.)

Тогава можем да запитаме: "Дали с. Вайт не е имала свои собствени мнения? Дали всичките й изказвания са били боговдъхновени? С. Вайт като личност е имала лични мнения и е употребявала своите способности за разсъждение. Тя е разговаряла свободно с околните си по всеки интересен въпрос. Докато без съмнение откровенията и дългата й опитност са оказали влияние върху нейните мисли и дори върху нейните обикновени разговори, все пак нито тя, нито тези около нея, са смятали, че всичко, което е казала или мислила, има божествен произход. Ако сте били в нейния дом, безспорно вие бихте се разговаряли върху обикновени световни теми: за овощната или зеленчуковата градина, за членовете на нейното семейство, за напредъка на Божието дело - и никой не би смятал този разговор за нещо от особено значение. Разисквайки върху това в 1909 г. тя казва:

"Има времена когато трябва да се разрешат обикновени неща, обикновени мисли трябва да занимават ума, обикновени писма трябва да се напишат и да се дадат съобщения, които да преминават от един до друг работник. Такива думи, такива съобщения не са дадени под специалното вдъхновение на Божият Дух. Понякога се задават въпроси, които съвсем не са от религиозно естество, и на тези въпроси трябва да се отговори. Ние се разговаряме за къщи и земи, за търговия, за установяване на нашите институти, за техните предимства и несгоди."

Тогава не е странно, че понякога с. Вайт е била търсена за мнение в обикновени работи или дори в планове за напредъка на Божието дело, дори когато не е имала пряка светлина от Бога по този въпрос. Не е чудно също, че понякога, при отсъствие на пряка светлина, тя при разсъждение е изказвала своето мнение, основавайки се на добър разум и опитност. Интересно е да отбележим, че при един такъв случай, когато нейният съвет ни е бил такъв какъвто и трябвало да бъде, Бог изпрати вест, за да възпре не мъдрата постъпка, която щеше да последва поради съгласието й със съставените от братята планове. Така беше и в случая с Натан и Давид. (I Лет.17:1-15)

Когато Бог промени света

В 1902 г. новоучреденото издателство в Нашвил, Тенеза, претърпяваше постоянно тежки загуби. А.Г.Даниелс - председател на Г.К., беше много обезпокоен и в един разговор със с. Вайт искаше нейното съгласие да затвори това издателство, поради тежките загуби, които братята не знаеха как да предотвратят. Брат Даниелс разправя историята:

"Тя се съгласи, че издателството трябва да бъде сложено на такива основи, че д няма такива загуби и каза: "Щом не може, тогава по-добре и да се затвори." Като не бе в състояние да ни предложи друг сигурен изход, тя се съгласи с нашето предложение да прекъснем печатането, да превърнем зданието в склад, а да купуваме литература от други издателски къщи. Привидното съгласие с нашите планове донесе голямо облекчение и задоволство у мнозина, които се бореха с тежкото положение.

Брат Крислер написа част от разговора, и с него в джоба си аз тръгнах с олекнало сърце. Като пристигнах в Батъл Крик, веднага разправих на другите членове на съвета нашия разговор, с уверението, че с. Вайт беше с нас в нашите планове да затворим издателството в съвсем кратко време.

След няколко дни получих писмо от. с. Вайт, в което казва, че тя е говорила според собственото съждение, като се е съгласила с предложението, което сме й направили. Но сега тя е наставена от Бога да ни каже, че тя е сбъркала като е дала такъв съвет и че издателството на юг не бива да бъде затваряно. Трябва да се направят планове, за да се предотвратят по-нататъшни дългове и че трябва да вървим напред с вяра."

Сега нека оставим с. Вайт да докладва за отменяне съвета, както пише на бр. Даниелс: "На следната нощ след нашия разговор в моята къща навън на поляната пред дърветата, 19.Х.1904 г. относно работата в южното поле, Господ ме настави, че съм взела погрешно становище." (писмо 208, 1902 г.)

Подобна опитност вместо да намали нашето доверие в с. Вайт като съветник, би трябвало да засили нашата вяра, защото виждаме ясно как Божията ръка се намесва в Неговото дело, за да не се правят грешки.

Разбирайки, че с. Вайт е имала и свои собствени мнения, някои може би ще допуснат, че те са смесени със съветите, които тя изпраща в лични свидетелства или са изложени в нейните писания. Може би е добре да я оставим да говори и по това. Най-напред представяме едно изявление, написано в 1909 г.: "Получавам писма, с които ме питат за съвет по много странни предмети и аз давам съвет съгласно светлината, която ми е дадена."

Тя и била много внимателна в разговори, а особено в своите статии и книги, да се въздържа да не излага като съвети и наставления това, което не се основава на откровение. За своите статии и писма тя свидетелствува така:

"Аз не пиша нито една статия в списанието, която изразява само моите идеи. Те са идеите, които Бог ми е открил във видение - скъпоценните лъчи светлина, светещи от Трона.

Вие може би ще кажете, че това съобщение е само едно писмо. Да, това е писмо, но продиктувано от Божи Дух, за да представя пред нашите умове нещата, които са ми били показани. В тези писма, които аз пиша, в свидетелствата - които представям, аз представям пред вас това, което Бог е представил пред мене." (Свид., том 5, стр. 67)

Същото внимание се проявява и при даване съвети в лични срещи. В 1860 г. тя писа на една сестра, която искаше съвет по известно нещо:

"Вчера не можех веднага да отговоря на този въпрос... Аз не мога да давам съвет на тъмно. Аз трябва да зная, че моят съвет е напълно правилен. Някои се възползват от моите думи, затова аз трябва да се движа много внимателно. След внимателно размишление, като се опитвах да си припомня неща, които са ми били показвани, в твоя случай, аз съм готова да ти пиша." (Свид., том 2, стр.565)

Не трябва да се чудим на нейната скръб, когато нейният съвет е бил оставян настрана, без да се приеме. На едного тя пише: "Имам много неща да ти пиша, защото аз обичам твоята душа. Но дали това ще ти стори някакво добро? Дали то ще бъде прието само като мнение на с. Вайт? Становището, което някои от грешните братя са заели, правят моите думи само като израз на едно мнение и този възглед се е поддържал и е упражнил заразяващо влияние в нашите редове." (писмо 22, 1889 г.)

При други случаи тя може да пише за сърдечно приемане на дадения съвет. Забележете тези радващи думи: "Понякога идват неща, по които трябва да се вземе решение, но когато всички не са на един ум, тогава аз прочитам дадените писания и те ги приемат и стават едно в своите решения." (писмо 118, 1898 г.)

Хора, които задават въпроси, биват отправяни към нейните писания

Когато нашето дело порасна и църковното единство се увеличи, числото на тези, които търсеха нейния съвет било чрез интервю или чрез писмо постоянно се увеличаваше. В нейните по-късни години, когато пред с. Вайт биваха поставяни въпроси, често пъти тя заявяваше, че е писала по този предмет и тогава тя помолваше своите литературни помощници да се обърнат към нейните книги, към нейните статии в списанията или към нейните ръкописи, за да намерят отговора на представените въпроси. В много случаи на писма с въпроси отговаряла някоя от секретарките, която обяснявала, че въпросът е бил представен пред с. Вайт и че тя е наредила да се даде такъв и такъв отговор. Разбира се, писмото на секретарката, която го пишеше, и носеше нейният подпис. При други случаи тя е замолвала своите секретарки да пишат на запитвача, но тя не е получила светлина по представения въпрос.

Към края на нейния живот, когато тя била запитвана относно бъдещето, често тя е обръщала внимание към кабинетите, които съдържали нейните книги, статии и списания и ръкописи, като заявявала: "Ето моите писания; когато ще съм си отишла, те ще свидетелстват за мене." (Докладвано от В.С.Вайт 9 юли 1922 г.)

По едно време стана дума за многото писма с въпроси с отношението на нейните издадени трудове към отговорите на тези въпроси:

"Ние получаваме много писма от наши братя и сестри, търсещи съвет по различни въпроси. Ако те сами за себе си биха изучавали издадените свидетелства , те биха намерили осветлението, от което се нуждаеха...Нека настояваме пред нашия народ да изучават тези книги и да ги разпространяват. Нека техните учения засилят нашата вяра."

"Нека изучаваме по-прилежно Словото Божие. Библията е тъй ясна и разбираема, че всички, които искат, могат да я разберат. Нека благодарим на Бога за Неговото скъпо Слово и за вестите на Неговия Дух, които дават толкова много светлина." Ръкопис 81, 1908 г.)

Седемдесет години с. Вайт стоя като съветник. Понякога на нея бяха давани вести и съвети и тя биваше замолвана да ги държи, докато се развият известни неща. Друг път тя работеше и внимателно отваряше път за представяне на вестта. Друг път пък личности търсеха нейните думи или съвест при планиране за делото или при посрещане спорни въпроси. При всички тези случаи тя е била в състояние да свидетелствува: "Съзнателно не съм задържала от никого наставлението, което Господ ми е дал."

Личен работник

Още като момиче с. Вайт беше личен работник, но не винаги тя виждаше плодове от тази си служба. След нейното покаяние, първата й работа беше за нейните млади приятели. Сериозността за такива старания се открива в следното издадено списание:

"Аз наредих събрания с моите млади приятели, някои от които бяха значително по-възрастни от мене, а някои бяха и женени. Някои от тях бяха суетни и не обръщаха внимание на моите настоятелни молби. Но аз реших усилията ми да не престанат, докато тези скъпи души, за които тъй много се интересувам, не се предадат на Бога. Няколко цели нощи аз прекарах в молитва за тези, които бях потърсила и събрала с цел да работя и да се моля за тях.

Някои от тях се бяха събрали с нас от любопитство да чуят какво ще им кажа; други ме смятаха извън себе си задето съм тъй упорита в старанията си, особено когато те не проявяваха никаква загриженост за себе си. Но при всяко едно от нашите малки събрания аз продължавах да увещавам и да се моля за всеки един поотделно, докато всеки се предаде на Исуса, признавайки заслугите на Неговата прощателна любов. Всеки един беше покаян към Бога.

"Нощ след нощ в моите сънища изглеждаше като че ли работя за спасение на души. При подобни случаи пред ума ми биваха представяни специални случаи; после аз потърсвах тези случаи и се молех за тях. Във всички случаи; после аз потърсвах тези случаи и се молех за тях. Във всички случаи, освен един, тези хора се предадоха на Бога." (Живот, 41,42)

Не много след тази опитност тя бе призвана да застане като пратеник на Бога. Тази работа сложи върху нея най-тежко бреме за църквата и света. Няма да е чудно ако с. Вайт с тези големи бремена би изгубила предвид личните нужди на лицата, с които беше в близка връзка. Да, но това не стана. Сегиз-тогиз долавяме проблясък за нейните лични старания през годината да спаси тези, които са около нея.

Работа за невярващи роднини

През лятото на 1872 г. бр. и с. Вайт са били в планините на Колорадо за малко почивка и промяна. С тях са били няколко члена на семейството и Мария, една племенница. Мария и нейната майка, една от по-големите сестри на с. Вайт не са били адвентисти от седмия ден. От записаното в дневника ние наблюдаваме тактичния начин, по който с. Вайт се е опитвала да доведе това момиче в светлината на истината:

"Ние останахме в тази прекрасна сутрин с известно чувство за добротата и милостта на Бога към нас. Това е нашата първа събота всред планините. Джеймс, сестра Хол и аз взехме едно одеало и отидохме под благоуханните борове, търколихме един камък за пейка и аз прочетох част от моя ръкопис пред моя съпруг.

След това нашата племенница Мария, Вили и аз излязохме, седнахме под тополата и прочетохме около 60 страници от "Великата борба", Духовни дарби". Мария се заинтересува много. Ние бяхме щастливи да видим колко сериозно тя слушаше. У нея не виждаме никакви предразсъдъци. Надяваме се, че тя ще разбере и ще приеме истината. Тя е чисто, простосърдечно и културно момиче.

Ние приключихме съботата на Господа с молитва. Мария се присъедини към нас с молитва." (Дневник, 27 юли 1878 г.)

Така ние виждаме как с. Вайт тактично подбира четиво, с което се надява да събуди интерес, а после с нетърпение очаква да види какво ще е въздействието. През годините тя е изпращала "Ревю" и "Младежки наставник" и "Знамения на времето" и друго списание на своите сестри и други роднини, които не бяха в истината. Тя писа писма - апели и не забравяше да се моли Божият Дух да се бори в сърцата им. Но това бе всичко, което тя можеше да стори. Няколко години Мария й помагаше като преписвачка, но тя не успя да предаде напълно сърцето си на Бога и да ходи в светлината. В сериозен апел с. Вайт й писа след опитността в планината:

"Не желая да те контролирам, нито да наложа нашата вяра или да те насиля да вярваш. Никой мъж или жена не ще има вечен живот освен ако сам избира да го получи...с всичкото себеотрицание и носене кръст, включени в християнския живот... Бог ще изпита всеки един от нас. Той ще даде привилегии и благоприятни случаи на всички и достатъчно доказателство, за да насочи ума в правилна насока, ако те изберат истината...

Бог ще работи за теб и ще те направи годен инструмент, ако предадеш твоята воля и любов на Неговата воля и ако станеш чедо на послушание. Но ако останеш в съпротива на истината, Бог ще отнеме Своята светлина от тебе и ти ще бъдеш оставена да поемеш твоя собствен път и да посрещнеш резултатите в края. Надявам се, че ти няма да кажеш както майка ти каза относно нарушението на съботата, че тя "щяла да рискува". Аз все още вярвам че тя ще приеме истината, ако ти не й преградиш пътя. Пиша и съм писала с любов, защото не смея другояче." (Писмо 6, 1877 г.)

Нито тази млада жена, нито майка й приеха някога съботната истина. На с. Вайт й е било много мъчно за това.

Плодът на една брошура

Литературата изпълваше всичкото място в личната мисионска работа на с. Вайт. Понякога след много години на забрава, тя научаваше за плодовете от дадена брошура или списание. Такъв беше случаят с една брошура от 64 страници, оставена в колибата на някакъв колонист в пустинята на Мичиган през лятото на 1853 г. Било петък. Брат и сестра Вайт заедно с другите работници бързали с каруца за В.Коларът добре познавал пътя, но по някаква причина те загубили пътя. Най-после останала само следа от някакъв път. Пътували през гората над дънери паднали дървета. Не се виждали никакви къщи наоколо, денят бил горещ, а с. Вайт - болна. Два пъти тя припадала. Нямали храна и не можело да се намери вода. Всички били жадни. Виждали се някакви крави, но всичките старания на чужденците да ги приближават, за да получат малко мляко, пропаднали. В състоянието на припадък с. Вайт си мислела за "пътника, който загинал в пустинята." "Хладни извори с вода - казвала тя - струва ми се, че са точно пред мене, но когато минахме, оказа се, че това е само мираж." Брат Вайт се молел тя да бъде подкрепена. Пътешествието от 15 мили можеше да бъде свършено, само в няколко часа и те не можели да разберат, защо е трябвало да бъдат оставени в това странствуване.

Най-сетне те навлезли в едно сечище и намерили там една колиба от дънери. Уморените пътници били поканени вътре и им била дадена закуска. Като се бавели, за да си починат малко и да научат пътя, те започнали да говорят с жената, която ги приела. Сестра Вайт говорила за съботата, за второто пришествие, за състоянието на света и църквата. Домакинята молела чужденците да останат и да държат събрания в тяхното място, но те не можели да сторят това поради определените срещи, които имали. Като напуснали колибата, с. Вайт дала на жената един брой от нейната първа книга "Опитности и видения" с няколко броя от църковното ни списание и от "Младежки наставник."

Минали 22 години. Често пъти с. Вайт си спомняла за тази опитност и се чудела защо те бяха загубили пътя през онзи летен ден и са били принудени да изминат 40 мили, за да достигнат мястото на разстояние 15 мили. Тя намери отговора в едно лагерно събрание в Мичиган през 1876 г. Ето нейния доклад:

"След като събранието свърши, една сестра ми стисна ръката сърдечно и изрази голямата си радост да срещне с. Вайт отново. Тя ме запита дали си спомням посещението в една дървена колиба в гората преди 22 години. Тя ни дала да хапнем нещо, а аз съм й оставила книгата "Опитности и видения".

Тя каза че е давала тази книга на свои съседи, тъй като около нея се заселили нови семейства и то дотогава, докато от нея останало съвсем малко... Тя каза, че когато съм била при нея, аз съм говорила за Исуса и за красотите на небето и то с такава пламенност, че тя била очарована и никога не ги забравила. След това Господ изпратил проповедници да им известят истината и сега там имало група която пазела съботата...