Франсис Бърнет Малкият лорд Фаунтлерой

Малкият лорд Фаунтлерой

Илюстрации Реджиналд Бърч

Формат 84/108/32

тел.: 974-31-65

Предпечат ЕТ "Катерина"

тел.: 57-67-62

Поредица "Вечните детски романи" представя над сто заглавия от световната класика за деца и юноши. Освен многократно издаваните досега шедьоври, тя включва и романи, непревеждани на български език. Поредицата е съставена от специалисти на издателство "Пан '96" в най-голямата детско-юношеска библиотека на Европа - в гр. Мюнхен, Германия.

"Вечните детски романи" са не само увлекателно четиво, а и неразделна част от обучението по литература.

ИК "Пан '96" предлага на всички училища

и библиотеки възможност за закупуване

на книгите от поредицата

"Вечните детски романи"

с 10% търговска отстъпка.

1000 София, п.к. 791, ИК "Пан".

Тел./факс: 974-31-65
Поредица

Вечните детски романи

Фаунтлерой

Малкият лорд Фаунтлерой

Frances Hodgson Burnett

Little lord Fauntleroy

(c) ИК "Пан '96"

(c) Ивелин Иванов, превод
Първа глава
Голямата изненада

Седрик не знаеше нищо по въпроса. Никой не му бе споменавал и думичка. Знаеше, че татко му е бил англичанин, защото така му бе казала мама. Но когато той умря, Седрик беше още толкова малък, че не можеше да си спомни много за него. Помнеше само, че татко му бе висок, че имаше сини очи и дълги мустаци. Помнеше още колко страхотно бе да се разхожда насам-натам, седнал на рамото му. Скоро след неговата смърт Седрик разбра, че ще е най-добре да не споменава за него пред майка си. Когато татко му се разболя, изпратиха Седрик на друго място, и го взеха оттам едва след като всичко свърши. Той завари майка си, която също бе много болна, седнала в креслото край прозореца. Тя беше отслабнала, бледа и всички трапчинки бяха изчезнали от красивото й лице. Очите й изглеждаха големи и тъжни, а роклята й беше черна.

- Миличка - каза Седрик (малкият бе научил това обръщение от баща си, който винаги я наричаше така), - миличка, моят татко по-добре ли е?

Той почувства как ръцете й трепнаха и затова обърна къдравата си главица и се вгледа в лицето й. Нещо в изражението й накара сълзите да се надигнат в очите му.

- Миличка - каза Седрик, - той добре ли е?

И тогава сякаш сърчицето му подсказа, че трябва да я прегърне, да я целуне, после отново и отново и накрая да допре нежната си бузка до нейната. Той го стори, а тя склони глава на рамото му и заплака горчиво, притискайки го в прегръдката си така, сякаш не искаше никога повече да го пусне.

- Да, добре е - изхлипа тя, - той е много, много добре, но на нас... на нас не ни остана никой друг на света. Останахме само ти и аз.

Колкото и малък да беше, Седрик разбра, че неговият голям, красив татко няма никога повече да се върне. Разбра, че той е мъртъв, нещо което бе чувал и за други хора, макар да не можеше да се сети откъде се е взела цялата тази странна тъга. И тъй като майка му винаги заплакваше, когато той заговореше за татко си, Седрик тайничко реши да не го споменава твърде често пред нея. Реши още, че ще е по-добре да не я оставя да се заседява твърде дълго в креслото, особено когато не помръдва и не казва нито думичка. Двамата с майка му не познаваха почти никого и водеха живот, който би могъл да се нарече много самотен, макар Седрик да осъзна това едва след като порасна малко и разбра защо никога никой не им идва на гости. Казаха му, че майка му е била сираче и си е нямала никого, когато татко му се оженил за нея. Тя била много хубава и живеела при една богата възрастна дама като нейна компаньонка. Старата дама не се държала много мило с нея. Един ден капитан Седрик Ерол, който често посещавал нейния дом, зърнал случайно младата жена да изтичва нагоре по стълбите с разплакани очи. Тя била тъй миловидна, невинна и наскърбена, че капитанът така и не успял да я забрави. После се случили куп необичайни неща, двамата се влюбили горещо един в друг и се оженили, макар бракът им да настроил някои хора срещу тях. Но най-ядосан от всички бил бащата на капитана, който живеел в Англия и бил много богат и влиятелен стар благородник с много тежък характер и много, много лошо мнение за Америка и всички американци. Той имал други двама сина, по-възрастни от капитан Седрик и според законите първородният син трябвало да наследи семейните титли и огромното състояние. Ако се случело първородният син да умре, следващият по възраст син щял да стане наследник. И тъй като семейството на капитан Седрик било наистина голямо, шансовете му да наследи баща си и да стане на свой ред богат били твърде малки.

Но природата била предопределила най-малкият син да притежава качества, с които не била надарила неговите по-големи братя. Той имал красиво лице и елегантна, атлетична и грациозна фигура. Имал също лъчезарна усмивка и дълбок, топъл глас. Бил смел и щедър. Притежавал още най-доброто сърце в света и способността да печели любовта на хората. Нито един от по-възрастните му братя не приличал на него. Те не били нито красиви, нито добри, нито пък особено умни. Като момчета, в "Итън", никой не ги харесвал. Когато по-късно постъпили в колеж, те не могли да спечелят стипендия, пилеели времето и парите си и почти нямали приятели. Непрекъснато разочаровали стария граф, техния баща, и съсипвали авторитета му. По всичко личало, че и двамата ще се превърнат в егоисти, разсипници и като цяло в пълни нищожества без никакви благородни качества. Колко жалко, мислел си старият граф, че точно най-малкият, на когото се пада такова мизерно наследство, всъщност е събрал в себе си всички дарби, целия чар, цялата сила и красота на семейството. Понякога тази мисъл го карала почти да мрази красивия млад мъж и все пак дълбоко в старото си, сурово сърце той обичал своя най-малък син и нищо не можело да промени това. И тъй, в един свой пристъп на раздразнителност, старецът решил да прати капитан Седрик за известно време в Америка, за да не му напомня непрекъснато за това колко жалки изглеждат в сравнение с него двамата му по-възрастни братя.

Но само след шест месеца старият граф започнал да се чувства самотен и тайничко закопнял да види отново най-малкия син и затова му пратил писмо, в което му заповядвал веднага да се върне в Англия. На път за Америка писмото му се разминало с друго писмо, написано от капитан Седрик, в което младият мъж разказвал на баща си за своята любов към красивото американско момиче и за намеренията си да се ожени за него. Когато графът получил това писмо, той просто побеснял. Побеснял както никога преди. Слугата, който бил в стаята докато Негово Превъзходителство отварял писмото на сина си, помислил, че господарят му ще получи удар, толкова зле изглеждал отстрани. Близо час той беснял като тигър, после седнал и написал отговор. Заповядвал на сина си никога повече да не се приближава до родния си дом и никога повече да не пише на братята си и на баща си. Написал му още, че е свободен да живее и да умре където намери за добре, но пътят към семейството му е отрязан завинаги, както и че не бива да очаква никаква помощ от родния си баща до последния му ден.

Когато прочел писмото на баща си, капитан Седрик много се натъжил. Той обичал Англия и бил искрено и дълбоко привързан към братята си и към своя дом. Обичал дори своя капризен баща и винаги се чувствал по малко виновен за това, че го е разочаровал по една или друга причина. Капитанът знаел, че в бъдеще не може да очаква никаква милост или снизхождение. Отначало нямал никаква представа какво ще прави занапред. Не бил приучен на работа, нямал предприемачески заложби, но затова пък имал кураж и решителност в излишък. Той продал чина си от английската армия и след известни перипетии намерил работа в Ню Йорк и се оженил. Промяната в живота му била огромна, но Седрик бил още млад, окрилен и се надявал, че с упорит труд ще успее да постигне много. Купил малка къща на тиха уличка и там се родил синът му. Животът изглеждал толкова красив и лъчезарен в своята простота, че той ни най-малко не съжалявал за решението си да се ожени за младата компаньонка на богатата дама. Младото момиче било наистина чаровно, а нейното малко момченце било досущ като своите родители. И макар да бил роден в такъв скромен и тих дом, малкият сякаш бил най-щастливото дете на света. Той винаги се чувствал добре и не създавал никакви проблеми, бил толкова мил и чаровен, че всички го обичали. Личицето му било красиво като картинка и вместо да се роди с гола главица като повечето бебета, той се появил на бял свят с меки златисти къдрици, които ставали все по-прекрасни с всеки изминал ден. Имал големи кафяви очи, украсени с прекрасни дълги ресници. Телцето му било силно, с изправен гръб и здрави, стройни крачета, които му помогнали да проходи още когато бил на девет месеца. Малкият Седрик изглежда считал всички за свои приятели, защото когато непознат се надвесел на улицата над неговата количка и му заговорел, той му отвръщал със съсредоточена физиономия и внимателен поглед, които подкрепял от време на време с дружелюбна усмивка. В резултат на това скоро всички съседи от тихата уличка (включително местният бакалин, когото с право считали за изключително труден човек) заобичали дотолкова русокосото момченце, че с радост се спирали да го погледат и да си поговорят с него. Колкото до малкия, с всеки изминал месец неговият живот ставал все по-прекрасен и интересен.

Когато пораснал достатъчно, за да може да излиза на разходка със своята дойка, облечен с дълга бяла ризка с дантели и широкопола бяла шапчица, килната назад така, че да открива русите му къдри, той неотменно привличал вниманието на всеки срещнат. Когато двамата се върнели в къщи, дойката разказвала на майка му как всички дами се спирали, за да го погледат и да му се порадват и как той винаги им говорел на своя сладък бебешки език и им махал весело с ръчички. Чарът на русокосия Седрик бил тъй неустоим, че всеки, който го зърнел, се превръщал тутакси в негов приятел. Това изглежда се дължало също тъй и на обезоръжаващата му доверчивост, както и на симпатията, която изпитвало малкото му любящо сърчице към всяко живо същество. Седрик искал всички да се чувстват толкова добре, както се чувствал и той самия. Това негово желание скоро му помогнало да долавя безпогрешно чувствата на хората, които го заобикалят. А може би заслугата била на неговите родители, които били тъй добросърдечни и възпитани, че той никога не чул от тях лоша или неприлична дума. Родителите му го обграждали с такава любов и грижовност, че детската му душа се изпълнила с добрина и невинни, топли чувства към всички. Той слушал как неговият баща винаги се обръща към майка му с нежни, изпълнени с любов имена и се научил също да ги използва, когато говори с нея. Седрик виждал още как татко му се грижи непрекъснато за нея и така се научил също да я обсипва с топлината и вниманието си.

И тъй, когато Седрик разбра, че татко му няма никога повече да се върне и видя колко тъжна е майка му, той реши, че трябва да направи всичко, което е по силите му, за да й върне щастието. Макар все още да беше съвсем мъничък, той беше твърдо решен да успее и точно тази мисъл го водеше, когато седна на коляното й, целуна я и допря къдравата си главица до рамото й. После донесе играчките си и блокчето за рисуване, за да й го покаже, защото не се сещаше какво друго да направи. Седрик беше все още твърде малък, за да знае какво се прави в такива случаи и дори не подозираше какво облекчение бе донесъл на майка си.

- О, Мери - чу я да казва веднъж на старата си прислужница, - сигурна съм, че той опитва по детски да ми помогне. Убедена съм в това. От време на време идва при мен, вперва малките си очички в мен и после ми донася някоя своя любима вещ или пък ми показва нещо. Той е просто един мъничък мъж, за всичко се сеща сам.

Колкото повече време минаваше, толкова повече нови начини измисляше Седрик, за да забавлява и развеселява хората около себе си. Той беше толкова добра компания за майка си, че тя на практика не усещаше самотата. Двамата се разхождаха заедно, приказваха си с часове и играеха на любими игри. Още съвсем малък, Седрик се научи да чете и скоро свикна да ляга вечер на килимчето пред камината и да чете на глас - веднъж приказки, друг път книги за възрастни, а понякога дори вестниците. Мери, готвачката, често заварваше госпожа Ерол да се смее от все сърце на остроумните забележки на малкия си син.

- Честна дума - казваше Мери на бакалина, - никуй не може да я накара да се смее тъй! Една вечер идва той в куфнята, точно когат' убявиха кандидатите за призидент. Седи пред мене, пъхнал ей тъй ръчички в джобчетата и гледа сириозну, досущ кът' съдия. Мери, ми вика, аз съм рипубликанец, Миличка също. И ти ли си рипубликанка, Мери? Многу съжалявам, викам му аз, обачи си падам малко димукратка! А той ме гледа с онез' очички, дето тъ пронизват праву в сърцето и ми вика: Мери, те ще упропастят държавата. И от тогаз не е минал и ден без да спори с мене за пулитика.

Мери много харесваше малкия Седрик и много се гордееше с него. Тя работеше за неговото семейство от самото раждане на Седи и след смъртта на баща му остана, за да помага на майка му като готвачка, прислужница, дойка и всичко останало. Мери се гордееше със силното, стройно малко телце на Седрик, с добрите му маниери и най-вече със златистата му косица, която се разстилаше вече в прекрасни къдрици чак до раменцата му. Мери беше готова да работи от сутрин до здрач, за да помогне на добрата госпожа Ерол.

- 'Ристократичен е, а? - казваше тя. - С тъз малка главица и тез руси къдрички, дето се мяткат и бляскат. Истински малък лорд.

Седрик не подозираше, че прилича на лорд и дори не знаеше какво е това лорд. Най-добрият му приятел беше бакалинът от ъгъла, онзи същият проклет бакалин, който обаче в присъствието на Седрик винаги забравяше за цялата си лошотия. Името му беше господин Хобс. Седрик много го уважаваше и дори му се възхищаваше. Малчуганът го смяташе за много богат и влиятелен човек заради всичките неща, които имаше в магазина си - сушени сливи, фурми, портокали, бисквити. Освен това господин Хобс имаше кон и фургон. Седрик харесваше и млекаря, и фурнаджията, и жената която продаваше ябълки също, но най-много харесваше господин Хобс и затова ходеше при него всеки ден в бакалията и там двамата обсъждаха надълго и широко актуалните проблеми. Направо не беше за вярване колко теми за разговор успяваха да намерят двамата. Като 4-ти юли, Деня на Независимостта, например. Подхванеха ли тази тема, можеха да си приказват с часове. Господин Хобс, който имаше много лошо мнение за "британците", разказваше на Седрик за Революцията, като всеки път прибавяше към разказа си куп нови прекрасни и героични истории за жестокостта на окупаторите и за смелостта на революционните герои. Той не пропускаше да подкрепи твърденията си с любими откъси от Декларацията на Независимостта. Очите на Седрик проблясваха от възбуда, бузките му поруменяваха, а русите му къдрици шаваха непрестанно насам-натам. Когато се върнеше в къщи, той едва изчакваше края на вечерята, за да разкаже чутото на майка си. Изглежда именно господин Хобс го запали за пръв път на тема политика. Той не оставяше непрочетен вестник и от него Седрик научаваше много за случилото се във Вашингтон. Господин бакалинът непрекъснато го осведомяваше дали президентът си върши работата или не. Веднъж, по време на избори, двамата със Седрик решиха - може би малко пресилено - че държавата е в опасност. Те отидоха на площада да гледат факелното шествие и много от протестиращите с факли в ръка после дълго си спомняха за едрия мъжага до уличния фенер и за красивото малко момченце, седнало на рамото му, размахващо високо шапката си.

Малко след тези избори, когато Седрик бе на път да навърши осем години, с него се случи нещо странно, което доведе до една невероятна и комай приятна промяна в живота му. Интересното беше, че това се случи точно в деня, когато господин Хобс му говори за Англия и Кралицата, без да пропусне да подхвърли не една и две доста сурови думи за аристокрацията и най вече за графовете и маркизите. Онзи ден сутринта беше гореща и задушна и след като си поигра на войници със свои приятели, Седрик отиде до бакалията, за да си почине. Там завари господин Хобс загледан кръвнишки в една от страниците на "Илюстровани Лондонски Новини". На въпросната страница имаше графика на някаква дворцова церемония.

- Така - мърмореше си той, - значи сега обърнаха тоя край. Само дето някой ден ще си получат заслуженото, когато онези, които потискат, се надигнат и ги разпердушинят на пух и прах. Графове, маркизи, всички до един! Ще дойде и тяхното време и тогава ще се чудят откъде им е дошло на главите!

Седрик вече се бе покатерил както обикновено на любимия си висок стол и наблюдаваше господин Хобс с нескрит интерес.

- Много ли маркизи познавате, господин Хобс? - поинтересува се Седрик. - Или пък графове?

- Не - отвърна му господин Хобс достолепно. - Май че не. Но как само ми се иска да спипам някой от тях ей тук вътре! Само да го спипам да ми се мотае пред очите! Здрави тиранти ще му трябват, за да му удържат гащите!

Бакалинът се почувства толкова горд от заплахата си, че се огледа наоколо с вирната брадичка.

- А може би и те не биха станали графове, ако имаха избор - предположи Седрик, който изпитваше някакво мъгляво съчувствие към благородниците заради нерадостната им съдба.

- Ами! - каза господин Хобс. - Биха и още как. Много им е добре така. То си им е в кръвта. Лоши са и в червата.

Двамата тъкмо се бяха разприказвали, когато се появи Мери. Седрик предположи, че е дошла за захар, но не беше така. Тя изглеждаше толкова бледа, че явно нещо я бе развълнувало доста.

- Хайде у дома, сладурче - каза Мери на Седрик. - Господарката те чака.

Седрик слезе бавно от високия стол.

- Да не би да иска да излезем на разходка, Мери? - попита той. - Приятен ден, господин Хобс. Довиждане.

На Седрик му се видя странно, че дойката го гледа така изумено и не спира да клати глава.

- Какво има, Мери? - каза той. - Топлото време ли не ти понася?

- Не - отвърна тя. - Обаче стават разни странни работи.

- Да не би Миличка да е получила главоболие от слънцето? - поинтересува се Седрик разтревожено.

Но не беше и това. Когато се прибра в къщи, Седрик завари пред вратата да чака двуместна закрита карета, а в гостната някакъв непознат говореше с майка му. Мери бързичко го заведе на горния етаж, облече му най-хубавото лятно костюмче от кремав бархет, с червен шарф около кръста, и среса внимателно русите му къдри.

- Лорд казва - чу я Седрик да си мърмори. - Благуродна кръв. Ох! Това се казва лош късмет. Мътните да ги вземат, пустите му лордове.

Всичко беше доста странно, но Седрик се надяваше, че майка му ще му обясни всичко и затова остави Мери да си мърмори каквото си поиска, без да й зададе нито един въпрос. Измит, сресан и пременен като за празник, той изтича надолу по стълбите и отиде право в гостната. Там го очакваше слаб възрастен джентълмен, седнал в едно от креслата. Майка му седеше до него с пребледняло лице и сълзи в очите.

- О, Седи! - извика тя, изтича към малкото си момченце, вдигна го на ръце и го целуна. Лицето й изглеждаше някак напрегнатото и притеснено. - Седи, миличък!

Възрастният джентълмен се надигна от креслото и впери в Седрик проницателния си поглед. После протегна костеливата си ръка и потърка дружелюбно малката му брадичка.

Усещането не беше никак неприятно.

- И тъй - каза накрая старият господин, - значи това е малкият лорд Фаунтлерой.

През последвалата седмица Седрик преживя неща тъй необичайни, че направо не бяха за вярване. Като начало той научи от майка си една невероятно любопитна и странна история. Наложи му се да изслуша тази история няколко пъти, за да успее да я разбере, като през цялото време се чудеше какво ли би казал господин Хобс, ако също я чуе. В нея беше пълно с графове. Оказваше се, че дядото на Седрик, когото той никога не бе виждал, е граф. По-възрастният от двамата му чичовци също щял да стане един ден граф, но за беда паднал от коня си по време на езда и умрял. След смъртта му неговият по-малък брат трябвало да наследи титлата, но и той умрял преждевременно - в Рим, от треска. Това трябвало да направи таткото на Седрик потомствен граф, но тъй като и той не беше вече сред живите, в крайна сметка се оказваше, че след смъртта на дядо си, Седрик ще наследи титлата граф Фаунтлерой.

Когато чу това за пръв път, малкият граф пребледня като платно.

- О, Миличка! - каза той. - Бих предпочел да не ставам лорд. Никой от момчетата не е лорд. Не може ли да не стана?

Но явно беше невъзможно. Едва надвечер дългият разговор с майка му най-после приключи. Седрик опря брадичка върху коленцата си, обгърна ги с ръце, както обичаше да прави, и се замисли с поруменяло от напрежение личице. Дядо му бе изпратил хора, които да го отведат в Англия и майка му смяташе, че трябва да замине.

- Защото знам - каза тя, загледана тъжно през прозореца, - че татко ти би искал да стане така, Седи. Той много обичаше своя дом. Освен това има толкова много неща, които едно малко момче не може да разбере. Ако не те пусна да отидеш, ще бъда просто една егоистична майка. Когато пораснеш и станеш мъж, ще разбереш защо съм постъпила така.

Седи поклати печално глава.

- Много ще ми липсва господин Хобс - каза той. - Боя се, че аз също ще му липсвам. Всички ще ми липсват.

Когато на следващия ден господин Хавишъм - така се казваше адвокатът на графа на Доринкорт, изпратен да доведе бъдещия лорд Фаунтлерой в Англия - пристигна отново, Седи научи от него още много нови неща. Но кой знае защо това, че ще бъде много богат когато порасне, че ще има замъци с огромни паркове, дълбоки мини и просторни имения, никак не го зарадва. Малкият лорд се тревожеше за своя приятел господин Хобс и силно разстроен отиде да го види в бакалията малко след закуска.

Завари го да чете сутрешния вестник и пристъпи към него с гробовна физиономия. Седрик чувстваше, че господин Хобс няма да понесе никак леко новините и затова се чудеше как да му ги поднесе най-безболезнено.

- Здрасти! - каза господин Хобс. - Добр'утро!

- Добро утро - отвърна му Седрик.

Той не се покатери както обикновено на любимия си висок стол, а просто седна на една празна кутия от бисквити, подпря брадичка на коляно и така се умълча, че накрая господин Хобс вдигна очи от вестника и го погледна въпросително.

- Здрасти! - повтори той.

Седрик събра всички сили.

- Господин Хобс - каза малкият лорд, - спомняте ли си за какво говорихме вчера сутринта?

- Ами... - започна господин Хобс, - комай беше за Англия.

- Да - каза Седрик, - и по-специално, когато Мери дойде да ме вземе, помните ли?

Господин Хобс разтри бавно тила си.

- Ставаше реч за кралица Виктория и за нейната аристокрация.

- Да - каза Седрик, този път доста по-колебливо. - И... и за графовете, помните ли?

- Ами, да - отвърна му господин Хобс, - и тях ги позасегнахме мъничко, така си беше!

Седрик се изчерви чак до корените на русите си къдри. За пръв път в живота си се чувстваше така объркан и засрамен. Тежеше му мисълта, че господин Хобс най-вероятно също ще се почувства така.

- Вие казахте - продължи Седрик, - че няма да ги оставите да ви се мотаят пред очите.

- И още как! - тросна се господин Хобс. - Съвсем сериозно си го мислех. Нека само да се опитат!

- Господин Хобс - каза малкият лорд, - един от тях ви се мотае пред очите точно в този момент!

Господин Хобс за малко не подскочи от стола си.

- Какво?! - възкликна той.

- Да - заяви Седрик с полагащата се скромност. - Аз съм, или по-скоро ще стана един от тях. Не бих искал да ви мамя.

Господин Хобс изглеждаше раздразнен. Той се изправи рязко и отиде да погледне термометъра.

- И твоето термометърче е ударило в тавана - каза той и се обърна, за да огледа по-внимателно своя млад приятел. - Денят е доста горещ! Как се чувстваш? Боли ли те нещо? Откога се чувстваш така?