Франсис Бърнет Малкият лорд Фаунтлерой

Не им остана време да навлязат отново в дебрите на Революцията, тъй като малко след това обявиха, че вечерята е сервирана.

Седрик стана от креслото си, отиде при своя достолепен дядо и погледна към болния му от подагра крак.

- Искате ли да ви помогна? - попита той учтиво. - Можете да се облегнете на мен. Веднъж, когато господин Хобс си удари крака в един сандък с домати, аз му предложих помощта си и той се облегна на мен.

Едрият лакей, който им бе съобщил, че вечерята ги очаква, замалко не съсипа репутацията си с една непринудена усмивка. Той беше достоен лакей, бе служил само в най-изисканите благородни семейства и затова никога досега не се бе усмихвал в присъствието на господарите си. Подобна "простъпка" му се струваше не само недостойна, но дори вулгарна, независимо от условията, които биха я предизвикали. Този път пълното опозоряване му се размина на косъм. Спаси го само щастливото хрумване да се взре на мига в една отвратителна картина, окачена наблизо.

Графът изгледа своя безстрашен наследник от главата до петите.

- Мислиш ли, че ще се справиш? - попита той сърдито.

- Може би ще успея - отвърна му Седи. - Аз съм силен. Вече съм на седем. Можете да се облегнете с едната ръка на бастуна си, а с другата на мен. Дик казваше, че съм натрупал доста мускули за седемгодишно момче.

Той стисна дланта си в юмруче и вдигна ръка така, че графът да може да види мускула, заслужил одобрението на Дик. При това физиономията на малкия лорд беше толкова сериозна и съсредоточена, че едрият лакей отново се втренчи в грозната картина, този път с още по-голямо усърдие.

- Е - каза графът, - можеш да опиташ.

Седрик му подаде бастуна и се захвана да му помогне при ставането. Обикновено това беше задължение на лакея, който почти винаги си отнасяше солидна порция люти клетви, особено когато Негово Превъзходителство страдаше от поредния пристъп на подаграта. Графът не се отличаваше с особена вежливост и нерядко лакеите тръпнеха в очакване на поредния злостен изблик.

Но тази вечер графът си спести всички проклятия, макар че болният му от подагра крак го мъчеше дори по-силно от обикновено. Той се реши на един малък експеримент. Стана бавно и сложи ръка върху крехкото рамо, което му бе предложено с такъв кураж. Малкият лорд Фаунтлерой пристъпи внимателно напред, като следеше болния крак на своя дядо.

- Просто се облегнете на мен - подкани го той окуражаващо. - Ще вървя съвсем бавно.

Ако го бе съпровождал както обикновено лакеят, старият граф безспорно щеше да натоварва по-малко болния си крак. И все пак част от експеримента бе да остави малкото момче да почувства поне част от истинската тежест на неговото старо тяло. Графът беше едър човек и още след първите няколко стъпки малкият лорд здравата се изчерви и сърчицето му заби по-силно, но той стисна зъби упорито, припомняйки си какво бе казал Дик за неговите мускули.

- Отпуснете се спокойно на мен - изпъшка той. - Нищо ми няма... стига пътят да не е прекалено дълъг.

Наистина трапезарията не беше много далеч, но пътешествието до най-близкия стол се видя на Седрик безкрайно. Ръката, положена върху рамото му, натежаваше с всяка следваща крачка, личицето му пламваше все по-ярко, дъхът му се накъсваше, но той нито за миг не помисли да се откаже. Малкото момче напрягаше мускули до изнемога, държеше главата си изправена и намираше сили дори да окуражава накуцващия граф.

- Много ли ви боли кракът, когато стъпвате на него? - попита то. - А някога да сте го държали в гореща вода с горчица? Защото господин Хобс правеше така. Чувал съм, че и арниката помагала доста.

Едрият мастиф пристъпваше царствено зад тях, следван от лакея. На няколко пъти прислужникът придобиваше доста изумено изражение при вида на крехкото дете, което напрягаше всичките си сили и носеше почти непосилния за него товар с такава жертвоготовност. Графът също беше учуден. Той току хвърляше по един кос поглед към зачервеното малко личице.

Най-после стигнаха до трапезарията. Тя се стори на Седрик огромна и внушителна. Един лакей, застанал до високия стол в единия край на дългата маса, ги следеше неотклонно с поглед.

Накрая все пак се озоваха до заветния стол. Графът свали ръка от рамото на Седрик и се настани удобно.

Детето извади кърпичката на Дик и избърса челото си.

- Вечерта е доста топла, не мислите ли? - каза той. - Сигурно сте запалили камината заради крака си, но на мен ми е малко горещо.

- Ти просто малко се преумори - каза графът.

- О, не! - възкликна лорд Фаунтлерой. - Не съм се преуморил ни най-малко, просто ми стана горещо. През лятото често става така.

И той избърса още веднъж челце с червената кърпичка.

Столът на Седрик беше сложен в противоположния край на масата, точно срещу този на неговия дядо. Столът беше с облегалки и очевидно бе правен за хора доста по-едри от малкия лорд. Това не го учуди особено, тъй като всичко, което бе видял досега в замъка, имаше същите "гигантски" размери. Огромните стаи с високи тавани, масивните мебели, едрият лакей, голямото куче, пък и самият граф - всичко това сякаш бе събрано нарочно на едно място, за да накара Седрик да се почувства по-мъничък отколкото беше в действителност. Това обаче никак не го притесняваше. Той никога не бе мислил за себе си като за особено внушителна или важна персона и беше готов да се приспособи към всяка обстановка, дори когато тя съвсем не му пасваше.

Така или иначе Седи никога не бе изглеждал толкова мъничък, както в големия стол на дългата маса. Въпреки усамотения си начин на живот, графът продължаваше да държи на бляскавата представителност. Той обичаше да вечеря, спазвайки и най-дребните детайли на благородническия етикет. Погледът на Седрик се плъзна към отсрещния край на масата, преминавайки през величествената армада от бляскави чинии, прибори, чаши и всевъзможни съдове. Ако някой непознат можеше да види трапезарията в този момент, той сигурно щеше да се засмее - просторната, внушителна стая, високите, наконтени с ливреи слуги, яркото осветление, пробляскващото сребро и кристал, и като завършек престарелия благородник със страховит вид в единия край на масата и мъничкото момченце в другия. Графът обикновено отдаваше голяма значимост на вечерята, което пък поставяше на истинско изпитание готвача на замъка. Негово Превъзходителство имаше капризен вкус и лесно губеше апетит. През онази вечер обаче апетитът на графа се оказа по-добър от обикновено, може би защото мисълта му не беше заета единствено с достойнствата на предястието и със соса на печеното. Неговият внук бе ангажирал съзнанието му далеч по-осезаемо. Графът не сваляше поглед от Седрик и макар да не говореше много, се стараеше да поддържа разговора. Никога не му бе минавало през ум, че детските приказки могат да му се сторят забавни. Старият благородник не можеше да забрави и куража, с който малкото момче се бе справило с изпитанието, на което го бе подложил, без дори за миг да даде признак, че смята да се откаже.

- Значи не носите короната си през цялото време? - отбеляза лорд Фаунтлерой с нужния респект.

- Не, не я нося през цялото време - отговори му графът с познатата си мрачна усмивка. - Освен това тя никак не ми отива.

- А господин Хобс казваше, че никога не ги сваляте от главите си - каза Седрик. - Освен в случаите, когато ви се налага да си сложите шапка.

- Да - съгласи се графът, - налага се понякога.

Един от лакеите се обърна, закри устата си с ръка и тихичко се прокашля.

Седрик приключи с вечерята и се облегна назад, за да огледа трапезарията.

- Вие сигурно много се гордеете с къщата си - каза той. - Много е хубава. Досега не бях виждал нещо толкова красиво, но разбира се, аз съм едва на седем години и все още не съм видял кой знае какво.

- И ти смяташ, че трябва да се гордея с нея? - попита графът.

- Мисля, че всеки би се гордял - отвърна му лорд Фаунтлерой. - Аз бих се гордял ако това беше моята къща. Всичко в нея е толкова красиво. А и паркът с тези дървета... колко са красиви само и как шумолят листата им!

Седи замълча за миг и се огледа тъжно наоколо.

- Тази къща е твърде голяма, за да живеят в нея само двама души, нали? - каза той.

- Бих казал, че е достатъчно просторна за двама души - отговори му графът. - Или мислиш, че е прекалено просторна?

Бъдещият граф на Доринкорт се поколеба преди да отговори.

- Просто си мислех - каза той, - че ако само двама души живеят тук и те двамата не са много добри компаньони, може от време на време да се чувстват малко самотни.

- А ти мислиш ли, че от мен ще излезе добър компаньон? - поинтересува се графът.

- Да - отвърна Седи, - мисля, че ще бъдете добър компаньон. Двамата с господин Хобс бяхме големи приятели. Той ми беше най-добрия приятел, ако не броим Миличка.

Рунтавите вежди на стария благородник трепнаха неспокойно.

- Коя е "Миличка"?

- Това е майка ми - каза лорд Фаунтлерой съвсем тихичко.

Може би момчето започваше да се чувства малко уморено, тъй като часът, в който обикновено си лягаше, бе наближил, или пък го бяха изморили вълненията от последните няколко дни. Настъпващата умора извика у него смътното усещане за самота и му напомни, че тази нощ ще трябва да заспи без над него да бди неговият "най-добър приятел". Седрик не можеше да не мисли за майка си, а колкото повече си мислеше за нея, толкова повече му се искаше да я спомене в разговора. По времето, когато вечерята беше на приключване, графът забеляза, че върху лицето на неговия наследник е легнала едва забележима сянка. Докато се връщаха обратно в библиотеката старецът отново се облегна на рамото на Седрик, но този път едва-едва.

След като лакеят ги остави насаме, Седи се настани направо върху килимчето пред камината, близо до Дугъл. В следващите няколко минути той просто галеше мълчаливо кучето и гледаше огъня.

Графът пък гледаше него. Очите на момчето изглеждаха тъжни и замислени, а от устните му веднъж или два пъти се отрони тиха въздишка. Графът седеше без да помръдва, вперил поглед в своя внук.

- Фаунтлерой - каза той накрая, - за какво мислиш?

Фаунтлерой вдигна глава и направи мъжествен опит да се усмихне.

- Мислех си за Миличка - каза той. - И... и мисля, че ще е по-добре да стана и да се поразходя из стаята.

Седрик се изправи с ръце в джобовете и тръгна напред-назад. Очите му бяха широко отворени, а устните стиснати плътно. Вървеше с твърда стъпка. Дугъл се размърда мързеливо, погледна го и след това също се изправи. Той отиде до момчето, изчака за миг и после тръгна след него. Фаунтлерой измъкна едната си ръка от джоба и я сложи върху главата на кучето.

- Той е много добро куче - каза момчето. - Той е мой приятел. Знае как се чувствам.

- И как се чувстваш? - попита графът.

Първият пристъп на носталгия по дома, който очевидно бе нападнал момчето, дразнеше леко стария благородник, но едновременно с това му бе приятно да си признае, че неговият внук се справя като истински мъж. Харесваше му този детски кураж.

- Ела тук - каза той.

Фаунтлерой отиде при него.

- Аз никога не съм се отделял от къщи преди - каза Седрик и погледна объркано дядо си. - Човек се чувства странно, когато му се налага да пренощува в нечий замък, вместо в собствената си къща. Но нали Миличка е съвсем наблизо. Тя ми каза да не го забравям и да не забравям още, че съм само на седем години, и че мога да гледам снимката й винаги когато си поискам.

Седрик пъхна ръка в джоба си и извади оттам малка, покрита с виолетово кадифе кутийка.

- Ето тук е - каза той. - Натиска се ей това бутонче, кутийката се отваря и тя е вътре!

Той се бе приближил до креслото на графа и след като извади кутийката, се отпусна на едната облегалка.После се допря до ръката на стареца, както обикновено правят децата.

- Ето я - каза Седрик, докато кутийката се отваряше и погледна с усмивка своя дядо.

Графът сбърчи вежди. Той не искаше да види снимката, но въпреки това не се сдържа и погледна младото лице на жената, чиято красота го изуми.

- Предполагам, че много я обичаш - каза графът.

- Да - отвърна му простичко лорд Фаунтлерой. - Наистина много я обичам. Видите ли, господин Хобс също е мой приятел, както и Дик, Мери, Бриджит и Майкъл, и те също са ми приятели. Но Миличка... тя е моят най-близък приятел и ние винаги си казваме всичко един на друг. Моят татко остави на мен да се грижа за нея и когато стана мъж аз ще работя много усърдно и ще спечеля пари за нея.

- С какво смяташ да се занимаваш? - поинтересува се дядото.

Негово Невръстно Превъзходителство седна бавно върху килимчето и се намести удобно, като през цялото време не откъсваше поглед от снимката. Явно бе решил да размисли сериозно, преди да отговори на зададения му въпрос.

- Мисля си, че може би бих могъл да подхвана общ бизнес с господин Хобс - каза той, - но п'о ще ми хареса да стана президент.

- Вместо това ще те изпратим в Камарата на лордовете - каза неговият дядо.

- Е... - замисли се отново лорд Фаунтлерой, - щом не трябва да ставам президент, и ако това е добър бизнес, нямам нищо против. Бакалският бизнес понякога е доста скучен.

Изглежда малкото момче се замисли сериозно над предложението на графа, защото замълча за известно време, загледано във веселите пламъчета на камината.

Графът на Доринкорт също замълча. Той се облегна в креслото си и се загледа в момчето. Цял порой от нови, странни мисли преминаваше шеметно през съзнанието на стария благородник. Дугъл използва паузата, изтегна се удобно и заспа, положил глава върху огромните си лапи. Последва дълго мълчание.

Когато лорд Фаунтлерой се събуди на следващата сутрин (той така и не се бе събудил докато го пренасяха в леглото миналата вечер) първите звуци, които чу, бяха пращенето на огъня в камината и шепненето на нечии гласове.

- Гледай да не споменаваш нищо за това, Доусън - каза единият глас. - Той още не знае защо тя не е при него и има причина засега да не му казваме.

- Както заповяда Негово Превъзходителство, мадам - отвърна друг глас. - Но ако ми простите волността, между нас казано, като слуга на слугата, бих казала, че е доста жестоко да се отделя бедното малко същество от неговата собствена плът и кръв. Джеймс и Томас, мадам, двамата дето снощи са били в трапезарията, казват че никога преди не са виждали толкоз мило, интересно и учтиво дете с характер като на ангел. После пък, когато трябвало Джеймс да отнесе заспалото малко херувимче с розовото му личице и русите къдри дето се били пръснали по рамото му и господарят му казал "гледай да не го събудиш!", си мисля, че и той не е останал сляп за красотата на детето.

Седрик се размърда, обърна се по гръб и отвори очи. В стаята имаше две жени. Всичко наоколо беше ярко и жизнерадостно, драпирано с кретон в ярки цветове. В камината гореше огън, а слънчевите лъчи се промъкваха през затулените от клонките на бръшляна прозорци. Двете жени се приближиха към него и той видя, че едната от тях е икономката госпожа Мелън, а другата е приятна на вид жена на средна възраст, която имаше най-добродушното и лъчезарно лице, което някога бе виждал.

- Добро утро, милорд - каза госпожа Мелън. - Спахте ли добре?

Негово Превъзходителство разтърка очички и се усмихна.

- Добро утро - каза той. - Не знаех, че съм тук.

- Донесохме ви тук горе след като заспахте - каза икономката. - Това е вашата спалня, а това е Доусън, която ще се грижи за вас.

Фаунтлерой седна в леглото и протегна ръка, за да се здрависа с Доусън със същото уважение, което бе демонстрирал и към графа.

- Как сте, госпожо? - попита той. - Много съм ви задължен за това, че ще се грижите за мен.

- Можете да я наричате Доусън, милорд - обясни икономката с усмивка. - Тя е свикнала да я наричат Доусън.

- Госпожица Доусън или госпожа Доусън? - поинтересува се Негово Превъзходителство.

- Просто Доусън, милорд - включи се в разговора самата Доусън. - Нито госпожица, нито госпожа, Бог да ви поживи за добрите думи! Вие станете и оставете на Доусън да ви облече. В детската стая ли ще закусите?

- Благодаря ви, но аз вече отдавна съм се научил да се обличам сам - отвърна й Фаунтлерой. - Миличка ме научи. Миличка е моята майка. В къщи Мери вършеше само другата работа - прането, готвенето и всичко останало. Освен това мога сам да се мия, даже доста добре. Ще ви помоля само после да погледнете ъгълчетата, ако това няма да ви затрудни.

Доусън и икономката си размениха погледи.

- Доусън ще направи всичко, което й кажете - каза госпожа Мелън.

- И още как, Господ да го поживи - изрече бързо Доусън със своя приятен, леко насмешлив глас. - Нека да се облече сам, щом така предпочита, а аз ще стоя отстрани, за да му помогна ако се наложи.

- Благодаря ви - каза лорд Фаунтлерой, - понякога ми е малко трудно да се оправя с копчетата и тогава наистина се налага да ми помогне някой.

Той си помисли, че Доусън е много приятна жена и още преди да приключат с миенето и обличането двамата вече бяха добри приятели и малкият бе узнал цял куп неща за нея. Мъжът на Доусън бил войник и го убили в истинска битка. Синът й бил моряк и в момента бил на далечен курс. Той бил виждал не само истински пирати и канибали, но и китайци и турци. Носел на майка си като подарък интересни миди и парчета корал, някои от които и сега били в сандъка на Доусън. Прислужницата беше готова тутакси да покаже своите съкровища на малкия си русокос приятел, стига само той да поиска. Всичко това беше много интересно. Седи разбра още, че Доусън цял живот се е грижила за деца и че идва от едно голямо имение в друга част на Англия, където била лична прислужница на малко красиво момиченце на име Гвинет Воун.

- Тя е нещо като роднина на Ваше Величество - каза Доусън. - Може би някога ще ви запознаят с нея.

- Мислиш ли? - попита Седрик. - Това би ми харесало. Никога досега не са ме запознавали с малки момичета, но ми харесва да ги гледам.

После двамата с Доусън отидоха в съседната стая, където го очакваше закуската. Стаята му се стори много голяма. До нея имаше друга стая, за която Доусън каза, че също е негова. Лорд Фаунтлерой се почувства отново съвсем мъничък и потиснат. Той сподели това с Доусън, докато сядаше на масата със сервирана красива на вид закуска.

- Аз съм толкова малко момче - каза печално Седи. - Твърде съм малък, за да живея в такъв голям замък, не мислиш ли?

- О, хайде де - каза Доусън. - Просто ще се чувствате малко странно в началото, но скоро ще ви мине. После ще ви хареса. Тук е толкова красиво.

- Разбира се, че е хубаво - съгласи се лорд Фаунтлерой с въздишка, - но щеше да ми харесва далеч повече, ако Миличка не ми липсваше толкова. Досега винаги закусвах с нея всяка сутрин, сипвах й захар и й наливах сметана в чая, после й подавах препечена филийка.

- Е добре де - каза Доусън, - нали ще можете да я виждате всеки ден. А знаете ли колко ще имате да си разказвате. Още нищо не сте видели, Бог да ви поживи, нито кучетата, нито конюшните с всичките коне в тях. Сигурна съм, че между тях има един дето много ще ви хареса...

- Наистина ли? - прекъсна я Седи. - Аз много обичам конете. Много харесвах Джим. Той беше конят, който господин Хобс запрягаше във фургона си. Джим беше много хубав кон, докато не почнеше да се инати и да се дърпа.

- Е - каза Доусън, - вие почакайте само да видите какво ви чака в конюшните. И, божичко, ама вие още не сте погледнали в съседната стая!

- Какво има там? - попита Фаунтлерой.

- Чакайте първо да си изядете закуската и после ще видите.

Тези думи естествено събудиха любопитството на Седрик и той атакува стремително закуската си. Изглежда в съседната стая наистина имаше нещо, което си струваше да бъде погледнато - Доусън бе придобила такъв важен и загадъчен вид.

- Хапнах достатъчно - каза той след малко. - Мога ли сега да погледна?

Доусън кимна и го поведе към стаята, усмихвайки се още по-загадъчно и важно. Любопитството на Седи вече бе достигнало точката на кипене.

Когато прислужницата отвори вратата на стаята, той застана на прага с невярващи очи. Не можеше да каже нито думичка. Просто пъхна ръце в джобовете си и остана там за известно време, поруменял от възхищение. Подобна гледка наистина беше способна да удиви до безкрайност всяко обикновено момче.

Стаята беше не по-малка от другите, но му се стори по-хубава по някакъв особен начин. Мебелите в нея бяха все тъй масивни и древни, но драпериите, килимите и тапетите бяха по-светли. Имаше лавици, пълни с книги, а освен тях и много масички с купища играчки - прекрасни и невероятни, подобни на тези, които бе гледал със замечтан поглед по витрините в Ню Йорк.

- Прилича ми на момчешка стая - каза той накрая, след като си пое дълбоко дъх. - Чии са тези неща?

- Вървете да ги погледнете - каза Доусън. - Всичките са ваши!

- Мои! - извика Седрик. - Мои! Как така са мои? Кой ми ги е дал? - Той нададе тържествуващ вик и се втурна в стаята. - Дядо е бил! - каза Седи с очи, блеснали като две звездички. - Знам, че е бил дядо!

- Да, Негово Превъзходителство ги купи - каза Доусън, - и най-добре ще сторите, ако не се измъчвате цял ден с ненужни въпроси, а просто се наиграете на воля. Той е готов да ви даде всичко, което поискате.

Беше една незабравима сутрин. В стаята имаше толкова много неща, които си заслужаваха да бъдат разгледани внимателно и всяка непозната играчка беше тъй изумителна, че Седи едва намираше сили да погледне следващата. Беше му чудно как е възможно всичко това да е приготвено за него. Виждаше му се странно, че още преди да пристигне от Ню Йорк, в замъка специално са пристигнали хора чак от Лондон, за да подредят стаята му и да подберат книги и играчки, които биха му харесали.

- Познаваш ли някой друг - попита той Доусън, - който да има толкова добър дядо?

На лицето на прислужницата за миг се изписа несигурност. Тя нямаше много добро мнение за Негово Превъзходителство графа. Доусън бе пристигнала в замъка наскоро, но и малкото дни, прекарани тук, й бяха достатъчни, за да се наслуша на всевъзможни истории за странностите на стария благородник.

- Туй е най-проклетия, бесен, неблагодарен старец, на който съм имал лошия късмет да служа - бе казал длъгнестият лакей в стаята на прислугата. - Никой не го надминава по лошотия, никой.

Същият този лакей на име Томас бе повторил пред другите слуги някои от наставленията, които графът бе дал на господин Хавишъм във връзка с приготовленията за пристигането на младия господар.

- Искам да му се угажда всячески - бе казал графът на Доринкорт, - стаите му да са пълни с играчки. Трябва да има достатъчно лъскави занимавки, които да му помогнат да забрави по-бързо майка си. Ще го забавляваме, ще го занимаваме с други неща и всичко ще е наред. Такава е момчешката природа.

Но още след първата среща със своя внук старият граф трябваше да си признае, твърде неохотно при това, че комай неговото твърдение не отговаря особено на момчешката природа на Седрик. Графът на Доринкорт не спа добре същата нощ и прекара следващата сутрин в стаята си. По пладне обаче, след като обядва, той не издържа и изпрати да извикат лорд Фаунтлерой.

Седрик се отзова тутакси на повикването. Той се спусна тичешком по широкото стълбище. Графът чу забързаните стъпки на малките му крачета в коридора, после вратата се отвори и момчето влезе в стаята с блеснали очи и зачервени бузки.

- Чаках да ме извикате - каза то. - Бях готов от доста време. Толкова съм ви задължен за всички онези неща! Толкова съм ви задължен! Цяла сутрин си играх с тях.

- О! - каза графът, - и харесаха ли ти?

- Толкова ми харесаха... просто не мога да ви кажа колко! - каза Фаунтлерой с блеснало личице. - Имаше една игра с топка, точно като бейзболните топки, обаче се играе на една дъска с бели и черни колчета. Опитах се да науча Доусън как се играе, но тя нещо не можа да схване правилата, нали никога не е играла бейзбол, тъй като е дама. Май не можах да й обясня много добре. Но вие сигурно знаете как се играе, нали?