Холографската вселена

Тази връзка с моите емоции се демонстрираше често. Ако бях в добро настроение, аз можех при събуждането си да намеря чорапите си провесени върху растенията в дома. Ако бях нещо мрачен, полтъргайстът можеше да се прояви чрез мятане на малки предмети през стаята или понякога дори посредством счупване на нещо. В течение на годините аз и другите членове на семейството, както и наши приятели, бяхме свидетели на психокинетична дейност в широк диапазон. Майка ми разказва, че дори когато аз съм бил малък, прохождал съм, тенджерите и тиганите вече били започнали необяснимо да скачат от средата на кухненската маса на пода. Писал съм за някои от тези случки в книгата си Отвъд кванта.

Не ми беше лесно да разкрия тези неща. Съзнавам колко чужди са подобни случки за житейския опит на повечето хора и напълно разбирам скептицизма, с който те са ще бъдат посрещнати в някои кръгове. Въпреки това аз съм убеден, че трябва да се говори за тях, защото мисля, че е жизнено важно ние да се опитаме да разберем подобни феномени, а не само да ги замитаме под килима.

Все още с известен трепет признавам, че моят пол-търгайст също понякога материализираше предмети. Материализациите започнаха, когато бях шестгодишен и необясним дъжд от дребен чакъл се изсипваше върху нашия покрив нощем. По-късно той започна да ме замерва вътре в къщата с малки полирани камъчета и парчета счупено стъкло с ръбове, изтрити като чирепите изхвърлено от течението стъкло, което понякога се намира по плажа. В по-редки случаи той материализираше други обекти, включително монети, един гердан и няколко по-странни дреболии. За съжаление аз обикновено не виждах как реално протичат материализациите, а само резултата от тях, както когато купчина спагети (без сос) попаднаха върху гърдите ми един ден, докато си подремвах в моя апартамент в Ню Йорк. Предвид на това, че бях сам в стая без отворени прозорци или врати, нямаше никой друг в апартамента, както и никакви признаци някой да е варил спагети или да се е вмъкнал, за да хвърля спагети върху мен, аз мога само да допусна, че по неизвестни причини шепата студени спагети, които паднаха от небето върху моя гръден кош, са се материализирали отникъде.

В няколко случая обаче аз наистина успях да видя как предметите реално се материализират. Например през 1976 г. си работех върху моите изследвания, когато се случи да погледна нагоре и видях малък кафяв предмет да се появява внезапно във въздуха на десетина сантиметра под тавана. Щом неочаквано възникна, той бързо се придвижи под остър ъгъл и се приземи в краката ми. Когато го взех, видях, че това е парче от кафяво стъкло, което първоначално може би е било използвано за направа на бирени бутилки. Това не беше толкова поразително, колкото дъжд от сол в течение на няколко секунди, но ми даде урок, че подобни неща са възможни.

Може би най-прочутите материализации в днешно време са правени от Сатхя Сай Баба, шестдесет и четири годишен индиец, почитан като свят човек, който живее в едно забутано място на щата Андхра Прадеш в Южна Индия. Според многобройни свидетели Сай Баба е в състояние да създаде нещо много повече от сол и няколко камъчета. Той изтегля от въздуха медальони, гривни и бижута и ги раздава като подаръци. Материализира също един неспирен поток от индийски вкуснотии и сладкиши, а от ръцете му се сипе изобилно вибути, или свещена пепел. Тези събития са наблюдавани буквално от хиляди, включително учени и магьосници, и досега никой не е забелязал и следа от някакви трикове. Един от свидетелите е психологът Ерлендур Харалдсон от Университета на Исландия.

Харалдсон посвещава повече от десет години на изследване на Сай Баба и публикува откритията си в книгата Съвременни чудеса: Изследователски отчет за пси-феномените, свързвани със Сатхя Сай Баба. Макар да признава, че не може да докаже окончателно, че материализациите на Сай Баба не се резултат от измама и ловкост на ръцете, той предлага многобройни данни, които силно подсказват, че в случая има нещо свръхнормално.

Като предястие, Сай Баба може да материализира конкретни предмети по заявка. Веднъж когато Харалдсон говорел с него на духовни и етически теми, Сай

Баба казал, че всекидневният живот и духовният живот трябва да „се развиват заедно като една двойна рудракша". Когато Харалдсон го попитал какво е това двойна рудракша, нито Сай Баба, нито преводачът знаели английското съответствие на термина. Сай Баба се опитал да продължи разговора, но Харалдсон настоял да разбере все пак какво е това рудракша. „Тогава внезапно, с един жест на нетърпение, Сай Баба стисна юмрука си и залюля ръката си за секунда-две. Когато разтвори пръсти, той поднесе ръката си към мен и каза: „Ето това е". На дланта му имаше някакъв обект с подобна на жълъд форма. Това бяха две рудракши, израснали заедно като сдвоен портокал или сдвоена ябълка", казва Харалдсон.

Когато Харалдсон загатнал, че иска да запази двойното семе за спомен, Сай Баба се съгласил, но първо пожелал да го види отново. „Той стисна руд-ракшата в двете си шепи, духна върху нея и отвори ръце пред мен. Двойната рудракша сега беше покрита, отгоре и отдолу, с две златни щитчета, свързани с къса златна верижка. Отгоре имаше златен кръст със закрепен върху него малък рубин и малък отвор, така че да може да се носи на верижка около шията."58 По-късно открива Харалдсон открива, че двойните рудракши са извънредно рядка ботаническа аномалия. Няколко индийски ботаници, с които той се консултира, казали, че никога не са виждали дори една, а когато накрая открива малък деформиран екземпляр в едно магазинче в Мадрас, продавачът му поискал за него сума, равностойна на почти триста долара. Един лондонски златар потвърдил, че златото в украсата е с чистота поне 22 карата.

Такива подаръци не са рядкост. Сай Баба често раздава скъпи пръстени, бижута и вещи от злато на тълпите, които се стичат всекидневно при него и го почитат като светец. Той материализира също огромни количества храна и когато различни вкуснотии се сипят от ръцете му, те са цвъртящо горещи, толкова топли, че хората понякога не могат да ги държат в ръцете си. Той може да направи така, че сладки сиропи и ароматични масла да изтичат от ръцете му (и дори от стъпалата му), а когато свърши, по кожата му няма никакви следи от лепкавата субстанция. Може също да произвежда екзотични предмети като зрънца ориз с миниатюрни, съвършено изрязани изображения на Кришна върху тях, плодове извън сезона (нещо почти невъзможно за район от страната, в който няма електричество или фризери) и аномални плодове, като например ябълки, които, когато се обелят, се оказва да са ябълки от едната страна и някакъв различен плод от другата страна.

Също толкова изумителни са неговите материализации на свещена пепел. Всеки път, когато той ходи сред тълпите, които го посещават, чудовищни количества се сипят от ръцете му. Той щедро я сипе навсякъде, в протегнатите съдове и шепи, върху главите и една дълга лъкатушна линия остава по земята след него. При една обиколка на земите около ашра-ма му той може да произведе достатъчно от нея, за да запълни няколко бидона. При едно от своите посещения Харалдсон, заедно с д-р Карлис Оузис, директор на изследователския отдел на Американското дружество за пси- изследвания, действително виждат известно количество пепел в процес на материализация. Както отбелязва Харалдсон: „Неговата длан беше отворена и обърната надолу и той очерта с дланта си няколко бързи, малки кръга. В това време изпод дланта му във въздуха се появи сиво вещество. Д-р Оузис, която седеше малко по-близо, забелязала, че материалът се появява първо изцяло под формата на гранули (които се разпадат на пепел, когато се докоснат) и биха могли да се разпаднат по-рано, ако Сай Баба ги е произвеждал с някакъв трик с ръката, който да е останал незабелязан за нас."59

Харалдсон отбелязва, че проявите на Сай Баба не са резултат от масова хипноза, защото той свободно позволява неговите демонстрации на открито да бъдат филмирани и всичко, което той прави, ясно се вижда и на филма. По подобен начин създаването на конкретни предмети, редкостта на някои от тях, горещината на храната и страхотният обем на материализа-циите изглежда изключват измамата като възможност. Харалдсон отбелязва също, че досега никой не е излязъл с достоверни доказателства, че Сай Баба симулира своите способности. Освен това Сай Баба създава непрекъснат поток от предмети в течение на половин век, от 14-годишна възраст - факт, който е още едно доказателство и за обема на материализациите, и за значимостта на неговата неопетнена репутация. Дали Сай Баба създава предмети от нищо? Образно казано, засега съдебните заседатели още не са влезли в залата и не са се произнесли, но Харалдсон ясно изразява своята позиция. Той смята, че демонстрациите на Сай Баба ни припомнят за „извънредно големия потенциал, който може би лежи спящ някъде във всички хора".60

Съобщенията за хора, които могат да материализират, не са някаква рядкост в Индия. В книгата си Автобиографията на един йогин Парамаханса Йога-нанда (1893-1952), първият изявен свят човек от Индия, установил се на постоянно местоживеене на Запад, описва своите срещи с няколко индийски аске-ти, които могат да материализират извънсезонни плодове, златни съдове и други предмети. Интересно е предупреждението на Йогананда, че такива сили, или сиддхи, не винаги са доказателство за духовна издиг-натост на човека, който ги притежава. „Светът не е нищо друго, освен обективизиран сън - казва Йогананда, - и онова, в което вашият мощен ум вярва много силно, моментално се случва."61 Дали такива хора са открили начин да източват поне малко от огромния океан космическа енергия, за която Бом казва, че изпълва всеки кубичен сантиметър празно пространство?

Една забележителна серия материализации, която е получила още по-голямо потвърждение от приписваното от Харалдсон на Сай Баба, е произведена от Тереза Нойман. Освен нейните стигми, при Нойман може да се наблюдава инедия, свръхестествената способност да се живее без храна. Нейната инедия започва в 1923 г., когато тя „пренася" заболяването на гърлото, което имал един млад свещеник, върху себе си и преживява единствено на течности няколко години. След това, през 1927 г., тя се отказва напълно и от храна, и от вода.

Когато местният епископ в Регенсбург първи научил за гладуването на Нойман, той изпратил комисия в нейния дом, за да проучи случая. От 14 до 29 юли 1927 г. под ръководството на д-р Зайдл четири монахини-болногледачки от францисканския орден внимателно следят всяко нейно движение. Те я наблюдават ден и нощ, като водата, която тя използва за миене и изплакване на устата, бива внимателно измервана и претегляна. Сестрите откриват няколко необичайни неща у Нойман. Тя никога не ходи до тоалетната (посещава я само веднъж за период от шест седмици, а екскрементът, изследван от д-р Райсманс, съдържа само малко количество слуз и жлъчка, но никакви следи от храна). Нойман не показва никакви признаци на обезводняване, макар че обичайно човек излъчва средно по 400 грама вода дневно с въздуха, който издишва, и още горе-долу толкова през порите. Нейното тегло си остава постоянно, и макар че губи приблизително четири килограма (в кръв) по време на седмичното отваряне на нейните стигми, теглото й се връща в нормата ден-два по-късно.

В края на изследването д-р Зайдл и сестрите са напълно убедени, че Нойман не е яла или пила нищо през тези четиринадесет дни. Проверката изглежда убедителна, защото докато човешкото тяло може да оцелее две седмици без храна, то рядко може да преживее и половината от това време без вода. Все пак това е нищо за Нойман - тя не яде и не пие нищо през следващите тридесет и пет години. Така че изглежда тя не само материализира огромното количество кръв, необходимо за безконечното поддържане на нейните стигми, но също редовно материализира водата и хранителните съставки, потребни й, за да оцелява и да бъде в добро здраве. Нойман не е единственият случай на инедия. Във физическите феномени на мистицизма Търстън привежда няколко примера за стигма-тисти, които са прекарали години без ядене или пиене.

Материализацията е може би по-често срещана, отколкото ние осъзнаваме. Литературата за чудотворното изобилства с твърде убедителни описания на кървящи статуи, картини, икони и дори скали, които имат историческа или религиозна значимост. Разказват се също десетки истории за Мадони и други икони, които сълзят. Една истинска епидемия от „плачещи Мадони" помита Италия през 1953 г.62 И в Индия последователите на Сай Баба показват на Харал-дсон снимки на аскета, от които като по чудо се отделя свещена пепел.

на цялата картина

Ако чудесата са примери за скритите собствени способности на ума, отговорът, разбира се, е: защото ние самите сме така дълбоко програмирани да виждаме света от гледна точка на частите. Това предполага, че ако на нас не ни е така втълпено мисленето от гледна точка на частите, ако ние виждахме света по различен начин, чудесата също щяха да бъдат различни. Вместо да намираме толкова много примери за чудеса, в които частите на реалността са преобразувани, ние щяхме да откриваме повече случаи, в които цялата реалност е трансформирана. Действително съществуват няколко такива примера, но те са редки и отправят едно още по-тежко предизвикателство към нашите общоприети представи за реалността, отколкото материализациите.

Един такъв пример ни дава Уотсън. По време на престоя си в Индонезия той също случайно среща друга млада жена, надарена със сили. Името й е Тиа, но за разлика от силите на Алин, нейните не изглежда да са израз на някаква неосъзната психична дарба. Вместо това тя е съзнателно контролирана и произтича от естествената свързаност на Тиа със силите, които лежат спящи в повечето от нас. Тиа е, накратко, шаман в процес на формиране. Уотсън е свидетел на много примери за нейните дарби. Той я вижда как извършва чудотворни изцеления, а веднъж, когато тя е в остър конфликт с местния мюсюлмански религиозен водач, вижда как тя използва силата на ума си, за да подпали минарето на местната джамия.

Но той е свидетел на една от най-внушителните демонстрации на Тиа, когато случайно се натъква на нея, докато тя си говори с някакво момиченце в една сенчеста горичка от дървета кенари. Дори отдалеч Уотсън може да разбере от жестовете на Тиа, че тя се опитва да съобщи нещо важно на детето. Макар да не можел да чуе техният разговор, той разбира по нейната обезсърчена физиономия, че тя не успява да предаде на момиченцето онова, което иска. Накрая изглежда й идва някаква идея и тя започва някакъв тайнствен танц.

Очарован, Уотсън продължава да наблюдава, когато Тиа прави жест към дърветата и, макар че тя едва помръдва, има нещо хипнотично в нейните изтънчени жестове. Тогава тя прави нещо, което и стрес-ва, и втрещява Уотсън. Тя кара цялата горичка внезапно да изчезне. По думите на самия Уотсън: „В един момент Тиа танцуваше сред горичка от сенчести кенари, в следващия миг тя стоеше под жарките лъчи на слънцето."63

Няколко секунди по-късно тя кара горичката отново да се появи, а от начина, по който момиченцето подскача и хуква да докосне дърветата, Уотсън се уверява, че и тя е преживяла същото. Но Тиа не свършва с това. Тя кара горичката да изчезне и отново да се появи няколко пъти, докато тя и момиченцето със съединени длани танцуват и се кикотят на случващото се. Уотсън просто отминава със замаяна глава.

През 1975 г., когато бях студент от най-горния курс в Мичиганския университет, аз имах подобно трудно за разбиране и предизвикателно спрямо реалността преживяване. То се случи при една вечеря с моя преподавателка в местен ресторант, по време на която ние обсъждахме философските последствия от преживяванията на Карлос Кастанеда. В частност нашият разговор се завъртя около един случай, който Кастанеда разказва в Пътуване към Икстлан. Една нощ дон Хуан и Кастанеда са в пустинята в търсене на някакъв дух, когато се натъкват на същество, което изглежда като теле, но има уши на вълк и човка като птица. То се гърчи и пищи, сякаш бере душа.

Отначало Кастанеда е изплашен и ужасен, но след като си казва, че това, което вижда, не може да бъде реално, неговото виждане се променя и той вижда, че умиращият дух в действителност е паднал клон, който трепти на вятъра. Кастанеда горделиво посочва истинската идентичност на нещото, но както обикновено старият шаман от племето яки го смъмря. Той казва на Кастанеда, че клонът е бил умиращ дух, докато силата го е докосвала, но се е преобразил в клон, когато Кастанеда се е усъмнил в неговото съществуване. Обаче той подчертава, че и двете реалности са еднакво реални.

В разговора с преподавателката ми аз признах, че съм заинтригуван от твърдението на дон Хуан, че две взаимно изключващи се реалности могат да бъдат еднакво реални и смятам, че тази идея би могла да обясни много паранормални събития. Непосредствено след обсъждането на този случай ние си тръгнахме от ресторанта и, тъй като беше ясна лятна нощ, решихме да се поразходим. Докато продължавахме разговора си, аз забелязах малка група хора, които вървяха пред нас. Те си говореха на някакъв непознат за мен чужд език и от шумното им държане изглеждаше, че са подпийнали. Освен това една от жените носеше зелен чадър, което беше странно, защото небето беше напълно безоблачно и нямаше никакви прогнози за дъжд.

Тъй като не искахме да се сблъскаме с групата, ние изостанахме малко и когато го сторихме, жената внезапно започна да люлее чадъра по някакъв буен и странен начин. Тя описваше огромни арки във въздуха и няколко пъти, когато завърташе чадъра, върхът му за малко щеше да ни закачи. Ние забавихме крачка още повече, но ставаше все по-ясно, че нейното изпълнение е предназначено да привлече вниманието ни. Накрая, след като вече погледът ни беше твърдо прикован към нейните действия, тя вдигна с две ръце чадъра над главата си и го хвърли драматично в краката ни.

Ние и двамата се взирахме в него тъпо, като се чудехме защо тя направи такова нещо, когато внезапно нещо забележително започна да се случва. Чадърът направи нещо, което може само да се опише като „трепкане, примигване", както когато пламъкът на фенер тръгне да угасва. Той издаде странен, хрускащ звук като звука на смачквай целофан и в една ослепителна серия от искряща, многоцветна светлина неговите краища се сгърчиха, цветът му се промени и той самият се преоформи в една чепата, кафяво-зеле-на пръчка. Аз бях така зашеметен, че няколко секунди нищо не казах. Моята преподавателка проговори първа и каза с тих, стреснат глас, че тя е мислила предмета за чадър. Аз я попитах дали е забелязало нещо извънредно и тя кимна. Ние и двамата записахме какво мислим, че се е случило, и нашите отчети по случая съвпадаха точно. Единствената мъглява разлика в нашите описания беше, че моята преподавателка казваше, че чадърът е „пръщял, цвърчал като при пържене", когато се е трансформирал в пръчка - звук, който не е страшно различен от хрускащия звук на целофана, когато бъде смачквай.
Какво

означава всичко това?

Аз дори не знам защо съм имал привилегията да преживея толкова много паранормални случки, освен изглежда да е свързано с факта, че имам по рождение значителни екстрасензорни способности. В младежките ми години започнах да имам ярки и подробни сънища за събития, които ще се случат. Често знаех неща за хора, които не познавах отблизо. Когато бях седемнадесетгодишен, аз спонтанно развих способността да виждам енергийно поле, или „аура", около живи същества и до ден днешен мога често да определям здравното състояние на даден човек по структурата и цвета на мъглата от светлина, която виждам да го заобикаля. Освен това всичко, което мога да кажа е, че ние всички сме надарени с различни способности и качества. Някои от нас са художници по природа. Други са танцьори. Изглежда аз съм се родил с химията, необходима за задействане на промени в реалността, за катализиране по някакъв начин на сили, необходими за предизвикване на паранормални събития. Благодарен съм за тази способност, защото тя ме е научила на много неща за вселената, но не знам защо я притежавам.

Онова, което знам, е, че „случаят с чадъра", както започнах да го наричам, беше свързан с една коренна промяна в света. В тази глава разгледахме чудеса, които включваха все по-големи промени в реалността. По-лесно ни е да проумеем психокинезата, отколкото способността да се материализира предмет ей така от нищото, а все пак ни е по-лесно да приемем материализацията на предмети, отколкото появяването и изчезването на цяла горичка или паранормалното появяване на група хора, способни да преобразят по странен начин материя от една форма в друга. Все повече тези инциденти подсказват, че реалността е, в един твърде реален смисъл, холограма, построение на мисълта.

Изниква въпросът: Дали тя е холограма, която е относително стабилна за дълги периоди и обект само на минимални изменения от съзнанието, както предполага Бом? Или е холограма, която само изглежда устойчива, но при особени обстоятелства може да бъде променяна и преоформяна по действително безброй начини, както данните за чудотворното показват? Някои изследователи, приели холографската идея, смятат, че е вярно второто. Например Гроф не само взема на сериозно материализацията и други извънредни паранормални феномени, но смята, че реалността е всъщност изградена от облаци и отстъпчива пред фината власт на съзнанието. „Светът не е непременно толкова твърд и солиден, както ние го възприемаме", казва той64.

Физикът Уилям Тилър, ръководител на катедрата по материалознание в Станфордския университет и още един поддръжник на холографската идея, е съгласен с него. Тилър смята, че реалността е подобна на „холопалубата" в телевизионния сериал Стар Трек: Следващото поколение. Там холопалубата е среда, в която обитателите могат да предизвикват холографска симулация на буквално всяка реалност, която пожелаят - гъста гора, шумен град. Те могат също да променят всяка симулация по какъвто си искат начин, например да материализират лампа или да накарат някаква нежелана маса да изчезне. Тилър е на мнение, че вселената е също вид холопалуба, създадена от „обединението" на всички живи същества. „Ние сме я създали като израз на нашия опит и пак ние сме установили законите, които я управляват - твърди той. - И когато се доберем до границите, до които е стигнало нашето разбиране, ние можем всъщност да променим законите така, че пак ние създаваме и физиката, докато напредваме."65

Ако Тилър е прав и вселената е гигантска холопалуба, способността да се материализира златен пръстен или да се накара горичка от дървета кенари да се появява и изчезва вече не изглежда толкова странна. Дори случаят с чадъра може да бъде разглеждан като временно отклонение в холографската симулация, която ние наричаме обикновена реалност. Макар моята преподавателка и аз да не съзнавахме, че притежаваме подобна способност, може би емоционалната разпаленост на нашата дискусия за Кастанеда накара нашите подсъзнания да променят холограмата на реалността така, че тя да отрази по-добре това, в което вярвахме в момента. Предвид твърдението на Ул-ман, че нашата психика постоянно се опитва да ни научи на неща, които ние не съзнаваме в състоянието на бодърстване, нашето подсъзнание може би дори е програмирано да създава от време на време такива чудеса, за да ни даде възможност да надзърнем в истинската природа на реалността, да ни покаже, че светът, който създаваме за себе си е в края на краищата толкова творчески безкраен, колкото реалността на нашите сънища.