Християнската църква

Домогванията на Западната църква за върховно положение в мирските дела и надмощие над светските господари я въвличат в продължителен конфликт с Империята и в крайна сметка предзадават особеностите на политическия живот и интелектуалните дирения в областта на политиката и управлението в епохата на късното средновековие.

Доколкото средновековният индивид не може да възприеме възможността за своето съществуване извън църквата и Христовата вяра, дотолкова изучаването на историята на Църквата е изучаване на развитието на обществото и неговите представи за нормите на морала и отношенията между хората. Пренебрегвайки църквата, ние бихме могли наистина да достигнем до обособяването на други фактори, които влияят върху историческия ландшафт на Средновековието, ала рискуваме да не ги съзрем лишени от светлината, която най-пълно ги разбулва в тяхната взаимовръзка и подчиненост на една главна концепция – религията и общността на хората во Христа.

***
Първите векове на християнството са изпълнени с трудности за следовниците на новата религия. Тяхната общност се подлага на постоянни гонения, а принадлежността към нея не може да донесе никакви облаги освен гибелта от разярените зверове в някой римски цирк или мъчение от ръцете на палача. Ранните християнски общности са принудени постоянно да се противопоставят на гоненията срещу тях, което не им оставя време за задълбочаване във въпросите на теологията, нито за размишления за отношението между църква и държава.

Нещата започват да се променят едва в началото на ІV в., когато император Константин Велики през 313 г. признава християнството за една от официалните религии на Римската империя. Самият Константин не крие своите симпатии към християните. Той издава укази, с които освобождава клира от местни данъци, а също приема редица закони, които дават икономически и юридически привилегии на християните. Императорът енергично се намесва в делата на църквата – през 316 г. участва в събора в Арл, а през 325 г. лично открива Никейския събор, където помага за победата на католическата ортодоксия над арианската ерес. Активната намеса на Константин в църковните работи е и далечен предвестник на предстоящия конфликт между Църквата и Империята.

Въпреки признаването на християнството за официална религия по времето на Константин, църквата е все още институционално неукрепнала. В много случаи възникват конфликти между влиятелните християнски центрове, които се оформят в Константинопол, Александрия и Рим. Едно от първите сериозни доктринални стълкновения в рамките на християнската църква е свързано с учението на арианите.

Според ортодоксалната християнска доктрина Бог има три лица – ипостаси, всяко от което е израз на единна божественост и не може да бъде субстанциално противопоставено на другите. По този начин Бог Отец, Бог Син и Бог Дух Свети представляват три въплъщения на една и съща природа, а всяко утвърждаване на субстанциално неравенство между тях означава многобожие и езичество.

Поради своята сложност доктрината за божественото триединство предизвиква спорове и противоречия в християнския свят още от епохата на ранното Средновековие. Арианите са едни от първите изразители на скептицизъм по отношение на триипостасното божество. Според Арий, Презвитер Александрийски, Синът не е вечен, не е съществувал до своето рождение, нито пък е безначален. Според Арий, ако Синът бъде признат за “част от единосъщния Бог”, самият Отец ще бъде обявен за “сложен, делим и изменяем”¹.

На Никейския събор през 325 г. последователите на Арий са осъдени, главно благодарение на намесата на Император Константин, който налага на събора догмата за Христос като homo-ousios, чрез която се подчертава неговата единосъщност с Бог-Отец. Въпреки че след 325 г. арианството временно губи сила, с нахлуването на варварските народи в пределите на Римската империя, неговото учение преживява второ раждане и католическата църква ще трябва да положи продължителни усилия, за да го изкорени от съзнанието на явно предразположените към арианската догма германци. Твърде голямата популярност на арианското учение би могла да се обясни и като резултат на един възможен опит на елинистичния политеизъм да се противопостави на християнското единобожие. Езическото съзнание може да признае Христос за равен на боговете-олимпийци, ала трудно може да възприеме неговата единосъщност с висшия бог. В крайна сметка езическият светоглед свежда Христос до едно от множеството божества, които могат да бъдат подчинени на Висшия Бог, но не могат да му бъдат равни.


ТРИМАТА УЧИТЕЛИ НА ЦЪРКВАТА
Трима са мъжете, наричани учители на Западната църква: св. Амброзий, св. Йероним и св. Августин.

Столицата на Западната империя към края на четвъртото столетие е град Милано, където се намира и седалището на префекта на областта Лигурия. Към края на управлението на император Валентиниан (364 – 375) за префект е назначен Амброзий (поч. 397). Амброзий произхожда от благородно римско потекло. Баща му, също Амброзий, е бил префект на Галия, която включва земите на Франция, Италия и Испания, както и северноафриканските вледения на империята. Младият Амброзий получава блестящо светско образование, което добавено към административните му умения, го прави изключително популярен в Милано. Когато през 374 г. възниква въпросът за избор на нов архиепископ на града, клирът и миряните не се колебаят да изберат Амброзий на този пост.

Задълженията на Амброзий както като префект, така и като архиепископ, го принуждават постоянно да общува с императорите, с които обикновено разговаря като с равни, а понякога се отнасял с тях и като низшестоящи. В отношенията му с имперския двор изпъква отчетливо основната контрастна характеристика на епохата: докато държавата е слаба, неспособна и управлявана от безскрупулни користолюбци, Църквата е могъща, способна, управлявана от мъже, готови да пожертват всичко лично в полза на нейните интереси. През тази епоха се формира цялостната църковна политика, която гарантира на католическата църква доминираща позиция в западна Европа в течение на последвалото хилядолетие.

Първият обществен въпрос, с който се нагърбва св. Амброзий, е положението на олтара на победата в Рим. От древни времена олтарът се намира в сградата на Сената, но с идването на християнството е изнесена от там от Констанций ІІ, сина на Константин Велики. През 384 г. някои от сенаторите, които все още тачели езичеството, начело с префекта на Рим Симах, се опитват да върнат статуята на предишното й място. Самият Симах произнася прочувствена реч, в която призовава към толерантност между последователите на различните култове в империята, ала апелът му си остава глас н пустиня. В отговор на този опит св. Амброзий пише петиция до западния император Валентиниан ІІ, в която изтъква, че главното задължение на императора е да служи на Всемогъщия Бог. Във връзка с това императорът трябва да забрани в сградата на Сената да бъде внесен един идол, който осквернява християнската вяра в единния Бог. В крайна сметка императорът се съгласява с мнението на св. Амброзий и статуята остава извън сградата на Сената.

На няколко пъти св. Амброзий влиза в конфликт с императорската власт, но винаги успява да наложи духовния авторитет на църквата на светската власт на императора. Най-яркият пример за огромния авторитет на св. Амброзий и църквата като цяло са събитията през 390 г. Докато източният император Теодосий (379 – 395) пребивава в Милано, в Солун разярена тълпа убива началника на местния имперски гарнизон. Теодосий си отмъщава жестоко. По негово нареждане войниците изчакват жителите на града да се съберат за зрелище в цирка, след което избиват поне седем хиляди от тях в безразборна сеч. Тогава св. Амброзий, който още преди това се опитвал да смири императора, му пише остро осъдително писмо. В крайна сметка императорът се явява публично, със свалени знаци на императорско достойнство, и коленопреклонно моли за прошка, след като пролива сълзи на дълбоко разкаяние за сторения грях. Покаянието е прието, Теодосий не встъпва в нови конфликти с Църквата до смъртта си през 395 г. Случилото се през 390 г. е ярък пример за амбицията на църковните мъже да налагат авторитета и волята си над светските владетели и са предвестник на събития от магнитуда на покаянието на Хайнрих ІV в Каноса, които ще разтърсят средновековното съзнание и ще го накарат трепетно да се прекланя пред авторитета на църквата.

Споровете на св. Амброзий с владетелите на Империята са ярък пример за задаващия се конфликт между духовната и светската власт в дома на християнството. Св. Амброзий успява да наложи своето мнение над императорите, понеже през епохата на рухването на Римската империя Църквата представлява единствената авторитетна институция, която може да упражнява влияние над повечето поданици на държавата. Освен това Църквата все още не е покварена от жаждата за власт и алчността за богатство, които постепенно я обхващат с нарастването на нейното могъщество. Спомените за изпитанията и гоненията са все още свежи и хората намират в безкористното учение на ранното християнство единствено възможното убежище от все по-враждебната и потискаща действителност на последните столетия пред рухването на Римската империя.

Благодарение на усилията на св. Амброзий и неговите последователи християнството окончателно се превръща в държавна религия на Римската империя. През 391 г. езичеството е забранено, а храмовете затворени или разрушени. През 412 г. църквите и духовенството получават значителни данъчни облекчения, а през 419 г. получават правото да дават убежище. През периода от 429 до 439 г. са издадени около сто и петдесет закона за защита и разпространение на християнството. За сметка на това са забранени гладиаторските игри, а през 435 г. е оповестен едикт за смъртно наказание на езичниците.

Вторият от учителите на Църквата е св. Йероним. Той е прочут главно с превода си Библията, известен като “Вулгата”. До негово време църквата се осланя на един древен превод – “Септуачинта”, - който значително се различава от староеврейския оригинал. Преводът на св. Йероним издава голямата ерудиция на автора в староеврейския, той се придържа строго към оригиналния текст и избягва неточностите на “Септуачинта”.Св. Йероним е известен и със своите писма, отправени да високопоставени дами, по въпроса за запазване на девството.

Безспорно най-прочутият от учителите на Западната Църква е св. Августин. Той е роден през 354 г. в Африка, където прекарва по-голямата част от живота си. Майката на Августин е християнка, а баща му езичник. В младините си Августин остава в лоното на езичеството, сетне се увлича от манихейството и едва на 33 годишна възраст е покръстен в Христовата вяра от св. Амброзий.

Двете главни произведения на св. Августин са “Confessiones” – “Изповеди” и “De civitae Dei” – “За Божия град”. Значението на творчеството на св. Августин е не само в неговата основополагаща роля за формирането на църковната догма през Средновековието, но и в опита му да въвлече философската методология в системата на религиозното познание, произхождащо от Светото писание.

От особен интерес е представата на св. Августин за времето. Според него Бог пребивава във вечността, извън всякакви темпорални граници, а времето е създадено със сътворяването на света. По-нататък св. Августин се пита за природата на времето и тъкмо тук се изправя пред един забележителен проблем.

Затруднението е свързано с определянето на природата на настоящето. Ако миналото е вече свършило, а бъдещето още не е настъпило, то какво е настоящето. Определянето му като някакъв измерим квант време – година, месец, ден, секунда – неизбежно води до разпадането на тази физическа темпорална единица на минало и бъдеще, ала не оставя място за настояще. Ето защо единствената дефиниция за настоящето би могла да бъде постоянно движеща се граница между свършващото минало и настъпващото бъдеще. В тази си граничност и сякаш небитийност настоящето се свързва с божествената вечност, съществуваща отпреди сътворяването на света.

Редом с физическия план на времето съществува и екзистенциален, свързан с неговото възприемане от човека. Сътворено от Бог заедно със света, времето пребивава в човешкото възприятие като едно постоянно настояще. Августин говори за настояще за миналото, настояще за настоящето и настояще за бъдещето. В първия случай става дума за човешките спомени за миналото, във втория – за настоящото виждане на настоящето, а в третия - за настоящото очакване на бъдещето².

“De civitae Dei” е написан след плячкосването на Рим от вестготите през 410 г. Падането на бившата имперска столица в ръцете на варварите разтърсва целия християнски свят. Все още силната партия на езичеството твърди, че бедата е причинена от разпространението на християнската религия, защото докато римляните вярвали в Юпитер, никой не е успял да превземе техния град.

Християните, които под влияние на своите учени мъже смятат, че след 313 г. Римската империя е въплъщение на божественото провидение и ще остане такава до деня на Страшния съд, са сполетени от разочарование. Пред техните очи рухва не само представата за вечната Римска империя, но и убедеността в неизменното й пребъдване в лоното на Христовата вяра. Изглежда че през 410 г. се сгромолясва един от жалоните на християнството и св. Августин се заема да поправи щетите.

Книгата “За Божия град” започва с разсъждения, породени от плячкосването на Рим, и има за цел да разкрие, че в предхристиянските времена градът е бил сполетяван и от по-големи беди. Св. Августин посочва, че мнозина от езичниците по време на бедствието потърсили закрила тъкмо в християнските църкви, които готите, бидейки християни, не закачали. Противно на това, при завладяването на Троя храмовете на Юнона не осигурили на хората никаква закрила, нито пък боговете предпазили града от опустошение. Римляните никога не щадели храмовете в завладените от тях градове; в този смисъл опустошението на Рим било много по-умерено и причина за това били християните.

Самите християни, изстрадали оплячкосването, нямали право да се оплакват поради няколко причини. Някои грешни готи може би щели да спечелят за тяхна сметка, но пък щели да се гърчат във вечни страдания в отвъдното, защото ако всеки грях се наказвал на земята, каква щяла да бъде необходимостта от Страшния съд. Самото разграбване на Рим трябвало да послужи за назидание на християните и предупреждение срещу извършване на бъдещи грехове.

Св. Августин смята, че още със самото грехопадение на Адам светът се разделя на два града, единият от които ще пребъде във вечността с Бог, а другият ще бъде подложен на вечни мъчения със Сатаната. Забележително е, че човек не би могъл да попадне в Града Божи даже и бидейки благодетелен и вярващ през целия си живот. Св. Августин посочва, че събитието на грехопадението обрича целия човешки род на проклятие, и доколкото всички потомци на Адам заслужават мъките на Ада, Бог е разделил човешкия род на прокълнати и благословени по произволен принцип, а не според достойнствата. Въвеждайки концепцията за този детерминизъм св. Августин изисква от християните смирение и богоугодни дела, ала не ги утешава с това, че добродетелният живот на земята е гаранция за пребъдване в небесата.

В съответствие с жестоката си теза за предопределението св. Августин издава сурови присъди по въпросите на човешкия морал. Светецът не оправдава онези жени, които били изнасилени по време на опустошаването на Рим, защото според него целомъдрието може да бъде загубено само при наличието на греховно желание за това. Крайният аскетизъм на св. Августин се разпространява даже и върху представите му за брака, при който плътското съвкупление се приема за негреховно, само доколкото целта му е да зачене потомство. Светецът наставлява, че дори и в брака добродетелният мъж трябва да избягва сладострастието, а сношението да бъде един механичен акт на репродукция, без да се съпровожда от изпитването на удоволствие.

Принадлежността към Града Божи може да бъде както индивидуална, така и институционална. Св. Августин прокарва идеята за разделението на Църквата и Държавата с недвусмисленото заключение, че Държавата би могла да бъде част от Града Божи единствено при пълното и подчинение на Църквата. Това схващане заляга в доктрината на Западната църква и лежи в основата на нейната борба за надмощие над Империята през епохата на ранното и зрялото Средновековие.

Християнската Църква, разбира се, прави опит да разпростре влиянието си върху варварите, ала в много случаи тази задача се усложнява от яростните догматични спорове, които разтърсват дома на християнството през тази и без това размирна епоха.

Ако през четвърти век конфликтът между католическата ортодоксия и привържениците на арианството е по въпроса дали Христос е божество или обикновен човек, сега акцентът на споровете се измества върху начина, по който човешката и божествената природа се съчетават в личността на Спасителя. Догматичните препирни навлизат в тънкости, при които ортодоксалната линия може да бъде спазена изключително трудно, а всяка неточно формулирана фраза по христологичния въпрос – да въвлече в тежка ерес.

Спорът за природата на Христос избухва особено силно в средата на пети век, когато два противоположни възгледа се поддържат от Кирил, Архиепископ на Александрия, и Несторий, архиепископ на Константинопол от 428 до 431 г. Когато Несторий заема Константинополската катедра, в града се ширят ученията на арианите и аполинаристите. Първите, както вече стана дума, твърдят, че Христос е човек и наричат Дева Мария човекородица, докато вторите я именуват Богородица, без да споменават нищо за човешката природа на Христос. В тези условия Несторий предлага помирителен термин – Христородица без да забранява употребата на Богородица, като допълва, че това име може да се използва само ако не се разбира в смисъла, че Христос води своето начало от светата Дева. Тезата на Несторий събужда подозрения, а опитите му да я конкретизира го въвличат в конфликт с църковната ортодоксия. В опита си да предпази вярващите от буквалното разбиране на термина Богородица Несторий пита “нима Бог има майка”, след което посочва, че Богородица е родила не божество, а само човек – орган на божеството. Според него Бог не може нито мляко да суче, нито да изпитва страх и болка по време на страданията на кръста. Опитите на Несторий да разсъждава върху разграничението на човешката и божествената природа на Христос скоро му навличат обвинения в дуализъм.

Проблемите на Несторий се задълбочават и от конфликта му с влиятелния архиепископ на Александрия Кирил. Несторий първоначално изразява несъгласие с Кирил, който твърди, че божествената природа се е въплътила в христовата плът още в утробата на дева Мария, така че Словото божие се е излязло на бял свят въплътено в човека. Въпреки че впоследствие Несторий приема тази теза, Кирил се възползва от колебанието му, за да го обвини в арианство и ерес.

Когато спорът между Несторий и Кирил се задълбочава, през 431 г. в град Ефес е свикан църковен събор, който да сложи край на догматичната препирня. Представителите на Александрия пристигат за събора първи, и когато не сварват легатите на Канстантинопол, провеждат събора без тях при залостени врати. По такъв измамен начин Кирил получава мнозинство на събора. С решение на западните епископи Несторий е анатемосан, а възгледите му – обявени за еретични. Въпреки това несторианството, което утвърждава отделното съществуване на човешката и божествената природи в Христос, печели привърженици на изток, а неговите последователи формират многобройни общности, които съществуват и до ден днешен в някои от мюсюлманските страни.

Забележително е, че в своя стремеж да се противопоставят на учението на Несторий самите привърженици на Кирил скоро изпадат в ерес, която е противоположна на несторианството крайност. В разгара на полемиката си с Несторий Кирил Александрийски непредпазливо говори за “единната въплътена природа на Бога-Слово”³, въпреки че самият той впоследствие разяснява, че няма предвид отсъствието на човешка природа у Христос. След смъртта на Кирил през 444 г. неговите последователи в борбата си срещу несторианството достигат до крайност. Те започват да твърдят, че Христос, макар и роден от две естества – човешко и божествено, - пребивава само в едно естество, тъй като при акта на въплъщението човешката му природа е усвоена от божествената. В резултата от това Христос според последователите на Кирил Александрийски е само Бог-Слово, а човешката му природа е загубила всяка самостоятелна действителност в полза на божествената.

Привържениците на тезата за единната природа на Христос получават названието монофизити. Тяхното учение е осъдено на Вселенския събор в Халкедон през 451 г., където е потвърдена католическата теза за Христос като съвършен Бог и съвършен човек. Според нея Христос е единосъщен на Бог Отец в своята божественост и единосъщен на хората в своята човешка природа. Двете естества пребивават в него в неразделно единство, но това не отстранява техните отличителни особености. Въплъщението на Божието слово в Христос не означава принизяване на неговата човешка природа, нито изчезването й в божественото естество.

Монофизитското учение намира широко разпространение в Египет, Сирия и Абисиния, където се появяват многобройни секти на неговите последователи. Въпреки че е осъдено официално още в средата на пети век, то продължава да съществува в някои ислямски държави и до наши дни.
ЗАРАЖДАНЕ НА МОНАШЕСКОТО ДВЕЖЕНИЕ
Монашеското движение се заражда едновременно в Египет и Сирия към началото на четвърти век. По това време то притежавало две разновидности – самотно отшелничество и оттегляне в манастир. Свети Антоний, първият от отшелниците, е роден в Египет към 250 г., а се оттегля от света към 270 г. В продължение на петнадесет години той живее в колиба близо до дома си, а после се усамотява в пустинята, където прекарва още двадесет години. Някъде към 305 г. той се появява отново, за да наставлява и да вдъхновява последователи в отшелнически живот. Той практикува крайно въздържание, като свежда храната, водата и съня до неизбежния за поддържането на живота минимум. Според неговите биографи Лукавият постоянно го съблазнявал с лъстиви видения, но св. Антоний мъжествено устоявал на злонамереното усърдие на Сатаната. Примерът му бил заразителен, така че към края на живота му египетската пустиня Тиваида гъмжала от отшелници, вдъхновени от учението му.

Няколко години по-късно друг египтянин, Пахомий, основава първия манастир. В него монасите живеели общо, хранели се общо и извършвали религиозните ритуали заедно. Най-вече в този си вид, а не във вида на св. Антоний, монашеството завладяло християнския свят. В манастирите, произлезли от пахомиевия, монасите полагали тежък физически труд, главно земеделски, вместо да пропиляват цялото си време в устояване на плътските изкушения.

Първоначално монашеството било спонтанно движение, напълно извън църковната организация. Св. Атанасий е човекът, който успял да примири духовенството с него. Отчасти благодарение на неговото влияние се дължи правилото монасите да са свещеници. И отново той по време на престоя си в Рим през 339 г. въвежда движението на запад. Св. Йероним подпомага разпространението му с всички сили, а св. Августин го въвежда в Африка. Св. Мартен от Тур основава първите манастири в Галия, а св. Патрик – в Ирландия.

Любопитно е, че в началото на монашеското движение чистоплътността будела погнуса. Въшките и останалите паразити били наричани “бисери Божии”. Светците – и мъжете, и жените – се гордеели, че вода не докосвала нозете им, освен в случаите, когато им се налагало да пребродят река. През късните векове монасите се занимавали с множество полезни неща: те били вещи земеделци, тяхна е и заслугата за запазването и възкресяването на знанието. В началото обаче, особено при отшелниците, нямало следа от подобни дейности. Повечето от монасите не работели, не четели нищо освен предписваните им от религията книги и възприемали добродетелта по един изцяло негативен начин – като въздържание от греха и особено в неговата плътска форма.

Първоначално, преди монасите да бъдат приобщени към църковната организация, те представлявали източник на безредие. От една страна нямало начин да се разграничат мотивите на хората, които се приобщавали към манастирите. Едни от тях били подбудени от искрен верски ентусиазъм, ала други – най-вече бедняци – намирали манастирската обител за източник на замогване. Отгласи от тези проблеми откриваме в правилника на св. Августин. Петото основно правило, което трябва да спазват монасите, гласи: “А пък онези, които не са притежавали нищо, не следва да търсят в манастира онова, от което са били лишени в света ...”⁴. По нататък св. Августин посочва, че тези бедняци не трябва да стават надменни от това, че в манастира се намират в общество на хора, до които не са можели да посмеят да се приближат в света⁵. От друга страна някогашните богаташи не трябва да се отнасят с пренебрежение към техните по-бедни братя⁶.

Монасите се намесвали активно в работата на църковните Синоди и едва ли не на Съборите на Църквата, като подкрепяли предпочитания от тях епископ. Така участниците в Събора в Ефес, който бил свикан през 449 г., за да обсъди спора с монофизитите, били подложени на истински монашески изстъпления. Налагало се Църквата да си подчини монашеското движение, ако не искала то да придобие самостоятелен институционален характер.

Най-бележитата фигура в ранната история на западното монашество е св. Бенедикт, основател на бенедиктинския орден. Той е роден към 480 г. близо до Сполето в благородническо умбрийско семейство. На двадесетгодишна възраст се оттегля от удоволствията и разкоша на Рим в усамотена пещера, където живее в продължение на три години. След този период животът му не е чак толкова самотен и към 520 г. той основава прочутия манастир при Монте Касино, за който съставя “Бенедиктинския правилник”. Правилникът е приспособен към условията на западния климат и изисква въздържание, далеч по-умерено от практикуваното в Сирия и Египет.

Св. Бенедикт поставя край на състезанието между отшелниците в аскетизъм и постановява, че крайни форми на въздържание могат да се практикуват само с разрешението на абата. Абатът е облечен с голяма власт. Той се избира пожизнено и притежава почти деспотична власт над подопечните си монаси, на които повече не се разрешава да напускат своя манастир, за да отидат в друг. В по-късните епохи бенедиктинците се отличавали със своята ученост, ала в началото начетеността им била изключително религиозна.

Св. Бенедикт живее в Монте Касино от основаването на манастира до смъртта си през 543 г. Биографите на светеца разказват, че той умеел да твори чудеса. Според една от историите един ден някакъв добродетелен гот решил да изсече трънака в имота си с овощарска брадвичка, ала внезапно острието отхвръкнало от дръжката и паднало в дълбоката вода. Когато казали на светията за бедата, той взел дръжката, потопил я във водата и острието чудотворно изскочило нагоре и самò се прилепило към сапа.

Подобно на останалите отшелници Бенедикт бил измъчван от изкушенията на плътта. Имало някаква жена, която той преди време бил зърнал, и спомена за която нечестивият дух загнездил в ума му. Видението дотам обзело ума на светията, че подвластен на желанието си за плътско удоволствие, той си наумил да напусне пустинята. Но изведнъж, осенен от Божията милост, той дошъл на себе си, и като видял растящите наблизо гъсти трънаци и коприва, съблякъл одеждите си и се хвърлил сред тях. Въргалял се толкова дълго, че когато станал, цялото му тяло било милостиво избодено. Така посредством раните на тялото си той смогнал да излекува язвите на душата си.

Делото на св. Бенедикт е от особена важност за развитието на Западната Църква. Неговият устав лежи в основата на институционалното развитие на монашеството и вдъхновява основателите на манастири в цяла западна Европа. По-късните монашески движения винаги имат пред себе си примера на бенедиктинството.