Интервю на виктория митрова с мюмюн емин

-За мен лично две са най-важните събития - възродителният процес, който разтърси всички нас като турци и второто събитие – 10 ноември 89-та година. И още едно, на 29 декември, когато политбюро обяви, че се връщат имената на турците в България. На следващо място поставям демокрацията и включването ми в политиката. По професия съм учител, завършил съм учителския институт през 77-ма година. Осем години бях учител по селата, точно когато се извършваше възродителния процес в Кърджалийско. През септември, 84-та година напуснах системата на образованието, защото не можах да възприема този процес. Учениците, които съм познавал като едни и да се обръщам по друг начин и всеки ден да ги назовавам с други имена.

-Определено. През 85-89 та година бях стоковед в едно предприятие в Кърджали - “Единение”, 89- та юни месец след като почна възродителния процес, напуснах работа. Подадох документи да напусна и страната.

-Първо бяха изселени тези, които са лежали в Белене; тези които са имали черна точка в МВР бяха принудени да се изселят.

-Тогава смяната се състои в това, че са наложени на имената наставките “ов”, “ев”, след 50-та година, но тази промяна не е била задължителна, имало е много имена без тези наставки. Възродителният процес почва след 70-те години, преди това е имало за циганското население, 80-те години започва да се извършва при помаците.

-Разбира се, но всъщност за нашия район смяната на имената започна 82-ра година, в определени населени места, мотивирайки се с това, че имат помашки корен, от Смолянски район, специално Паничково –Комунига. Възродителния процес приключи 85-та, януари месец. Моите документи за изселване не излязоха до 89 –та година, така и не можах да замина за Турция.

-Така и досега нямам обяснение. Ние сме пет деца в семейството, четири женски и аз, с изключение на едната ми сестра, всички други заминаха, макар, че целия комплект документите, моите и на по-голямата ми сестра подадохме заедно и лично. Документи им се придвижиха по реда, но не и моите. По всяка вероятност има някакво обяснение, но аз не мога да си го обясня. Питам мои компетентни познати, те не могат да ми дадат смислено обяснение, защото по това време стана един хаос и моите документи не излязоха до 89-та година.

-Жена ми е със средно образование, продължи да работи, тя е шивачка, макар че до декември месец, 84-та година тя работеше в ОФ; живеехме в Кърджали, но не бяхме жители на града, а като нямаш жителство не можеш да купиш апартамент или да се възползваш от други придобивки, имаше условие, ако даден човек работи в едно и също предприятие 10 години без прекъсване, би трябвало да придобие жителство. През декември 84-та година жена ми беше вече с променено име, една вечер, някъде към 11 ч. и половина тя се връща от втора смяна от работа, минава през пазара, хващат я, вкарват я в една стая и й сменят името задължително. Една жена няма изход, какво да прави. Връща се тя вкъщи плаче, викам: - Жена, защо плачеш, няма смисъл, днеска си ти, утре друг, после трети, щом са тръгнали по този начин, на всички до главата ни е това. След два дни тя се връща и казва: - Нашите хора в завода ще стачкуват.

-Болшинството работници са турци, 90 % от българите заемат ръководните длъжности - Аз, - вика жена ми,- сега какво да направя? – Където е стадото, там ще си и ти, няма да се цепиш, нищо че си със сменено име. Два дена работниците от завода не отиват на работа, на третия прекратяват стачката, това беше към 27-28 декември, но тези, които са стачкували, всички са уволнени от работа. Като семейна драма, като личен проблем го казвам. Отивам при директора на завода и казвам: - Жена ми има удостоверение за сменено име с по-раншна дата, майка ми беше болна и тя остана да я гледа. –Донесете болничен лист за майка Ви и няма проблеми – казва той. Но всички болнични заведения в града бяха приключили регистрите си и със стара дата не се издават документи. Тогава намерихме един доктор от Хасково, който ни даде съответното удостоверение.

-Опитахме чрез познати хора или чрез приятели, но не успяхме. Не можеше да се наруши реда, въведен при издаване на болничен лист. Жена ми се върна на работа, през 85-та аз започнах работа като снабдител в едно предприятие.

-Помогна ни срещу определена сума. А и режимът в Хасково беше по-свободен, не се страхуваха, още не бяха ги натиснали, пък и турското население в Хасковско е по-малко, отколкото в Кърджалийско.

-На улицата, където живеехме, наблизо нямахме съседи българи, но колеги, учители, обикновени граждани ни влизаха в положението. Но имаше граждани, които се възползваха, пишеха доноси, че слушаме турска музика, че говорим на турски.

Имаше хора, които бяха принудени, но имаше хора, които бяха жестоки в своите разбирания. Наш кмет на село, мой братовчед, с магарето отива да пазарува в магазина на една съседна махала, тъй като в селото, където живее няма магазин. Минава през гробищата, жива душа няма. Кметът на града минава с джипа. Той се движи с шапка върху магарето, на шапката има такова, викаха му антената, беше забранено да се носи. Кметът спира джипа, взема шапката и я хвърля в гробищата. Това ли ме у било задължението, аджеба! Можеше да си продължи да пътува с джипа, все едно че не е видял. Наоколо няма никой, който ще му търси сметката.

-Как се забравя всичко това?

-Времето лекува. Аз имах и сега имам много приятели българи, така че междуприятелските и междусъсетските отношения си остават.

-Още една случка ще разкажа преди възродителния процес, като работех като учител, болшинството от колектива винаги е било българско. С една колежка, след работа се прибираме, седим на една пейка на улицата, до нас се приближава една жена, доста възрастна. Провеждах разговора с колежката на български - тя е българка. Възрастната жена се приближи още повече до нас и като почна говори – тия турци, клали са толкова години, един куп приказки, клишета, които е чувала и чува. Колежката остана изумена, нито нея може да погледне, нито мене, тя е от Перущица, омъжила се е тука. Тази баба, какви деца има, какви внуци е отгледала в къщи.

Това, което се говори от крайни националисти, че в Кърджали не можеш да си поискаш хляб на български се натрапва, три пъти като се повтори, може да се повярва, че е истина. Това са думите, с които говори Волен Сидеров и хората от неговия кръг. Ние вкъщи с внуците си говорим на български, щем не щем, те трябва да знаят както турски, така и български език, даже български трябва да знаят по-добре.

-Някои хора казват, че до преди възродителния процес, турците си говорели предимно на български, но вече след 84-та се е започнало да се говори само на турски.

-Това определено е реакция. До 84-та имаше много смесени бракове в Кърджали, някои от тях се разтуриха, познавам четири-пет такива семейства, две се запазиха, три се разтуриха. Сега по-малко чуваме за смесени семейства сред младите, почти няма, процесът оказа своето влияние.

-Лошото е, аз често го подчертавам, че нашият любим премиер беше приел една такава политика, която използва преди изборите – за целта и методите, с които се е провеждал възродителния процес. Целта била правилна, методите са били погрешни.

-Когато на 29-ти декември политбюро взима решение да се върнат имената, първото мероприятие беше на 30-ти вечерта, секретар на БКП в Кърджали беше Милчев; тогава хората излизат на площада, започват да играят хоро в знак, че не са съгласни с това решение. Същата вечер и на другия ден, шофьорите на частните таксита от обединение Кооптакси правят верига от 50-60 коли и обикалят града с мегафони в знак на протест срещу връщане имената на турците. Стълкновения не е имало. На другия ден това породи реакция от наша страна, съответно. Поведе се един митинг с две страни, като турците бяха при паметника на Георги Димитров, българите бяха пред партийния дом.

-Нямаше страх тогава, просто не можеш да си помислиш за страх, на митинга имаше хиляди хора. Милицията беше застанала на средата на пътя, на булевард България. Едните викат: дайте си ни имената, другите викат – не щем да ви дадем имената. Същата вечер, на 1 януари се появи Луканов.

-Напротив, разумът, проявен от двете страни спаси положението, защото тогава още не бяха оформени лидерите, нещата бяха спонтанни и от двете страни.

На митинга бях заедно със сегашния лидер на ДПС в Кърджали, Бахри Юмер, ние живеехме къща до къща на една и съща улица; много добре си спомням, че милицията допусна една грешка. По едно време се изтегли от улицата и ние нахлухме в отсрещната страна и вече почти нищо не ни разделяше с българската страна. Почнахме да се замерваме със снежни топки, там няма нищо друго освен сняг, никой не идва подготвен, няма сопи, няма оръжие. Милицията започна да ни разделя. Така приключи митингът. Същата вечер, преди нова година беше изграден комитет за национално помирение с Мишо Иванов, Сюлейман Гавазов, Мирослав Дърмов, Антонина Желязкова. Правим среща с тях, те идват съответно да ни помиряват, защото ако на другия ден продължи по същия начин, това нищо добро не вещае.

-Знаем какво се случи в Босна, ако някой искаше да направи нещо подобно, можеше ли да го постигне?

-Добре, че нямаше провокатори между нас.

-Там нямаше високо ниво и в София – също. Тук всичко ставаше на местна почва.

- Тогава можеше да се случи.

-Може би целта им е била това, телевизия, радиопредаванията бяха запълнени само със събитията, които ставаха в Кърджали. И Луканов също имаше определен дял. Делегация от наша страна, делегация от другата страна се срещнаха с него, чак след това ние отидохме на среща с тази делегация от Комитета за национално помирение и решихме митингите вече да се провеждат поотделно, на различни места. Ние бяхме пред търговския център, тогава беше магазин “9 септември”, а българската страна, пред дома на културата. Разделихме двата митинга, едните викат: - Турците вън от България, а ние: - Искаме си правата, ние сме граждани на България.

-За това, че можеше да стане по-страшно, за нищо друго не сме си мислили. Разделението на две страни да се водят митингите това беше разумът, който надделя; това беше на втората вечер. Митингите продължиха три дни – до 4 януари. На 5 януари идва тук Ахмед Доган с Касим Дал и с Исмет - има едно момче, координатор за Турция в ДПС и една жена – Есме от Груево, която беше ранена по време на смяната на имената. И нашият Бахри, сегашния лидер областния, имал удоволствието в София, той работеше като строителен работник в София, аз бях строителен работник в Стражица, края на 89-та година, да го срешне Ахмед Доган на едно събрание на комитета за помирение, когато се създава; даже тогава са му предложили да влезе в ръководството, той казал – аз имам други планове. От тогава се познава с Доган и когато пристига тук, го позна. Идва след малко при мен и ме пита: - Знаеш ли кой е тука? – Кой? – питам. - Ахмед Доган, отговори ми Вакри. Отидохме при Доган, запознава ме с него.

Тогава решаваме да учредим ДПС в Кърджали. През тези два дни събираме подписка за връщането на имената; който иска, качва се да говори на трибуната, излива си душата, но ексцесии не е имало.

Аз не напразно казах, че се отказах от учителската професия, за да не ми се налага да прокарвам тая линия и бях много спокоен.

На 5-ти вечерта идва Доган и Касим Дал, ние се събираме познати около 13-15 човека, отиваме в един апартамент във Възрожденци, те държаха в момента да се изгради структурата; на 4-ти януари във Варна изграждат националната структура на ДПС. Ние не се съгласихме, казахме, че ние сме малко представителство, трябва да има от всяка община представители и решихме на 8-ми януари на го направим, убедихме ги, че така трябва да бъде. Запознахме се с програмата на ДПС, с главните искания, които имаха тогава,

-Как си избирахте хората, които да са едни от първите членове?

-Това бяха наши познати около митингите, приятели, иначе няма как.

-Около 15 човека бяхме първата вечер, а на 8-ми вечерта се събрахме около 32, като от всички общини поканихме по двама-трима, за да има по-представително кой да работи по общините. На 8-и януари изградихме първата регионална структура в страната, като още на 5-ти януари, след като се запознахме с Доган и с другите, решихме да се съберем и направим учредяването след като минат митингите в Кърджали. На 6-ти отидохме на митинг в Ардино, на 7-ми отидохме на митинг в Асеновград в тяхна подкрепа. Вечерта на 8-ми се събрахме, избрахме временно ръководство, разпределихме си функциите и започнахме да изграждаме структурите си за целия район.

-Никакъв страх, макар че имахме едно на ум, първата вечер, когато се събрахме, някои колеги с лични коли ги разпръсвахме другите, да не ни усетят. Но в интерес на истината тогава никой не е мислил за постове, за служби, единствената идея беше каузата ДПС.

-Първите две три години нямаше разцепление те след това почнаха да се случват тези неща, доноси, агенти.

-Напротив, аз бях първите два-три месеца в окръжното ръководство и след това първия лидер на ДПС в Кърджали. Където и да сме били не е имало човек, който да каже – Не искам да ставам член на ДПС, защото ме е страх. Избирали сме общинско ръководство и се е налагало с дни да броим пари, встъпителна вноска имаше тогава, членски внос; всеки става член и иска да бъде съпричастен към идеята. Макар че имаше и страх в някои хора, спомням си едно събрание в читалище Бенковски, кметът – българин, ние седим отпред, учредяваме ДПС. По едно време идва един и вика: - Майорът е отвънка. Казваме: - Нека, той е длъжен да ни пази, стой спокойно. Ние продължихме събранието. Имаше и лек страх, но ние правехме всичко възможно, за да успокоим хората.

-Във великото народно събрание на местно ниво имаше доста съпротива от страна на ОКЗНИ, ОПТ, но ние вече имахме структури навсякъде. Във временната управа на Кърджали ние имахме само двама представители от общо 15. В интерес на истината, при първите местни избори, трудно намерихме кандидат за кмет на община Кърджали, защото никой още не разбираше от управление; повечето кадри бяха заминали за република Турция, изселени...

-Тогава беше още много рано, 89-90-та година бяха изборите, току- що си бяха заминали, някои се завърнаха, но отново заминаха за Турция. Аз лично съм имал среща с Исмет Делиев, той е бил, аз не го познавах тогава, един от учредителите на ДПС на 1 януари 90-та година. Беше окръжен прокурор в Кърджали, изсели се през 90-та година. Ние му предложихме, когато учредявахме ДПС, да влезе в ръководството, той казва: - Момчета, каквото мога като юрист ще ви помогна, но нямам дългосрочни планове за България. След 2-3 месеца той си замина. Ноември месец, 90-та година, когато за пръв път посетих Турция, срещнахме се в Измир и му викам: - Исмет, върни се в България, добро бъдеще те очаква, имаме нужда от хора като вас. Отказа. Огорчен беше от политиката. Макар, че и там не можа да се реализира като юрист, стана учител, не беше кой знае в какво цветущо състояние. Първата година изселниците бяха в много тежко състояние.

-Не се върнаха, всички почти се реализираха в Турция.

-И двете причини, и втората повече, а има и друго, децата им са раснали там, получават образованието си и не искат да се върнат; познавам доста възрастни, те обаче се връщат всяка година за по 3-4 месеца; я къща ще ремонтират на село, даже и на почивка ще отидат, на море. Няма човек, или поне много малко са тези, който да не са си направил триетажна къща, купиха си нови коли, а заминаха с лади и москвичи, а някои и това нямаха. Всички се устроиха много добре, още повече че Турция е икономически по-добре от нас и става все по-добре.

-Не. За тези 20-22 години вече имаме изградени кадри. Ние дълго време изпращахме в Турция стипендианти, по сто бройки на година, лично съм настоявал да ги изпращаме. Те се върнаха, имаме програма да се реализират всички, не ни липсват на кадри както беше 90-на година. Кадри бол, на засега няма възможност по подходящ начин всички да се реализират.

-Исмет, един от придружителите му, той е лежал с него в затвора, той е от нашия регион и отговаря за политиката на ДПС в Турция. Там имаме също изградени структури. Координациията между организациите там – прокарват политиката на ДПС - каквито проблеми имат там ги поставят пред него, визови, например и се стараем да решим както на тамошно, така и на тукашно ниво. Благодарение на ДПС доскоро имаше неофициален консул в Бурса – Айтик Осман, той е изселен от България беше определен неформално за консул, вместо хората ни да се разкарват до Анкара, до Истанбул.

-Това понятие – преход се е насадило вече в съзнанието на хората, преходът от една система в друга. Очакванията на много хора, за разлика от другите соцстрани, не се сбъднаха.

-Има промяна в отношението на българите към нас, даже в положителна посока.

Има българи, които са работили по възродителния процес 84-89-та година, няма на къде, сега се правят на демократи, защитници на правата, защитници на турците.

Имаше един милиционер, старшина, който през 84-85-та година на гарата разплакваше хиляди хора, сега си живее напълно спокойно, никой не му казва нищо. Някой да продума на турски, глоба 5 лева, друг, прибира го в стаята, някои са били бити. Нашите хора не гонят реваншизъм, нямат злоба. И това ни спасява. Това може би стана причина да не се превърнем във втора Босна или Косово.

-За себе си имам едно обяснение, комунизмът в Югославия е бил един, тук е бил друг, там е имало много по-свободен живот, те се водеха трета страна, независими от бившия Съветски съюз, ние бяхме като 16-та република. Аз познавам косоварски албанец, той ми е разправял случка за Сърбия, сръбско и албанско семейство живеят едно до друго, като не са си проговаряли цял живот. Тук е много тънка границата помежду ми, при нас на Великден ни носят боядисани яйца, ние на Байрама им носим баклава. В Косово е исторически наслагвано. При нас, ни от баща, ни дядо съм чувал някой на някого да се скара. В Кърджали, кореняци българи почти няма.

По едно време се спекулираше, че по Татово време имало привилегии за турците, напротив, даваха се средствата, не специално за турците, а за региона като цяло и много българи за сметка на Кърджали завършиха образованието си, дойдоха в града, ожениха се и останаха тук. Много малко турци са се възползвали от тази привилегия за разлика от българите.

-Преди 44-та година Вашите родители къде са били?

-На село, имало е един период през 50-те години, когато е била първата изселническа вълна, татко си е приготвил целия багаж и не можа да замине, както и аз не можах да замина. Той самият искаше да отиде, не са го карали насила, той си умря с тази надежда да види Турция, аз поне успях да я видя.

-Тази вълна, изселническата се е повтаряла през десет години.

-Да, аз съм срещал в Турция изселници още от 27-ма година, от Старозагорския район и са ми казвали – ние още живеем със сънища от България. 50-те години, 60-те години, 70-те години и накрая 84-та и 89-та. Тази психоза е насаждана у хората.

-Не е бил воден от любопитство, казвал е: - това тук не ми е родина, там е Турция. Такова му е било мисленето, не само на него, много хора, ако са имали възможност, те биха се изселили масово още в онези години – 58-68-ма; аз имам брат, който се изсели в 78-ма година в Турция, устроил се е там. Като се отвориха границите, всеки свободно може да отиде да живее където поиска. Вече казах, че има семейства, които идват лятото за 3-4 месеца, зимата отиват там, лятото тук е хладно, зимата там е топла.