1741–1742 г., Португалия
Сватбата се бавеше.
Затънал в собствената си представа, че куц и недъгав мъж не е в състояние да бъде съпруг и няма право на пълноценен живот, Фелипе Домингош отначало се посвети със страст на обществените науки. После със същата страст се захвана с преговори и значими търговски сделки, които го отвличаха от болката му и я притъпяваха. Обличаше се строго и изискано, както подобава на много по-възрастен мъж, работеше безкрайни часове и още съвсем млад, бе станал истински специалист, когато опреше до сериозни търговски стратегии и заплетени сделки. Фелипе увеличи бащиното богатство и ненавършил 20, беше най-знатният ерген в Коимбра. Доста от деловите партньори в Англия биха заздравили сделките си с един брак между младия Домингош и дъщерите си. Ясно беше обаче, че бракът на Фелипе и братовчедка му Де Протетуш е уговорен от години.
Но Фелипе Домингош не бързаше да се венчава.
Той още пазеше в писалището си миниатюрен портрет на детското личице на братовчедка му, подарен му от Ещершиня преди години. Вечер го изваждаше и милваше трапчинките ѝ на светлината на свещта. Само че прекрасната Ещершиня, с ангелското лице, не заслужаваше този недъгав урод със сух крак и сребърен бастун. Това бе мнението му.
Затова последната сделка в Англия някак се бавеше и увърташе месеци наред.
Майка му често го подканяше в писмата си да се завърне, пък търговията може да почака малко – нещата ще се уредят след сватбата, а може би и младата Ещер ще бъде доволна да попътува заедно с Фелипе, когато се оженят. Фелипе вадеше от писалището портрета на ангелското лице, а после, омерзен от собствената си непълноценност, се завличаше в публичния дом, където момичетата нямаха право да преценяват външността му. Той затова им плащаше.
Сватбата се бавеше няколко месеца вече.
А младата Ещер започна да повръща сутрин.
*
- Бланка, мисля, че скоро ще умра! Трябва бързо да напиша завещание и да повикаме свещеника, искам да се изповядам, преди да си отида.
- Добре, дъще, но не е ли по-благоразумно първо да повикаме доктор? – Бланка очевидно не смяташе, че любимката ѝ е на смъртно легло.
*
Дориану доведе доктор, който щателно прегледа младата господарка, а после заяви пред дон Алфонсо: „Зная, господине, че готвите сватбата на сестра си и моята препоръка е да ускорите ритуала колкото е възможно. Инак наследникът на Домингош може да се роди, докато родителите му се венчават пред олтара.”
*
Алфонсо бе подивял от неовладени чувства. Първо, усещаше се опозорен от уж невинната си сестра. Второ обаче, това беше неговото възмездие! Малката повлекана едва-що видя мъж – и наду корема, така можеше да отмъсти на оня Гомеш де Регалиш, задето си позволи да го назидава за неморалност, а не щеш ли, брат му се оказа дваж по-неморален под свещеническото расо! А и леля Мерседеш, тази нагла змеица! Винаги подчертаваше колко е пропаднал той, а каква невинна сестрица има – ей на – невинната сестра опозори и дома на леля му! Сватбата щеше да се разтури, а Мерседеш и оня русоляв куц Фелипе щяха да влачат позора, докато са живи!
Алфонсо дори не помисли да ускорява сватбата, че нали и Фелипе, страхливецът, не бързаше да се прибира от Англия. Напротив, господарят Де Протетуш се погрижи скандалът да се раздуха и да се коментира из цялата област, а след това натовари печалната Ещер на една каруца и я прати обратно в манастира „Санта Жуана”.
Ето че наследството на Протетуш вече бе само негово и той можеше да прави каквото си иска! Всъщност впиянченият мозък на Алфонсо дори и не доближи до мисълта, че той цял живот правеше единствено каквото си бе поискал.
*
Каруцата докара Ещер в манастира смалена от срама, уплашена, смирена и плачеща. Вече дни наред всички я гледаха с присмех, сочеха я с пръст, а Алфонсо се постара да я разведе из Авейру и да я превърне в посмешище. Собственият ѝ ужас и срам бяха пречупили дързостта в характера ѝ и тя нямаше сила да противостои. Очакваше, докато е жива, да я преследва същото.
Очакванията ѝ обаче я подведоха.
Едва каруцата влезе в манастирския двор, и две монахини помогнаха на Ещер да слезе от тракащото возило, очистиха я от сламата и мълчаливо я поведоха към частните покои на майката игуменка.
Майка Ана я чакаше, приседнала в едно кресло, и веднага щом девойката бе въведена, игуменката се изправи и след като даде знак на придружителките да си вървят, се устреми да я посрещне:
- Дъще моя – разпери ръце игуменката, – Божията воля била да се върнеш пак при нас! Добре си дошла у дома!
Ещер падна в прегръдките на монахинята и се разрида безутешно:
- Ти не знаеш защо съм тук, затуй си така добра с мене, майко!
- Напротив, дете мое, знам защо си тук – игуменката говореше тихо, а очите ѝ търсеха погледа на момичето, – брат ти Алфонсо ми писа, и то много подробно, какво се е случило в дома Протетуш.
- Тогава знаеш, че съм тук, за да ме накажете и назидавате за безпътието ми, майко!
- В Божия дом никой не наказва и няма да те назидаваме, дъще!
- Алфонсо ме изпъди от къщи, защото съм пропаднала! Тук съм за наказание – настояваше Ещер.
- В живота човешки много пъти се случва да се подхлъзнат людете. В Божия дом не се търси наказание, а помощ да се изправят отново и да намерят светлината Божия, която да ги води по пътя им. – Майка Ана говореше бавно като на болно дете.
- Ама аз – хълцаше девойката, – не се омъжих за братовчеда Фелипе! А чакам бебе! От друг!
- Знам, мила. Брат ти ме уведоми в писмото си. Но децата са благодат от Господа и всички ние ще очакваме заедно с тебе рождението на тази благодат. Няма да те наказваме, каквото и да е желанието на брат ти.
- Аз съгреших, майко! – Ещершиня притихваше укротена в обятията на игуменката.
- Щом съзнаваш греха си, дъще, той може да бъде опростен и пак да тръгнеш по пътя към светлината Господня.
*
Ещершиня остана да живее в манастира. Настаниха я в малка стаичка, същата като на монахините. Облякоха я в тъмна, скромна роба и тя се върна към стария си начин на живот. Дори имаше позволение да посещава уроците в училищното крило заедно с другите девойки, но когато коремът ѝ порасна и натежа, тя предпочиташе да остава в стаята или да чете в усамотение в библиотеката. Продължаваше да споделя свободните минути на майката игуменка, която я канеше на чай – само порцията сладкиши се бе увеличила значително. Приятелките ѝ Катерина, Алегрия, Мануела и Елена все още бяха пансионерки тук, така че Ещер имаше непрекъснато компания и трябваше отново да признае: в манастира животът ѝ бе много по-лек и подреден, отколкото когато и да било в собствения ѝ дом.
Майка Ана ѝ даваше да чете отбрани произведения на жените мислителки, блеснали със своите трудове в църковната мистика, и Ещершиня имаше възможност да опознае писанията на Тереза Авилска, Катерина Сиенска, Хилдегард фон Бинген и дори на изгорената на клада Маргарита Порет. Целта на игуменката бе да вдъхне у любимата си питомка увереността, че жената е достойна личност, която има право да избира пътя си и да ръководи живота си. С почти любовна поезия и думи, които казваха, че „женитбата отнема на жената достойнството, което би могла да има единствено чрез връзката си с Бог” (света Тереза Авилска) игуменката възнамеряваше да повдигне духа на оклюмалото момиче и да ѝ помогне да стигне до убеждението, че една грешка – колкото и сериозна да е тя – едва ли е причина да бъде загърбен целият живот.
*
Приятелките на Ещер не я осъждаха ни най-малко. Напротив, като всички девойки живи и любопитни, те по-скоро искаха да узнаят в подробности какво точно се е случило на нощното увеселение с отец Луиш, отколкото да се замислят за последствията, докарали Ещер обратно в манастира. „Никак не си виновна, задето не си устояла на изкушението! Предложил ти го е млад мъж, който те е ухажвал от детинство все пак...” – Алегрия разсъждаваше с разумна последователност.
„Аз мисля, че бебетата са много сладки! Представяш ли си, това бебе ще си бъде само твое.” – Елена бе израсла в къща, пълна с невръстни братчета.
„И какво, съвсем ли се разсъблякохте, когато те отведе в стаята си падрето? Та това не е ли малко срамно? Гол мъж срещу тебе! И то свещеник!” – възклицаваше Мануела.
„Аз пък нямаше изобщо да му мисля толкова! Ех, защо някой не поиска и от мен такива грехове!” – мечтаеше съвсем откровено Катерина и накрая Ещер се разсмиваше, успокоена от наивната съпричастност на приятелките си.
*
Следобедите за писане на писма Ещер продължаваше да прекарва заедно с приятелките си, но не пишеше никому. Алфонсо бе заявил, че ако наглата му сестра се опитва да пише до Бланка и Дориану, той ще накаже прислужницата и ще изхвърли иконома от имението. Ещершиня не си и помисляше да рискува добруването им. С Луиш де Регалиш сякаш нямаше какво да си кажат. Той бе прилежно уведомен за бременността на Ещер от брат ѝ Алфонсо, но очевидно падрето нямаше намерение да я потърси. Колкото до Фелипе, той със сигурност бе информиран в подробности за скандала и тя нямаше сила да търси повече вниманието му. Сега Ещер разбра и повярва на думите на отец Луиш, че срамът и вината могат да бъдат толкова големи, че да пресекат пътя ти към търсене на опрощение.
*
Неочаквано обаче в един следобед, когато девойките четяха пощата си, писмо получи и Ещер де Протетуш. Погледна любопитно адреса на подателя и видя красиво изписаното Лондон, Домингош Фелипе. Бузите ѝ се обагриха, челото ѝ започна да пари и Ещер побърза да се оттегли в стаята си, където да прочете писмото на спокойствие.
„Мила братовчедке Ещер – започваше благо, вероятно колко е наскърбен, щеше да обясни по-долу. – Брат ти Алфонсо, както и майка ми писаха, за да ми разкажат какво се е случило. При тези обстоятелства се очаква уговорката за нашия брак да бъде анулирана. Аз все пак бих желал да обсъдя това най-вече с теб. Защото бракът, който трябваше да се сключи, бе между мен и теб, а не между мама и Алфонсо.”
Сълзите рукнаха като дъжд по лицето на Ещершиня. След като бе охулена от близките си и разведена като панаирджийска маймуна из града, за да получи подигравките на всичко живо, тя изобщо не очакваше човешко отношение от някой извън манастира. Най-малко очакваше разбиране от Фелипе, връз когото бе лепнала тоя срам. А и той години наред се бе държал така хладно и дистанцирано с нея.
„Предполагам, че там, където си сега, си принудена да осъзнаеш цялата си вина и да стигнеш до най-дълбоко разкаяние, така че аз няма да ти натяквам за неща, които отдавна много добре осъзнаваш. Не разбирам обаче защо онзи човек, комуто си доверила цялата си невинна чистота, се е отвърнал от теб и не е изпълнил дълга си? Бих искал да зная какви са твоите чувства към него, останало ли е нещо от чувството ти към мен и какво планираш да правиш оттук насетне? Що се отнася до мен, аз не възнамерявам да се отметна от брачната ни уговорка и мисля, че тук, в Англия, или дори в Бразилия, никой не би могъл да знае или да се интересува кога точно се е родило детето ни и кога сме се венчали.
Ще очаквам с нетърпение отговора ти, защото не спирам да мисля за теб.
Искрено твой и т. н.”
Ещер гледаше писмото, сякаш щеше да избухне всеки момент, а сълзите ѝ започваха вече да я давят.
И точно в този момент бебето ѝ започна да се ражда.
Стела се шляеше из големия МОЛ и както обикновено, опитваше да потисне прозявките си. Работата е там, че грамадните магазини не бяха точно по вкуса й: твърде разсейващо изобилие от бутици, твърде претенциозно и твърде лишено от индивидуалност. Тълпи нагиздени красавици сновяха от бутик в бутик и ако в магазина случайно се зарееше заблуден мъж, всички хищно го изпиваха с гримирани погледи. Честна дума, Стела предпочиташе по-интимна обстановка и къде отидоха хубавите старовремски обноски, стоплящото лично общуване от сорта „Имам едни обувки с черешки: тъкмо като за тебе, сега ще ти ги покажа” – явно бяха потънали безвъзвратно в миналото. Докато зяпаше разсеяно някакви пластмасови гиздила, някой я повика с изненада в гласа:
- Стела? – Единственият мъж в магазина се фиксира тъкмо върху нея и с това определено я превърна в най-омразната личност за всички изкуствени блондинки, дошли да си загубят времето точно тук и точно днес. – Стела, ти ли си това?
Бавно се извърна, беше се заровила в пъстрите украшения до лактите.
Най-прекрасните сини очи на света.
- Томи? – гласчето ѝ се заглези; Стела беше кокетка, правеше го неволно: – Човече, изчезна за 100 години!
Сините очи на мъжа пръскаха неподправена радост:
- Кой да очаква, че в магазините имало такива хубави неща!
Погледна го недоумяващо.
- Ти си най-хубавото нещо, което може да се намери в магазин, Стела! За какво по-хубаво се сещаш от среща със стар и скъп приятел?
Истината е, че приятелството бе последното нещо, което Стела някога бе искала от Томи. Всъщност искаше и приятелството му, разбира се. Но още в мига, в който го срещна, тя знаеше, че от него просто иска всичко.
Тома беше най-красивият млад мъж, когото бе виждала, и определено можеше да удари в земята всички младежи – модели на фешън-напитки и спортни коли. Според нейните сетива той просто излъчваше сексапил. Влюби се в него веднага щом се разведе с Алфи. Изтормозена от непрекъснатия контрол на съпруга си, който бе готов да ѝ сресва косата и да ѝ връзва връзките на обувчиците, Стела имаше нужда от приятел, който да я приема като равна. Всъщност тази необходимост продължи да съществува у нея през цялото време. Жалкото е, че не съумяваше да я реализира в материалния свят, а оставаше да витае единствено в мислите и мечтанията й.
Както и да е: отначало Томи беше истински приятел, зиме ходеше с нея на пързалката и караха кънки, а в топлия сезон я придружаваше на конните състезания, които тя обичаше да посещава. Опияняваше я красотата на конете. Да не говорим за тази на Тома. Лошото дойде в момента, когато синеокият красавец ѝ се обади с вопъла: „Стела, помагай! Адски съм хлътнал по едно момиче, но тя не ми обръща внимание! Какво да правя?”. Земята се люшна под краката на Стела, а от думите на приятеля ѝ в слушалката засъскаха змии право към нея.
„С нищо не мога да ти помогна. А и да знаеш, че ревнувам!”, каза го кротко, нямаше сила за страстни изявления. Томи я разбра веднага. Занемя отсреща. „Трябвало е да ми кажеш”, продума. Трябвало е – съгласи се в мислите си Стела. А той сляп ли е бил, или така му е било изгодно?!
Достарыңызбен бөлісу: |